Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Франсис Сандоу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Isle of the Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
1343alex (2015 г.)
Начална корекция
Деница Минчева (2015 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
WizardBGR (2017 г.)

Издание:

Автор: Роджър Зелазни

Заглавие: Островът на мъртвите

Преводач: Юлиян Стойнов; Соня Бояджиева

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Офир“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Иван Димитров; Янчо Чолаков

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2626

История

  1. — Добавяне

II

С Глидън се срещнахме в офиса на Дю Боа точно в 18:30 и подписахме договор за петдесет и шест хиляди. Дю Боа се оказа дребен човек с обветрено лице и дълга плитка бяла коса. Отвори офиса си едва след изричното ми настояване да сключим договора точно днес следобед. Платих, подписах необходимите документи, пъхнах ключовете в джоба си, стиснахме ръце и веднага след това си тръгнахме. Докато крачехме по влажния паваж към търпеливо очакващите ни коли, рекох:

— По дяволите, Дю Боа! Забравил съм си писалката на бюрото в офиса ви!

— Ще ви я изпратя. Нали сте в „Спектрум“?

— Да, но скоро ще го напусна.

— Е, тогава в Нуаги.

Поклатих глава.

— Ще ми трябва тази вечер.

— Моля. Вземете моята.

Докато разговаряхме, Глидън вече бе стигнал своята амфизина и едва ли чуваше думите ни. Махнах с ръка към него и обясних:

— Чаках да се отдалечи. Искам да разговарям с вас насаме.

Безкрайното отвращение, което доскоро се четеше в очите му, внезапно се смени от любопитство.

— Добре — кимна той, пое обратно към сградата и отключи офиса. — За какво става дума? — попита ме, след като се отпусна в мекото кресло зад бюрото.

— Търся Рут Ларис.

Той запали цигара — хубав трик, когато искаш да спечелиш време, и попита:

— Защо?

— Тя е старо приятелче. Знаете ли къде е?

— Не — отвърна той.

— Не е ли малко странно — да сключвате договор от името на човек, чието местонахождение ви е неизвестно?

— Така е… Но такива бяха указанията.

— На Рут Ларис?

— За какво намеквате?

— Тя лично ли ви нареди или чрез посредник?

— Не разбирам какво ви влиза в работата, мистър Конър. Струва ми се, че е време да преустановим този разговор.

Помислих и взех светкавично решение.

— Преди това — рекох — искам да знаете, че купих къщата й само за да я претърся и да открия сведения за сегашното й местонахождение. След което смятам да задоволя една стара моя прищявка и да я превърна в хасиенда, защото не харесвам архитектурата на този град. Това какво ви говори?

— Че сте малко ку-ку — подхвърли той.

Кимнах и добавих:

— Ку-ку, който може да си позволи да задоволява всяка своя прищявка. С други думи, костелив орех, способен да създава огромни неприятности. Колко може да струва тази сграда? Няколко милиона?

— Не зная. — Изглеждаше обезпокоен.

— Какво ще кажете, ако взема да я купя и ви предложа да си откриете офис на друго място?

— Няма да е толкова лесно да прекратите договора ми за наем, мистър Конър.

Засмях се.

— Ами ако от вас се заинтересуват местните органи?

Той скочи.

— Вие наистина сте безумец.

— Сигурен ли сте? Все ще измислим някакво обвинение. Достатъчно е да се разчуе, че срещу вас се води следствие, и клиентелата ви ще се разбяга… — Не обичах да действам по този начин, но не разполагах с излишно време. — Та сигурен ли сте? Сигурен ли сте, че съм безумец?

— Не — поклати глава той. — Вече не съм.

— В такъв случай, щом няма какво да криете, защо не ми кажете как точно е било уговорено всичко? Не ме интересуват подробностите по уговорката ви с Рут, а само как е била осъществена връзката. Озадачен съм, че Рут не ми е оставила никакво съобщение.

Той се облегна и ме загледа през завесата от цигарен дим.

— Разговаряхме по телефона…

— Може да е била упоена, заплашвана…

— Глупости — отряза той. — Какво всъщност ви интересува?

— Нали казах, тя е старо приятелче.

Очите му се разшириха, сетне се присвиха. Малко са онези, които знаят кой е бил един от старите приятели на Рут.

— Освен това — продължих, — наскоро получих от нея писмо, в което ме моли да й помогна в една неотложна работа. Идвам тук веднага, нея я няма, не намирам и бележка, нито нов адрес. Всичко това намирисва. Твърдо съм решен да я открия, мистър Дю Боа.

