Валерий Медведев
Капитан Луда глава (1)

или Грозното момиче

Дима Колчанов, той е капитан Луда глава, откачи от гвоздея боксьорските ръкавици, взети от един начинаещ боксьор. После си нарисува с химически молив под окото малко синьо петно, а на съвсем здравото си чело залепи на кръст лейкопласт. И с такъв ужасяващ вид излезе смело на улицата и тръгна да дири мафията. Обикновено избягваше такива срещи, но сега сам тръгна да ги търси. Близо до киното откри цялата банда. Борис Смирнов дрънкаше на китара и пееше, а Степан Комаров му пригласяше. Колчанов се приближи, ей така на̀, просто нахално и съвсем близко. Боксьорските ръкавици висяха застрашително на рамото му… на челото се белееше лейкопластът, под окото се синееше петното.

— Това пък какво е? Олеле, мамо, страх ме е — каза Комаров.

— Капитан Сого — световен шампион по вдигане на перушинени тежести — засмя се Смирнов.

Колчанов се държеше изправен, макар че краката му се подкосяваха от страх. Това така смая мафията, че те дори не започнаха веднага да го потискат, а първом си допяха песента.

— Вашето е наше — каза Комаров на Колчанов, — а нашето не е ваше…

Започна обичайното потискане на личността, от което Колчанов се спасяваше най-често с бягство, но тоя път стоеше, макар че краката му сами напираха да хукнат.

— Отдавна нещо не съм те виждал — каза Комаров. — Къде пропадаш?

— В боксьорската школа пропада! — каза Смирнов.

— Точно там пропада! — потвърди Виктор Молчунов.

— Наистина е почнал да пропада, виж колко синини са му налепили. — Комаров се засмя отвратително.

Колчанов премълча смело.

— А как стрижат кучетата, знаеш ли? — попита го подигравателно Борис Смирнов.

При всяка среща мъчителите задаваха на Колчанов подобни глупашки въпроси.

— С ножици! — отговори нахално Колчанов.

— С ножици?! — засмя се Витка Молчунов. — Стрижат кучетата така… За опашката и о стобора. Жалко, че нямаш опашка, иначе… щях да ти покажа как се стрижат кучета.

Колчанов преглътна смело и това.

— Подскочи! — каза Комаров, — какво стърчиш на едно място? Май ти се е съсирила кръвта в жилите!

Колчанов подскочи. В джобовете му дръннаха дребни пари.

— Вади ги! — заповяда Комаров, както винаги. — Смирнов, помагай!

— Защо не ги вадиш? — удиви се Комаров. — А вие защо не ги вадите? — обърна се той към Смирнов и Молчунов.

— Ама той ще удари — каза Смирнов.

— Няма да ударя — каза Колчанов. — Дадох разписка, че няма да се бия с други, само с боксьори.

— На кого я даде?

— На треньора по бокс. Имаше открити състезания. Който иска, излиза и се боксира с когото си иска. Излязох и нокаутирах шампиона на Москва сред децата. Веднага — трети разред. И взеха от мене разписка, да не се бия току-тъй. Не удържа ли думата си, ще ме декласират.

— Виж каква била работата — каза Комаров.

Молчунов и Смирнов пребъркаха джобовете на Колчанов и извадиха всичко до копейка.

— Една рубла и три копейки — каза Дима Колчанов и поясни: — Казвам ви го, да не прибера повече от вас, когато връщате дълга… — А наум си рече: „Ръкавиците не подействаха…“.

На другия ден Колчанови поканиха на пирожки един колега на бащата. Той доведе двамата си сина, които много смешно ги наричаха Кешка и Гешка, и една дъщеря на име Тошка. Дима веднага я прекръсти на Картошка. Дима изобщо не беше свикнал да мисли за момичета и дори не им обръщаше никакво внимание. Дори на Наташа Рибкина не обръщаше никакво внимание. Тоест веднъж се случи да й обърне внимание, забеляза някак си, че тя съществува — срамежлива и беличка. И каза нещо подобно за Наташа на майка си — приличала била на кокиче. Майка му се учуди и каза: „И таз добра! Рано е още да мислиш такива неща, рано е!“. Майка му по-добре знае за какво е рано и за какво не е, разбира се, само в този смисъл, а не и за пътешествията. Тя е голяма и по̀ ги разбира тия неща. Тогава Дима си помисли, че сигурно в живота на всяко момче настъпва такъв ден, когато идва при него майка му или баща му и казва: „Е, хайде, мисли за момичета, мисли! Време ти е!“.

На масата сложиха, кой знае защо, Тошка до Дима. А баща му го потупа по рамото и каза: „Е, синко, бъди мъж, грижи се за съседката си!“.

