Дейвид Хауарт
Великата армада (15) (Испанската версия)

XIV
„Бурни, непознати нам морета“

На 7 август, в деня на атаката с брандерите, кралят праща от Ескориал още едно писмо до херцога, пълно с поучения и съвети. Той би желал да му внуши, пише Филип, колко важно било да влязат в Темза и да се укрепят там. Това щяло да принуди врага да поддържа две армии — по една от двете страни на реката; ако го сторели, силите им щели да се раздвоят, а ако не го сторели, пътят до Лондон щял да бъде отворен от онази страна, която останела незащитена. „Освен това ще бъде предотвратено безредието — добавя кралят — и ще се породи една много желателна надпревара сред войниците… След като научихте колко се тревожех, докато получа вест от вас, моля дръжте ме почти ежечасно в течение на събитията.“

Но ето че изминала почти цяла седмица, откакто херцогът имал възможност да пише на краля, и щели да минат още две, преди да му пише пак. Писмото на краля, разбира се, изобщо не стигнало до него, нито пък следващото, от 18 август, в което монархът го поздравявал с голямата победа, която научил, че армадата извоювала в Ламанша. По това време първите вестоносци вече препускали по дългия път до Мадрид — някои с верни, но повечето с неверни новини.

Синът на Филип, принц Асколи; който пръв донесъл на Парма вест за битката при Гравелин, три дни след като стъпил на сушата, писал на баща си писмо. За това, колко важен изглеждал този младеж поне в собствените си очи, можем да съдим по факта, че бил взел със себе си на кораба тридесет и трима слуги — повече от всеки друг, с изключение на херцога. Сега принц Асколи имал незавидната задача да обясни на баща си защо бил напуснал флотата. Писмото е почти несвързано и едва ли не сълзливо, като че ли младежът се боял, че баща му ще го обвини в дезертьорство. Но разказът е патетично неумел и искрен. Той бил един от доверените хора, които херцогът изпратил с лодки в неделя вечерта сред армадата, за да предупреди всички да са готови за атаката с брандерите. Преди да свърши обиколката си, брандерите дошли и флагманският кораб изчезнал в мрака. На съмване младежът открил, че се намира сред английската флота, която атакувала неговата. Той срещнал една по-голяма испанска лодка, която изпълнявала същата мисия, и се прехвърлил в нея, но били подгонени от английски лодки, които нападали галеасите. Не могъл да се пребори с отлива и наблюдавал битката, като изостанал и зад двете флоти. През нощта, след като вятърът се усилил, трябвало да се остави на вълните, изгубен и сам, като изключим моряците, които не изпълнявали нито една негова заповед. На другата сутрин отново видял Кале, но бил твърде далеч подветрено, за да може да стигне дотам, и Дюнкерк бил първото пристанище, в което влязъл. Той умолявал Парма, пише Асколи, да го пусне да се върне на кораба си, но Парма отказал — и с право, както можем да се досетим, защото тогава никой вече не знаел къде била отишла армадата. „Много съм нещастен, че изпуснах онова, което се случи на армадата, каквото и да е то — завършва клетият млад принц, — но след като Бог е отредил другояче, нищо не мога да сторя и единственото ми желание е да бъда там, където бих могъл да служа на Ваше Величество и да изпълня дълга си, както подобава на потеклото ми.“

Дон Хорхе Манрике също изпратил трезвия си доклад за онова, което се било случило до момента, а Парма — най-забележителното си писмо. То наистина е много дълго. В първата му третина Парма повтаря, че е готов и ще тръгне веднага при идеално време и липса на врагове в морето, и описва срещата си с дон Хорхе. След това — едва след това — докладва за брандерите, битката, загубата на галеаса „Сан Фелипе“ и изчезването на армадата на север.

„Какво се е случило по-нататък, не е известно, освен че англичаните продължиха да ги следват с много бързи кораби, управлявани от добри и опитни моряци.“ Последната трета от писмото е пълна с набожни приказки. „Никой не е по-огорчен от мен. Аз обаче виждам в това пръста на Оногова, който знае най-добре какво върши и може да поправи всичко, като дари Ваше Величество с много победи и изпълни всичките ви желания, щом реши, че е ударил часът. Следователно трябва да му благодарим за всичко. Но най-важното е Ваше Величество да се грижи за здравето си.“ Накрая Парма пак повтаря, че всичко е готово, „само времето да беше добро и морето свободно от врага“, и отправя поредната настойчива молба за пари. Той продължавал да полага всички усилия да обясни, че нямал вина за случилото се.

