Патриша Сканлън
Градско момиче (2)

Първа глава

Знаеше, че е бременна. Все още нито един доктор не го бе потвърдил, но тя бе сигурна, както хилядите жени преди нея го бяха усетили и хиляди след нея интуитивно ще разберат, че утробите им не са вече само част от тяхната анатомия, а трептяща живинка, която девет месеца ще диктува правилата и ще издава заповеди на тялото им.

Девлин почувства ужасно стягане под лъжичката. Менструацията й закъсняваше с пет дни. Но вземаше хапчета против забременяване, не е възможно да е бременна…

Възможно е. Меги Райън забременя, въпреки че взимаше противозачатъчни — злобно се обади някъде в ума й тъничко гласче.

Девлин приседна на леглото.

О, господи Исусе, моля те, дано да не съм бременна. Света Дево, Божия майко, моли се на Исус за мен — започна да бръщолеви тя, получавайки известно успокоение от молитвата на своето детство, към която се обръщаше само в моменти на голяма беда. Изчака малко, сякаш очакваше менструацията й да се появи като по чудо; може би й е дошло през нощта. Девлин огледа бельото си, беше чисто и бяло като сняг. Обзе я смут. Стана от леглото и закрачи из спалнята.

Не е честно, не искам да съм бременна. Защо трябваше да се случи точно на мен? Боже Всемогъщи, направих го само веднъж и нямах такова намерение. Колет и Брайън го правят всяка нощ от седмицата повече от година. Как така не избра тях? О, господи, дано да ми дойде! — молеше се тя тихо, с надежда.

Трябваше да излезе от апартамента; самотата я влудяваше. Карълайн бе заминала с Ричард за няколко дни. Предполагаше, че може да си отиде у дома, но мисълта да се изправи пред родителите си в сегашното си състояние я смразяваше; знаеше, че вината ще е изписана на цялото й лице. Лидия, майка й, вероятно ще започне да я разпитва, а точно сега не можеше да понесе това. Обзе я паника и тя пак седна на леглото. Трябва да има изход.

Божичко, та това е моето тяло, моето тяло, моето тяло. Девлин шепнеше думите като че бяха свещени слова, обхвана краката си с ръка и започна да се полюлява на леглото. Хрумна й нещо. Изтича надолу, едва не си счупи краката от бързане да стигне до всекидневната.

Да! О, слава богу! Сграбчи полупразната бутилка с джин и дори не си потърси чаша. Почти разплакана се втурна обратно нагоре. Влетя в банята и пусна кранчетата на ваната. Защо не помислих за това по-рано? — сгълча тя себе си.

Това е аборт — говореше подлият глас на съвестта в ума й.

Не слушай. Дори не мисли — измърмори трескаво, докато чакаше силна струя гореща вода да потече от крановете. Водата упорито оставаше студена. Девлин провери бойлера, беше изключен, тя ядосано прокле всичко. Гневно го включи, по цялото й лице бяха изписани смут и мъка, знаеше, че водата ще се стопли най-рано след петнадесет минути.

Предполагам, че мога да започна с джина, със съмнение си помисли тя. Не беше съвсем сигурна какво е вероятното му въздействие. Знаеше, че една много гореща баня може да предизвика появяването на закъснялата менструация, а може би се слага и малко джин във ваната. Е, нямаше нищо лошо да опита и по двата начина. Изпи голяма глътка джин, започна да пръска слюнки, задъха се, в очите й се появиха сълзи.

Девлин се видя в огледалото, гола, само с предателски белите бикини, стройното й тяло имаше бронзов загар след почивката в Алгарв. Избелялата от слънцето коса висеше разчорлена около лицето, а синьо-зелените очи, големи и изплашени, блестяха от сълзи, докато се взираше в бутилката джин, която стискаше здраво в ръка.

Това трябва да е дъното — изстена тя и я обзе униние. Пийна още една глътка. Този път не беше толкова неприятно, така че пийна още една.

Час по-късно Девлин седеше в много горещата вана, към която бе прибавила малко джин, за всеки случай. Банята бе пълна с пара и всичко бе наситено със сладникавия аромат на джина. Беше много пияна и започваше ужасно да й се повръща.

Добре е, че Карълайн замина за почивните дни — ще бъде ужасена, помисли си Девлин замаяно. Каро, съквартирантката й, бе много невинна и се шокираше лесно. Вероятно ще припадне, ако Ричард приближи онова нещо до нея, еее, помисли си тя гадно, ако Ричард го има онова нещо.