„Почна се — помисли си Дима, — значи вече може да се мисли за момичета!“ Погледна внимателно Тошка и се ужаси. Нос наистина като картоф! Очите й са… съвсем… не както трябва, а като на котка. Зелени. И зъбите й редки… ушите й също едни… щръкнали! А гласът й е един… писклив и противен. А най-важното, когато започна да яде пирожки, ушите й се замърдаха смешно. Нагоре и надолу, ту нагоре, ту надолу. На Дима му стана неприятно да я гледа. По-добре да гледа братята й. Макар че и това не беше удоволствие. Кешка гълташе пирожките като боа, без да ги дъвче, и сигурно по десетина парчета в минута нагълтваше. А Гешка, обратно, с такъв апетит дъвчеше пирожките, та ушите му плющяха. Пук, пук! Тогава на Дима му стана така противно, така се вбеси, че не издържа. Стана от масата, без да иска разрешение, изтича в градината и почна да чете книгата, която баща му беше оставил на поляната. В тая минута бе готов да избяга накрай света.

Когато вече се бе поуспокоил, изведнъж зад гърба му се чу шумолене. Дима се обърна. И видя противната Тошка-Картошка. Тя си тананикаше нещо под носа и ходеше около Дима, като стесняваше кръга и береше цветенца в тревата. Дима я гледаше подозрително и си мислеше: „Домъкнала се непоносимата скука… Виж я ти как се е разпяла! Ля-ля, ля-ля! Никой тук не я е викал!“.

— Вие книжка ли четете? — попита тя, като се спря зад гърба на Дима.

— Земята копая… — отговори грубо Дима.

— За любов или за дружба? — попита момичето, без да обръща внимание на грубия глас на Дима.

— За дружба! — още по-грубо отговори Дима. — Между кучето и котката…

— Груб сте… — каза Тошка, — сигурно защото не вярвате в дружбата! Нали не вярвате? — попита тя и веднага сама си отговори: — Не вярвате, не вярвате, по очите ви познавам!

„Брей, тя и по очите познавала“ — помисли си Дима, но нищо не каза.

Тошка попя още малко с пискливия си глас, а после попита:

— Ама вие наистина ли не вярвате в дружбата?

Дима продължаваше да мълчи.

— Да не би да презирате момичетата? — не мирясваше Тошка. — Има едни момчета, които презират…

— Мразя! — каза Дима, като се тресеше от яд. — Мразя всички момичета в света!

— А пък брат ми Кешка не ме мрази — каза Тошка. — Дружи с мене. Винаги ме защитава.

Тъкмо в това време на поляната се появи Кешка. Той удряше с ръце по въздуха и някак си смешно подскачаше. „Стръсва пирожките — помисли си Дима. — Преял е!“ А гласно каза:

— Какво прави той?

— Упражнява се — обясни Тошка. — Той е боксьор. Това се нарича бой със сянката.

При думата „боксьор“ Дима погледна по-внимателно Тошка. Изобщо момиче като момиче и не е чак толкова противна, колкото му се стори. И очите й — зелени, като трева, са обикновени очи, нормални. И носът й не е като картоф, а само е малко чип. Един такъв симпатичен нос. През цялото време държи в устата си тревичка…

Дима погледна още веднъж брата на Тошка, който продължаваше да се бие със сянката, и попита:

— А може ли… да ви наричам не Тошка… а Травка?

— Защо тревичка? — поинтересува се Тошка.

— Знаете ли, Тошка звучи някак смешно — Тошка-Картошка…

— Може — каза Тошка, — наричайте ме Травка… щом по̀ ви харесва…

— Ами ако не вървите сама — попита Дима, — а да речем, с познато момче, брат ви Кешка би ли се застъпил за него, за момчето? Ако го нападне например някое момче побойник?

— Всяко момче трябва само да се защитава, който и да го нападне. Само…

— Само… А ако момчето е в преходна възраст? — каза Дима. — Знаете ли, има една такава възраст, когато човек със себе си не може да се справи, а камо ли с другите!

— Е, разбира се — каза Травка, — ако мое познато момче е в преходна възраст, то Кешка, разбира се, ще се застъпи за него.

— А имате ли си познато момче? — попита Дима. — Добър познат?

— Не — каза тя, — нямам си познато момче… А защо питате?

— Защото… — каза Дима — като че ми се иска да бъда… познат на някого… — каза, изчервил се, Дима, като гледаше как Кешка продължава да пердаши невидимия противник. Ех, да можеше да натупа така Комаров с Кешкина помощ!

