Роджър Зелазни
Островът на мъртвите (6)

V

Само за няколко минути Илирия се върна при мен и всичко бе така, сякаш не я бях напускал никога. Процеждащата се през горската мъгла слънчева светлина бе оцветена в розово и кехлибарено, върху листата и тревата блестяха капчици роса, въздухът беше хладен и ухаеше сладко на влажна почва и хумус. Една мъничка жълтеникава птичка се завъртя над главата ми, кацна лекичко на рамото ми, полюшка се там в продължение на дузина крачки и хвръкна. Спрях да си отрежа тояга и миризмата на бреза ме върна обратно в Охайо и при потока, край който като малък дялках свирки от върбови клонки, кръстосвах привечер мочурищата или излизах да бера диви ягоди. И наистина не след дълго се натъкнах на цял храст къпини, откъснах една шепа, смачках ги и поех уханието на свежия им сок. Яркочервен гущер с кръст на гърба се размърда лениво върху камъка, на който се припичаше, после с един подскок се озова на обувката ми. Докоснах го лекичко с пръст по главата, изтиках го и продължих. Когато погледнах назад, жълтеникавите му очи се втренчиха в моите. Крачех под дървета, чиито корони се издигаха на четиридесет-петдесет стъпки и от време на време върху челото ми падаха едри капки. Птиците и насекомите също се пробуждаха. Голямошкембест свиркач поде близо десетминутната си свистяща песен. Някъде вляво от мен се обади друг, приятел или роднина. Шест пурпурни цветя, наричани cobra de capella, изригнаха от меката почва и започнаха да пълзят с пронизително съскане, разгъвайки змиевидните си стебла, докато листата им се вееха като флагчета, а упойващите им аромати пропиваха околния въздух. Нищо не можеше да ме изненада, защото всичко бе така, както го помнех отпреди да си тръгна.

Продължих да вървя и тревата започна да се разрежда. Дърветата ставаха все по-високи, достигайки от петдесет до седемдесет стъпки, а наоколо все по-често се срещаха полегнали дънери. Хубаво място за засада, но също така подходящо и за прикритие.

Сенките бяха гъсти и дълбоки, над главата ми не спираше брътвежът на парамаймуните, от запад се задаваха безчислени легиони от облаци. Ниското слънце подпалваше краищата им в пламъци и пронизваше гората с ярки снопове през отворите. Лианите, обгръщащи някои от гигантските стволове, бяха разцъфнали като сребърни свещници и създаваха сумрачната атмосфера на огромен опушен храм. Прескочих един перлен ручей, из който се мятаха водни змии и издаваха вопли като нощни птици. Макар и изключително отровни, те бяха много дружелюбни.

Отсрещният бряг се издигаше, в началото постепенно, но колкото по се изкачвах, толкова повече се засилваше усещането за някаква неуловима промяна в околния свят. В началото нямаше нищо конкретно, за което да се хвана, единствено чувството, че картите не са подредени така, както ги бях оставил.

Хладината на утринта и гората не отстъпваше с напредването на деня. По-скоро, изглежда, се задълбочаваше. Въздухът ставаше все по-студен, небето почти бе скрито от ниски облаци, долавяше се и мирис на озон, като пред задаваща се буря.

Когато спрях, за да похапна, и седнах, опрял гръб на едно възстаричко петнисто дърво, неволно подплаших пандрилата, която се провираше между корените му. В мига, когато побягна, разбрах, че нещо никак не е наред.

Изпълних мислите си с желание малкото животинче да се върне и го изпратих към него.

То спря, обърна се и се загледа в мен. После се приближи, бавно. Подадох му една бисквитка и се помъчих да надзърна в очите му, докато я хрупаше.

Страх, разпознаване, страх… Имаше дори един кратък миг на объркване и паника.

Все неща, които не биваше да виждам.

Освободих го и то остана край мен, успокоено от вкуса на бисквитата. Ала първоначалната му реакция бе твърде необичайна, за да я подминавам с лека ръка. Безпокоеше ме единствената възможна причина за нея.

Навлизах във вражеска територия.

Приключих със закуската и отново поех на път. Спуснах се в една мъглива долчинка и когато я напуснах, мъглата продължаваше да ме заобикаля. Небето почти изцяло беше закрито от облаци. Пред мен припкаха дребни животинчета, но аз се отказах от опитите да въздействам на умовете им. Вървях напред, от устата ми бликаше бяла пара и се разтваряше във влажния въздух. Внимателно заобиколих два енергоизточника. Не ми се щеше да ги използвам, защото незабавно щях да издам местонахождението си за всички чувствителни прибори.

Какво е енергоизточник ли? Всеки свят разполага с многобройни, често менящи се енергетични точки на гравитационната си матрица. Определени машини или достатъчно талантливи хора могат да се включват в тези места и да действат като батерии, кондензатори или разпределителни табла. С други думи, енергоизточникът е нещо като извор на природна енергия и терминът е познат само на онези, които знаят как да го използват. Засега се въздържах да го правя, защото все още не знаех кой е противникът ми, а всички Назовани обикновено притежават тази способност.

Ето защо позволих на мъглата да навлажни дрехите ми и да помътни блясъка на обувките ми, въпреки че можех да се изсуша за миг. Крачех, стиснал тоягата в лявата ръка, а дясната бе свободна и готова да извади пистолета и да стреля.

Ала никой и нищо не направи опит да ме нападне. По пътя си не срещнах нито едно живо същество.

Вървях до вечерта и сигурно изминах поне двайсет мили през този ден. Не заваля, но влагата проникваше навсякъде. Открих една малка пещера в хълмовете, които заобикалях, изпънах микроодеялото — пластотъкан с размери десет на десет стъпки и дебелина не повече от три молекули — за изолация срещу калта и влагата, хапнах сушено месо и заспах, положил пистолета под главата си.

* * *

Утрото бе също толкова мрачно, колкото нощта и предния ден, а мъглата се бе сгъстила. Подозирах, че всичко това е следствие от външна намеса, и затова гледах да се придвижвам предпазливо. Ако си въобразява, че ще успее да ме стресне със сенките, мъглата, студа и отчуждението на собствените ми създания — лъже се. Дребните житейски неудобства пробуждаха раздразнението и подхранваха гнева ми, ала и едното, и другото служеха само като допълнително гориво към твърдото ми намерение да се справя с проблема час по-скоро.

През втория ден предимно се изкачвах. Едва привечер стигнах последния хълм и поех надолу. Някъде по това време си намерих и спътник.

Вляво се появи светлинка и продължи успоредно с мен. Витаеше на височина от две до осем стъпки от земята, а цветът й варираше от бледожълт през оранжев до бял. За по-малко от секунда беше в състояние до се доближи и отдалечи. Понякога изчезваше, ала сетне изникваше отново. Какво бе това — блуждаещ огън, изпратен да ме примами в някой овраг на тресавището? Вероятно. Любопитството ми остана незадоволено и аз продължих да й се любувам и дори бях радостен, задето вече си имах компания.

— Добър вечер — извиках й любезно. — Дошъл съм да убия онзи, дето те е изпратил.

— Всъщност може пък да си само блатен газ — продължих не след дълго. — В такъв случай оттеглям последната си забележка.

