Валерий Медведев
Капитан Луда глава

или Грозното момиче

Дима Колчанов, той е капитан Луда глава, откачи от гвоздея боксьорските ръкавици, взети от един начинаещ боксьор. После си нарисува с химически молив под окото малко синьо петно, а на съвсем здравото си чело залепи на кръст лейкопласт. И с такъв ужасяващ вид излезе смело на улицата и тръгна да дири мафията. Обикновено избягваше такива срещи, но сега сам тръгна да ги търси. Близо до киното откри цялата банда. Борис Смирнов дрънкаше на китара и пееше, а Степан Комаров му пригласяше. Колчанов се приближи, ей така на̀, просто нахално и съвсем близко. Боксьорските ръкавици висяха застрашително на рамото му… на челото се белееше лейкопластът, под окото се синееше петното.

— Това пък какво е? Олеле, мамо, страх ме е — каза Комаров.

— Капитан Сого — световен шампион по вдигане на перушинени тежести — засмя се Смирнов.

Колчанов се държеше изправен, макар че краката му се подкосяваха от страх. Това така смая мафията, че те дори не започнаха веднага да го потискат, а първом си допяха песента.

— Вашето е наше — каза Комаров на Колчанов, — а нашето не е ваше…

Започна обичайното потискане на личността, от което Колчанов се спасяваше най-често с бягство, но тоя път стоеше, макар че краката му сами напираха да хукнат.

— Отдавна нещо не съм те виждал — каза Комаров. — Къде пропадаш?

— В боксьорската школа пропада! — каза Смирнов.

— Точно там пропада! — потвърди Виктор Молчунов.

— Наистина е почнал да пропада, виж колко синини са му налепили. — Комаров се засмя отвратително.

Колчанов премълча смело.

— А как стрижат кучетата, знаеш ли? — попита го подигравателно Борис Смирнов.

При всяка среща мъчителите задаваха на Колчанов подобни глупашки въпроси.

— С ножици! — отговори нахално Колчанов.

— С ножици?! — засмя се Витка Молчунов. — Стрижат кучетата така… За опашката и о стобора. Жалко, че нямаш опашка, иначе… щях да ти покажа как се стрижат кучета.

Колчанов преглътна смело и това.

— Подскочи! — каза Комаров, — какво стърчиш на едно място? Май ти се е съсирила кръвта в жилите!

Колчанов подскочи. В джобовете му дръннаха дребни пари.

— Вади ги! — заповяда Комаров, както винаги. — Смирнов, помагай!

— Защо не ги вадиш? — удиви се Комаров. — А вие защо не ги вадите? — обърна се той към Смирнов и Молчунов.

— Ама той ще удари — каза Смирнов.

— Няма да ударя — каза Колчанов. — Дадох разписка, че няма да се бия с други, само с боксьори.

— На кого я даде?

— На треньора по бокс. Имаше открити състезания. Който иска, излиза и се боксира с когото си иска. Излязох и нокаутирах шампиона на Москва сред децата. Веднага — трети разред. И взеха от мене разписка, да не се бия току-тъй. Не удържа ли думата си, ще ме декласират.

— Виж каква била работата — каза Комаров.

Молчунов и Смирнов пребъркаха джобовете на Колчанов и извадиха всичко до копейка.

— Една рубла и три копейки — каза Дима Колчанов и поясни: — Казвам ви го, да не прибера повече от вас, когато връщате дълга… — А наум си рече: „Ръкавиците не подействаха…“.

На другия ден Колчанови поканиха на пирожки един колега на бащата. Той доведе двамата си сина, които много смешно ги наричаха Кешка и Гешка, и една дъщеря на име Тошка. Дима веднага я прекръсти на Картошка. Дима изобщо не беше свикнал да мисли за момичета и дори не им обръщаше никакво внимание. Дори на Наташа Рибкина не обръщаше никакво внимание. Тоест веднъж се случи да й обърне внимание, забеляза някак си, че тя съществува — срамежлива и беличка. И каза нещо подобно за Наташа на майка си — приличала била на кокиче. Майка му се учуди и каза: „И таз добра! Рано е още да мислиш такива неща, рано е!“. Майка му по-добре знае за какво е рано и за какво не е, разбира се, само в този смисъл, а не и за пътешествията. Тя е голяма и по̀ ги разбира тия неща. Тогава Дима си помисли, че сигурно в живота на всяко момче настъпва такъв ден, когато идва при него майка му или баща му и казва: „Е, хайде, мисли за момичета, мисли! Време ти е!“.

На масата сложиха, кой знае защо, Тошка до Дима. А баща му го потупа по рамото и каза: „Е, синко, бъди мъж, грижи се за съседката си!“.

„Почна се — помисли си Дима, — значи вече може да се мисли за момичета!“ Погледна внимателно Тошка и се ужаси. Нос наистина като картоф! Очите й са… съвсем… не както трябва, а като на котка. Зелени. И зъбите й редки… ушите й също едни… щръкнали! А гласът й е един… писклив и противен. А най-важното, когато започна да яде пирожки, ушите й се замърдаха смешно. Нагоре и надолу, ту нагоре, ту надолу. На Дима му стана неприятно да я гледа. По-добре да гледа братята й. Макар че и това не беше удоволствие. Кешка гълташе пирожките като боа, без да ги дъвче, и сигурно по десетина парчета в минута нагълтваше. А Гешка, обратно, с такъв апетит дъвчеше пирожките, та ушите му плющяха. Пук, пук! Тогава на Дима му стана така противно, така се вбеси, че не издържа. Стана от масата, без да иска разрешение, изтича в градината и почна да чете книгата, която баща му беше оставил на поляната. В тая минута бе готов да избяга накрай света.

Когато вече се бе поуспокоил, изведнъж зад гърба му се чу шумолене. Дима се обърна. И видя противната Тошка-Картошка. Тя си тананикаше нещо под носа и ходеше около Дима, като стесняваше кръга и береше цветенца в тревата. Дима я гледаше подозрително и си мислеше: „Домъкнала се непоносимата скука… Виж я ти как се е разпяла! Ля-ля, ля-ля! Никой тук не я е викал!“.

— Вие книжка ли четете? — попита тя, като се спря зад гърба на Дима.

— Земята копая… — отговори грубо Дима.

— За любов или за дружба? — попита момичето, без да обръща внимание на грубия глас на Дима.

— За дружба! — още по-грубо отговори Дима. — Между кучето и котката…

— Груб сте… — каза Тошка, — сигурно защото не вярвате в дружбата! Нали не вярвате? — попита тя и веднага сама си отговори: — Не вярвате, не вярвате, по очите ви познавам!

„Брей, тя и по очите познавала“ — помисли си Дима, но нищо не каза.

Тошка попя още малко с пискливия си глас, а после попита:

— Ама вие наистина ли не вярвате в дружбата?

Дима продължаваше да мълчи.

— Да не би да презирате момичетата? — не мирясваше Тошка. — Има едни момчета, които презират…

— Мразя! — каза Дима, като се тресеше от яд. — Мразя всички момичета в света!

— А пък брат ми Кешка не ме мрази — каза Тошка. — Дружи с мене. Винаги ме защитава.

Тъкмо в това време на поляната се появи Кешка. Той удряше с ръце по въздуха и някак си смешно подскачаше. „Стръсва пирожките — помисли си Дима. — Преял е!“ А гласно каза:

— Какво прави той?

— Упражнява се — обясни Тошка. — Той е боксьор. Това се нарича бой със сянката.

При думата „боксьор“ Дима погледна по-внимателно Тошка. Изобщо момиче като момиче и не е чак толкова противна, колкото му се стори. И очите й — зелени, като трева, са обикновени очи, нормални. И носът й не е като картоф, а само е малко чип. Един такъв симпатичен нос. През цялото време държи в устата си тревичка…

Дима погледна още веднъж брата на Тошка, който продължаваше да се бие със сянката, и попита:

— А може ли… да ви наричам не Тошка… а Травка?

— Защо тревичка? — поинтересува се Тошка.

— Знаете ли, Тошка звучи някак смешно — Тошка-Картошка…

— Може — каза Тошка, — наричайте ме Травка… щом по̀ ви харесва…

— Ами ако не вървите сама — попита Дима, — а да речем, с познато момче, брат ви Кешка би ли се застъпил за него, за момчето? Ако го нападне например някое момче побойник?

— Всяко момче трябва само да се защитава, който и да го нападне. Само…

— Само… А ако момчето е в преходна възраст? — каза Дима. — Знаете ли, има една такава възраст, когато човек със себе си не може да се справи, а камо ли с другите!

— Е, разбира се — каза Травка, — ако мое познато момче е в преходна възраст, то Кешка, разбира се, ще се застъпи за него.

— А имате ли си познато момче? — попита Дима. — Добър познат?

— Не — каза тя, — нямам си познато момче… А защо питате?

— Защото… — каза Дима — като че ми се иска да бъда… познат на някого… — каза, изчервил се, Дима, като гледаше как Кешка продължава да пердаши невидимия противник. Ех, да можеше да натупа така Комаров с Кешкина помощ!

— Иска ви се навярно да бъдете познат на красиво момиче — каза тъжно Травка.

— Защо на красиво — излъга Дима. — Може и да не е красиво — а наум си рече: „Само брат й да е боксьор!“.

В това време на поляната се показа другият брат на Тошка — Гешка. Той също подскачаше по тревата в някакъв див танц.

— Танцьор ли е? — попита Дима, като кимна към Гешка.

— Съвсем не е танцьор, а също боксьор. Тренира си краката!

На Дима много му хареса, че и другият брат на Тошка е боксьор. Братя — боксьори! Ясно е, че ще се застъпят за Тошкиния познат. А пък ако тя почне с някого да дружи… тогава сигурно и живота си няма да пожалят!

— А вие вярвате ли в дружбата? — попита Дима, като си представяше поваления Комаров.

— Защо питате? — каза Травка.

— Ей така — каза Дима. — Та… ако с вас започне да дружи някое момче и опасност заплаши живота му, братята ви биха ли дали живота си заради дружбата на момчето с вас? — Дима произнесе това като стихотворение.

Травка помисли и каза:

— Заради дружбата ли? Биха могли…

Това допадна на Дима и затова той каза:

— Много ми се иска да се сприятеля… Само че не зная с кого… Всички са едни такива…

— Какви „едни такива“? — попита тихо Травка.

— Всички са едни не такива…

— Какви „не такива“?

— Ами не такива… Не такива като вас…

— Значи с мене искате да се сприятелите? — попита Травка шепнешком и така се изчерви, че светлите й коси станаха рижи.

— Искам! — потвърди Дима също шепнешком и също се изчерви — от ужас, дето говори такива лъжи. Ако го чуеше баща му.

— Как ще се зарадва Прошка! — каза Травка.

— Какъв Прошка?

Може би Травка има още един брат? Боксьор. Само че голям. Дима реши: ако това е така, ще каже на Травка, че е готов не само да дружи с нея, но и да се влюби в нея. Не веднага, разбира се, а когато порасне. Да разбере сега кой е тоя Прошка и… ако също е боксьор, то ще се влюби.

— Значи имате още един брат боксьор? — с надежда в гласа попита Дима.

— Прошка също е боксьор, но не ми е брат, той е куче — засмя се Тошка.

Дима въздъхна със съжаление. Ех, щом е куче, то може да не казва, че след време ще се влюби в Травка. Впрочем куче боксьор е по-добре даже, отколкото човек боксьор, защото дори възрастен човек от куче се бои повече, отколкото от кой да е боксьор.

— А защо кучето ще се зарадва? — попита Дима.

— Защото никой не иска да се разхожда с него, само аз, а сега ще го разхождам не сама, а заедно с вас.

И Дима пак си рече, че може да си помисли за влюбването. Нека Кешка, Гешка и Прошка знаят, че той, Дима, непременно ще се влюби в Травка, и затова и тримата, ако се случи нещо, ще прегризат гърлото на Комаров и цялата мафия. Дима се готвеше вече да каже на Травка, че след време ще се влюби в нея, когато тя изведнъж се разсмя:

— Та вие съвсем нямате напречно набраздени мускули! — каза тя, като гледаше голия му гръб, и попита: — А как се навеждате и изправяте?

Дима навлече ковбойката си и промърмори нещо неразбрано. А за мускулите дори не отговори. Тъй де, не можеше да обяснява на Травка, че тъкмо затова иска да се сприятелят, а после и да се влюби в нея, защото му липсват точно тия напречно набраздени мускули.

— Назначавам ви среща — каза Дима с писклива нотка в гласа. Проклета преходна възраст!

— Защо пискате така? — каза Травка. — Срещите се назначават тихо и тайнствено. Ето така. Къде и кога? — каза тя тихо и тайнствено.

— Утре в шест часа пред киното…

— Добре — каза Травка тайнствено. — Ще дойда…

— Само че имам една молба към вас — каза Дима, тоя път вече тихо и тайнствено. — Не идвайте сама на срещата.

— Как не сама, а с кого?

— Елате — Дима едва не каза — със своите напречно набраздени боксьори. — Елате с брат си Кешка, с брат си Гешка и с кучето Прошка. Ще купя билети за всички.

— Но вижте… — каза Травка, — не е ли по-добре да дойда сама? На срещи не се ходи с братята! И в книгите, и във филмите винаги отиват без братя!

„Сама!“ — имитираше той наум Тошка. — А кой ще ме защити, когато Степан Комаров започне да ме мъчи? Кой ще му удари едно кроше отдясно, та да падне наляво? А кой ще хапе по краката бягащия Комаров?

— Но, моля… — проточи плачливо Дима. — Хайде елате първия път и тримата… тоест и четиримата… Ще дружим всички заедно!

— Добре — каза Травка. — Ще дойдем и тримата… тоест и четиримата… Съвсем бях забравила Прошка.

И така трябва да купи четири билета за кино: за Травка, Гешка и Кешка. И за себе си. И да купи четири сладоледа, не — три. Дима реши сам да мине без сладолед. А за кучето Прошка — варена кост с месо.

Пари за билети и сладолед Дима взе назаем от Туркин, който спестяваше за някакви си особени кандахари. А кост взе от супата, без да пита майка си. И издокаран едва ли не като годеник, дойде пред киното половин час преди началото на филма с билети в джоба, пакет под мишницата (костта за Прошка) и кутийка сладолед за своите защитници, за напречно набраздените боксьори. Щом Дима излезе в такъв вид от вилата, веднага за него се лепна един от мафията — Генка Смирнов с куче. Ясно, дебнел е, като че си е нямал друга работа. Смирнов свирна и веднага от храстите изскочи рижият Печенкин. Пошушнаха си нещо и тръгнаха след Дима. По пътя към тях се присъединиха още двама. Дима се спря до входа на киното, по-близо до контрольорката. Огледа се. Травка още я нямаше. Степан Комаров също не се появяваше. Събрал кураж за четирима, Смирнов измери Дима с поглед, в който се четяха такива невидими думи: „Подозрително! Подозрително! Изтупал се, плюс букет цветя, плюс кутийка в ръцете, плюс пакет, плюс независим израз на лицето. — Върху лицето на Смирнов беше написано: — Ами ако сега направим да стане минус кутийка, минус пакет, минус… каквото има в джобовете? Плюс десет ритника!“.

Тогава Дима се приближи небрежно към мафията и каза, обръщайки се към Витка Молчунов:

— Тичай за Комаров!

