Роджър Зелазни
Островът на мъртвите (9)

VIII

Свестих се призори. Продължаваше да вали. Изпитвах остра пулсираща болка в десния крак, на петнадесетина сантиметра над коляното. Много лошо — и мястото, и болката. Дъждът си беше най-обикновен дъжд. Искам да кажа, че бурята бе утихнала. Земята също бе престанала да трепери. Когато най-сетне събрах достатъчно сили, за да се надигна на лакти, бях толкова изненадан, че забравих болката и всичко останало.

По-голямата част от острова беше изчезнала във водите на Ахерон, а останалото беше направо неузнаваемо като мое произведение. Лежах на една скална площадка, на двадесетина стъпки над водното равнище. От хижата нямаше и следа, а недалеч от мен се въргаляше обезобразен труп. Извърнах бързо глава на другата страна и се огледах да преценя положението.

И тогава, докато факлите от среднощния кървав пир продължаваха да пращят и заслепяват, очерняйки утринното небе, аз вдигнах ръка и започнах бавно да отмествам камъните, които ме покриваха — един по един.

* * *

Нищо друго на този свят не е в състояние да освободи ума от оковите на битието и да го изпрати на душевно пътешествие, както болката и затъпяващото повтаряне на едно и също действие.

Дори и да са били истински богове — какво значение имаше това? За мен например? Връзката им с нас, простосмъртните, е целяла само едно-единствено нещо — да ни използват за пионки в играта, която разиграват помежду си. Да вървят на майната си, всичките. „Това се отнася и за теб, Шимбо — промърморих аз. — Никога повече не се връщай при мен.“ Защо, по дяволите, трябваше да диря някакъв ред, когато такъв въобще не съществува? А дори и да го има, там няма място за мен. Измих си ръцете в една локва. Беше като балсам за изгорения ми пръст. Водата беше съвсем истинска. Също земята, въздухът и огънят. С което се изчерпваха всички фактори, в които бях склонен да вярвам. Винаги се връщай към началото. Не се прави на прекалено хитър и образован. В началото са онези неща, които можеш да почувстваш — или да купиш. Ако успея да се задържа достатъчно дълго далеч от Токийския залив, намислил съм да завладея целия пазар за тези стоки и колкото и да са Назованите на този свят, скоро ще узнаят, че съм регистрирал всичката собственост на мое име. Представям си какъв вой ще се вдигне тогава. Аз ще съм едничкият притежател на Голямото дърво, Дървото на Познанието, на Доброто и Злото. Отместих последния камък и се протегнах уморено. Ето че съм свободен.

Не ми оставаше нищо друго, освен да открия най-близкия енергоизточник и да прекарам следобеда в отдих, докато моят верен „Модел Т“ не се появи някъде от запад. Разтворих ума си и веднага почувствах пулсациите на един кладенец някъде вляво от мен. Събрах сили, седнах и изпънах ударения си крак с ръце. Прехапах устни, докато премина първата болезнена вълна, сетне разкъсах крачола и установих, че целостта на кожата е запазена. Превързах доколкото можах бедрото — не разполагах с нищо, което да пригодя за лонгета и да обездвижа счупеното, — претърколих се бавно, много бавно, по корем и запълзях, използвайки само ръцете си, към източника. Обезобразеният труп на Шандон остана да лежи под дъжда.

Придвижвах се без особени усилия, докато теренът беше равен. Страшното дойде, когато се наложи да изкатеря един почти четиридесет и пет градусов наклон — през тези няколко минути огласях околността с ядните си ругатни. На всичко отгоре проклетата скала беше хлъзгава и кална.

Погледнах назад към Шандон и поклатих глава. Сетих се за онова, което винаги съм знаел за него — че е бил роден, за да следва другите, вечно да бъде втори. Целият му живот бе преминал под това проклятие. За миг изпитах жалост към него. А беше толкова близо до успеха. Грешката му бе, че се захвана с неподходяща игра, на неподходящо място и в неподходящо време, също като брат ми. Интересно, къде ли са сега главата и ръката му?

