Айзък Азимов
Пътят на марсианците (5)

5.

Когато Хамиш Санков беше дошъл на Марс, не съществуваше такова нещо, като местен марсианец. Сега тук имаше двестатина бебета, чиито дядовци бяха родени на Марс — местни вече трето поколение.

Когато беше дошъл като юноша, Марс не бе нищо повече от купчина приземени космически кораби, свързани с херметично затворени подземни тунели. През годините бе видял как масово израстват сгради, как подават тъните си муцуни в рядката, негодна за дишане атмосфера. Бе видял как се появяват огромни складове, които можеха да погълнат целите космически кораби, заедно с товарите им. Бе видял мините да изникват от нищото и да се превръщат в огромни вдлъбнатини в кората на Марс, а населението стигна от петдесет до петдесет хиляди.

Те го караха да се чувства стар, тези отдавнашни спомени — те и още по-смътните спомени, предизвикани от присъствието на този земянин пред него. Посетителят му върна към живот онези отдавна забравени и изхвърлени мисли за един мек и топъл свят, който беше мил и нежен към човечеството като майчина утроба.

Земянинът изглеждаше току-що излязъл от онази утроба. Не много висок, не много слаб — всъщност, определено пълен. Тъмна коса с елегантни ситни къдри изящен малък мустак и отлично почистена кожа. Облеклото му беше в същия стил — толкова свежо и изгладено, колкото изобщо можеше да бъде пластекът.

Собствените дрехи на Санков бяха марсианско производство, удобни и чисти, но вече отдавна старомодни. Лицето му беше набръчкано, косата чисто бяла, а адамовата му ябълка се движеше, когато говореше.

Земянинът беше Майрън Дигби, член на Общото събрание на Земята. Санков беше комисар на Марс.

— Всичко това ни нанася силен удар, представителю — заяви Санков.

— То нанася силен удар и на повечето от нас, комисарю.

— Хм-хм. Тогава не съм в състояние честно да кажа, че мога да го разбера. Естествено, ясно ви е, че не мога да вникна в земните порядки, само защото съм роден там. На Марс се живее трудно, представителю, и вие трябва да го осъзнаете. Необходимо е много кръстосване на космоса, само за да ни бъде доставена храна, вода и суровини, та да можем да преживеем. Не е останало много място за книги и нови филми. Даже видеопрограмите стигат до Марс с цял месец по-късно, когато Земята е в конюнкция, и дори тогава никой няма много време за слушане.

В офиса ми се получава седмично резюме на филмите от „Планетари Прес“. Обикновено нямам време да му обърна внимание. Може би ще ни наречете провинциалисти и ще бъдете прав. Когато се случи нещо подобно, единственото, което можем да сторим, е безпомощно да се гледаме един друг.

— Сигурно не искате да кажете, че хората ви на Марс не са чули за кампанията на Хайлдър срещу разхитителите — бавно каза Дигби.

— Не, не мога да кажа точно това. Има един млад боклукчия, син на мой добър приятел, загинал в космоса — неуверено се почеса отстрани по врата Санков, — чието хоби е да чете материали за земната история и подобни неща. Той хваща видеопредавания, когато е в космоса, и е слушал онзи човек, Хайлдър. Доколкото разбирам, това е била първата реч на Хайлдър срещу разхитителите.

Младежът дойде при мен да ми каже. Естествено, не го приех много насериозно. Известно време след това преглеждах филмите на „Планетари Прес“, но за Хайлдър и за това, което го е направило да изглежда толкова забавен, не се споменаваше много.

— Да, комисарю — рече Дигби, когато започна, всичко това приличаше на майтап.

Санков протегна настрани от бюрото си чифт дълги крака и ги кръстоса в глезените.

— Струва ми се, че все още си е така. Какъв е доводът му? Изразходваме вода. Опитал ли се е да хвърли поглед на някои изчисления? Имам ги тук всичките. Донесоха ми ги, когато пристигна този комитет.

Изглежда, че Земята има шестстотин и четирийсет милиона кубични километра вода в океаните си и всеки кубичен километър тежи близо три милиарда тона. Това е много вода. Ние използваме за космически полети част от това количество. Тласъкът е предимно в гравитационното поле на Земята, което означава, че изхвърлената вода се връща в океаните. Хайлдър не включва това в сметката. Като казва, че се разхищават милион тона вода на полет, той лъже. Всъщност е по-малко от сто хиляди тона.

Да предположим сега, че правим петдесет хиляди полета на година. Не е така, разбира се, не са даже и хиляда и петстотин. Но да речем, че са петдесет хиляди. Взимам под внимание, че с времето ще има значително увеличение. При петдесет хиляди полета, всяка година в космоса ще се загубва един и половина кубичен километър вода. Това означава, че след милион години, Земята ще загуби четвърт процент от цялото си налично количество вода!

