Айзък Азимов
Пътят на марсианците (8)

8.

Тед Лонг скиташе по назъбената повърхност на фрагмента с толкова вледенено сърце, колкото земята, по която ходеше. Там, на Марс, всичко му се беше струвало съвършено логично, но това бе Марс. Беше го разработил внимателно в ума си в съвършено разумни стъпки. Още си спомняше как точно стана.

Придвижването на един тон от кораба не означаваше изразходване на един тон вода. Масата не беше равна на масата, а масата, умножена по скоростта, бе равна на масата, умножена по скоростта. С други думи, нямаше значение дали изхвърляш един тон вода за един километър и шестстотин метра на секунда или четирийсет и пет килограма вода за трийсет и два километра на секунда. Получаваше се една и съща скорост на кораба.

Това означаваше, че дюзите на двигателя трябва да бъдат по-тесни, а парата — по-гореща. Но тогава се появяваха пречки. Колкото по-тясна бе дюзата, толкова повече енергия се губеше в триене и турбулентност. Колкото по-гореща бе парата, толкова по-огнеупорна трябваше да е дюзата и толкова по-малка бе трайността й. Границата в тази насока беше достигната бързо.

После, тъй като дадено тегло на водата можеше да придвижи значително повече от собственото си тегло при условията на стесняване на дюзите, то трябваше да е голямо. Колкото по-големи бяха водните резервоари, толкова по-голям беше действителният размер на кораба, даже в пропорция. Затова започнаха да правят лайнерите по-тежки и по-големи. Но пък колкото по-голям беше корпусът, толкова по-тежки бяха свръзките, толкова по-трудно се правеха спойките и толкова по-строги бяха инженерните изисквания. За момента границата в тази насока също беше достигната.

И после Лонг трябваше да напипа това, което му се струваше основният проблем — изконната твърда концепция, че горивото трябва да бъде поставено в кораба — металът трябваше да бъде изграден така, че да обгражда милиони тонове вода.

Защо? Не беше задължително водата да е вода. Можеше да е лед, а на леда можеше да се придава форма. В него можеха да се стопят дупки. Корпусите и двигателите можеха да се наместят в тях. Кабелите можеха да свържат здраво корпусите и двигателите под въздействието на силата на магнитни полета.

Лонг усети, че земята, по която вървеше, трепери. Беше в предната част на фрагмента. Дванайсет кораба влизаха и излизаха от леглата, издълбани в него и фрагментът се тресеше от непрекъснатото въздействие.

Ледът не беше необходимо да се добива. Той съществуваше в пръстените на Сатурн на подходящи парчета. Точно това всъщност бяха пръстените — парчета почти чист лед, които се въртяха около Сатурн. Така твърдеше спектроскопията, така и се бе оказало. В момента Лонг стоеше на едно такова парче с дължина над три километра и с дебелина около километър. Представляваше почти половин милиард тона вода, събрани в едно парче и той стоеше отгоре му.

Но сега се изправяше лице в лице с реалностите на живота. Никога не беше казвал на хората точно колко бързо очаква да превърне фрагмента в кораб, но в сърцето си той си бе въобразявал, че ще е за два дни. Вече беше изминала седмица и Лонг не смееше да изчисли оставащото време. Дори беше загубил увереността си, че задачата изобщо е изпълнима. Щяха ли да са в състояние да управляват двигателите достатъчно деликатно през проходите, прокарани през три километра лед, за да излязат от теглещата ги гравитация на Сатурн?

Водата за пиене бе недостатъчна, макар че винаги можеха да си дестилират още от леда. Все пак и хранителните припаси не бяха в по-добро състояние.

Той спря и погледна нагоре в небето с напрегнати очи. Ставаше ли обектът по-голям? Би трябвало да измери разстоянието до него. Всъщност, не смееше да прибавя и тази неприятност към останалите. Мисълта му се плъзна обратно към по-неотложни проблеми.

Духът поне беше висок. Хората изглежда се радваха, че са стигнали до Сатурн. Бяха първите човешки същества, проникнали толкова надалеч, първите, минали край астероидите, първите, видели Юпитер като светещо камъче с голи очи, първите, видели Сатурн — така.

Не мислеше, че петдесетима практични, закалени, събиращи резервоари боклукчии биха отделили време, за да се отдадат на подобни емоции. Но го правеха. И се гордееха.