А междувременно продължавах да пълзя. Енергоизточникът беше само на стотина стъпки от мен, но аз избрах заобиколен маршрут, защото ми се стори по-лесен. Следващия път, когато спрях да си почина, ми се стори, че долових приглушено хлипане. Прозвуча твърде за кратко, за да съм сигурен.

Малко по-късно го долових отново, по-силно. Идеше някъде зад мен.

Спрях и зачаках, докато се повтори. Сетне се отправих нататък.

След десетина минути достигнах основата на огромна купчина пръст. Цялата беше засипана с дребни скални отломъци, а зад нея се издигаше отвесна стена. Приглушените ридания идваха някъде оттук. Зърнах крайчеца на пещерен вход и тъй като не ми се щеше да изчерпвам остатъка от силите си, поех дъх и извиках:

— Ей! Кой е там?

Тишина.

— Ей! Обади се!

После се чу:

— Франк?

Беше гласът на лейди Карли.

— Здравей, кучко. Снощи ми предрече, че бързам към гибелта си. А твоята участ каква е?

— Франк, заклещена съм в пещерата. Входът е затрупан от един камък, а не мога да го помръдна.

— Какъв ти камък, направо скала, скъпа. Виждам я от другата страна.

— Можеш ли да ме измъкнеш?

— Как попадна там?

— Скрих се, когато започна пукотевицата. Опитах се да прочистя входа, но само си изпочупих ноктите, а и пръстите ми целите са изранени. Не мога да го заобиколя този камък…

— Като гледам, май наистина няма изход…

— Защо, какво е станало?

— Всички са мъртви, освен аз и ти, а от острова е останало съвсем малко парче земя. Непрестанно вали. Доста яко се счепкахме.

— Не можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Късметлия ще съм, ако и аз се спася — като се има предвид състоянието ми.

— Да не си в някоя друга пещера?

— Не, навън съм.

— Тогава какво разбираш под това „да се измъкна“?

— Имам предвид това прокълнато късче земя. Искам да се върна обратно на Хоумфри.

— Значи все пак очакваш някаква помощ?

— За мен само — отвърнах. — „Модел Т“ ще пристигне днес следобед. Така съм го програмирал.

— Но на борда сигурно има инструменти… Не можеш ли да взривиш проклетия камък?

— Лейди Карли — рекох аз, — кракът ми е строшен, едната ми ръка е парализирана и целият съм покрит с толкова много рани, че просто няма смисъл да ги броя. Всеки миг може отново да изгубя съзнание или в най-добрия случай да заспя и да хъркам цяла седмица. Снощи ти дадох възможност отново да бъдеш мой приятел. Спомняш ли си какво ми отвърна?

— Да.

— Значи, получи си заслуженото.

Обърнах се и запълзях обратно на лакти.

— Франк!

Не отговорих.

— Франк! Почакай! Не си отивай! Моля те!

— Защо? — извиках.

— Помниш ли какво още ми каза снощи?…

— Да, помня и отговора ти. Но това беше снощи, когато бях друг човек. Ти получи своя шанс и го опропасти. Ако имах сили, щях да изчегъртам името ти на камъка заедно с днешната дата. Сбогом, драго ми беше, че те познавах.

— Франк!

Дори не погледнах назад.

„Промяната на твоя характер продължава да ме удивлява, Франк.“

„Значи все пак си отървал кожата, Грийн. Предполагам, че и ти си хлътнал в някоя шибана пещера и сега искаш да те извадя.“

„Не, Франк. Намирам се само на няколкостотин крачки от теб, в посоката, в която се придвижваш. Съвсем близо съм до енергоизточник, но и той сега не може да ми помогне. Ще ти викна, когато ме доближиш.“

„Защо?“

„Моят час удари. Време е да се преселя в страната на мъртвите и да се разделя с доскорошното си могъщество. Снощи получих смъртоносна рана.“

„Какво искаш да направя за теб? Аз също съм го закъсал здравата.“

„Трябва ми последно причастие. Ти ми каза, че си го дал на дра Мерлинг, значи познаваш ритуала. Освен това спомена, че имаш глитен…“