— Каквото и да си — добавих след малко, — в момента нямам никакво намерение да се отклонявам от пътя си. Така че, ако желаеш, можеш да си вземеш почивка за цигара.

Сетне почнах да си подсвирквам „Дълъг е пътят до Типърери“. Светлинката обаче продължаваше да ме следва. Мъждукаше само на петдесетина стъпки от мен и сякаш чакаше нещо. Опитах се да я докосна по мисловен път, но тя сякаш не съществуваше. Измъкнах пистолета, но се отказах и го прибрах. Допуших цигарата, смачках я и поех отново на път.

Светлината ме следваше неотклонно.

Подир около час реших да си направя бивак в края на малка полянка. Загърнах се с микроодеялото, стъкнах малък огън и стоплих супата, която бях взел. Отблясъците едва ли се забелязваха надалеч в нощ като тази.

Блуждаещият огън витаеше някъде на границата на осветения кръг.

— Искаш ли кафе? — предложих му аз. Нямаше отговор, което бе добре, защото носех само една чаша.

Когато се нахраних, запалих пура и оставих огъня да отслабне до жар. Пуфках си пурата и съжалявах, че не се виждат звезди. Нощта бе тиха, а студът вече проникваше в костите ми. Усещах как е захапал върховете на пръстите ми и бавно ги дъвче. Съжалявах също така, задето не бях взел манерка с бренди.

Моят спътник стоеше неподвижно на поста си и аз вторачих поглед в него. Ако не беше някакъв природен феномен, значи го бяха изпратили да ме следи. Да рискувам ли да заспя? Рискувах.

Когато се събудих, часовникът ми показваше, че е изминал час и половина. Нищо не се беше променило. Не се промени и след четиридесет минути, нито след още два часа и десет минути, когато наново се събуждах.

Проспах остатъка от нощта, а на заранта установих, че онова все така се навърта край мен.

Денят бе досущ като предишния — студен и влажен. Събрах набързо бивака и поех отново, давайки си сметка, че съм изминал около една трета от разстоянието.

Но съвсем неочаквано събитията взеха нова насока. Моят спътник напусна позицията си вляво, изпревари ме и застана отпред. Дистанцията помежду ни се скъси до няколко метра, а когато стигнах мястото, където се намираше, той продължи напред, следвайки посоката, която бях избрал.

Виж това вече хич не ми се понрави. Сякаш невидимият разум, управляващ хвърчащото пламъче, ми казваше: „Виждаш ли, приятелче, знам добре накъде си тръгнал и как смяташ да стигнеш там. Защо не оставиш на мен да те водя?“ Мисълта за спотаената насмешка ме жегна болезнено и ме накара да се почувствам глупак. Имаше поне няколко неща, които можех да сторя в този момент, за да се отърва от досадника, но предпочетох да се въздържа.

Просто го следвах. Следвах го чак до пладне, когато той спря любезно и ме изчака да се нахраня и после до вечеря, когато направи същото.

Малко след това обаче светлинката отново взе да се държи странно. Всъщност прехвърли се отляво и се изгуби от погледа ми. Продължавах да се озъртам, защото бях привикнал с нея. Дали някой не си мислеше, че ще продължа да я следвам сляпо до края, встрани от предначертания маршрут, заради навика или с притъпена от умората бдителност? Напълно възможно.

Чудех се къде ли щеше да ме отведе, ако й бях дал тази възможност.

Сетне прецених, че няма нищо страшно, ако я следвам в продължение на двайсетина минути. Нагласих пистолета в кобура и зачаках появата й.

И тя дойде. Когато повтори последното си изпълнение, аз се обърнах и я последвах. Светлинката ту завързваше своя полет, ту спираше, изчакваше ме да я застигна и отново литваше.

След няколко минути заръмя лек дъждец. Въпреки сгъстяващия се мрак виждах ясно без помощта на джобното фенерче. Съвсем скоро дрехите ми подгизнаха. Изругах, пъхнах ръце в джобовете и се помъчих да потисна треперенето си.

Приблизително половин миля по-нататък, вече вир-вода, измръзнал, вкиснат заради гадното време и завладян от болезненото чувство на самота, най-сетне бях оставен на мира. Светлинката изчезна. Чаках я, но тя не се завърна.

Доближих предпазливо мястото, където я зърнах за последен път, и го заобиколих отдясно, стиснал пистолета в ръка, като опипвах местността едновременно с поглед и с мисловен взор.

Докоснах един изсъхнал клон на дърво и той се скърши.

— Спри! Не го прави, за Бога! Недей!

Хвърлих се на земята и се претърколих.

Викът бе проехтял някъде вдясно. Огледах предполагаемото място от разстояние десетина крачки.

Вик ли? Дали наистина бе имало звук, или го бях чул в мислите си? Не бях съвсем сигурен.

Чаках.

После, толкова тихо, че отпърво не бях убеден дали наистина ги чувам, до мен достигнаха сподавени ридания. Колкото по-тихи са звуците, толкова по-трудно се разбира откъде идат, и този случай не беше изключение. Завъртях бавно глава отляво надясно, ала не зърнах никого.

— Кой е там? — прошепнах, без да зная накъде да гледам.

Никакъв отговор. Риданията обаче не стихнаха. Пресегнах се с ума си и долових болка, объркване и нищо повече.

— Кой е там? — повторих.

Последва тишина, сетне нечий глас произнесе:

— Франк?

Този път предпочетох да изчакам. Оставих да се изниже цяла минута, преди да потвърдя, че съм аз.

— Помогни ми.

— Кой си ти? Къде си?

— Тук…

И отговорите изникнаха в главата ми, космите на тила ми настръхнаха, а ръката ми неволно легна върху дръжката на пистолета.

— Данго Ножа!

Вече знаех какво се е случило, ала все още не ми стискаше да светна с фенерчето, за да видя по-добре.

Моето блуждаещо огънче избра този миг, за да се появи отново.

То се понесе край мен, вдигна се нависоко и внезапно засия ярко. Беше увиснало на петнадесет-двадесет стъпки над земята и лумтеше като огън. Точно отдолу стоеше Данго. Друга възможност, освен да стои, нямаше. Защото беше пуснал корени.

Измършавялото му триъгълно лице беше обрасло с рядка черна брада, а косата му се беше оплела с листата от неговите клони. Очите му бяха черни, хлътнали, изпълнени с ужас. Кората, с която бе покрито тялото му, бе нашарена от дупчици на насекоми, птичи изпражнения и обгорени участъци от множество малки огньове в основата. Едва сега забелязах, че от клона, който бях скършил, преминавайки край него, се стича кръв.

Изправих се бавно.

— Данго… — понечих да заговоря.

— Те ми ровичкат из краката! — прекъсна ме той.

— … съжалявам. — Свалих пистолета, почти щях да го изпусна.

— Защо той не ме остави да умра?

— Защото някога си бил мой приятел, а след това и мой враг — отвърнах. — И ме познаваш — добре.