Дигби протегна ръце с дланите нагоре и ги остави да се отпуснат.

— Комисарю, в своята кампания срещу Хайлдър „Междупланетни сплави“ използва подобни изчисления, но не можете да победите една невероятна, изпълнена с емоция енергия, само със студена математика. Този човек, Хайлдър, измисли име — „разхитители“. Бавно превърна това име в колосален заговор — банда брутални печалбари ограбват Земята за собствената си незабавна изгода.

Обвини правителството, че ги крие, Събранието — че се управлява от тях, пресата — че е тяхна собственост. За съжаление, всичко това не изглежда абсурдно на средния човек. Той знае отлично какво могат да причинят на земните ресурси разни егоисти. Знае какво е станало със земния нефт през Периода на бедите например, и как е бил унищожен хумусът.

Когато фермерите търпят суша, не ги е грижа, че количеството загубена при космически полети вода е само нищожна капчица, щом се касае за целия воден запас на Земята. Хайлдър им дава кого да винят и това е възможно най-голямата утеха в бедата. Няма да се откажат от нея заради някакви си изчисления.

— Точно това ме озадачава — призна Санков. — Може би е защото не знам как стават нещата на Земята, но ми се струва, че там няма толкова фермери, които да търпят суша. Доколкото успях да разбера от резюметата на новините, тези хора на Хайлдър са малцинство. Защо Земята тръгва с неколцина фермери и смахнати, които ги подстрекават?

— Защото, комисарю, съществуват такива неща, като разтревожени човешки същества. Стоманодобивната промишленост разбира, че епохата на космическите полети ще набляга все повече на леките, нежелезни сплави. Различните миньорски профсъюзи се тревожат от извънземната конкуренция. Всеки жител на Земята, който не може да намери алуминий, за да си построи къща от сглобяеми елементи, е сигурен, че това е така, защото алуминият отива на Марс. Познавам един професор по археология, който е в движението срещу разхитителите, защото не може да получи държавна субсидия за разкопките си. Той е убеден, че всички държавни пари отиват за проучвания в областта на ракетите и космическата медицина и това го възмущава.

— По всичко изглежда, че хората на Земята са съвсем различни от нас тук, на Марс — каза Санков. — Но какво прави Общото събрание? Защо трябва да слуша Хайлдър?

Дигби кисело се усмихна.

— Политиката не е приятна за обяснение. Хайлдър внесе закона за създаване на комитет за разследване на разхитителството при космическите полети. Може би три четвърти или повече от членовете на Общото събрание бяха против такова разследване, като непоносимо и безполезно разрастване на бюрокрацията — каквото всъщност си е. Но пък как който и да било законодател би могъл да е срещу едно обикновено разследване на разхитителството? Би прозвучало така, като че ли се бои или крие нещо. Би прозвучало така, като че ли той самият лично печели от разхитителството. Хайлдър изобщо не се страхува да отправя такива обвинения и, верни или не, те биха били решителен фактор за гласоподавателите на следващите избори. Законът беше гласуван.

И тогава бе повдигнат въпросът за назначаване на членове на комитета. Онези, които бяха срещу Хайлдър, се дърпаха — това щеше да означава решения, които непрекъснато щяха да са объркващи. Оставането извън комитета би направило тези представители много по-малко уязвими за Хайлдър. Резултатът е, че аз съм единственият му член, който е откровено срещу Хайлдър и това може да ми струва преизбирането.

— Ще ми бъде неприятно да чуя това, представителю — рече Санков. — Изглежда, че Марс няма толкова приятели, колкото си мислехме. Не бихме искали да загубим един от тях. Но ако Хайлдър спечели, какво цели той?

— Струва ми се — отвърна Дигби, — че е очевидно. Иска да стане следващият световен координатор.

— Мислите ли, че ще успее?

— Ако не стане нещо, което да го спре, ще успее.

— И тогава какво? Ще изостави ли тази кампания срещу разхитителството?

— Не мога да кажа. Не знам дали е разработил плановете си за тогава. Все пак, ако искате да чуете предположението ми, той не би могъл да изостави кампанията и да поддържа популярността си. Нещата вече са извън контрол.

Санков се почеса отстрани по врата.

— Добре. В такъв случай ще ви помоля за съвет. Какво можем да направим ние тук, на Марс? Вие познавате Земята. Знаете положението. Ние не. Кажете ни как да постъпим?

Дигби се изправи и се приближи до прозореца. Погледна към ниските куполи на други сгради — червени каменни, съвсем самотно безцветни, лилаво небе и съсухрено слънце.

Без да се обръща, той подхвърли:

— Наистина ли ви харесва на Марс, хора?

Санков се усмихна.