Но писмата за краля били изпратени най-напред до Мендоса, испанския посланик в Париж, и вече от него препратени в Ескориал. За да стигнат от Дюнкерк до Париж, им трябвало пет дни и още девет дни, за да отидат от Париж до Мадрид, а преди да получи първото от тях, Мендоса вече бил докладвал по други източници на краля. Мендоса изобщо бил склонен към лековерие, но този август надминал себе си в изкуството по самозалъгване. При него пристигнали доклади от рибари, от агенти и двойни агенти, от дипломати, от неизвестни, които твърдели, че идват от Англия, от някакво ирландско момче с много съмнителен произход и ако били благоприятни, Мендоса вярвал на всички, независимо дали били от втора ръка или трета ръка, или от още по-далечен източник.

Първият доклад за Мендоса пристигнал през Руан от шпионите му в Диеп и Хавър, които били разговаряли с френски рибари. Рибарите твърдели, че били видели с очите си битката на 2 август, в която армадата била спечелила предимството на вятъра и потопила петнадесет вражески кораба, включително флагмана на англичаните. Мендоса докладвал за тази победа, като че ли не подлежала на съмнение, и във връзка с това кралят изпратил поздравително писмо до херцога.

Два дни по-късно, пак през Руан, пристигнал нов доклад от Кале. В него се съобщавала в общи линии една вярна история — хората на Мендоса сигурно я били научили от участниците в армадата, слезли на брега, докато флотата била на котва там. Но в послепис било добавено, че в битката край Гравелин испанците пленили Дрейк с много кораби, потопили други и така повредили петнадесет от тях, че последните трябвало да потърсят убежище в Харич.

После пристигнало писмото от Парма, в което се съобщавало, че армадата била край Кале, както и писмото на дон Хорхе Манрике, следвани от доклад на френския посланик в Лондон, според който англичаните изгубили седем кораба край остров Уайт, като сред тях били три от най-големите кораби на кралицата. „Дон Хорхе не споменава нищо за това — отбелязва кралят в полето, — може би не ги е видял.“ В друг доклад от Руан се казва, че някой си, току-що пристигнал от Лондон, бил казал, че англичаните понесли тежки загуби и били много опечалени и че Дрейк бил ранен в краката от гюле.

Към 16 август Мендоса отишъл в Шартър, където бил френският крал с двора си, с молба да заповяда на губернатора на Кале да предаде заседналия галеас на Парма. По време на това негово отсъствие настъпва пауза в потока от писма. След завръщането си Мендоса се оплаква от пътя — лошите коне, старостта и горещината превърнали пътуването в едно от най-мъчителните му преживявания.

Въз основа на окуражителните новини граф Оливарес в Рим се опитал да измъкне милиона дукати, обещан от папата, ако испанските войски слязат на английска земя. Оливарес и кардиналът се обърнали към папата с думи, „които биха трогнали всеки друг, но папата само сви рамене, защото, когато дойде мигът да даде пари, все едно че му изцеждат кръвта; и нашите усилия пропаднаха“. След поредния си опит две седмици по-късно Оливарес пише: „Когато се повдигне пред него този въпрос (за парите), успявам само да го накарам да дрънка зад гърба ми врели-некипели, дето няма да ги каже и двегодишно дете. Не проявява никакво милосърдие, добрина или съчувствие и всички отдават това негово държане на отвращението и огорчението, с които предусеща часа, когато ще трябва да откъсне парите от сърцето си.“

Папата, разбира се, така и не дал този милион дукати. Безспорно трагично е да си представяме как кралят се радвал на победата седмици след като армадата му била разбита, а кампанията му изоставена. Но към края на месеца той станал подозрителен към възторжените доклади на Мендоса най-вече защото в предпазливия разказ на дон Хорхе Манрике не се споменавала нито една от съкрушителните победи. На следващото донесение от Мендоса той пише в полето: „Страхувам се, че и това ще излезе като първите, които изпрати.“

Въпреки това, дори след като армадата изчезнала от бреговете на Фландрия, докладите за нейните победи продължавали да пристигат и Мендоса продължавал да ги праща на краля. Донесенията ставали все по-фантастични. Мендоса имал двама агенти в Руан и двамата му писали в края на месеца. „Не съм пращал новини за армадата — казва единият от тях, — защото слуховете са толкова различни, че исках да изпратя достоверни сведения. Сега обаче имам вести от много места — Кале, Диеп, Холандия и т.н., които с положителност твърдят, че армадата се е сразила с англичаните и им нанесла смъртоносен удар, като потопила много от корабите им и пленила много други.“