— Заради теб? — Дървото се люшна, сякаш протягаше клоните си към мен. Той започна да ме проклина, а аз стоях и слушах, докато дъждът, примесен с кръвта му, попиваше в меката почва. Някога двамата бяхме партньори в едно съвместно начинание и той се опита да ме измами. Дадох го на съд, спечелих, а след това той се опита да ме убие. Настаних го в болница, на Земята, и той загина при автомобилна катастрофа около седмица след като го изписаха. Сигурно щеше да ми види сметката, ако му се беше удала подходяща възможност да замахне с ножа. Но аз се постарах да не му дам никакъв шанс. В известен смисъл дори допринесох с организирането на онзи нещастен случай с катастрофата. Знаех, че няма да се усмири, докато не ме изкорми — т.е., докато е жив, — а никак не ми се щеше да бъда изкормен.

Косо падащата светлина придаваше на лицето му мъртвешки вид. Кожата му беше с цвят на отровна гъба, а очите му святкаха като на разгневена котка. Тилът му бе напълно сраснал със стеблото, раменете му се сливаха с него, а два съвсем хоризонтални клона вероятно обвиваха ръцете му. Не се различаваше нищо от тялото му под кръста.

— Кой те подреди така? — попитах го аз.

— Един голям зелен копелдак. Пей’анец… Изведнъж се озовах тук. Не разбирам как стана. След катастрофата…

— Ще го намеря — прекъснах го аз. — Дошъл съм да се срещна с него. Ще го убия, а после ще те измъкна оттук…

— Не! Не си отивай!

— Това е единственият начин, Данго.

— Ти не разбираш какво чувствам… — Не мога да чакам повече… Моля те…

— Ще ми отнеме само няколко дни, Данго.

— … ами ако той ти надвие? Тогава край на надеждите! Божичко! Да знаеш само колко боли! Франк, съжалявам за онази сделка. Повярвай ми… моля те!

Сведох поглед надолу, сетне потърсих източника на светлината.

Вдигнах пистолета, наново го свалих и промълвих:

— Не мога да те убия още веднъж.

Той прехапа устни и по брадичката му се стече тънка струйка кръв, а от очите му бликнаха сълзи. Отместих поглед встрани.

Запрепъвах се назад, като мърморех на пей’ански. Едва сега осъзнах, че съм до енергоизточник. Почувствах близостта му внезапно. Ставах все по-висок и по-висок, докато Франк Сандоу се смаляваше, а когато свих рамене, земята се разтърси от тътнежи. Вдигнах лявата си ръка и в небето прокънтя гръмотевица. Когато я изтеглих назад към рамото, всичко наоколо се озари от заслепяваща светкавица, а кожата ми настръхна.

… и после бях съвсем сам с мириса на озон и изгоряло, пред овъгления и разцепен дънер, където доскоро се намираше Данго Ножа. Дори блуждаещият огън беше изчезнал. Дъждът се усили и бързо прогони миризмата.

Поех назад в посоката, от която бях дошъл, отлепяйки с усилие подметки от лепкавата кал, а тялото ми пламтеше, сякаш някой ми бе запалил дрехите.

Не зная къде, нито как — но все пак успях да заспя.

* * *

От всичко, което човек върши, сънят е едничкото, което е в състояние да запази разсъдъка му здрав. Той поставя в скоби всеки отминал ден. Ако извършите някоя глупост и ви го припомнят още същия ден, ще почувствате раздразнение. Ако обаче е станало вчера, може и да се разсмеете или да кимнете небрежно. Това е защото вече сте пресекли нищото на съня до следващия остров на Времето. Колко спомени можете да повикате в един миг? Сигурно много. Но колкото и да са, ще бъдат само късче от цялото количество. Колкото по-дълго дишате на тоя свят, толкова повече стават спомените. Ето защо винаги, когато потъна в сън, идват невидимите помощници, за да прогонят болките и неприятностите, които инак ще нося вечно в себе си. Може да ви прозвучи безсърдечно, но не е така. Съвсем не искам да кажа, че не страдам за разни отминали събития и че не зная какво е вина. Имам по-скоро предвид, че с течение на вековете съм развил един нов вътрешен рефлекс. Случи ли се да бъда разтърсен емоционално, гледам час по-бързо да се наспя. А когато се пробудя, мислите ми вече са насочени към предстоящото. Минава време, паметта кръжи като лешояд все по-ниско над причината на болката, накрая се спуска върху нея, нахвърля се отгоре й и я разкъсва, а миналото е само ням свидетел на случката. Мисля, че това се нарича перспектива. Виждал съм много хора да умират. По най-различни начини. И никога не съм оставал безразличен. Но сънят дава възможност на спомените да се реорганизират и възвръща яснотата на мислите ми. Защото съм виждал и хора да живеят, познавал съм цветовете на радостта, скръбта, любовта, омразата, пресищането и покоя.

Открих я в планината една сутрин, на много мили от всякакъв път и дом. Устните й бяха посинели, а пръстите — изтръпнали от студ. Носеше плътно прилепнало по тялото трико с цвят на тигрова кожа и се беше свила на топка под един къпинов храсталак. Загърнах я с якето си, оставих на земята чантата с образците от минерали и инструментите и така и не се върнах повече за нея. Тя гореше от треска и на няколко пъти промълви „Ноел“, докато я носех към колата, и аз реших, че това е името й. Имаше няколко по-сериозни рани и множество дребни охлузвания и натъртвания. Откарах я в една клиника, където се погрижиха за раните и я настаниха за през нощта. На идната утрин отскочих да видя как е и научих, че отказвала да си съобщи името. Освен това, изглежда, не беше в състояние да заплати за престоя. Аз платих сметката, а когато я попитах какво смята да прави, тя ми каза, че не знае. Предложих й да се настани в къщата, която бях наел, и тя прие. През първата седмица имах чувството, че в дома се е заселило някакво привидение. Тя не говореше, а на въпросите ми отвръщаше почти едносрично. Готвеше ми и чистеше, но през останалото време не излизаше от стаята си. На втората седмица ме чу да подрънквам на една стара мандолина — не бях я хващал в ръце от много седмици — и тогава излезе и седна в другия край на стаята да ме слуша. Продължих да свиря часове наред, защото това бе единственото, което предизвика някаква реакция в нея. Когато накрая оставих изморен инструмента, тя ме попита дали бих й позволил да опита и аз кимнах. Тя пресече стаята, пое мандолината, нагласи я и засвири. Изпълнението й трудно можеше да се нарече виртуозно, както, впрочем, и моето. Слушах я, сипах й чаша кафе, накрая й пожелах „лека нощ“ и това бе всичко. На другия ден обаче тя бе коренно променена. Първо — защото бе сресала назад лъскавите си черни коси и ги беше прихванала с шнола. Очите й вече не изглеждаха така подпухнали. Още на закуска ме заговори за какво ли не — от времето и новините, през моята колекция от минерали и музиката до екзотичните риби. Говорихме за всичко освен за самата нея. Започнах да я извеждам насам-натам: ресторанти, изложби, разходки по брега — навсякъде освен в планината. Така продължихме близо четири месеца. После един ден осъзнах, че съм започнал да се влюбвам в нея. Разбира се, не й го казах, макар че тя сигурно го беше забелязала. Дявол да го вземе, та аз не знаех нищо за нея и това ме караше да се чувствам неловко. Защо да не предположа, че някъде я чакат например съпруг и шест любящи деца? Помоли ме да я заведа на танци. Направих го и двамата танцувахме на терасата, под звездите, докато затворят заведението — трябва да беше към четири сутринта. А когато се пробудих късно на идния ден, вече бях сам. В кухнята на масата ме чакаше бележка: „Благодаря ти. Моля те, не ме търси. Време е да се връщам. Обичам те.“ Подпис естествено липсваше. Това е всичко, което зная за момичето без име.

