Роджър Зелазни
Островът на мъртвите (5)

IV

Мегапей. Ако решите някога да изберете мястото, където да умрете, гледайте да е уютно. Така са постъпили пей’анците и трябва да призная, че изборът им е бил добър. Казват, че когато пристигнали тук, заварили невероятна пустош. Набързо и доста ловко сменили пейзажа, както хората си сменят мебелите, настанили се удобно и се заели с онази работа с умирането.

Средният радиус на Мегапей е приблизително седем хиляди мили, планетата има два големи континента в северното полукълбо и три по-малки в южното. По-големият от двата северни прилича на издължен чайник, наклонен напред, сякаш се готви да избълва от чучура си врящ чай (чучурчето му е счупено на върха), а другият наподобява бръшляново листо, от което някоя прегладняла гъсеница е откъснала едра северозападна хапка. Разстоянието между двата континента е около осемстотин мили, а долният край на бръшляновото листо се потапя на пет градуса в тропичната област. Чайникът е приблизително с площта на Европа. И трите континента в южното полукълбо изглеждат като най-обикновени континенти — с други думи, неравномерни парчета суша, с издатъци и вдлъбнатини, зеленикавосиви и заобиколени от кобалтовосиньо море. Освен тях има разпръснати навсякъде огромен брой дребни островчета и няколко по-едри. Полярните шапки са малки и не проявяват никакво желание да се разрастват. Климатът е приятен, без особени температурни колебания, защото еклиптиката и екваторът са силно сближени. Всички континенти са очертани от ярка крайбрежна ивица и обкичени с щръкнали планини, а останалата част е покрита с приятна за окото растителност. За последното пак са се погрижили пей’анците.

Няма големи градове и следователно град Мегапей, на континента Мегапей на планетата Мегапей е малък град. (Континентът Мегапей е отхапаното бръшляново листо. Град Мегапей е разположен в залива в средата на отхапаното.) В града няма две къщи, които да са раздалечени на по-малко от половин миля една от друга.

Обиколих два пъти планетата, защото исках да се полюбувам на прекрасната й изработка. Така и не можах да открия поне един щрих, който според мен да подлежи на промяна. Пей’анците винаги са били майстори над майсторите, когато нещата опрат до старото изкуство, и винаги ще си останат такива.

В съзнанието ми нахлуха спомени от минали времена, от отдавна отминалите щастливи дни преди да стана богат, прочут и ненавиждан. Населението на цялата планета едва ли надхвърляше един милион. Бих могъл да се изгубя долу и да остана там завинаги — или поне до края на дните си. Но знаех, че няма да го сторя. Все още не. Все пак хубаво е да си го мечтаеш понякога.

При втората обиколка навлязох в атмосферата и не след дълго ветровете запяха зад обшивката на кораба и небето се промени от индигово до виолетово, за да стане накрая лазурно, с тънки чертички от перести облаци, плуващи из нищото.

Поляната, на която се приземих, беше всъщност задният двор на Мерлинг. Заключих кораба и поех към неговата кула, стиснал в ръка малък куфар. Чакаше ме не повече от миля път.

Докато следвах добре познатата ми пътека под сенките на широколистните дървета, подсвирнах веднъж, съвсем тихо, и една птица веднага изимитира звука. Можех да подуша морето, въпреки че не го виждах. Всичко си беше съвсем както преди много, много години, в онези дни, когато си бях поставил една почти неизпълнима задача. Реших да премеря сили с боговете, надявайки се единствено да позная забравата, ала всъщност накрая постигнах нещо съвсем различно.

Спомените започнаха да се редуват в паметта ми като избледнели диапозитиви, докато се изкачвах по мъхестия хълм, който всъщност бе корона на гигантско партоново дърво, а редом с мен препускаше крибъл (чифтокопитно хръткоподобно същество с издължени мигли и грива от розови пера) — пъргаво отскочи встрани в мига, щом ме зърна. Най-сетне се показа и морето, в което плуваше платноходка с яркожълто платно, по-насам Мерлинговият пристан в малкия залив и накрая самата кула — мрачна, висока, навъсена над разпенения прибой и под яркото слънчево небе, ослепително блестяща като зъб, макар и много, много по-стара от мен.

Пробягах последните няколкостотин метра и затропах с юмрук по решетката, която затваряше входа към тясното дворче.

След може би две минути от другата страна се приближи непознат млад пей’анец, спря и ме загледа през решетката. Заговорих го на неговия език. Казах:

— Името ми е Франсис Сандоу и съм дошъл да видя дра Мерлинг.

Като чу това, пей’анецът отключи вратата и я отвори широко. Ала ми отговори (защото такъв е обичаят) едва когато влязох.

— Добре дошли, дра Сандоу. Дра Мерлинг ви очаква и ще се срещне с вас, когато удари камбаната, за да възвести прилива. Позволете да ви покажа мястото, където ще се настаните. Можете да вземете душ, ако желаете.

Последвах го по извитата стълба.

Хапнах нещо като лека закуска в стаята, която ми бяха отредили. Все още имаше поне час до прилива, та запалих спокойно цигара и се загледах към океана през широкия нисък прозорец, подпрял лакти на парапета.