„Вече не вярвам в тези глупости. Никога не съм и вярвал. С Мерлинг го направих само защото…“

„Ти си посветен. Ти си Назован с Името Шимбо Гръмовержеца от Абаносовата кула. Не можеш да ми откажеш.“ „Мога, защото току-що отхвърлих Името.“

„Веднъж каза, че ако ти помогна, ще ходатайстваш за мен на Мегапей. Аз ти помогнах.“

„Зная го, но е твърде късно — след като умираш.“ „Направи за мен поне това, за което те моля.“

„Ще дойда при теб и ще ти помогна с каквото мога, ще опитам да успокоя болките ти — но не искай от мен проклетото причастие. След снощи приключих с тези неща.“

„Поне ела при мен.“

Така и сторих. Докато го доближа, дъждът почти бе спрял. Жалко, досега поне бе отмивал бликащите от него телесни течности. Беше се подпрял на една скала и кожата му бе толкова прозрачна, че поне на четири места отдолу прозираше белотата на костите.

— За кой ли път се изумявам от жизнеността на пей’анците — казах аз. — Снощи ли пострада тъй?

Той кимна.

„Боли ме като говоря — продължи с мисловна реч. — Нека разговаряме така. Знаех, че си жив, и се постарах да издържа, докато установя контакт с теб.“

Не без известни усилия свалих раницата от гърба си и я разкопчах.

— Ето, вземи това. За болките е. Действа при пет различни раси. И на твоята също.

Той го побутна встрани.

„Не желая да притъпявам съзнанието си в този момент.“

— Слушай, Грийн, нямам никакво намерение да ти давам последно причастие. Ако толкова настояваш, ще си получиш глитеновите корени. Но нищо повече.

„Дори ако в замяна ти дам онова, което желаеш най-много от всичко на света?“

— Какво е то?

„Ако ти ги върна всичките, без да имат никакъв спомен за случилото се тук?“

— Записите!

„Да.“

— Къде са те?

„Услуга за услуга, дра Сандоу.“

— Дай ми ги.

„Причастието…“

… Една нова Кати, Кати, която никога не е срещала Майк Шандон, моята Кати — и Ник, очарователният трошач на носове.

— Умееш да притискаш, пей’анецо.

„Нямам друг избор. Моля те, побързай!“

— Е, добре. Ще изпълня желанието ти и нека да е за последен път. Къде са записите?

„Ще ти кажа след като започнеш причастието и връщане назад няма.“

Засмях се.

— Склони ме. Не те виня, че не ми вярваш.

„Беше екранирал мислите си. Можеше да ме измамиш.“

— Напълно възможно. Дори аз не съм съвсем сигурен в себе си.

Развих пакета с глитеновите корени и ги натроших според указанията, за да спазя нужната пропорция.

— Време е да тръгнем ръка за ръка — започнах аз — и само един от нас ще се завърне на това място…

* * *

След един студен сив период и друг — топъл и черен, ние се озовахме в сумрачна страна, без вятър и звезди. Наоколо имаше само яркозелена трева, високи върхове и едва забележимо северно сияние, докоснало единия край на синьо-сиво-черното небе и следващо от край до край начупения хоризонт. Сякаш всички звезди бяха изпопадали, за да се превърнат на прах и да се разпилеят по хълмовете.

Крачехме без видимо усилие — почти се носехме над земята — и телата ни отново бяха възвърнали предишната си жизненост. Грийн вървеше от лявата ми страна, загледан в хълмовете на глитеновия сън — дали наистина беше сън? Изглеждаше толкова реален и материален, а сънят бяха нашите измъчени, натрошени трупове, лежащи проснати на скалата, под неспирния дъжд, преди милион милиони години. Имах усещането, че винаги сме вървели тук с Грийн — и винаги сме се чувствали толкова добре. Във всеки случай беше съвсем като последния път, когато посетих това място. А може би въобще не съм го напускал.