— Повечето от нас не познават много който и да било друг свят, представителю. Струва ми се, че Земята ще бъде за тях нещо странно и неудобно.

— Но марсианците не биха ли могли да свикнат с нея? Не е трудно. Не бихте ли могли да се научите да се наслаждавате на привилегията да дишате въздух под открито небе? Някога сте живял на Земята. Спомняте ли си как беше?

— Спомням си нещо. И все пак, изглежда няма да е лесно за обяснение. Земята просто си е там. Тя пасва на хората и хората й пасват. Хората приемат Земята по начина, по който я намират. Марс е друго. Той е някак си некултивиран и не пасва на хората. Те трябва да направят нещо от него. Трябва да построят нов свят, а не да приемат това, което намират. Марс още не е нещо особено, но ние строим и когато свършим, ще разполагаме точно с това, което искаме. Страхотно чувство е да знаеш, че строиш нов свят. След това Земята няма да ни бъде интересна.

— Сигурно обикновеният марсианец не изпитва такова философско задоволство да води този ужасно тежък живот заради бъдеще, което навярно е отдалечено със стотици поколения — усъмни се представителят.

— Не-е, не е точно така. — Санков вдигна десния си глезен върху лявото си коляно и започна да се люлее, докато говореше. — Както казах, марсианците приличат много на жителите на Земята, което означава, че са човешки същества, а човешките същества не се занимават много с философия. В един растящ свят има за какво да се живее, независимо дали често мислиш за това, или не.

Когато за пръв път дойдох на Марс, баща ми редовно пращаше писма. Беше счетоводител и просто си остана такъв. Когато почина, Земята не беше много по-различна от онова, което е била при раждането му. Не е видял да се случва нищо. Всеки ден е бил като всеки друг ден, а животът е бил просто начин да си прекараш времето, докато умреш.

На Марс е друго. Всеки ден има нещо ново — градът е по-голям, вентилационната система получава нов тласък, водните линии от полюсите са се изгладили. Точно сега планираме да изградим свое собствено дружество за филмови новини. Ще го наречем „Марс Прес“. Ако не си живял, когато нещата навсякъде около теб се развиват, никога няма да разбереш колко прекрасно те кара да се чувстваш това.

Не, представителю, Марс е мъчен и тежък, а Земята е много по-спокойна, но ми се струва, че ако вземете нашите момчета там, ще бъдат нещастни. Навярно повечето от тях няма да са в състояние да разберат защо, но ще се чувстват изгубени, изгубени и безполезни. Струва ми се, че мнозина от тях никога няма да успеят да се приспособят.

Дигби се извърна от прозореца, а гладката, розова кожа на челото му се бе набръчкала от намръщването му.

— В такъв случай, комисарю, съжалявам за вас. За всички вас.

— Защо?

— Защото не мисля, че хората ви на Марс могат да направят нещо. Или хората на Луната и Венера. Няма да стане сега, може би няма да стане и след година-две или дори след пет. Но много скоро всички вие ще трябва да се върнете на Земята, освен ако…

Белите вежди на Санков се извиха ниско над очите му.

— Е?

— Освен ако не откриете друг източник на вода, а не планетата Земя.

Санков поклати глава.

— Не изглежда много вероятно, нали?

— Не много.

— И смятате, че няма друг шанс?

— Никакъв.

Дигби каза това и излезе, а Санков остана продължително загледан в нищото, преди да набере една комбинация от местната комуникационна линия.

След малко Тед Лонг го погледна.

— Беше прав, синко — въздъхна Санков. — Нищо не могат да направят. Даже онези, на които им е ясно, ме няма начин. Откъде разбра?

— Комисарю — отвърна Лонг, — когато сте прочел всичко, което можете, за Периода на бедите, особено за двайсети век, нищо в областта на политиката не е в състояние истински да ви изненада.

— Е, може би. Във всеки случай, синко, представител Дигби съжалява за нас, ужасно съжалява, може да се каже, но това е всичко. Казва, че ще трябва да напуснем Марс… или да намерим вода някъде другаде. И е убеден, че не можем да намерим вода никъде другаде.

— Знаете, че можем, нали, комисарю?

— Знам, че бихме могли, синко. Това е страхотен риск.

— Ако намеря достатъчно доброволци, рискът си е наша работа.

— Как върви?

— Не е зле. Някои от момчетата са вече на моя страна. Уговорих Марио Риос например, а вие знаете, че той е от най-добрите.

— Точно там е проблемът — доброволците ще са най-добрите мъже, които имаме. Не ми се иска да го допусна.

— Ако се върнем, ще си струва.

— Ако! Това е голяма дума, синко.

— Опитваме се да направим и голямо нещо.

— Е, дадох дума, че ако не намеря подкрепа на Земята, ще се погрижа резервоарът на Фобос да ви осигури цялата вода, която ви трябва. Успех!