Айзък Азимов
Дълбината (7)

7.

— Струва ми се, че започва да се чувства малко по-добре, бедното мъниче — рече стюардесата.

— Никога не е правил така преди — през сълзи настояваше Лора. — Никога.

— Предполагам, че просто е имал малко колики — успокои я стюардесата.

— Може би е повит прекалено стегнато — предположи г-жа Елис.

— Може би — каза стюардесата. — Доста е топло. Тя отви одеялцето и вдигна нощничката, за да открие коремчето, розово и издуто. Уолтър още хленчеше.

— Да го преповия ли вместо вас? — попита стюардесата. — Доста е мокър.

— Ако обичате.

Повечето от по-близко седящите пътници се бяха върнали на местата си. По-далечните бяха престанали да проточват шии.

Г-н Елис остана на пътечката с жена си.

— Вижте — обади се той.

Лора и стюардесата бяха прекалено заети, за да му обърнат внимание, а г-жа Елис го пренебрегна просто по навик.

Г-н Елис беше свикнал с това. Във всеки случай, забележката му бе чисто, теоретична. Той се наведе и посегна към кутията под седалката.

Г-жа Елис нетърпеливо погледна надолу.

— Божичко, Джордж, недей да пипаш така багажа на други хора — смъмри го тя. — Седни си на мястото. На път си.

Г-н Елис смутено се изправи.

С все още зачервени и насълзени очи, Лора каза:

— Не е мое. Даже не знаех, че е под седалката ми.

Стюардесата вдигна поглед от хленчещото бебе и попита:

— Какво е това?

Г-н Елис сви рамене.

— Кутия.

— Ами за какво ти е, за Бога? — попита жена му.

Г-н Елис се замисли за причината. За какво ли му беше?

— Бях любопитен — промълви той.

— Готово! — възкликна стюардесата. — Мъничкото момченце е сухо и се обзалагам, че след две минути пак ще е щастливо. А? Нали, миличко?

Но миличкото още хълцаше. То рязко извърна глава, когато отново му предложиха биберона.

— Нека да го затопля малко — протегна ръка стюардесата, вдигна шишето и се отдалечи по пътеката.

Г-н Елис взе решение. Той без колебание вдигна кутията и я постави на облегалката на седалката си. Не обърна внимание на намръщването на жена си.

— Няма да я повредя — обеща той. — Просто я разглеждам. От какво ли е направена?

Почука я с кокалчетата на пръстите си. Никой от другите пътници не изглеждаше заинтригуван. Не обръщаха внимание нито на г-н Елис, нито на кутията. Сякаш нещо беше изключило специално тази насока на интерес у тях. Даже г-жа Елис, заговорила се с Лора, му бе обърнала гръб.

Г-н Елис завъртя кутията и откри отвора й. Знаеше, че трябва да има отвор. Беше достатъчно голям, за да мушне пръста си, макар че, разбира се, нямаше причина да пъха пръст в някаква странна кутия.

Внимателно вкара пръста си. Там имаше черен бутон, който копнееше да докосне. Той го натисна.

Кутията потрепери, внезапно изскочи от ръцете му и мина през облегалката на седалката му.

Зърна я да минава през пода, а после на това място си беше непокътнатият под и нищо повече. Той бавно протегна ръце и погледна дланите си. Сетне падна на колене и опипа пода.

Върнала се с биберона, стюардесата попита любезно:

— Загубихте ли нещо, сър?

Г-жа Елис погледна надолу и каза:

— Джордж!

Г-н Елис се изправи. Беше зачервен и объркан.

— Кутията… Изплъзна се и потъна…

— Каква кутия, сър? — попита стюардесата.

— Може ли да взема биберона, госпожице? — намеси се Лора. — Той вече не плаче.

— Разбира се. Моля.

Уолтър жадно отвори уста и лапна цицката. Млякото започна да изпуска въздушни мехурчета и се разнесоха звуци от преглъщане.

Лора сияещо вдигна поглед.

— Сега изглежда добре. Благодаря ви, госпожице. Благодаря ви, г-жо Елис. Известно време почти ми се струваше като че ли това не е моето малко момченце.

— Ще се оправи — рече г-жа Елис. — Може да му е станало лошо от самолета. Седни си на мястото, Джордж.

— Просто ме повикайте, ако имате нужда от нещо — обади се стюардесата.

— Благодаря ви — отвърна Лора.

— Кутията… — започна г-н Елис и млъкна.

Каква кутия? Не си спомняше никаква кутия.

Но един ум на борда на самолета проследи куба, докато падаше по парабола, без да му пречи вятъра или въздушното съпротивление и минаваше през газовите молекули по пътя си.

Атолът под него беше мъничък тъмен център в огромната цел. Някога, по време на войната, на него имаше самолетна писта и казарми. Казармите се бяха срутили, пистата бе изчезваща, разпокъсана лента и атолът беше празен.

Кубът удари листака на една палма, което изобщо не го обезпокои. Той премина през ствола и корала. После потъна в самата планета, без изобщо да вдигне прах, за да загатне за влизането си.

На шест метра под повърхността кубът спря и застина неподвижен, като се смеси с атомите на скалата и все пак остана различен.

Това беше всичко. Беше нощ, а сетне ден. Валеше, духаше вятър и вълните на Тихия океан се разбиваха в бяла пяна върху белия корал. Не се случваше нищо.

Нищо нямаше и да се случи — за десет години.