— Иска ви се навярно да бъдете познат на красиво момиче — каза тъжно Травка.

— Защо на красиво — излъга Дима. — Може и да не е красиво — а наум си рече: „Само брат й да е боксьор!“.

В това време на поляната се показа другият брат на Тошка — Гешка. Той също подскачаше по тревата в някакъв див танц.

— Танцьор ли е? — попита Дима, като кимна към Гешка.

— Съвсем не е танцьор, а също боксьор. Тренира си краката!

На Дима много му хареса, че и другият брат на Тошка е боксьор. Братя — боксьори! Ясно е, че ще се застъпят за Тошкиния познат. А пък ако тя почне с някого да дружи… тогава сигурно и живота си няма да пожалят!

— А вие вярвате ли в дружбата? — попита Дима, като си представяше поваления Комаров.

— Защо питате? — каза Травка.

— Ей така — каза Дима. — Та… ако с вас започне да дружи някое момче и опасност заплаши живота му, братята ви биха ли дали живота си заради дружбата на момчето с вас? — Дима произнесе това като стихотворение.

Травка помисли и каза:

— Заради дружбата ли? Биха могли…

Това допадна на Дима и затова той каза:

— Много ми се иска да се сприятеля… Само че не зная с кого… Всички са едни такива…

— Какви „едни такива“? — попита тихо Травка.

— Всички са едни не такива…

— Какви „не такива“?

— Ами не такива… Не такива като вас…

— Значи с мене искате да се сприятелите? — попита Травка шепнешком и така се изчерви, че светлите й коси станаха рижи.

— Искам! — потвърди Дима също шепнешком и също се изчерви — от ужас, дето говори такива лъжи. Ако го чуеше баща му.

— Как ще се зарадва Прошка! — каза Травка.

— Какъв Прошка?

Може би Травка има още един брат? Боксьор. Само че голям. Дима реши: ако това е така, ще каже на Травка, че е готов не само да дружи с нея, но и да се влюби в нея. Не веднага, разбира се, а когато порасне. Да разбере сега кой е тоя Прошка и… ако също е боксьор, то ще се влюби.

— Значи имате още един брат боксьор? — с надежда в гласа попита Дима.

— Прошка също е боксьор, но не ми е брат, той е куче — засмя се Тошка.

Дима въздъхна със съжаление. Ех, щом е куче, то може да не казва, че след време ще се влюби в Травка. Впрочем куче боксьор е по-добре даже, отколкото човек боксьор, защото дори възрастен човек от куче се бои повече, отколкото от кой да е боксьор.

— А защо кучето ще се зарадва? — попита Дима.

— Защото никой не иска да се разхожда с него, само аз, а сега ще го разхождам не сама, а заедно с вас.

И Дима пак си рече, че може да си помисли за влюбването. Нека Кешка, Гешка и Прошка знаят, че той, Дима, непременно ще се влюби в Травка, и затова и тримата, ако се случи нещо, ще прегризат гърлото на Комаров и цялата мафия. Дима се готвеше вече да каже на Травка, че след време ще се влюби в нея, когато тя изведнъж се разсмя:

— Та вие съвсем нямате напречно набраздени мускули! — каза тя, като гледаше голия му гръб, и попита: — А как се навеждате и изправяте?

Дима навлече ковбойката си и промърмори нещо неразбрано. А за мускулите дори не отговори. Тъй де, не можеше да обяснява на Травка, че тъкмо затова иска да се сприятелят, а после и да се влюби в нея, защото му липсват точно тия напречно набраздени мускули.

— Назначавам ви среща — каза Дима с писклива нотка в гласа. Проклета преходна възраст!

— Защо пискате така? — каза Травка. — Срещите се назначават тихо и тайнствено. Ето така. Къде и кога? — каза тя тихо и тайнствено.

— Утре в шест часа пред киното…

— Добре — каза Травка тайнствено. — Ще дойда…

— Само че имам една молба към вас — каза Дима, тоя път вече тихо и тайнствено. — Не идвайте сама на срещата.

— Как не сама, а с кого?

— Елате — Дима едва не каза — със своите напречно набраздени боксьори. — Елате с брат си Кешка, с брат си Гешка и с кучето Прошка. Ще купя билети за всички.

— Но вижте… — каза Травка, — не е ли по-добре да дойда сама? На срещи не се ходи с братята! И в книгите, и във филмите винаги отиват без братя!

„Сама!“ — имитираше той наум Тошка. — А кой ще ме защити, когато Степан Комаров започне да ме мъчи? Кой ще му удари едно кроше отдясно, та да падне наляво? А кой ще хапе по краката бягащия Комаров?

