Патриша Сканлън
Градско момиче (5)

Четвърта глава

Нямаше представа колко време бе шофирала. Смътно си спомняше отбивката при Брей, след това движението намаля и накрая й се стори, че е единствената кола на пътя в продължение на много самотни мили. Онемяла от изненада, Девлин осъзна, че пътува през Арклоу, град на около петдесет мили от Дъблин, на главния път за Уексфорд. Уморена и останала без всякаква ориентация, тя спря и подпря глава на волана. Как бе стигнала толкова далеч? Какво ще прави през нощта? Погледна часовника си: почти дванадесет. Дълбоко в себе си знаеше защо инстинктивно бе поела по този път. Имаше нужда от някого и единствена Кейт можеше да й помогне.

Леля Кейт винаги й е била близка и я бе дарила с топлината, с която Лидия не успя. Сега повече от всякога се нуждаеше от нея. Въпреки че е бременна, тя знаеше, че Кейт няма да я отблъсне както Лидия. Ще трябва да се обади вкъщи… Джери вероятно е обезумял. Дори да не беше негова дъщеря, той я обича, помисли Девлин, разкъсвана между горчивината и тъгата. Кара още известно време, докато стигна до телефонна кабина, молеше се да не е разбита от вандали. Има късмет и помоли телефонистката да я свърже.

— Добре ли си, Девлин? Какво, за бога, правиш в Арклоу? Моля те, скъпа, прибери се у дома и нека поговорим за всичко това.

Баща й звучеше толкова разстроен, че очите й се напълниха със сълзи, гърлото й се сви болезнено.

— О, тате, тате, толкова съжалявам… Не исках да те нараня…

Тя не можа да се сдържи и избухна в сълзи.

— Девлин, моля те, вземи си стая в хотел, а аз ще дойда да те взема. Ще повикам Сисилия да остане с Лидия.

Девлин някак си успя да се успокои.

— Наистина, татко, иска ми се да отида при Кейт за ден или два, мисля, че ще продължа към Уексфорд.

Баща й въздъхна.

— Е, ако наистина искаш това… — Той знаеше колко близка е с Кейт и не се опита да я спре. — Ще ми се обадиш ли веднага щом пристигнеш?

— Ще бъде късно — опита се да възрази момичето.

— Девлин, в противен случай няма да можем да си починем. Ооо, Девлин… — Той спря, сякаш не знаеше как да продължи. — Мила, опитай се да не мислиш лоши неща за майка си. Тя не е на себе си тези дни… Май навлиза в критическата.

В гърлото на Девлин отново се сви буца, но тя преглътна с мъка и тихо каза:

— Чао, тате, съжалявам и наистина те обичам.

Усети как той се усмихва от другия край.

— И аз те обичам, не го забравяй. Карай внимателно.

— Добре — обеща тя и постави обратно слушалката.

През следващия час си забрани да мисли за каквото и да е и се концентрира само върху шофирането; почувства физическо облекчение, когато видя в далечината светлините на Уексфорд, двойните камбанарии на църквите сякаш пронизваха обсипаното със звезди черно небе. Мина бавно по моста и въпреки травмата почувства как духът й се повдига, както винаги, когато пресичаше моста и навлизаше в града. Девлин обичаше Уексфорд: сърдечността на хората и красотата на мястото винаги я успокояваха. Караше бавно по кея, гледаше неизброимите блещукащи светлинки, отразяващи се във водата, която нежно се плискаше в брега. Кейт живееше в Рослар Харбър, около дванадесет мили по-нататък, но пътят бе хубав, пътуването не й отне много време и тя зави по лъкатушещата алея към къщата след по-малко от петнадесет минути.

Погледна часовника си и видя, че е почти един и половина. Предположи, че Кейт отдавна си е легнала. Едно от кучетата започна да лае и минута по-късно Девлин видя как пердето се дръпва и леля й подаде глава през прозореца.

— Кой, по д…? Божичко, ти ли си, Девлин?