О, господи! Ще повърне. Изправи се пияно във ваната, олюля се в наситената с пара горещина и едва успя да се добере до тоалетната. Шумно повърна и се почувства сякаш всичките й вътрешности ще излязат. Силната атака я остави замаяна и немощна, тя грабна една хавлиена кърпа, обви я около себе си и изпълзя до спалнята на ръце и колене. Някак си успя да се хвърли на леглото, където изпадна във вцепенение. Минаха три часа, докато Девлин излезе от пиянския си унес, чувстваше се сякаш в главата й има заря. Известно време лежа, без да се осмели да мръдне, дори не бе сигурна дали е жива или мъртва. После телефонът иззвъня. Дрезгаво, пронизително, звукът с жестока сила прониза бумтящата й глава. Мушна глава под завивките и се опита да не обръща внимание на звъненето и най-накрая то прекъсна. Още веднъж настъпи тишина и тя задряма. Когато се събуди, се чувстваше много по-добре, въпреки че в устата си имаше противен вкус, а главата й беше замъглена и тежка.

Измъкна се от леглото, направи си чаша силен чай и реши да слезе до морето. Трябваше да размисли, а морето винаги я успокояваше. Девлин мерна календара в малката кухня на техния апартамент, спря пред него и направи печална гримаса. На този ден преди три седмици стоеше на един плаж в Португалия без абсолютно никаква грижа, а ето я сега, чувстваше се десетилетия по-стара, след като току-що бе преживяла най-големия шок в своя живот. Погледна часовника си. Три и петнадесет. На този ден преди две седмици, по това време горе-долу, тя забременя от Колин — бакалавър по медицина, доктор на медицинските науки, член на сдружението на гинеколозите, гинеколог на дъблинския елит. Мъжът, който даде работа и оплоди Девлин Дилейни.

Унила, Девлин занесе чашката си за кафе в разхвърляната, но уютна кухничка, която делеше с най-добрата си приятелка Карълайн Стейси. Имаха късмет при намирането на толкова хубав апартамент, след като напуснаха онази ужасна долнопробна дупка, в която се настаниха в Ретмайнс. Какъв боклук беше! Душът не работеше добре — или те опърляше, или те караше да замръзнеш до смърт. Леглата бяха разнебитени, стените — влажни, а хазяинът беше истински досадник. Издържаха месец, после отново започнаха да преглеждат внимателно вечерните вестници, където откриха това бисерче, апартамент в голяма, стара къща на брега на морето в Сендимаунт, точно над Дъблинския залив. Беше чист и просторен, състоеше се от хол, кухня и по една спалня за всяка от тях. Устройваше ги и двете чудесно и беше сравнително близо до местоработата им.

Гледайки през прозореца, Девлин установи, че е хубав ден през късното лято. Виждаше как характерните Кули на Рингсенд се къпеха в слънчева светлина и децата танцуваха надолу-нагоре в топлите локви, оставени от отлива, пищяха от удоволствие, шляпаха и ровеха с крачета дълбоко в мокрия пясък. Бреговете на Шели! Ето къде ще отиде: долу до Шели, да гледа как влекачите издърпват един огромен товарен кораб, който току-що се бе появил като точка на хоризонта на залива.

Излезе от апартамента и се насочи към Рингсенд, зави надясно, преди да стигне до селото, така че пътят й мина покрай новите привлекателни домове, построени на къс земя, триумфално отвоювана от Дъблинския залив, след това мина надолу към „Глас ботъл кампъни“ и стигна до реката, тази дълга, синя, лъкатушеща точно през средата на града вена, чиято крайна цел бе морето. Девлин си пое от въздуха, напоен с уханието на Дъблин и морето, и започна дългата си разходка към пристанището надолу по Пиджън хауз роуд. Отдясно, на склона, една над друга построени къщички гледаха обширната панорама в района на доковете. Подемни кранове, контейнери, малки лодки, които пореха реката нагоре-надолу, чайки, които кръжаха и издаваха пронизителни крясъци. Скоро влекачите ще се забързат по реката, за да посрещнат големия кораб, дето приближаваше целта си. Тя ускори крачка; искаше да е там навреме и да види всичко.

Съзнателно остави настрана всички безпокойства. Сега това беше единственото важно нещо. Не мисли за нищо друго. Не мисли, че си взела свободен ден, защото не можеш да се изправиш пред мисълта да отидеш там, когато Колин го няма. Не мисли, че ще бъдеш в къщата сама, докато се върне Карълайн. Не мисли… не мисли!

Надолу покрай порутените жилища на бреговата охрана, покрай складовете за въглища. Напрегнатото й лице се отпусна за кратко и се появи лека усмивка. Преди време, когато Ирландия притежаваше все още национална корабна компания, отиде на празненство на един кораб. Излизаше с морски офицер от ирландския флот и един ден корабът му гордо се появи на тяхното пристанище, след като беше прекосил широкия, могъщ Атлантически океан. Тя видя гордостта, изписана на лицето му, докато той стоеше елегантен, с униформа на мостика, за да я посрещне за тържеството, организирано от екипажа. Беше прекрасно тържество и от внушителния мостик на кораба Девлин видя розовозлатистия изгрев над нейния роден град. Хубави времена бяха, преди да започне да се шири безработицата и градовете на страната да бъдат погълнати от атмосферата на безнадеждност, преди работните места да стават все по-малко и опашките за помощи да нарастват подобно на огромни злокачествени тумори.

