Дейвид Хауарт
Великата армада (16) (Испанската версия)

XV
Корабокрушенията

По изясняване на многобройните подробности около корабокрушенията на армадата е извършена огромна работа. Запазените документи от онова време съдържат неразрешими главоблъсканици. Хората, които разказвали за корабокрушенията — било то англичани, ирландци или шотландци, — рядко знаели имената на корабите, които били видели, или пък ако ги били чули от испанските моряци, обикновено ги възпроизвеждали погрешно. Да оставим настрана факта, че твърде много испански кораби имали подобни или еднакви имена. Някои кораби потънали в открито море, без свидетели, други били изхвърлени на необитаеми брегове. През последните десет години изследванията понапреднаха благодарение на новите водолазни методи и подводната археология и положително ще продължат и в бъдеще. Непрекъснато се откриват все нови и нови неща.

Някои корабокрушения обаче са били описани в ужасни подробности от очевидци или пък от оцелели членове на корабните екипажи и от тях можем да си създадем впечатление какво е представлявала тази част от плаването на армадата. „Да даде Господ — пише един такъв свидетел — читателят да може да си представи поне частица от онова, което ни сполетя, защото в крайна сметка пропастта, която дели страдалеца от оногова, който наблюдава страданието само отстрани, е огромна.“

Като начало бихме могли да се опитаме да си представим живота на борда в най-добрия вариант — когато хората не ги заплашвала неминуема гибел. Още когато влизали в Атлантика, корабите вече вонели от нечистотиите, бъкали от паразити и изнемогвали от болести. Нищо не можело да облекчи участта на хората. С идването на септември времето ставало все по-студено и влажно. Между дъжда, пръските и смрадната влага на долните палуби било невъзможно да запазиш дрехите си сухи ни денем, ни нощем. Още в началото на плаването в Атлантика херцогът докладвал, че имал три хиляди болни (а това означавало сериозно болни) от някаква типична корабна болест — скорбут или онова, което англичаните наричали треска и кръвотечение. Сега поне още хиляда лежали със сериозни рани, освен ако не били умрели вече от тях. Това означавало, че всеки пети бил безпомощен и имал нужда от онази нищожна помощ, която можели да му окажат другите четирима. Такава била картината в началото на шестседмичното плаване на армадата в северната част на Атлантика, с настъпваща зима и шест седмици без храна, с изключение на фунт морски сухари на ден. Към това се прибавяло безкрайното напрежение на плаването в бурно море и неспирният тежък труд: за моряците катеренето по мачтите и опитите да поправят повредите; за войниците стоенето на помпите — задача, която ставала все по-тежка, колкото повече отслабвали хората, и когато вече се завърнали в испанските пристанища, някои кораби засядали на плиткото, защото никой нямал сили да пусне котва или да свие ветрило, и вече у дома си, оцелелите лягали и умирали.

Когато четем всички отчети, най-напред оставаме с впечатлението, че повечето и почти всички кораби се били изгубили и не знаели къде се намират. Носени насам-натам от променливи ветрове и урагани, те нямали върху какво да градят предположенията си за дължината, а забуленото с облаци небе рядко им давало възможност да определят ширината си. Времето ги принудило да се разделят в мрака на групички, които продължавали да се разпадат и събират отново, щом зърнели нови кораби. Някои със седмици плавали сами. Когато вятърът позволявал, правели всичко възможно да се насочат на юг, но повечето време той духал от югозапад и никой освен галеоните не можел да напредва към дома.

Второто впечатление е, че много от корабите постепенно се разрушавали или защото били пренапрегнали корпусите си с оръдейна стрелба, или защото били твърде нестабилни по конструкция за бурите на равноденствието в Северния Атлантик. Разликата между галеоните, строени да носят оръдия и да прекосяват Атлантика, и урките и средиземноморските търговски кораби, предназначени за крайбрежна търговия, била огромна. Като изключим двата галеона, изхвърлени на плиткото по време на битката, само още един португалски галеон от ескадрата на херцога претърпял крушение. Също така крушение претърпял и само един от кастилските галеони. Петнадесет от двадесет и четирите урки обаче потънали или изчезнали без вест, а от средиземноморската левантийска ескадра оцелели само два кораба.

Крушението на един от средиземноморските кораби обяснява точно причините. Това бил „Сан Хуан де ла Роса“, който се блъснал в скала и потънал край островите Бласкет в най-югозападната част на Ирландия. Мястото на корабокрушението било открито и останките извадени. Тонажът му бил 945 испански тона и той тръгнал на плаване с двадесет и шест оръдия, двеста тридесет и трима войници и шестдесет и четирима моряци. Но външната му дъсчена обшивка била дебела само три инча, килсонът му бил десет на осем инча, а най-големите шпангоути в най-яката си част — двадесет и осем инча, като се редували с по-малки между всеки чифт големи. Напречното му сечение било изключително късо за кораб с такава големина. Отгоре на всичко той носел от най-големите гюлета — петдесетфунтовите, а всяко оръдие, което стреляло с тях, тежало три тона. Невъзможно е да предположим, че здравината на кораба позволявала да се стреля безопасно с тези оръдия, а опитите за стрелба сигурно пренапрегнали корпуса му и отворили пролуки, които пропускали вода още преди да напусне Ламанша. Той също така не бил достатъчно здрав, за да се бори с вълнението в Атлантика. Бил строен да носи товари в Средиземно море и въпреки че и Средиземно море може да бъде бурно, то не познава ужасното вълнение на Атлантика. Освен това средиземноморската търговия била повече или по-малко сезонна, а един търговски кораб, дори и да го застигнела буря, в никой случай не трябвало да се бори с нея, след като можел да стигне до първото подветрено пристанище и там да изчака смяната на вятъра. „Сан Хуан де ла Роса“ бил почти пред потъване още преди да влезе в Бласкет Саунд и причината да се блъсне в скалата била, че имал само една котва, която влачел. Това било заслуга на брандерите край Кале.