Когато бях на петнадесет, открих съвсем мъничък скорец под дървото в градината зад нашата къща. И двете му крачета бяха прекършени. Така поне ми се стори, защото стърчаха встрани от тялото под неестествен ъгъл, а птичето седеше на дупе със смачкана опашчица. Щом се наведох над него то отвори човка и изви глава назад. Забелязах, че цялото му телце е покрито с мравки, вдигнах го и го почистих. Сетне потърсих място, където да го настаня. Взех една кошница, покрих дъното й с мека трева и я поставих върху дървената маса в градината. Опитах се да нахраня нещастното птиче с капкомер с мляко, но всеки път то се задавяше. Зарязах го и отново се заиграх в градината. Когато по-късно наминах да го видя, открих, че в тревата са се настанили пет или шест едри черни бръмбара. Изхвърлих ги отвратен. На другата заран, когато се върнах с още мляко и капкомера, пак имаше бръмбари. Почистих кошницата. По-късно през същия ден забелязах една черна птица, надвесена над ръба на кошницата. Подир миг тя отлетя. Продължих да наблюдавам и птицата се върна още три пъти през следващия половин час. Отново отидох при кошницата и видях още бръмбари. Едва тогава осъзнах, че птицата ходи на лов и ги носи за храна на малкото. Оставяше ги край него, но то не беше в състояние да ги поглъща. Същата нощ, изглежда, го бе открила някоя котка. Намерих само пера и малко кръв в кошницата, когато пристигнах на сутринта с моя капкомер и млякото.

Има едно място. Място, където всяка сутрин червеникавото слънце огрява пръстен от натрошени скални отломъци. Преди няколко века човечеството откри раса от антропоидни същества, наречени уайлизи, с които така и не успяхме да излезем на глава. Уайлизите отхвърляха всякакви опити за приятелско сближаване, на всичко отгоре убиваха нашите пратеници и ни изпращаха останките им с по някоя липсваща част. Когато за първи път установихме контакт с тях, те притежаваха летателни апарати за пътуване само в рамките на своята слънчева система. Малко след това откриха и междузвездните пътешествия. Навсякъде, където достигаха, те убиваха, грабеха, а след това се завръщаха у дома. Може би не бяха в състояние да възприемат принципите на междузвездното разбирателство или пък не даваха пукната пара за тях. В едно обаче бяха познали — необходимо беше ужасно много време преди да бъде постигнато съгласие за война срещу тях. Честно казано, трудно бих могъл да посоча друг подобен прецедент. Пей’анците трябва да са единствените, които помнят такъв. Както и да е, първите атаки бяха отблъснати, останките от нашия междузвезден флот се оттеглиха и ние се заехме да бомбардираме планетата. Оказа се обаче, че уайлизите са много по-напреднали технологически, отколкото си представяхме в началото. Притежаваха почти съвършена отбранителна система срещу ракетно нападение. Отказахме се и от това си начинание и се опитахме да ги усмирим. Безуспешно — те отново възобновиха набезите и грабежите. Едва тогава някой се досети да потърси помощ при Назованите. Избрани бяха трима конструктори на светове, Санг-ринг от Грелдей, Карт’тинг от Мордей и моя милост, заради способностите ни за обратно въздействие. Започнахме постепенно да консолидираме астероидния пояс, разположен в пределите на вражеската система, но отвъд орбитата на техния роден свят, за да оформим планетоид. Растеше бавно, скала по скала и неусетно променяше своя курс. Нашата група, заедно с машинарията, кръжеше отвъд орбитата на най-външната планета в системата, откъдето контролирахме силовите процеси при създаването на този нов свят и затваряхме постепенно спиралата на неговия полет. Когато уайлизите разбраха какво ги чака, се опитаха да го унищожат. Но вече беше твърде късно. Нито веднъж не помолиха за пощада и никой от тях не направи опит да избяга. Орбитите на двете планети се пресякоха и сега там е мястото, където около червеното слънце обикаля пръстен от натрошени скални отломъци. Пих до забрава цяла седмица след това.

А веднъж припаднах в пустинята, докато се опитвах да се добера от моята повредена машина до най-близкия оазис на цивилизацията. Бях вървял четири дни, последните два без капчица вода, гърлото ми беше като шкурка, а краката си чувствах на милиони мили разстояние. И тогава изгубих съзнание. Не зная колко дълго съм лежал. Може би цял ден. После нещо, което взех за рожба на помътеното си съзнание, приближи и приклекна до мен. Беше виолетово на цвят, с грива около врата и три рогови израстъка върху гущеровидното си лице. Дълго беше не повече от четири стъпки и цялото бе покрито с люспи. Имаше къса опашка и всеки един от пръстите му завършваше със закривен нокът. Очите му бяха тъмни овали с мигателни ципи. Носеше дълга куха тръстикова пръчица и малка торбичка. Все още не зная какво беше. Разглежда ме няколко минути, сетне отскочи встрани. Претърколих се на една страна и го загледах. То заби тръстиковата пръчка в пясъка, захапа горния й край, извади я, премести се с няколко крачки и отново повтори всичко отначало. Някъде на единадесетия опит бузите му взеха да се издуват като балони. Сетне създанието дотърча при мен, като остави пръчицата да стърчи от земята, и докосна устните ми с предния си крайник. Вече имах известна представа за онова, което се опитва да направи, и отворих уста. То се наведе и преля топлата, кална течност от устата си в моята като внимаваше да не изгуби нито една капчица. Още шест пъти се връща при тръстиковата пръчица, за да ми поднесе вода по този начин. Някъде тогава пак изгубих съзнание. Когато се свестих, слънцето клонеше към залез, а странното пустинно създание отново ми донесе вода. На сутринта вече имах достатъчно сили за да измина няколко крачки до тръстиковата пръчка, проснах се и засмуках жадно. Мъничкото същество обикаляше наблизо и очевидно не се чувстваше кой знае колко добре в предутринната хладина. Когато ме доближи, свалих часовника, откопчах ловджийския си нож, изтърсих всички пари от джобовете си и ги струпах пред него. То огледа внимателно вещите. Побутнах ги към него и посочих торбичката, която носеше. Съществото от пустинята ги бутна назад и зацъка с език. Протегнах ръка, докоснах предния му крайник и замълвих благодарности на всички езици, които знаех. Сетне събрах всичко и си поех по пътя. На другия ден следобед стигнах оазиса.

Момиче, птичка, цял един свят, глътка вода и Данго Ножа, разцепен от главата до петите.

Кръговратът на спомените придава болка на мислите, картините, чувствата и неизменното „кой-какво-защо?“ Сънят, проводникът на спомените, ми помага да съхраня душевно равновесие. Това е всичко, което зная за него. Не мисля обаче, че проявих безсърдечност, когато се пробудих на следващата сутрин с твърдото намерение да доведа докрай това, с което се бях заел.

