Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (24)

Глава 24

А грохотът бе оглушителен. Момчетата караха като виртуози и натискаха педалите като състезатели от формула 1. Дори и тези, които смятахме досега за слабаци. Задминаваха ембета, москвичи и жигули. Затрудняваха ни само трабантите. Нямам нищо против трабантите. Това е една не съвсем лоша кола и развива добра скорост в равнина или по нанадолнище. Но ако бях отговорен фактор, щях да забраня да се измислят и разпространяват вицове за трабантите. Това оказва неблаготворно влияние върху психиката на шофьорите. Такъв един шофьор, щом седне в колата, веднага се сеща за някой виц, тутакси го обзема чувството за малоценност и той започва да се бори с него. Дава газ и не позволява никой да мине пред колата, му. А когато успее да задмине по-силна кола, той е на върха на щастието. Все едно че е спечелил шестица от тотото. Дори има чувството, че вицовете ги измислят онези, които му завиждат заради трабанта. А когато пък особено силно преживява чувството за малоценност и още по-силно се бори с него, няма начин да не се утрепе.

Онези тримата, които тъкмо задминавахме, спадаха именно към кандидат-самоубийците. Увеличаваха скоростта, когато се опитвахме да ги задминем, като зайци се шмугваха между танковете в колоната и от време на време многозначително опираха показалец в челото и завъртаха длан. Демек, имате ли ум в главата!

— Само лекичко да го чукна и ще си събере фибъра в чантата — подхвърли Малечек, чиито нерви видимо вече не издържаха.

— Не правете това — посъветвах го аз. — Водят ми се вече петстотин крони за оградата. Много ще ми дойде да плащам и фибъра.

Не отговори, защото пак го хванаха дяволите. Веригите стенеха, двигателят стенеше и този ад продължи цели пет минути. После онези тримата май се усетиха, спряха на края на шосето и с облещени очи наблюдаваха парада, който не биха могли да видят дори на Летненския площад^[1]. Там, впрочем, се кара по-бавно.

Продължихме в този дух.

Накрая разбрахме, че сме наваксали загубата на време. Следващата голяма почивка бе наистина голяма. И отново потеглихме.

— Другарю лейтенант, какво значи hydina^[2]? — прекъсна блаженото ми съзерцание Малечек. Въпросът му бе доста смайващ.

— Откъде ви дойде наум? — попитах го.

— Беше написано на една табела.

Не успях да се убедя, тъй като вече бяхме задминали магазина, но следващият магазин носеше гордото наименование „Miešany tovar“^[3].

Не че не знаех какво означават думите. По-скоро вече мислех как с подобаващо агитационно въздействие да съобщя на ротата това, което знаех от вчера, когато ни раздадоха отново циклостилни материали със следващия маршрут. Нямаше съмнение, че и с тази задача сме се справили.

— Другарю лейтенант, ние сме в Словакия — прояви се като сведущ моят мерач Душек.

— Nech sa páči^[4] — осмели се да се намеси в разговора пълначът ми Незбеда.

Изведнъж ни се стори, че няма непреодолими разстояния за нас. И ако случайно забравят да ни върнат — все ни е едно. Ще продължим дотогава, докато издържат машините. Да, да, именно машините, не ние! Ние, таралежите, издържаме на всичко.

— Другари, всичко е наред — обади се в слушалките командирът на батальона. — Съществената част от задачата е изпълнена. Движението продължава, скоро ще пристигнем.

Но този път не ни подкани да увеличим скоростта. Навярно повече не можеше.

— Забрави да каже колко километра ни остават — отбеляза тихо редник Незбеда.

— Не забравяйте — напомних аз, — че истинският командир никога не казва колко километра остава да изминат танкистите. Казва само, че скоро ще пристигнат.

Бе дадена заповед за голяма почивка. Построихме машините на самия край на пътя, изключихме двигателите и се отпуснахме в прегръдката на съня.

Събудих се последен. Слязох от танка и установих, че момчетата отдавна са се нахранили.

— Ще ви донеса веднага храната — каза редник Незбеда и забърза към гората. Не след дълго се върна с канчето, от което се вдигаше приятна пара.

— Претоплихте ли го някъде? — попитах.

— Ние решихме да поддържаме огъня, другарю лейтенант, за да може, когато се събудите, да се навечеряте както трябва.

— Кои ние?

— Нашата рота — отговори.

— Кой по-точно?

Незбеда сви рамене.

— Нещо изведнъж много се грижите за мен — подхвърлих, за да не мислят, че кой знае колко са ме трогнали.

