Айзък Азимов
Пътят на марсианците (11)

11.

Санков правеше всичко възможно да изглежда спокоен, но му беше трудно, като се имаше предвид, че момчетата бяха съобщили за връщането си съвсем неотдавна. Но се получи достатъчно добре.

Допреди няколко дни нямаше сигурна информация, че са оцелели. Изглеждаше почти невероятно — почти неизбежно — да представляват само замръзнали трупове някъде в необятното пространство между Марс и Сатурн, нови планетоиди, които някога са били живи.

Комитетът се бе пазарил с него в продължение на седмици, преди да пристигне новината. Бяха настоявали да подпише документите заради благоприличието. Щеше да прилича на договор, доброволен и постигнат взаимно. Но Санков отлично знаеше, че при абсолютно упорство от негова страна щяха да действат едностранно и приличието щеше да отиде по дяволите. Вече изглеждаше съвсем сигурно, че Хайлдър ще бъде избран, и те щяха да се възползват от надигането на реакция на съчувствие към Марс.

Затова протакаше преговорите, като винаги размахваше пред комитета възможността за капитулация.

Тогава получи съобщение от Лонг и бързо сключи сделката.

Документите бяха поставени пред него и той направи последно заявление за присъстващите репортери.

— Целият внос на вода от Земята е двайсет милиона тона годишно — каза той. — Той намалява с разработването на нашата собствена вододобивна система. Ако подпиша този документ, с който да се съглася на ембарго, промишлеността ни ще бъде парализирана и всички възможности за развитие ще бъдат ликвидирани. Струва ми се, че Земята не може да иска това, нали?

Погледите им се срещнаха с неговия и той видя в тях само твърд блясък. Представител Дигби вече беше сменен и всички единодушно бяха срещу него.

— Казвал сте всичко това и по-рано — нетърпеливо изтъкна председателят на комитета.

— Зная, но точно сега се подготвям да подпиша и искам да си го изясня. Решена ли е Земята да ни унищожи?

— Не, разбира се. Земята е заинтересована да запази невъзстановимите си запаси вода, нищо повече.

— На Земята имате един и половина квинтилиона тона вода.

— Не можем да разхищаваме водата — заяви председателят на комитета.

И Санков подписа.

Това беше заключителната бележка, която искаше. Земята имаше един и половина квинтилиона тона вода и не можеше да я разхищава.

Сега, ден и половина по-късно, комитетът и репортерите чакаха в купола на космическия порт. През дебелите, извити прозорци виждаха голата и пуста земя.

— Още колко трябва да чакаме? — раздразнено попита председателят на комитета.

— Някои от момчетата ни бяха навън в космоса, отвъд астероидите — отвърна Санков.

Председателят на комитета извади чифт очила и ги почисти със снежнобяла кърпичка.

— И сега се връщат?

— Да.

Председателят сви рамене и вдигна вежди по посока на репортерите.

В по-малката съседна зала група жени и деца се бяха до прозореца. Санков отстъпи малко, за да им хвърли един поглед. Хиляди пъти предпочиташе да е част от тяхното вълнение и напрежение. И той като тях беше чакал вече повече от година. И той като тях беше мислил, отново и отново, че мъжете сигурно са загинали.

— Виждате ли това? — посочи Санков.

— Ей! — извика един репортер. — Това е кораб!

От съседната зала долетяха объркани викове.

Не беше толкова кораб, колкото ярко петно, засенчено от носещ се в небето бял облак. Облакът ставаше по-голям и започна да придобива форма. На фона на небето представляваше двойна линия, като горните и долните й краища се издуваха. Когато наближи още повече, яркото петно в горния край прие грубо цилиндрични очертания.

Беше неравен и грапав, но там, където го осветяваше Слънцето, се отразяваха искрящи светлинки.

Цилиндърът се спусна към земята със замислената бавнота, характерна за космическите съдове. Той повися неподвижно на бълващите реактивни двигатели и кацна върху отскачащите тонове материя, както умореният човек се отпуска на удобния си стол.