Почти без да има време да се опомни, нейният красив моряк бе съкратен от работа, защото правителството ликвидира корабната компания, като остави някои от екипажите под арест в чужди пристанища, работната сила бе обречена да взима помощи, а ликвидаторът печелеше хиляди на седмица. Арестуваните екипажи бяха най-сетне върнати в родината и една събота Девлин заедно с техните съпруги и майки отиде да протестира по О’Конъл стрийт. Мъжете бяха горди и изпълнени с достойнство в своите окичени със сърма униформи и кепета с бяло на върха. Всичко, което искаха, беше справедливост и полагаемото им се, но кой ли им обърна внимание? Обикновените протестиращи хора на улицата им желаеха доброто, но те бяха само една протестна група сред много други по улиците на Дъблин.

Девлин усети да се надига горчивина у нея. Франк емигрира в Америка и тя не можеше да го обвинява. Веднъж и тя видя дългите опашки, които чакаха за помощи. Не че на нея са й липсвали пари някога — родителите й бяха заможни — но как хората без никакви други средства съществуват само на социални помощи й беше съвсем непонятно.

Навъсена, Девлин мина покрай електроцентралата, близо до сметището, където птици, сякаш излетели от филм на Хичкок, ровеха боклуците, после продължи надолу по пътя, където морето се разбиваше в скалите и тя можа да види Сендимаунт, там, откъдето бе дошла. Продължи да върви, вятърът рошеше гъстата й руса коса, слънцето галеше лицето й, все още не загубило своя тен, но тя не забелязваше децата и техните майки, влюбените в своите коли, старците с набръчкани, обветрени лица, които пушеха лулите си, бъбреха и се връщаха в спомените си, а гледаше съсредоточено единствено бързо приближаващия се търговски кораб.

Мина покрай рибарите и момчетата, които ловяха скумрия и костур и издаваха трепетни звуци на задоволство, и седна на средата на тясната ивица на Южната стена, която навлизаше две мили в залива. Концентрира се върху събитията в морето, двата малки влекача дърпаха и теглеха огромния кораб нагоре по реката. Мощното бучене на двигателите, вълните с бял гребен, които се разбиваха в стената, над която висяха краката й, и я мокреха водни пръски, я накараха да забрави обгърналия я огромен черен облак на безпокойство. Очарована, тя гледаше как корабът се плъзва величествено покрай нея толкова близо, че можеше да види мъжете на палубата. Но той се отдалечи прекалено скоро, отплава нагоре към сърцето на порутеното пристанище и изчезна от погледа й.

Само да можеше да се качи на кораб и да напусне Дъблин, оставяйки всички свои безпокойства зад себе си.

Ще трябва да каже на Колин. Той ще знае какво да направи; винаги беше непоколебим и уверен, излъчваше спокоен авторитет. Това бе едно от нещата, които намираше за толкова привлекателни у него. Тогава си спомни. Той ще се върне чак след няколко дни. Отиде в Париж със съпругата си.

Отново я обзе мъка, усети я така физически, сякаш нож прониза сърцето й. Колин я увери, че е сключил брак по сметка, когато Девлин намекна, че не излиза с женени мъже. Той се изсмя и каза, че харесва невинността й. Защо не послуша и не повярва на монахините, когато я предупредиха за женените мъже и необузданата похот. Ако ги беше послушала, нямаше да се окаже в сегашното си състояние. Спомни си колко се зарадва сестра Доминика, че Девлин ще започва работа като лична секретарка на господин Кентръл-Кинг.

— Чудесен човек, скъпа! Нали знаеш, помогна мъничко на някои от сестрите.

Техният религиозен орден беше един от заможните. Южняшки, разбира се.

— Освен това, скъпа, от време на време той дава много щедри дарения на Ордена. Наистина си късметлийка, Девлин! Хайде да отидем и да благодарим на Бога. Не е лесно да се намери работа тези дни.

Девлин благодари не само на Бог, но и на баща си, който бе банков мениджър на Колин Кентръл-Кинг. Колин споменал, че секретарката му се омъжва и напуска и Джералд Дилейни обяснил, че Девлин е била наскоро освободена от длъжността си на секретарка в малка издателска фирма, но има добра квалификация.

— Отлично! Нека дойде на интервю — наредил Колин.

Девлин отчаяно си търсеше работа, която да я измъкне от властта на майка й, и се приготви много внимателно за интервюто, искаше да изглежда хубава и елегантна, но не и прекалено издокарана за случая. Обикновено не се притесняваше за интервютата, но тогава, когато се изправи пред високия, симпатичен мъж, беше нервна. Майка й я влудяваше с постоянното си мрънкане и пристъпи на ярост, породени от пиенето. Нямаше нужда да се безпокои. Представи се чудесно на интервюто, а и препоръките й бяха отлични. Получи работата заедно с щедра заплата. ККК, както тя тайно го беше нарекла, бе изключително зает гинеколог, който чистеше утроби, нуждаещи се от изчистване, и такива, които не се нуждаят! Израждаше бебета, някои желани, други — не. Облекчаваше напрегнати жени в менопауза и с предменструални болки, взимаше тлъсти суми от богатите частни пациентки с кожени палта, които идваха всеки ден от цялата страна в кабинета му на Фицуилиям скуеър.