— Как така тичай? — възмути се Витка Молчунов. — Защо?

— Защото… — каза Дима. — Защото след малко вашата машина за измъчване ще бъде счупена?

— Ка-ка-ква ма-ма-шина? — започна да заеква Печенкин. Той винаги заекваше, когато беше ядосан.

Всички от мафията се спогледаха. Витка Молчунов хукна да търси Комаров.

— Смирнов, докато не е късно, научи се от Печенкин как се заеква от страх — каза Дима. — А също така се научете от кучето да си изплезвате езиците!

— За-за-за-що? — попита Печенкин.

— За-за-за-щото — взе да го имитира Дима — скоро ще ви стане отначало горещо, а после студено… Ей сега ме вземат под своя защита трима боксьори наведнъж.

Дима погледна часовника. Всяка минута трябваше да се появят Травка и тримата й боксьори. Дано не закъснеят, че сладоледът почна вече да се топи.

Впрочем и Комаров ей сега ще се появи.

Травка и Комаров се показаха иззад дърветата едновременно от различни страни. Комаров, съпровождан от Витка Молчунов, крачеше право срещу Дима. Дима спокойно му обърна гръб и тръгна към спасителната Травка, към Гешка, към Кешка и Прошка. И колкото по̀ се приближаваше към Травка, толкова по-тежко си мърдаше краката. Ни Гешка, ни Кешка, ни Прошка, нито един от тези, които той най-вече искаше да види, не бяха с Травка. Не дойдоха на срещата. Дима продължаваше да гледа с надежда през Травка: дали не са изостанали, дали не са зад дърветата? Но Тошка съобщи с радостен глас:

— Здравейте! Дойдох сама! Гешка и Кешка са на тренировка, на Прошка му има нещо на стомаха!

Дошла сама и на всичко отгоре се радва, на всичко отгоре се глези. „Край — реши Дима, — веднага ще й кажа, че я мразя. Лъжкиня! Така да подведе своя…“ Какъв ли й се пада той? Пък и тая проклета кост под мишницата, и сладоледите почват да се топят в кутийката. Тошка и Дима бяха веднага обкръжени от мафията.

— Да заеквате, казва, се учете от Печенкин — рече Смирнов.

— И езика, казва, да плезите като Шарик, защото, казва, на всички ще ви стане горещо! — добави Виктор Молчунов.

— Така — каза Комаров, като гледаше букета. — Това са цветенца, а плодовете са в кутията и в тоя там пакет.

В това време Печенкин видя през целофана костта в пакета.

— Ме-ме-ме-со… — взе да заеква учудено Печенкин.

— И сладолед — каза Витка Молчунов, като открехна кутията в ръцете на Дима.

— Цветя, месо и сладолед? Чудно… чудно…

— А какво чудно има? — каза Комаров. — Цветята са за мене, месото за кучето, а сладоледът за всички!

Мафията започна да яде сладоледа направо от кутията, като гребяха с ръце, а после Комаров направи движение, като че иска да си избърше ръцете о Диминото лице. Тогава Тошка хвана Комаров за ръката.

— Не го докосвайте! — каза тя заплашително.

— Защо да не го докосвам? — каза Комаров с един писклив глас и протегна ръце, та все пак да ги изтрие о Диминото лице. Но Травка така ловко го блъсна, че той едва не падна, а после замахна към Травка.

И тогава се случи нещо съвсем непонятно за Дима. Сам той, без всякакви там напречно набраздени мускули фрасна с костта Комаров по главата, удари отдолу кутията със сладоледа, която държеше Печенкин, и сладоледът се размаза по физиономията му. А с букета чукна Молчунов по носа… Смирнов сам се отдръпна от Дима… Комаров успя само да закрещи, че ей сега ще им даде да се разберат, когато Травка го удари през краката, блъсна го с ръка в гърдите и Комаров се пльосна. Отначало всички се вцепениха, а после се нахвърлиха върху Травка от различни страни.

— Не я докосвайте — съскаше като картофи в тиган Смирнов, — не я докосвайте, братята й са боксьори първоразрядници, боксьори… Първоразрядници са! Първоразрядници! — крещеше Смирнов и придържаше за каиша лаещия Шарик.

— И аз съм първоразрядник — каза Тошка, като натръшка мафията по земята. — Първоразрядник съм по самбо… а и карате зная…

Един след друг цялата мафия отстъпи зад киното. Тошка и Дима останаха сами. Задъхана, Травка отърсваше от джинсите си прахта. А Дима гледаше мълчаливо надолу. Когато Тошка тури в ред дрехите си и погледна тържествуващо нататък, където се бе скрила мафията, Дима каза виновно:

— Ето… Травка… Трябва да ви се извиня, вчера аз ви лъгах за познанството.

— Лъгали сте? — дочу той учуденото гласче на Тошка.

— И за дружбата също лъгах вчера… Тоест, не че лъгах…

— Лъгали сте! — като тъжно ехо повтори Тошка.

— Изобщо аз съм лъжец… страшен лъжльо и лудетина… На мене и прякорът ми е такъв… Луда глава… Капитан Луда глава, може би сте чували?

Тошка се обърна и бавно се отдалечи от Дима. Тогава той тръгна след нея.

— А днес не лъжа — каза Дима, — ни за дружбата, ни за познанството.

— Не ме изпращайте — каза Тошка.

— Не ви изпращам — каза Дима, — просто така…

Тошка погледна Дима учудено и тъжно.

— Аз, разбира се, не съм красива… — каза Тошка, макар че в тая минута тя изглеждаше на Дима толкова красива.

— Мене, разбира се, може да ме лъжат… само красавиците не ги лъжат… — прошепна тя със сълзи на очи, както се стори на Дима.

Те стояха един до друг. И кой знае защо, Травка неочаквано се засмя без всякакви сълзи. Засмя се радостно и каза:

— Направили ви са синина. — Тошка извади огледалце и Дима видя синьо петно. Истинска синина, синьо не от мастило, а от съвсем друго нещо. Това го зарадва още повече.

— Знаете ли — каза Тошка, — макар да нямате напречно набраздени мускули, вие сте истински смелчага!

— От къде на къде! — не повярва Дима.

— Защото само един смелчага може, без да няма никакви мускули, да се хвърли пръв да защити момиче. Нали не знаехте, че владея самбо… Нали не знаехте?

— Не знаех — каза Дима. — Честна дума, не знаех.

— Виждате ли — засмя се пак щастливо Тошка. — И съвсем не ме лъжете? Сега не ме лъжете, нали?

— Не лъжа — зарадва се Дима, — честна дума, не лъжа!

Травка искаше да каже още нещо, но махна с ръка и се затича. А Дима остана да стои на мястото си. После тя се обърна и извика:

— И вие не сте изобщо никакъв лъжец! Фантазьор сте! Страшен фантазьор!

Тя се отдалечаваше все повече и повече и колкото по-далече отиваше, толкова по̀ му се струваше, че е излъгал Тошка само за едно нещо — че не знае какво е това дружба между момче и момиче… Струваше му се, че от тази минута той знае вече нещо за дружбата… Това е да нямаш напречно набраздени мускули, а да се застъпваш смело за момиче.

— Довиждане, капитане — достигна отдалече до Дима.

— Довиждане! — извика той надалече с един нов, несвойствен за него глас.

или Треска за злато

Преди вечеря Димината майка му каза:

— Ако не изкопаеш дупки за храстите, както обеща преди една седмица, утре не искай пари за кино, нито за сладолед.

Да се изкопаят няколко дупки за храсти, не е задача за такъв мъжага, какъвто се показа Дима при киното, където си бе назначил среща със симпатичната Тошка. Там здравата се разправи с мафията. По-точно не сам, а заедно с Травка. Но едно е да защитиш някого, а друго — себе си. Да защитиш себе си не е така интересно, помисли си Дима, като се вслушваше в разговора на възрастните.

— А ето какъв бил случаят — каза съседът им на баща му. — Ремонтирали една стара къща. Представяте ли си? Разрушили печката — представяте ли си? А там — злато и брилянти — представяте ли си?

— Представям си — каза баща му.

— Или още нещо… — При тези думи съседът извади от джоба си изрязано навярно от вестник съобщение и започна да чете на глас. — „… Осем тухли злато.“ Представяте ли си? „По телефона от собствения кореспондент в Ленинград… Строители подменяха пода в универсалния магазин «Гостиный двор». Ломът се ударил о твърд предмет.“ Представяте ли си? „Оказало се, че това е блокче колкото малка тухла. На блокчето номера и руски букви. На същото място намерили още осем такива тухли.“ Представяте ли си?

И тогава на Дима изведнъж му стана ясно, че може да изкопае дупките за храстите, без да се страхува от насмешките на мафията. Ще каже: „Търся съкровище!“. И романтично, и прилича въобще на истина. Като си дояде кюфтето и допи чая, Дима стана от масата, пресече двора почти бегом и се скри зад акациите. Дърветата погълнаха гласа на съседа, който разказваше още нещо за някакво съкровище.

Като влезе в кръга, очертан с вар, с цифрата девет по средата, Дима хвана здраво дръжката на лопатата, разклати я силно и я измъкна от земята. Плю си на ръцете и понечи да забие лопатата, но чу зад гърба си някакво шумолене… Огледа се и видя Комаров.

— Една бригада ала-бала… — каза Комаров.

„Започва се“ — помисли си тъжно Дима.

— Какво прави той? — попита Молчунов.

— Иска да прокопае канал до Америка, за да избяга от нас — обясни Печенкин.

— Хей, капитане! — извика той, но Дима продължи да копае, без да обръща внимание на мафията.

— Та той си копае гроба… — закиска се Молчунов.

Дима скръцна със зъби и продължи мълчаливо да рови земята.

Тогава се намеси Комаров. Попита много ехидно:

— Ей, капитане, какво ровите там?

— Нищо особено… Търся съкровище… — каза тихо Дима.

Комаровци се съвещаваха известно време зад оградата.

— А кой ти каза, че там е зарито съкровище? — попита Комаров напрегнато.

— Един дядо — каза Дима. — Тука живял някакъв търговец. Страшно богат… Преди революцията сам си подпалил вилата, а златото закопал на тая поляна.

— Има ли карта? — попита Комаров.

— Картата е у дядото — каза Дима, въртейки лопатата като същински златотърсач.

Тоя път мафията толкова дълго се съвещаваше шепнешком, че Дима не издържа, извади от джоба си сантиметър и взе да измерва разстоянието от дупката до дървото и от дървото до дупката.

— Да помогнем ли? — попита най-после Комаров, като прескочи оградата.

— Какво да помагате? — попита Дима наежено.

— Да търсим съкровището… — каза Комаров и извади от джоба си петаче. — Само, разбира се, не просто така, а за пари. — При тия думи той сложи петачето на окото си като стъкло от очила.

— Ще получиш конюнктивит — каза Дима, цял изтръпнал от неочакваното предложение. В най-добрия случай той разчиташе, че ще престанат да го дразнят повече.

— Какво говорите, момчета — каза той, — та аз се пошегувах… Копая дупки за храсти…

— Будалкаш ни, нали? — прошепна Комаров. — Искаш сам да заграбиш всичкото злато, нали?

— А знаеш ли какво е това амеба? — попита Витка Молчунов, като пристъпи към Дима от другата му страна. — Амебата казала, че бог е заповядал да се дели. И се разделила наполовина. После още веднъж наполовина. Учил ли си го в училище?

Дима много се учуди. Отначало каза лъжа и му повярваха. После каза истината, но не му повярваха. Какво да говори сега?

— А това, за „храстите“, добре си го измислил — каза Комаров. — Друг някой у вас знае ли за съкровището?

— Не — каза Дима. — Всички в къщи знаят само за храстите.

— Много добре — каза Комаров. — Значи така ще ги лъжем. Каквото и да попитат — копаеш дупки за храсти, а ние ти помагаме.

Дима сложи крак върху лопатата и още веднъж внимателно се вгледа в лицето на Комаров — да не би да му се подиграва? Но Комаров бе сериозен. И очите му бяха умни. Умни очи на умно момче. Кръгли очи на кръгъл отличник. Само рядко, когато погледът му сновеше по градината, в очите му блясваше нещо червено като на заек.

— Как ще делим? — попита Комаров.

Дима сви рамене. Такава задача не беше по силите дори на най-прекрасния учител по математика — да се дели несъществуващо съкровище.

— Хайде наполовина! — каза Комаров.

— Как така наполовина? — учуди се Дима неочаквано и за себе си — виж ти нахалство! Макар и да няма съкровище, но от къде на къде наполовина?

— Тайната, разбира се, е твоя — обясни Комаров, — но ние сме трима, а ти — един. Затова ще делим така: петдесет процента от съкровището за тебе, петдесет процента за нас. От тях трийсет за мене, а по десет на Молчунов и Печенкин.

— Справедливо е! — обадиха се Молчунов и Печенкин, като се приближиха до Дима и хванаха едновременно дръжката на лопатата му.

— Я не задигайте! — каза Дима след малка пауза, така че да не разберат веднага какво има той предвид: не задигайте лопатата или процентите. — Работата е за милиони! Всичко трябва добре да се претегли и обмисли.

Мъчителите махнаха ръце от дръжката на лопатата, а Дима си даде вид, като че наистина прави наум някакви изчисления. (Мислеше си, че колкото по̀ се пазари, толкова по-правдоподобно ще изглежда всичко, което ще последва.) И неочаквано в главата му стана нещо необяснимо — стори му се, че разделянето на несъществуващото съкровище е несправедливо… А защо пък несъществуващо? Ето съседът казва — намират хората! Ту тук, ту там! Ами ако изведнъж…

— Значи наполовина? — прошепна Молчунов.

— Я ги виж какви са! Наполовина! Двайсет процента аз вече обещах на стареца. И на мене ми трябват пари. А остават само осемдесет! От тия осемдесет процента мога да обещая само двайсет!

— Не се стискай — каза Комаров. — Давай целия ъгъл!

— Сега пък какъв ъгъл? — учуди се Дима.

— Ъгъл — това са двайсет и пет процента — обясни Молчунов.

Дима „се постиска“ още малко, колкото за форма. После махна с ръка и каза:

— Добре, само че отначало ми се извинете…

— Това пък какво е? — започна Комаров.

— Пред киното вие се осмелихте да оскърбите една моя позната… добра позната — добави Дима.

— Извиняваме се — каза Комаров.

— И парите трябва да ми върнете — каза Дима, — тези, които ми взехте назаем.

— Нямаме пари — каза Комаров.

— Подскочи — каза Дима.

Комаров подскочи и в джоба му дръннаха монети. Наложи се да върне дълга.

„Жалко, че я няма Тошка да види“ — помисли си Дима и каза високо:

— Добре, грабете!

И така цели осемдесет процента от може би съществуващото съкровище принадлежаха на Дима. Това го зарадва, макар че не е ли все едно колко процента от нищото ти принадлежат. Деветдесет и девет или само един?

— Да си знаете — каза Комаров на помощниците си. — Ъгъла ще делим така: на мен петнайсет, на вас десет и за двамата. Да си нямаме после приказки.

Молчунов и Печенкин изтичаха да донесат лопати, а Дима и Комаров седнаха един до друг върху гранитния камък с тайнствените знаци. Дима скръсти ръце на гърдите.

— Десет кръга? От кой да започнем? — попитаха го Молчунов и Печенкин.