Не беше сляп за кройката и следователно цената на моя костюм, а и гласът ми с годините бе придобил известна властност. Все някое от тези неща го накара да се откаже да звъни в полицията.

— Разговорите бяха проведени по телефона, документите получих по пощата — обясни той. — Наистина не зная къде е. Каза ми само, че напуска града и че би желала да й помогна да се отърве от къщата, а парите да вложа в банкова сметка. Приех и за целта се обърнах към „Сънспрей“. — Той отмести поглед встрани, сетне отново се втренчи в мен. — Вярно, че остави едно съобщение, но то е за друг човек — в случай че я потърси. Ако не се появи, нареди ми след тридесет дни да му го изпратя.

— Мога ли да попитам за името на този човек?

— Това е поверителна информация.

— Вземете телефона — рекох му аз — и позвънете на 73737373 в Гленкоу. Поискайте да ви свържат с Доментик Малисти, директора на „Забавлението е наша работа“. Представете се, кажете му „бее, бее, черна овца“ и го попитайте за истинската самоличност на Лорънс Джон Конър.

Дю Боа изпълни съвета ми, а когато приключи, се надигна, прекоси офиса, отключи малкия вграден в стената сейф, извади отвътре плик и ми го подаде. Беше запечатан и надписан отгоре „За Франсис Сандоу“.

— Благодаря — кимнах и го разкъсах.

Трябваше да положа известни усилия, за да сдържа чувствата си, докато преглеждах трите документа, които съдържаше пликът. Вътре имаше още една снимка на Кати, в различна поза и леко променен фон, както и снимка на Рут, малко по-възрастна и напълняла, но все така привлекателна, а също и бележка. Бележката беше написана на пей’ански. Най-отгоре се четеше моето име, придружено от миниатюрен знак, който в свещените писания служи да обозначава Гръмовержеца Шимбо. Подписът долу бе на някой си „Грийн Грийн“, следван от идеограмата за Белион, който не принадлежи към двадесет и седемте съществуващи Имена.

В душата ми настъпи смут. Малцина са онези, които знаят истинските самоличности на Назованите с Имена, а Белион е традиционният противник на Шимбо. Той е бог на огъня и живее под земята. Двамата с Шимбо прекарват времето си в непрестанни тупаници между отделните си превъплъщения.

Прочетох бележката. Вътре пишеше:

Ако си искаш жените, търси ги на Острова на мъртвите. Боджис, Данго, Шандон и джуджето също те чакат там.

В едно чекмедже на бюрото ми на Хоумфри все още стояха стереоснимките на Боджис, Данго, Шандон, Ник, лейди Карли (която също може да мине за една от моите жени) и Кати. Това бяха шестте снимки, които получих. А ето че сега той ми бе отнел и Рут.

Кой?

Не познавах, нито можех да си спомня за никакъв Грийн Грийн, но не беше така с Острова на мъртвите.

— Благодаря — повторих аз.

— Някакви проблеми ли има, мистър Сандоу?

— Има — кимнах, — но скоро ще ги оправя. Не се безпокойте, вие не участвате. Забравете името ми.

— Разбрано, мистър Конър.

— Приятна вечер.

— Приятна вечер.

* * *

Отидох в къщата в Нуаги. Пресякох фоайето, разгледах стаите, претършувах спалнята. Беше оставила всички мебели. Освен това открих няколко чекмеджета и гардероби пълни с дрехи, както и цял куп дребни предмети, каквито никой не би забравил, в случай че е решил да си тръгне. От време на време се натъквах на някой странно познат предмет — стар часовник, картина, инкрустирана табакера — което ме накара да се замисля за това колко често животът разхвърля разни неща, които някога са имали значение за нас, смесва ги с други и унищожава очарованието, което са придобили в някой незабравим миг. Дори спомените, които тези предмети извикваха в душата ми, бяха краткотрайни и избледнели от времето. Часовете се нижеха един след друг, а аз продължавах търпеливо да разглеждам всичко, но по-скоро търсех скритата във всеки един обект искра, която да запали угасващия пламък на спомените ми, отколкото се надявах да се натъкна на важна следа. Разумът ли бе този, който ме водеше в това начинание — или чувствата?

Седнах и запалих цигара. Това бе стаята, където бе направена последната снимка на Рут — за разлика от другите, на нейната липсваше пейзажът със скалите и синьото небе. Бях приключил с претърсването, но така и не открих нищо, което да ми подскаже кой е моят скрит враг. „Моят враг“, повторих гласно и това бяха първите думи, които произнасях след пожеланието за „приятна вечер“ към белокосия, внезапно изпълнен с желание да ми помогне адвокат, и гласът ми отекна странно в огромния пуст аквариум. Моят враг.

