Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ocelová rapsodie, (Пълни авторски права)
Превод от чешки
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2016)

Глава 1

Влакът спря на малката гара. Успях да се промъкна между пътниците, които видимо бързаха за работа в околийския град, и се заоглеждах с любопитство наоколо. По табелата на новоизмазаното здание на гарата с надпис „Вълков“ разбрах, че съм слязъл точно където трябва и където ни най-малко не ми се искаше — в глухата провинция.

Първата година след произвеждането командувах взвод в един чудесен гарнизон — шестдесет километра от Прага, отлични съобщения и добра компания. После решиха, че ще се справя и с рота, и последва заповед за преназначение.

Влакът замина и гарата обезлюдя. Мина ми наум, че ще трябва да попитам някого за пътя към казармите. Първото нещо, което ми се наби в очите, бе ресторантът. „Четвърта категория, топла храна през целия ден“ — гласяха надписите по стъклата на прозорците. Влязох не защото бях чак толкова съблазнен от мисълта за топлата храна, а просто забелязах вътре някакъв мъж с униформа. Беше старши лейтенант, който тъкмо дояждаше апетитно своята шкембе чорба.

— От Прага ли? — попита той.

Отговорих „да“.

— Има три положения — прецени старши лейтенантът. — Или идваш на проверка, или… — спря по средата на изречението. — Не, не, не може да бъде. На проверка идват по-големи началници. Не си и току-що произведен — униформата ти не е толкоз нова. Така че остава да си новоназначеният командир на рота.

Потвърдих това и казах, че името ми е Хоушка, Иржи Хоушка и че бързам за казармата.

— Боженке, едно шкембе — реагира седящият срещу мен.

Сметнах за необходимо още веднъж да подчертая, че наистина бързам.

— Тъкмо затова поръчах чорбата — кимна той. — Пеш ще трябва доста време да се върви. С автобуса ще стигнем по-бързо. Тръгва след четвърт час.

Появи се девойче с пълна догоре купа и я постави пред старши лейтенанта. Но той й даде знак с глава, че е за мен.

— Тъкмо вече си мислех, че днес сте решили да се пръснете от ядене — каза момичето, обърна се и се затича да донесе панерче с чудесно изпечени кифли.

Когато се отдалечи от масата, забелязах, че никак не се придържа към модата на дългите поли и че има убедително основание за това.

— Хубава е, нали? — улови погледа ми старши лейтенантът.

Кимнах одобрително и това го зарадва.

Бръкнах с лъжицата в купата и ми стана ясно, че чорбата не е обикновена.

— Май като за свой човек? — проявих досетливост.

— Да, мислеше, че е за мен. Но аз още не съм се представил. Старши лейтенант Бидло. Също командир на рота. — Искаше още нещо да добави, но на вратата се показа шофьорът на автобуса.

— Бедржих, след пет минути тръгвам — съобщи той на моя сътрапезник. Мен изобщо не ме забеляза.

— Чу ли? Дояж си я набързо — подкани ме Бидло.

При заплащането девойчето с минижупа не искаше да вземе пари от старши лейтенанта, но той настоя. От мен тя взе дори и бакшиша.

— Така че най-малко месец няма да ви видя. Или може би пак по това неудобно време, когато се съставя менюто — въздъхна момичето.

— Ще мина в четвъртък — утеши я той.

— Знам, както миналия път. Чаках половин час след работното време.

— Боженке, наистина не можах. Нали знаете, служба. Но този път сигурно ще дойда.

— Дано — въздъхна скептично девойчето.

— Тя има слабост към теб — казах на Бидло по пътя към автобуса.

— Но се намират и такива, които нямат слабост към мен. Например нашият командир на батальона. Ще видиш, че съм прав.

Качихме се и Бидло запрегръща кажи-речи и трите бабички, които седяха вече в автобуса.

— При мома ли бяхте, господин старши лейтенант?

— При мама, само аз съм й останал — трогна ги той.

— Много хубаво правите — извикаха бабичките в един глас.

— Ще се виждаме, и то доста често — каза Бидло, след като вече бяхме слезли от автобуса, и ми посочи щаба на полка.