— Нима не ви е ясно? — каза Дима с преувеличено учудване. — Най-прост шифър. Вероятно съкровището е закопано в кръга под цифрата едно. Ако там го няма, вероятно е закопано в кръга номер две. И така нататък.

Молчунов и Печенкин забиха лопатите в първия кръг. Дима и Комаров наблюдаваха работата им.

— Димка! — чу Дима зад гърба си гласа на сестра си Зинаида. — Ще кажа на татко! Помниш ли какво ти заповяда?

Дима сложи пръст на устата си, обяснявайки с мимики следното: всичко помня и сам с възпитателна цел ще изкопая на всяка цена дупките — със собствените си ръце!

— Ей сега ще ида да доведа татко! — каза Зинаида.

Ако Зинаида доведе баща му (а ще го доведе, в това не може да има съмнение!), то Дима си знаеше, че ще се наложи да копае дупките със собствените си ръце, без никакви извъртания.

— Зин — каза Дима. — Искаш ли да ти открия една тайна? Така да бъде… Работата е там, че копаем… не дупки за храсти… а… знаеш ли… търсим…

— Какво има да търсите тука? — попита Зинаида с такъв вид, като че вече беше тръгнала за баща си.

— Дай само честна дума, че ще мълчиш като гроб!

— Добре, като гроб! — каза Зинаида.

Дима се озърна. Комаров го гледаше, стиснал заплашително юмруци.

— Съкровище търсим, ето какво!

— Какво съкровище? — учуди се Зинаида. — Това са глупости! — И като завъртя глава, се скри между дърветата.

— Струва ми се, не трябваше да й дърдориш за съкровището — процеди през зъби Комаров.

— А според тебе по-добре ли ще е да дойде тук баща ми и да вземе в ръцете си цялата работа? И после все пак тя ми е родна сестра!

— А няма ли да претендира? — запита Комаров.

— За какво да претендира?

— За част от съкровището…

— От къде на къде ще претендира? — възмути се Дима. — В нашата страна има закон — който не работи, няма да яде!

— Как е? — попита Комаров, когато Молчунов, скрит до кръста в първата дупка, престана да маха лопатата.

— Засега нула на нула — каза Молчунов.

Дима се приближи до първата дупка, погледна вътре, като я освети с фенерче, и решил, че в такава дълбока яма може да се посади не декоративен храст, а цял дъб, каза:

— Опитайте във втория кръг… Старецът казваше, че съкровището е зарито не много дълбоко.

Витка Молчунов щеше вече да излезе от ямата, но като копна за последен път, извика със сподавен глас:

— Има!

— Какво има?

Комаров стана от тревата и с два скока се озова до ямата. Падна на колене с фенерче в ръка. Дима също измъкна припряно електрическото си фенерче от джоба. Три лъча, насочени от различни страни, се кръстосаха в нозете на вдървилия се от изненада Виктор. На дъното на ямата лежаха две потъмнели златни монети.

— Злато — прошепна тихо Комаров и искаше да се наведе да ги вдигне, но неочаквано Печенкин го пипна за яката.

— Аз сам — каза Комаров.

Тогава и Дима сграбчи Комаров за яката.

— Защо пък ти сам? В мой участък работите, а не в свой. Тук аз съм господар. Тук аз сам — сам!

Като блъсна Дима с юмрук в гърдите, така че той едва се задържа на краката си, Комаров сграбчи монетите заедно с пръстта и ги стисна в юмрука си.

Дима се разтрепери. Ама работа! Сега вече няма да се унижава пред родителите си и да проси от тях всеки ден пари за сладолед, кино и прочее!

— Но това не е злато! — неуверено, с отпаднал глас проговори Комаров, като разтвори юмрука и заразглежда монетите на светлината от фенерчето. — Това са наши една и две копейки. Кой ги е заровил тук?!

Комаров хвана мълчешката Печенкин за сакото и пъхна ръка в джоба му. Обърна хастара. Показалецът на Комаров се подаде през дупката на джоба.

— Ах, ти, джобна дупко! — каза той и удари Печенкин с юмрук по челото. — Не носи пари в скъсани джобове, не носи!!!

— Парите при пари отиват — каза Печенкин, без да обръща внимание на Комаровия юмрук. — Добро предзнаменование!

Като каза това, Печенкин грабна мълком лопатата и се спусна към третия кръг. Същото направи и Молчунов.

Дима и Комаров седнаха един до друг, като осветяваха земята с фенерчетата. Треска на някакво предчувствие обзе Дима. В края на краищата много съкровища са били намерени случайно! И мафията може да намери. Случайно! На територията на вилата на Колчанови, както биха писали вестниците.

— Слушай! — каза злобно Комаров на Дима. — Слушай ти, капитане! Щом искаш да получиш своите и на стареца проценти, защо стоиш като закован със скръстени ръце? Да не си ти съкровището?

Дима това и чакаше. Скочи и като се обръщаше през цялото време назад — да не би да намерят съкровището без него — хукна към бараката за още една лопата.

— Впрочем — каза той на Комаров, като дотича с лопата на рамо — на твое място аз също бих взел една мотика.

— Защо пък?

— Когато парите се появят на бял свят, не се знае как твоите момчета ще ги разделят с тебе.

— Защо пък? — попита пак Комаров.

— Затова защото! После ще разбереш защо. Да не би да не си гледал филми за съкровища?

Когато Дима изхвърли от четвъртия кръг десетина-дванайсет лопати, от тъмнината изведнъж изникна Зинаида. От нервното напрежение и необичайната работа от Дима се лееше пот като град. Сърцето му биеше силно не в гърдите, а някъде в главата. Зинаида застана пред златотърсачите с джемпър и панталони, а в ръцете си също държеше лопата.

— Какво търсиш тук?

— Как какво? И аз ще търся съкровището!

В тъмнината се чуваха звън на лопати и снишените гласове на мафията.

— Виж я ти каква била — засъска Дима срещу Зинаида. — Когато е да се садят храсти, тогава, ох, не мога да похвана лопата в ръка, ох, не мога крак да сложа върху лопатата! А когато е да се търси съкровище, тогава, ах, всичко мога!

— Колко им обеща? — попита Зинаида, без да обръща внимание на думите му.

— Ъгъл — каза Дима.

— Какъв е тоя ъгъл?

— Двайсет и пет процента.

При тия думи Зинаида се хвана за главата.

— Прахосник! Мухльо! Дано мама не разбере колко пари ще хвръкнат на вятъра за тия нехранимайковци!

— Само това оставаше — каза Дима, — да кажеш и на мама за съкровището! И на татко… Бих искал да знам тогава какво ще разберем ние от съкровището!

— Ама ти знаеш ли какво значи съкровище! — засъска Зинаида. — Ако намерим съкровище, все едно че сме изкопали детски стадион в нашия район.

— Какво бъркаш тук стадиона?

— Как какво? Като намерим съкровището, ще го предадем на държавата. С условие да ни построи детски стадион. Иначе къде ще ходим на фигурно пързаляне? През девет земи в десета?

— Какво общо има тука фигурното пързаляне?! — развика се Дима.

— Ето какво! — Зинаида бръкна в джоба си и извади някаква хартийка. — Аз написах вече и заявлението! Съставих и едно съобщение: вчера на територията на вилата на Колчанови беше изкопано съкровище. Местните жители съобщават, че избягалият в чужбина търговец… и така нататък…

— Ти си се побъркала! — с трескав шепот каза Дима. — Мафията ще ме убие! Споразумяхме се всичко да разделим помежду си! И после аз също протестирам! Търся съкровището за себе си, а не за твоя глупашки стадион! Докога ще завися от татковите подаяния? Протестирам! В края на краищата пръв аз научих за съкровището! — Когато говореше тези думи, Дима вярваше абсолютно, че наистина е знаел нещо за съкровището.

— Късно е да протестираш — изсъска Зинаида. — Късно!

— Злато! — чу се изведнъж глух вик.

Дима изскочи от дупката и затича след Зинаида при Печенкин. Всички се събраха около неговата яма. В дъното на ямата блестеше, осветен от луната и фенерчетата, единият край на къс злато.

— Как ще делим? — попита Молчунов.

— Какво значи това как ще делим? — процеди през зъби Комаров. — Както се споразумяхме, така ще делим — петнайсет процента на мене, а десет на вас.

— Да имаш да вземаш! — казаха в един глас Печенкин и Молчунов.

— Ние бачкахме, а ти си клатеше краката! — закрещя Печенкин.

— Та да делим поравно?! — каза Комаров. — Така ли? Бунт на гарнитурата, а?

— Брей, какъв бифтек бил! — извика Молчунов.

Като хвана Молчунов за яката, Комаров го измъкна от ямата и го хвърли в храстите. Тогава Печенкин, както си стоеше в ямата, хвана Комаров за панталоните и го дръпна към себе си. Комаров падна в ямата. Право на дъното й. И тука почнаха да се пердашат и ругаят.

Възползвал се от сбиването, Дима пъхна фенерчето в ръцете на Зинаида, скочи в ямата и започна внимателно да почиства от пръстта златното парче. Като действаше ту с лопатата, ту с ръка, изрови парчето почти наполовина и изведнъж видя да се появява някаква дръжка! Пък и парчето е някакво кръгло! Дима покопа още малко, придърпа внимателно дръжката на съкровището към себе си и измъкна на светлото… един самовар. Странен тумбест самовар.

— Самовар… — каза Зина разочаровано.

Момчетата спряха да се бият.

— Самовар… — прошепнаха заедно Печенкин и Молчунов.

— Самовар — измънка Дима.

— Изглежда, твоят старец не е излъгал за вилата на търговеца — каза Комаров. Постърга над кранчето на самовара и всички видяха няколко издълбани медала. — Самоварът е на търговец! Сега такива не правят! Търсенето продължава! — каза Комаров. — Дайте и на мене една лопата.

— А съкровището по равно ли ще делим? — захленчи пак Печенкин.

— Как поравно? — възмути се Зинаида.

— На дядото — трици! — заяви Комаров. Останалото — на пет части! И баста! Две части за вас, останалите три за нас.

— Защо пък на нас само две части? — възмути се Зинаида.

— Защото само двама бачкате!

— Мене ме отпишете от работата, пирати! — заяви неочаквано Дима. — Всичко това е пълна глупост! Няма никакво съкровище. И никакъв старец няма. И не е имало. И търговец с вила не е имало. Копаех дупки за храсти, а не съм търсел съкровище, само така казах, че търся съкровище, а вие, глупаците, повярвахте!

— Ами самовара?

— Самият аз го закопах тук… Тоест не го закопах, а просто го хвърлих, когато правеха пътя покрай нашата градина, и са го засипали навярно… Исках да го предам на вторични суровини, но съм закъснял! Това е…

Изведнъж Дима го досрамя ужасно, задето поради тая измислица преживя някакъв пристъп, нещо като болест, като златна треска с температура, като при грип.

— Край — повтори силно Дима, — в тая златна треска повече не участвам!

Момчетата от мафията се спогледаха.

— Искаш да си отидем — каза Комаров. — Хитър си! Да си отидем, та вие двамата да останете! Продължавайте! — изкомандва Комаров. — Половината работа е свършена, а аз не съм от тези, дето се отказват… и още по-малко от тези, които правят отстъпки!

— Сбогом, пирати!… — каза уморено Дима и тръгна към вилата, като едвам тътреше крака. А Зинаида остана. Тя хем повярва на Дима, хем не повярва. Сигурно по̀ не е повярвала, щом остана.

 

 

Сутринта Дима и баща му излязоха на стълбите. Вместо девет дупки имаше изкопани около осемнайсет. Баща му дори подсвирна от удоволствие.

— Всичко може при желание… — каза той.

— При желание да се намери съкровище — допълни Дима.

— Какво съкровище?

И Дима разказа на баща си за съкровището и за всичко останало.

— За да е по-интересно да се копае… — обясни Дима.

— Браво! — възхити се баща му. — Какъв съобразителен човек! Добре измислено за съкровището. Сега ще посадим храсти и дървета и ще стане тук истинска джунгла. Браво на твоя старец! Всъщност кой е този старец?

— Какъв старец? — изуми се Дима. — Всичко е измислица!

— Чужда слава ли искаш? — попита баща му.

Дима искаше да се възмути още повече, но в това време към тях се приближи участъковият милиционер.

— Говори се, че на ваша територия вчера е намерено съкровище — каза милиционерът. — Нали знаете закона? Намереното трябва да се предаде. А награда, разбира се, ще получите — също според закона.

— Какво съкровище? Каква награда? — кипна баща му. — Някакъв си старец измислил историята за съкровището, за да е по-интересно на момчетата да копаят. Дупки за храсти копаем!

— Моята работа е да ви напомня — каза милиционерът. — Съкровището трябва да се предаде — и тръгна към вратичката.

— Ти ли измисли всичко това? — продължи да се ядосва баща му.

— Не съм аз — каза спокойно Дима. — Един старец. Минаваше покрай нас с електричката.

— Е, нека още веднъж да мине! — каза баща му.

или Фосфорното момче

Слънцето лежеше върху пода на големи квадрати. Във всеки квадрат се опираше като крак на слон широк лъч. Грамаден слънчев слон стоеше между черната дъска и чиновете и целият светеше с трепкащи, летящи, плаващи прашинки. Нещо тропическо имаше в класа още и от сянката на стария бръшлян в ъгъла.

— И така — каза капитан Луда глава, той същият е Дима Колчанов, — в африканската пустиня тия именно арарати…

— Защо арарати? — пооправи си очилата Шура Гусев, който обичаше точността. — Защо пък арарати? Арарат е планина в Кавказ. Вечнозаснежена планина с вечнозелена растителност.

— Ха! — каза Дима Колчанов. — Планина! Африканските селяни се наричат арарати!

— Май че ги наричат оратори — обади се страхливо срамежливата Наташа Рибкина — или, как беше, оратории… тоест не…

— Араби… — прозина се Костя Стрелников, когото никой, дори самият капитан Луда глава, с нищо не можеше да учуди.

— Арабите — това изобщо… е нация… — каза Дима Колчанов, — а араратите това са селяни… копаят земята с кирка и ядат сушени скакалци.

— От сушени скакалци арарат няма да станеш — възрази Шура Гусев. — А-а, спомних си! Наричат ги арати^[1]!

— Каква е разликата? — каза Дима, като разглеждаше с присвити очи слънчевия слон, който полекичка се преместваше към вратата. — Арати или арарати? Важното е какво ядат! И така, аз насуших скакалци и…

Но никой не разбра какво е направил Дима Колчанов със сушените скакалци. В пети „а“ влетя Света Брунова и извика с ужас:

— Ученици! Оня, новичкият, дето се казва Сорокин, победи всички на шах! Целия наш пети „б“! Победи и целия свой пети „в“!

От тая новина трепна дори слънчевият слон — златните прашинки току заскачаха по него.

Дима Колчанов попита лукаво:

— Да не би да са играли на дама?

— Какво говориш? — изкрещя Света. — Шегуваш ли се?! Впрочем той идва насам! С шахматната дъска впрочем! И със съпровождащите го лица!

В класа настъпи тишина. Гласът на Света кънтеше вече в коридора. Новината за потресаващите победи на новия ученик се носеше из училището със скоростта на светлината.

— И така — каза Дима Колчанов, като си намести по-удобно краката под чина и се върна към африканската тема, — когато бях на четири години и живеехме в един от затънтените райони на Конго…

— Ама как лъже! — прозина се пак Костя Стрелников. — Веднага ти повярвах!