Девлин опозна всичките. Някои изливаха цялата си мъка върху нея. Други високомерно виреха нос наоколо и настояваха да бъдат приети незабавно. Студенината се стопяваше веднага щом Колин се появеше на прага на чакалнята с топла усмивка и окуражително ръкостискане.

— Ааа, госпожа Кокрин! Радвам се да ви видя. Влезте и ми кажете какво ви тревожи.

Неизменно миглите изпърхваха и развълнувани гласове рукваха надолу по коридора, докато Колин ги отвеждаше към кабинета си. Понякога той намигваше на Девлин зад гърбовете им. Колин Кентръл-Кинг бе изключително чаровен мъж, само на четиридесет, но вече достигнал върха на своята кариера. Разбира се, той бе наследил голяма клиентела от баща си и бе известен член на висшето общество в Дъблин, посещаваше много обществени събирания в града. Познаваше баща й добре. Бивш ръгби играч, той нямаше и грам тлъстинка на високото мускулесто тяло, а сивеещите кичурчета на слепоочието му придаваха изискана зрялост, която Девлин намираше за изключително привлекателна. Всички негови пациентки бяха безумно влюбени в него.

Девлин, която бе на двадесет, винаги бе излизала с момчета на нейните години или на около двадесет и пет. Единственият й опит с по-възрастни мъже бе да се опитва да избегне потни, търсещи ръце в слабо осветените, мърляви нощни клубове, в които неизменно приключваха съботните им вечери. Тя беше общително момиче, с много приятели и познати, което водеше сравнително спокойно и безгрижно съществуване. Единствената й трудност в живота бе, когато за кратък период от време нямаше работа и вместо да се откаже от свободата на отделния апартамент и да се върне у дома към неприятната атмосфера, която създаваше поведението на майка й, опита да оцелее сама, разбира се, добре подплатена с щедрата издръжка, дадена от баща й. Но не беше същото като да е на заплата.

В този момент Девлин нямаше проблем да отиде в центъра в събота и да похарчи едно малко състояние за дрехи. Тя обичаше пазаруването през почивните дни. След излежаването сутрин прекарваше съботата в ходене по магазините с приятели. Можеше да се поглези с нещо от Бенетън или Памела Скот, а ако пък наистина имаше пари, правеше удар в Браун Томас. Девлин и приятелите й се шляеха покрай пъстрите улични художници, покрай жизнерадостните продавачи на цветя, стигаха по зигзаги до Капитан Америка, за да хапнат набързо, преди тя да си направи прическа в някой от изящните, скъпи фризьорски салони. После идваше време да се отбият в търговския център Пауърскорт таунхауз сентър с неговата бляскава, просторна, изпълнена с цветя обстановка, да се помотаят из магазинчетата му известно време, преди да си починат над чаша кафе. Най-голямото й решение бе дали да си купи костюмче шик от Частната колекция или пък Лейни ориджинъл. Девлин обичаше да пазарува на улица Крафтън — с лъкатушещата й елегантност, с магазини, изпълнени със стоки последен крясък на модата. Крафтън стрийт бе обгърната в атмосфера, която не можеше да се намери никъде другаде в града.

След това забързваше към малката си фиеста, паркирана на Грийн, оставяше приятелите си пред домовете им и караше лудешки, за да се прибере вкъщи и да се приготви за нощните забавления. В осем и половина тайфата им вече можеше да бъде забелязана да пийва в Шелбърн. По-късно отиваха в Бейли или Дейви Бърн за последните поръчки, а после бързаха към някоя дискотека, където танцуваха цяла нощ и накрая завършваха в някой от многобройните нощни клубове на града. Много често ги осветяваше зората, преди Девлин да е успяла да положи уморена глава върху възглавницата, а неделя сутрин тя прекарваше, като се възстановяваше след веселбите предишната нощ. Но към обяд, починала и освежена, се срещаше с тайфата и отиваха на състезания с коли в Мондело или да гледат ръгби мачове на Уондърърс. В неделя вечер ходеше на кино или на вечеря с гаджето, което бе избрала в дадения момент.

Обръщайки се назад, тя осъзнаваше колко хубав и защитен живот бе водила и как съвсем равнодушно го бе възприемала като нейно право. Когато започна да работи за Колин, нямаше приятел, нещо необичайно за нея. Франк, предишният й приятел, бе емигрирал и тя бе готова да стане жертва на непреодолимия чар на ККК.

В началото той бе делови, но любезен, питаше я дали свиква с работата, настояваше да задава въпросите си на него или на сестра Макграт, ако има нещо, което иска да знае. Постепенно Девлин свикна и се справяше с всички задачи на секретарка в клиниката. Бърза и оправна, тя се гордееше, че всичко върви гладко. Един ден Колин покани нея и сестра Макграт на обяд, заведе ги с луксозния си метално сив мерцедес до спокойно италианско ресторантче недалеч от Стивънс Грийн, където те преядоха със спагети, приготвени така добре, както само италианците умеят. Колин беше самата прелест и след няколко чаши вино тя загуби и незначителния си страх от него.