Странен начин да се живее, ще кажете вие. Странен за една раса, способна практически на всичко, и за човек на име Мерлинг, който би могъл да създава цели светове. Може би. Мерлинг можеше да е по-богат от мен и Бейнър взети заедно и умножени по десет, стига да си го беше поставил за цел. Вместо това бе избрал тази кула на скалата, под която бушуваха непрестанни вълни, заобиколена от три страни с гъста гора, решил бе да живее тук, докато умре, и го правеше. Няма да ви говоря за баналности като бягството от свръхцивилизования живот на една дузина раси, залели галактиката, или антипатията към всички възможни общества. Сигурен съм, че сте им се наслушали. А и каквото да ви кажа, ще ви прозвучи прекалено опростено. Той беше тук единствено и само защото така искаше и всякакви допълнителни разсъждения по въпроса са направо излишни. Ала въпреки различията си двамата с Мерлинг сме сродни духове. Той го забеляза пръв, много преди мен, макар още да не мога да си обясня как съумя да установи, че силата все още е запазила здрави корени в душата на покрусения чуждоземец, озовал се една сутрин на прага му.

Уморен от безцелни скитосвания, уплашен от Времето, бях решил да потърся съвет при най-древната раса, която галактиката познаваше. Трудно ми е сега да ви опиша какви страхове ме изпълваха тогава. Да виждаш как всичко наоколо умира — не зная дали някога ви се е случвало. Тъкмо това ме накара да се отправя към Мегапей. Искате ли да ви разкажа нещичко за себе си? Защо не? Сега поне имаме малко време.

Родил съм се на планетата Земя, в средата на двайсети век, през онзи период от историята на човешката раса, когато хората започвали да се отърсват от безбройните забрани и ограничения, натрупани от самите тях под формата на традиции, само за да осъзнаят малко по-късно, че едва ли това ще им облекчи кой знае колко живота. Защото смъртта оставала все така неизбежна, което означава, че заплахата й продължава да виси над нещастната глава на всяко човешко същество, подкрепена от факта, че Малтус се оказал съвършено прав. Напуснах колежа много преди края на последната си година там и се записах в армията заедно с по-малкия ми брат, който още беше ученик. Ето как открих Токийския залив. По-късно се върнах в колежа, започнах да уча инженерство, реших, че е грешка, и се преориентирах към медицинския университет. Отклоних се някъде по пътя, завладян от внезапен интерес към биологията и природните науки, и продължих смело в руслото на екологията. Бях на двадесет и шест, а годината беше 1991. Влюбих се в едно момиче, предложих й да се оженим, преглътнах отказа и се записах доброволец в една от първите експедиции към далечните звезди. Одобриха ме заради познанията ми по биология, след което бях замразен за около сто години. Стигнахме успешно до Бъртън и там се заехме да основаваме колония. Но още преди да изтече първата година пипнах някаква гадна местна болест, за която все още нямаше лечение, та дори и название. Наложи се да ме замразят повторно, за да дочакам евентуално лечение. Появих се на бял свят двайсет и две години по-късно. Междувременно бяха пристигнали още осем кораба с колонисти и заварих наоколо един съвършено нов свят. Очакваха се нови четири кораба, но само два от тях щяха да останат. Останалите продължаваха към една далечна система, където щяха да се присъединят към друга основана наскоро колония. Успях да си уредя място на един от тези кораби, като се размених с колонист, пипнал някаква дребна болест по време на пътя. По онова време вече дори не можех да си спомня лицето на момичето, което ме бе накарало да взема първоначалното съдбоносно решение — дори не й помнех името — и желанието ми да продължа се подхранваше главно от любопитството ми, както и от факта, че светът, в който се бях озовал, вече бе опитомен и овладян, при това без моето участие. Измина още век и четвърт преди да достигнем нашата цел, но мястото, където се озовахме, никак не ми допадна. По тази причина само след осем месеца се качих на следващия транспортен звездолет, който летеше към Бифрост — двеста седемдесет и шест годишно пътуване до най-далечната човешка колония, — ако въобще стигнехме до нея. Бифрост се оказа навъсен и злобен свят, който не само ме изплаши, но ме убеди веднъж завинаги, че от мен колонист не става. Отново трябваше да бягам, но този път вече беше твърде късно. Изведнъж всички планети се оказаха претъпкани с хора, човечеството бе осъществило контакт с много различни разумни космически раси, а междузвездните пътешествия бяха въпрос на седмици и дори на дни — вместо на векове. Смешно, нали? За мен поне е така. Направо да си умреш от смях. Някъде по онова време ми заявиха, че сигурно съм един от най-възрастните хора и без никакво съмнение съм единственият роден през двайсети век. Разказаха ми за Земята. Показаха ми я на картинки. Като я видях, спрях да се смея, защото Земята ми се стори съвършено чужд свят. Изведнъж се почувствах ужасно самотен. Всичко, на което ме бяха учили в училище, ми изглеждаше съвсем средновековно. Какво да правя? Реших да започна от самото начало, от училище, и с изненада установих, че не съм изгубил способността си да уча. Ала страхът не ме напускаше. Бях като риба на сухо. И тогава узнах единственото, което все още можеше да ми помогне и да ме спаси от усещането, че съм последният жител на Атлантида, крачещ по Бродуей, единственото, което би ми помогнало да стъпя на шията на този свят, който ме караше да се чувствам така ужасно. Научих за пей’анците, по онова време току-що открита раса, за които всички чудеса на Земята от двайсет и първи век, включително и лечението, което бе прибавило няколко века към отредените ми от природата дни — биха изглеждали като древна история. Ето как се озовах на Мегапей, Мегапей, Мегапей, почти обезумял, избрах една кула напосоки, заблъсках по вратата, докато се обадят отвътре, и извиках: „Научете ме, моля ви“.