След миг вратата се отвори и Кейт застана пред нея, изящна горска фея, меката й, сивкава коса се спускаше по раменете.

— Нещо не е наред, нали? — възкликна тя и прегърна топло племенницата си. — Лидия или Джери? Или проблема с пиянството?

Девлин тъжно поклати глава.

— Заради мен, Кейт. Трябваше да дойда и да те видя. Само ти можеш да ми помогнеш.

— Е, влизай, чедо. Със сигурност не може да е толкова зле. Нищо не е толкова лошо, колкото изглежда.

Сълзи замъглиха очите на момичето. Кейт винаги бе толкова любяща и вдъхваща увереност. Леля й нежно я побутна в къщата и Девлин почувства как тишината и спокойствието я обгръщат като меко пухено юрганче. Не след дълго седеше пред огъня, в който пукаха съчки, държеше чаша горещ шоколад, а на скута й имаше чиния с пресни, домашно направени кифлички с мармалад и крем. Докато хапваше, изля цялата тъжна история пред леля си.

Девлин усети огромното облекчение да се разтовари по този начин и Кейт я остави да говори, само от време на време вмъкваше меко произнесен коментар. Когато момичето й каза за думите на Лидия, лицето на Кейт придоби строго и сурово изражение и тя изрече навъсено:

— Типично за Лидия. Винаги е била най-егоцентричния и себелюбив човек, когото познавам, и, вярвай ми, Дев, боли ме да кажа това за собствената си сестра.

— Кейт? — Гласът на Девлин бе станал дрезгав от болката. — Знаеш ли коя е майка ми?

Лелята прегърна ридаещото момиче утешително и го залюля нежно, успокоително.

— Изплачи си всичко, чедо, изхвърли го. Няма нужда да затваряш тези неща в себе си, защото ще ти повлияят по-късно.

Държа я дълго време и когато Девлин престана да издава продължителни, натрапчиви, раздиращи ридания, Кейт продължи тихо:

— Майка ти беше най-малката ни сестра, Тара. Тя умря при раждането ти. Роби и аз искахме да те осиновим, но Лидия не желаеше и да чуе. — Кейт погледна към племенницата си. — Иска ми се да се бях борила по-упорито да те взема, но тогава Лидия току-що бе сключила брак с Джери, той имаше пари и добри перспективи, а ние с Роби имахме само няколко акра. Лидия каза, че нашето семейство никога няма да може да ти даде възможностите, които те биха могли. — Тя въздъхна дълбоко. — Това е нещо, за което винаги съм съжалявала, особено след като Роб и аз също се замогнахме.

— Но защо ме е осиновила? Тази вечер ми говореше така, сякаш ме мрази.

Въпросът бе изпълнен с много болка и горчивина; за миг Кейт почувства дълбока ненавист към сестра си, но продължи меко:

— Ааа, Девлин, не те мрази. Искаше да те осинови, за да опита да компенсира отношението си към майка ти. Когато Тара почина, те се бяха доста отчуждили. Трябва да разбереш, Лидия обикновено е много сдържан човек и когато загуби контрол, се ядосва на човека, който е станал причината за това. Пиенето също не й помага.

Девлин поклати глава.

— Не, Кейт, има нещо повече. Зная го! — бе категорична тя.

Кейт въздъхна.

— Добре, Девлин, ще ти кажа какво не е наред с Лидия. Може би тогава ще можеш да разбереш възмущението й от факта, че ще имаш бебе, и в сърцето си ще я съжалиш.

— Никога няма да й простя — закле се Девлин яростно.

— Тихо, мила, не изричай тези думи. Ако не загубиш самообладание, можеш да излезеш от тази ситуация по-зряла и по-самоуверена, отколкото някога си била. Не бъди негативна… това е един от уроците на живота ми. — Кейт се усмихна нежно на племенницата си. — Негативните мисли и лошите чувства не водят доникъде. Разбрах това, когато почина Роби.