Оттогава Девлин започна да се държи много по-свободно в компанията му. На работа, в паузите между пациентите, той идваше в нейния офис, сядаше срещу нея на бюрото и бъбреше безгрижно. Понякога й разказваше за трудна операция, която е трябвало да извърши, друг път споделяше, че госпожа Муър е като таралеж в гащите или пък че еди-коя си има любовна връзка с еди-кой си, питаше я какво е отношението й към съсипаните бракове и разводите. На Девлин й бе лесно да си говори с него и тя никога не възрази на проучващите му въпроси за нейните гаджета и начина й на живот, защото усещаше тайния му интерес към нея. Тя бе млада, красива и много неопитна и предизвикателството да възбуди интереса на много изискан, по-възрастен мъж бе нещо повече от вълнуващо.

Приятелките й, които наминаваха с цел уж да я видят, но всъщност за да преценят дали той наистина беше толкова чаровен, колкото Девлин го изкарваше, накрая напълно споделяха мнението й. Той беше много по-симпатичен от някои от момчетата, които срещаха по луксозната Лийзън стрийт. Очевидната завист на момичетата допълваше извънредно удоволствието на Девлин.

Един ден Колин влезе в офиса и видя, че тя е бледа и немощна.

— Какво има, за бога?

Въпросът бе изпълнен със загриженост. Девлин се изчерви от смущение и… удоволствие.

— Нищо… Просто не се чувствам добре — отвърна хладно тя, не искаше да му обяснява, че страда от силни и парализиращи я менструални болки. Често се чудеше какво привлича толкова много мъже към гинекологията. След собствения й опит в тази област реши, че е заради огромната им завист, че те не могат да възпроизвеждат и да раждат, както правят жените всеки ден, всяка минута. Единственият начин, по който мъжете упражняват силата си, е чрез контролиране бременностите на жените от момента на зачатието до самото раждане. Сега започни да напъваш, когато ти кажа… Или чрез махането на органа, който дава живот: Съжалявам, трябва да го извадим. Ако самите те не могат да раждат, то поне да контролират. Широко известен факт е, че има много повече мъже гинеколози, отколкото жени.

По-късно, доста по-късно, Девлин осъзна колко много я бе манипулирал Колин, но в онзи момент, в своята наивност, тя бе трогната и благодарна, когато той само кимна мъдро, влезе в кабинета си, написа бележка и й я даде.

Девлин, скъпа, в тези дни и в този век не е необходимо да страдаш от менструални болки. Никога ли не си чувала за хапчето? Занеси това в Център за жената, когато менструацията ти приключи, и те ще се погрижат за теб. Еее?

Тя кимна, полудяла от смущение. Колин се засмя и я погъделичка под брадичката.

— Девлин, глупаче, аз съм гинеколог, за бога! Не се притеснявай от мен. Свободна си този следобед, иди си у дома, полежи известно време и вземи това — даде й някакви таблетки. — И иди да те консултират.

Колин се усмихваше, очите му бяха топли и вълнуващи, а в краищата им се образуваха изключително привлекателни бръчици. Сърцето й се разтопи от вниманието му и възторжено пърхаше в гърдите й, докато караше към къщи.

— Интересува се! Интересува се… ооо, интересува се — тананикаше си тя, докато влизаше в апартамента.

От този момент отношенията им се промениха. Неуловимо станаха по-близки и обедите зачестиха, само че сестра Макграт вече не идваше с тях. Колин й довери, че бракът му е разклатен, че той и съпругата му са заедно само заради децата. Изрисува пред нея картина на пуст и самотен живот и Девлин почувства смесица от съжаление и възхищение, плюс силно желание.

Все пак, убеждаваше тя себе си, горкият човек има нужда от утехата на любящи ръце. Ако съпругата му е толкова студена и безразлична, винаги заета с обществена дейност, никога у дома, за да сготви вечеря за него след труден ден в операционните зали на болниците на Дъблин и частните клиники, можеше да се очаква, че той ще потърси приятелство другаде.

Имам предвид, че ти не се появяваш, за да предизвикаш проблеми в брака му съзнателно, проблемите вече съществуват, успокояваше тя себе си. Всъщност бе малко изплашена. Девлин никога не бе имала истинска връзка с някой мъж, сексуална или по друг начин. Наистина, бе излизала с много момчета, но това беше само социално общуване, да не се отличава от другите. Бе си позволявала някои боричкания и милувки на задните седалки на колите, но никога не бе спала с някого, страхът от майка й и страхът от забременяване бяха главните спирачки, когато станеше въпрос да изгуби девствеността си. За разлика от своите връстници Девлин бе водила защитен от бурите живот. Единствена дъщеря на богат банкер и съпругата му, нищо материално не й бе липсвало. Получила образованието си в отлично дъблинско училище, тя общуваше с младите представители на аристокрацията, наричани юпи или йоз.