* * *

Очакваха ме петдесет-шестдесет мили още по-пресечен терен. Местността ставаше все по-скалиста, почвата под краката ми — кална и хлъзгава.

Дърветата изглеждаха някак други, а животните — различни от онези, които бях оставил. Срещаха се и пародийни форми на някои създания, заради които бях изпитвал такава гордост. Моят среднощен цвъркач сега издаваше отвратителни скърцащи звуци, всички насекоми имаха жила, а цветята направо воняха. Не зърнах нито едно право дърво. Стеблата им все бяха изкривени или полегнали. Моите стройни като газели леогахи куцукаха като инвалиди. Някакви дребни животинки ми се зъбеха и щъкаха наоколо. Други, по-едри, имаха доста заплашителен вид.

Ушите ми започнаха да бучат, мъглата не даваше никакви признаци за разсейване, но аз продължавах да крача напред и трябва да съм изминал двайсет и пет мили през този ден.

Още два дни, казах си. Може би по-малко. И само един за всичко останало.

През тази нощ бях събуден от най-потресаващата експлозия, каквато бях чувал от много години. Изправих се и се заслушах в отгласа й — или може би чувах звънтежа на собствените си уши. Седях под голямото дърво, стиснал пистолета, и чаках.

Въпреки мъглата на северозапад се виждаше някакво розово сияние. Постепенно то придоби оранжев оттенък и започна да се разширява.

Втората експлозия не беше толкова оглушителна като първата. Нито третата и четвъртата. Междувременно съзнанието ми бе заето с нещо друго.

Земята под мен се тресеше.

Останах на мястото си в търпеливо очакване. Трусовете продължаваха да се засилват.

Ако се съдеше по картината в небето, поне половината свят беше обхванат от пламъци.

И тъй като не можех да предприема кой знае какво в този момент, аз прибрах пистолета в кобура, облегнах се на дървото и запалих цигара. Странна беше цялата тази история. Сякаш Грийн Грийн полагаше неимоверни усилия да ме впечатли с могъществото си, макар сигурно да знаеше, че не съм от впечатлителните. По тези места вулканичната активност е почти изключена и той беше единственият, освен мен, който присъстваше на сцената и би могъл да я предизвика. Защо? Дали не се опитваше да ми каже: „Погледни, Сандоу, какво върша с твоя свят. Хайде да видим ти какво ще предприемеш в отговор?“ Нима бе намислил да демонстрира силата на Белион с цел да ме изплаши?

Позабавлявах се известно време с хрумването да издиря някой енергоизточник и с негова помощ да разразя най-страшната електрическа буря, каквато някога е виждал моят опонент, но бързо отхвърлих тази идея. Нямах никакво намерение да се сражавам с него от разстояние. Исках да се срещнем лице в лице, за да мога да му кажа какво мисля за него. Исках да му стъпя на шията, а сетне да го запитам защо се прави на такъв глупак — и с какво принадлежността ми към човешката раса го е разлютила чак толкова, че е положил такива огромни усилия само за да ми причини болка.

Той очевидно знаеше, че вече съм пристигнал и съм някъде на повърхността — в противен случай едва ли щеше да изпрати онзи блуждаещ огън, за да ме отведе при Данго. Ето защо не се издадох особено със следващата си постъпка.

Затворих очи, подпрях слепоочията си с юмруци и призовах силата. Помъчих се да си го представя, някъде в близост до Острова на мъртвите, злорадстващ пей’анец, който се любува на вулканите, предизвикани от него, на стелещата се от небето сивкава пепел, на лавата, която сияе нажежена и кипи, на змиевидните струйки сяра, вдигащи се нагоре — и изпратих следното съобщение, подкрепено от цялата мощ на моята ненавист:

Търпение Грийн Грийн. Търпение Грингрин-тарл. Търпение. Само след няколко дни ще се срещнем — може би по-скоро. Остана ти малко време.

Отговор нямаше, но аз и не очаквах да има.

На сутринта стана още по-трудно да се върви. През мъглата продължаваше да се сипе черен дъжд от пепел. От време на време земята се разтърсваше от слаби трусове, наоколо уплашено крякаха птици, които летяха в противоположна посока. Не ми обръщаха никакво внимание и аз се стараех да им отвърна със същото.

Хоризонтът на север сияеше от грамадни пожарища. Ако не притежавах безпогрешна ориентация за посоките на всички свои светове, щях да си помисля, че вървя към изгрева.

Изпитвах слабо разочарование.

И как не — та това беше истински пей’анец, почти Назован, представител на расата на най-изкусните отмъстители в цялата галактика, а се държеше като клоун пред омразния землянин. Добре де, ненавижда ме и жадува да ми види сметката. Но това едва ли е причина да бъде немарлив и да забравя чудесните традиции на своя древен народ. Вулканът не беше нищо повече от детско представление за силата, с която възнамерявах да се срещна. Чувствах се леко засрамен заради Грийн Грийн — подобна смешна грешка още в началото на играта. Дори през краткия период, когато чиракувах при моите учители, бях научил много по-ефектни методи за възмездие от тези, на които сега ставах неволен свидетел. Започнах да разбирам защо се е провалил на последния изпит.

Хапнах малко шоколад, докато вървях, отлагайки обедната почивка за по-нататък. Исках да преодолея на един етап остатъка от пътя и да оставя само няколко часа ход за следващата сутрин. Стараех се да поддържам равномерна крачка, а заревото пред мен продължаваше да нараства, из въздуха танцуваха едри черни прашинки и земята под краката ми се разтърсваше на всеки час.

Някъде по пладне върху мен неочаквано се нахвърли бивнеста мечка. Опитах се да я поставя под мисловен контрол, но не ми се удаде. Убих я и проклех онзи, който я бе превърнал в неовладяемо чудовище.

Мъглата вече даваше първи признаци за разсейване, но сипещата се от небето пепел наново се усили и видимостта оставаше непроменена. Вървях в някакъв неизменен сумрак и непрестанно кашлях. Наложи се да позабавя темпото заради затрудненията, които срещах по пътя си, и най-сетне добавих още един ден към плана на експедицията.

Все пак, докато се спусне нощта, успях да наваксам. Знаех, че мога да стигна Ахерон преди обяд на идния ден.

Намерих сухо местенце за бивак върху невисок хълм, покрит с термитници, стърчащи като брадавици в различни посоки. Почистих доколкото можах дрехите си, разпънах одеялото, стъкнах огън и хапнах. След това изпуших последната си пура, добавяйки своя дял към всеобщото замърсяване на въздуха, и се пъхнах в спалния чувал.

Когато това се случи, вече сънувах. Не мога да си спомня точно какво, зная само, че в началото беше нещо приятно, но нататък заплашваше да се превърне в кошмар. Помня, че се въртях неспокойно в леглото от клони и изведнъж осъзнах, че съм буден. Останах със затворени очи и се отпуснах на една страна, стараейки се да дишам равномерно. Ръката ми докосна пистолета. Лежах и се ослушвах за шумове, предвещаващи опасност. Отворих ума си за околния свят.

