Айзък Азимов
Дълбината (6)

6.

Умът на Рой беше в шок. В първия миг седеше стегнат на стола си в контакт с ясния ум на Ган, а в следващия (не осъзнаваше изминалото време) бе потопен в смесица от странна, варварска и разпокъсана мисъл.

Той изцяло затвори ума си. Беше широко открит, за да увеличи ефективността на резонанса и първият допир до чуждия разум бе…

Не болезнен — не. Замайващ, противен? Не, и това не. Нямаше точна дума.

Той се отпусна в тихото небитие на ума си и обмисли положението си. Усещаше лекия допир на Приемателната станция, с която беше в мисловна връзка. Беше дошла заедно с него. Добре!

За момент игнорира приемника си. Можеше да му потрябва за драстичните операции по-късно, затова щеше да е разумно да не предизвиква подозрения засега.

Той изследваше. Влезе в ума напосоки и първо прецени чувствените впечатления, от които беше проникнат. Създанието бе чувствително към части от електромагнитния спектър, към вибрациите на въздуха и, разбира се, към телесен контакт. Притежаваше локализирани химични усещания…

Това като че ли беше всичко. Той огледа пак удивен. Не само, че нямаше пряко усещане за маса и електричен заряд, нито пък изтънчените тълкуватели на Вселената, но нямаше и какъвто и да е мисловен контакт.

Умът на създанието беше напълно изолиран.

В такъв случай как общуваха? Погледна още по-нататък. Имаха сложен код от контролирани вибрации на въздуха.

Бяха ли разумни? Дали не беше избрал осакатен ум? Не, всички бяха такива.

Той филтрира групата от обкръжаващи го умове през мисловните си мустачки в търсене на Техник или на някой, който минаваше за такъв сред тези сакати полуразуми. Откри ум, който мислеше за себе си като за контрольор на превозни средства. Част от информацията удиви Рой. Намираше се на превозно средство във въздуха.

Тогава дори и без мисловен контакт биха могли да са построили зачатъчна механична цивилизация. Или пък бяха живи оръдия в ръцете на истински разуми някъде другаде на планетата? Не… Умовете им казваха „не“.

Той изследва Техника. Ами непосредствената околна среда? Трябваше ли да се страхува от кошмарите на древните? Опасности в средата съществуваха. Въздушни движения. Температурни промени. Изливане на вода от въздуха, течна или твърда. Електрически разреждания. Имаше кодови вибрации за всяко явление, но те не означаваха нищо. Връзката на което и да било от явленията с дадените им имена от обитавалите повърхността предци беше въпрос на предположения.

Нямаше значение. Имаше ли опасност сега? Имаше ли опасност тук? Имаше ли каквато и да била причина за страх или неспокойствие?

Не! Умът на Техника казваше „не“.

Това беше достатъчно. Той се върна към ума-приемник и си почина за малко, а после любопитно се разпростря…

Нищо!

Умът-приемник беше празен. Най-много да имаше смътни усещания за топлина и леко трепкане на ненасочена реакция към основните стимули.

Да не би приемникът да умираше, в края на краищата? Дали не страдаше от афазия? Или мозъчната му дейност беше увредена?

Той бързо се премести до най-близкия ум, зарови се в него в търсене на информация за своя приемник и я откри.

Приемникът му беше бебе от тази раса.

Бебе? Нормално бебе? А толкова недоразвито?

Той позволи на ума си да потъне и се сля за миг с това, което съществуваше в приемника му. Потърси двигателните области на мозъка и ги откри с трудност. Едно предпазливо стимулиране беше последвано от странно движение на крайниците на приемника му. Той опита по-фин контрол и се провали.

Почувства гняв. Бяха ли помислили за всичко в края на краищата? Бяха ли помислили за разумите без мисловен контакт? Бяха ли помислили за малките създания като напълно недоразвити, сякаш са все още в яйцето?