Средиземноморските кораби, изглежда, също така имали твърде много мачти за атлантическите ветрове и твърде лек такелаж и корпуси. „Сан Хуан“ бил корабът, който загубил мачтата си край Коруня. В 1960 година леководолазите открили дървения сандък, скован около основата на мачтата, за да прибира каменния баласт. Изпокъсаният такелаж и мачтите, които се гънели на една или друга страна, докато корабът подскачал по вълните на Атлантика, само можели да ускорят разпадането на тези крехки корпуси.

Разпадането на един дървен кораб е нещо ужасно. Започвало бавно, но нищо не можело да го спре. Отначало целият корпус почвал да се огъва под ударите на вълните, така че дъските едва забележимо се търкали една в друга. Това изкарвало пълнежа от закалафатените пазове. Имало дори фраза за това — казвали, че корабът си изплюва кълчищата. В следващия стадий се разхлабвали дървените гвоздеи — онези дървени клинове, които закрепвали дъските за шпангоута. Най-накрая завитите железни болтове, които захващали краищата на дъските, също можели да се разхлабят или пък да заиграят железните пирони, които държали краищата на дъските за носа и кърмата. Тогава вече не помагало нищо освен денонощно дежурство край помпите и живи вериги от хора с ведра, които да изгребват водата.

Ето защо толкова много кораби от армадата претърпели крушение. Според последни данни това се случило с двадесет и шест в Ирландия, два-три в Шотландия, един в Англия и два във Франция, освен изчезналите, за които се предполага, че са потънали в открито море. Първо, корабите се изгубвали и повечето от тях не можели изобщо да плават срещу вятъра, така че когато внезапно отпреде им изниквала суша, вятърът ги изтласквал към нея и те не можели да тръгнат отново. Второ, много от тях се разпадали поради повредите, получени в боя, и бъхтенето на вълните и виждали единствената си надежда за спасение в това да стигнат бряг, независимо какъв. И трето, екипажите на някои от тях умирали от глад и жажда и търсели къде да слязат за храна и вода; много кораби пускали котва, а после вълните ги изхвърляли на плиткото, защото главните им котви били останали край Кале.

В първата изостанала група имало три урки и един от най-големите средиземноморски кораби: „Гран Грифон“ — флагманът на ескадрата урки, „Кастильо Негро“, „Барка де Амбург“ и 1100-тонният „Тринидад Валенсера“. Около 23 август, щом вятърът се обърнал насреща им, те загубили останалите някъде на северозапад от Шотландия. Борили се със седмици с насрещните ветрове, доколкото могли, и един подир друг всички претърпели крушение. На 1 септември „Барка де Амбург“ дал оръдеен сигнал за бедствие — той потъвал. От „Гран Грифон“ взели на борда си триста и петдесет души от екипажа му и го наблюдавали как отишъл на дъното. През нощта на 3 септември и останалите три кораба се изгубили един друг. Никой повече ни чул, ни видял „Кастильо Негро“ — сигурно потънал в открито море с всичките си хора. Две седмици по-късно „Тринидад“ — вече също на ръба да потъне — се блъснал в един риф край брега на Донегол. По-голямата част от екипажа му стигнала до сушата, за да се сблъска с нови изпитания и да бъде избита. „Гран Грифон“ останал сам.

На борда на този кораб имало човек, който водел редовен дневник, така че историята му е известна в подробности. Неизвестно е името на хрониста. Това би могъл да бъде дон Гомес де Медина, командуващият ескадрата урки, който бил на борда му, но авторът на дневника не пише нито като войник, нито като моряк, а по-скоро като странично лице, което ни кара да подозираме, че е бил свещеник.

„Гран Грифон“ не бил голям кораб — 650 испански тона, — но сигурно бил по-здрав от останалите. Идвал от древния ханзейски град Рощок и грифонът бил хералдическият герб на града. Името му подсказва, че корабът бил гордостта на градската флота. „Гран Грифон“ изостанал от армадата край остров Уайт и бил атакуван от няколко английски кораба, единият от които може би бил „Ривендж“ на Дрейк. Рекалде тогава се върнал да му помогне, но едва след като англичаните го пообъхтали. Повредите не са записани, но се казва, че имало седемдесет убити — много повече, отколкото на който и да било друг кораб при схватките в Ламанша. Въпреки това той издържал до 7 септември, когато го сполетяла участта на останалите — отворил се по длабовете.

Това станало ненадейно в една бурна нощ. До сутринта, казва хронистът, между някои дъски зеели пролуки, широки колкото човешка длан. Това, разбира се, е езиков похват, използван и в други описания, но тъй или инак „Гран Грифон“ бил в такова окаяно състояние, че можел да се задържи на повърхността само ако вятърът и вълните идвали отзад. И така той трябвало да плава накъдето го духнел вятърът.