— Който не вярва, може да излезе — каза Дима, — не го задържам… Значи в Конго…

Дочу се грохот, сякаш някой биеше боен африкански барабан. Саня Петушков, председателят на пети „в“, се появи на вратата, като тракаше шахматните фигурки в кутията. Зад него застана някакво момче, слабичко и сериозно, и погледна с любопитството на изследовател, както се стори на всички, капитан Луда глава.

— Призоваваме ви! — каза ликуващ Саня Петушков. — Тоест, хвърляме ви ръкавицата!

— Къде? — попита Дима.

— Как така къде? — учуди се Саня Петушков. В кутията над главата му шахматните фигурки ръмжаха тихичко, като се търкаляха от един ъгъл в друг.

— Къде я хвърляте? — попита хладно Дима.

— Как къде? На вас я хвърляме! Викаме ви на двубой!

— Ще ни прехвърли… — каза Дима. — И изобщо ние сме заети! Моля вратата да се затвори! И така в това Конго…

— Уплашихте се! — каза доволно Саня Петушков и погледна всепобеждаващия Сорокин.

Шура Гусев се възмути:

— Та този твой новак знае ли на кого тука… хвърля ръкавицата? Миналата година кой беше шампионът на училището? Шампионът беше Дмитрий Николаевич Колчанов!

— А сега ще бъде Семьон Иванович Сорокин! — каза Петушков.

— „Я вижте го какъв юнак — и слона лае даже!“^[2] — каза зевзекът Туркин, като се изправи с целия си висок ръст.

Той погледна Сорокин от горе надолу и каза като Суворов за Наполеон:

— Далеч отива, трябва да усмирим юнака!

— И ще го усмирим! — каза Дима, като също се изправи на чина. — Ей сега ще го усмиря! Като начало ще го оставя да играе пръв! В добавка — ще му разиграя един царски гамбит. А после ще го притисна с всички фигури.

В класа се бяха стекли всички — и победените, и още непобедените от Сорокин.

— Правилно, капитане! — крещеше пети „а“. — Дай на тоя Сорокин с гамбита по организма!

— Сорокин! Не се плаши! — крещеше пети „в“. — За един гамбитен удар два негамбитни дават!

— Защо по организма? — каза Дима. Издърпа шахматната дъска от ръцете на Петушков и я разтърси. — Ще го тупна по най-слабото му място. Ще го тупна по мозъка.

— Да започнем — каза спокойно Сорокин.

Веселият Туркин изпя:

— Да запо-очнем, мо-оля!

Ясно беше, че Сорокин не искаше да губи нито минута, затова веднага извади от чантата си книжката на Симагин „Атака срещу царя“ и разтвори кутията с шаха на перваза.

— Ще поглеждаме ли в книжката? — попита Дима.

Сорокин подреждаше мълчаливо фигурите. Дима Колчанов го гледа дълго и замислено. Сорокин, като рошеше редките си коси, прегледа няколко примера на различни страници.

— Добре… — каза Дима, въздъхна и тръгна към… бюфета.

Слънцето се скри зад облак, слънчевият слон изчезна, тропическите сенки се загубиха.

— Ето ти… — въздъхна Наташа Рибкина и погледна тъжно след капитана — беше й много мъчно, че така и не научи нищо за Конго.

Шура Гусев догони Дима Колчанов едва в бюфета.

— Ти какво? — попита го той. — Отказа ли се?

Дима си купи три сандвича с риба.

— Защо сега заниманието ти е с нищо да не се занимаваш? — прошепна разпалено Шура на ухото на Дима.

— Как така с нищо? — каза Дима, като преглътна хапката си. — Как така с нищо?! Зареждам с фосфор мислите си!

— А защо не ги готвиш за двубой? — попита простодушният Коля Николюкин.

— Защото най-важното за мисълта е фосфорът! Календара за ученици трябва да четеш! — каза Дима и извади от джоба си едно листче. — Ето „Фосфорът — елемент на живота и мисълта“ — прочете той на глас заглавието на съобщението. — Елемент на мисълта! Схващате ли? Своя мисъл, а не прочетена у Симагин!

Всички погледнаха въпросително химика Шура. Шура помисли и каза:

— Фосфорът изобщо е сила! Така е!

— Значи колкото по̀ го ядеш, толкова по̀ се готвиш? — попита Николюкин.

— Така е! Без фосфор наникъде.

— Факт! — съгласи се простодушният Николюкин. — Нали и в нашите глави има фосфор!

— Фосфорът — и той бива различен! — каза Дима. — Първо качество. — Дима се поглади по главата. — И трето — и той поглади по главата Николюкин.

Сорокин се премести заедно с дъската си в своя клас и сега там прелистваше книжката на Симагин „Атака срещу царя“. А Дима Колчанов цялото второ междучасие дъвка сандвичи, също и третото, а четвъртото, неизвестно защо, престана да дъвче, а просто седеше на чина и си изтърсваше джобовете.

Пети „а“ почти в пълен състав отиде при вратата на пети „в“ — Сорокин все още четеше Симагин.

— Капитане — каза пети „а“ на Дима Колчанов, — той чете, а ти защо не ядеш?

Дима разпери ръце:

— Парите ми се свършиха.

— Тогава може и да те победят — каза Туркин, загубил веселостта си. Но той беше и находчив и затова каза: — Давайте парички. Ще организираме снабдяването с фосфор на общи начала!

Целият клас изтича до бюфета и купи последните шест сандвича, па и още един изпроси от Колка футболиста (на него фосфор и без това не му трябва). Дима прие сандвичите с мъжеството на борец, съгласен на жертви, и почна да се готви усилено за мача не само в междучасията, но и през часовете. Сорокин не изпускаше от ръцете си книжката на Симагин. Мачът се отложи за другия ден.

— Нали и в къщи ще се готвиш? — попита пети „а“ клас след часовете.

— Не зная… — каза неуверено Дима. — За обед имаме месо…

— Тогава ела да се готвиш у нас — предложи Коля Николюкин. — Имаме пържена риба.

Дима охотно се съгласи. У Николюкини той „проучи“ рибена чорба, а вечерта у Туркини „усвои“ за вечеря пържена риба…

На другия ден сутринта прекрасен сюрприз очакваше Дима в класа. Откликнал се на страшно секретния призив „Всички сили за фосфоризация на капитан Луда глава“, пети „а“ надомъкна в чантите си какви ли не работи: и пирожки с риба, и сандвичи, и дори няколко кутии консерви. Сорокин поглъщаше жадно последните страници на „Атака срещу царя“. Дима, сложил даровете под чина, поглъщаше поред сандвичите, пирожките и консервите. Почувства прилив на сили. На Сорокин вече му се струваше, че не Симагин, а той самият е написал книгата „Атака срещу царя“. Можеше да каже наизуст броя на запетаите на всяка страница.

През последното междучасие в пети „а“ влезе „хорът на момчетата“ от пети „в“ и така свирна, че задрънчаха стъклата на прозорците. Хоровото изсвирване означаваше, че Сорокин е готов за бой. Но Дима заяви неочаквано:

— Аз не живея за сметка на чужд фосфор, а натрупвам свой. Още не съм във форма!

Пети „а“ ахна просто от изненада, а винаги спокойният Костя Стрелников неочаквано се разгорещи.

— Какво значи да не си във форма? — закрещя той, като подскочи едва ли не до тавана. — Малко ли излапа вся-я-я…

Ако пети „а“ не беше ахнал още веднъж, фосфорната тайна щеше да излезе наяве. Още повече че „хорът на момчетата“ от пети „в“ веднага запита нестройно:

— Какво, какво е излапал?

— И-и-искам да к-к-кажа — започна да заеква опомнилият се Костя. — Малко ли нагълта всякакви учебни пособия…

— Добре — отговори председателят на пети „в“ Саня Петушков. — Като се подготвиш — свирни!

Когато „хорът на момчетата“ затвори зад себе си вратата, химикът Гусев дойде при капитана и му каза:

— Слушай, Димич, по моите сметки ти натрупа в кратуната си толкова много фосфор, че можеш да станеш световен шампион сред петокласниците.

— Ами ако аз чувствам, че не ми достига още малко фосфор в главата, а?

Шура Гусев изгледа внимателно Дима и каза:

— Добре, щом не ти достига… Така да бъде, след часовете ще те заведем в рибния ресторант!

— Защо пък в рибния! — попита Дима. — Фосфор има и в пирожките, и в шоколада, и в какаото!

— Добре! — каза Гусев. — Нека да е какао!

И като се покатери на чина, нададе вик като Минин и Пожарски^[3]:

— Ученици, още веднъж всичките пари за разгрома на врага!

 

 

На площад „Моссъвет“ в кафене „Почивка“ сервитьорката донесе на Дима Колчанов, Шура Гусев и на всички останали членове на фосфорната комисия поднос с пасти, шоколад и какао. Зевзекът Туркин каза:

— Какво има пред нас? Пред нас са „плодовете на просвещението“! Да им обърнем ли гръб?

Наташа Рибкина си преглътна слюнката и се обърна настрана. Комисията мъжествено се загледа през прозореца, като се стараеше да не вдъхва вълшебния аромат, който издаваха пастите и чашките с какао.

— Готов ли си? — попита сурово Шура Гусев, когато Дима омете всичко.

— Почти — увери Дима комисията, — почти съм готов… остава съвсем малко… — Всички забелязаха в очите му някакъв странен лек блясък.

— Ще идеш у Наташини — каза решително Шура Гусев. — Днес у тях има рожден ден…

След един час Дима седеше на масата до щастливата и сияеща Наташа Рибкина и празнуваше с близките на Наташа рождения ден на баба й. В това време фосфорната комисия в пълен състав стоеше на стълбите и в настъпващия здрач чакаше кога Дима по думите на Туркин ще престане да се занимава с торторазработките. И краят, който идва на всичко в живота, в това число и на най-големите торти в света, настъпи.

Дима се появи на стълбите и ги огласи с гръмко хълцане. Комисията ахна радостно и тържествено. В непрогледната тъмнина лицето на капитан Луда глава излъчваше мека фосфорна светлина! Светеше като циферблат на часовник! Над главата на Дима имаше сияние от синя медицинска светлина!

Една бабичка, която слизаше отгоре, погледна Дима и каза:

— Свят! Свят! Свят! — прекръсти се и му се поклони до земята.

— Утре ще бъде мачът! — взе решение напълно удовлетворената комисия.

Но на капитан Луда глава по̀ му харесваше, изглежда, самата подготовка за мача и затова попита:

— А защо пък утре?

Наташа Рибкина не повярва на ушите си, а Костя Стрелников, който най-неочаквано се беше научил да се учудва, закрещя:

— Какви още торти ти трябват? — и започна да се приближава заплашително към Дима.

— Юмрук за тебе! — каза Шура Гусев.

— А в юмруците нима има фосфор? — попита благодушно Дима, навярно зашеметен от голямото количество изядени „плодове на просвещението“.

— В този няма! — отговори Гусев, като доближи юмрука си до светещия нос на капитана. — Утре ще играеш, какви ще ги дъвчеш!

— И внимавай — каза начумерен веселият Туркин. — Да не провалиш работата! Ваше сиятелство… тоест… наше сиятелство!

— На малкото шахматно поле голямо изкуство живее! — пееха момичетата от пети „а“, съпровождайки капитан Луда глава на бой в пети „в“.

Дима бутна вратата към крепостта на противника (който прелистваше тихо разни шахматни пособия) и прекрачи прага. Като лек ветрец шумоляха сподавени от предбойно напрежение гласове:

— Ж-6… Не, не… Е-2… Ж-6 де! Ах, накъде дърпаш пионката…

След кратка, но ефектна пауза, Дима свирна. Това беше художествено изсвирване, в което надеждата за бой и увереността в победата се съчетаваха с презрение към несветещия противник. После Дима разтърси над главата си шахматната дъска и нареди фигурите.

Сорокин, малко бледен, със силно стиснати устни, седна срещу Дима. Сорокин бе помръкнал като прашно стъкло. Първата партия Дима Колчанов загуби на десетия ход.

Сащисаният пети „а“ изведе Дима в коридора и попита:

— Какво става?

Под гнетящото мълчание на своите и под ликуващите викове на пети „в“ Дима дълго анализира някои неща в главата си. После подсмръкна и произнесе една-единствена загадъчна дума:

— Стените!

— Какво стените? Какво общо имат тук стените? — попита Костя Стрелников.

— Имат! — каза Дима. — Ние играем в пети „в“, той за Сорокин е роден дом, а у дома, както е известно, и стените помагат.

— Я не говори за стени, а казвай какво предлагаш?

— Какво предлагам? Предлагам следващата партия да се играе в нашия клас.

— А в нашия клас ще победиш ли? — попита пети „а“.

— Ха! Ако към фосфора се прибавят стените, нито един Сорокин няма да устои.

С викове от различен характер шахматната дъска се пренесе в пети „а“.

Втората партия Дима загуби на шестнайсетия ход…

Сорокин стана от масата бледен, за да не кажем сив. От вълнение. Дори за ония, които малко разбираха от шах, беше ясно, че той направи превъзходна комбинация! Дори ония, които малко разбират от шах, съобразиха, че това му струваше много труд! Все пак Дмитрий Николаевич Колчанов беше не току-тъй шампион миналата година! Значи Сорокин представлява нещо! Тоя път Сорокин се спусна да прегръща и врагове и приятели. После го подхвърлиха няколко пъти до тавана и крещящата компания го изнесе на ръце от класа.

Само химикът Гусев не можа да се успокои. Фосфорът сила ли е, или не е сила? Вече облечен, с чанта в ръка и напълно уверен, че фосфорът все пак е сила, Шура хвърли поглед в класа. Там слънцето пак светеше силно, тропическите сенки от бръшляна трептяха по стената и слънчевият слон стоеше между чиновете и дъската. Дима Колчанов седеше над шахматната дъска, обхванал с ръце фосфорната си глава.

— Да — каза замислено химикът Шура. — Ясно е, че освен фосфор трябва човек да има още нещо в главата…

И затвори тихо вратата.

На последния чин седеше, незабелязана от никого досега, Наташа Рибкина. Тя каза:

— Димич, а какво стана по-нататък… в Конго?

— Конго… — отговори капитанът, без да се обръща. — Конго, това не ти е на тебе някакъв си шах… Там има такива неща… такива…

Блестящите, святкащите прашинки трепнаха — сякаш слънчевият слон въздъхна тихо заедно с Наташа Рибкина.

 

 

— Интересно, кой ви е разказал всичко това? — попита ме капитан Луда глава, като прочете разказа.

— Децата — казах аз.

— Излъгали са — каза капитанът. — На никакъв шах не съм играл. Сазонов игра, а аз само му подарих листчето от календара.

— Какво листче?

— Онова, със съобщението „Фосфорът — елемент на живота“. Че съм подарил листчето — истина е, а всичко друго — не е.

— Значи за тебе вече легенди съчиняват?

— Съчиняват, но това за мене нищо не значи.

— Впрочем щом си се сетил за фосфора, значи ти също си взел участие в тая работа.

— Ама не съм вземал и не съм вземал — разсърди се капитанът. — По това време аз си имах по-важна работа.

Наострих уши:

— А каква е тая работа?