Пред канцеларията на командира на полка стояха новоизлюпени лейтенантчета. Измерих ги с поглед и се втурнах към вратата, но те ме спряха. Казаха, че командирът на полка щял да ни приеме след четвърт час. Искаше ми се да протестирам, да подчертая, че това не се отнася за мен, но премълчах. Какво пък, щом след четвърт час, след четвърт. Нали все пак всичко ще се изясни.

Отначало обаче изглеждаше, че нищо не ще се изясни. Командирът на полка заяви, че всички ни очакват с радост и от нищо да не се боим. По-опитните щели да ни помагат. После известно време говори за успехите, които полкът постигал, и ни призова да съдействуваме за тяхното развитие. Явно, гордееше се със своя полк.

След като завърши, попита дали имаме въпроси. Реших да кажа, че не съм с тях, защото не съм новопроизведен лейтенант, но после прецених, че това не ще да е въпрос, а по-скоро забележка, а да правим забележки никой не ни бе подканял.

Веднага след това си рекох „Добре, че съм си траял“, защото командирът на полка подаде ръка на четиримата новаци, а на мен каза да остана.

— Най-важни в полка за мен са ротните командири — започна без всякакъв увод той. — Ако нещата не са в ред в ротата, щабът може да се скъса от работа и пак доникъде няма да я докара.

Ревностно се съгласявах, кимайки с глава. През едногодишния си командирски стаж се убедих, че това е свята истина.

— Обичам взискателните командири — сподели подполковникът и въпросително ме погледна. Навярно искаше да разбере дали може да разчита на мен в това отношение.

— Ще ги държа изкъсо — най-после се осмелих да кажа нещо и очаквах, че моето изявление ще бъде посрещнато с одобрение.

Никакво одобрение. Командирът се поусмихна тъжно и поклати глава:

— Може би не ме разбрахте. Казах взискателни командири. — И очевидно искаше нещо да ми обясни, но в стаята се втурна млад майор и доста развълнувано доложи, че вече са тук.

Командирът на полка ми подаде набързо ръка.

— Някой ден ще поговорим изчерпателно по този въпрос — уверяваше ме той.

От командира на батальона, един млад старши лейтенант, узнах, че имало ли да се върши нещо в полка, най-тежкото се падало на нашия батальон, но че това никак не го изненадвало — знаело се на кого може да се разчита.

После започна да ми говори за някакви сложни отношения в ротата, която щях да поема. Много, много не ги разбрах — дали защото бяха наистина сложни, или защото обяснението бе всеки момент прекъсвано, не знам. Телефонът непрекъснато звънеше и командирът непрекъснато даваше строги указания. След един от тези телефонни разговори батальонният навярно разбра, че днес май няма да може нищо да ми обясни, и извика дежурния.

— Новият командир на първа рота лейтенант Хоушка — уведоми го той и добави: — Заведете го в неговата канцелария.

— Лейтенант Прушек, техник на батальона — представи ми се младежът, малко по-възрастен от мен, веднага щом излязохме.

Аз също се представих, макар че тази официалност бе вече изпълнена от командира на батальона. Но приличието си е приличие!

— Хъркаш ли? — попита Прушек.

Малко ме изненада с въпроса си, тъй като все още не бях чувал, че хъркането е желателно качество на ротния командир.

— Не много, само от време на време — гледах да не объркам нещо.

— И аз така — с облекчение стисна ръката ми той. — Впрочем, ще живеем заедно в ергенското общежитие. В общежитието ли ще си водиш госпожицата, или другаде? — интересуваше се той. — Не бих искал да прекарвам вечерите в киното. Тук дават филми, които вече съм гледал.

Съзнавайки, че с Юцка положението не е много розово, отговорих:

— Нито в общежитието, нито другаде.

Той въпросително ме погледна.

— Като ни остане време, всичко ще ти обясня. Но за да не си съставиш погрешно мнение, искам да ти кажа, че хубавите момичета ми харесват.

Разбрах, че едва сега му олекна истински.

По пътя срещахме войници, които любопитно ме оглеждаха.

— Твоите хора — предупреди ме Прушек. — Претеглят те на кантара си.

Не беше нужно да добавя, че ме претеглят, защото от очите им направо искряха въпросите: какъв ли ще съм, какви номера могат да ми погаждат и съвсем обяснимият въпрос — как ще бъде с отпуските?

— Бъдещата ти канцелария — информира ме Прушек, преди да почука на поолющената врата.

После влязохме и той ме представи на капитана, видимо няколко години по-възрастен от мен.