Първите парчета от мозайката вече се подреждаха. Някой ме бе взел на мерника си, но все още не знаех с каква цел. Най-вероятно бе да иска смъртта ми. Много по-лесно щеше да бъде, ако знаех кой от противниците ми стои зад тази работа. Прерових мозъка си. Обмислих и мястото, което врагът бе избрал за бойно поле. Спомних си за съня, който ме беше споходил.

Глупав избор за всеки, решил да ме примами, за да ми причини зло — освен ако няма никаква представа за силите, които ще овладея в мига, когато кракът ми стъпи там, както и върху всеки създаден от мен свят. Завърна ли се на Илирия, планетата, която преди много години бях създал и разположил там, където бе сега, и където беше моят Остров на мъртвите, всяка нейна частица ще е мой верен съюзник.

… Да, ще се върна. Знаех го. Рут, а и възможността Кати да е още… Само това бе достатъчно, за да се завърна в райската градина, която бях сътворил толкова отдавна. Рут и Кати… Два образа, които никога не бях противопоставял, а ето, че се налагаше. За мен те не бяха съществували едновременно и усещането сега не беше от приятните. Ще отида, а онзи, който бе посмял да ми подхвърля примамка по този начин, щеше да съжалява съвсем за кратко… а след това смятах да го заселя вечно в моя Остров на мъртвите.

Смачках цигарата, заключих вратата на малиновия замък и подкарах обратно към „Спектрум“. Изведнъж почувствах глад.

Облякох се за вечеря и слязох във фоайето. На идване бях зърнал приятен на вид ресторант вляво от вратата. За съжаление се оказа, че са го затворили преди минути. Попитах на рецепцията къде мога да вечерям.

— Батролските кули в Залива — бе отговорът на дежурния хотелиер, който с мъка сподави прозявката си. — Ще работи поне още няколко часа.

Изслушах внимателно напътствията му, взех амфизината и подкарах отново. Открих мястото, оставих на някакъв униформен служител — с мазно ухилено лице, каквито срещам на всяка крачка — да паркира колата, друг подобен затича да отвори вратата, която и сам можех да си отворя, посегна да вземе куфарчето, с което не се разделях, и през цялото това време неизменно държеше дясната си ръка леко протегната, с подложена шепа, готов да сграбчи било подхвърлено късче метал, било шумоляща банкнота и да я скрие в някой от широките си джобове. Вече хиляда години подобни типове все се навъртат край мен и не униформата е онова, което най-много ненавиждам в тях. По-скоро проклетата им усмивка, която се включва само от едно нещо. Колата ми не измина и две дължини преди да бъде нагласена между чифт блестящи ленти. Така е, защото всички сме туристи.

Навремето бакшишът се е давал за разни дейности, които бихте желали да бъдат свършени бързо и ефикасно, и е служел като допълнителен доход за една инак доста зле платена прослойка от работното население. Напълно оправдано, струва ми се. В онези времена, когато още бях дете, в слаборазвитите страни бе започнало да се затвърждава повсеместното убеждение, че всеки турист е задължителен и неизбежен източник на доходи, и с течение на времето то започна да се разпространява във всички страни, включително и в страните на самите туристи, където бързо прозряха ползата, която може да донесе навличането на униформа и осигуряването на разни дреболии, дето нито са ви нужни, нито пък сте ги искали — разбира се, с усмивка. Това е армията, която завладя света. След тяхната мирна революция от края на двайсети век ние всички се превръщаме в туристи в мига, когато пристъпим отвъд прага на своя дом — втора класа граждани, подложени на безжалостна експлоатация от захилените униформени легиони.

В наше време във всеки град, където попадна, към мен незабавно се завтичат униформи — тупат пърхота от яката ми, пъхат ми разни лъскави разноцветни брошури, рецитират последната прогноза за времето, молят се за душата ми, чистят ми предното стъкло, държат разтворен чадър над главата ми в слънчеви и дъждовни дни или ме греят на ултравиолетова светлина в облачни дни, късат провиснали кончета от копчетата ми, чешат ми гърба, бръснат ми врата, закопчават ми дюкяна, лъскат ми обувките и се усмихват — и всичко това преди да успея да протестирам, — подложили неизменната шепа. Мисля си какво щастливо място щеше да е вселената, ако всеки от нас носеше подобна униформа с лъскави копчета. Тогава всички щяхме да се усмихваме един на друг.