— Летях в Космоса — каза спокойно капитанът. — Само че не ме разпитвайте за това. Тайна е… Важна тайна.

— И все пак може би… — загатнах аз.

— Може би — отговори капитанът, като ме разбра от половин дума, — може би, но след време… ще ви разкажа и за полета, от мен да мине…

— Слушай, капитане — казах аз на Дима, — а истина ли е, че нормалната ти температура била трийсет и шест и девет?

— Истина е — отговори Дима.

— А защо е такава — потърсих аз нужната дума и казах, — такава повишена?

— А вашата температура каква е? — отговори Дима на въпроса с въпрос.

— Като на всички — казах аз, — трийсет и шест и шест.

— А може пък моята да не е повишена — говореше Дима, като ме гледаше с весело присвити очи и бузите му пламтяха, — може пък на всички да е понижена, а точно моята да е нормална…

или „Калоричните“ обувки

Дима Колчанов и сестра му Зинаида бяха поканени една вечер от братовчедката на майка им на гости. Сутринта те вече стояха със сина й Женка на брега на Москва река и ловяха риба. Женка запали огън и приготви за чорбата всякакви подправки, но накрая излезе, че ще ядат риба без сол, без хляб и дори без тия подправки, а просто така, както си е. Сурова.

— А защо сурова? — попита смутено Женка.

— За да се подготвя за моето второ околосветско пътешествие… — каза спокойно Дима.

— Как второ? — развълнува се Женка. — Нима си направил първото?

— Разбира се, направих го… Наполовината го направих.

— Как наполовината?

— Ами, разбираш ли, доближихме се ние до Африка от едната й страна…

— Кои са тези ние? — попита Женка.

— Ами че аз и командата ми с катамаран^[4]… Знаеш ли какво е катамаран?

— Зная — каза Женка, — една такава лодка с два корпуса.

— Правилно — каза Дима. — И така значи, приближаваме се и гледаме: стои на брега негър, а до него, изправена на опашката си, стои грамадна анаконда^[5]. Знаеш ли какво е анаконда?

— Знам, разбира се. Една такава змия, около пет-шест метра…

— Пет-шест! А осемнайсет? И те стоят. Ние вече щяхме да акостираме, но негърът изведнъж ни запита: „А имате ли си боа? Ако нямате, хич не спирайте, тук, в джунглите, без боа не можеш…“. Ние ходим в гората с кучета, а те, разбираш ли, с боа. Наложи се да се отдалечим… Доплувахме до Африка от другата й страна, а там на брега седи цялото племе нанкасе и всички пушат лули. Тука вече акостирахме. А на трийсетина километра назад се извива дим на кълба. Ние с командата си помислихме — пожар. А негрите казват: „Това не е пожар, ами ловците съобщават, че са убили две газели и една антилопа“. Оказа се, че по дима си четат мислите от разстояние, а ние не можем да четем мислите им. Представяш ли си?

— Представям си — каза Женка.

— А какви ли не мисли може да им хрумнат! Може да са намислили да ни отнемат катамарана, а той е реактивен! Наложи се да отплаваме. А в това време деветата вълна^[6] като плисна, помете от борда всички провизии. И аз казвам на командата: „Ще плаваме около света без провизии, пълно е с риба, а в краен случай ще изядем корабните платна“. Те бяха кожени. А той ми отговаря: „Хайде да се връщаме назад…“.

— Кой е този той?

— Командата — каза Дима. — Мишка-фъстъка, страхливец, предател! Представяш ли си, отказва да яде сурова риба! Аз, казва, в къщи ям само пържена. А за платната не искаше и да чуе. Представяш ли си?

— Представям си… — продума тихо Женка, като се досещаше накъде бие Дима.

— Исках да разрежа катамарана — нека той на „ката“ заплава към къщи, а аз на „марана“ — около света. Но той, разбираш ли, се разплака.

— Кой се разплака? Катамаранът?

— Какъв катамаран! Мишка-фъстъка. Аз, казва, не мога сам да намеря обратния път, аз, казва, ще се заблудя в океана. И ми се наложи да се връщам с него у дома. — Дима млъкна, а после каза решително: — Така че бъди готов.

— Аз и без това… — каза Женка, като разбираше, че сега той е именно оная команда, с която Дима е решил да преплава втори път около света.

— Какво ще кажеш? — попита сурово Дима.

Женка мисли дълго и каза съвсем унило:

— Благодаря… — и замълча.

— За какво? — попита Дима.

— Благодаря за вниманието… тоест за доверието.

— Няма що — каза Дима. — Това се нарича изпитание на флаг. Ти, разбира се, знаеш, че морските флагове се правят от особено здрав материал… Така че за благото на човечеството… Нали разбираш?

— То се знае, естествено — каза Женка.

Плавките си лежаха спокойно върху водата. Женка седеше и си мислеше дано рибата не кълве. Ако Димич хване нещо — да си го яде…

Изведнъж зад завоя на реката, съвсем близо до вилите, затрополя земесмукачка. И при това толкова силно, че разгони вероятно всичката риба в реката. Женка си седеше и слушаше с удоволствие как трополи земесмукачката. Зарадва се много, че няма да се наложи да яде сурова риба. А Дима ужасно се разстрои. Разгневи се дори и скърцайки със зъби, взе да намотава въдицата.

Женка помисли, че Дима намотава в истинския смисъл на тая дума и днес няма да се готвят повече за пътешествия, а просто ще си лежат на брега, просто ще се къпят, просто ще се пекат, но не излезе така! Като намота въдицата, Дима произнесе следните загадъчни думи:

— Е, какво пък, щом няма подръка сурова риба, ще се тренираме с нещо друго.

При тези думи Дима погледна новите Женкини обувки. Тъкмо вчера бащата на Женка му ги подари.

Той знаеше, че Женка отдавна мечтае за спортни обувки с гайки за по-лесно обуване, с бяло горнище и с дебела подметка от гьон. Затова именно такива обувки подари бащата на сина си.

— Суровата риба е нищо и половина! — каза Дима, като гледаше обувките. — Най-важното е да можеш да ядеш кожени корабни платна. По метода на италианеца Пигафети.

Дима гледаше Женка както укротител гледа звяр, който не иска да скача през пламтящия обръч, а Женка гледаше Дима, както се гледа укротител.

Така те седяха на пясъка и се гледаха един друг, докато най-после Дима каза:

— Е, ти какво?

— Какво аз? — попита Женка.

— Хайде! — каза Дима.

— Какво хайде? — попита Женка с разтреперан глас.

— Хайде събувай се!

— Защо? — попита Женка.

— Ще тренираме.

— С какво? — попита Женка като разбираше, ама се правеше, че не разбира.

— С обувките ти!

Женка се престори на кръгъл глупак и попита:

— А как с тях… ще тренираме?

— Как ли? Ще ги изядем и толкова! — отговори Дима така непринудено, като че цял живот само това е правил — ял е кожени обувки.

Как съжали Женка в тая минута, че земесмукачката разгони всичката риба в реката. Ако имаха в кофичката макар и малко улов, щяха да ядат, та ушите им да пращят и, разбира се, на Дима нямаше да му дойде наум да предлага за ядене кожени обувки!

Не! Не! Трябва нещо да се направи! Трябва по някакъв начин да се спаси незабавно животът на новичките кожени обувки. Трябва непременно да се примамят Димините мисли в някакъв нов капан! Най-добре ще бъде и Женка да предложи да ядат, само че нещо друго! Да кажем, малък люляков храст с кората, листата, клончетата, с корените и дори с пръстта.

Но нима ще съблазниш Дима с някаква кора, ако е решил да яде обувки? „Добре де — мислеше си Женка, — щом трябва непременно обувки да се ядат, то защо моите?! Защо не Димините! Прекрасна идея!“

— Хайде да ядем обувки! — каза бодро Женка. — Само че, пу, да започнем с твоите!

— Моля! — каза Дима. — Само че къде си чел умиращи от глад пътешественици да употребяват за храна гумени кецове?!

За илюстрация Дима протегна на пясъка краката си, обути в кецове, в стари гумени съвсем негодни за ядене кецове! Как си няма Женка късмет! Нали и той има в къщи кецове! Защо той, глупак такъв, се помъкна в това топло време с твърдите нови, съвсем неудобни обувки! Нещастен фукльо!

— В парцалите и гумата — обясни Дима, — няма абсолютно никакви витамини и калории! А твоите обувчици са много калорични. Хранителни. Цяла седмица можем да караме с тях!

И все пак Женка не се предаде веднага. Направи още един опит да спаси „калоричните“ си обувки. Той каза:

— Добре бе, Дима! Ако за тренировката е нужно да се ядат непременно обувки, съгласен съм! Само че мисля си, не е ли по-добре да не почваме с цели обувки…

— А с какви?

— С половинки — каза Женка шепнешком. — Аз имам стари половинки, ей сега ще ги донеса и ще ги изядем!

— Какво говориш! — възрази Дима. — С половинки няма да се наядем? Струва ми се, че и твоите обувки ще са ни малко…

— Добре — съгласи се Женка. — Тогава ей сега ще домъкна старите таткови ботуши и ще се наядем до насита!

— Какво говориш — каза пак Дима. — Може ли да се сравняват стари ботуши с нови обувки? Нима не разбираш, че в старата кожа има много по-малко калории и витамини!

— Добре — каза Женка и направи още един опит да спаси новите си обувки. — Добре! Ще изядем моите нови кожени обувки, само че не днес!

— Защо пък не днес?

— Защото и двамата скоро закусихме! Как така на пълен стомах ще ядем обикновени обувки? Аз нямам никакъв апетит!

— А какво предлагаш? — попита гневно Дима.

— Да изядем обувките на гладно сърце!

— Брей, колко си бил умен! — каза Дима. — На гладно сърце такива обувки всеки глупак ще изяде, а на пълен стомах — само истинските пътешественици.

— Тогава виж какво… — започна отново Женка.

Но Дима не искаше да слуша повече никакви уговорки.

— Разбира се — каза той. — Разбира се… Има такива пътешественици скръндзи, като Мишка-фъстъка, на които им е по-лесно да измислят милион предлози или дори да пукнат от глад, отколкото да изядат без всякакви разсъждения кожените си обувки… за благото на човечеството.

При тези думи Димка се пльосна на пясъка и почна като че съвсем да примира от глад пред очите на Женка.

А Женка! Нима можеше да понесе, че тоя капитан Луда глава същевременно негов втори братовчед, ще го вземе за скръндза пътешественик! Не, това той не можеше да понесе! По-леко ще му бъде да принесе в жертва новите си кожени обувки, отколкото да загуби уважението на такъв човек! Дано Дима да реши само, че Женка е вече напълно готов за всякакви пътешествия.

— Добре — каза Женка. — Хайде да изядем моите обувки, но заедно с твоите кецове.

И без да каже дума повече, Женка събу обувките си и взе да ги мие в реката.

— Как ще ядем обувките — сурови или варени? — попита Женка с треперлив глас.

Дима помисли и каза:

— Щом огънят не е угаснал, може и варени…

Все пак хубав човек е Дима и добър. Друг на негово място щеше да го застави да яде обувките сурови. Женка се приближи до котлето, в което щяха да варят чорбата, стисна очи, спря да диша и пусна обувките в кипящата вода. После скришом от Дима хвърли в котлето пет картофчета, три морковчета и две лукчета, но умиращият от глад Дима кой знае как забеляза това и го накара да извади обратно всички подправки: и петте картофчета, и трите морковчета, и двете лукчета…

— От къде на къде правиш някаква супа от обувки… — каза той. — Виж го какъв чревоугодник се извъдил…

— Аз ли съм чревоугодник!

Но Дима, изглежда, вече се разкая, че така незаслужено обиди Женка, и затова неочаквано се смили и каза:

— Ако искаш обувките да бъдат по-вкусни, моля, като за пръв път може да посолиш водата. Останало ни е сол… Останало ни е и пипер и дафинов лист…

„Не, все пак Дима е великодушен човек“ — помисли Женка и пусна в кипящата вода сол, черен пипер и няколко дафинови листа.

Водата в котлето вреше силно. Обувките се въртяха в кипящата вода като дявол на шиш. Ту дясната ще изплува нагоре, ту лявата…

А Женка бъркаше водата с лъжица и се стараеше да не гледа обувките, но през цялото време мислеше само за това, че на майка му сигурно ще й бъде много неприятно като научи, че е изял обувките си още на втория ден… Да ги бе поносил поне малко и изял, да речем, след месец или два, нямаше, разбира се, да й бъде мъчно.

Женка се замисли толкова дълбоко, че не забеляза дори кога обувките се свариха. Чак когато Дима закрещя „готово“ и набоде на вилицата една сварена обувка, Женка се откъсна от тъжните си мисли.

— Готово — каза Димка и сложи върху лист от репей обувките, от които се вдигаше пара.

Отначало започнаха да дъвчат във вид на пача разкъсаните на парчета кецове, а после минаха на обувките.

— Точно по правилата — каза Дима, като гълташе с апетит гайката.

После наряза на парчета коженото горнище… Макар и Женка да умираше мислено от глад, но да яде с такъв апетит обувките си не можеше.

Дима щеше да се справи вероятно с цялата обувка, включително подметката и тока дори, но в разгара на пиршеството храстите изпращяха и сред зеленината се подаде главата на Димината сестра Зинаида.

— Димка! Женка! — развика се Зинаида, като ги гледаше подозрително. — Гледай къде сте били! А Валентина Николаевна ви вика, вика!

— Защо? — попита Женка и скри като Дима под паницата недоядената обувка.

— Как защо? — развика се Зинаида. — Време е за обед!

По-лошо известие от това Зинаида и да искаше не можеше да донесе. Женка се беше така нахранил с обувката, та му се струваше, че никога вече няма да му се прияде, а сега как да иде и да поглъща обед от три яденета!

— Добре! Върви си! Ей сега идваме!

— Да не излъжеш? — попита отдалече Зинаида.

— Какво говориш! — развика се Дима. — Можеш да провериш! След три минути…

— Внимавай… — каза Зинаида.

Женка и Дима станаха, заляха огъня с бульона от обувките и закрачиха към къщи.

 

 

Женка не помнеше как яде. А как Дима омете и втория обед за благото на човечеството — това Женка запомни добре. Запомни също как майка му все поглеждаше босите му крака и през цялото време се усмихваше. И неочаквано го попита:

— Евгений, защо си бос? Къде са обувките ти?

— М-м-м… — промуча Женка, като размазваше кашата по чинията.

— Питам те, защо си без обувки?!

В тоя момент влезе потресена сестрата на Дима, Зинаида. Тя погледна мълчаливо под масата босите крака на Женя и босите крака на Дима и показа скритата зад гърба си ръка. В нея държеше сварената и недоядена обувка.

— Те са ги изяли… — каза Зинаида в ужас.

Бащата на Женка, който дотогава мълчеше, изведнъж пребледня, сложи ръка на сърцето си и бавно се надигна от стола, а майката на Женка сложи двете си ръце на сърцето и бавно се отпусна на стола.

После каква тупурдия се вдигна в къщата! Как извикаха във вилата „Бърза помощ“! Как дотичаха бащата и майката на Дима! И как се чувстваха през това време момчетата — не може да се разкаже! Защото на кой пътешественик са промивали стомаха, ако той, спасявайки се от глад, е изял обувките си! На никого и никога! За това нещо крещеше Дима така, че цялата вила кънтеше.