Другият пък пише: „Знам със сигурност, че англичаните загубили около четиридесет кораба в битката, която не могли да избягнат при Нюкасъл в Шотландия. Не могли да потърсят както преди подслон в английско пристанище. В резултат на това нашата армада ги атакувала толкова сериозно, че потопила двадесет от корабите им и пленила двадесет и шест в абсолютно добро състояние. Виждайки само катастрофа пред себе си, останалата част от английската флота избягала с големи повреди и корабите им сега са на парчета и без екипажи.“

И двамата агенти съобщавали, че армадата била в безопасност в Шотландия, като единият твърдял, че била в Нюкасъл (което, разбира се, било в Англия), а другият — че се намирала „в едно пристанище или река, което мисля, че се нарича Трифле или нещо подобно“. Същия ден агентът на Мендоса в Кале му докладвал: „Армадата се намира край един много плодороден остров, където ще намери храна в изобилие и без съпротива.“

Армадата изчезнала във води, където дори шпионската мрежа на Мендоса не можела да претендира за източници на информация и на 1 септември съобщенията му за предполагаеми победи секнали. По това време един пинас вече бил изминал доста път покрай западния бряг на Ирландия, носейки на краля дневника на херцога и писмо, в което той съобщавал ужасната истина.

В деня, когато вятърът се променил и армадата се измъкнала от плитчините, главнокомандуващите на двете флоти свикали военни съвети. На съвета на херцога освен Диего Флорес и Бобадильо, които били с него на флагманския кораб, присъствували също така Рекалде, Де Лейва, няколко пилоти и капитани и главният интендант на флотата Калдерон. Окендо, изглежда, не бил там. Може би той все още бил твърде сърдит. Съветът процедирал както обикновено. Херцогът споменал повредите, които получила армадата, липсата на гюлета (всички основни кораби се били обърнали към него с тази молба) и факта, че Парма не изпратил никаква вест, че ще ги посрещне. Херцогът също така поискал мнението на съвета дали да се завърнат в Ламанша, или да тръгнат за Испания през Северно море. Имало само един възможен отговор, защото вятърът — божият вятър — се бил задържал от югозапад и духал силно. Ако той не обърнел откъм североизток и не задържал така, което било малко вероятно през този сезон, те не можели да се завърнат по пътя, откъдето били дошли. Така че можели да си позволят жеста да кажат, че имали желание да се върнат оттам. Единодушно решили да се върнат по познатия път, ако времето позволи, ако ли пък не — „да се оставят на вятъра“ и да вземат северен курс към Испания. При следващата възможност да пише на краля херцогът изразява мнението си: „Армадата беше така осакатена и пръсната, че моят пръв дълг към Ваше Величество бе да я спася, дори с риск на много дълго плаване в северни ширини.“ В описанието си Калдерон споменава, че двама капитани го попитали за северния курс до Испания. Малко изненадващо е морски капитани да задават подобен въпрос на интенданта, но той бил образован човек и може би знаел повече от тях. Той отвърнал, че курсът щял да бъде много труден, трябвало да заобиколят Англия, Шотландия и Ирландия — седемстотин и петдесет левги през бурни и непознати за тях морета. Седемстотин и петдесет испански левги правят 2625 морски мили. Калдерон не бил сбъркал много.

Същия ден зад армадата се разиграла още една трагедия. Испанците не знаели нищо и затова за нея съобщава само Хауард: „Капитанът на кораба на Нейно Величество «Хоуп» съзрял един от големите кораби на врага в отчаяно положение, но докато уговаряли с въпросния капитан да се предаде и преди да се споразумеят по някои условия, испанският кораб потънал пред очите им.“ Минала дяла седмица, преди някой в армадата да доложи, че липсвал още един кораб.

