Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Айзък Азимов

Заглавие: Пътят на марсианците

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1996

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: сборник новели

Националност: американска

Редактор: Вихра Манова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1140

История

  1. — Добавяне

8.

— Излъчихме новината — каза Ган, — че си успял. Мисля, че сега би трябвало да си починеш.

— Да си почина ли? — попита Рой. — Сега? Когато се върнах при пълни умове? Благодаря ви, но не. Удоволствието е твърде голямо.

— Обезпокои ли те прекалено много? Разум без мисловен контакт?

— Да — кратко отвърна Рой. Ган тактично се въздържа да последва линията на оттеглилата се мисъл.

Вместо това, той попита:

— Ами повърхността?

— Абсолютно ужасна — отвърна Рой. — Това, което древните са наричали „слънце“, е непоносимо блестящо петно. Очевидно е източник на светлина и периодично варира — „ден“ и „нощ“ с други думи. Има и непредвидимо вариране.

— Навярно „облаци“ — предположи Ган.

— Защо „облаци“?

— Знаеш традиционната фраза: „Облаци скриват слънцето“.

— Така ли мислите? Да, възможно е.

— Е, продължавай.

— Дайте да видим. „Океан“ и „остров“ вече обясних. „Буря“ означава влага във въздуха, падаща на капки. „Вятър“ е движение на огромни маси въздух. „Гръм“ е или спонтанно статично разреждане във въздуха, или силен спонтанен шум. „Градушка“ е падащ лед.

— Това е любопитно — каза Ган. — Откъде пада ледът? Как? Защо?

— Нямам ни най-малка представа. Всичко е много променливо. Има буря по някое време, но друго — няма. Очевидно на повърхността има региони, където винаги е студено, в други винаги е топло, а в трети е и студено, и топло по различно време.

— Удивително. Каква част от всичко това според теб е неправилно тълкуване на чуждопланетните умове?

— Никаква. Сигурен съм. Всичко беше съвсем ясно. Имах достатъчно време да проуча особените им умове. Прекалено много време.

Мислите му отново се уединиха.

— Това е добре — рече Ган. — Винаги съм се страхувал от склонността ни да гледаме романтично на така наречения „Златен век“ на нашите обитавали повърхността предци. Чувствах, че в групата ни ще има силен стремеж към нов живот на повърхността.

— Не — яростно отрече Рой.

— Очевидно не. Съмнявам се, че и най-твърдия сред нас би помислил дори за един ден живот в среда, каквато описваш ти, с нейните бури, дни, нощи, с неподходящите й и непредвидими вариации. — Мислите на Ган бяха доволни. — Утре ще започнем процеса на прехвърлянето. Щом стигнем на острова… Необитаем е, казваш.

— Напълно необитаем. Беше единственият от този тип, над който мина превозното средство. Информацията на Техника беше подробна.

— Добре. Ще започнем операцията. Ще отнеме цели поколения време, Рой, но накрая ще бъдем в Дълбината на нов, топъл свят, в приятни пещери, където контролираната среда ще доведе до развитието на всякаква култура и изтънченост.

— И — прибави Рой, — никакъв контакт от какъвто и да било род със съществата на повърхността.

— Защо така? — попита Ган. — Колкото и да са примитивни, те биха могли да са ни от полза, щом установим базата си. Раса, която може да построи летателни машини, сигурно притежава известни способности.

— Не е така. Те са много войнствени, сър. Биха нападнали с животинска жестокост по всякакъв повод и…

Ган го прекъсна.

Притеснява ме психосянката, която обкръжава сведенията ти за чуждопланетяните. Криеш нещо.

— Отначало си помислих, че бихме могли да извлечем полза от тях — отвърна Рой. — Даже да не се сприятелят с нас, поне бихме могли да ги контролираме. Накарах един от тях да натисне копчето в куба и това беше трудно. Много трудно. Умовете им са принципно различни.

— В какво отношение?

— Ако можех да го опиша, разликата нямаше да е принципна. Но мога да ви дам пример. Бях в ума на едно бебе. Те нямат камери за съзряване. За бебетата се грижат отделни индивиди. Създанието, което се грижеше за моя приемник…

— Да.

— Тя (беше женска) изпитваше особена връзка с малкото. Имаше чувство за собственост, за връзка, която изключва останалата част от обществото. Стори ми се, че определих смътно някаква емоция, която свързва човек с познат или приятел, но беше много по-силна и необуздана.

— Е — каза Ган, — без мисловен контакт те навярно нямат истинска концепция за общество и може да създават под връзки. Или връзката беше патологична?

— Не, не. При всички е така. Жената, която се грижеше за бебето, беше майка му.

— Невъзможно. Собствената му майка?

— По необходимост. Бебето беше прекарало първата част от съществуването си вътре в майка си. Физически вътре. Яйцата на създанието остават в тялото. Те се осеменяват в тялото. Растат в тялото и излизат живи.

— Огромни пещери! — възкликна Ган. Беше силно отвратен. — Всяко създание ще знае кои са собствените му деца. Всяко дете ще има конкретен баща…

— Който също ще бъде известен. Пренасяха моя приемник осем хиляди километра, доколкото успях да преценя разстоянието, за да го види баща му.

— Невероятно!

— Трябва ли ви още, за да разберете, че никога няма да има никаква среща на умове? Разликата е толкова фундаментална, толкова същностна.

Жълтината на съжалението обагри и огруби мисловната верига на Ган.

— Това би било твърде зле — каза той. — Мислех си…

— Какво, сър?

— Мислех си, че за пръв път два разума ще си помагат един на друг. Мислех си, че заедно бихме могли да напреднем по-бързо, отколкото всеки един поотделно. Даже да бяха примитивни в технологично отношение, каквито всъщност са, техниката не е всичко. Мислех си, че въпреки това бихме могли да се научим на нещо от тях.

— На какво да се научим? — брутално попита Рой. — Да познаваме родителите си и да се сприятеляваме с децата си ли?

— Не — отвърна Ган. — Не, ти си съвсем прав. Преградата между нас трябва да остане завинаги пълна. Те ще разполагат с Повърхността, а ние с Дълбината и така ще бъде.

Вън от лабораторията Рой срещна Уенда. Мислите й изразяваха концентрирано удоволствие.

Мислите на Рой също бяха приятни. Бе много успокоително да осъществяваш чист мисловен контакт с приятел.

Край