— Добре дошъл! — стисна ръката ми капитанът. — Казвам се Копечек и направо ви завиждам. Ще командувате почти най-добрата рота в нашата армия. Никога не бих я напуснал. Ама нали искам да стана майор, а може и подполковник.

Започна да ми обяснява, че имало ли нещо да се върши в батальона, най-тежкото винаги се падало на тази рота, но това никак не го изненадвало, защото на неговата рота можело да се разчита. И че аз трябвало да продължа в този дух, защото той й е посветил пет години от живота си.

Междувременно лейтенант Прушек се измъкна с разрешение.

Така че с капитан Копечек можехме спокойно да се посветим на делата си. Обиколихме района на ротата. От парка, в който бе разположена и обслужвана техниката, си тръгнахме чак вечерта.

Лейтенант Прушек ме очакваше в нашата стая. Остави ежедневната униформа, на която зашиваше някакво копче, стана, наля две чаши „Пражки вибер“[1] и ме подкани да вдигнем тост за нашето бъдещо съквартирантство.

— Вечерял ли си? — попита после той.

Признах, че не само не съм вечерял, но не съм и обядвал. Предложи ми сух шпек.

— Каква е ротата? — побързах да задам въпроса, който живо ме интересуваше.

— Че каква ще е? Нормална. Нито един ангел — отговори Прушек.

После започна да ми предава своя опит от военната си практика. В батальона бил от две години.

— Мисля, че две неща ще ти пречат да станеш добър командир — обясняваше ми откровено. — Усмихнатото ти лице и бавната ти походка. Така няма да спечелиш боя. Трябва да си дадеш загрижен вид. И трябва да се движиш почти в тръс, сякаш не ти остава нито секунда, нито миг свободно време.

Съветите бяха толкова много, че говорихме до полунощ и едва тогава легнахме да спим.

Присъни ми се страшен сън. Сънувах, че командувам рота ангели. Всички бяха еднакво големи, еднакво красиви и еднакво любезни. Говореха в стихове, а по техните ангелски одежди не падаше нито прах, нито масло. От обслужването на танковете се връщаха все така белички, както преди. Пътеката с препятствия не преодоляваха, а прелитаха. И когато веднъж един от тях прелетя над пътеката доста ниско, не го критикуваха, не викаха по него и не го оправдаваха. Започнаха хорово да плачат ведно с виновника. Свободното време прекарваха в пеене на хорали. Получихме званието благословена рота. При предаването на грамотата усетих, че нещо ме засърбя под плешките. Незабелязано пъхнах ръка под якето и ми стана всички ясно — никнат ми крила. Започнах да викам, че не искам крила и че няма да командувам повече тази рота.

После се пробудих. Оказа се, че не от само себе си, а защото лейтенант Прушек ме разтърсваше силно. Докоснах дясната си плешка. Нищо. Никакъв израстък. Успокоих се. А сутринта чух как двама войници под прозореца се пращаха на м… литературно казано „по дяволите“, и целият ми вътрешен мир се изпълни с неизказано блаженство — ще командувам хора, а не ангели.

Бързо се облякох, не твърде старателно изпълних манипулациите по личната хигиена, излязох и се хвърлих във водовъртежа на войсковия живот.

А във водовъртежа днес се въртяха цифри, книжа, ведомости. По-опитните вече успяха да ме поучат, че именно на тях трябвало да обръщам най-голямо внимание. Не беше никак просто. Сдаването и приемането трая почти седмица.

После бившият командир замина и аз останах в ротата сам, решен да държа положението изкъсо.

Поне така си мислех. Само че утринната гимнастика, утринната проверка, самите занятия, всичко си вървеше автоматично и аз започнах да придобивам впечатлението, че тук съм всъщност излишен. Чак вечерта, когато занятията приключиха, наредих да повикат взводните командири. Двамата младши лейтенанти и младши сержантът пристигнаха почти незабавно. Казах им как си представям моята и тяхната работа и че ще изисквам стриктно изпълнение на задълженията.

— Казаха ми, че ротата била добра. Ще бъде още по-добра — подчертах аз.

После поговорих на тема, че службата си е служба, а едва след службата може да има дружба, и ги призовах да не се стесняват и да се обръщат към мен с доверие. Дори и по лични въпроси. Говорих дълго, но въпреки това взводните командири слушаха с голям интерес.