Военният съвет на англичаните бил малко по-ведър от съвета на испанците, макар че никой от членовете му не смятал, че битките били приключили. Хауард събрал повече капитани, отколкото обикновено, но сър Уилям Уинтър не бил сред тях, защото лежал ранен от отката на едно оръдие. По неизяснени причини отсъствувал Фробишър, може би защото не си говорел с Дрейк. Съветът бил доста помрачен от лорд Хенри Сиймор, който се сърдел, че Хауард му наредил да остане да пази протоците от Парма, докато останалата част от флотата следва армадата. Сиймор пише на кралицата, че се бил подчинил абсолютно против волята си, и с още по-силни изрази съобщава на Уолсингам: „Намирам, че Негова Светлост ми завижда и не желае да споделя честта на останалите победители.“ Хауард пък бил подразнен от едно запитване, пристигнало от Съвета на кралицата, в което настоявали официално да декларира броя на корабите, които имал, и тонажа им, броя на войниците и моряците, на хранителните припаси, барута и гюлетата, откъде бил получил този барут и муниции, както и загубите в жива сила и кораби от страна на двете флоти във всички битки след Плимът. А най-досадно било, че го питали защо не бил взел нито един испански кораб на абордаж. Документът бил датиран с „последния ден от юли“. Но Хауард положително го е прочел, преди да свика своя съвет. Пристигането му в такъв момент било класически пример за бюрокрация и показвало, че кралицата и нейният Съвет продължавали да не разбират тънкостите в тактическите планове на своя адмирал. Хауард отказал да отговори, „което никой друг не би могъл да си позволи поради превратностите на службата“. Той просто поискал още храна, още барут и още гюлета — незабавно, — защото „не знаем накъде ще бъдем принудени да преследваме испанската флота“. Неговият съвет обаче излязъл с писмена резолюция, подписана от всички: „1 август, 1588 година. Ние, долуподписаните, решихме и постановихме на този съвет да преследваме испанската флота, докато изчистим бреговете си и оставим Фърт (Фърт ъф Форт) на запад от нас; след това ще се завърнем отново, за да запасим с храна корабите си, които сега търпят голяма оскъдица, и да пазим и защищаваме бреговете на страната си, заявявайки, че ако нуждите ни от храна и муниции бъдат задоволени, ще преследваме испанците до най-далечната точка, до която посмеят да стигнат. Ч. Хауард, Т. Хауард, Фра. Дрейк, Джон Хокинс, Томас Фенър, Джордж Къмбърланд, Едмънд Шефийлд, Ед. Хоби.“

В сряда, на 10 септември, армадата плавала под всички ветрила при силен югоизточен вятър и силно вълнение. Херцогът забелязал, че англичаните настигали корабите от ариергарда, както и това, че ариергардът под командата на Рекалде изпитвал недостиг на кораби. Затова той свил марселите, за да ги изчака, и дал сигнал с три оръдейни изстрела на другите кораби в армадата също да намалят скоростта. Преди англичаните да успеят да ги настигнат, ариергардът бил подсилен с флагманския кораб, галеасите и дузина други галеони. Англичаните също намалили скоростта и изостанали.

Тази ариергардна отбранителна маневра довела до едно ужасно събитие в армадата, което също не е напълно обяснено. Забелязали, че два кораба — галеонът „Сан Педро“ и урката „Санта Барбара“ — пренебрегнали сигнала за намаляване на скоростта. Те вървели няколко мили пред флотата. Изпратили фрегати да ги настигнат и да докарат капитаните им на флагманския кораб, където и на двамата съобщили, че били осъдени на обесване.

Случката е описана най-подробно от капитана на „Сан Педро“, Франсиско де Куеляр. Той протестирал бурно. След десет безсънни дни, казал той, тъкмо бил легнал и един от офицерите му без негово разрешение отплавал напред, за да легне на дрейф за ремонт, най-вече за да запуши някоя и друга пробойна под водолинията, през които все още влизала много вода. Куеляр се кълнял, че бил изпълнявал достойно дълга си по време на боя — обвинителите можели да питат екипажа и ако поне един от триста и петдесетте души кажел, че бил вършил нещо нередно, можели да го насекат на парчета. Без съмнение това било така — „Сан Педро“ бил от севилската ескадра, която подкрепяла херцога през цялото време. Технически обаче напускането на позицията и отплаването напред било нарушение, забранено от устава, издаден от херцога в Лисабон, и заплашвало с бесилка по време на напредването им по Ламанша. Повечето кораби сигурно го били нарушавали в един или друг момент, но този път двамата капитани били изпратени на кораба на главния прокурор, който изпълнявал присъдите.

Главният прокурор Мартин де Аранда изслушал страстната защита на Куеляр и писал на херцога, че няма да изпълни присъдата, докато не получи подписана лично от него заповед. В отговор на това херцогът анулирал присъдата. Но никой не пледирал така за втория капитан, дон Кристобал де Авила. Куеляр казва, че неговата урка била далеч пред „Сан Педро“, а може би имало и други обвинения срещу Де Авила. Още същия ден той бил обесен на реята на една фрегата, която обиколила флотата с тялото му.