Неусетно подехме една стара пей’анска песен, след което Грийн ми каза:

— Дра, отказвам се от пай’бадрата, която таях срещу теб. И ти прощавам за всичко.

— Това е чудесно, дра тарл.

— Обещах ти също така да ти кажа нещо. Ставаше дума за записите. Те лежат под моето бездушно зелено тяло, същото, което имах привилегията да обитавам известно време.

— Аха.

— Само че са безполезни. Прехвърлих ги при мен от касата, където ги държах, със силата на моя ум. За съжаление, били са разрушени безвъзвратно по време на стълкновението на острова, също както и тъканните култури. Вярно, че сдържах думата си, но не напълно. Бедата е, че ти не ми остави друг избор. Сам не можех да стигна дотук.

Чувствах, че трябва да съм обезпокоен, но в момента не изпитвах нищо.

— Сторил си каквото е трябвало — чух се да отвръщам. — Не се тревожи. Може би е по-добре, че не ще мога да ги върна отново към живот. Толкова много неща са се случили, след като са напуснали този свят. Нищо чудно да се почувстват така, както се почувствах аз преди много време — изгубен в един чужд свят. За разлика от мен, те може да не кипят от ентусиазъм да го опознаят. Не зная. Да оставим нещата такива, каквито са. Станалото — станало.

— А сега трябва да ти кажа за Рут Ларис — продължи той. — Тя лежи във фалонския приют за душевноболни в Кобачо, планетата Дрискол, където е регистрирана като Рита Лорънс. Лицето й е променено, както и умът й. Трябва да я изведеш оттам и да наемеш психиатри.

— Защо е в приюта?

— Беше по-лесно, отколкото да я доведа на Илирия.

— Нищо ли не значат за теб болките, които причини на всички тези хора?

— Не. Вероятно твърде дълго съм работил с материята на живота…

— Не изглежда да си се справял особено добре. Склонен съм да мисля, че прекалено често си оставял кормилото на Белион.

— Не ми се щеше да го признавам, защото не съм от онези, които все търсят оправдания, но струва ми се, че в случая си прав. Затова се опитах да убия Шимбо. Мисля, че и ти в началото виждаше само тази страна от поведението ми. Аз също не бях особено очарован. След като той ме заряза и се захвана с Шандон, започнах да изпитвам угризения заради злините, които извърших. Реших, че е дошло времето да бъде прогонен, и това ме накара да повикам Шимбо от Абаносовото дърво. Не биваше да позволя на Белион да създава и други светове на вражда и омраза. Само Шимбо, който ги разхвърля като скъпоценни камъни из мрака и подпалва в тях искрицата на живота, бе в състояние да го спре. Сега, когато спечели, светът ще получи още красота.

— Не — поклатих глава. — Не можем да работим поотделно, а аз вече се отказах.

— Огорчен си от случилото се и вероятно съвсем оправдано. Но не е никак лесно да се откажеш от подобно призвание, дра. Сигурно с течение на времето…

Не му отговорих, защото бях потънал дълбоко в мисли.

Пътят, който следвахме, бе път към смъртта. Колкото и красиво да бе всичко наоколо, ние обитавахме един глитенов мираж и докато обикновените хора биха могли да привикнат към глитеновите коренчета заради еуфорията и забравата, телепатът ги използва със съвсем различна цел.

Ако е сам, крайният резултат ще бъде увеличаване на телепатичната му мощ.

Ако са двама, те се преселват в общо съновидение. Сънят е не само много приятен, а при штрантранистите той винаги е един и същ — вследствие от продължителното религиозно обучение, свързано с множество внушения, целящи определени рефлекси да залегнат дълбоко в подсъзнанието. Други му казват традиция.

… А когато го сънуват двама, неизменно се пробужда само един от тях.

Тъкмо по тази причина го наричат последно причастие, така че онзи, който е избрал пътя на смъртта, да не поеме натам съвсем сам. Говоря за мястото, което се старая да избегна вече близо хиляда години.

