Айзък Азимов
Примамката (5)

5.

Осуалд Майер Шефийлд (психолог — слаб като струна, също толкова висок и с глас, който можеше да се използва и за пеене на оперни арии с удивителна виртуозност, и за спор; мек, но с жилеща точност) не издаваше гнева, който трябваше да се очаква от разказа на Вернадски.

Дори се усмихваше, когато влезе в кабината на капитана.

Бледоморав, капитанът избухна веднага, щом ученият влезе.

— Вижте сега, Шефийлд…

— Един момент, капитан Фолънбий — прекъсна го Шефийлд. — Как си, Марк?

Марк наведе очи и промълви:

— Добре, д-р Шефийлд.

— Не знаех, че си станал от леглото.

В гласа му не се усещаше укор, но Марк започна да се извинява.

— Почувствах се по-добре, д-р Шефийлд, и ми стана криво от това, че не работя. Не съм правил нищо през цялото време, откакто съм на кораба. Затова се обадих на капитана да го помоля да погледна бордовия дневник и той ме накара да дойда тук.

— Добре. Сигурен съм, че той няма да има нищо против да се върнеш сега в стаята си.

— А, така ли? — започна капитанът.

Мекият поглед на Шефийлд се вдигна, за да срещне този на капитана.

— Аз отговарям за него, сър.

И някак си капитанът не можа да се сети какво повече да каже.

Марк покорно се обърна. Шефийлд го наблюдаваше как си тръгва и изчака, докато вратата се затвори зад него.

После отново се обърна към капитана.

— Каква е тази тъпа идея, капитане?

Коленете на капитана малко се попревиха, после се изправиха и отново се превиха с някакъв заплашителен ритъм. Невидимото припляскване на дланите му, стиснати на гърба, можеше да се чуе ясно.

— Това е моят въпрос. Аз съм капитан тук, Шефийлд.

— Зная това.

— И знаете какво означава, а? Този кораб, в космоса, е законно призната планета. Аз съм абсолютен владетел. В космоса става това, което кажа аз. Централният комитет на Конфедерацията не може да промени заповедите ми. Трябва да поддържам дисциплината и никакви шпиони…

— Добре, а сега нека аз ви кажа нещо, капитане. Нает сте от Бюрото на Външните провинции да откарате финансирана от правителството изследователска експедиция до системата Лагранж, да я подкрепяте там дотолкова, доколкото го налагат изискванията на изследването, сигурността на екипажа и възможностите на кораба, а после да ни върнете вкъщи. Подписали сте този договор и сте поел определени задължения, независимо дали сте капитан, или не. Например, не можете да пипате уредите ни и да ги правите безполезни в научно отношение.

— Кой, по дяволите, прави това? — Гласът на капитана беше взрив от негодувание.

— Вие — спокойно отвърна Шефийлд. — Долу ръцете от Марк Анунцио, капитане. Точно, както трябва да държите ръцете си настрана от монохрома на Саймън и от микрооптиката на Вайо, трябва да държите ръцете си настрана и от моя Анунцио. Разбрахте ли ме?

Униформените гърди на капитана избухнаха.

— Не приемам заповеди на борда на собствения ми кораб. Езикът ви е нарушение на дисциплината, г-н Шефийлд. Още една подобна дума и, сте в карцера. Вие и вашият Анунцио. Ако не ви харесва, когато се върнем на Земята, се отнесете към Бюрото за преразглеждане. Дотогава си дръжте езика зад зъбите.

— Вижте, капитане, нека ви обясня нещо. Марк е от Службата по мнемоника…

— Естествено, и той каза така. Службата по нумоника. Службата по нумоника. Що се отнася до мен, това си е чиста тайна полиция. Е, не на борда на моя кораб, а?

— Службата по мнемоника — търпеливо го поправи Шефийлд. — Службата по м-н-е-м-о-н-и-к-а. Не произнасяте думата правилно. Произхожда от гръцката дума за „памет“.

Капитанът сви очи.

— Той помни разни неща?

— Правилно, капитане. Вижте, в известен смисъл вината е моя. Трябваше да ви обясня за това. И щях да го направя, ако момчето не се бе разболяло веднага след отлитането ни. Това изхвърли повечето от другите проблеми от ума ми. А пък и не се сетих, че може да прояви интерес към движението на самия кораб. Космос знае защо не ми дойде наум. Би трябвало да се интересува от всичко.

— Би трябвало, а? — Капитанът погледна часовника на стената. — Да ми обясните сега, а? Но без изтънчени думи. Изобщо без много думи от какъвто и да било род. Времето е ограничено.

— Няма да отнеме дълго, уверявам ви. Вие сте стар космически вълк, капитане. Колко обитаеми светове бихте казали, че има в Конфедерацията?

— Осемдесет хиляди — бързо отвърна капитанът.

— Осемдесет и три хиляди и двеста — уточни Шефийлд. — Какво, според вас, е необходимо за управлението на политическа организация с такъв размер?

Капитанът отново не се поколеба.

— Компютри — отвърна той.

— Добре. Ето я Земята, където половината население работи за правителството и не прави нищо друго, освен да работи с компютри. Компютърни подцентрове има и на всички други светове. И дори при това положение се губят данни. Всеки свят знае нещо, което не знае никой друг свят. Почти всеки човек. Вижте нашата малка група. Вернадски не знае изобщо биология, а аз не знам достатъчно химия, за да оцелея. Няма нито един от нас, който да може да пилотира и най-простия космически кръстосвач, освен Фоукс. Така че работим заедно, като всеки допълва знанията, които липсват на другите.