Бях спрял пред кулата на Мерлинг, но дори нямах представа за името му. Мерлинг, един от двадесет и шестимата Назовани с Имена.

Приливната камбана удари и в същия миг се появи младият пей’анец и ме изведе по виещата се стълба на върха. Влезе пред мен в стаята и аз чух гласа на Мерлинг.

— Дра Сандоу е дошъл да ви види — обяви младежът.

— Тогава покани го да влезе.

Младият пей’анец се върна при вратата и ми каза:

— Той ви кани да влезете.

— Благодаря.

Прекрачих прага.

Мерлинг седеше с гръб към мен и с лице към прозореца, който гледаше към океана — точно както си го представях. Трите големи стени на неговата разтворена като ветрило стая бяха бледозелени и полупрозрачни като кехлибар, а леглото му бе дълго, ниско и тясно. На една от стените имаше грамаден пулт, целият покрит с прах. На ниската масичка до леглото, която изглеждаше сякаш не е била местена от векове, все още стоеше миниатюрна порцеланова фигурка на подскачащ делфин.

— Добър вечер, дра — рекох аз.

— Ела за да те разгледам по-отблизо.

Заобиколих креслото му и застанах отпред. Беше поотслабнал и кожата му имаше по-тъмен оттенък.

— Бързо пристигна — рече той, докато шареше с очи по лицето ми.

Кимнах.

— Нали каза „веднага“.

Той издаде нисък, съскащ звук, което е пей’анският еквивалент на смях.

— Как се отнасяш към живота?

— С уважение, почит и страх.

— Какво работиш сега?

— Едно свърших, друго още не съм почвал.

— Сядай де.

Той посочи една пейка до прозореца и аз се настаних на нея.

— Разкажи ми какво се е случило.

— Снимки — отвърнах. — Получавам снимки на хора, които съм познавал — хора, които са мъртви от доста време. Всички са умрели на Земята и наскоро узнах, че менталните им записи са били откраднати. Което означава, че е напълно възможно да са живи, някъде. А после получих това.

Подадох му плика с подпис „Грийн Грийн“. Той го разгледа и прочете внимателно бележката.

— Знаеш ли къде е този Остров на мъртвите?

— Да, на един свят, който създадох.

— Там ли отиваш?

— Аха. Налага се.

— Предполагам, че този Грийн Грийн е Грингрин-тарл от град Дилпей. Той те мрази.

— Защо? Та аз дори не го познавам.

— Няма значение. Вбесява го дори фактът, че съществуваш, и иска по някакъв начин да ти отмъсти за това. Тъжно е, мисля.

— Наистина. Особено ако успее. Но по какъв начин го дразня със съществуването си?

— Ти си единственият чуждоземец, Назован с Име. Беше време, когато вярвахме, че само пей’анците са в състояние да познаят учението, което ти предадох — и то само шепа от тях. Грингрин е един от тези избраници. Трябваше да бъде двадесет и седмият, но се провали на последния изпит.

— На последния изпит? А аз го мислех за съвсем формален.

— Не е. Може и да ти се е сторил такъв, но грешиш. И така, след като близо половин век се учи при Делгрен от Дилпей, той не беше допуснат в кръга на посветените. Това го огорчи. Взе да разправя наляво и надясно, че последният допуснат дори не бил пей’анец. След това напусна Мегапей. С неговите познания естествено не беше никак трудно да стане богат.

— И кога се е случило това?

— Преди няколкостотин години. Да речем шестстотин.

— И ти смяташ, че през цялото това време не само е хранел омраза към мен, но е подготвял своето отмъщение?

— Да. Няма за къде да бърза, а и доброто отмъщение изисква щателна подготовка.