— Защо ги наричате йоз? — попита тя Меги, която живееше в къщата заедно с нея и Карълайн.

Меги се засмя весело и както бе характерно за нея, отговори реалистично, без увъртания:

— Защото те казват йо, вместо да, и ако те хвана и ти да го правиш…! — Тя предупредително заклати пръст на развеселената Девлин.

На Меги човек можеше да има доверие, често я приземяваше, без да се притеснява. Девлин би отрекла, че е сноб, но без самата тя да забелязва, носеше неуловим снобизъм, дълбоко загнезден сред тяхната социална класа. Ако Колин бе индийски лекар или работник, никога не би й хрумнало да започне любовна авантюра с него. Макар и да не ги осъзнаваше, предразсъдъците на възпитанието й бяха прекалено силни.

Освен това любовна връзка с женен мъж не бе нещо, което човек оповестява широко. Ирландия може и да бе влязла в деветдесетте, но според европейските стандарти Дъблин бе малък задушевен град, където бе почти невъзможно да отидеш някъде и да не срещнеш познати хора. На Девлин понякога й се струваше, че всички в Дъблин имат извънбрачни връзки и всички останали знаят за тях, но не се издават. Често се бе удивлявала как съпруги и съпрузи, и двамата с любовници, се появяват заедно на неделната литургия и са пример за единение, или пък отиват заедно на обществено събиране, а същата нощ прелюбодействат щастливо.

От подобно лицемерие й се повдигаше, а ето сега и тя обмисляше същото. Колко объркан е животът… Понякога чувстваше, че е раздвоена личност. Желанието й да обича Колин и да бъде обичана от него бе силно, но някъде в дъното на мозъка й се мержелееше сянката на строгото й католическо възпитание. Тънкото гласче на съвестта й я упрекваше често и макар че една монахиня веднъж предупреди класа, че най-страшното нещо, което може да се случи на католика, е да изгуби съвестта си, тя силно желаеше съвестта й да изчезне, докато трае връзката й с Колин.

Пък и майка й! Лидия би полудяла, ако някога заподозре, че дъщеря й обмисля нещо толкова мръсно като любовна авантюра. Настъпи голям скандал, когато Девлин каза, че ще се мести в апартамент.

— Защо искаш да се местиш в апартамент? — разбушува се майка й, тонът на гласа й подсказваше, че Девлин нарочно възнамерява да живее с отрепките на обществото. Достатъчно лошо бе, когато започна да ходи на дискотеки и кръчми. На следващата сутрин имаше разпити, лекции за часа, в който се е прибрала, и строги предупреждения, че го е ударила на живот. Тя бе удивена, че майка й е толкова загрижена. Обикновено бе много заета с благотворителни дейности, трескав социален живот, с поддържането на безупречния си дом и никога не се интересуваше какво прави дъщеря й. Чак когато Девлин започна работа, тя се заинтересува от нейните занимания. Джери, баща й, се опитваше да посредничи между тях, но Лидия се нахвърляше яростно върху него и поставяше началото на нова кавга.

— Ще свършиш точно като… — изкрещя й веднъж майка й, но спря внезапно, като видя изражението на лицето на съпруга си.

— Стига, Лидия!

Девлин никога не бе чувала гласа на баща си толкова суров.

— Като кого? — попита тя, смутена и ядосана.

— Само да не пристъпиш прага на тази къща с някоя лоша новина, госпожице, това е всичко.

— Мамо!

Беше шокирана от подтекста в думите на майка си. Не разбираше ли майка й, че тя единствена в класа си все още не бе имала сексуална връзка с някого? Повечето от съученичките й, с които все още се срещаше, спяха с приятелите си. Две от момичетата станаха самотни майки, едната от тях бе принудена от родителите си да даде бебето за осиновяване, а другата бе завинаги изхвърлена от къщи. Девлин не хранеше никакви илюзии какво ще каже Лидия, ако дъщеря й бе толкова без късмет, че попадне в подобно затруднение. На Дев й бе писнало от кавгите и се изнесе.

Веднъж тя и Колин говореха разпалено и неговото търпение наистина почти свърши.

— За бога, Девлин, няма ли да пораснеш? — викна той. — Не можеш да останеш девствена цял живот! Каква престъпна загуба, господи…

Той я хвана разярено и я поведе към огледалото във фоайето.

— Погледни се!

Тя се обърна настрани.

— Хайде. Погледни! Защо хабиш красотата си? Младостта си? Само заради това, което са ти казали някакви фригидни стари монахини. Не можеш да се държиш за полата на майка си до края на живота. Ти имаш да живееш свой собствен живот. Божичко, Девлин, създадена си за любов, ти си на двадесет години…

Очите му бяха сурови, ядосани и разстроени. Тя прехапа устни, за да спрат да треперят, а той продължи възмутено:

— Не започвай да плачеш, за бога! Знаеш ли, ти си типичната ирландка. Тялото на жена, ума на дете, не можеш да вземеш сама решението дали да обичаш някого или не. Ако това е религията ти и отношението ти към живота, действай. Свий се в своя малък пашкул, глупаво момиченце, и нека ти дам един съвет — той я погледна намръщено, — не трябва да флиртуваш и да предизвикваш мъжете, ако не си готова да осъществиш всичко докрай.