Херцогът бил обвиняван по-късно и за тази жестокост и той, разбира се, бил отговорен за нея дотолкова, доколкото един главнокомандуващ носи отговорност за всичко, което става във флотата му. Но Куеляр подчертава в едно свое по-късно писмо, че херцогът нямал нищо общо с това. Всичко било работа на Бобадильо, старши командуващия сухопътната армия, който предявил обвиненията и осъдил и двамата на смърт. Херцогът не знаел нищо за случката, докато не получил писмото на главния прокурор, защото се бил оттеглил в каютата си в меланхолично настроение и не желаел да разговаря с никого. Куеляр казва, че бил тъжен, защото току-що бил научил за съдбата на „Сан Матео“ и „Сан Фелипе“. Но херцогът имал и много други причини за меланхолия, както и за абсолютното си изтощение, а може би и той като Куеляр най-накрая бил заспал. Във всеки случай Куеляр твърди, че херцогът не знаел какво върши Бобадильо от негово име.

Може би тези две обвинения били част от нещо много по-сериозно. Калдерон, който бил достатъчно настрани от всичко това на кораба си, е записал в дневника си една история, която се разправяла из флотата: „Този ден херцогът заповяда дон Кристобал де Авила да бъде обесен и осъди други капитани на кораби да гребат на галерите, а също така понижи в звание някои офицери. Казват, че причината за това била, че в деня на битката те оставили корабите си да дрейфуват извън обсега на боя.“

По съвсем понятни причини армадата кипяла от контраобвинения. Била безславно бита и този ден за пръв път открито и позорно бягала. Всички били горчиво разочаровани и изгаряли от срам. Особено командуващите сухопътната армия, които без съмнение кипели от ярост срещу морските капитани — в най-добрия случай една по-низша раса, — която в техните очи била причина за катастрофата, защото не успели да приближат борд до борд нито един вражески кораб и по този начин изобщо не дали шанс на армията да се бие. Херцогът, който не бил нито сухопътен военен, нито моряк, бил достатъчно здравомислещ, за да разбере, че причината била в корабите, а не в капитаните или моряците. Но армията копнеела за мъст. В центъра на това изостряне на отношенията между армията и моряците сигурно били двамата съветници — Бобадильо и Диего Флорес, а Диего Флорес вече бил в немилост.

За поведението на херцога в случая има две обяснения. Може би, изправен пред яростната разпра между съветниците си, авторитетът му изневерил най-накрая, той усетил, че няма сили да се занимава повече с това, и се затворил в каютата си, за да избяга от всичко. А може би наистина бил заспал, както заспива изтощен човек, като наредил никой да не го безпокои, и Бобадильо се възползвал от възможността да представи обвинения и да поиска присъди от негово име. Последното изглежда по-вероятно, защото по-късно през деня херцогът излязъл и получил писмото на прокурора. Той поне намерил душевни сили да отмени смъртната присъда на Куеляр — макар че му било отнето командуването — и Куеляр останал на кораба на прокурора. Може би до този момент дон Кристобал вече бил обесен, защото екзекуцията била изпълнена веднага, без официален съд.

Може би херцогът бил твърде мек и неопитен, за да бъде добър главнокомандуващ — той сам признавал това. Но той бил изключително последователен. Полагал всички усилия да изпълнява омразния дълг, с който го бил натоварил кралят, но кралят не му бил заповядвал да съди офицерите си и той никога не ги е съдил. Най-забележителното нещо в дневника и в писмата му е, че в тях няма ни думичка упрек към някого. Той старателно избягва да пише мнението си за случката. След десет дни, когато му се удал случай, херцогът пратил с един пинас по дон Балтасар де Сунига дневника си на краля. Дневникът му е откровен и подробен документ. След като описва акцията в ариергарда в онзи паметен ден, херцогът добавя следното важно изречение: „За онова, което бе сторено при тези обстоятелства в нашата армада, ще ви бъде разказано от дон Балтасар.“ Съвсем ясно е, че изпитвал срам от цялата работа. Но да преценява, ако желаел, било привилегия на краля, когато армадата се върнела в Испания. По онова време обаче катастрофата още повече се задълбочила и разцеплението било забравено.