Често можете да чуете подобни причудливи изявления от устата на един пей’анец. Въпреки невероятната си цивилизованост те са успели да превърнат отмъщението в начин на живот. Не се и съмнявам, че това е една от причините, задето броят им непрестанно намалява. Някои от тях дори водят специални дневници за отмъщенията си — всъщност безкрайно дълги списъци на всички онези, които възнамеряват да накажат, заедно с точни сведения за степента, на която се намират в настоящия момент плановете за отмъщение. Самият акт на отмъщение не струва и пукната пара за уважаващия себе си пей’анец, ако не е достатъчно сложен, внимателно планиран и не бъде приведен в действие немалко години след причината, която го е предизвикала. Както ми обясниха, удоволствието произхожда най-вече от процеса на подготовка и свързаните с него приятни очаквания. Моментът на смъртта, унижението или обезумяването е твърде кратък и лишен от подобни сладости. Мерлинг веднъж ми призна, че имал три подготвяни отмъщения, всяко вече над хиляда години, и че не го смятал за рекорд. По-скоро това е начин на съществуване. Той им носи успокоение, осигурява им източник на приятни мисли във всеки миг, когато животът поднася неочаквани изненади и когато нещата не вървят, свързан е с безкрайна верига от малки победи, които накрая неизменно водят до осъществяването на замисъла, и е оцветен с багрите на естетическата наслада от добре свършената работа — някои дори му придават мистичен характер, — да не говорим за триумфалния миг, за венеца на това търпеливо творчество, когато тайната става всеобщо достояние. От най-малки децата разучават различни системи, за да се запознаят с опита по този толкова вълнуващ проблем. Аз самият трябваше да наваксвам и все още усещам, че познанията ми куцат.

— Да имаш някакви предложения? — попитах го.

— Тъй като няма смисъл да се бяга от отмъщение, замислено от пей’анец, препоръчвам ти да го откриеш колкото се може по-скоро и да го предизвикаш на разходка из нощта на душата. Мога да ти осигуря малко пресни глитенови коренчета преди да тръгнеш.

— Благодаря ти. Не съм особено вдъхновен от идеята ти.

— Съвсем просто е, а и някой от двама ви накрая ще умре, с което ще реши незабавно проблема. Така че ако приеме, няма за какво да се безпокоиш. Ако пък ти умреш, ще бъдеш отмъстен от моите наследници.

— Безкрайно съм ти благодарен, дра.

— Няма защо.

— А какво отношение има Белион към Грингрин?

— И той участва.

— Как така?

— Изглежда двамата са сключили някакъв договор.

— И?

— Това е всичко, което зная.

— Как мислиш, той готов ли е да излезе на разходка с мен?

— Това не зная. — Той помълча малко и продължи: — Какво ще кажеш, ако погледаме прилива?

Настаних се до него и втренчих поглед във вълните. Разговорът продължи едва след половин час.

— Свърши се — обади се пръв той.

— Няма ли още?

— Не.

Небето притъмня и платноходките взеха да се прибират. Все още чувах прибоя, усещах миризмата на океана и виждах черното му, равномерно полюшващо се туловище. Предчувствах, че всеки миг някоя невидима птица ще изкряка и това наистина стана. Още дълго продължих да се взирам в ъглите на моя смълчан ум, мъдрувайки над разни неща, които бях оставил там преди много време и бях забравил — а някои от тях така и не бях успял да осъзная. Моето Голямо дърво сведе корона, Долината на сенките избледня, а Островът на мъртвите бе като камък, захвърлен в средата на залива. Бях сам, съвсем сам, абсолютно сам. Знаех кои са следващите думи, които ще чуя, и малко по-късно наистина ги чух.

— Пътувай с мен тази нощ — рече той.

— Дра…

Нищо.

После:

— Трябва ли да е точно тази нощ?

Мълчание.

— Къде тогава ще остане Лоримел Многоръкия?

— В щастливото нищо, откъдето ще се завърне, както винаги.

— Ами твоите дългове, враговете ти?

— Разплатил съм се с всички.

— Спомена нещо за идната година, за петия сезон.

— Сега срокът е друг.

— Така значи.

— Нека прекараме нощта в събеседване, Сине земни. Искам да те посветя в моите последни тайни преди изгрев-слънце. Сядай.

Така и сторих, отпуснах се в краката му, също както в онези далечни дни, които времето отдавна е замъглило в спомените ми и когато бях много, много по-млад. Той започна да говори, а аз затворих очи и се заслушах.

Знаеше какво прави, знаеше и какво иска.

Ала нищо не беше в състояние да прогони тъгата и страха ми. Той ме бе избрал за свой водач, за последното живо същество, което ще види. Това бе най-високата чест, която можеше да ми окаже, и аз знаех, че не я заслужавам. Защото не бях използвал по най-добрия начин онова, което ми бе дал. Позволих си да сгреша за цял куп неща, за които не биваше да допускам и най-малката грешка. И това му беше известно. Не че имаше някакво значение. Аз бях избраникът. Което пък го правеше единствения в цялата галактика, способен да ми напомни за моя собствен баща — мъртъв от хиляда и повече години. Защото прощаваше всички мои прегрешения.

Страхът и тъгата…

Защо точно сега? Защо бе избрал този момент?

Защото друг можеше и да няма.

Искам да кажа, че според Мерлинг може би ми предстоеше рисковано начинание, от което връщане нямаше. Това значи трябваше да е нашата последна среща.

„Който и да си ти, аз ще крача редом с теб и ще бъда твой водач, винаги щом ти потрябвам“ — се казваше за Познанието, но все едно че бе написано за Страха. Като си помислиш, между двете неща има толкова много общо.

