Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sucker Bait, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Айзък Азимов

Заглавие: Пътят на марсианците

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1996

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: сборник новели

Националност: американска

Редактор: Вихра Манова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1140

История

  1. — Добавяне

25.

Е, това си беше своего рода процес, мрачно си помисли Шефийлд. Никой не следваше точно законната процедура, но пък психологът беше сигурен и че никой не познава точната законна процедура, най-малко капитанът.

Използваха голямата зала за събрания, където, при обикновени пътувания, се събираше екипажът, за да гледа субетерните предавания. Този път екипажът беше твърдо изключен, но присъстваше целият научен персонал.

Капитан Фолънбий седеше зад бюрото, точно под субетерния приемателен куб. Шефийлд и Марк Анунцио седяха, отдалечени, от лявата му страна, с лице към него.

Капитанът не беше спокоен. Той редуваше неофициалните разговори с различните „свидетели“ с внезапни свръхсъдебни избухвания срещу шепненето сред зрителите.

Шефийлд и Марк, които се бяха срещнали за пръв път след полета с катера в „съдебната зала“, тържествено си стиснаха ръце по инициатива на психолога. Марк отначало се бе поколебал, хвърляйки бегъл поглед към пресечените на кръст лепенки, които все още стояха на едно избръснато петно от черепа на Шефийлд.

— Съжалявам, д-р Шефийлд. Много съжалявам.

— Няма нищо, Марк. Как се отнасяха с теб?

— Добре, предполагам.

Гласът на капитана прогърмя:

— Никакви разговори между обвиняемите.

Шефийлд възрази с разговорен тон:

— Вижте, капитане, ние не разполагаме с адвокати. Не сме имали време да се подготвим за делото.

— Не ви трябват адвокати — отвърна капитанът. — Това не е съдебен процес на Земята. А разследване на капитана. Съвсем друго нещо. Просто се интересувам от фактите, без никакви съдебни фойерверки. Протоколите могат да бъдат преразгледани на Земята.

— Но дотогава можем да бъдем мъртви — горещо възрази Шефийлд.

— Хайде да караме по-бързо — рече капитанът и удари по бюрото с алуминиев Т-образен клин.

Саймън седеше в първата редица от публиката и леко се усмихваше. Именно него Шефийлд наблюдаваше най-неспокойно.

Усмивката изобщо не слезе от лицето му, докато бяха привиквани свидетелите, за да потвърдят, че са били информирани, че на екипажа не трябва да бъде съобщен истинският характер на пътуването и че Шефийлд и Марк са присъствали, когато им е било казано това. Един миколог свидетелства за проведен с Шефийлд разговор, който показвал, че последният отлично знаел за забраната.

Изясни се, че Марк е бил болен през по-голямата част от пътуването към Млади и че се е държал странно, след като са кацнали на планетата.

— Как обяснявате всичко това? — попита капитанът.

От публиката внезапно прозвуча спокойният глас на Саймън.

— Бил е уплашен. Копнеел е да направи каквото и да било, което да го махне от планетата.

Шефийлд скочи на крака.

— Неговите забележки са незаконни. Той не е свидетел.

Капитанът тропна с Т-образния клин и каза:

— Седнете!

Процесът продължи. Беше привикан член на екипажа, за да свидетелства, че Марк ги е информирал за първата експедиция и че по това време Шефийлд е бил там.

— Искам да проведа кръстосан разпит! — извика Шефийлд.

— Ще имате тази възможност по-късно — отвърна капитанът.

Човекът от екипажа беше изпъден.

Шефийлд разглеждаше публиката. Изглеждаше очевидно, че симпатиите им не са изцяло на страната на капитана. Беше достатъчно психолог, за да се чуди, дори в този момент, колко от присъстващите са тайно облекчени от това, че са напуснали Млади и са всъщност благодарни на Марк за това, че е ускорил нещата. А и очевидният инсцениран характер на процеса не им се нравеше. Вернадски мрачно се мръщеше, а Нови гледаше Саймън с очевидно отвращение.

Точно Саймън притесняваше Шефийлд. Психологът чувстваше, че сигурно той бе тласнал капитана към това и именно той бе човекът, който можеше да настои за смъртна присъда. Шефийлд горчиво съжаляваше, че бе засегнал патологичната му суетност.

Но това, което наистина го озадачаваше най-много, беше отношението на Марк. Момчето не показваше признаци на космическа болест или на каквато и да било тревога. Той внимателно слушаше всичко, но като че ли не го трогваше нищо. Държеше се така, сякаш в момента не го засягаше нищо земно, сякаш някаква информация, която имаше, правеше всичко останало без значение.

Капитанът удари с Т-образния клин и рече:

— Предполагам, че това е всичко. Фактите са съвсем ясни. Безспорни. Можем да приключваме.

Шефийлд отново скочи.

— Почакайте. Не е ли наш ред?

— Тихо — заповяда капитанът.