Освен това се използва и за дуели. Дуелите са два вида — религиозни, или ритуални и смъртоносни. Както се досещате, от вторите връщане назад няма. Такава е природата на този наркотик, че противопоставя някои определени спящи участъци на участващите умове без самите участници да осъзнават това.

Грийн Грийн бе толкова изпълнен с решимост, че нито за миг не ме завладяха опасенията, че ставащото може да е някой последен трик на пей’анското отмъщение. Пък и дори да ни предстоеше дуел, нямаше от какво да се боя, като се имаше предвид състоянието му.

Докато крачехме рамо до рамо ми хрумна, че вероятно от няколко часа насам скъсявам живота му под прикритието на един приятен, почти мистичен ритуал.

Телепатична евтаназия.

Мисловна смърт.

Щастлив бях, че мога да помогна на едно страдащо същество и че същевременно изпълнявам съкровеното му желание. Това ме накара да се замисля за моя собствен край, който със сигурност нямаше да е толкова привлекателен.

Чувал съм хората да разправят, че колкото и да обичаш живота, сега, в тази минута и да си мислиш, че ще живееш вечно, някой ден ще ти се прииска да умреш — дори ще се молиш да потънеш в забравата. В ума си, докато произнасях тези думи, често съм долавял болка. Това са измъчени слова, изстрадани от живота. Иска им се да си отидат точно така — да избягат от мен и да е красиво.

Аз не очаквам, че ще си отида красиво, напускайки благородно живота през някоя тиха нощ. Напротив, готов съм да драпам със зъби и нокти срещу угасването на светлината, да се защитавам и воювам на всяка крачка по пътя към вечния мрак. Болестта, благодарение на която доживях тези далечни времена, беше свързана с много болки, ако щете дори с агония, и то дълго преди да ме замразят. Често си спомням за онова време и всеки път се заклевам никога да не се предам лесно. Искам да живея, въпреки болките и всичко останало. Има една книга и един човек, когото много уважавам: Андре Жид и неговите „Земни плодове“. На смъртно легло, с дълбоката увереност, че му остават само няколко дни живот, той продължавал да пише като печатарска машина. Свършил я за три дни и издъхнал. А вътре изброил всички хубави неща, свързани с размесването на земята, въздуха, огъня и водата, които го заобикаляли, неща, които е обичал, и зад всеки един ред прозира желанието му да се сбогува с тях, макар никак да не му се разделя с живота. Ей така се чувствам и аз. Старая се да не остана безучастен към това, което става с Грийн, но не мога да му съчувствам. Бих предпочел да си остана там, на скалата, целият натрошен, под проливния дъжд, но все така жадуващ да опознавам живота и да го подчинявам на волята си, вместо да съм тук. Все си мисля, че тъкмо този глад ми е позволил да овладея конструирането на световете — и то така, че да го върша съвсем сам и никога да не се задоволявам напълно от постигнатото. Дяволска работа.

Изкатерихме един хълм и спряхме на върха. Още преди да го стигнем вече знаех какво ще зърнем на отсрещната страна.

… Просторна и мрачна долина, която започваше почти под краката ни — между два мрачни скални масива от сивкав камък, покрити с тъмнозелена растителност, и продължаваше нататък и нататък, колкото и да се взирах — където ставаше все по-тъмно и по-тъмно, докато накрая оставаше само мрак, толкова непрогледен, че там можеше да има само пустош, нищо друго освен безмерна пустош.

— Ще вървя още стотина крачки с теб, дра — рекох аз.

— Благодаря ти, дра.

Спуснахме се рамо до рамо по склона на хълма и поехме към долината.

— Какво ще разкажеш за мен на Мегапей, когато научат за кончината ми?

— Все още не зная.

— Кажи им, ако те попитат, че съм бил глупак, но преди да дойда на това място съм съжалявал за глупостта си.

— Ще го кажа.

— И…

— И това също — прекъснах го аз. — Ще помоля костите ти да бъдат погребани високо в планината, на мястото, където е бил твоят дом.

Той склони глава.