Три дни ги носило така на североизток. Видели някакъв остров, който би могъл да бъде Сейнт Килда, край външните Хебридски острови. След това вятърът се обърнал и ги понесъл отново на югозапад, като след три дни били отнесени доста надолу покрай бреговете на Ирландия. След това последвала пак промяна и те отново се озовали на ширината на Сейнт Килда. „Вятърът духаше толкова силно, а морето бе толкова бурно и така подхвърляше кораба насам-натам, че хората падаха от изтощение и не можеха да изгребват достатъчно бързо водата, която влизаше през зейналите пролуки… По Божия милост през следващите два дни времето се поуспокои, така че да можем да закърпим някои от тях с кожа и дъски.“

Когато времето се оправило, те сигурно са се надявали да стигнат до Рощок. Една или две балтийски урки трябва да са успели да се завърнат у дома си след спорове между войниците и моряците, защото войниците, които командували и имали числено превъзходство, били предимно испанци, докато моряците и капитаните били от основните германски екипажи на корабите. „Гран Грифон“ обаче не успял да се завърне. „Така ни носеше до 23 септември, когато вятърът отново обърна насреща ни и ние решихме да се върнем и да се опитаме да стигнем до Шотландия. Времето отново толкова се влоши, че жалките ни кърпежи отново протекоха и трябваше постоянно да поддържаме в действие и двете помпи, за да не се покачи много водата. Решихме да се насочим към първия бряг, който видим, дори ако трябваше корабът да заседне на плиткото.“

В нощта на 26 септември те отново били сред Оркнейските острови, покрай които минали почти преди шест седмици. Този път се лутали сред островите в една непрогледна нощ, осветявана само за миг от луната или северното сияние, колкото да видят вълните, които се разбивали в скалистите брегове от всички страни. „Мислехме вече, че е дошъл краят ни, и всеки се повери на Бога, както умееше, и се приготви за дългия път във вечността. Да насилваме повече кораба значеше само по-рано да прекратим и неговия, и нашия живот, затова спряхме тези усилия. Горките войници, които неспирно работеха на помпите и с ведрата, също загубиха вяра и оставиха водата да се покачи… Накрая, когато загубихме всякаква надежда освен в чудесата на Господа и Светата му майка, които никога не оставят онези, които потърсят помощта им, съзряхме отпреде си остров. Това беше Феър Айл и пуснахме котва в едно закътано място в този ден на големи премеждия, 27 септември 1588 година.“

Феър Айл е дълъг само три мили. Те заобиколили южния му край и намерили един залив, наречен Суорц Джио. Според преданията на острова те се опитали да изкарат кораба на пясъчната ивица в залива на идната сутрин, но приливът го повлякъл и той се заклещил в една тясна цепнатина в скалите, наречена Стромс Хелиър. Казват, че екипажът се спасил, като хората се изкатерили по реите и скачали на една издатина на скалата. Всъщност издатината все още е там, както и корабът — жалките останки от него бяха открити от леководолази в 1970 година.

Това било най-успешното корабокрушение. Всички от кораба — триста души — стигнали до сушата и спасили най-ценните си вещи. Испанците многократно превъзхождали по брой местното население на острова, където живеели само седемнадесет семейства дребни земеделци. Островните жители били от норвежки произход, прекарали един век под шотландско иго и все още мразели шотландците. Освен това не знаели нищо за световната политика и войната и не изпитвали никаква специална антипатия към испанците, ако изобщо били чували за такава раса. Казват, че когато ги видели да слизат към тях от хълмовете, помислили ги за божията войска и решили, че дошъл денят на Страшния съд. Авторът ги нарича мръсни диваци — нито християни, нито напълно еретици.

Изглежда, че при създалите се обстоятелства и испанците, и островитяните се държали изключително добре. Но времето продължавало да бъде все така лошо и едва след един месец пратили лодка до Шетланд да моли за кораб, който да отведе испанците. Корабът дошъл чак в средата на ноември. Дотогава испанците били изяли всичко, което можело да се изяде на острова — говедата, овцете и понитата (за които платили), както и всичката риба и морски птици, които успели да уловят. Казват, че островните жители укрили разплодния си добитък. Както ни съобщава хронистът, петдесетина от испанците умрели предимно от глад, но сигурно и от разните корабни болести. Погребали ги в южния край на острова, в една местност, която и до днес се нарича Спейнардс Грейвс (Испанските гробове).

През ноември закарали оцелелите до Шетланд, а през декември — в Шотландия, където те слезли в Анстръдър и местният свещеник пише, че били двеста и шестдесет, „повечето млади, голобради момчета, глупави, дрипави и гладни, на които дадохме супа от зеле, овесена каша и риба“. Оттам ги препратили в Единбург, където ги приветствувала католическата фракция, която от години молела Филип да прати войски против англичаните.

Там живели не повече от осем месеца. Все нови и нови корабокрушенци се стичали от разни места след различните си премеждия, докато се събрали общо шестстотин души, от които според сведенията четиристотин били боеспособни, а останалите болни и сакати клетници. Една година след битката ги изпратили във Франция, а оттам по домовете им.