— Първо — каза на Дима Женкиният баща, — ти си изял не своите обувки, а обувките на братовчеда си! Второ, къде си чел пътешественик да започне подготовката си за пътешествия с ядене на кожени обувки?

А после? А после натъпкаха Женка и Димка с лекарства, сложиха ги под родителски конвой в леглата и ги заставиха да заспят.

На другата сутрин, когато Женка се събуди, Дима вече го нямаше — сигурно го бяха откарали в тяхната вила. Сигурно майка му е решила, че може да направи няколко крачки до колата и после до кревата си. Под възглавницата Женка намери бележка: „Всичко е наред!!! — пишеше Дима. — Подготовката за пътешествието продължава!!! Чакай!!! Указания!!!“.

Това означаваше, че още довечера или най-късно утре сутринта Дима ще се появи пак във вилата на своя втори братовчед.

или Вечеря с боа

След два дни бащата и майката на Женка започнаха трескаво да крият всички кожени неща в къщи. Всичко трупаха на верандата в обкования с желязо бабин сандък.

Женка седеше безучастно на стълбата. Все не можеше да прежали любимите си обувки. Тъжните му мисли сами се подреждаха в съобщения като тези, които печатат обикновено на последната страница на вестник в черна рамка. Тези съобщения се наричат, както ми е известно, некролози.

„На 4 юли тази година — се редеше в Женкината глава — починаха скоропостижно обувките на Евгений Семьонов (дясната и лявата). Те се родиха в обувната фабрика «Възход» и трябваше да изминат по туристическите пътеки… десетки километри… но глупава и преждевременна смърт ги откъсна от нашите редици.“

— Татко! — извика майка му, като излезе от бараката. — Ами ловджийските ти ботуши забравихме! Нали и те са кожени!

— Давай ги тука! — извика баща му.

Майка му домъкна демонстративно по стълбата бащините му ботуши и дори ги задържа една секунда под носа на Женка. Навярно напук. Навярно тя вече знаеше, че след като изяде обувките си, Женка вече не можеше да понася дори миризмата на кожа. Той винаги седеше, без да диша, когато покрай него пренасяха нещо кожено.

— Ето — каза майка му. — Ето какво доживяхме!

„Каква жестокост — помисли си Женка. — И без това ми е тежко — ама на̀ — цяла сутрин посипват със сол незарастващата рана!“

В това време скръцна градинската вратичка и в двора се появи Дима, съпровождан от майка си. Като го видя, Женка изпита едновременно две съвсем противоречиви чувства — и ужас, и радост. Поотделно такива чувства го бяха обхващали неведнъж, но за първи път ги изпитваше едновременно.

Баща му побледня и като сложи ръка на сърцето си, отпусна се в едно плетено кресло. Майка му замръзна на прага на верандата. А Женка, както си седеше, затвори очи, за да не гледа втория си братовчед, който беше дошъл, кой знае защо, с едно куфарче. В тъмното пред Женка се запремятаха в кипящата вода обувки. Затова той отвори веднага очи — по-добре да гледа Дима, отколкото…

— А, Димочка е дошъл! — каза добрата майка на Женка уж с радост, но същевременно с тревожен глас.

— Днес съм дежурна — каза Димината майка. — Нека постои у вас до утре.

Бащата се усмихна кисело-прекисело, кой знае защо трепна, огледа сина си от главата до краката и измъкна кожения колан от панталоните му. После дойде до Дима, посочи с пръст краката му, обути в кожени сандали, и каза:

— Събувай ги!

Дима ги събу.

След обиска Дима, ни лук ял, ни лук мирисал, тръгна към брега на Москва река. Женка вече бе направил няколко крачки след него, когато баща му се развика:

— Я почакайте, гълъбчета!

Женка и Дима се спряха.

— Накъде?

— Нататък… — каза Женка и посочи с ръка злополучния бряг на реката.

— Никакво нататък! — каза бащата. — Само тука!… Или тука!… Или пък тука!… — посочи той отначало люлката, после верандата, после полянката пред самата вила. — И през цялото време да сте пред очите ми!

Димината майка каза:

— Ей сега ще дойде Зинаида и ще ги наглежда! Моля ти се, не се безпокой!

— Това е вече добре — каза бащата.

Дима изслуша спокойно всичко и спокойно тръгна към люлката. „Изглежда, днес не ни заплашва подготовка за смели пътешествия“ — помисли си Женка радостен и едновременно разочарован. И взе да се намества в люлката до Дима. „Добре е, че не ни заплашва! — казваше си той. — Ама много добре!… Но и лошо е, разбира се! Много е лошо!“ Женка вече бе свикнал с мисълта, че щом се появи Дима във вилата, все нещо ще стане.

Люлката се люлееше бавно. Спуснал единия си крак, Женка лекичко се отблъскваше от земята и попоглеждаше Дима. Диминото лице гореше като в огън, но бе, както винаги, непроницаемо. Само устните му през цялото време беззвучно си шепнеха нещо тайнствено. Дойде Зинаида и взе да се преструва, че с интерес чете някаква книжка. Иззад вестника бащата хвърляше от време на време към тях доволни погледи. Като забеляза, че бащата е много доволен от тях, майката също стана много доволна. И Зинаида, изглежда, почувства това и също стана много доволна от това, че майката беше доволна от това, че бащата беше много доволен от Женка и Дима.

Изведнъж и Женка стана доволен. Но изведнъж Дима престана да си шепне беззвучно и каза тихо:

— Измислих как ти ще се защитаваш и как аз ще се защитавам от мафията… Така ще се защитаваме, че ще се побъркат…

— Наистина ли! — зарадва се ужасно Женка не толкова за себе си, колкото за Дима. — А как?

— Как ли? — каза Дима. — По метода на Субанга! Помниш ли, разказвал съм ти за негъра с анакондата, нали?

Като чу името на някакъв си Субанга, Женка трепна. Той вече си знаеше, че всяка непонятна дума или име, казани от Дима, не са водили до нищо добро и вероятно и сега няма да доведат. Заради италианеца Пигафети, който също е ял вероятно корабно платно, те за малко не се отровиха с обувките. А пък сега тоя Субанга… Е, нека бъде Субанга! От какво ще се бои?

Баща му ги наблюдава непрекъснато, а и майка му не е далеч — слага масата на верандата. И Зинаида е наблизо — чете си книжка, тоест не чете, а подслушва какво си говорят. Значи в най-лошия случай Дима може да разкаже нещо за метода на тоя Субанга само теоретично.

— И да не мислиш, че това са просто приказки? Ей сега ще ти прочета едно доказателство — каза Дима. После измъкна от джоба си парче хартия, изрязано от вестник или от списание, и взе да чете шепнешком: — „… Субанга е жител на Африка. Той намерил в гората малък питон и решил да го опитоми. За тази цел той заедно с него ял и спал…“

Когато Женка само си представи как Субанга е обядвал с питона, а после са спали, може би прегърнати дори, стана му зле и косите му настръхнаха. Зинаида забеляза в Женкината прическа нещо подозрително и се премести по-близо до тях. Дима забеляза това и понижи глас:

— „Питонът порасъл — сега е осемнайсетметрова змия, тежка сто и четиридесет килограма. През деня тя се катери по кокосовите палми в джунглите и друса орехи — четеше тихо Дима, — а нощем се увива на земята около спящия си стопанин на колело и пази живота и съня му.“ Сега разбра ли? — попита Дима.

— Разбира се! Увива се! И пази! — отговори Женка.

— Значи с чия помощ ще се пазим?

— С помощта… на Субанга… — предположи Женка.

— Как така на Субанга?

— Така — каза Женка, — ще му вземем питона…

— Как ще го вземем?

— Така — каза Женка, — под наем. Денем ще се увива около… орехите, а нощем… ще ни друса… — От ужас Женка оплете всичко, но Дима не обърна на това внимание.

— „Под наем“! — каза Дима. — Питонът да не е москвич или прахосмукачка? Ние трябва лично да го отгледаме и възпитаме! Така че не се надявай много на Субанга! Ти… и изобщо… хайде… да се готвим…

— За какво?

— Как за какво? — учуди се Дима. — Какъв си недосетлив? За това… Да възпитаваме…

— Кого? — попита Женка. — Питони ли?

— Е — прошепна Дима, — питони не питони… изобщо нещо от рода на влечугите…

От тези зловещи думи във въздуха замириса на практика. Женка го изби не теоретична, а истинска студена пот. И чак сега си спомни за куфарчето на Дима със странните пластилинови пломби по него. Щом в главата на Дима се въртят мисли как да се защитават от мафията, следователно в куфарчето е онова, с което ще практикуват! Тоест в куфарчето има питони! Е, питони не питони, но изобщо нещо от рода на влечугите. В това малко куфарче, разбира се, никакъв питон няма да се събере. Може пък да са се побрали децата им? Деца на питони! Питончета! И това куфарче с питончета около пет часа се намира под кревата му.

Лицето на Женка побледня от страх. Дима забеляза това.

— Не се бой — взе да успокоява той Женка. — В куфарчето са водни змии!

— Какви саводни? — попита Женка, като заекваше леко.

— Не саводни, а водни, обикновени водни змии! Четири парчета. Две основни змии и две резервни. За всеки случай!

— Ах, водни змии! — каза Женка, като си бършеше челото. — Ама наистина ли са водни?

— Ех, ти, Тома неверни! Та аз ги взех от кътчето на животните. В училище. И разписка дадох на кръжочниците по зоология: „Взех водни змии, в скоби четири парчета, за един месец. Задължавам се да се грижа за тях…“. И така нататък…

Женка съжали, че разписката е дал Дима, а не кръжочниците по зоология, та да се убеди, че това са действително водни змии, а не някакви други… влечуги…

— А как ще възпитаваме водните змии?

— Като начало ще вечеряме с тях за компания — обясни Дима, — а после ще си легнем да спим заедно.

— Ами че ние имаме за вечеря банички с месо — каза Женка. — Нима водните змии ядат банички с месо?

— Днес и те, и ние ще вечеряме мляко — заяви Дима. — А сега виж какво ще направиш.

Като изслуша Димината инструкция, Женка скочи от люлката и без обичайните уговорки хукна панически към верандата, където майка му слагаше масата за вечеря. Струваше му се, че баща му и майка му непременно ще заподозрат нещо лошо в „млякото“ при думата „мляко“ и в желанието им „да си легнат по-рано“.

— Има нещо подозрително — ще каже майка му. — От къде на къде изведнъж се отказваш от любимите си банички и искаш мляко? Това е подозрително!

— Да-да — ще потвърди баща му. — Друг път не можеш ги накара да си легнат, а сега в седем часа се канят да спят. Изглежда, пак са скроили нещо.

— Никакво мляко! — ще каже майка му.

— А ще спите заедно с мене на верандата — ще каже баща му. — Ето тук.

Но на верандата за най-голям ужас на Женка всичко стана другояче, не както очакваше той. Никой не се изненада. У никого не възникна никакво подозрение. Дори напротив. Майка му например каза:

— Две чаши мляко? Защо толкова малко? Вземете четири!

А баща му каза:

— Искате вече да си лягате? Че защо не… Толкова по-добре… Толкова по-добре… Колкото по-рано си легнете с Дима, толкова по-добре ще бъде и за вас, и за нас.

„Боже мой — помисли си Женка, докато стоеше като глупак на верандата с четири чаши мляко върху една чиния. — Ако след десетина минути се окаже, че Дима е донесъл в куфара по погрешка не водни змии, а някакви отровни, баща ми ще има да съжалява за това, което каза сега!“

— Тогава значи лека нощ, мамо — каза Дима с разтреперан глас, защото вече не издържа (кой знае, може би се прощаваха завинаги!).

Женка отиде при майка си и я целуна по бузата, като държеше в ръце четирите предсмъртни чаши мляко.

— И на тебе, татко, лека нощ — каза Женка и целуна баща си по бузата.

А на Димината сестра Зинаида само кимна с глава на прощаване. Да седи до тях и нищо да не подслуша! Мухла! Ако ги беше подслушала, щеше за благото на човечеството да ги наклевети на баща му и майка му и да предотврати гибелта на двама втори братовчеди!

— Искаш ли нещо? — попита баща му.

Женка беше чел някъде, че хората преди смъртта си искат прошка. Няма що, трябва да поиска прошка за всеки случай. И Женка каза:

— Татко и мамо, простете, че ние с Дима изядохме обувките…

— Боже мой — каза майка му, — аз вече забравих!

— Не се сърдя — каза баща му, — дребна работа!

„Дребна работа? — помисли си Женка. — Разбира се, дребна работа… в сравнение с гибелта ни…“

Край… Не му оставаше нищо повече, освен да въздъхне и с несигурна крачка да тръгне към стаята си.

— Лека нощ! — каза Дима на всички.

Дойдоха до вратата. Женка постоя нерешително, после отвори вратата и влезе в стаята като в гробница.

Женка измъкна изпод кревата куфарчето, а Дима поиска да извади веднага змиите навън. Но Женка настъпи с крак капака.

— Почакай, Дима — каза той. — Не вади още твоите водни змии.

— Защо моите? — учуди се Дима. — Сега те са наши общи змии…

„Общи! — каза си Женка. — Аз никога не съм имал нищо общо със змии“. А на глас каза:

— Хайде, Дима, да направим всичко, само че отначало без змии… Значи ние ще пием мляко от чашите… А те от чинията…

Дима наля две чаши мляко в чинията и каза:

— А после ще си легнем да спим…

— А може ли — помоли Женка — като начало змията да спи под кревата, а аз на кревата?

— „Под кревата“! И такава змия, която си държал под кревата, ще вземе след това да те пази, а?!

— Добре — каза Женка. — Тогава аз ще легна под кревата, а тя на кревата…

— Вечно с твоите увъртания! — засъска Дима и бутна Женкиния крак от капака на куфарчето.

После го сложи на коленете си и каза:

— Щом сме заедно, то всичко заедно!

При тия думи скъса пломбата от пластилин, щракна ключалката и взе да отваря бавно капака, а Женка взе също така бавно да затваря очите си.

После настъпи толкова дълга пауза, та Женка си помисли, че с Дима вече е свършено. Безшумно, както е прието при змиите. Ето иде и неговият ред…

— Чудно… — дочу той гласа на Дима. — Къде са се дянали?

Женка отвори очи. Дима седеше на стола с куфарчето на колене. То беше съвсем празно. Никакви водни змии нямаше в него. Дима обърна куфарчето и дори го разтърси, после се огледа на всички страни и каза:

— Интересно, къде са се пъхнали? И пломбите са цели… Нима са изпълзели през тази дупчица?

Дима обърна куфарчето и Женка видя, че отстрани се беше отчупило парченце фибър и там куфарчето бе закърпено с тънка металическа мрежа. Едното ъгълче на мрежата се бе прегънало и образуваше отвор, през който вероятно са изпълзели всички водни змии.

„Може би змиите вече са вечеряли и са се изтегнали да спят, без да ни дочакат“ — помисли си Женка и внимателно повдигна одеялото на леглото си.

Креватът беше празен. Женка помисли, а после изказа подозрение, че на змиите може би по̀ им е харесало майчиното му легло (то е по-меко) и те вече са се настанили под нейното одеяло. Дима огледа внимателно стаята от пода до тавана и каза:

— Змиите са някъде тука… Виждаш ли как котаракът Васка седи на гардероба?