— Друго не искам. Ще ме изпроводиш ли с поглед?

— Да.

— Речено е, че в края на тунела има светлина.

— Така е речено.

— Време е да я потърся.

— На добър път, дра Грин-тарл.

— Ти спечели твоята битка и скоро ще напуснеш това място. Ще построиш ли световете, които аз не успях?

— Може би — отвърнах аз и се загледах в мрака, където нямаше звезди, нито метеори или комети.

Ала изведнъж нещо се появи там.

В празното пространство бе увиснала Нова Индиана. Изглеждаше отдалечена на милиони мили, контурите й бяха леко размазани и сияещи. Носеше се плавно надясно, докато една скала не я скри от погледа ми. Ала по това време вече беше изгрял и Коситус. Докато пресичаше, последваха го и всички останали — Сен Мартин, Бунинград, Дисмал, М-2, Хонкитонк, Милост, Връх, Тангия, Илирия, Роденова прищявка, Хоумфри, Кастор, Полукс, Сентралия, Денди и прочие.

По някаква глупава причина тази гледка напълни очите ми със сълзи. Над мен преминаваха като на парад всички светове, които бях създал. Не мислех, че може да е толкова величествено.

И ето че в мен се пробудиха чувствата, които бях изпитвал при раждането на всеки един от тях. Поне с нещо бях допринесъл, за да запълня празното пространство. Там, където бе имало мрак, аз бях окачил моите светове като коледни играчки. Ето го отговора. Когато дойде време и аз да пресека Долината, те ще останат след мен. Повика ли ме Заливът, ще навляза във водите му гордо вирнал глава. Защото вече съм оставил своето наследство и оттук насетне само мога да го умножавам.

— Наистина има светлина! — извика Грийн и едва сега осъзнах, че е стиснал ръката ми и сочи развълнувано процесията.

Поставих ръка на рамото му и произнесох тържествено:

— Дано срещнеш Кируор Четириликия, Бащата на Цветята.

Не можах да чуя отговора му, защото той се отдалечи забързано от мен, изтича между скалите, пресече Долината и се изгуби от погледа ми.

Обърнах се, прецених накъде горе-долу е изток и поех. Чакаше ме дълъг път.

Да се завърна у дома…

Медни камбани в ушите и попови лъжички пред очите.

Бях залепнал за някакъв неравен таван. Не. Лежах с лице към нищото, и се опитвах да задържа света върху раменете си. Беше ужасно тежък, а скалата под мен се пропукваше и поддаваше. Под мен беше Заливът, с неговите кондоми, прогнили трески, сплетени водорасли, празни черупки, бутилки и боклуци. Почти долавях далечния прибой, а пръските от вълните се стичаха по лицето ми. Ето, там е животът — вонящ, полюшващ се и студен. Бях го преплувал, бях надвил бурите и теченията му и сега, докато гледах надолу към него, усещах, че е дошло време да се спусна в дълбините му. Стори ми се дори, че дочух птичи крясъци. Какво пък — бях стигнал Долината, а сега се завръщах. С малко късмет и този път щях да избегна зловещите пръсти на ръката, която се протягаше към гърлото ми. Паднах, светът се завъртя около мен и всичко застана по местата си — както беше преди.

Небето беше черно като аспид и нашарено от сажди. От него се просмукваше влага. Скалата се впиваше в гърба ми. Повърхността на Ахерон бе набръчкана и неравна. Беше студено.

Седнах, разтърсих глава, за да проясня мислите си, потреперих и огледах проснатото до мен зелено тяло. Сетне произнесох последните слова на причастието и гласът ми затрепери болезнено.

Претърколих трупа на Грийн и го нагласих в по-приемлива поза за окото, а след това го покрих с моето микроодеяло. Взех записите и биоцилиндрите, които бе скрил под себе си. Оказа се прав. Бяха напълно разрушени. Прибрах ги в раницата си. Поне едно нещо, което да зарадва Земното разузнаване. Накрая допълзях до енергоизточника и останах да лежа край него, в очакване в небето да се покаже моят „Модел Т“.