Подушвах дим и пепел, с каквито въздухът бе все така наситен. Усещах влажната почва под мен и студа, полъхващ от земните недра. Усетих и нечие присъствие, съвсем наблизо. Сетне чух едва доловим шум от преобърнато камъче някъде вдясно от мен. После тишина.

Пръстът ми се плъзна по извивката на спусъка. Завъртях дулото в тази посока.

И тогава, толкова внимателно, колкото пчелата каца върху разцъфналия цвят, почувствах чуждо присъствие в мислите си, в тъмната стая, която обитавах.

„Ти спиш — нашепваше ми някой или нещо — и скоро няма да се събудиш. Докато не ти разреша. Спи, въпреки че ме чуваш. Това е съвсем естествено. Няма никаква причина да се събуждаш. Продължавай да спиш дълбоко, докато ти говоря. Много е важно да ме послушаш…“

Оставих го да продължава, тъй като вече бях съвсем буден. Потиснах реакциите си и се преструвах на отпуснат, докато се ослушвах за нов издайнически звук.

След близо минута, която, изглежда, бе необходима на когото и да бе там, за да се увери, че все още спя, долових някакво движение от същата посока.

Отворих очи и без да движа главата си, се заех да изучавам очертанията на сенките.

Край една от скалите на около трийсетина стъпки от мен различих нещо, което не бях видял преди лягане. Продължих да го наблюдавам, докато забелязах, че съвсем лекичко помръдва. След като установих с точност позицията му, свалих предпазителя, прицелих се внимателно и натиснах спусъка. На около пет крачки пред него внезапно се вдигна облак от прах, ситни камъчета и пепел.

„Посмей само да мръднеш и с теб е свършено“ — предупредих го мислено аз.

Едва сега се изправих, като вдигнах пистолета пред себе си. Заговорих го на пей’ански, тъй като бях забелязал на светлината от лъча, че онзи, който стои до скалата, е пей’анец.

— Грийн Грийн, ти си най-несръчният пей’анец, когото съм срещал.

— Вярно че допуснах някои грешки — призна той.

Изсмях се.

— Май си прав.

— Възникнаха непредвидени обстоятелства.

— Извинения. Не си научил добре урока за камъка. На пръв поглед изглежда, че е неподвижен, но в действителност расте, макар и незабележимо за окото. — Поклатих глава. — Какво ще си помислят потомците за теб след този нескопосан опит за отмъщение?

— Най-лошото, боя се, ако свърши така.

— Защо да не свърши? Нима ще вземеш да твърдиш, че си се постарал да ме примамиш тук с някаква друга цел, а не за да ми видиш сметката?

— Защо да отричам очевидното?

— Защо тогава да не направя това, което е най-логично?

— Помисли, Франсис Сандоу, дра Сандоу. Каква логика има в действията ми? Защо трябваше да идвам при теб сега, след като можех да изчакам ти да дойдеш при мен там, където силата е на моя страна?

— Може би съм поразклатил малко нервите ти снощи.

— За толкова неуравновесен ли ме мислиш? Дойдох, за да те поставя под мой контрол.

— И се провали.

— … провалих се.

— Защо всъщност дойде?

— Имам нужда от помощта ти.

— За какво става въпрос?

— Трябва да се махнем оттук час по-скоро. Надявам се, че разполагаш с необходимото транспортно средство?

— Естествено. От какво толкова се боиш?

— През живота си си се сдобил с малко приятели и с доста врагове, Франсис Сандоу.

— Наричай ме Франк. Имам чувството, че се познаваме от много време.

— Не биваше да изпращаш вчера онова послание, Франк. Сега присъствието ти е известно на всички. Ако не ми помогнеш да избягам, ще трябва да се изправиш срещу мъст, много по-силна от моята.

Ветрецът смени посоката си и аз неочаквано долових мириса на пей’анска кръв. Включих джобното си фенерче и го насочих към него.

— Ранен си.

— Да.

Угасих фенерчето, върнах се при раницата и я разкопчах с лявата си ръка. Извадих пакета за първа помощ и му го хвърлих.

— Превържи се — посъветвах го и отново включих фенерчето. — Раните ти миришат лошо.

Той разтвори пакета и превърза раните върху рамото и предмишницата си. Дузината дребни охлузвания по гърдите и корема остави ей така.

— Май си се бил с някого, а?

— Да.

— Другият в какво състояние е?

— В по-лошо. Имах късмет. За малко да го убия. Сега вече е твърде късно.

Забелязах, че не носи оръжие, и прибрах пистолета. Приближих го и спрях пред него.

— Делгрен от Дилпей ти праща поздрави — осведомих го. — Струва ми се, че си успял да влезеш в неговия жертвен лист.

Той изсумтя, ухили се и каза:

— Той щеше да е следващият. Подир теб.

— Все още не си ми дал поне една разумна причина да те оставя жив.

— Затова пък възбудих любопитството ти, благодарение на което съм жив. И дори превързан.

— Търпението ми се топи като пясък в сито.

— Значи ти не си научил добре урока за камъка.

Запалих цигара.

— За разлика от теб, аз съм в по-изгодна позиция да проверя верността на моите пословици.

Вече приключваше с бинта, когато подхвърли:

— Имам едно предложение за теб.

— Да го чуя.

— Ти разполагаш със скрит някъде кораб. Отведи ме при него. Вземи ме с теб, далеч от този свят.

— В замяна на какво?

— На твоя живот.

— Не виждам с какво можеш да го заплашиш.

— Нямам намерение да те заплашвам. Просто ти предлагам да ти спася живота, ако сториш същото за мен.

— Да ме спасиш от какво?

— Сигурно знаеш, че имах възможността да върна към живот някои определени хора.

— Да, научих, че си откраднал менталните им записи. Как го направи, между другото?!

— Телепортация. Един от талантите ми. Мога да прехвърлям дребни предмети от едно място на друго. Преди много години, когато се заех да те изучавам и да подготвям отмъщението, започнах да посещавам Земята — по-точно правех го всеки път, когато някой от твоите приятели или врагове умираше. Освен това чаках търпеливо, докато натрупам достатъчно финансови средства, за да закупя този свят, тъй като го смятах за най-удобна сцена на пиеската, която бях замислил. За един конструктор не е никак трудно да се научи как да борави със записите.

— Значи моите приятели — и врагове — са съживени тук, на тази планета?

— Предположението ти е правилно.

— Защо?

— Исках още веднъж да видиш как страдат тези, които си обичал, преди самият ти да издъхнеш в ужасни болки — пред погледите на твоите врагове.

— А с Данго защо постъпи така?

— Този човек си позволи да ме обиди. Наказах го, за да сплаша останалите и теб и освен това да се отърва от досадното му присъствие, като му причиня максимална болка. Така с един удар постигнах три цели.

— И коя беше третата?

— Да се позабавлявам, естествено.

— Така значи. Но защо точно тук? Защо избра Илирия?

— Ами просто не можах да се добера до Хоумфри. Този свят не е ли едно от любимите ти творения?

— Да.

— Тогава какво по-добро място?

Хвърлих цигарата и я стъпках с подметка.