Вие пазете тишина. — Шефийлд се обърна към публиката. — Вижте, нямахме възможност да се защитим. Даже нямахме право на кръстосан разпит. Справедливо ли е това?

Надигна се ропот, който заглуши ударите на Т-образния клин.

— Какво има да защитавате? — студено попита Саймън.

— Може би нищо — извика в отговор Шефийлд, — и в такъв случай какво ще загубите, като ни изслушате? Или се страхувате, че можем да кажем доста в своя зашита?

От публиката започнаха да се надигат отделни викове.

— Оставете ги да говорят!

Саймън сви рамене.

— Давайте.

Капитанът намусено попита:

— Какво искате да направите?

— Да действам като свой собствен адвокат и да извикам Марк Анунцио като свидетел — отвърна Шефийлд.

Марк се изправи достатъчно хладнокръвно. Шефийлд обърна стола му към публиката и му даде знак отново да седне.

Психологът реши, че няма полза да се опитва да имитира съдебните драми, които бе гледал по субетера. Помпозните въпроси за името и миналия живот нямаше да доведат доникъде. По-добре беше да кара направо.

Затова попита:

— Марк, знаеше ли какво ще стане, когато разказа на екипажа за първата експедиция?

— Да, д-р Шефийлд.

— Тогава защо го направи?

— Защото беше важно всички да се махнем от Млади без да губим нито минута. Съобщаването на истината на екипажа бе най-бързият начин да изчезнем от планетата.

Шефийлд усети лошото впечатление, което отговорът направи на публиката, но можеше единствено да следва инстинкта си. Него и заключението му на психолог, че само конкретната информация бе в състояние да направи Марк или който и да е мнемоник толкова спокоен в подобен момент. В края на краищата, в конкретната информация се състоеше работата им.

— Защо беше важно да напуснем Млади, Марк? — попита той.

Момчето не трепна. То погледна право към наблюдаващите го учени.

— Защото знам какво е унищожило първата експедиция и бе само въпрос на време да убие и нас. Всъщност, вече може да е твърде късно. Възможно е сега да умираме. Възможно е всеки един от нас да е вече мъртвец.

Шефийлд остави ропота от публиката да се надигне високо и да утихне. Дори капитанът изглеждаше шокиран по неподвижността на Т-образния клин, а усмивката на Саймън започна да избледнява.

За момента Шефийлд бе по-малко загрижен за „информацията“ на Марк, каквато и да бе тя, отколкото за това, че действаше самостоятелно на нейна основа. Беше се случвало и преди. Марк бе поискал корабния дневник въз основа на някаква своя теория. Шефийлд се чувстваше огорчен, че тогава не изпита тази тенденция до крайност.

Затова следващият му въпрос, зададен с достатъчно мрачен глас, беше:

— Защо не се посъветва за това с мен, Марк?

Марк леко се поколеба.

— Нямаше да ми повярвате. Наложи се да ви ударя, именно за да не ви позволя да ме спрете. Никой от тях не би ми повярвал. Всички ме мразеха.

— Какво те кара да мислиш, че са те мразили?

— Ами, нали помните случката с д-р Родригес?

— Това беше доста отдавна. Другите не са спорили с теб.

— Разбирах го по начина, по който ме гледаше д-р Саймън. А д-р Фоукс искаше да ме застреля с бластер.

— Какво? — Шефийлд се извърна, като на свой ред забрави всякаква официалност, дължима на процеса. — Кажете, Фоукс, опитвал ли сте се да го застреляте?

Когато всички се обърнаха да го погледнат, Фоукс се изправи със силно почервеняло лице.

— Беше в гората и той се бе промъкнал крадешком след мен — обясни Фоукс. — Помислих, че е някакво животно и взех предпазни мерки. Когато видях, че е той, свалих бластера.

Шефийлд се обърна към Марк.

— Така ли е?

Марк отново се намуси.

— Ами… Помолих д-р Вернадски да видя някои данни, които беше събрал и той ми каза да не ги публикувам преди него. Опита се да ме изкара безчестен.

— Мили Боже, само се шегувах — долетя вик от публиката.

Шефийлд припряно каза:

— Много добре, Марк, не си ни вярвал и си чувствал, че трябва да предприемеш самостоятелни действия. А сега, Марк, да се върнем на въпроса. Какво, според теб, е убило първите заселници?

— То е можело да убие и изследователя, Макояма, само че той е загинал в катастрофа два месеца и три дни след като е докладвал за Млади, така че никога няма да разберем — рече Марк.

— Добре, но за какво говориш?

Настана пълна тишина.

Марк се огледа и отвърна:

— Прахът.

Разнесе се общ смях и страните на Марк пламнаха.

— Какво имаш предвид? — попита Шефийлд.

— Прахът! Прахът във въздуха. В него има берилий. Питайте д-р Вернадски.

Вернадски се изправи и си проби път напред.

— Какво значи това?

— Вие знаете — каза Марк. — Беше в данните, които ми показахте. Съдържанието на берилий в кората е много високо, така че същото трябва да се отнася и за праха във въздуха.