… Тя вървеше, отдалечаваше се от мен, полюшвайки лекичко стройните си бедра, а сандалите й шляпаха ритмично. Исках да се втурна след нея и да й обясня поне част от онова, което бе станало. Но знаех, че няма никакъв смисъл — защо само да се унижавам? Когато декорите на приказката внезапно избухнат и всичко се покрие с пепел, какъв смисъл да полагате каквито и да било усилия за последната реплика? Стига ни, че имаше великани и джуджета, гъби и жаби, пещери, пълни със скъпоценни камъни, и не един, а цели десет вълшебници…

Почувствах приближаването на „Модел Т“ много преди да го зърна — насочваше се право към енергийния кладенец.

Точно десетима финансови вълшебници, търговските барони на Алгол…

И всички до един нейни чичовци.

Беше време, когато мислех, че съюзът ни ще издържи, макар и подпечатан само с една целувка. Но не бях предвидил двойната игра, а когато ударът се стовари и то точно оттам, откъдето не го очаквах, трябваше да предприема нещо. В края на краищата, в играта не участвах само аз. Имаше и други и аз не можех да ги спра — дори и да исках.

„Модел Т“ се спускаше право към мен. Опипах счупения си крак, изстенах от болка и се отпуснах назад.

Търговски споразумения, приказки и накрая една вендета… Твърде късно беше да си припомням втората част на тази история, още повече че краят беше в моя полза. Би трябвало да се чувствам страхотно.

„Модел Т“ изникна пред погледа ми, спусна се право към мен и увисна като някакъв грамаден самостоятелен свят. Продължих да го управлявам чрез енергоизточника.

Бях страхливец, бях бог и кучи син, бях каквото изискваше от мен времето. Така е винаги, когато животът ти продължава повече от нормалното. Преминаваш през различни стадии. Точно сега обаче бях уморен, изтерзан и мислех само за едно.

Приземих „Модел Т“ на скалата до мен, отворих люка и запълзях към него.

Вече нямаше никакво значение какво мисля и чувствам сега, когато пожарът бе унищожил всичко. Както и да го погледнеш, нямаше значение.

Стигнах кораба. Мушнах се вътре.

Изправих се до пулта, натиснах това-онова и го пробудих за по-активен живот.

Кракът ми се пръскаше от болка.

Корпусът се люшна.

Огледах се, събрах необходимите инструменти и отново изпълзях навън.

Прости ми, че нахлувам, скъпа.

Нагласих се удобно, прицелих се и разтопих грамадната скала.

— Франк? Ти ли си?

— Не, седемте козлета.

Лейди Карли изхвърча навън, мръсна, ококорени очи.

— Ти се върна за мен!

— Не съм си тръгвал.

— Ранен ли си?

— Вече ти казах.

— Каза, че си тръгваш, че ще ме оставиш.

— Време е да научиш кога говоря сериозно.

Тя ме целуна, помогна ми да застана на здравия крак и прехвърли ръката ми през рамото си.

— На скачанка ли ще си играем? — ухилих се аз, докато приближавахме „Модел Т“.

— Това пък какво е?

— Една стара игра. Скача се на един крак. Ще ти я покажа, като се пооправя.

— Сега накъде?

— Хоумфри. Можеш да останеш там, колкото искаш.

— Трябваше да се досетя, че няма да ме изоставиш. Но когато ми каза онези неща… Майчице мила! Какъв отвратителен ден! Какво стана накрая?

— Островът на мъртвите потъва бавно във водите на Ахерон. А дъждът не спира.

Погледнах кръвта по дланите й, чернилката по лицето й и разпилените й коси.

— Нали знаеш, че не мисля всичко, което ти казах одеве?

— Зная.

Огледах се. Някой ден ще оправя тая бъркотия, знам си.

— Майчице мила! Какъв отвратителен ден! — повтори тя.

— Слънцето сигурно грее на горния етаж. Мисля, че ще успеем да го зърнем, ако ми помогнеш.

— Опри се на мен.

Послушах я.