И тогава в целия купол настана тишина. Жените и децата в едната зала, политиците и репортерите в другата стояха вцепенени, с недоверчиво проточени нагоре шии.

Фланците за приземяване на цилиндъра, които се простираха далеч под двата задни двигателя, докоснаха земята и потънаха в каменистото блато. А после корабът остана неподвижен и двигателите замлъкнаха.

Но мълчанието в купола продължаваше. То продължи дълго.

Мъжете се спускаха по страните на огромния кораб, изминаваха трикилометровото разстояние до земята и скачаха долу с шипове на обувките си и брадви в ръцете си. Приличаха на комари на фона на заслепяващата повърхност.

— Какво е това? — изграчи един от репортерите.

— Това — спокойно отвърна Санков, — случайно е парче материя, която прекарва времето си във въртене около Сатурн, като част от пръстените му. Нашите момчета са го съоръжили с корпус и двигатели и са го пренесли вкъщи. Просто се оказа, че фрагментите в пръстените на Сатурн са направени от лед.

Той говореше в продължаващата мъртвешка тишина.

— Онова нещо, което прилича на космически кораб, е просто планина от твърда вода. Ако стоеше така на Земята, щеше да се стопи на локва, а може би щеше да се разчупи от собствената си тежест. Марс е по-студен и гравитацията му е по-слаба, затова няма подобна опасност.

Разбира се, когато наистина организираме всичко, можем да построим водни станции на луните на Сатурн и Юпитер, и на астероидите. Можем да отчупваме парчета от пръстените на Сатурн, да ги взимаме и да ги пращаме в различните станции. Нашите боклукчии са добри в такъв род работа.

Ще разполагаме с цялата вода, от която имаме нужда. Само онова парче, което виждате, е малко над един кубичен километър — или горе-долу това, което ни праща Земята за двеста години. Момчетата са използвали част от него, докато са се връщали от Сатурн. Казаха ми, че са взели разстоянието за пет седмици и са изразходвали около сто милиона тона. Но, за Бога, това не е направило даже малка дупчица в цялата тази планина. Схващате ли всичко това, момчета?

Той се обърна към репортерите. Нямаше съмнение, че са го схванали.

— Тогава ето ви още — продължи той. — Земята се тревожи за водния си резерв. Тя има само един и половина квинтилиона тона. Не може да ни отпусне и един тон. Запишете си, че ние, на Марс, се тревожим за Земята и не искаме на земните хора да им се случи каквото и да било. Запишете си, че ще продаваме вода на Земята. Запишете си, че ще им отпуснем милион тона срещу разумна цена. Запишете си, че след десет години ще можем да им продаваме кубични километри. Запишете си, че Земята може да престане да се тревожи, защото Марс може да й продава цялата вода, от която се нуждае и която иска.

Председателят на комитета не чуваше. Той усещаше как бъдещето нахълтва. Смътно виждаше как се хилеха репортерите, докато бясно записваха.

Хилеха се.

Чуваше как хиленето се превръща в смях над Земята, когато Марс така елегантно си размени ролите с привържениците на кампанията срещу разхитителите. Чуваше как смехът започва да гърми от всички континенти, когато се разпространеше новината за фиаското. А виждаше и пропастта, дълбока и черна като космоса, в която щяха завинаги да пропаднат политическите надежди на Джон Хайлдър и на всички останали на Земята противници на космическите полети — включително и собствените му, разбира се.

В съседната зала Дора Суенсън изпищя от радост, а Питър, пораснал с пет сантиметра, подскачаше и викаше:

— Татко! Татко!

Ричард Суенсън току-що беше скочил от ръба на фланеца и лицето му се виждаше ясно през чистия силикон на скафандъра. Той закрачи към купола.

— Виждал ли си някога толкова щастлив мъж? — попита Тед Лонг. — Може би има нещо в тази работа с женитбата.

— А, просто си бил прекалено дълго в космоса — отвърна Риос.