— Лесно ти е на теб да говориш — възрази му тя. — Ти никога не трябва да се безпокоиш за менструация.

Гласът й звучеше горчиво и обидено. Никога преди Девлин не го бе виждала ядосан и не бе сигурна, че това й хареса.

— Взимаш хапчето, нали? — отвърна Колин студено. — Така ти също не трябва да се тревожиш, не ми пробутвай тези жестоки женски глупости. Ако решиш да вземеш живота си в свои ръце, обади ми се. А в противен случай, Девлин, нека нашите отношения бъдат само делови.

Той хлопна вратата и отиде в кабинета си, дори не й позволи да получи удовлетворение като му отговори и тя почувства непреодолимо желание да подражава на Скарлет О’Хара и да запрати нещо по скъпоценната му Brocquy. Пръстите й стиснаха един тежък стъклен пепелник, но куражът я напусна. Картината струваше малко състояние и тъй като отиваше на почивка в Алгарв следващата седмица, не можеше да си позволи да я плати. Неохотно пусна пепелника, но компенсира като останалата част от следобеда силно удряше клавишите на пишещата машина.

На другия ден Колин пристигна хладен и делови, сякаш никога не бе имало разправия. Не погледна към нея, издиктува й набързо нещо и тя бе доволна, че сестра Макграт е на почивка. Поне не трябваше да я търпи да си пъха носа навсякъде и да любопитства. С облекчение посрещна момичето, което трябваше да я замести през двете й седмици почивка, защото, когато петък най-сетне настъпи, тя се чувстваше изтощена и психически уморена.

Колин я повика в кабинета си в пет часа, когато и последният пациент си бе тръгнал, даде й един плик.

— Приятна почивка — каза й сухо. — Кой знае, може да те обземе страстта и да се върнеш истински член на човешката раса. Зная, че португалците са чаровни и мъжествени. Може би някой от тях ще успее там, където аз се провалих.

Девлин се опита да преглътне дълбокото усещане за обида, което я обхвана. Нарочно заобиколи бюрото му, погледна го право в очите, взе плика, в който бяха допълнителните пари за почивката й, между палеца и показалеца и пренебрежително го пусна в кошчето за отпадъци. С високо вдигната глава се завъртя на пета и излезе. Върви по дяволите! — помисли си тя нещастно.

Прибра се с колата у дома през най-натоварения час в петък вечер, пътищата се задръстваха от големите автобуси, които откарваха хората към къщите им извън града, от уморени граждани, които се опитваха да преминат през натовареното движение и да избягат от пушеците и мръсотията на града, за да прекарат почивните дни в откритите, широки, успокояващи пространства на провинцията. С натежало сърце, унила, тя си проправяше път през едва контролирания хаос, който я заобикаляше, докато мотористи, колоездачи, шофьори и пешеходци жонглираха, за да си намерят място. Отляво се виеше Гранд канал, вечерното слънце блестеше на гладката му повърхност, необезпокоявана от движението, бълващо пушек по пътните платна. Хората вече седяха под сянката на ярки пъстроцветни чадъри пред някои от кръчмите по канала, пийваха студена тъмна бира Гинес с пяна и Девлин преглътна, сгорещена и жадна. Завидя им за техните щастливи почивни дни joie de vivre^[1].

Дяволите да те вземат, Колин! — промърмори кисело, докато гледаше сърдито двама влюбени, прегърнати, забравили всичко наоколо, недалеч от паметника на Петрик Каванаг до заключените порти на Бегът стрийт. На моста на Бегът стрийт нямаше осветление и й се прииска да изкрещи от чувството на безсилие, когато рязко натисна спирачките за енти път, за да избегне един нахален велосипедист.

Прибра се у дома в изключително лошо настроение и откри, че Карълайн е объркана от възбуда. Това беше първата почивка в чужбина за Каро. Девлин бе ходила преди в Гърция и Южна Франция, но за Карълайн всичко бе ново и тя се бе впуснала в маратон по опаковане.

— Е, ако излизаме всяка вечер, ще ми трябват четиринадесет различни тоалета, освен това дрехи за през деня и за плажа! — логично обясняваше Карълайн.

— О, Каро, глупаче! Никога ли не си чувала за подходящо комбиниране? Иди и сложи чайника, а аз ще сортирам вместо теб този куп.

Въпреки че Карълайн беше две години по-голяма от Девлин, не й личеше. Ако Колин си мисли, че аз съм дете, трябва да види Каро. Тя е бебе в сравнение с мен, помисли си тя и започна да подрежда хаоса, който стоеше пред нея.