Взех асансьора до шейсетия етаж, където беше ресторантът. Едва тук си дадох сметка, че е трябвало да позвъня от хотела за резервация. Залата беше претъпкана. Бях забравил, че следващият ден на Дрискол е почивен. Оберкелнерът записа името ми, уведоми ме, че ще получа място след петнайсетина-двайсет минути, и аз се настаних в съседния бар, където си поръчах бира.

Отпих жадно дълга глътка, огледах се и зърнах познато лице в отсрещния бар. Сложих си чифт специални очила, съвсем обикновени на външен вид, но в действителност служещи за бинокъл, и разгледах лицето, сега обърнато в профил. Косата не беше в познатия ми цвят, а и кожата на лицето изглеждаше по-тъмна, но тези неща се променят лесно.

Надигнах се и поех нататък. Един келнер ме спря, за да ме уведоми, че не мога да изнасям чаши от бара. Когато му казах, че възнамерявам да отскоча до съседния бар, той предложи да ми носи чашата като се ухили и протегна шепа. Сметнах, че ще ми излезе по-евтино, ако си поръчам нова бира, и го посъветвах да допие първата.

Човекът беше сам, подпрял глава над малка чаша с някаква ярко сияеща течност. Сгънах очилата, прибрах ги, застанах до масата и произнесох с престорено тънък глас:

— Мога ли да седна на масата ви, мистър Бейнър?

Той подскочи — едва забележимо, може би само вътре в кожата си, и тлъстините му леко потрепнаха. В следващата секунда ме фотографира с изцъклените си очи и аз знаех, че машината, която се крие зад тях, вече е завъртяла колелата си.

— Струва ми се, грешите… — поде той, сетне се засмя и намръщи едновременно. — Не, аз греша — поправи се той. — Май отдавна не сме се виждали, Франк, а и двамата сме се променили.

— С тези туристически дрехи, нали? — рекох с нормалния си глас, докато се настанявах срещу него.

Той прикова върху нас вниманието на един препускащ келнер с такава лекота, сякаш му бе метнал ласо, и ме попита:

— Какво пиеш?

— Бира — отвърнах. — Всякаква бира.

Келнерът ме чу, кимна и заприпка.

— Ял ли си?

— Не, чаках в отсрещния бар да се освободи маса, когато те забелязах.

— Аз вече привърших. Сигурно щяхме да се разминем, ако не бях решил да си допия в бара.

— Странно — отвърнах и внезапно произнесох: — Грийн Грийн.

— Какво?

— Верде Верде. Грюн Грюн.

— Не те разбирам. Това да не е някаква парола?

Вдигнах рамене.

— Наречи го молитва за успокоение на моите врагове. Какво ново?

— Нищо, освен че ти си тук. Май ще трябва да поговорим сериозно. Имаш ли нещо против да ти правя компания?

— Нищичко.

И така, когато повикаха Лари Конър, двамата се прехвърлихме на приготвената маса в огромната зала на ресторанта, обхващаща цял етаж от кулата. Имахме чудесна гледка към нощния залив, но звездите бяха скрити от тъмни облаци и единствената светлина, която озаряваше повърхността на океана, бе мигащата сигнална лампа на космодрума и прожекторите. Бейнър реши, че е още гладен, и си поръча ново ядене. Още преди да преполовя пържолата, той натъпка цяла чиния спагети и купичка кървави наглед кренвирши в стомаха си, след което продължи с торта, сиренява баница и кафе.

— Божичко, колко беше вкусно! — изпъшка накрая и запречи с клечка за зъби първата усмивка, която виждах на лицето му от четирийсет години насам.

— Пура? — предложих аз.

— Благодаря ти — да.

Клечката изчезна, заместена от димяща пура, междувременно пристигна и сметката. Винаги постъпвам така в претъпкан ресторант, когато сметката се бави. Запалвам пура, пускам облак над масата и келнерът тутакси довтасва с табличката.

— Аз ще платя — обяви той, докато поглеждах листчето.

— Глупости. Ти си мой гост.

— Ами… хубаво.

В края на краищата Бил Бейнър е четиридесет и петият най-богат човек в галактиката. Не всеки ден ми се удава възможност да вечерям с преуспели личности.

Тъкмо си тръгвахме и той подхвърли небрежно:

— Зная едно местенце, където можем да си побъбрим. Аз ще карам.