Когато завърших, позволих да седнат.

— Има ли въпроси? — попитах. Вече седях и аз.

Въпроси нямаше. По-скоро бележки. Че трябвало да се поправят кранчетата в умивалнята, защото капят и се разхищава вода, че трябвало да се даде гарнизонен отпуск на редник Залабак, който вече пет месеца не бил напускал казармата. Имаше и няколко искания за малки поправки по танковете.

Заявих, че това са дреболии, които лесно ще реша. Ако не утре, сигурно вдругиден или през седмицата. Но изведнъж младши лейтенантите ме шокираха със съобщението си, че след седмица вече няма да ги има. Като висшисти те служеха само шест месеца.

— И двамата ли? — попитах наивно.

— И двамата — отговориха в един глас.

— Нищо, другарю лейтенант — успокояваше ме младши сержантът. — Аз ще опъвам. Тук съм цели тридесет и седем месеца.

След тази констатация преминах към по-неофициален тон. Така дадох възможност на младши лейтенантите да споделят с мен, че са завършили право и че макар и напразно, преди това са се опитвали да се вредят във военната прокуратура или военния съд. Обрисуваха ми каква мъка отначало било за тях командуването на взводовете и как войниците помежду си ги наричали железничари заради златните вензели във вид на релсички. После колко старателно са се опитвали да разберат как се движи танкът и много други неща.

Сега обаче напускали с чувство на гордост, че са издържали, доволни, че не са успели да се вредят във военната прокуратура или военния съд — с параграфи щели да се занимават цял живот. А да се командуват танкове, това е истинско удоволствие!

После поискаха разрешение да напуснат, тъй като трябвало да уредят още нещо за утрешното тактическо учение. Разреших да напуснат.

Остана само младши сержантът.

— Ще се справим и без тях, на момчетата може да се разчита — заговори той малко фамилиарно отново по болния въпрос.

— Не съм свикнал да разчитам на другите — пресякох неговата фамилиарност. — Разчитам преди всичко на себе си. Свободен сте.

Излезе. Навярно се ядоса, но не го показа.

И тъй, утре за пръв път всъщност ще командувам ротата си. Някъде бях чул, че зависи много от това, какво впечатление ще създаде човек в началото. Реших да не оставям нищо на случайността, да се опитам да намеря старши лейтенант Бидло и да се посъветвам с него, макар че много, много не обичам да правя това. Но в края на краищата няма да се обърне светът, ако сторя това веднъж.

Имах късмет. Намерих го наведен над картата. Идването ми прие като нещо естествено и веднага започна да ме запознава с темата на учението.

— Бива те — похвали ме той, когато се убеди, че в основни линии съм разбрал темата.

— Тактиката е моята слабост — заявих самоуверено.

— Де да ставаше въпрос само за тактика — въздъхна Бидло.

После ми даде няколко практически съвета, обясни ми как да постъпя, за да мине успешно всичко, и след като реши, че вече ми е дал доста съвети, каза, че трябва да спи, макар че би предпочел да отиде в ресторанта на гарата.

— На шкембе чорба ли? — попитах не много остроумно.

— И на шкембе чорба — подчерта той, след което взаимно си пожелахме лека нощ.

Когато влязох в стаята, лейтенант Прушек лежеше в леглото и четеше дебел роман. Пристигането ми прие с облекчение. Образно и дословно.

— Тъпотия, а ме заболя и ръката. Тая книга тежи най-малко килограм.

Казах, че и аз не обичам дебелите книги. Имах лош спомен от една такава дебела книга, която бях взел от библиотеката и изгубих в училище, та трябваше да платя четиридесет и шест крони за нея.

След малко легнах и аз. Когато изгасих лампата, лейтенант Прушек промълви в полусън:

— Ако утре имаш нужда от нещо, можеш да разчиташ на мен. Танкът е като жената. Никога не знаеш какво ще ти сервира.

Сутринта всичко вървеше като по мед и масло, без нито една грешка, без загуба на време. Струваше ми се, че като че ли съм командувал ротата години наред. Но уви, това беше само до момента, в който получихме заповед да се разположим в колона край гората и да се укрием под дърветата.

Именно в този момент се чуха викове и псувни, после нещо изтрещя, сякаш се откърти скала.