Четири момичета отиваха на почивка — Карълайн, Девлин и две други нейни приятелки — преди се радваше, но сега й се искаше единствено да си легне. Имаше туптящо силно главоболие и мисълта за приготвяне на багаж само я дразнеше.

Постепенно главоболието й отслабна. Приготвиха куфарите, направиха планове, а чайникът бе постоянно включен, тъй като пиеха огромни количества чай.

Девлин тъкмо се бе изкъпала, завила косата си с хавлиена кърпа на тюрбан и се бе излегнала с поредната чаша чай в ръка, когато звънецът иззвъня. Предположи, че е приятелят на Карълайн, и не помръдна от мястото си. Ричард често я бе виждал по пеньоар, макар че, тя подозираше, той се изненадваше винаги от липсата й на задръжки. Карълайн със сигурност никога няма да се разхожда по пеньоар пред него. Ричард бе толкова педантичен и благовъзпитан, че дразнеше Девлин, но пък Карълайн изглеждаше достатъчно щастлива с него, а само това имаше значение. Гласът на приятелката й прекъсна мислите й.

— Дев, господин Кентръл-Кинг е дошъл да те види за малко.

Зад Карълайн тя видя едрия силует на Колин и сърцето й заби лудешки. Може би ще й каже, че не е необходимо да се връща отново на работа. Изправи се предизвикателно.

— Съжалявам за безпокойството, Девлин… — Думите му се лееха плавно. — Мога ли да говоря с теб за минутка?

— Искам да довърша опаковането. Извинете ме.

Карълайн, винаги внимателна, излезе. Колин затвори вратата и застана пред нея.

— Извинявай, Девлин — усмихна се той, — май постъпвам като болен от любов младеж. Прощаваш ли ми?

Товар се смъкна от плещите й; сърцето й затанцува.

— И аз съжалявам. — Тя докосна лекичко с върха на пръстите си лицето му. — Много от думите ти са верни.

За един кратък миг момичето си помисли, че вижда пламъчето на триумфа в очите му, но отхвърли тази мисъл, когато той наведе глава и я целуна бавно, продължително и чувствено. Тя пламенно отвърна на целувката му, напълно щастлива.

— Ще полудея от ревност, докато те няма — измърмори той в ухото й. — Обещай ми, че няма да си загубиш ума по някой романтичен Алфредо.

— Обещавам — прошепна тя, зарови лице в гърдите му и си пожела да може да задържи този миг завинаги, харесваше й мъжкия аромат на мускус.

Той извади от джоба си плик и се усмихна.

— Мисля, че забрави това!

Девлин се засмя.

— Бях така ядосана…

— Зная, моя темпераментна малка магьосница — мърмореше той и докато я придърпваше по-близо, за да пъхне плика в джоба на пеньоара, ръката му бавно погали нежното й тяло през дрехата.

Тя потрепери.

— По-добре да тръгвам, преди да се забравя. Няма да те прелъстявам по този начин — усмихна й се той топло. — Умната! Ще се видим след две седмици.

Лицето й, без грим, току-що изтрито и розово след банята, засия като коледна елха. Тя импулсивно обви ръце около врата му и прошепна:

— Ще ми липсваш, Колин…

— И ти ще ми липсваш, сладурано! Иска ми се да захвърля всичко и да дойда с теб. — Той й се усмихна. — Ще ти кажа едно нещо: ако дойда с теб, ти никога няма да придобиеш тен; по цял ден ще те държа в леглото.

Звънецът иззвъня и спести на Девлин изчервяването. Смеейки се, Колин излезе в коридора точно когато Ричард влезе. Девлин ги запозна набързо.

Не можеше да разбере защо, но приятелят на Карълайн просто не й допадаше, освен това усещаше, че чувствата им са взаимни. Не че бе с нея друг, освен любезно чаровен и учтив. Двамата мъже си поприказваха вежливо минута-две, тъй като очевидно вече се познаваха, после Колин си тръгна. Ричард и Карълайн бяха в преддверието, така че Дев остана сама, прегърнала своето щастие.

Той дойде и се извини… и то в такъв късен час! Пък и чекът в плика беше за сто лири! Вероятно я харесваше толкова, колкото и тя него. От една страна, й се искаше ваканцията вече да е свършила. От друга страна, сега, когато вече бе спокойна, тя реши да изкара най-хубавата почивка в своя живот.

Девлин вдигна лице към топлото вечерно слънце, не виждаше хората, които се разхождаха по дигата край морето, едва забелязваше чайките, дето кръжаха, пищяха и крещяха дрезгаво над нея. Прекрасна ваканция беше, помисли си тя тъжно, а сега всичко хубаво си бе отишло. Сега, когато бе почти сигурна, че е бременна. Никога няма да бъде толкова безгрижна и щастлива, колкото беше през двете седмици в мавританския рай, където времето бе спряло и нищо не бе по-важно от решението дали да пийнат до басейна или до морето или пък избора на тоалет, или с кое момче да излезе. Наистина бе фантастична ваканция!

Въпреки всичко Девлин се усмихна.