В Шетланд съществува предание, че и друг, незнаен кораб от армадата също се разбил там, и това предание е подкрепено от бележките на лорд Бърли, направени в полето на един списък от 29 септември 1588 година, където той отбелязал, че край Шетланд загинали два кораба. Според преданието хората от този втори кораб били заточени по съображения за безопасност на едно много малко островче, наречено Къркхолм, недалеч от древната столица — село Скалоуей. Казват, че екипажът на „Гран Грифон“ си построил колиби на Шетланд, и сигурно е било така, защото за толкова хора нямало подслон. Тези колиби постепенно изчезнали под плуга. Но Къркхолм никога не е бил разораван и там могат да се видят дълга редица от много малки колиби, макар че островчето също е много малко за нормален живот. Сред колибите има една по-голяма от останалите, със закръглен връх като абсида на църква. Може би всичко това е останало от испанците, а може и да е по-старо — килии на монаси от времето на св. Колумба. Може, разбира се, да е комбинация от двете — стари килии, използвани от испанците. Разкопки там още не са направени.

Хората, които претърпели корабокрушение край Ирландия — а те били много повече на брой, — имали различна и много по-ужасна съдба в тази страна на вечни размирици. Ирландия била под английско владичество от четири века. Повечето ирландци живеели също така примитивно, както и жителите на Феър Айл, но все още пазели останки от древните си закони, традициите в изкуството и организацията от кланове с местни вождове. Англичаните неспирно се опитвали да им наложат своите закони и система на управление и стълкновенията помежду им поддържали в страната мрачен разкол, като някои вождове се съюзявали с управниците, други им противостояли с омраза и повечето от тях воювали помежду си. Англичаните успявали само затова, защото заради темперамента си ирландците не били в състояние да се съюзят и организират срещу тях.

В 1588 година Ирландия била по-спокойна от обикновено, макар че това се дължало на изтощението й. Няколко години преди това кралица Елизабет потушила едно въстание там и тази жестока кампания била последвана от глад. Казвали, че „от Кашъл до най-отдалеченото кътче на Кери не можеше да се чуе мучене на крава или глас на орач“. Оцелелите, които не можели да ходят от слабост, изпълзявали от горите и доловете „като живи скелети; ядяха трупове и един другиго“. Ирландия била толкова слаба, че можела да я управлява изненадващо малка войска. В 1588 година англичаните имали там по-малко от две хиляди души много зле екипирана редовна войска плюс наемната ирландска армия, пръсната в малки гарнизони из цялата страна.

Тази оскъдна войска се командувала от Дъблин, от сър Уилям Фицуилям, лорд-наместникът или губернаторът. Конот — западната част на страната, управлявал от Голуей сър Ричард Бингам, който поради невероятната си жестокост бил известен като Млатилото на Конот. Фицуилям бил възрастен човек, над шестдесетте, който изпълнявал тази длъжност вече втори мандат, като първия път я заемал между 1571 и 1575 година. И двамата англичани били сигурни, че ще се справят с Ирландия, като ги било страх само от евентуално нахлуване, организирано от крал Филип, защото испанските войски щели да осигурят военната дисциплина и водачество, което липсвало на местните ирландци.

Открай време в сложните отношения помежду си ирландци и англичани разменят взаимни обвинения за избиването на испанските корабокрушенци в 1588 година. Всъщност постъпките и на двете страни били под всякаква критика, но да се цитират в съвременните политически спорове би било абсурдно. Бихме могли да кажем, че англичаните нямали никакво друго право да бъдат там, с изключение на правото на завоевателя; но след едно такова признание, максималното, което бихме могли да направим, е да се опитаме да погледнем събитията с очите на всички — ирландци, англичани и испанци — и да потърсим фактическите причини за постъпките им.

Когато започнали корабокрушенията, Фицуилям бил заел длъжността си едва от три седмици. На 18 декември Бингам му доложил, че били забелязани непознати кораби: „Можем само да гадаем дали са от пръснатата флота, която бяга от предполагаемо поражение в протоците, или пък са пресни сили, пристигнали направо от Испания, като догадките са по-скоро в полза на десант от Испания.“ Известно време преобладавало това предположение, но откъдето и да идвали испанците, за Фицуилям и Бингам това било планирано нахлуване, както би могло да бъде в действителност — в Испания често обсъждали евентуално нахлуване в Ирландия и крал Филип го бил предложил на армадата като втори план.

Когато започнали да пристигат новини за хиляди испанци, слизащи на брега, английските управници решили да ги унищожат — Англия и Испания били във война, те нямали възможност да поддържат хиляди пленници и съществувала сериозна заплаха от организирано въстание. Минали няколко седмици, преди да се изясни, че испанците идвали като бегълци, а не като завоеватели. Тогава някои низши офицери препоръчали милосърдие, но Фицуилям се бил уплашил и не променил заповедите си. Той екзекутирал до един изплашените и беззащитни мъже и младежи, които успял да залови, и оставил живи само неколцина много богати хора, които обещали голям откуп. Ако трябва да защищаваме англичаните като нация, заслужава да споменем, че испанците, които слезли по бреговете на Англия, където по-малко се страхували от тях, били третирани като военнопленници и изпратени у дома си здрави и читави; а когато шотландските кораби, превозващи испанците до дома им през Северно море, били принудени да потърсят подслон в английски пристанища, кралицата наредила да не ги задържат и да бъдат пуснати да продължат.