Качихме се в неговата кола, оставяйки зад гърба си униформите и намръщените лица, и прекарахме близо двайсет минути в безцелно мотаене из града — освен ако не беше решил да се отърве от някоя хипотетична опашка, — след което най-сетне спряхме пред висока жилищна сграда на седем-осем пресечки от Бартоловите кули. Влязохме във фоайето, той кимна на портиера и получи в отговор същото.

— Дали ще вали утре? — попита го Бейнър.

— Ще — обеща портиерът.

Взехме асансьора за шестия етаж. Стените на просторната зала тук бяха украсени със скъпоценни камъни, някои от които сигурно бяха обективи на камери. Спряхме и почукахме на една съвсем обикновена врата — три пъти, пауза, два пъти, пауза, още два пъти. Бях готов да се обзаложа, че за последен път е сменил кода тази сутрин. Навъсен младеж с тъмен костюм отвори вратата, кимна и напусна апартамента, след като Бейнър му махна с палец през рамо. Влязохме и той заключи. Вратата беше масивна, на пръв поглед от някакво дърво, но по средата имаше дебела метална плоча. През следващите пет-десет минути той провери стаята с цял арсенал от хитроумни машинки за откриване на подслушващи устройства, като не пропусна да ми даде знак да пазя тишина, накрая включи заглушаващите прибори като допълнителна предпазна мярка, въздъхна, свали си сакото и го метна на облегалката на един фотьойл, обърна се към мен и каза:

— Сега вече можем да говорим. Искаш ли нещо за пиене?

— Сигурен ли си, че е безопасно?

Той помисли малко и накрая кимна.

— Да.

— Тогава нека бъде бърбън с вода.

Той хлътна в съседната стая и се върна след минута с две чаши. Трябваше да ги напълни с чай, ако наистина възнамеряваше да разговаряме за бизнес. На мен ми беше безразлично.

— Как я караш? — подхванах общ разговор.

— Дявол да го вземе, значи тия работи, дето ги разправят за теб, били истина! Как узна?

Свих рамене.

— Този път няма да ти позволя да ме преметнеш, както стана на Вега с онези рудодобивни концесии.

— Представа нямам за какво говориш — признах аз.

— Беше преди шест години.

Засмях се.

— Слушай — рекох му, — никога не обръщам особено внимание какво правят с парите ми, стига да са ми под ръка, когато ми потрябват. Оставил съм на цял куп доверени хора да се грижат за тях. Ако съм ти объркал с нещо бизнеса на Вега преди шест години, работата я е свършил някой мой кадърен помощник. Аз не се мятам из галактиката като теб, за да следя как ми се трупат паричките. Пращам други да го вършат.

— Така е, така е, Франк — отвърна той. — Пристигаш значи инкогнито на Дрискол и случайно ме срещаш същата вечер преди да пипна сделката. Кого от моите си подкупил?

— Никого, повярвай ми.

Той нацупи обидено устни.

— Аз бих ти казал. Няма да му причинявам зло. Просто ще го прехвърля някъде, където да не ми създава проблеми.

— Наистина не съм тук по работа. А и срещата ни е съвсем случайна.

— Както и да е, този път няма да ти позволя да сложиш ръка на всичко — каквато и карта да криеш в ръкава.

— Нищо не крия — честна дума.

— Мътните те взели! — извика той и удари с пестник разтворената си длан. — Всичко вървеше толкова гладко.

— Не знам дори за какво става въпрос — признах.

Той скочи, закрачи нервно из стаята, върна се и ми подаде една лула.

— Хубава лула — похвалих я.

— Пет хиляди. Евтино.

— Да ти призная, не си падам особено по пушенето с лула.

— Десет процента и нито цент повече — рече той. — Заел съм се с тази работа лично и няма да ти позволя да се месиш.

Ей тогава ми кипна. Единственото, за което този копелдак можеше да мисли — освен да се накльопа, — бе как да си напълни още кесията. Съвсем естествено смяташе, че и аз си прекарвам времето по същия начин, само защото на много от листата на Голямото дърво е написано „Сандоу“.

— Аз пък за по-малко от една трета няма да разговарям — заявих троснато.

— Една трета?

Той скочи отново и закрещя. Хубаво, че стаята бе звукоизолирана и шумозаглушена. От доста време не бях чувал някой да произнася с цяло гърло подобни изрази. Лицето му почервеня. Тичаше из стаята и викаше, а аз — алчният, ненаситен, лишен от какъвто и да било морал продажен тип седях и се мъчех да си припомня всичко, което ми беше известно за лулите.