Само че има един капан. Никой от нас не знае точно кои от данните ни са важни за другите при дадено стечение на обстоятелствата. Не можем да седнем и да изброим всяко нещо, което знаем. Затова предполагаме, а понякога предположенията ни са грешни. Два факта, A и B, понякога могат да хармонират много добре. Затова личността A, която знае факта A, пита личността B, която знае факта B: „Защо не ми каза това преди десет години?“, а личността B отговаря: „Не мислех, че е важно“ или „Мислех, че всички го знаят“.

— Точно затова са компютрите — намеси се капитанът.

— Компютрите са ограничени, капитане — рече Шефийлд. — Трябва да им се задават въпроси. Нещо повече, въпросите трябва да бъдат такива, че да могат да се преведат с ограничен брой символи. Нещо повече, компютрите са много едностранчиви. Те отговарят точно каквото си ги попитал, а не каквото си имал предвид. Понякога никой не се сеща да зададе точно правилния въпрос или да вкара в компютъра точно правилните символи и когато това се случи, компютърът не дава информация.

Онова, което ни трябва, което трябва на цялото човечество, е компютър, който да не е механичен — компютър с въображение. Има такъв, капитане. — Психологът почука по слепоочието си. — Във всеки от нас, капитане.

— Може би — изсумтя капитанът, — но аз ще се придържам към обичайното, а? Като например, да натисна някое копче.

— Сигурен ли сте? Машините нямат предчувствия. Имали ли сте някога предчувствие?

— Това по темата ли е? — погледна отново към часовника капитанът.

— Някъде в човешкия мозък има запис на всички данни, които са му попадали — каза Шефийлд. — Много малка част от тях се помни съзнателно, но всички са там и някаква дребна асоциация може да извади отделни данни, без човек да знае откъде са дошли. И ето че имате „предчувствие“ или „подозрение“. При едни хора това става по-често, отколкото при други. А някои могат да бъдат обучени. Има такива, които са почти съвършени — като Марк Анунцио и още сто като него. Някой ден, надявам се, ще има милиард като него и наистина ще разполагаме със Служба по мнемоника.

През целия си живот — продължи Шефийлд, — те не правят нищо друго, освен да четат, да гледат и да слушат. И да се учат да го правят още по-добре и по-ефикасно. Няма значение какви данни събират. Не е необходимо да имат очевиден смисъл или очевидно значение. Няма значение дали някой от Службата иска да прекара седмица в преглеждане на записите на отборите по космическо поло от сектора Канопус от миналия век. Които и да било данни може да бъдат полезни някой ден. Това е фундаменталната аксиома.

Всеки от Службата може да корелира данни, с които навярно никоя машина не би могла да се справи. Машината ще се провали, защото не е вероятно никоя машина да притежава онези две части от напълно несвързана помежду си информация или пък, ако машината наистина разполага с тях, никой човек няма да е достатъчно безумен, за да зададе правилния въпрос. Една добра корелация, извършена от Службата, може да изплати всичките пари, предназначени за нея за десет или повече години.

Капитанът вдигна широката си длан. Изглеждаше обезпокоен.

— Почакайте един момент — рече той. — Анунцио каза, че на Земята не е регистриран кораб, наречен „Трите G“. Искате да кажете, че знае наизуст всички регистрирани кораби?

— Навярно — отвърна Шефийлд. — Може да е прегледал регистъра на търговските кораби. Ако го е направил, той знае всичките имена, тонажи, дати на построяване, портове, брой на екипажа и всичко останало, което се съдържа в регистъра.

— И броеше звездите.

— Защо не? Това са данни.

— Поразен съм.

— Навярно, капитане. Но въпросът е, че човек като Марк е различен от другите хора. Той има странно, изопачено възпитание и странни, изопачени възгледи за живота. Това е първият път, когато е извън Службата, а е влязъл в нея на петгодишна възраст. Лесно се разстройва — и може да бъде унищожен. Което не трябва да се случва и аз съм натоварен да се грижа да не стане. Той е мой уред — по-ценен уред от всичко друго на целия кораб, натъпкан в спретната малка топка плутониева тел. В целия Млечен път има само още сто като него.

Капитан Фолънбий си пое въздух с наранено достойнство.

— Добре тогава. Бордовият дневник. Строго конфиденциално, а?

— Строго. Той разговаря само с мен, а аз не разговарям с никой друг, освен ако не трябва да се направи някаква корелация.

Капитанът не изглеждаше като че ли това попада в неговата класификация за думата „строго“, но каза:

— И нито дума на екипажа. — Той важно замълча. — Знаете какво имам предвид.

Шефийлд пристъпи към вратата.

— Марк знае за това. Екипажът няма да научи от него, повярвайте ми.

И когато вече щеше да си тръгва, капитанът извика:

— Шефийлд!

— Да?

— Какво, за Космоса, означава нонкомпос?

Шефийлд потисна усмивката си.

— Така ли ви нарече?

— Какво е това?

— Просто съкращение от non compos mentis. Всички в Службата наричат така всички извън нея. Вие сте такъв. Аз съм такъв. Това е латински израз, означаващ „с нездрав разум“. И знаете ли, капитане — струва ми се, че са съвсем прави.

Той бързо излезе през вратата.