Що се отнася до ирландците, тяхното поведение варирало донякъде в зависимост от характера на местния вожд. Най-първият контакт на испанците обикновено бил с бедните селяни, на които те внушавали такъв благоговеен страх, че те най-много да им продадели храна, както жителите на Феър Айл. На някои места обаче, като например на остров Клеър, местният вожд наредил да избият петдесет или шестдесет испанци. Другаде, където ирландците били многобройни, забелязали три лодки с испанци, които се борели с прибоя. Ирландците се нахвърлили върху им, смъкнали от тях всичко до конец, удряли ги със сопи, ако се противели, и ги оставили да умират голи от студ в есенните нощи. Но след това безчинство същите тези хора се отнасяли към скитащите голи страдалци с грубовато състрадание. Трябва да се каже в защита на ирландците и това, че били изключително бедни — дрехите и скъпоценностите на испанците за тях представлявали невъобразими богатства, а корабокрушенците и корабокрушенията често се смятали за дар божи по всички крайбрежия на Европа. Епископите обикновено помагали на братята си католици, но най-безмилостни били ирландците на служба у англичаните. Един от тях, някой си Мелахлин Маккаб, си извоювал място в историята с хвалбите, че собственоръчно заклал с брадва осемдесет испанци. Неколцина вождове рискували живота и земите си, като отказали да предадат испанците на англичаните, но това било по-скоро за да досадят на англичаните, отколкото от милосърдие; други пък, особено сред клановете с шотландско потекло в Ълстър, активно им помагали да избягат.

Макар че по този начин можем да продължим да намираме извинения и за ирландците, и за англичаните, фактът, че шест хиляди испанци загинали тогава по най-окаян начин в Ирландия или край бреговете й, остава неоспорим.

Същата мрачна участ сполетяла екипажа на „Тринидад Валенсера“, който загубил „Гран Грифон“ в мрака и когато вече бил почти пред потъване, се блъснал в един риф в Донегол, точно на входа за Лох Фойл. Историята разказали дон Алонсо де Лусон, командир на кораба, и един друг офицер при разпита им от англичаните, както и двама войници, избягали в Шотландия, а оттам във Франция. Не можем да твърдим, че разказите били безпристрастни, но описанията от всички тези различни източници доста добре се потвърждават.

Когато корабът се блъснал в рифа, дон Алонсо пръв слязъл на сушата с още петима в единствената лодка, която била счупена. Били въоръжени с рапирите си. Срещнали четирима или петима диваци, както ги наричат те, за които, изглежда, били добре дошли, но не след дълго се появили още двадесетина, които успели да офейкат, отмъквайки им една торба с хиляда сребърни монети и везана със злато пелерина.

На кораба имало четиристотин и петдесет души, защото той бил взел още стотина от потъващата урка. Испанците наели една лодка от местните хора, като добре платили за нея, и през следващите дни лодката превозвала хора, а някои доплували до брега сами. След това обаче корабът се разпаднал на части и мнозина от онези, които все още били на него, се удавили. Това трябва да са били болните и ранените. Диваците им продали понита за клане и малко масло. Нито един от разказвачите не разкрива мислите, които го спохождали на този пуст бряг, далеч от дома, с лагерните огньове, полусвареното конско месо, бурните дни и пронизващия вятър през нощта, с телата на другарите му, влачени от прибоя.

Най-накрая дон Алонсо научил за един католически епископ, Корнелиус, който живеел наблизо в един замък (това било край Дери) и организирал хората си да идат дотам, като изпратил напред вестоносец да помоли епископа за помощ и съвет. Епископът отговорил, че можели да дойдат в замъка, но трябвало да се престорят, че го нападат, за да заблудят англичаните; след това той щял да се предаде. Но когато вече замъкът се виждал, испанците се сблъскали с кавалерийска и пехотна войска, която носела знамето на кралицата.

Тази войска съвсем не била толкова силна, колкото им се струвало. Всъщност испанците я превъзхождали числено в съотношение две към едно. Тя също така не била само от англичани. Командували я ирландец — майор на име Кели, който бил на английска служба, и двама английски капитани, а по-голямата част от войниците били ирландски наемници. И двете групи спрели от двете страни на едно тресавище.

Последвали два дни на стълкновения и преговори с викане през тресавището. Кели попитал какво търсели във владенията на кралицата. Дон Алонсо отвърнал, че били корабокруширали и искали само един кораб, който да ги отведе у дома и за който щели да платят. Кели им казал, че това е невъзможно и че трябвало да се предадат като военнопленници. Заплашил ги, че подире му пристигала трихилядна войска, която щяла да ги изколи, но ако се предадели, обещавал да ги закара здрави и читави до Дъблин, откъдето губернаторът щял да ги препрати на кралицата. Дон Алонсо отказвал две нощи и един ден, но хората му гладували и той най-накрая приел обещанието с допълнителната уговорка, че всеки един от хората му ще може да запази най-хубавата си дреха. Испанците оставили оръжието си и хората на Кели го прибрали, след което нападнали беззащитните хора, ограбили ги и ги оставили голи. Когато дон Алонсо запротестирал, Кели отвърнал, че това било работа на войниците, без негова заповед, и без съмнение това било вярно, защото те били една недисциплинирана сган.