— Франк, ти си по-силен, отколкото те мислех — рече той след малко, — защото веднъж вече си успял да го убиеш. Той ме надви и ми отне нещо, което за мен е безценно…

Изведнъж се озовах отново на Хоумфри, седнал в моята градина на покрива, захапал ароматна пура, а до мен се бе настанила онази гладко избръсната маймуна на име Луис Бригс. Току-що бях отворил плика и плъзгах поглед по списъка от имена, който ми бе дал. Значи това не е било телепатия. Само спомен и миг на прозрение.

— Майк Шандон — произнесох едва чуто.

— Той. Не знаех какво представлява, инак никога нямаше да му върна живота.

Трябваше да се досетя по-рано. Искам да кажа, за това, че всичките ги е върнал към живот. Трябваше, но бях твърде зает с мислите си за Кати и отмъщението.

— Ах, ти, глупав кучи син — произнесох аз. — Глупав, тъп кучи син…

* * *

Едно време, във века, в който и аз се бях родил, известен като двайсети, изкуството, или занаятът — какъвто вероятно е конкретният случай — на шпионажа се радваше на далеч по-широко обществено внимание и възхищение, отколкото принадлежността, да речем, към американската морска пехота или десантните части. Главната причина, предполагам, беше в прогресивно нарастващото международно напрежение. Бедата е, че като всяко особено полезно нещо шпионажът постепенно взе да се изплъзва от външен контрол. В дългата история на популярните герои, от ренесансовите принцове до бедните хлапета, които живеят честно, работят здраво и се оженват за дъщерите на своите шефове, човекът с цианидната капсула в зъба, в който се влюбва красивата доносница, помагайки му да осъществи инак невъзможната мисия, в която на всяка крачка има секс и насилие, или с други думи любов и смърт, този образ бе достигнал своя апогей именно в седмото десетилетие на двайсети век и дълго след това караше мнозина да си спомнят за него с известна носталгия — като за новогодишните празненства в средновековна Англия. За разлика от дядо Коледа обаче, образът на шпионина има свой реално съществуващ прототип. Днес шпионите нерядко са прицел на всеобща насмешка, но в онези времена не беше точно така. Сигурно защото сега са ги оставили да слухтят за всякакви глупости, които сетне отнасят при някой, който ги въвежда в компютъра заедно с още хиляди на пръв поглед незначими факти, накрая се съставя доклад, друг, по-висш шпионин го подписва и той потъва забравен в архива. Както споменах по-рано, междузвездните войни са изключителна рядкост, а класическият шпионаж се занимава предимно с военни въпроси. Премахнете едното и другото скоро ще се окаже излишно. Или почти. Единствените истински талантливи и добре платени шпиони в наши дни са тези, които се занимават с индустриален шпионаж. Човекът, поднесъл в ръцете на конструкторското бюро на „Дженеръл Мотърс“ последното отроче на „Форд“, онзи, който е съумял да отмъкне последните модни тенденции, заложени в новата колекция на Диор, тези шпиони са оставали встрани от възторзите на публиката през двайсети век. Сега обаче те са единствените виреещи под слънцето. Напрежението, съществуващо в междузвездната търговия, едва ли подлежи на някакво измерване. Всичко, което е в състояние да осигури дори минимално предимство — нов производствен процес, секретно корабно разписание — може да бъде почти толкова важно, колкото е бил някога Манхатънският проект например. Ако някой притежава нещо подобно и вие го искате, тогава добрият шпионин струва теглото си, измерено в морска пяна за лули.

Майк Шандон бе добър шпионин, най-добрият, който съм наемал. Винаги, когато си спомням за него, ме жегва чувството на завист. Той беше всичко, което някога съм мечтал да бъда.

Около пет сантиметра по-висок от мен и може би десетина килограма по-тежък. Очите му бяха с цвета на прясно полиран махагон, а косата му бе черна като индиго. Притежаваше невероятна грациозност, имаше изключително приятен глас и винаги беше облечен безупречно. Селско момче от галактическата житница Уава, с нюх към парите и скъпите удоволствия. Беше се образовал сам, докато пребивавал в поправителен център след някакво противообществено деяние. Библиотеката на центъра била чудесно обзаведена, а и той работел усърдно, уверен, че някой ден знанията ще му бъдат от полза за големия удар. Дори решили, че се е поправил, и може да се каже, че са били прави, като се има предвид огромният период, който изкарал на воля преди да го пипнат отново. Този факт също ме беше изненадал — говоря за това, че въобще са успели да го спипат, макар той самият да се държеше с подобаваща скромност и да твърдеше, че бил роден не за да управлява, а да се подчинява на чуждата воля — и винаги да бъде втори. Беше телепат и притежаваше изключителна, почти фотографска памет. Освен това беше здрав, силен и хитър, издържаше на всякакво пиене, а жените буквално се въргаляха в краката му. Та мисля си, че завистта ми не е била съвсем неоснователна.

Работеше за мен няколко години преди да го срещна лично. Наел го бе един от моите вербовчици, след което го беше изпратил на подготовка в групата за специални задачи към моето шпионско школо. Година по-късно той завършил втори по успех в класа. Междувременно бе станало ясно, че интересите му са главно в областта на фабричното разузнаване, както го наричахме тук. Името му започна да се мярка все по-често по страниците на разни поверителни документи и един ден реших да го поканя на обяд.

Искреност и добри маниери, това е, което си спомнях след онази среща. Беше роден за конспиративна работа.

Телепатите са рядкост сред човеците, а придобитата по телепатичен път информация не подлежи на съдебно дирене. Толкова по-ценни бяха уменията му за мен.

И въпреки това ядовете, които ми създаваше, бяха още по-големи. Колкото и да спечелеше, Шандон притежаваше удивителната способност да прахоса два пъти повече.

Едва година след смъртта му узнах, че се занимавал и с шантажи. Това, в което в действителност се препъна, беше, че започна да служи на двама господари.

Знаехме, че от „Сандоу ентерпрайзис“ напоследък има сериозно изтичане на информация. Това, което не знаехме, бе как и откъде и ни бяха необходими близо пет години, за да научим отговорите на тези въпроси. По това време „Сандоу ентерпрайзис“ вече бе разклатена до основи.

Все пак го спипахме. Не беше лесно, наложи се да прибегнем до услугите на други четирима телепата. Но накрая го притиснахме и аз го предадох на съд. Положихме немалко усилия да докажем вината му, така че правдата възтържествува, той получи присъда и отново бе изпратен в поправителен център. На три пъти продавах уменията си на конструктор на светове и в края на краищата „Сандоу ентерпрайзис“ беше спасена и дори започна да работи с печалба. Вече се бяхме заели да мислим за евентуално разширение, но не предвидихме изненадите, които ни дебнеха.

… Една от тях бе бягството на Шандон от поправителния център. Това се случи няколко години по-късно, но новината се разнесе бързо. Още по време на процеса личността му бе придобила сензационна известност.

Името му естествено попадна в списъка на издирваните престъпници, но какво да се прави — вселената е толкова голяма…

Бях наел една крайбрежна вила в Кууз Бей, Орегон, където отсядах винаги, когато се връщах на Земята. Наложи се да прекарам два или три месеца в нея, докато оформяхме сливането ни с няколко североамерикански компании.