— Но, моля… — проточи плачливо Дима. — Хайде елате първия път и тримата… тоест и четиримата… Ще дружим всички заедно!

— Добре — каза Травка. — Ще дойдем и тримата… тоест и четиримата… Съвсем бях забравила Прошка.

И така трябва да купи четири билета за кино: за Травка, Гешка и Кешка. И за себе си. И да купи четири сладоледа, не — три. Дима реши сам да мине без сладолед. А за кучето Прошка — варена кост с месо.

Пари за билети и сладолед Дима взе назаем от Туркин, който спестяваше за някакви си особени кандахари. А кост взе от супата, без да пита майка си. И издокаран едва ли не като годеник, дойде пред киното половин час преди началото на филма с билети в джоба, пакет под мишницата (костта за Прошка) и кутийка сладолед за своите защитници, за напречно набраздените боксьори. Щом Дима излезе в такъв вид от вилата, веднага за него се лепна един от мафията — Генка Смирнов с куче. Ясно, дебнел е, като че си е нямал друга работа. Смирнов свирна и веднага от храстите изскочи рижият Печенкин. Пошушнаха си нещо и тръгнаха след Дима. По пътя към тях се присъединиха още двама. Дима се спря до входа на киното, по-близо до контрольорката. Огледа се. Травка още я нямаше. Степан Комаров също не се появяваше. Събрал кураж за четирима, Смирнов измери Дима с поглед, в който се четяха такива невидими думи: „Подозрително! Подозрително! Изтупал се, плюс букет цветя, плюс кутийка в ръцете, плюс пакет, плюс независим израз на лицето. — Върху лицето на Смирнов беше написано: — Ами ако сега направим да стане минус кутийка, минус пакет, минус… каквото има в джобовете? Плюс десет ритника!“.

Тогава Дима се приближи небрежно към мафията и каза, обръщайки се към Витка Молчунов:

— Тичай за Комаров!

— Как така тичай? — възмути се Витка Молчунов. — Защо?

— Защото… — каза Дима. — Защото след малко вашата машина за измъчване ще бъде счупена?

— Ка-ка-ква ма-ма-шина? — започна да заеква Печенкин. Той винаги заекваше, когато беше ядосан.

Всички от мафията се спогледаха. Витка Молчунов хукна да търси Комаров.

— Смирнов, докато не е късно, научи се от Печенкин как се заеква от страх — каза Дима. — А също така се научете от кучето да си изплезвате езиците!

— За-за-за-що? — попита Печенкин.

— За-за-за-щото — взе да го имитира Дима — скоро ще ви стане отначало горещо, а после студено… Ей сега ме вземат под своя защита трима боксьори наведнъж.

Дима погледна часовника. Всяка минута трябваше да се появят Травка и тримата й боксьори. Дано не закъснеят, че сладоледът почна вече да се топи.

Впрочем и Комаров ей сега ще се появи.

Травка и Комаров се показаха иззад дърветата едновременно от различни страни. Комаров, съпровождан от Витка Молчунов, крачеше право срещу Дима. Дима спокойно му обърна гръб и тръгна към спасителната Травка, към Гешка, към Кешка и Прошка. И колкото по̀ се приближаваше към Травка, толкова по-тежко си мърдаше краката. Ни Гешка, ни Кешка, ни Прошка, нито един от тези, които той най-вече искаше да види, не бяха с Травка. Не дойдоха на срещата. Дима продължаваше да гледа с надежда през Травка: дали не са изостанали, дали не са зад дърветата? Но Тошка съобщи с радостен глас:

— Здравейте! Дойдох сама! Гешка и Кешка са на тренировка, на Прошка му има нещо на стомаха!

Дошла сама и на всичко отгоре се радва, на всичко отгоре се глези. „Край — реши Дима, — веднага ще й кажа, че я мразя. Лъжкиня! Така да подведе своя…“ Какъв ли й се пада той? Пък и тая проклета кост под мишницата, и сладоледите почват да се топят в кутийката. Тошка и Дима бяха веднага обкръжени от мафията.

— Да заеквате, казва, се учете от Печенкин — рече Смирнов.

— И езика, казва, да плезите като Шарик, защото, казва, на всички ще ви стане горещо! — добави Виктор Молчунов.

— Така — каза Комаров, като гледаше букета. — Това са цветенца, а плодовете са в кутията и в тоя там пакет.

В това време Печенкин видя през целофана костта в пакета.

— Ме-ме-ме-со… — взе да заеква учудено Печенкин.

— И сладолед — каза Витка Молчунов, като открехна кутията в ръцете на Дима.

