Анатолий Алексин
Третият от пети ред (5)

5

Иван Сергеевич ме помоли „да не настоявам“ за незабавна среща с Елизавета.

— Тя ще ви приеме утре — обеща ми той. — Или вдругиден. Сега не бива да разговаря.

На кръглия стенен часовник над вратата на операционната стрелките показваха два часа и седем минути.

Разбрах най-после, че часовникът беше спрял.

Сестра Маша ме изпрати до края на коридора.

— Имали сте късмет, че Белов се случи тук. Той рядко дежури. И операцията е рядка. Не е сложна, разбира се… Но стана алергичен шок.

— Какво… е това?

— Съвсем беше зле. Сега вече мога да ви го кажа.

Тя през цялото време се навеждаше над мен, прегръщаше ме през рамо. Дългите й обици едва чуто позвънваха.

— Аз до сутринта ще я наглеждам. (Стигнахме до края на коридора.) Иван Сергеевич преди операцията, за да провери как е тя, попита: „Ами как ти казват?“. А тя отговори: „Елизавета“.

— Така се обръщайте към нея — помолих аз. — Че инак няма да ви отговори… Значи ония не са били стажанти?

Тя не отговори.

Аз тръгнах по стълбите надолу.

„Много хора са минали през живота ми — мислех си аз. — А тия двамата ще остават завинаги с мен: Иван Сергеевич, Маша… и Ваня Белов. Той също беше тук. А баща му се казваше Андрей… Андрей, а не Сергей. Как съм могла да забравя? Такъв мил, стеснителен човек, през цялото време ми предлагаше да си сваля палтото. Пък аз казвах, че съм дошла за минутка. Майката на Ваня, също мила и стеснителна, гледаше мъжа си с укор и казваше: «Ти, Андрюша, защо не й предложи да си свали палтото?». Тогава той пак ме подканваше да си сваля палтото.“

В този момент видях Алена. Тя седеше на една дълга пейка до болницата.

Ръмеше ситен отегчителен дъждец.

— Е, какво?! Вера Матвеевна…

Аз не издържах. Пак почнах да плача. Тя бършеше от бузите ми сълзите и капките дъжд. Не с кърпичка, а с топлите си, меки пръсти. Навярно така утешаваше своите малчугани.

— Съвзе се вече. Съвзе се… — през сълзи казах аз. — Имали сме късмет. Дежуреше Белов! Каза, че ще дойде на сватбата. А защо сте… на улицата?

— Ту вляза в антрето, ту изляза. Не можех на едно място… Аз съм виновна, Вера Матвеевна!

— Да не сте посмели да повторите това в детската градина! — стреснах се аз. И престанах да плача. — Вашето задължение е да сте педагог, а не ясновидец. Аз трябваше да ви предупредя.

— Вие ме предупредихте — меко, но неотстъпчиво възрази тя.

— Лекаря… Но не и вас!

— Но аз трябваше да науча от лекаря. За всички всичко да науча!

— Сега вече ще знаете. Опитът иска жертви… Повярвайте ми.

— Но не такива!

— Ако знаехме къде ще паднем… щяхме да си постелем слама. Това е стара истина. Сега си я припомних…

Не, нямах намерение да уча Алена от своя печален опит. Просто исках с този опит да я успокоя. И почнах да й разказвам за мъжа си, за Володя, за Ваня Белов.

Мъжете взеха да ни поглеждат. Заговорих по-тихо. А те продължаваха да ни поглеждат.

Като се върнах в къщи, написах писмо на Володя и Клава. Телеграма не им изпратих. Пък и в писмото за всичко разказах много спокойно, като премълчах за смъртната опасност, която ни заплашваше. Отдавна си бях изработила правилото: да не карам другите да преживяват онова, което мога да преживея сама… Още повече когато се касае за буря, която вече е отминала.

Стараех се да пиша по-малко за болестта на Елизавета и съсредоточих вниманието си върху Ваня Белов.