Природата за щастие ме е дарила с добра памет, та фактите, които постепенно извиквах в главата си, не бяха никак малко. В моята далечна младост, на Земята, най-добрите лули се изработваха от морска пяна или корена на бялото изтравниче. Глинените лули твърде много се нагряват, а дървените изгарят бързо. Тези пък от царевичен кочан са прекалено опасни. Във втората половина на двайсети век — вероятно заради повишената активност на различни здравни организации — пушенето с лула бе преживяло нещо като ренесанс. Вследствие на това към края на века земните запаси от морска пяна и корени на бяло изтравниче се оказаха почти на изчерпване. Морската пяна, или хидромагнезиевият силикат, е вид седиментна скала, на базата на вкаменели и стопени с времето черупки на морски животни. Бялото изтравниче, или erica aborea, расте само в някои области на Средиземноморието и трябва да е най-малко на сто години, за да влезе в употреба. Дълго време това растение е било подлагано на безогледно изкореняване — тъкмо заради споменатите си качества. В наше време се произвеждат предимно лули от пиролитичен графит, но морската пяна и бялото изтравниче все още присъстват на сцената — главно в колекциите на познавачите и в спомените на по-възрастните пушачи. Случва се от време на време да намерят нищожни залежи на морска пяна на новооткрита планета, и те веднага се превръщат в източник на огромни богатства. Но никъде — нито на Земята, нито на другите планети, съществува нещо, което поне малко да напомня качествата на бялото изтравниче. И тъй като в модерните времена пушенето с лула бе най-разпространеният метод за пафкане на тютюн, ние с Дю Боа влизахме в категорията на демодираните. Лулата, която ми бе показал Бейнър, бе великолепно изработена, и то тъкмо от корен на изтравниче. Следователно…

— Петнадесет процента — изпъшка той, — което ще означава почти нищожна печалба за мен.

— Дявол да го вземе! Тази лула струва десетократното си тегло в платина!

— Ще получа разрив на сърцето, ако ми поискаш повече от осемнадесет!

— Трийсет.

— Бъди разумен, франк.

— Тогава да говорим като бизнесмени.

— Двайсет процента е пределът — за теб това ще означава да се включиш с пет милиона…

Изсмях се.

Така продължихме и през следващия час, като за мен надлъгването не бе нищо повече от начин да убия скуката. Накрая, признавам, малко се вживях. Споразумяхме се за двайсет и пет процента и четири милиона, което наложи да позвъня на Малисти и да му наредя да раздвижи необходимите финансови средства. Наистина съжалих, че се наложи да го събудя.

Горе-долу това е историята, която ме забърка в бизнеса с бяло изтравниче на Дрискол. Може да ви се стори колкото смешна, толкова и странна — но в края на краищата нали всички живеем в сянката на Голямото дърво?

Когато приключихме, той ме шляпна по рамото, заяви, че съм страшно хладнокръвен в сделките и че предпочита да съм на негова страна, отколкото да ритам в отсрещния отбор, напълни повторно чашите, помъчи се да ме убеди да му отстъпя Мартин Бремен, защото така и не бе успял да си намери ригелиански готвач, и отново настоя да му разкрия кой го е издал.

После ме върна обратно при кулите, където поредната униформа премести колата пет метра, отвори ми вратата, взе си бакшиша, изключи усмивката и потъна в мрака. Подкарах обратно към „Спектрум“, съжалявайки, че не бях останал да вечерям там.

Радиото в зината свиреше едно от прочутите диксилендови парчета — не бях го слушал от години. Заедно с дъжда, който заръмя секунда по-късно, изведнъж ме завладя странна тъга и самота. Движението бе съвсем разредено. Натиснах газта.

* * *

На сутринта пратих куриерограма до Мерлинг на Мегапей, в която го уверявах, че Шимбо ще пристигне при него преди началото на петия сезон и същевременно го питах дали му е познат някой пей’анец на име Грийн Грийн, или нещо подобно, който би могъл по някакъв начин да е свързан с Названието Белион. Помолих го да ми отвърне също с куриерограма, на мои разноски, но с адрес Лорънс Дж. Конър, Хоумфри. Не се подписах. Възнамерявах да напусна Дрискол и да отлетя за Хоумфри същия ден. Куриерограмата е както най-бързият, така и най-скъпият способ за изпращане на междузвездно съобщение, но въпреки това знаех, че ще минат поне няколко седмици, преди да получа отговор.

Давах си сметка, че излагам на риск легендата, под която бях пристигнал на Дрискол, като изпращах толкова луксозно съобщение с обратен адрес Хоумфри, но тъй като щях да замина същия ден, сметнах този риск за оправдан.