— И какво, ако е имало берилий? — попита Шефийлд. — Нека аз задавам въпросите, Вернадски. Моля ви.

— Берилиево отравяне, това е. Ако дишате берилиев прах, в белия дроб се появяват нелечими грануломи, каквото и да са те. Във всеки случай, дишането става затруднено и накрая настъпва смърт.

В схватката се намеси нов глас, силно възбуден.

— За какво говориш? Ти не си лекар. — Беше Нови.

— Зная — сериозно отвърна Марк, — но веднъж прочетох много стара книга за отровите. Беше толкова стара, че бе напечатана на истински страници от хартия. В библиотеката имаше няколко и аз ги прегледах, защото са такава рядкост, нали разбирате?

— Добре — кимна Нови. — Какво си прочел? Можеш ли да ми кажеш?

Марк повдигна брадичка.

— Мога да го цитирам. Дума по дума. „Изненадващо разнообразие от ензимни реакции в тялото се активират от известен брой бивалентни метални йони със сходен йонен радиус. Сред тях са магнезиевите, мангановите, цинковите, железните, кобалтовите и никеловите йони, както и някои други. Берилиевият йон, който има сходен заряд и размер, им действа като отрицателен катализатор. Ето защо берилият пречи на някои ензимно катализирани реакции. Тъй като очевидно белият дроб не може да изхвърля берилия, дишането на прах, съдържащ някои берилиеви соли, може да доведе до различни метаболични разстройства, причиняващи сериозни заболявания и смърт. Известни са случаи, при които това води до смърт. Началото на симптомите е коварно, като понякога се отлага с три години след поглъщането. Прогнозата не е добра.“

Капитанът се наведе напред от вълнение.

— Какво значи всичко това, Нови? Има ли нещо смислено в приказките му?

— Не знам дали е прав или не, но в думите му няма нищо абсурдно — отвърна лекарят.

— Искате да кажете, че не знаете дали берилият е отровен или не — остро рече Шефийлд.

— Не, не знам — призна Нови. — Никога не съм чел нищо за него. Никога не ми е попадал такъв случай.

— Берилият не се ли използва за нещо? — обърна се към Вернадски Шефийлд. — А?

С огромна изненада, Вернадски отвърна:

— Не, не се използва. По дяволите, не се сещам да се използва за абсолютно нищо. Но ще ви кажа друго. В първите дни на атомната енергия той е бил използван в примитивните ураниеви реактори като неутронен децелератор, наред с други неща, като парафин и графит. Почти съм сигурен в това.

— Сега обаче не се употребява, така ли? — попита Шефийлд.

— Не.

Един електронен инженер съвсем внезапно се обади:

— Струва ми се, че берилиево-цинково покритие се е използвало при първите флуоресцентни лампи. Като че ли си спомням, че някъде се споменаваше.

— Нищо повече, обаче? — попита Шефийлд.

— Не.

— Добре тогава, слушайте всички — заговори Шефийлд. — На първо място, всичко, което цитира Марк, е точно. Така пише в книгата. Моето мнение е, че берилият е отровен. В ежедневния живот това няма значение, защото съдържанието на берилий в почвата е много ниско. Когато човек концентрира берилий, за да го използва в ядрени реактори, флуоресцентни лампи или даже за сплави, той се сблъсква с токсичност и търси заместители. Открива такива, забравя за берилия и накрая забравя за неговата токсичност. А после се сблъскваме с необикновено богата на берилий планета, каквато е Млади и не можем да разберем какво ни е постигнало.

Саймън като че ли не слушаше. Той тихо попита:

— Какво означава „Прогнозата не е добра“?

— Това означава, че ако имаш берилиево отравяне, няма да оздравееш — замислено отвърна Нови.

Саймън се отпусна обратно на стола и започна да хапе устните си.

Нови се обърна към Марк:

— Предполагам, че симптомите на берилиевото отравяне…

Момчето незабавно реагира:

— Мога да ви дам пълния списък. Не разбирам думите, но…

— Една от тях не е ли „задух“?

— Да.

Нови въздъхна и каза:

— Според мен, трябва да се върнем на Земята колкото е възможно по-бързо и да се подложим на медицинско изследване.

— Но ако не оздравеем, какъв смисъл има? — слабо рече Саймън.

— Медицинската наука е напреднала от времето, когато книгите са се печатали на хартия — отвърна Нови. — Освен това, може да не сме погълнали токсична доза. Първите заселници са оцелели над година при непрекъснато поглъщане на прах. Ние бяхме там само месец, благодарение на бързата и драстична постъпка на Марк Анунцио.

Фоукс нещастно извика:

— За Космоса, капитане, да се махаме оттук и да се връщаме на Земята.

С това процесът приключи. Шефийлд и Марк излязоха сред първите.

Саймън последен стана от стола си и когато го направи, тръгна с апатичната походка на човек, фактически вече мъртъв.