Почивката край морето е като тоник за изморената психика. Мирис на солена вода, крясъци на морски птици, шум от прибоя, пясък — и като прибавим хипнотичното полюшване на вълните, крайният ефект неизменно е бързо възстановяване на емоционалните резерви, заздравяване на физиката и приятна забрава. Всяка сутрин преди закуска се разхождах по плажа и още веднъж преди вечеря. Името ми, за всички, които биха могли да проявят интерес, бе Карлос Палермо. След месец и половина подобно лечение започнах да се чувствам невероятно пречистен и заякнал, а вследствие от успешното сливане компанията ми бе възстановила изгубеното си равновесие.

Къщата, която бях наел, бе разположена в малко скалисто заливче. Бяла масивна сграда със стръмен керемиден покрив и оградено дворче отзад, съвсем близо до водата. Само една тежка метална врата на оградата ме делеше от брега. На юг се простираше обраслият в храсталак плаж, а на север брегът бе скрит от невисоки дръвчета. Гледка, изпълнена с безкраен покой. Именно, с безкраен покой.

Онази нощ бе хладна — почти студена. Огромната луна се плъзгаше бавно на запад, оставяйки светла диря върху морската повърхност. Звездите изглеждаха неописуемо ярки. Далеч навътре в океана, подобно на съзвездие, пламтяха светлините на сондажните платформи. От време на време лунните лъчи се отразяваха в гладката метална повърхност на плаващите острови.

Не чух приближаването му. Изглежда, се беше прокраднал през храсталака от север, изчакал ме бе търпеливо и се беше хвърлил към мен едва в мига, когато осъзнах, че е наблизо.

За един телепат е много по-лесно, отколкото предполагате, да скрие присъствието си от друг, без при това да губи представа за местонахождението му и за онова, с което се занимава. Въпрос само на „блокиране“ — сиреч поддържане на въображаем екран около себе си и максимално ограничаване на емоционалната активност.

Признавам, че последното е изключително трудно, когато мразите и в червата онзи, към когото се прокрадвате с цел да го убиете. Сигурно този факт ми спаси живота.

Не бих казал със сигурност, че долових някакво злокобно присъствие зад гърба си. Просто се разхождах, наслаждавах се на нощния въздух и внезапно почувствах неясна тревога. Беше като една от онези неопределени мисли, които се мятат из главата ви, когато се събуждате без никаква явна причина през някоя топла, спокойна лятна нощ, лежите и се питате какво по дяволите ви става, а сетне неочаквано долавяте необичаен шум от съседната стая, прозвучал като гръм в тишината, и усещате как стомахът ви се свива на болезнени възли и напрежението започва да ви облива с горещите си вълни — нещо подобно почувствах и аз тогава и в същата секунда пръстите ми изтръпнаха (стар антропоиден рефлекс!), нощта стана една идея по-мрачна, морето се превърна в безбрежно леговище на зловеща заплаха и скрити сред вълните дебнещи пипала, докато ярката черта в небосвода над мен, оставена от някой спускащ се транспортен кораб, беше като Дамоклев меч на изгубил контрол космически съд, който всеки миг можеше да се превърне в метеор и да се стовари върху мен.

Така че, когато долових скърцането на пясъка зад гърба си, адреналинът вече беше поел по своя път.

Завъртях се мълниеносно и приклекнах. С левия крак бях описал широка дъга назад и при спирането се отпуснах на коляно.

Силен удар в едната страна на лицето ми ме претърколи надясно. В следния миг той се стовари върху мен и двамата задраскахме по пясъка, опитвайки се да заемем по-изгодна позиция. Да викам за помощ би било безсмислена загуба на въздух, тъй като наблизо нямаше никого. Опитах се да хвърля пясък в очите му, опитах се да го ритна с коляно в слабините и в още дузина болезнени точки. Той обаче беше чудесно подготвен, малко по-тежък от мен, а и по-бърз.

Може да ви прозвучи странно, но си разменяхме удари близо пет минути, преди да го позная. По това време вече се бяхме озовали върху мокрия пясък, вълните се разбиваха в нас и той почти бе успял да ми счупи носа с чело, както и два от пръстите ми — когато се опитах да го стисна за гръкляна. Лунната светлина озари лицето му, видях, че това е Шандон, и в същия миг осъзнах, че единственият начин да го спра е като го убия. Безсмислено беше да се опитвам да го нокаутирам. Затворът или поправителният център щяха да се окажат само кратка спирка преди следващата ни среща. Ако исках да живея, той трябваше да умре. Предполагам, че и той е бил движен от същата мисъл.

След секунда нещо твърдо и остро се заби в гърба ми и аз се дръпнах наляво. Щом някой е решил, че трябва да ми види сметката, не подбирам особено начините да му отвърна със същото. Важното е ти да си първият.

Поредната вълна ни заля, Шандон натисна главата ми във водата и аз потърсих пипнешком камъка.

Първият ми удар бе париран от предмишницата, която той бе вдигнал навреме. В боя телепатите винаги разполагат с известно предимство, защото знаят какво им крои другият. Най-ужасното нещо обаче е да знаеш какво те чака и да не можеш да предприемеш нищо. Вторият ми удар попадна в лявото му око и той сигурно е зърнал надвисналата над него смърт, защото изрева като ранен звяр точно преди да го халосам по слепоочието. Ударих го още два пъти за по-сигурно, блъснах го и се претърколих встрани, а камъкът се изплъзна от разтворените ми пръсти и изчезна с плясък в морето.

Още дълго останах да лежа на брега, примигвайки към звездите, докато вълните миеха разгорещеното ми тяло, а трупът на моя враг се полюшваше във водата само на няколко крачки от мен.

Когато се съвзех, го претърсих и между множеството полезни дреболии открих и пистолет. Беше зареден, но без патрон в цевта.

Тоест искал е да ме убие с голи ръце. Смятал е, че му е по силите, и е бил готов да рискува, само за да осъществи желанието си. Спокойно можеше да ми пръсне черепа от сянката, но вместо това се беше вслушал в гласа на омразата си. Ако питате мен, щеше да е най-опасният човек, когото съм срещал, ако беше използвал мозъка си. Тъкмо затова обаче го уважавам. Макар че на негово място аз щях да постъпя по лесния начин. Никога не позволявам на чувствата ми да се месят, особено когато въпросът опре до насилие. Съобщих в полицията за нападението и Шандон беше погребан там, на Земята. Някъде в Далас съзнанието му се превърна в късче магнитна лента, която спокойно можеше да се побере върху човешка длан — всичко, които е бил някога или е мечтал да бъде — и която тежеше по-малко от грам. След трийсет дни и тя щеше да изчезне.

Седмици по-късно, в навечерието на моето заминаване, отново се върнах на онова място — точно на отсрещната страна на Токийския залив — и си помислих, че потънеш ли веднъж в Залива, връщане няма. Отраженията на вълните подскачаха върху неравната морска повърхност, сякаш ги виждах през илюминатора на хиперпространствен звездолет, и макар тогава да не съм го знаел, някъде едно зеленокожо човече ми се е присмивало. Готвело се е да ходи за риба в Залива.

* * *

— Ах, ти глупав кучи син — рекох аз.