Вендетата срещу морските капитани била лошо начало за обратния път на армадата, който и бездруго бил невероятно изпитание. Тези морета били непознати не само на испанците, едва ли някой ги познавал изобщо, с изключение на рибарите, ловуващи далеч навътре в морето, и местните ирландци с техните кожени лодки. Понякога на път от Лисабон към балтийските пристанища германски кораби минавали по Ирландския проток и покрай северната част на Шотландия, но много рядко покрай западната и северната част на Ирландия. Още по-рядко някой се опитвал да плава от изток на запад при насрещен вятър и нито една голяма флота не била ходила натам, дори и по времето на викингите. Картите на Вагенхер продължавали нагоре по източния бряг на Шотландия, като колкото по на север се отивало, толкова по-неопределени ставали те. За северната и западната част на Ирландия обаче нямало никаква морска карта, с изключение на една дребномащабна карта в атласа на Вагенхер, която започвала от Канарските острови и стигала до Балтика. Някои кораби в армадата може би имали картата на Ирландия от атласа на Абрахам Ортелиус от Антверпен, който от няколко години бил назначен за географ на испанския крал, но тя не била морска карта и бреговите очертания нямали почти нищо общо с действителността. Единственият по-влиятелен човек, за който се знаело, че бил ходил в Ирландия, бил Рекалде, но и той бил виждал само югозападния й край.

Затова херцогът с всичките си съветници, които успял да събере, решили да плават по-далеч от ирландските брегове и след като заобиколят северните острови на Шотландия, до края да плават далеч от сушата. Това било задача за океанска навигация, а не крайбрежно плаване, с помощта на което армадата се придвижвала до момента, и по-голямата част от пилотите й не били много добри навигатори. Калдерон казва, че негов приятел французин бил пилот на флагманския кораб. Не се съобщава нищо за квалификацията му, но херцогът трябва да го е смятал за по-добър от другите, защото му предложил две хиляди дуката, ако върнел армадата обратно в Испания.

Може би този французин му помогнал да състави заповедите за плаване, които издал, докато армадата напредвала нагоре по Северно море. Копия от тези заповеди били изпратени до всички кораби и по-късно англичаните намерили едно такова копие в Ирландия. Заповедите били много кратки: „Най-напред ще държите курс на север-североизток, докато стигнете до 61 1/2°. После ще внимавате много да не ви отнесе към бреговете на Ирландия поради бедите, които могат да ви сполетят там. Щом островите останат зад вас и заобиколите носа на 61 1/2° (това се отнасяло за северния край на Шетланд), ще тръгнете на запад-югозапад, докато стигнете 58°; след това на югозапад, докато стигнете 53°, а после на юг-югозапад, като се насочите към нос Финистере и по този начин намерите пътя за Коруня или Ферол, или някое друго пристанище по бреговете на Галисия.“

Последният от тези курсове е грешен, като може би грешката е станала при първоначалния превод на английски, защото било намерено само английското копие. Той би трябвало да бъде на югоизток.

В останалата си част заповедите са стандартни за такъв вид плаване в онези векове, когато можели да определят ширината, но не и дължината. Ако един кораб плавал право на запад, неговият пилот можел само по изчисления да каже колко бил изминал в западна посока. Но ако корабът можел да поддържа твърд диагонален курс, пилотът можел да определи колко градуса дължина били изминавани за всеки градус ширина. В атласа на Вагенхер имало таблици за тези изчисления. Курсът, даден от херцога, бил доста специфичен и отвел армадата далеч от всякакъв бряг.

Но най-голямата им грижа била не навигацията, а храната и водата. Когато тръгнали от Коруня, те смятали, че имат запаси за осемдесет или деветдесет дни. Оттогава плавали двадесет и един дни, а според информацията, която херцогът успял да събере по въпроса, сметките в Коруня били повече от оптимистични. Оттук нататък плаването в най-добрия случай можело да продължи месец, а за да може храната и водата да им стигнат за толкова време, веднага трябвало да бъде разпоредено всички рангове да получават минимални дажби: половин фунт сухари, пинта вода и половин пинта вино на ден. За да пестят вода, която била най-голямата им грижа, изхвърлили зад борда конете и мулетата, които возели със себе си за сухоземната артилерия. Чудно защо не ги изяли. Един търговски кораб, който прекосил курса на армадата подире й, докладвал, че морето било пълно с животни, които все още плували.