Наредих на своя механик-водач да спре танка, скочих върху мекия мъх и разбрах, че съм пред провал. И то доста голям. Един от командирите на танкове бе насочил неправилно машината, танкът се бе свлякъл по склона и едната му половина висеше над пропастта, която започваше непосредствено зад дърветата, под които се бяхме укрили.

Смаян гледах случилото се, което все още не означаваше гибел. Двамата младши лейтенанти и младши сержантът, моите взводни командири, застанаха до мен.

— Чия е машината? — попитах.

— Моя — призна младши сержантът.

— А вчера разправяхте, че може да се разчита на нашите хора — не пропуснах да го ужиля, дори може и да съм повишил тон.

— Ще се измъкне обратно — увери ме младши сержантът сопнато.

Великодушно му простих. А и междувременно младши сержантът се смъкна по задник в пропастта и даваше указания на тези, които бяха заседнали на склона. Чу се бръмчене на мотор, танкът започна да се върти, после забуча и млъкна.

Аз ту подтичвах, ту се плъзгах надолу към безпомощния колос.

Младши сержантът бързаше да ме посрещне. Сипеят се ронеше под краката му.

— Изгоряло е крайното предаване, глупаци такива — избухна той. — Дясната верига не се движи.

— Ще поискам да пратят влекач — рекох аз.

Влекачът пристигна незабавно. Спря на самия край на склона, неговият механик-водач излезе и погледна надолу.

— Спукана ни е работата — разсъждаваше на глас. — Въжето ще се скъса, триейки се о земята, но това всъщност е най-добрият вариант. Вторият вариант е, когато започна да тегля танка, той да се прекатурне и да се обърне с купола надолу. А това вече си е истинско извънредно произшествие. Щети за няколко десетки хиляди.

Съобщих ужасните предположения на механик-водача на свлеклия се танк.

— Прав е — кимна с глава. — Наистина може да се обърне с купола надолу.

— Страхувате ли се?

Погледна ме, а после сви рамене.

— Страхувам се, другарю лейтенант, но не за себе си. Марта ще ме вземе и със синините, защото нищо друго няма да ми се случи при преобръщането. Но се страхувам за танка. Не съм толкова опитен механик-водач.

Ясно беше какво трябваше да направя. Трябваше да кажа, че в танка ще вляза аз. Но в този момент чух глас до себе си:

— Виждам, че имаш проблеми! — лейтенант Прушек старателно чистеше панталоните си, защото дори и той не успя да слезе по склона, без да се плъзне.

— Де да бяха само проблемите — отговорих аз. — На хоризонта се очертава извънредно произшествие, щети за хиляди.

— Подайте ми въжето — извика лейтенант Прушек към механик-водача на влекача.

Дребният, тантурест младши сержант трябваше доста да се поизпоти, докато донесе въжето чак до нас.

Прушек завърза въжето за танка.

— А сега теглете с усет, аз ще карам танка.

— Изгоряло е крайното предаване, не се движи дясната верига — сметнах за нужно да го предупредя.

— Че какво от това? — погледна ме учудено. — Нали му казах да тегли внимателно. Защо още не сте във влекача? — кресна той на младши сержанта.

— Слушам! — отговори закръгленият като топка младши сержант и запълзя пъргаво нагоре.

После всичко тръгна като песен.

Въжето бавно се изопваше. Танкът се раздвижи, но не праволинейно нагоре, а се придвижваше зигзагообразно — малко наляво, после малко назад, после пак наляво и отново назад. Тегленето вървеше бавно, но сигурно. Разстоянието между влекача и танка, който танцуваше на склона все повече намаляваше.

Бяха останали няколко метра, когато пристигна командирът на батальона, а след няколко секунди и командирът на полка.

— Това ваш танк ли е? — попита ме той.

— Мой — заявих гордо. Не зная дали бих отговорил така, ако ме бяха попитали, когато танкът безпомощно стърчеше.

— Вижда се, че умеете да се справяте — каза командирът на полка и си тръгна.

Танкът успешно изпълзя от пропастта, без да се обърне с купола надолу. На лейтенант Прушек благодарих не така сърдечно, както мислех първоначално. Но той изобщо не държеше на това.

По-нататък учението продължи съвсем безпрепятствено. А за мен се говореше, че умея да се справям с трудностите.

Бележки

[1] Вино — „Пражко избрано“. — Б.пр.