Никой не съобщава на какъв език се водели преговорите. Може би дон Алонсо имал преводач, който се измъчвал с диалекта на Кели, а може би използвали църковния латински. Тъй или инак имало достатъчно място не само за измама, но и за истинско недоразумение. Нищо обаче не може да извини онова, което станало на следния ден. Част от хората на Кели се строили в квадрат и поставили испанските офицери и свещеника вътре в квадрата. Останалите нападнали голите войници с аркебузи от едната страна и с кавалерия от другата. „Убиха около триста с пики и куршуми — разказват оцелелите. — Сто и петдесет успяха да избягат през тресавището, повечето ранени, и намериха убежище в замъка, където епископ Корнелиус ги прие и изпрати стотина души с лодка в Шотландия.“ Най-тежко ранените останали в замъка, където мнозина умрели. Онези, които оздравели, ги препращали от един приятелски настроен дом в друг, докато стигнали до един покровителствуващ испанците вожд, Сорли Бой Макдонъл, от замъка Дънлус на морския бряг, който се бил заклел да защищава католическата вяра и онези, които я изповядвали, от губернатора, кралицата и цяла Англия. Той ги изпратил с едно корабче в Шотландия.

При подобни описания цифрите винаги са неточни, но броят на тези бегълци се топял трагично дори след като се спасили от Ирландия. Казват, че оттам избягали над стотина души. Месец по-късно съобщили за петдесет от тях в Шотландия, „клети и нещастни“. Двадесет испанци и шестнадесет италианци били преброени в Единбург; когато пристигнали във Франция, в Хавър, на другия ден след Коледа, вече те били тридесет и двама, а пътят, който им оставал, все още бил дълъг.

След клането офицерите, свещениците и благородниците, голи или почти съвсем голи, били подкарани пеш около сто мили до Дроеда, където се намирал главният щаб на англичаните. Не ги убили, защото предполагали, че ще получат откуп за тях, но неколцина умрели по пътя от глад и изтощение и сред тях бил и по-малкият брат на дон Алонсо. Останалите, включително дон Алонсо, били разпитани в Дроеда от двама английски офицери с Дейвид Гуин като преводач — морякът, който разправял, че бил поел командуването на галерите. Това трябва да е бил последният удар върху жалките останки от гордост у испанските благородници — животът им да зависи от един бивш каторжник, фанатично ненавиждащ Испания.

Въпреки обещанията на Кели само дон Алонсо и още един офицер издържали на разпитите и чудовищното отмъщение на Фицуилям. Наскоро след това обаче Гуин си получил заслуженото. Открили, че бил откраднал златни верижки и пари от пленниците, но далеч по-страшно обвинение срещу него били твърденията му, че Уолсингам бил платен агент на Испания. И Гуин потеглил обратно за Англия с писмо от Фицуилям до Съвета на кралицата, в което се казвало, че бил корумпиран и непокорен негодник.

Тази трагична и объркана история била пълна с неизяснени въпроси, както повечето неща, които ставали в Ирландия. Дали клането било извършено от непокорни войници, или пък, както смятали испанците, било извършено по заповед на ирландския граф на Тирон, който командувал войските на кралицата в Ълстър? Дали Кели излъгал преднамерено, за да накара дон Алонсо да се предаде, или пък били разбрали погрешно думите му, извиквани през бруленото от вятъра тресавище? Или пък като низш офицер, който служел с войските си из пущинаците, той изобщо не знаел за отмъстителната политика на губернатора? Единствените хора, които несъмнено успели да излязат с чест от положението, били епископ Корнелиус и Сорли Бой Макдонъл, които поради една или друга причина защищавали вярата си.

Кулминацията на друга, още по-голяма трагедия се развила пред очите на Сорли Бой в замъка Дънлус, но за нея нямало виновници.

Повечето кораби стигнали много по на запад от „Тринидад Валенсера“. Калдерон, който плавал срещу шибащия във вицефлагмана на урките вятър, пише: „От 24 август до 4 септември плавахме, без да знаем къде сме, непрекъснато през бури и мъгли. Тъй като урката не можеше да върви срещу вятъра, трябваше да обръщаме в открито море и до 4 септември бяхме загубили основното ядро на армадата.“ На 3 септември херцогът успял да прати още едно писмо до краля, писано на 58° север — ширината на самотното късче суша Рокал, което е достатъчно далеч от Ирландия. „Четири нощи ни връхлитаха силни урагани, буен насрещен вятър, гъста мъгла и дъжд. Те станаха причина седемнадесет кораба с дон Алонсо де Лейва, Хуан Мартинес де Рекалде и други важни люде на борда да се откъснат от нас. По Божия милост вчера на обяд вятърът обърна от запад и вече не е толкова насрещен. През деня преброихме деветдесет и пет кораба… Дано Бог се смили да ни даде добро време, та армадата по-бързо да стигне до пристан, защото сме толкова зле с храната, че ако заради греховете ни се забавим още, ще бъдем загубени завинаги. Болните са много и мнозина умират. Моля, имайте предвид бедственото положение на армадата ни след това ужасно плаване и неотложната нужда бързо да получим подкрепления.“

По-късно обаче той пише, че времето отново се развалило и че само шестдесет кораба останали заедно. „Те ме следваха до 18 септември, когато ни настигна свирепа буря и всички очаквахме да загинем. Тогава останах само с единадесет кораба.“ По това време самият херцог вече бил много болен от треска и дизентерия, но не споменава за това.