Самият херцог, какъвто бил съвестен, сигурно се е придържал стриктно към дажбите, които бил определил за останалите. Измъчван неспирно от тревоги и морска болест, той не можел да яде много. Но на сцената отново се появява Калдерон, този път с божествено откровение. Интендантите били известни от памтивека като прозорливи бизнесмени, да не речем мошеници; и Калдерон бил укрил на кораба си — урката „Сан Себастиан“, голям запас от, както казва той, болнични деликатеси, които сега възнамерявал да продаде. Сред тях имало петдесетфунтови чували с ориз. Той пратил един такъв чувал на херцога за болните и ранените на флагманския кораб, „който дар — казва Калдерон — бе високо оценен“. Херцогът го помолил да стори същото и за другите кораби, които участвували в битката. И така Калдерон продължил да раздава петдесетфунтовите чували и други неуточнени деликатеси, както можем да предположим, не само на болните, а на всеки, готов да плати определената от него цена.

Четири дни англичаните следвали армадата отблизо, докато тя стигнала 55°N, което е ширината на Нюкасъл. Вече били пресметнали, че се била отдалечила на сто мили от брега и не давала признаци да се насочва към Шотландия, както очаквали всички. Затова я оставили там, като самите те решили да отидат в Шотландия, да влязат във Фърт ъф Форт за вода и храна и да свалят граф Къмбърланд на брега да съобщи на шотландския крал за събитията и да го убеди да се присъедини към отбраната, ако армадата се опита да пусне котва. Те оставили два пинаса да следват армадата отдалеч до Оркнейските и Шетландските ветрови или пък да се върнат да ги предупредят, ако смени курса си поради вятъра. Когато английските кораби били на половината път от брега, вятърът обърнал от северозапад, което можело да върне армадата обратно на юг.

В съвета на Хауард Томас Фенър пишел най-хубаво писма — той можел да ниже прекрасен Елизабетински английски дори и при морска буря. Затова Фенър писал на Уолсингам за плановете и предположенията на английската флота: „След като се събра съветът — пише той след промяната на вятъра, — сметнахме за уместно да помислим за нуждите си от барут, гюлета и храна, а значи и да тръгнем възможно най-бързо към Норт Форланд (т.е. към южния бряг на Темза), тъй че ако врагът се завърне, да сме успели вече да се подкрепим и да бъдем готови да го отблъснем.“

„Ще изложа пред Ваша Светлост мнението си, като моля за прошка, ако сгреша. Наистина смятам, (че само) някаква крайност ще ги принуди да обърнат към Англия. Според моите наблюдения са загубили осем от най-добрите си кораби с много хора; мнозина са също погубени от болести и рани. Мачтите и ветрилата им са много повредени; пинасите и лодките им — изоставени и похабени; поради което ще имат много трудности, когато слязат на брега за вода, а ще трябва скоро да го направят или да умрат, но къде и как ще го сторят, не мога да си представя… Както вятърът духа от северозапад, няма къде да свърнат, освен ако се насочат към Скау в Дания, което е голямо премеждие, тъй като сезонът напредва. Ако имат късмет с вятъра, вярвам, че ще минат покрай Шотландия и Ирландия, за да се завърнат у дома си. Като вземем предвид сезона, дългия път, който трябва да изминат, и различните им несгоди, а и времето, което непременно ще трябва да загубят, за да се снабдят с вода, зимата ще ги свари за тяхно голямо нещастие.“

В това свое проницателно писмо Фенър поставя точна диагноза на затрудненията на армадата (като дори предвижда недостига на вода) в предстоящото й плаване на юг, а към него има и послепис — два часа след като го написва, вятърът се обръща отново и от югозапад ги връхлита силна буря. Англичаните били принудени да прекарат „това премеждие в морето… Мисля, че след като са отишли толкова далеч, сигурно са в такова окаяно състояние, че мнозина от тях вече никога няма да зърнат Испания, с което Бог ги наказа за злостните им деяния.“

Всъщност испанските описания на тази буря са далеч по-малко трагични от описанията на бурята в Бискайския залив. Може би те вече били свикнали на лошото време и по-добре се справяли с него; и, разбира се, не се борели с насрещния вятър, а се оставяли бурята да ги носи. Калдерон описва буйни ветрове, дъжд и мъгла, силно вълнение. Корабите не се виждали един друг, казва той, и в продължение на четири дни флотата била пръсната на отделни групи. На галеаса „Сунига“ някой доложил, че видял отдясно норвежкия бряг, а два дни по-късно — шотландския бряг отляво. Ако някога са смятали да пускат котва там, за това никъде не се споменава.