А страхът оставаше.

За тъгата не разговаряхме. Нямаше да е редно. Говорехме за световете, които бяхме сътворили, за местата, построени със собствените ни ръце, за всички науки, които са въвлечени в превръщането на боклуците в околна среда, и накрая заговорихме за изкуството. Екологичната игра е по-сложна от която и да било шахматна партия и надхвърля възможностите на най-добрите компютри. Това е така, защото дълбоко в същността си проблемите са по-скоро естетически, отколкото научни. Необходима е цялата мисловна мощ, заключена зад седемте врати на човешкия мозък, плюс още една искра, която често наричат вдъхновение и която е определящият фактор. Обсъждахме тези вдъхновения, много от които все още съществуват, а нощният морски вятър се вдигна, засвистя в ушите ни и стана толкова студен, та се наложи да залостя прозорците и да стъкна малък огън, който хвърляше ярки отблясъци по каменните стени. Не мога да извикам в паметта си нито една от думите, които разменихме през онази нощ. Това, което остана съхранено завинаги в мен, бяха беззвучните картини, които обменяхме — сега вече спомени, изровени от праха на времето. „Това е всичко“ — рече той накрая и след малко дойде зората.

Още при първите лъчи на слънцето той донесе обещаните корени от глитен и поседя край мен, докато аз се заех с последните приготовления.

Някъде след около три часа повиках прислугата и им наредих да наемат оплаквачи и да изпратят вестители горе в планините, които да отворят семейната гробница. След това с помощта на Мерлинговата апаратура пратих официално съобщение до другите двадесет и петима Назовани с Имена и до онези, които изрично ми бе посочил за свои приятели, познати и близки и които би желал да присъстват на погребението му. Едва тогава се заех да подготвям древното зеленикаво тяло, което тъй дълго бе обитавал, пътьом хапнах набързо в кухнята, а накрая запалих пура и излязох на огрения от слънцето морски бряг, където оранжевите и жълти платна отново пореха към хоризонта, избрах една останала от прилива локва, седнах в нея и се обвих в облак дим.

Бях претръпнал. Това, мисля, е най-точният израз за състоянието ми. И преди съм се чувствал така — неведнъж и на най-различни места, където ме е захвърлял животът. Сега вече страхът и тъгата ми липсваха. Не изпитвах нищо, дори гняв. Той щеше да дойде по-късно, знаех го със сигурност, но за момента бях твърде млад — или прекалено стар.

Защо денят разцъфва толкова ярко и морето блести така жизнерадостно? Защо ветрецът е все така приятно солен, а птичите песни от гората долитат като музика до слуха ми? Природата не е толкова симпатична, колкото се опитват да я представят поетите. Само хората са в състояние да ви съчувстват, когато спуснете кепенците с очевидното намерение да не ги вдигате отново. Ще остана на Мегапей, Мегапей, Мегапей, за да слушам молитвите за Лоримел Многоръкия под съпровода на някоя древна флейта. Междувременно Шимбо отново ще се изкачи в планината, начело на процесията, а аз — Франсис Сандоу, ще наблюдавам отварянето на гроба — сив, антрацитен, черен, и затварянето на криптата. После ще остана още няколко дни, докато се уредят всички нерешени дела на моя учител, и накрая отново ще потегля на моето пътешествие. И ако свърша по същия начин — какво пък, това е животът.

Твърде много мрачни мисли за една ранна утрин. Станах и се върнах в кулата, за да чакам.

В дните, които последваха, на сцената отново се появи Шимбо. Като в сън си спомням гръмотевицата. Не беше една, а много, цял съпровод от небесни тръби и огнените йероглифи на светкавиците над планините, под свъсените облаци. Едва сега природата пророни сълзи и то само защото Шимбо бе дръпнал въжето на камбаната. Помня добре сиво-зелената процесия, лъкатушеща през гората към мястото, където дърветата се смаляват и отстъпват на нащърбените камънаци. Крачех зад поскърцващата каруца, скрит под качулката на Назования и заметнат с шала на скръбта, стиснал в ръце маската на Лоримел, чиито очи бяха покрити с черна превръзка. Никога вече светлината му нямаше да озарява светилищата, освен ако някой друг не бъде Назован с неговото име. Знаех добре, че тази светлина бе пламнала за последен път във всички светилища из цялата вселена в момента на неговата смърт. А после голямата, сива, антрацитна, черна врата се хлопна. Странен сън, не смятате ли?

След като всичко свърши, седях близо седмица в кулата, както се очакваше от мен, в компанията на собствените си нерадостни мисли. През тази седмица дойде съобщение от Централната регистрационна служба през Хоумфри. Не го прочетох, докато не изтече и последният ден, а когато го сторих, узнах, че в момента Илирия е притежание на Изследователска компания „Грийн“.

След още едно запитване, този път оттук, успях да установя, че споменатата Изследователска компания принадлежи на Грингрин-тарл, роден в Дилпей, бивш ученик на Делгрен от Дилпей, който е Назован с Името Клайси, От Чиято Уста Бликат Дъги. Свързах се с Делгрен и се уговорих с него за среща на следващия ден следобед. Най-сетне дойде време за спане. Този път не ме споходиха сънища.