Изглежда, че корабите от армадата се държали заедно и следвали херцога до Рокал Банк, където ръчните им лотове стигали дъно и пилотите можели да добият някаква представа къде са. След това все по-голям брой кораби започнали да отстъпват към Ирландия. Това се дължало не само на факта, че не можели да плават срещу вятъра — Калдерон доказва, че дори и една урка можела да стори това, ако била достатъчно здрава и използвала всяка промяна във вятъра. Въпреки заповедите, дадени от херцога, повечето от тях се насочили към Ирландия нарочно: или защото корабите им се разпадали на части, или защото екипажите умирали от глад, жажда и болести. Както отбелязва херцогът, адмиралът на флотата Рекалде и Де Лейва, заместник-командващият, били сред първите, които се отправили към Ирландия поради горните две причини — корабите им били повредени и екипажите им измирали.

Онова, което ги сполетяло, след като стигнали суша, било изцяло въпрос на късмет и всички обстоятелства били против тях. Картата на Вагенхер била твърде малка, за да им бъде полезна практически, а картата на Ортелиус давала западния бряг на Ирландия почти като права линия, която отивала на север и се спускала на юг според компаса от шестнадесети век. Тя не подсказвала нищо за съществуването на големия нос на Мейо и Коннемара, който се издава петдесет мили навътре в морето западно от предполагаемите й очертания и кулминира със скалите на Ерис и Ахил Хед. Поне десетина кораби отишли по на север от тях, влезли на различни места в залива Донегол и вече не могли да се измъкнат покрай носовете, за чието съществуване не подозирали.

Де Лейва на „Рата Енкоронада“ се озовал до самия нос, между Ерис и Ахил Хед, като влязъл в залива Блаксод, който е на север от остров Ахил. Той плавал с още един средиземноморски кораб, „Дукеса Санта Ана“. Двата кораба така уверено влезли в залива, че сигурно поне на единия от тях (може би на „Дукесата“) имало някой, който бил идвал вече там. Но заливът има два ръкава. Северният води към пристанището Ели — едно от най-безопасните места по цялото крайбрежие, и „Дукесата“ пуснала котва там. „Рата“ обаче влязла в южния ръкав, който е открит за западен вятър, и пуснала единствената си останала котва срещу замъка Дуна.

Едва ли въображението на някой испанец можело да нарисува такъв унил пейзаж. Развалините на замъка все още могат да се видят на ниския бряг, пустеещи далеч от света. Лете са прекрасни, но през септември солените ветрове пищят из руините и вълните се разбиват в подножието им. От другата страна на залива се издигат планините на остров Ахил, а навътре в сушата, зад замъка, се простира най-голямото торфено тресавище в цяла Ирландия — миля след миля прогизнала равна земя, непроходима за онзи, който не я познава. Когато на 21 септември 1588 година испанците пуснали котва там, в замъка и по брега нямало признаци за живот. Де Лейва изпратил петнадесет души с единствената лодка да потърсят вода и храна. Останалите ги наблюдавали как изтеглили лодката на пясъка, как влезли в замъка, излезли отново, как се посъвещавали нещо и след това тръгнали към тресавището. Никой вече не ги видял. Де Лейва ги чакал цял ден и след това пратил плувци, които се държали за бурета до брега, за да приберат лодката.

„Рата“ била претъпкана с хора. Тя тръгнала от Коруня с триста тридесет и пет войници и осемдесет и четири моряци, което било малко повече от един нормален пълен състав. Но романтичният ореол и популярността на Де Лейва привлекли много по-голям брой млади благородници авантюристи, отколкото другите. На кораба имало около шестдесет такива господа и те всички си водели слуги: самият Де Лейва имал тридесет и шест прислужника, още неколцина имали около дузина и всички останали — поне по един. Така че на този 800-тонен кораб имало сигурно поне шестстотин души. Благородниците заемали много повече място от останалите и по-низшите класи сигурно живеели в ужасно притеснение. Въпреки това корабът участвувал много активно в битките по Ламанша и бил един от малкото, които поддържали херцога докрай в битката при Гравелин. Корпусът на „Рата“ трябва да е бил разбит доста от отката на собствените му оръдия и още толкова от английските гюлета и ударите на вълните, а по време на атаката на брандерите той загубил главните си котви. През нощта приливът и вятърът започнали да го отнасят и призори той заседнал на брега, който се спускал полегато във водата.

За момента животът им не бил застрашен, но корабът бил неподвижен. Целият екипаж слязъл на брега, дори ранените и болните. Те влезли в празния замък и се укрепили, а след това според испанските обичаи изгорили кораба си.

Въпреки че бил блестящ придворен, де Лейва бил също така голям пълководец, който винаги намирал изход от положението. Два дни след корабокрушението той тръгнал с всичките си хора да обикаля залива Блаксод, за да стигне до „Дукеса Санта Ана“. Разстоянието било само двадесет и пет мили, но дори и днес изминаването му по бреговата линия, покрай всички заливчета и през всички рекички, би било трудна задача; при това необходимостта да намират пътя без карта сигурно удвоявала разстоянието. Но те пристигнали и Де Лейва поел командуването на двата екипажа — около хиляда души на пустия полуостров, който отделял залива Блаксод от открито море.