Един свещеник на борда на флагмана повдига за малко завесата от личността на херцога в една от тези бурни нощи и ни разкрива зрънце човешко милосърдие, което се среща толкова рядко в тази история. Херцогът стоял сам на юта, където прекарвал по-голямата част от времето си, откакто армадата отминала Плимът, под светлините на кърмовите фенери, които корабът му носел като кралски флагман, и се взирал в тъмното побесняло море. Изкушението да се опитаме да си представим мислите му е голямо — може би си е мислел за провала, а може би за дома. Било много студено и той бил загърнат само с къса пелерина върху обичайните си дрехи. Бил тръгнал с две топли пелерини, но едната дал на свещеника, който пристигнал на кораба с неподходящо облекло, а сега бил завил с втората едно ранено момче в каютата си.

Армадата не се насочила право към 61° на север — ширината, на която трябвало да заобиколят северната част на Шетланд. На 19 септември времето се поуталожило и за известно време вятърът обърнал от североизток. Промяната дошла тъкмо навреме. Отпред се виждал Шетланд, а подветрено бил протокът Феър Айл между Шетландските и Оркнейските острови. Преминали успешно през него. Десет дни път от пясъчните плитчини на Дюнкерк до протока Феър Айл правели шестстотин, да речем, седемстотин мили, ако наистина били видели Норвегия. С попътен вятър, който никога не спадал под свеж бриз, а понякога се превръщал и в ураган, те продължавали да напредват само с два и половина до три възела. Корпусите на корабите не били остъргвани цяло лято и морските полипи и водорасли ги покривали с дебел пласт под водолинията.

Мендоса доложил за преминаването на армадата покрай Феър Айл. Да получи новини от Оркнейските острови в Париж по онова време било, общо взето, триумф за шпионажа с едно-единствено изключение, че новините стигнали до Париж, когато първите кораби на армадата вече се завръщали в Испания. Шотландски рибари на път за Единбург разказали историята на някого си, който я пренесъл през цяла Англия. Испанците, казали те, взели всичката им сушена риба и платили добре за нея. Също така взели със себе си някои пилоти и шкипери. Английските рибарски лодки, които ловували там, били пленени и екипажите им оковани. Времето било толкова хубаво (отново оптимизмът на Мендоса), че армадата скоро щяла да се прибере в Испания.

Доброто време се задържало само няколко дни. Междувременно херцогът завършил дневника си с думите: „Вземаме курс със североизточен вятър към Испания“. Чак тогава той го изпратил със съпровождащо писмо по дон Балтасар де Сунига на краля. В писмото херцогът проявява същото набожно съчувствие, с което и други утешават краля: „Наредих на дон Балтазар да изреди пред Ваше Величество и други случаи, в които Господ Бог също така бе сметнал за необходимо да разреши нещата не според очакванията; тъй като тази кампания бе горещо посветена Нему, резултатите й без съмнение ще послужат най-добре пак Нему и на Ваше Величество. Надявам се Ваше Величество да доживее да види плановете си преуспели, за още по-голяма прослава на Всемогъщия“.

Но херцогът в никой случай не смекчава трагедията. На корабите имало три хиляди болни — значи небоеспособни — освен ранените, които също били многобройни. Всичко било в такова състояние, че щели да имат нужда от помощ, когато флотата стигнела в Коруня. Той бил писал на архиепископа на Сантяго и на епископа на Галисия с молба да имат готовност да поемат болните. Както обикновено, в писмата му няма ни думица упрек към някого — нито към Парма, нито към собствените му съветници, нито към морските капитани, нито към техните екипажи. Той обаче вече не е и толкова самокритичен, колкото в началото на кампанията. Катастрофата като че ли го закалила, като че ли най-накрая бил разбрал колко неизпълнима е тази задача — че е направил всичко възможно и че никой на негово място не би успял, че по-нататъшното вмешателство на бога е незаслужено.

На 21 август пинасът на дон Балтасар потеглил с тези писма към краля и епископите. Същия ден галеасът „Сунига“ съобщил, че вижда най-северния край на Ирландия. Това само показва колко фатално смътни били представите им по география. Северният край на Ирландия бил на четиристотин и петдесет мили от Феър Айл, който те отминали преди два дни, а за да стигнат до него, трябвало да заобиколят Хебридските острови. Онова, което видели, ако изобщо били видели нещо, би трябвало да е нос Рот в Шотландия или пък рифовете наоколо му.

На другия ден вятърът обърнал и ги посрещнал от юг. Ще не ще, армадата трябвало да тръгне на северозапад, под прав ъгъл на курса, даден от херцога. И точно там някъде, в разбеснялото се море край нос Рот, тя започнала да се разпада.