„Не съм била права — пишех на сина си. — Но как и ти можа да забравиш за него? Какво от това, че бяхме отишли да живеем на другия край на града?…“

В отговор на писмото ми пристигна със самолет Клава.

Тя разказа подробно как Володя преживял вестта за болестта на Елизавета. И моите укори относно Ваня Белов… За своите преживявания Клава не говореше, тъй като ми беше ясно, че тя както винаги споделя Володьовите чувства. Бях свикнала с това.

Като чуеше за някоя неприятност, Клава веднага почваше да търси с поглед Володя. Дори ако той беше в друг град… „Не е ли време да станеш мъж?“ — питах по-рано сина си. Клавината беззащитност го накара да стане защитник, а значи и мъж.

„Ние с Володя…“ — така най-често започваше Клава. Ако пък кажеше например: „Володя е много уморен и мечтае за юг!“, аз разбирах, че и тя има нужда да си почине. Тя не можеше да се уморява, да мечтае и да се вълнува сама… без участието на мъжа си.

С годините тя дори почна едва доловимо да накуцва с десния си крак. Защото така ходеше той…

Понякога ми се струваше, че тя милее за сина ми повече, отколкото за внучката ми. И колкото и да е странно, това ме радваше… Внучката, нейният живот, нейното бъдеще, бяха сега главната и сигурно последна цел на моя живот.

В часа, когато тази главна цел беше в смъртна опасност, при мене дойде Ваня Белов. И не само защото малкото и фамилното му име съвпадаха с малкото и фамилното име на хирурга. Но и защото той беше роден да се притича на помощ на хората именно в такива часове и минути.

Клава все пак ме накара да разкажа за някои подробности от болестта и операцията.

Тя се обърна, сякаш търсеше Володя… Но него го нямаше и тогава тя се разплака, склони глава на рамото ми.

— Какво е могло да стане? Какво е могло да стане? — шепнеше тя.

Аз я помолих:

— Не бива да разказваш на Володя всичко, което вече е минало… Инак и той ще долети!

Тя ми обеща и хукна към болницата.

Пък аз разпечатах Володьовото писмо, което тя ми донесе.

Писмото беше дълго. Той се тревожеше за Елизавета. А по-нататък пишеше: „И аз, мамо, си спомних за Ваня. Всичко си спомних! Дори онова, което ти не знаеш. Ваня ме беше помолил никога да не разкривам тази тайна. Но минаха повече от двайсет години… И сега, поради давност, мога да ти призная. Математичката заключих аз! Това стана някак от само себе си. Надзърнах тогава през ключалката… Гледам, тя пред огледалото се разхубавява, а други няма. Просто не разбирам, честна дума, как ръката ми завъртя ключа. Изглежда, че много съм се боял от математиката. После Ваня взе да ме убеждава: «Ти си син на класната ръководителка и нямаш право да заключваш учители!». Аз му повярвах. А после, честна дума, ме гризеше съвестта. Затова може би престанах да му звъня. А после вече се преместихме… Когато се върна, непременно ще го намеря, мамо!“.

Значи Ваня пак беше поел чужда вина?

Бях уверена, че е постъпил така съвсем не защото е решил да направи самопожертвованието нещо като своя професия. Сенка беше изправен през заплахата да повтаря класа, а аз (именно аз?) да обера срама на цялото училище — и той, като хирург, беше длъжен не да размишлява, а да спасява. Той, когото аз считах за свой зъл гений…

Но защо оня път, когато ставаше дума за Голубкин, аз не позволих да ме излъжат: знаех, че Ваня беше защитил Сенка, излагайки себе си. А в случая повярвах… Макар всички да знаеха, че Ваня Белов е математик и няма защо да заключва Ирина Григоревна. Първо Володя си позволи да бъде убеден… А после и аз. Нима човек се стреми да осъзнава всичко на света от позициите на своите интереси? Не, не е така… Ваня Белов опровергава това.

Няма да чакам син ми да се върне. Сама ще намеря Ваня. Сама!…