Наистина Васка седеше на гардероба като побъркан. Виждаше се, че толкова много се бои от нещо, та козината на врата му бе настръхнала.

„Едва ли Васка ще се уплаши от водни змии — помисли си Женка. — Сигурно усеща, че тия водни змии съвсем не са водни!“

— Вас, Вас, Вас… — повика Женка котарака, но той дори не го погледна.

— Знаеш ли какво… — каза Дима, като се качи на масата. — Да огледаме отгоре и ще ги пипнем. Като сме върху масата, те няма да ни забележат и ще изпълзят… Ти оглеждай дясната половина на стаята, а аз — лявата…

Женка също се качи на масата. Беше тихо. После изведнъж се чу леко шумолене. Вратата на стаята започна тихо-тихо да се отваря и на прага… тихо-тихо… се появи Зинаида.

— Защо седите на масата? — попита тя подозрително. — Пак кроите нещо?

— Зина, само не се вълнувай — каза Женка. — Работата е там, че Дима е донесъл змии за тренировка, а те са плъзнали нанякъде.

Като изпищя силно, Зинаида скочи от прага право на масата. Това беше поразяващ рекорден скок. По късно никога Зинаида не можа да го повтори при фигурното пързаляне. Треперейки с цялото си тяло, Зинаида тракаше зъби и повтаряше силно някаква непонятна дума:

— Ва-ва-ва-ва-ва-ва…

— Ако трепериш на глас — каза й Дима, — няма да хванем нито една змия…

— Добре — каза Зинаида. — Ще треперя наум!

— Няма го майстора! Тя да си трепери, пък ние да наблюдаваме! — каза възмутен Женка. — Ти също… като видиш змия… веднага сигнализирай!

— Добре! — каза Зинаида. — Ще наблюдавам! — И затвори очи от ужас.

Тримата седяха на масата като на остров. Зинаида през цялото време се стараеше да трепери наум и това излизаше много сполучливо. Женка, обратно. През цялото време се стараеше да не трепери, но при него не излизаше както трябва. Зад вратата се чу пак тихо шумолене. Дима се ослуша и каза:

— Май че пълзят…

Дима се приготви за скок. Женка също… Но повече така за очи… Да не е луд да скача върху змии! Вратата се открехна полекичка и на прага се появи майка му. Тя ги погледа малко с учудени очи, а после попита:

— Какво сте се разположили върху масата?

Женка и Дима погледнаха Зинаида, Зинаида погледна майката и каза:

— Само не се вълнувайте…

Зинаида още не бе се доизказала, а майката вече се завълнува пред очите им. Вълнуваше се все повече и повече.

— Не, лельо Валя, само не се вълнувайте… Трябва да ви съобщим една неприятна новина…

— Почакайте — каза майката, — почакайте… кажете ми най-напред живи ли сте всички?

— Живи сме — отговориха Женка и Дима шепнешком.

— Здрави ли сте всички? — попита майката.

— Здрави сме… — отговориха те.

— Така — каза майката, — това е най-важното… Сега ще ида да взема валериан, а после ще ми съобщите неприятната новина…

Докато се върне майка му, Женка все си мислеше: „Дано само не се срещне някъде с водната змия… Защото ако се срещне със змията, такъв шум ще се вдигне в къщата!…“. Но не се вдигна шум. Майката се върна бързо с шишенце в ръка, като разнасяше наоколо миризма на валериан.

— Казвайте сега каква е тая неприятна новина! — каза тя.

— Там е работата — каза с радост, дори с възторг Зинаида, — че Дима е донесъл водни змии за някаква си… тренировка… а пък те взели и плъзнали на някъде!…

— Как плъзнали? — попита майката с ококорени очи.

— Ето така, разпълзели се — каза Зина с предишния възторг и показа с ръце как змиите, извивайки се, са плъзнали из стаята.

— Ох — извика майката, изпусна шишенцето с валериана и скочи на масата.

Докато майката се тревожеше и задаваше на Дима със закъснение всякакви въпроси, котаракът Васка, привлечен от миризмата на лекарството, скочи от гардероба долу и взе да ближе настървено локвичката валериан. В това време вратата на Женкината стая започна пак да се отваря полекичка.

— Змии! — изкрещя майката ужасена.

Но това не бяха змии, това беше бащата. Влезе с напрегнато лице, но като видя всички върху масата, дали от изненада, или от нещо друго се разсмя с глас.

— Напразно се смееш — каза майката. — Като разбереш какво се е случило, ще заплачеш!

— Че какво се е случило? — попита бащата.

— Ами това, че из вилата пълзят змии…

— Какви змии пък сега? — попита бащата.

— Не змии, а водни змии — поправи Дима леля си.

— Това трябва да се провери — каза майката. — Дима донесъл в нашия дом цял куфар змии и всички плъзнали.

— Не цял куфар, а само четири парчета — каза Дима, — и не змии, а водни змии!

Бащата помисли, после, кой знае защо, се повдигна на пръсти и каза тихо:

— Ако са плъзнали — каза тихо бащата, — то не трябва да седим със скръстени ръце, а да ги ловим!

Като направи това мъжествено изявление, бащата се промъкна на пръсти до масата и каза шепнешком на Женка:

— Хайде, помести се!

Женка се помести и бащата много ловко скочи на масата, при това така енергично, че майката едва не падна от другата страна на масата.

— Олеле! — каза майката и се вкопчи в рамото на Женка.

А Дима провеси крак и взе да слиза бавно от масата.

— Ти къде? — каза бащата, като хвана Дима за ръката.

— За водните змии!

— Да не мърдаш оттука! — каза бащата.

— Ама вие сам казахте, че трябва да ги ловим…

— Най-напред трябва да се убедим, че тези водни змии са наистина водни, а после да ги ловим…

— Значи така, а, седнали на масата, ще се убеждаваме до утре? — попита майката.

— Защо до утре? — каза бащата. — Сега ще привлечем змиите в стаята и ще се убедим, че са водни. А после ще ги изловим.

— Интересно с какво ще ги привлечете? — попита майката.

— С какво ли? — каза бащата. — Със свирене! Когато бях на строежите в Индия, съм виждал как омайват змии със свирене.

— Точно така — каза Дима. — Щом се засвири, змиите изпълзяват. — И с удоволствие се върна на масата, защото е по-интересно не да ловиш змии, а да ги привличаш със свирене.

— А ти умееш ли да свириш? — попита го бащата.

— Умея! — отговори Дима, сложи два пръста в устата и свирна с всичка сила. Изсвирването излезе просто оглушително.

— Не! — каза бащата. — Такова свирене само ще ги изплаши. Трябва да се свири нежно — и бащата показа на Дима как трябва да се свири нежно.

Дима повтори. Бащата остана много доволен.

— Така — каза той, обръщайки се към Зинаида и Женка, — и вие започнете. Всички да свирят!

Свил устата на тръбичка, бащата изкара тихо някаква позната мелодия.

— Какво свириш? — попита майката.

— Ария на индийския гост — отговори бащата.

— Според мене по-добре е арията на Ленски от операта „Евгений Онегин“ — каза Зинаида. — И думите са подходящи: „Куда, куда вы удалились?“…

Но пред арията на Ленски бащата предпочете арията на индийския гост.

И всички започнаха да свирят. Бащата и Дима свиреха сносно. А Женка и Зинаида ужасно бъркаха мелодията от страх. На всичко отгоре към хора се присъедини и пияният Васка. Той беше вече облизал всичкия валериан от пода и бе съвсем пиян.

— Стоп! — каза бащата. — Така не може! При такава какофония ни една змия няма да допълзи.

Млъкнаха всички. Само пияният Васка продължаваше да си тананика нещо с прегракнал глас.

— Вън! — каза бащата, обръщайки се към Васка. — Пст!

Тоя път пияният котарак послуша бащата, макар и неохотно. Като се клатушкаше на четирите си лапи, той се приближи до прозореца, скочи, но не улучи и се бухна в стената. Ударът в стената и валерианът така зашеметиха Васка, че той падна и веднага заспа. В стаята отново настъпи тишина.

— Не мога да разбера — прошепна майката, — защо змиите не се показват?

— Всички да мълчат! — каза бащата. — Вие само разваляте работата. Ще свиря само аз!

— А може би свирим не това, което трябва? — попита плахо майката. — Може би им трябва нещо танцувално?

Бащата искаше да каже нещо, но в това време в абсолютната тишина се чу зад вратата шумолене. Всички застанаха нащрек. Шумоленето се приближаваше.

— Пълзят… — прошепна бащата. — Пълзят… — и пак подхвана своя индийски гост.

Свиреше така тънко и нежно, като на флейта. А в това време шумоленето все по̀ се приближаваше и приближаваше.

Женка и Дима не издържаха и почнаха тихичко да пригласят на бащата. После вратата се отвори полекичка и се подаде главата на съседката. Тя ги гледа дълго-дълго, докато Женка, Дима и бащата не прекратиха един след друг свиренето.

— Така — изсъска съседката, — вместо да ловят своите гадини, те си седят на масата и си свиркат на всичко отгоре!

— Разрешете… — каза бащата.

— Не разрешавам! — изсъска съседката. — И ние имаме деца!

— Какви гадини? — каза бащата. — Къде сте ги видяла?

Точно тогава съседката погледна под масата, върху която седяха всички, и изведнъж очите й просто изскочиха от орбитите.

— Боа! — ужаси се тя шепнешком. — Боа! Под масата! Помощ! Милиция!

И като хвана с две ръце полата си, съседката подскочи на прага и с вик и писък изскочи от стаята, като продължаваше да крещи на улицата:

— Боа! Милиция! Боа! Милиция!

Всички, които бяха на масата, скочиха. Масата беше разтегателна и затова по средата имаше пролука, през която можеше да се погледне. Женка погледна и видя, че под масата лежи, свита на кълбо, огромна черна змия.

— Боа — каза бащата. — Под масата има боа.

— Боа не съм носил, честна дума — взе да се кълне Дима.

— Да, разбира се — каза бащата. — Сама е дошла на гости на водните змии!

Тогава Дима скочи от масата, грабна куфара, който разтвори като папка, и взе да се приближава към боата под масата. Всички се стреснаха. Зина запищя. Майката покри лицето си с ръце. Масата се разклати. Краката й се счупиха и всички полетяха на пода, право в устата на боата. Изпод дъските стърчеше само опашката й, доста позакръглена и като отсечена с брадва. Дима хвана опашката и дръпна към себе си боата.

— Маркуч! — закрещя той. — Това е гумен маркуч, а не боа!

Сега и майката, и Женка, и Зинаида можаха да се убедят, че това наистина беше маркуч за миене на кола. Всички скочиха на крака и вдигнаха плота на масата. А майката грабна смело черния маркуч и се провикна силно през прозореца към съседната вила:

— А разговори да се подслушват не е хубаво! И маркуч да се представя за боа също не е хубаво! Това не е дори водна змия. Това е маркуч! — При тия думи тя се наведе, повдигна още една жълта тръбичка и викна: — Ето още един маркуч!

— Това вече не е маркуч, а водна змия — поправи я Дима.

Викът, който се изтръгна едновременно от гърдите на майката, бащата, Женка и Зинаида, заглуши пронизителния вой на пожарната сирена, носещ се откъм оградата на вилата. После към пожарната сирена прибави гласа си и сирената на „Бърза помощ“, долетяла с пълна пара, чуваха се милиционерски свирки и викове на хора, дотичали от всички страни да видят какво ужасно нещо се е случило тука.

Какво изясняваха помежду си участъковият милиционер и бащата, откъде пожарникарите извлякоха останалите три Димини водни змии, какво крещеше през цялото време съседката, защо началникът на пожарната команда записа номера не само на вилата, но и служебния телефон на бащата, защо пъхнаха в ръцете на бащата някаква квитанция, за която той плати пари — всичко това Женка не се опитваше да разбере. Имаше само една мисъл в главата му — как да устои мъжествено на всичко. Дима например беше толкова спокоен, като че нямаше пръст в тая работа. Нали той възпитаваше у себе си хладнокръвие по метода на… Женка никак не можеше да си спомни по чий метод, но му беше съвършено ясно, че от Диминото хладнокръвие има много да си патят, защото баща му и майка му считаха, че когато човек направи бели, трябва непременно да се разкае, а не да стои като пън, сякаш е външно лице.

Наистина Дима все пак малко се смути, когато пристигналият с „Бърза помощ“ лекар забеляза някакви подозрителни драскотини по ръцете му, извади от куфарчето си спринцовка и каза на двамата да си свалят гащите.

— От къде на къде? — възмути се Дима.

— За инжекции — обясни докторът.

За другите работи как да е, но против инжекциите Дима се възбунтува принципиално, а след него и Женка се възбунтува принципиално. Дима крещеше, че никъде не било писано да бият инжекции на човек, отглеждащ змии.

— Първо — каза бащата, като смъкваше панталоните на Дима, — ако си човек на място, ще отглеждаш змии в собствения си дом, а не на чуждо място! Второ — крещеше бащата, — истинският човек топли змията в своята пазва, а не в пазвата на роднината си. — Като каза това, той смъкна гащите на Женка. — Бийте, моля, на тоя укротител двойна доза — каза бащата, като сочеше Дима. — Много ви моля!

После докторът отиде с инструментите си в стаята на майката и се зае да прави инжекция на Зинаида.

А после във вилата настъпи пълно затишие. Всички се разотидоха по стаите си и легнаха да спят.

И само едно „ох“, което се чуваше от време на време от стаята на майката, говореше, че както Зинаида, така и Женка още не спят.

Женка лежеше, свит на кълбо под топлото одеяло, потриваше леко мястото на инжекцията и изпитваше, както винаги, в присъствие на Дима две противоречиви чувства едновременно: от една страна, се радваше, че спи сам, без всякакви водни змии… за компания… а от друга страна, може пък да не е чак толкова лошо, ако лежи до тебе, свито на кълбо, едно такова жълтичко, симпатично и безвредно водно змийче.

С тези мисли Женка заспа, а когато се събуди, Дима го нямаше във вилата — бяха си отишли със Зинаида у дома. В полусън Женка потърка мястото на инжекцията и изохка от неочаквана болка. После се обърна на другия хълбок и видя до себе си на леглото да седи майка му — една такава тъжна-тъжна!

— Ой! — каза Женка силно, после помълча и добави: — „Ой цъфти калина…“

После пъхна ръка под възглавницата и напипа там една бележка. Женка се загради от майка си с възглавницата и зачете: „Всичко е наред! — пишеше Дима. — Подготовката за пътешествията продължава. Чакай указания!!!“.

или Дим в раницата

— Така повече не се трае — каза Дима на Женка. — Тук у вас нищо не можем да уговорим — все подслушват, пъхат си навсякъде носа и вечно ни подозират. Трябва нещо да се направи и аз измислих какво да направим…

Дима говореше това, изтичал следобед при Женка, който се люлееше в люлката с книжка в ръка. Женка вече се приготви да разбере какво е намислил Дима, но на верандата се показа баща му с много строго лице и викна:

— А, ти си вече тука! Здравей!

Бащата дойде до Дима и го потупа за поздрав по рамото. Женка ужасно се зарадва — вижте, моля, колко добър и прекрасен човек е баща му — всичко е простил, всичко е забравил: и обувките, и змиите. И сега се радва, че вижда Дима, толкова се радва, та не може да откъсне ръце от него.