Точно от такава ситуация се страхували английските управници — добре въоръжена и командувана испанска войска в тази почти недостъпна част на Ирландия. Всъщност Де Лейва при желание би могъл да сключи съюз с най-близкия ирландски вожд, да завладее целия северозападен край на Ирландия и да го управлява, докогато си иска. Но единствената мисъл на испанците била да потеглят отново и да се завърнат в Испания възможно най-бързо.

Затова те позакърпили „Дукесата“, който бил повреден като всички останали кораби, натъпкали се всички до един на борда му и отново излезли в морето. Но испанците не се заблуждавали, че корабът им можел да стигне до Испания, и затова тръгнали на север, за да се опитат да доплават до Шотландия.

Съществува едно-единствено описание на очевидец за по-нататъшните събития. Това са показанията на някакъв ирландец, дадени при разпита от англичаните, който пътувал с кораба. „Насрещният вятър — казва той — ги върна към земите на М’Суини не Доус, до едно място на име Лох Ерис, където пуснаха котва и където ги връхлетя страшна буря, която изпокъса всичките им въжета и изхвърли кораба на плиткото.“ Земите на М’Суини не Доус се намират на северозапад от Донегол, а Лох Ерис е едно скалисто заливче, което сега се нарича Лохрос Мор. Де Лейва, добавя той, „преди да стигне до сушата, бе ранен в крака от кабестана на кораба, така че нито можеше да ходи, нито да язди“. Изглежда, палецът на кабестана се счупил и една незакрепена подпора ударила Де Лейва по крака, като вероятно го счупила. Но той отново свалил огромния си екипаж на суша и те се укрепили, този път на един остров в някакъв залив, където още тогава имало полуразрушен замък. Отново свалили на брега ръчното си оръжие и барута, дрехите и ризниците, парите и личните съкровища, които носел всеки благородник.

Англичаните от Елизабетинската епоха се подигравали на испанските благородници за контешките им обноски, но под лустросаната си външност испанците били твърди хора. Тези ужасни обстоятелства и двойното корабокрушение ги накарали да проявят истинската си храброст, особено Де Лейва. Те не се предали. Тревогата на англичаните растяла, защото М’Суини били войнствен клан. Бингам писал на Фицуилям, че очаква всеобщо въстание, и предричал, че испанците и ирландците щели да тръгнат заедно към главната квартира в Слайго, където командувал неговият брат. Де Лейва наистина се споразумял с М’Суини, но само за храна. От тях научил, че в пристанището Килибегс, което било на северния бряг на залива Донегол, двадесет мили на юг от Лохрос Мор през планините, имало още три испански кораба. Той заповядал да тръгнат натам; него самия трябвало да носят на носилка.

В Килибегс отначало наистина имало три кораба, но когато пристигнали, бил останал само един, тъй като другите два били непоправимо извън строя. Оцелял само галеасът „Хирона“ и екипажът му се опитвал да го изкърпи с дъски от другите кораби. Рулят отново бил строшен. В селото се събрали около хиляда и шестстотин души. „Хирона“ не можела да побере всички. Но някои от тях били ирландци, които искали да останат, а други — болните, ранените и умиращите — нямали сили отново да се впуснат в плаване и решили да си опитат късмета, като останат. Най-накрая отсели около триста души, а останалите хиляда и триста натъпкали в галеаса. На 26 октомври ремонтът приключил, доколкото било възможно, и корабът потеглил.

Усилията им да предприемат това плаване почти в средата на зимата, с ужасно претоварения и нестабилен кораб били обречени. Отново взели курс към Шотландия, заобикаляйки северния край на Ирландия с югозападен вятър. Но покрай северния бряг този фатален вятър — божият вятър, който толкова често духал против тях, обърнал от север, усилил се до ураган и ги отнесъл към брега. Корабът отново започнал да се разпада на части, изгубили руля, вълнението било твърде силно, за да използват греблата. Посред нощ близо до замъка Дънлус те се блъснали в един риф и за минути корабът бил смлян на трески. С изключение на деветима се издавили всичките хиляда и триста души, включително Де Лейва, командуващите и капитаните на другите три кораба, както и благородниците на много от най-видните испански фамилии.

В 1968 година мястото на катастрофата на „Хирона“ беше открито от един белгийски водолаз, Робер Стенюи. Корабът бил изчезнал, стрит на парченца от бурите на четири века. Той не открил никакви дървени или железни части, с изключение на една котва и няколко гюлета. Оцелели само бронзовите, златните, сребърните, оловните и медните предмети, закътани в скалните пукнатини. Стенюи извадил две бронзови оръдия, някои навигационни уреди, хиляда и двеста монети, парчета от сребърни сервизи и, което е най-трогателно — много от личните скъпоценности, медальони, пръстени и златни верижки на богатите испанци, там, където били паднали от телата на удавените благородници на Де Лейва. Някои бяха идентифицирани, като например пръстенът с името на мадам Шампаней и датата 1524 година — нейният внук дон Томас де Гранвела загинал при корабокрушението на двадесет и две години. Най-покъртителната находка от тази трагедия е златният пръстен на някакъв благородник от неговата любима. На него е изобразена релефна ръка, която държи сърце, и са гравирани думите No tengo mas que dar te — „Нямам какво повече да ти дам“.