Това означаваше, разбира се, че в личността на приемника си той нямаше да може да активира Приемателната станция. Мускулите и умът бяха прекалено слаби, прекалено неконтролируеми за който и да е от трите метода, очертани от Ган.

Той напрегнато се замисли. Едва ли можеше да очаква да въздейства на толкова маса през несъвършеното фокусиране на мозъчните клетки на приемника си, но дали щеше да стане нещо чрез непряко въздействие през мозък на възрастен? Прякото физическо въздействие щеше да е много слабо — щеше да се равнява на разлагане на съответни молекули на аденозин трифосфат и ацетилхолин. След това създанието щеше да действа самостоятелно.

Той се колебаеше да опита, страхуваше се от неуспех, но после прокле страха си. Отново влезе в най-близкия ум. Беше на женска от расата и бе в състояние на временно потискане, което бе забелязал при други. Не го изненада. Толкова рудиментарни умове като тези имаха нужда от периодични почивки.

Той разгледа ума пред себе си, като мисловно докосваше областите, които биха могли да реагират на стимулиране. Избра една от тях, докосна я и съзнателните области се изпълниха с живот почти незабавно. Изляха се чувствени впечатления и равнището на мисълта рязко се повиши.

Добре!

Но не достатъчно добре. Това беше само бодване, само щипване. Не беше команда за конкретно действие.

Той неспокойно се размърда, когато върху него се стовари емоция. Дойде от ума, който току-що бе стимулирал и беше насочена, разбира се, към приемника му, а не към него. Въпреки това примитивната й незрелост го раздразни и той затвори ума си за неприятната топлина на неприкритите чувства на женската.

Втори ум се съсредоточи върху неговия приемник и ако беше материален или ако бе контролирал задоволително приемника, щеше да бъде силно раздразнен.

Велики пещери, нямаше ли да му позволят да се концентрира върху сериозната си работа?

Той остро удари към втория ум, активирайки центровете на безпокойство и умът се отдръпна.

Беше доволен. Това бе съвсем просто, неопределено стимулиране и беше сработило отлично. Бе прочистил мисловната атмосфера.

Той се върна към Техника, който контролираше превозното средство. Трябваше да научи подробностите за повърхността, над която минаваха.

Вода? Той бързо сортира данните.

Вода! И още вода!

Думата „океан“ имаше смисъл. Старата, традиционна дума „океан“. Кой би могъл да мечтае, че е възможно да съществува толкова много вода!

Но тогава, ако това беше „океан“, традиционната дума „остров“ придобиваше очевидно значение. Той хвърли целия си ум в търсене на географска информация. „Океанът“ беше изпъстрен с точици земя, но на Рой му трябваше точно…

Беше прекъснат от кратко пронизване на изненада, когато приемникът му се придвижи през пространството и бе притиснат до съседното женско тяло.

Умът на Рой, в момента зает, беше открит и непредпазен. Женските емоции го затрупаха с пълна сила.

Рой потрепери. Като се опитваше да се освободи от отвличащите го животински страсти, той притисна мозъчните клетки на приемника, през които се отвеждаше грубостта.

Направи го прекалено бързо, прекалено енергично. Умът на приемника му се изпълни с разпръсната болка и моментално почти всички умове, до които можеше да достигне, реагираха на последвалите въздушни вибрации.

Раздразнен, той се опита да потуши болката и успя само да я стимулира още повече.

През мисловната мъгла на болката на приемника той се зарови в ума на Техника, като се стремеше да предотврати разфокусирането на контакта.

Умът му замръзна. Най-добрата възможност почти беше настъпила! Навярно разполагаше с двайсет минути. След това щеше да има и други шансове, но не толкова добри. И все пак той не смееше да се опита да насочи действията на друг, докато умът на приемника му бе в толкова пълна дезорганизация.

Рой отстъпи, оттегли се в ума си, като поддържаше само съвсем слаба връзка с гръбначните клетки на приемника си и зачака.

Минутите минаваха и малко по малко той възстанови пълната връзка.

Оставаха му пет минути. Рой избра обект.