* * *

Малисти не бе открил никой и нищо на Дрискол. Делгрен от Дилпей също не ми оказа кой знае каква помощ, тъй като не беше виждал своя ученик от векове. Дори ми намекна, че готвел малка изненада за Грингрин в случай, че реши някога да се завърне на Мегапей. Зачудих се дали чувствата ни към него не са взаимни.

Както и да е, тези неща вече нямаха значение. Времето на престоя ми на Мегапей бе наближило своя край.

Изстрелях „Модел Т“ право в небето и продължих, докато пространството и времето престанаха да съществуват за моето собствено време и пространство. Че дори и след това.

* * *

Първо анестезирах, а после разрязах средния пръст на лявата си ръка, имплантирах вътре лазерен кристал и една съвсем микроскопична пиезоелектрическа мрежа, заших разреза и подържах четири часа ръката си във възстановяващия апарат. Не остана и следа от белег. Опитам ли да използвам пръста, сигурно щеше да ме засърби ужасно, но река ли да го изпъна напред, да свия останалите и да обърна дланта си нагоре, от върха му щеше да бликне лъч, който бе в състояние да прогори дупка в дебело две стъпки парче гранит. Подредих грижливо пакетите с храна, лекарства и превързочни материали, а в една отделна по-малка раница поставих корените от глитен. Не се нуждаех нито от компас, нито от карта, но кутия кибрит, микроодеялото, джобно фенерче и чифт нощни очила сигурно щяха да ми свършат работа.

Реших да не се приземявам с „Модел Т“, а да го оставя на орбита и да се спусна с моя неметален въздухолет. Смятах да остана не повече от една илирианска седмица на повърхността. Програмирах „Модел Т“ така, че да изчака тази седмица, а сетне да локализира мястото, където се долавя най-силно енергопотребление, да се спусне над него — а след това да се завръща там на всеки двадесет и четири часа.

Спах, ядох. Чаках, мразех.

После, един ден, се разнесе тихо нарастващо бръмчене, което премина във вой. Отново тишина. Звездите се понесоха с бясна скорост, но не след дълго отново замряха край мен. Точно отпред висеше една от тях — най-ярката.

Уверих се, че това наистина е Илирия, после започнах сближаването.

След няколко дни — или епохи — вече я разглеждах с просто око — мъничък зеленикав опал със сияйни морета и безчислени брегове, езера, фиорди, изобилие от растителност върху трите тропически континента, прохладни гори и многобройни водни басейни на четирите други материка в умерения пояс, никакви високи планини, но много хълмове, девет малки пустини, колкото да има разнообразие, една лъкатушеща река, половината от дължината на Мисисипи, сложна система от океански течения, с които ужасно се гордеех, и близо петстотин мили дълъг провлак с гръбнак от планинска верига, който бях вдигнал между два континента само защото геолозите мразят подобни неща точно толкова, колкото пък ги обичат антрополозите. Полюбувах се на буреносния циклон, оформящ се в близост до екватора, но не след дълго той се понесе на север и се превърна в порой от вода над развълнувания океан. Докато се спусках надолу, трите луни — Флопсус, Мопсус и Катонталус — се изредиха да изгряват над хоризонта.

Оставих „Модел Т“ в издължена, елиптична орбита отвъд най-далечната луна, прегледах за последен път въздухолета и отидох да си събера багажа. Взех ултразвуков душ и облякох черна риза и панталон — и двете от водонепроницаема материя, чието название все не успявам да запомня, въпреки че фабриката отдавна ми принадлежи. Навлякох обувки, с каквито, предполагам, се тръгва на бой, макар всички в наше време да ги наричат планинарки, и пъхнах вътре крачолите на панталона. След това затегнах мекия кожен колан, от който стърчаха две миниатюрни дръжки — всъщност накрайниците на телта за душене, сложих си отгоре втори колан с кобур, в който бях пъхнал лазерен пистолет, а за допълнителна коледна украса накачих с халкички дузина ръчни гранати. На шията ми висеше златен медальон с осколъчна граната вътре, а на дясната си китка пристегнах хронометър, нагласен по местното време, който изстрелваше струйка парализиращ газ, когато стрелката сочи девет и аз изтегля оста. В джобовете пъхнах носна кърпа, гребенче и за късмет, останките от заешко краче, което сигурно беше на хиляда години. Ето, че бях готов.

Отново ми предстоеше чакане. Исках да се спусна през нощта, носейки се надолу подобно на някое черно пухче, докато достигна континента Великолепие на разстояние не по-малко от стотина и не повече от триста мили от целта.

Напъхах се в спалния чувал, изпуших една цигара и се прехвърлих в отсека с въздухолета. Херметизирах го и се качих на борда. Затворих прозрачния сфероподобен купол, херметизирах и него и почувствах лек топъл повей на свеж въздух над главата ми и още един отдолу. Натиснах копчето, с което се отваряше външният люк.