Седнах върху корпуса на танка, изядох ростбифа, който дяволски лютеше, и изтрих канчето с хляб. Редник Незбеда стоеше встрани и чакаше.

— Другарю лейтенант, бих искал да поговоря с вас — каза нерешително. — Бих искал да ви се извиня. Отдавна се каня.

— Не разбирам за какво трябва да ми се извинявате.

— Заради татко, другарю лейтенант. За това, че искаше да получавам отпуски по втория начин. И за пушеното, с което искаше да ви подкупи.

— Взводът на Метелка добре си е похапнал — казах, без да съм проверявал това.

— Дойдоха да ми се похвалят тогава. Правеха си майтап — призна Незбеда.

— Но за чужда сметка. Нали вие нямахте нищо общо с това. А може би да?

— Не, другарю лейтенант. Наистина нищо не знаех. Затова и оттогава не съм писал нито ред на нашите.

— Хубава работа! — казах. — Родителите не заслужават такова отношение. В стремежа си да ни направят добро те, разбира се, понякога бъркат. Предлагам ти да се договорим — минах съвсем неофициално на „ти“. — При първия удобен случай ще напишеш на вашите, а аз ти обещавам, че никога повече няма да се сетя за пушеното. И ще се разправям с всеки, който би ти намекнал за това. Съгласен?

Незбеда кимна с чувство на благодарност и добави:

— Татко си е виновен. Неговият принцип е — за да върви колата, намажи колелата.

— Добре, договорихме се. Ти ще им напишеш, а аз ще забравя.

— И ще се разправяте с всеки — добави.

— Ще се разправям.

Незбеда се отдръпна, а аз все още размишлявах върху принципа на неговия баща — за да върви колата, намажи колелата. В отношенията между хората този принцип е лош, но що се отнася до танковете, смазването е нещо много важно!

Свиках командирите и механик-водачите.

— Как сме с маслото? — попитах.

— Зле — отговориха. — На долната граница.

— Всички ли? — не приех отговора им дословно.

Кимнаха до един.

Само че аз сефте не чувам тия приказки, освен това си познавам и танковете. Зная кой изразходва повече масло, кой по-малко.

— Хисек, и вие ли сте на долната граница?

Кимна.

— И никакъв запас ли нямате?

Поклати отрицателно глава.

Това ми стигаше. Впрочем, отдавна бях разбрал, че хората не обичат да лъжат. Много повече обичат да преувеличават. А когато пък се налага да излъжат, гледат само да послъжат.

По начина, по който Хисек поклати глава, ми стана ясно, че послъга.

Попитах още няколко механик-водачи, дори и тези, за чиито танкове знаех, че имат най-малък разход на гориво.

И те поклатиха отрицателно глава. Ясно, няма масло. Запаси никакви.

Реших да не се ядосвам и наредих на Метелка:

— Направете така, че маслото да се разпредели справедливо. След четвърт час ми докладвайте, че всичко е в ред.

Изражението на сержант Метелка не бе никак възторжено.

— Ще има да се разправяме — каза той. — Пазят си маслото като квачка яйцата.

— Знам много добре, че в ротата има достатъчно масло. Средно, разбирате ли? И вие трябва сега да постигнете именно това средно ниво!

Тръгна, за да изпълни своята тежка задача. Отначало май опита с убеждаване, защото чух как един от механик-водачите му предлагаше вместо масло парче чабайски^[5] салам.

Тогава той реши да действува безкомпромисно. Обиколи танковете с масломерна пръчка.

След четвърт час наистина докладва, че всичко е в ред.

— Не можем обаче да кажем, че имаме масло в излишък — каза истината Малечек. — В най-лошия случай ще издържим и утре. Имам малко запасче и го скрих на сигурно място. Но така или иначе ще закъсаме.

— Добре, Иване — удостоих го с една от най-големите похвали.

След малко при мен дойде старши лейтенант Бидло.

— Дай малко масло на заем — поиска и помоли същевременно той. — На дъното сме.

— Трябва да го преразпределиш, за да бъде на всички по равно. Да достигнеш едно средно ниво — посъветвах го аз. — Нали знаеш какво е средно ниво?

— Да, като в онзи виц за лектора, който през цялото време си служил с понятието среден показател и накрая го попитали какво всъщност значи среден показател.

— Остави, моля ти се, нямаме време — прекъснах го, защото анекдотите на Бидло нямаха край.