Освободих стаята в хотела и се върнах в Нуаги за последен оглед на мястото и късна закуска.

Само едно нещо беше променено в Малиновия дворец. От пощенската кутия стърчеше плик, бял, голям формат, без обратен адрес.

На плика бе написано: „За Франсис Сандоу, чрез Рут Ларис“. Взех го с мен и не го отворих, докато не се уверих, че вътре не дебнат шпиони. Едва тогава прибрах блестящата тръбичка, способна да предизвика мигновена, безшумна и напълно естествена смърт, седнах и отворих плика.

Така.

Още една снимка.

Този път беше Ник, старият приятел Ник, Ник джуджето, мъртвият Ник — само дето на снимката беше съвсем жив, озъбен, готов да се нахвърли срещу фотографа. Стоеше върху някакъв скален ръб.

„Защо не прескочиш до Илирия — пишеше в бележката на английски. — Всички твои приятели живеят там.“

Запалих първата цигара за деня.

Кой всъщност е Лорънс Джон Конър знаеха само Малисти, Бейнър и Дю Боа.

Малисти бе моят човек на Дрискол, плащах му достатъчно, за да се полакоми за подкуп. Вярно, че човек може да се огъне по силата на някои обстоятелства, но той бе узнал истинската ми самоличност едва онзи ден, когато се наложи да го потърся. Тоест нямаше кой знае колко време, през което да е бил подлаган на натиск.

Вторият — Бейнър, също не би спечелил кой знае колко, ако играе срещу мен. Та нали сега бяхме партньори и интересите ни бяха взаимно преплетени. А и предполагам — въпреки пословичната си алчност, — че не би се изложил на подобен риск. Имаше си достатъчно. Значи той също бе извън играта.

Що се отнася до Дю Боа, някак не го виждах в подобна роля, особено след като му обясних — съвсем ясно и нагледно — какви сериозни неприятности бих могъл да му създам.

Никой на Хоумфри не знаеше къде съм отишъл, с изключение на автосекретаря, чиято памет обаче предвидливо бях изтрил непосредствено преди заминаване.

Потърсих други обяснения.

Да речем, че Рут е била отвлечена, принудена да напише бележката, която получих, а сетне онзи, който го е извършил, е оставил плика тук, смятайки, че рано или късно ще намина насам — и че няма начин да бъде разкрит.

Напълно вероятно обяснение.

Което означаваше, че на Дрискол има някой, чието име ужасно бих желал да узная.

Заслужаваше ли си да се навъртам наоколо само с тази цел? С помощта на Малисти може би щях да успея да надуша кой е изпратил последната снимка.

Но ако неизвестният бе само човек на друг човек и другият бе достатъчно умен, първият щеше да знае съвсем малко и дори да се окаже напълно невинен. Накрая реших да поръчам издирването на Малисти, който да изпрати резултата до Хоумфри. Не биваше обаче да го правя по телефона.

Само след няколко часа нямаше да има особено значение дали някой знае, че Конър е Сандоу. Напуснех ли веднъж планетата, Конър щеше да изчезне завинаги.

* * *

— Всички нещастия на този свят — каза ми веднъж Ник джуджето, — се дължат на красотата.

— А истината и добротата? — попитах го.

— О, те също имат пръст. Но красотата е главният обвиняем, истинският източник на злото.

— Богатствата?

— Парите също са красиви.

— Както и всичко друго, от което нямаме достатъчно — храната, водата, чукането…

— Абсолютно вярно! — възкликна той и стовари бирата си с такава сила върху бар-плота, че поне половин дузина кибици завъртяха глави към нас. — Красотата, мътните я взели!

— А какво ще кажеш за хубавите момчета?

— Или са копелдаци, защото всичко им се удава твърде лесно, или пък се надуват, понеже знаят, че другите им завиждат. Първите причиняват болка на околните, вторите главно на себе си. Накрая обръщат резбата — все заради проклетата красота!

— Кажи нещо за хубавите предмети.

— Те принуждават хората да крадат, защото не могат да ги притежават. Проклятие!

— Чакай малко — спрях го. — Нито хубавите предмети, нито хората, надарени с красота, са виновни за това. Просто такъв им бил късметът.

Той махна с ръка.

— Не били виновни! Че кой тук говори за вина?

— Ти говореше за злото. А то неизменно е свързано с някаква вина.

— Вината е в самата красота — извика той. — Проклета да бъде!