Двама мъже и един полузаровен кораб се плъзгаха към движещия се хоризонт, докато Лонг вървеше.

— Хей, вие, там! — енергично извика той.

— Ти ли си, Тед? — попита Риос.

— Можеш да се обзаложиш. Дик ли е този с теб?

— Естествено. Хайде, поседни. Точно се приготвяхме за заледяването и си търсехме извинение, за да се забавим.

— Аз — не — бързо каза Суенсън. — Кога тръгваме, Тед?

— Веднага, щом свършим. Това не е отговор, нали?

— Предполагам, че няма какъвто и да било друг отчаяно поклати глава Суенсън.

Лонг вдигна очи и се втренчи в неправилното ярко петно в небето.

Риос проследи погледа му.

— Какво има?

За миг, Лонг не отговори. Небето иначе беше черно, а фрагментите от пръстена приличаха на фона му на оранжев прах. Сатурн беше на повече от три четвърти под хоризонта и пръстените се движеха с него. На осемстотин метра един кораб изхвръкна през ледения отвор на планетоида в небето, освети се в оранжево от Сатурн и отново се спусна надолу.

Земята леко потрепери.

— Нещо относно „Сянката“ ли те безпокои? — попита Риос.

Така го наричаха. Беше най-близкият фрагмент от пръстените, твърде близък, като се имаше предвид, че се намираха на външния ръб на пръстените, където парчетата бяха разпръснати сравнително нарядко помежду си. Навярно беше на около три километра — назъбена планина с ясно видима форма.

— Как ти изглежда? — попита Лонг.

Риос сви рамене.

— Добре, предполагам. Не виждам нищо нередно.

— Не ти ли се струва, че нараства?

— Защо трябва да го прави?

— Е, не ти ли се струва? — настоя Лонг.

Риос и Суенсън замислено се втренчиха в него.

— Наистина изглежда по-голям — призна Суенсън.

— Ти просто ни втълпяваш тази представа — възрази Риос. — Ако беше по-голям, щеше да дойде по-близо.

— А не е ли възможно?

— Тези неща имат стабилна орбита.

— Така беше, когато пристигнахме тук — каза Лонг. — Хей, усетихте ли това?

Земята отново потрепери.

— Пробиваме това чудо вече от седмица — продължи Лонг. — Първо, двайсет и пет кораба се приземиха, което промени инерцията му. Не много, разбира се. После, стопихме части от него и корабите ни излизаха само в единия му край. За една седмица може да сме променили орбитата му съвсем малко. Възможно е двата фрагмента, този и „Сянката“, да се приближават един към друг.

— Има достатъчно място, за да ни пропусне — замислено гледаше фрагмента Риос. — Освен това, даже ако не можем да кажем със сигурност дали става по-голям, колко бързо може да се движи? В сравнение с нас, имам предвид.

— Не е необходимо да се движи бързо. Инерцията му е колкото нашата, така че колкото и леко да ни удари, ще ни измести напълно от орбитата ни, може би към където не искаме да отидем. Всъщност, ледът има много малка якост на скъсване, тъй че и двата планетоида могат да се разбият на малки парченца.

Суенсън се изправи на крака.

— По дяволите, ако мога да кажа как се движи един резервоар на разстояние от хиляда километра, мога да кажа също и какво прави една планина на трийсет и два километра. — Той се обърна към кораба.

Лонг не го спря.

— Нервен е — рече Риос.

Съседният планетоид се издигна в зенита си, мина над главите им и започна да се спуска. Двайсет минути по-късно хоризонтът срещу онази част, зад която беше изчезнал Сатурн, избухна в оранжеви пламъци, докато той започваше отново да се издига.

— Ей, Дик, да не заспа там? — извика в радиостанцията си Риос.

— Проверявам — долетя приглушеният отговор.

— Движи ли се? — попита Лонг.

— Да.

— Към нас ли?

Последва пауза. Гласът на Суенсън звучеше раздразнено.

— Съвсем скоро, Тед. Пресичането на орбитите ще стане след три дни.

— Ти си луд! — извика Риос.

— Проверих четири пъти — каза Суенсън.

„Какво ще правим сега?“ — безучастно си помисли Лонг.