Девлин подсмръкна, избърса очите, изтри си носа и напомни рязко:

— Е, кажи ми защо трябва да изпитвам симпатии към нея.

Кейт хвърли нова цепеница в огъня и се облегна удобно назад.

— Ето каква е историята. Лидия беше много красива като млада и го знаеше. — Тя се засмя. — Аз бях безцветна, а Тара, майка ти, бе пълна и пъпчива, докато не навърши седемнадесет. Тогава… ами, отиде за цяло лято на гости при приятелката си от Франция и когато се върна, хората не можаха да я разпознаят, беше елегантна и с тен. Преди това беше пухкава, но след ваканцията всичко се бе стопило по нея. — Кейт кимна към Девлин. — Изглеждаше както ти сега. Както и да е, Лидия излизаше с един млад доктор и бе луда по него. Той единствен от приятелите не й играеше по свирката и не бе винаги на разположение. — Кейт се усмихна кисело. — Ти познаваш Лидия! Той бе единственият мъж, над когото тя не можеше да доминира. Накратко, Тара се върна от Франция и изглеждаше великолепно, а Браян, така се казваше той, се влюби безумно. Тара бе хубава, нежна, великодушна, човек не можеше да не я заобича. Не бяха такива техните намерения. Опитаха се да се преборят с взаимното привличане. Но се случи, че Тара се влюби в него и той започна да излиза с нея. Лидия никога не им прости и знаеш ли, Девлин, винаги ми се е струвало, че тя се омъжи за Джери, за да забрави нещастната си любов.

Кейт въздъхна.

— После Тара забременя с теб. Браян бе на стаж в една болница на север, там и живееше и въпреки че искаше, нямаше начин да се ожени за Тара веднага. Майка, Бог да я благослови, прие всичко много спокойно; в кризисни моменти тя бе като скала. Каза на Браян да спести достатъчно, за да вземе прилично жилище. Искаше да е сигурна, че Тара и новороденото бебе ще живеят на подходящо място. Нито веднъж не упрекна Тара и все й казваше да държи главата си високо вдигната.

Кейт се усмихна тъжно.

— Жалко, че не познаваш баба си, Девлин. Тя бе изискана дама. Както и да е, Браян и Тара бяха решили да сключат брак два месеца преди датата, определена за раждането, но родилните болки на Тара започнаха два дни преди това и тя умря скоро след раждането. Всички бяха съкрушени. Очакваше се, че няма да оживееш — Кейт се усмихна любящо на племенницата си, — но ти бе един малък борец, Девлин, и се справи.

Тя въздъхна.

— След дълги обсъждания Лидия и Джери решиха, с благословията на баща ти, че те ще те осиновят. Баща ти нямаше възможност да се грижи за теб, мила. Знаеше, че Лидия и Джери могат да ти осигурят стабилен дом. Ето защо сега Лидия реагира така. Не я обвинявай прекалено много, Девлин. Тя също е преживяла трудности.

— Какво стана с баща ми? — попита Девлин и не можа да скрие горчивината в гласа си.

Очите на Кейт бяха изпълнени със състрадание, защото виждаше явната мъка на племенницата си. Меко каза:

— Твоят ъъъ… Браян продължи да живее на север. Мисля, че се е оженил и има две деца. Емигрираха заради проблемите, чух — за Австралия. Почина от инфаркт миналата година.

Девлин поклати невярващо глава, не можеше да схване казаното. Значи имаше природен брат и сестра или двама братя, или две сестри. Всичко това й дойде прекалено много. Отпусна уморено русата си глава, а Кейт я накара да се изкачи нагоре по стълбите и да влезе в мъничката спалня за гости. Девлин машинално се съблече и легна гола в приканващото я голямо легло, отрупано с бели пухени възглавници. Уви се с юргана, опъна крака и ръце и усети нежния допир на току-що изпрани чаршафи, прозина се широко и потъна в дълбок, спокоен сън, а ужасът на изминалите няколко часа бе временно изтрит от съзнанието й.