— Цветя, месо и сладолед? Чудно… чудно…

— А какво чудно има? — каза Комаров. — Цветята са за мене, месото за кучето, а сладоледът за всички!

Мафията започна да яде сладоледа направо от кутията, като гребяха с ръце, а после Комаров направи движение, като че иска да си избърше ръцете о Диминото лице. Тогава Тошка хвана Комаров за ръката.

— Не го докосвайте! — каза тя заплашително.

— Защо да не го докосвам? — каза Комаров с един писклив глас и протегна ръце, та все пак да ги изтрие о Диминото лице. Но Травка така ловко го блъсна, че той едва не падна, а после замахна към Травка.

И тогава се случи нещо съвсем непонятно за Дима. Сам той, без всякакви там напречно набраздени мускули фрасна с костта Комаров по главата, удари отдолу кутията със сладоледа, която държеше Печенкин, и сладоледът се размаза по физиономията му. А с букета чукна Молчунов по носа… Смирнов сам се отдръпна от Дима… Комаров успя само да закрещи, че ей сега ще им даде да се разберат, когато Травка го удари през краката, блъсна го с ръка в гърдите и Комаров се пльосна. Отначало всички се вцепениха, а после се нахвърлиха върху Травка от различни страни.

— Не я докосвайте — съскаше като картофи в тиган Смирнов, — не я докосвайте, братята й са боксьори първоразрядници, боксьори… Първоразрядници са! Първоразрядници! — крещеше Смирнов и придържаше за каиша лаещия Шарик.

— И аз съм първоразрядник — каза Тошка, като натръшка мафията по земята. — Първоразрядник съм по самбо… а и карате зная…

Един след друг цялата мафия отстъпи зад киното. Тошка и Дима останаха сами. Задъхана, Травка отърсваше от джинсите си прахта. А Дима гледаше мълчаливо надолу. Когато Тошка тури в ред дрехите си и погледна тържествуващо нататък, където се бе скрила мафията, Дима каза виновно:

— Ето… Травка… Трябва да ви се извиня, вчера аз ви лъгах за познанството.

— Лъгали сте? — дочу той учуденото гласче на Тошка.

— И за дружбата също лъгах вчера… Тоест, не че лъгах…

— Лъгали сте! — като тъжно ехо повтори Тошка.

— Изобщо аз съм лъжец… страшен лъжльо и лудетина… На мене и прякорът ми е такъв… Луда глава… Капитан Луда глава, може би сте чували?

Тошка се обърна и бавно се отдалечи от Дима. Тогава той тръгна след нея.

— А днес не лъжа — каза Дима, — ни за дружбата, ни за познанството.

— Не ме изпращайте — каза Тошка.

— Не ви изпращам — каза Дима, — просто така…

Тошка погледна Дима учудено и тъжно.

— Аз, разбира се, не съм красива… — каза Тошка, макар че в тая минута тя изглеждаше на Дима толкова красива.

— Мене, разбира се, може да ме лъжат… само красавиците не ги лъжат… — прошепна тя със сълзи на очи, както се стори на Дима.

Те стояха един до друг. И кой знае защо, Травка неочаквано се засмя без всякакви сълзи. Засмя се радостно и каза:

— Направили ви са синина. — Тошка извади огледалце и Дима видя синьо петно. Истинска синина, синьо не от мастило, а от съвсем друго нещо. Това го зарадва още повече.

— Знаете ли — каза Тошка, — макар да нямате напречно набраздени мускули, вие сте истински смелчага!

— От къде на къде! — не повярва Дима.

— Защото само един смелчага може, без да няма никакви мускули, да се хвърли пръв да защити момиче. Нали не знаехте, че владея самбо… Нали не знаехте?

— Не знаех — каза Дима. — Честна дума, не знаех.

— Виждате ли — засмя се пак щастливо Тошка. — И съвсем не ме лъжете? Сега не ме лъжете, нали?

— Не лъжа — зарадва се Дима, — честна дума, не лъжа!

Травка искаше да каже още нещо, но махна с ръка и се затича. А Дима остана да стои на мястото си. После тя се обърна и извика:

— И вие не сте изобщо никакъв лъжец! Фантазьор сте! Страшен фантазьор!

Тя се отдалечаваше все повече и повече и колкото по-далече отиваше, толкова по̀ му се струваше, че е излъгал Тошка само за едно нещо — че не знае какво е това дружба между момче и момиче… Струваше му се, че от тази минута той знае вече нещо за дружбата… Това е да нямаш напречно набраздени мускули, а да се застъпваш смело за момиче.

— Довиждане, капитане — достигна отдалече до Дима.

— Довиждане! — извика той надалече с един нов, несвойствен за него глас.