Стената се отмести встрани и аз надзърнах право надолу, към сърповидната луна, в която се беше превърнал моят свят. Оставих на моя верен „Модел Т“ да се погрижи за това да бъда изстрелян в нужния момент и на въздухолета да прецени мига, когато да премине в спирачен режим. От мен се изискваше единствено да контролирам полета, когато навлезем в атмосферата. Двамата с въздухолета не тежахме повече от няколко десетки килограма благодарение на антигравитационните елементи в корпуса му. Освен това беше снабден с рул, елерони, стабилизатори, сгъваеми платна и парашут. Биваше го да лети както хоризонтално, така и вертикално, но не беше обикновен планер, а по-скоро платноходка, пригодена за някой триизмерен океан. Тръпнех в очакване във вътрешността му и току поглеждах към вълната на нощта, която се носеше към мен. Показа се Мопсус и в същия миг като по команда Катонталус се скри. Засърбя ме десният прасец. Докато го почесвах, над главата ми блесна синя светлина. Затегнах колана и тя се смени от червена.

Отпуснах се назад, в кабината отекна неприятно сигнално бръмчене, червената светлина угасна, почувствах удар от магарешка подкова в гърба си и небосводът се изпълни със звезди.

Сега вече не летях надолу, а напред. Не падах, а се придвижвах хоризонтално и при това едва доловимо — така че затворих очи. Светът бе като шахта, като черна дупка. Капсулата взе да се изпълва с топлина и единствените звуци бяха ударите на моето сърце, дъхът ми и свистенето на реактивната струя.

Вече не можех да различа „Модел Т“ над себе си. Чудесно.

От години не бях използвал въздухолета за друго, освен за безгрижна разходка. В мислите ми неусетно нахлуха спомени за почернели от късната нощ небета, за разбушувана морска повърхност и миризмата на пот, за горчивия дъх на „драмамин“ в устата и далечния тътнеж на тежкокалибрената артилерия, докато десантните катери наближават брега. И сега — също както тогава — аз обърсах потните си длани в панталоните, пъхнах разтреперани пръсти в джоба и докоснах заешкото краче. Братчето ми имаше същото. Сигурен съм, че щеше да му допадне спускането с въздухолета. Много обичаше самолети, планери и лодки. Луд беше по водни ски, гмуркане, акробатика и аеробатика — тъкмо затова избра парашутните части, а може би по същата причина го последвах и аз. Не бива да очаквате кой знае колко от едно жалко заешко краче.

Звездите засияха като Божията милост, хладни и далечни, веднага щом спуснах филтъра на похлупака и прекъснах светлината на слънцето. Мопсус обаче продължаваше да я отразява право надолу в шахтата. Орбитата й беше някъде по средата. Флопсус се движеше най-близо до планетата, но точно в този момент бе от другата страна. Силите на трите спътника се разпределяха така, че моретата бяха сравнително спокойни, ала веднъж на няколко години те вдигаха чудовищна вълна. Тогава от океана внезапно изникваха невероятно красиви коралови острови, целите оранжеви и пурпурни, щръкваха към небето зелени планини, покрити с водорасли, а бреговете се покриваха с камъни, кости, мъртви риби и кехлибар, следваха необичайно силни ветрове, драстични температурни колебания, инверсии, миражи, нашествия от облаци, рисуващи гигантски катедрали в небето, а сетне идеше дъждът и цели водни грамади се изсипваха върху сушата, докато вълшебните острови бавно се връщаха на морското дъно. Протей — скрил се един Бог знае къде — разтърсваше света с гръмотевичния си смях при вида на нажежения до бяло тризъбец на Нептун, който пронизваше вълните, а те му отговаряха със съсък. Удар, съскане, удар, съскане. А когато всичко свършеше, втрещеният зрител можеше само да разтърка удивено очи.

Точно сега Илирия беше като лунно сияние през тензух. Съвсем скоро някъде долу щеше да се размърда неспокойно в съня си същество, приличащо на земната котка. Ще се пробуди, ще вдигне очи за миг към небето, ще се протегне и ще замърка доволно. Постепенно мъркането ще набере сила, ще отекне и в най-далечните хълмове, докато листата затрептят по клоните на дърветата. Те първи ще го почувстват. Те, родени от моята нервна система, откъснати от собствената ми ДНК, оформени в първоначални клетки по волята и желанието на ума ми, те всички ще доловят близостта му. Предчувствие… „Да, чеда мои, аз си идвам. Защото Белион е дръзнал да слезе сред вас…“

Свободен полет.

Колко по-лесно щеше да е, ако този, който ме очакваше долу, на Илирия, беше човек. Защото сега имах чувството, че всички мои оръжия са по-скоро бутафорни. Ако беше човек, нямаше да си правя труда дори да ги поглеждам. Но Грийн Грийн не беше човек, той не беше дори пей’анец — което само по себе си е достатъчно страшно. Той беше много повече от двете.