А баща му продължаваше да потупва Дима. Чукна го два-три пъти по раменете, после го потупа по корема, по гърба, по хълбоците. А когато взе да го тупа по задника и дори по краката, Женка изведнъж разбра, че това не е поздрав, а просто обискиране. Като го претърси и не намери нищо особено, бащата се замисли за малко и каза:

— А сега отваряй устата!

Дима отвори уста.

Бащата погледна вътре и каза:

— Кажи — а-а-а…

Дима много охотно каза:

— А-а-а…

Като не откри нищо подозрително в устата на Дима, бащата взе да обръща всички джобове на якето му.

— Нищо — каза бащата.

Дима въздъхна и сви рамене — а какво, моля ви се, може да има.

— Добре — каза бащата, — може би патилата ви научиха да живеете като нормални деца.

И бащата си отиде.

— Хайде на реката — каза шепнешком Дима. — Там оставих всичко.

— Какво си оставил там? — попита изплашен Женка.

— Ще видиш…

И отидоха на реката. Там Дима порови малко из храстите и измъкна от тревата една стара раница. В раницата нещо чукаше и тракаше. Женка се приближи и попипа раницата. Там имаше нещо кръгло и желязно. Дима седна, измъкна от пазвата си някаква книжка и заби нос в нея. Книжката се казваше: „Моите приятели от племето нанкасе“. Като си спомни, че това племе нищо друго не прави, освен да разговаря с помощта на дим, Женка се успокои. Той не подозираше дори, че само след половин час Дима ще го подложи на такива изпитания, пред които злополуката с любимите обувки и главоболията със змиите ще му се видят жалко и незначително събитие.

— В колко часа отиват на театър? — попита Дима, като хвърли нетърпелив поглед към часовника.

— В седем… — каза лекомислено Женка.

Това време бе много удобно за Дима.

— Говорил ли съм ти за това племе? Говорил съм! А ето ти и доказателство. — И той зачете шепнешком: — „… но най-много ме учуди един случай в Африка с племето нанкасе. Забелязал на хоризонта дим, аз го посочих на водача Мзинга и казах: «Пожар». Мзинга се взря в далечината и каза: «Не! Нашите хора съобщават, че на това място до реката са забелязани много газели».“ Така че готви се! Ще си четем мислите с помощта на дим.

И едва сега Женка съобрази, че по-лошо изпитание Дима не би могъл да измисли. Какви ли не недостойни мисли могат да се родят в главата дори на най-свестния човек. В края на краищата може ти да не си съгласен с тях, може дори да се срамуваш, дето си помислил такива неща, но какво ще правиш, щом тая мисъл стане известна на всички?

Женка веднага си представи каква сцена може да се разиграе на тоя злополучен бряг, ако Дима наистина съумее (Съумее! Съумее!) да прочете мислите му с помощта на дим. Отначало към небето ще се заиздига дим, а после и мислите му заедно с дима ще се заизвиват на кълба нагоре. И Дима, разбира се, веднага ще ги прочете (Ще ги прочете! Ще ги прочете!) и ще закрещи, разбира се, та да го чуе цялото курортно място:

— Ка-ак?! — ще закрещи Дима. — Какво виждам?! Той още съжалява, че изядохме обувките му! И мечтае за някакво си кожено яке с цип?! И мисли как да се срещне с някакво си момиче от съседната вила? Боже мой! Пък аз тая пинтия, това конте, тоя донжуан го смятах за свестен и смел човек!!!

Не, още сега, на минутата, трябва да го отклоня от това ужасно намерение.

— Слушай, Дима — каза Женка, — а защо да не изучим морзовата азбука? С нейна помощ може да се предават мисли на разстояние!

— Морзовата азбука ли? — изсъска Дима. — Да си имаме работа с разни предаватели?!

— Тогава може би могат да се предават мисли с помощта на там-там^[7]? Чел съм за такива барабани… А чел съм още за бивните на слон — каза Женка. — Ако побучиш с тях, може да предадеш мисли на триста километра…

— Барабан! Бивни! — каза Дима. — Ти трябва тайно да предаваш тайни мисли, а не да биеш барабан, та да те чуем ти и аз и триста километра покрай нас!

Женка помисли какъв друг предлог да намери и попита:

— А как ще бъде с глобата?

— Каква глоба? — учуди се Дима.

— Десет рубли… постановление на Московския градски съвет… да не се кладе огън във вилни местности…

— Огън не бива — каза Дима, — но дим може!

— Та нали няма дим без огън?

— А според тебе това какво е? — попита Дима, като намигна и потупа раницата.

— Какво е? — попита Женка.

— Дим без огън! Ето какво е!

Най-после Дима развърза раницата, озърна се на всички страни, измъкна кръгла металическа кутия с дръжка, подобна на касетка за киноленти, само че по-дебела, и я вдигна към носа на Женка.

— Димна шашка^[8] — прочете Женка на етикета, като се мръщеше от неприятната миризма. — По специална поръчка на Мосфилм.

— Специално за това ходих в киностудиото — каза Дима. — Три часа убеждавах пиротехника. Едва го склоних.

„Е, край — помисли си Женка, — за по-малко от час и аз ще изгоря пред очите на Дима заедно с всичките си жалки мисли!“

— Слушай — каза Женка. — Защо ние с тебе…

Но Дима не искаше повече да го слуша.

— Разбира се — каза той, — има такива пишман приятели, които се боят от дим като от огън… и за които глоба от десет рубли е по-скъпа от интересите на човечеството, и които могат да измислят милион причини, само и само…

При тия думи Дима тупна на пясъка и с всички сили почна да се измъчва поради страхливостта и скъперничеството на Женка. А Женка? Нима Женка можеше да понесе Дима да го вземе за някакъв си страхливец, негоден за голямо дело. Не, това не можеше да понесе. Той скочи и каза:

— Добре, Дима, съгласен съм да чета дим! Само че хайде с помощта на цигари, а не на шашки.

Женка си казваше, че от цигарите димът е малко и Дима няма да може да прочете всичките му мисли.

— Никакви цигари! Само шашки — развика се Дима.

В храстите някой изшумоля или нещо изшумоля и Дима скри веднага в тревата празната раница и кутийката с шашките. На поляната се появи бащата. Погледна подозрително и попита:

— Шашки^[9] значи?

Женка едва не умря от ужас, дето баща му за всичко се е досетил, а Дима, кой знае защо, каза съвсем спокойно:

— Шашки!

— Шашки е добре — каза неочаквано бащата, като гледаше обвивката на Димината книга — и книжки също е добре! И шах също… е добре! Шашките и шаха ще оставя на верандата. Ние излизаме и аз се надявам… аз се надявам… вилата остава празна… Разбирате ме, нали?

Женка тръгна да изпраща баща си до портичката, та да чуе всичките му инструкции, с когато се върна на брега, там всичко бе вече готово за четенето на дима.

Две шашки бяха извадени вече от раницата и сложени недалече една от друга до тухлите за сядане. Оставаше само да запалят шашките, което Дима направи веднага. Застанал на колене с гръб към Женка, Дима погледна часовника, драсна клечка кибрит и веднага над главата му литнаха стотици черни мушици. Дима се обърна, погледна Женка и потри ръце.

— Сега… — каза той. — Сега ще разберем какво ти представляваш…

Женка седна на тухлата, затвори очи и за да не разбере Дима какво той представлява, заповтаря като папагал: „Не ми е жал, че изядохме обувките… не ми е жал, че изядохме обувките…“.

Очите го смъдяха от дима и затова Женка мижеше и бърчеше нос.

— Отвори си очите! — закрещя Дима. — Дим се чете с отворени очи!

Женка отвори очи и видя, че от неговата шашка се издига дим с подозрително черен цвят. Като видя тоя дим, Женка моментално забрави да мисли за обувките си.

„Ах, ах, ах! — помисли си той. — Колко страшен е тоя дим… само дано не стане пожар…“ Помисли също, че Дима ще погледне веднага неговия дим, ще го прочете и ще се развика: „Какво виждам? От шашката излиза обикновен дим, а тоя неврастеник мисли за пожар! Страхливец! Нищожна личност!“.

Но вместо това Дима, кой знае защо, закрещя съвсем друго нещо.

— Слушай! — закрещя Дима. — Защо е толкова рядък твоят дим?!

Женка за първи път погледна Дима през дима. Наистина в сравнение с Диминия дим Женкиният дим представляваше направо жалко зрелище! От Димкината шашка се издигаха кълба дим като от параходен комин, а Женкиният беше някаква жалка струйка.

— Е-е-е! — развика се Дима. — Ами ти сигурно за нищо не мислиш!

— Как да не мисля? — викна Женка. — Мисля!

Женка искаше да каже сигурно каквито са мислите на човека, такъв е и димът му, но се въздържа и само се разкашля, защото димът продължаваше да влиза и в очите, и в устата, и в носа му!

— Налага се да сложа още една шашка под носа ти! — каза Дима, като също кашляше.

При тия думи той извади от кутийката още един чифт шашки и ги запали.

Едната шашка Дима остави за себе си, а другата сложи под самия нос на Женка и започна да я раздухва. От втората шашка се вдигна не само дим, но и искри полетяха. При вида на искрите мисълта за пожар пламна в Женкината глава с нова сила и той започна да мисли какво ще стане, ако вилата наистина се запали.

Сигурно всичко ще изгори. Дори и бабиният железен сандък, където баща му и майка му сложиха всички кожени неща. Женка си помисли още, че ако Дима прочете сега мислите му, няма да бъде чак толкова лошо. В края на краищата по-добре сам да изгори заедно с мислите си, отколкото вилата с цялото имущество.

— Дима — каза Женка, — поне една моя мисъл можа ли да различиш в дима?

— Още не — каза Дима, като кашляше и кихаше.

„Какво да правя? — каза си Женка. — Докато Дима сполучи да различи в дима мислите ми, ще мине може би час, а може би и повече, а димът все по̀ се сгъстява и искрите летят с всичка сила и замириса вече на изгоряло…“

— Сега ще разберем за какво мисли той — прошепна Дима.

За да помогне на Дима и спаси положението, Женка започна да мисли на глас:

— Аз — каза Женка — мисля сега дано не стане пожар.

Но Дима не слушаше гласа му, а се развика:

— Седиш неправилно! Далече от дима седиш! Така, разбира се, никакви мисли не могат да се прочетат.

— И това ми било далече! И така не мога да дишам!

— Трябва в самия дим да седиш! — крещеше Дима. — Та мислите ти да се напоят с дим, а димът с мисли! Ето как трябва!

При тия думи Дима пъхна главата си право в дима, подържа я малко и я измъкна обратно. Бялото Димино лице веднага се превърна в негатив. А по бузите му потекоха сълзи. Като притаи дъх, Женка повтори Димината маневра и тихо се разрева.

— Така — каза Дима, като плачеше. — Сега го глътни!

Женка глътна. Всичко му беше все едно, само Дима да прочете мислите му за пожара.

— Така — каза Дима, като кихаше, кашляше и плачеше. — Сега е друго нещо! Сега е много по-добре!

Може би на Дима наистина да е станало по-добре, но когато Женка пъхна още веднъж глава в дима и глътна още веднъж, стана му много по-лошо. Пак закиха и закашля, а по лицето му рукнаха тройни сълзи — едни, защото му лютеше от дима, други, защото му беше много мъчно за вилата, и трети, защото Дима не можа да прочете нито една негова мисъл. А димът лежеше над тях като над морска ескадра и гърбовете им, кой знае защо, се бяха напекли.

— Ей сега ще разберем, ще разберем за какво мисли той — мърмореше си Дима.

Тогава Женка не издържа и просто закрещя:

— Не зная — закрещя той — за какво мислиш ти, Дима, но аз лично мисля, че нашата вила вече гори! И ние с тебе, Димич, трябва не дим да четем, а пожар да гасим!

А Дима също се развика:

— Защо ми крещиш своите мисли, крещи ми моите мисли!

А Женка закрещя:

— Своите мисли ти и без туй си знаеш! А моите не можеш да прочетеш, не можеш!

А Дима пак своето:

— Защо не мога да ги прочета? Защото твоят дим се е смесил с моя дим и аз не мога да различа моите мисли от твоите!

Женка закрещя още повече:

— Всичко лъжеш! Моите мисли са, че трябва да звъним на нула едно! А всички други мисли са твои, а съвсем не са мои!

И вместо да благодари на Женка за помощта при прочитането на мислите, Дима ужасно се разсърди:

— Някои типове плещят думи, за да скрият мислите си, но такива шегички при мене не минават!

Но Женка вече така се беше нагълтал с дим, че му бе все едно какво мисли Дима за него, дотолкова му беше все едно, че престана да помага на Дима да чете мисли и съвсем престана да се интересува от това, за какво мисли вторият му братовчед. Обърна се към вилата и видя, че всичките й прозорци са такива, сякаш в стаите някой проявява лента при червена светлина. Тогава вече нададе ужасен вик:

— Пожар! Пожар! Пожар!

Вероятно мислите му за пожар ако не Дима, то все пак някой успя да прочете. Защото над вилата изведнъж се появи вертолет, а откъм реката, преодолявайки димната завеса, се приближи катерът на речната милиция. А сред дима зад оградата се чуха силни гласове…

Как майката и бащата на Женка и сестрата на Дима Зинаида се натъкнаха на тях в черната мъгла? Защо майката припадна? Какво крещеше командирът на пожарната, когато откри димните шашки и не откри никакъв пожар? И какво се почна после? Как реагира на всичко това съседката на Женкини, която още не се беше успокоила след историята с боата? Защо милиционерът от катера записа телефона? С какво началникът на пожарната заплаши Женкиния баща? За това може да се напише друг разказ. Сега трябва да се каже само, че Женка и Дима се държаха мъжествено и героично. Дима, защото това беше негов принцип. А Женка, защото свикна вече с всичко. Разбира се, както винаги, спокойното им състояние се наруши с идването на лекаря от „Бърза помощ“. Той установи и при двамата отравяне с въглеокис, наистина не много тежко. Лекарят извади две кислородни възглавници и застави Женка и Дима да дишат кислород. После ги накара да дишат амоняк, после ги накара да се съблекат и ги разтри от главата до краката, а после искаше да сложи и на двамата грейки.

Дима търпя, търпя, но за грейките просто се разбунтува. Разбунтува се и Женка.

Дима крещеше, че никъде не е чел например на пътешественици, които четат мисли с помощта на дим, да се дава после да миришат амоняк и да ги отрупват с грейки.

— Първо — каза бащата на Женка, — вие дима не сте чели, а просто сте го мирисали… Второ — каза бащата на Женка, — за да се четат мисли на разстояние, трябва да има не само разстояние, но и мисли…

На Женка му се стори, че баща му иска да каже „трето“, „четвърто“ и „пето“, но докторът каза, че на болните е нужен пълен покой и тишина. След това всички си отидоха. И Женка с Дима останаха в пълен покой и при пълна тишина.

Ако не се броят покашлянията, Женка и Дима лежаха мълчаливо. Като се съди по изражението на Диминото лице, той пак обмисляше нещо съвършено невероятно. Но с Женка още не споделяше и Женка се забезпокои да не би Дима вече да не иска да участват заедно в невероятното нещо. Но след като се беше убедил вече, че нито с дим, нито без дим Дима може да прочете мислите му, Женка като винаги, но кой знае защо, тоя път с още по-голямо наслаждение се отдаде на своите най-обикновени мисли…