— Красотата като абстрактен принцип ли?

— Аха.

— Говориш смехории! Вината изисква отговорност, дори преднамереност…

— Красотата е отговорна!

— Пийни още една бира.

Послуша ме, но млъкна само за кратко.

— Погледни оня хубавец ей там, на другия край на бара — продължи Ник, — дето се опитва да свали курвата със зелената рокля. Помни ми думата, съвсем скоро някой ще му прасне един в носа. Нямаше да му се случи, ако беше поне малко грозен.

По-късно Ник се постара лично да докаже тезата си, като се нахвърли върху хубавеца и го удари в носа само защото го бил нарекъл дребосък. Все си мисля, че в думите му трябва да е имало известна доза истина. Не за друго, а защото Ник нямаше метър и трийсет височина. Инак раменете и ръцете му бяха на атлет във върхова форма. Никой от познатите ми не би могъл да му излезе насреща. Главата му бе със съвсем нормални размери, цялата покрита с руси къдрици, под които, над закривения надясно нос и зловещата усмивка, която обикновено разкриваше само половината от пожълтелите му зъби, се цъклеха сини очи. Природата го беше сгърчила чак някъде под кръста. Произхождаше от семейство, където всеки втори е бил професионален войник. Баща му бил генерал, а всички негови братя и сестри с изключение на една са били офицери. Ник израснал в среда, където ежедневно се обсъждали и практикували най-различни бойни изкуства. Нямаше оръжие, което да не владее до съвършенство. Умееше да се дуелира, да стреля, да язди, да минира, да оцелява в пустинята, но така и не бе успял да преодолее нито един изпит по физическа подготовка в цялата галактика — защото бе джудже. Бях го наел за водач, за да доубива ранения от мен дивеч. Мразеше всички красоти, както и всичко, което е по-високо от него.

— Въпросът е какво според мен е красиво и кое е красивото според теб — не се предавах аз. — И също, че това, което ние харесваме, ще предизвика дълбоко отвращение във всеки уважаващ себе си ригелианец. С други думи, красотата е нещо относително. Следователно не можеш да я обвиняваш като абстрактен принцип…

— Дрън-дрън! — прекъсна ме той. — Ако беше така, значи щяха да изнасилват, крадат и да се трепят за съвсем друго. А причината е, че насилието е заложено вътре в проклетата красота.

— Но как можеш да обвиняваш някакъв бездушен предмет…

— Нали търгуваме с ригелианците?

— Търгуваме.

— Значи има неща, за които сме на едно мнение. Стига приказки.

Някъде по това време хубавецът, който се опитваше да свали курвата със зелената дреха, мина покрай нас на път за кенефа и попита Ник дали не би могъл да си отмести стола, като го нарече „дребосък“. С това вечерта ни в бара приключи.

Ник се кълнеше, че щял да издъхне в ботушите си по време на някое екзотично сафари, но в действителност достигна своето Килиманджаро в една земна болница, където успяха да излекуват всичко, от което страдаше, с изключение на галопиращата пневмония, дето я пипна в самата болницата.

Това беше горе-долу преди двеста и петдесет години. Сигурен съм, защото помагах да носим ковчега на погребението.

* * *

Смачках цигарата, надигнах се и се върнах при амфизината. Каквото и гнило да имаше в Миди, реших да го открия по-късно. Време беше да потеглям.

Мъртвите твърде често ни досаждат.

* * *

Следващите две седмици обмислях от всички страни малкото, което бях научил, и се стараех да се поддържам във форма. Със завръщането си в системата на Хоумфри установих, че животът ми се е усложнил допълнително от факта, че планетата се беше снабдила с нов спътник. Разбира се, спътникът не беше с естествен произход.

Какво по дяволите става. Чакам обяснение — изпратих закодирано запитване.

Посетител — дойде незабавният отговор. — Отказахме разрешение за кацане стоп. Продължава да виси на орбита стоп Твърди, че е представител на земното разузнаване стоп

Оставете го да кацне — отвърнах. — Половин час, след като се приземя.

Получих потвърждение, скъсих орбитата и пришпорих моя верен „Модел Т“ да ускори приземяването.

След като изтърпях неизбежното лигавене на животните, прескочих до дома за душ, захвърлих в кошчето лицето на Конър и се облякох за вечеря.

Изглежда, на онези от най-голямата шпионска организация им бе припарило под задниците дотолкова, че да изпратят някой дребен чиновник на междузвездно пътешествие, при това с възможно най-раздрънканата ракета.

Надявах се, че поне ще хареса вечерята.