— Знам — съгласи се той. — Но и по отношение на средното ниво аз съм на дъното.

— Знаеш ли какво? Момчетата имат чабайски салам, не искаш ли едно парче? Само за да не кажеш, че сме пинтии — предложих му аз.

Погледна ме с убийствен поглед.

После забелязах, че говори с командира на своя първи взвод. Главата си режа, че го инструктираше да скрие на сигурно място малкия запас масло, който е спестил, защото Хоушка след малко ще остане без капчица.

Потеглихме в непрогледния мрак и виелица. И то с чувството, че това никак не ни пречи.

Изтърколи се първата половина от нощта. Клепачите ми здравата натежаха. Най-непоносимо става положението към три часа сутринта — на човек му се спи, та чак му се плаче. Трябваше да положа какви ли не усилия, за да не клюмне главата ми.

Бидловият глас прекъсна опасната ми дрямка.

— Ежко, не спиш ли?

Избавих се от него с едно кратко „не“, защото не исках фалът, който щеше да се получи след малко, поради нарушаване забраната на разговорите да го лепнат на моя гръб.

— Установих, че тъкмо минаваме през селото, от което е една моя бивша приятелка — сподели Бидло. — Запознахме се на спартакиадата. Аз се катерех на върха на пирамидата. Тя ми каза, че в този момент съм бил най-красивият на стадиона в Страхов. Разбираш ли какво значи на словашки стредобод^[6]?

Разбирах, но не исках с нищо да се издам, защото чаках какво ще каже командирът за нарушението.

— Тя беше също хубава. Изпълняваше гимнастическите упражнения точно пред главната трибуна. През коледните празници ме поканиха у тях на гости. Човече, това се казва Коледа! Имаха изба пълна с вино, заклано прасенце и наденички. Братче, такива наденички никога не си ял. Пекат ги на скара и ти ги предлагат с вино сутрин на закуска. А туй, френското, за петдесет крони, не струва нищо пред онова вино.

В този момент се случи нещо, което неизбежно трябваше да се случи. По радиото се чу гласът на командира на батальона.

— Тридесети, чуваш ли ме?

— Чувам! — обади се Бидло, а аз вече си мислех, че командирът проверява само за да не каже после Бидло, че не е чул заповедта за наказанието си.

Затова направо се сащисах, когато командирът на батальона попита:

— А слагаха ли в наденичките чесън, или не? Имам една рецепта и какво ли не правя, но все не мога да ги докарам на вкус.

Чу се друг глас.

— Súdruh nadporučík, majorán treba pridat.^[7]

— Kto hovorí?^[8] — попита командирът на батальона.

— Редник Хущява, другарю старши лейтенант!

Сега вече ще става, каквото ще става.

— А колко, другарю Хущява? — вместо да произнесе присъдата, продължи да пита командирът.

— Tri hrste na jeden škopok^[9] — получи съвет от Хущява той.

— Когато се върнем в поделението, ще трябва да ми обясните точно. Обадете ми се, другарю Хущява.

— Слушам! — каза Хущява.

— И на мен ми се спи. Разрешавам да се разказват случки из живота. Така е по-добре, отколкото да се окажем в канавката — реши командирът.

— И защо тогава си все още ерген, след като си имал такова хубаво момиче? — осмелих се след разрешението да попитам Бидло.

— Омъжи се за монтьор. По сметка — каза Бидло тъжно. — А аз и до днес се ядосвам.

— А избата голяма ли беше? — попита някой, чийто глас не познавах, следователно не беше от моята рота.

— Двадесет метра дълга и три бъчви една върху друга — отговори Бидло.

— Наистина жалко — обади се отново гласът. — Но все пак й се чудя как може да изпусне такъв мъж като вас.

— Така е, момчето ми. Завърши спартакиадата, аз вече не се катерех по пирамидата и се оказах извън центъра. С една дума, не ме грееше вече слънцето.

— Обгорелият мъж е винаги хубав — обади се друг. — Но мен не ме лови слънцето, веднага започвам да се беля.

Някой го посъветва да се маже с нивеа.

Разсъмваше. Предстоеше малка почивка със закуска и командирът на батальона каза:

— Съмна, момчета, добре си поговорихме, добре карахте, никой не се свлече в канавката, така че сега можем да се движим съгласно наставлението. Ще пратя в ареста всеки, който наруши забраната на разговорите.

— Слушам! — отговорихме едновременно.

И наистина имахме намерение да изпълним всичко строго по наставлението. Та как иначе — нали сме танкисти!