Той бе Назован с Име, макар и погрешно, а Назованите умеят да въздействат на другите живи същества и дори на обкръжаващата ги среда, когато се издигнат и се слеят със сянката, която се крие зад Името. Не искам да изпадам в теологични разсъждения. Чувал съм най-различни строго научни обяснения за всякакви подобни явления, ако ви интересуват понятия като самопредизвикана шизофрения в комбинация с божествен комплекс и екстрасензорни способности. Изберете си което ви харесва, но не забравяйте колко години продължава обучението на всеки конструктор на светове и броя на кандидатите, които успяват да го завършат.

Усещах, че все пак разполагам с известно предимство пред Грийн Грийн, защото срещата ни трябваше да се осъществи на моя свят. Друг е въпросът от колко време е там долу и каква каша е успял да забърка, и той ме тревожеше далеч повече. Какви промени е предизвикал? Едно бе сигурно — примамката беше подбрана перфектно. Колко перфектно обаче е заложил клопката? С какво предимство смята, че разполага? Каквото и да е, не можеше да бъде напълно сигурен, тъй като се противопоставяше на друго Име. Нито, естествено, аз.

Да ви се е случвало да присъствате на бой между betta splendens, вид хищни сиамски риби? Няма нищо общо с боя на петли, с кучешкия бой, със сраженията между кобра и мангуста или каквото и да било друго стълкновение. Достатъчно е да поставите два мъжки екземпляра в един аквариум. Те се раздвижват веднага, разтварят брилянтните си перки и се превръщат в бясно мятащи се червено-зелени сенки, раздуващи своите дихателни мембрани. Това създава илюзия, че са се превърнали в нещо много по-едро от онова, което са в действителност. Накрая се приближават предпазливо, застават неподвижно за десетина-петнайсет секунди, оставяйки на теченията да ги носят. После се раздвижват, но толкова бързо, че човешкото око просто не е в състояние да проследи какво се случва. Отново забавят темпото и се плъзгат по течението. Пак внезапно движение, като феерия от различни цветове. Застиване. Движение. И така в същия ритъм. Но не се оставяйте да ви излъже привидното еднообразие. След известно време ги обгръща червеникава пелена. Движение. Застиване. Челюстите им са сключени. Отминава минута, после още една. Едната от двете риби разтваря челюсти и отплува встрани. Другата потъва бавно надолу.

Така си представях и аз нашата предстояща схватка.

Подминах луната, черният масив на планетата продължаваше да расте пред мен, закривайки звездите. С наближаването скоростта ми започна да се забавя. Автопилотът продължаваше да следва предварително зададения курс и постепенно изравни полета. Първото, което зърнах под себе си, бе блясъкът на луната върху стотици езера, като разпръснати по земята монети.

Погледнах на монитора за наличие на изкуствени източници на светлина, но нямаше. Флопсус изскочи зад хоризонта и добави сиянието си към това на сестра си. Подир около половин час вече различавах съвсем ясно контурите на лежащия под мен континент. Съчетавайки картината отвън със спомените и усещанията си, поех управлението и насочих въздухолета надолу, следвайки лъкатушещия курс на падащо листо в безветрен ден. Езерото, наречено Ахерон, в чийто център се намираше Островът на мъртвите, бе разположено, по мои изчисления, на около шестстотин мили северозападно.

Облаци изникнаха далеч под мен. Продължих да се нося нататък и те постепенно изчезнаха. След още половин час загубих значителна височина, но затова пък бях доближил целта с четирийсет мили. Чудех се дали вече не съм задействал някое радарно устройство. Малко по-нататък ме застигнаха височинните ветрове, та се наложи да се преборя с тях, накрая се предадох, спуснах се с няколкостотин стъпки и така избягнах най-силния пласт от течението.

През идващите няколко часа следвах без особени проблеми своя курс на север и на запад. На височина около петдесет хиляди стъпки все още се намирах на четиристотин километра от целта. Продължих да се питам дали вече не съм задействал някое радарно устройство.

През следващия час обаче се снижих с двайсет хиляди стъпки и изминах около седемдесет мили. Полетът вървеше чудесно.

Най-сетне на изток се появи фалшива зора и аз се спуснах с около миля, за да се озова под нея. При това скоростта ми нарасна значително. Имах чувството, че се спускам в океан — от по-светлата вода на повърхността към мрака на дълбините.

Ала светлината продължаваше да ме следва. Наложи се отново да променя височината, за да я избегна. Скрих се временно в един попътен облак, определих местонахождението си и продължих да се спускам. Колко ли мили ми оставаха до Ахерон?

Двеста, може би.

Светлината ме застигна, обгърна ме и продължи нататък.

Спуснах се на петнадесет хиляди стъпки и спечелих нови четирийсет мили. Изключих още няколко антигравитационни елемента.

Кръжах на височина три хиляди стъпки, когато зърнах първите белези на истинската зора.

Продължих така още десетина минути, снижих се рязко, избрах едно подходящо местенце и се приземих.

Слънцето разцъфна на изток, а аз бях на стотина мили от Ахерон — плюс-минус десет. Вдигнах прозрачния похлупак, дръпнах шнура на взривното устройство, изскочих от кабината и побягнах.

Само след минута въздухолетът се сплеска като спукана гума и започна да дими. Забавих крачка, ориентирах се и поех през полето към мястото, където започваха дърветата.