Анатолий Алексин
Третият от пети ред

1

Често съм чувала да казват, че хората обичат внуците си по-силно от собствените си деца. Не вярвах… Но излезе, че е така. Навярно, защото внуците идват на бял свят в ония преклонни години, когато ние се боим най-много не от смъртта, не от болестите, а от самотата.

Лиза се роди именно в такива години: наближавах шейсетте. Володя, моят син, и Клава, жена му, още преди това ми бяха казали, че се решават на тази толкова смела постъпка, само защото аз съм край тях. Иначе нямало да се решат. А когато докараха Лиза в къщи, Володя и Клава казаха, че възлагат на мене цялата отговорност за нейната съдба. Още повече че аз трийсет и пет години бях работила в училище.

— Ни един от нас не е попадал под властта на педагог от такава ранна възраст — каза ми Володя.

Клава се присъедини към мнението на мъжа си.

А когато Лиза навърши година, Володя и Клава заминаха на разкопки: нейде открили поредна древна могила. Тяхната професия беше не бъдещето, а далечното минало — и двамата се занимаваха с археология. И затова също изглеждаше логично, че с Лиза трябва да се занимавам аз.

Разбрах, че моята внучка трябва да проговори преди всички свои връстници, че тя трябва да се научи да чете преди всички останали деца и преди другите да почне да разбира заобикалящия я свят… Защото синът ми намекна, че аз самата може и да съм пенсионирана, но не и моят педагогически опит.

Клава се присъедини към мнението на мъжа си.

Те бяха убедени, че целият този опит — огромен, трийсет и пет годишен — трябваше да се стовари върху клетата Лиза и да даде поразителни резултати.

Но моят опит се сблъска с нейния характер…

Че внучката ми е с характер, разбрах веднага: тя почти никога не плачеше. Дори ако нещо я болеше или ако беше подмокрена. Не даваше да се разбере! От това възникваха много допълнителни трудности.

Когато внучката навърши три и половина години, аз й обясних, че Лиза не е пълното й име, че пълното й име звучи тържествено и официално: Елизавета. От тогава тя престана да реагира на името Лиза. Не се обаждаше и толкоз. Взех да убеждавам внучката си, че е неестествено да наричаме нея, мъничката, с дългото име Елизавета, че хората ще се смеят.

— Нека се смеят — каза тя.

Тогава й обясних, че такова име без бащиното просто не бива да се произнася, защото така, без бащиното, са наричали царицата. От тогава Лиза придоби царствена осанка. Пък и аз взех да съобщавам на родителите й, които звъняха отнякъде си, където бяха гробниците и могилите: „Елизавета спи… Елизавета седи на гърнето…“.

Внучката удържа първата си победа в живота.

В моята стая, над масата, бяха окачени фотографии на класовете, в които бях преподавала литература и руски език. Нали бях още и класна ръководителка. На фотографиите първите редове бяха полулегнали, вторите седяха, а третите и четвъртите обикновено стояха прави. На легналите, на седналите и на стоящите прави изразът на лицата не беше детски, а напрегнат. Може би поради присъствието на учителите, които винаги се разполагаха в центъра на втория ред.

Елизавета обичаше да шари с пръст по фотографиите и да пита „Този кой е? А този…“.

Понеже главното свойство на склерозата е да помним всичко, което е станало много отдавна, и да забравяме онова, което е било наскоро, аз веднага назовавах малките и фамилни имена на някогашните си ученици.

Само на една фотография редовете бяха пет… Едно рижо момче, което на черно-бялата снимка изглеждаше просто светлокосо, за разлика от другите, се усмихваше. То беше третото от ляво на същия оня пети ред.

Отдавна вече бях обяснила на внучката си, че това е Ваня Белов, а до него стои нейният татко. Ваня се беше обзаложил него ден, че ще може да се задържи на стол, поставен върху друг стол. Така се образува допълнителен ред, какъвто нямаше ни на една друга снимка.

Таткото на Елизавета последва приятеля си, макар че едва се държеше върху тези столове. Беше му особено трудно, защото от рождение накуцваше с десния крак. И освен тях едва не падаше от стола Сеня Голубкин, който винаги мечтаеше да стои над другите.

А Ваня Белов се усмихваше.

Той беше моят зъл гений. Разказвах за неговите лудории на Елизавета, та тя да не върши в живота си никога нищо подобно.

Веднъж Ваня Белов пред погледите на цялата улица премина по корниза на третия етаж и като стигна до прозореца на нашия клас, каза: „Ще разрешите ли да вляза?“.

— Как можа да се случи това? — ме попита същия ден директорът.

— Ваня Белов… — отговорих аз.

Друг път той обяви гладна стачка… Сторило му се, че аз несправедливо съм била писала двойка на един ученик. Ваня дойде през междучасието при мене и тихо ми каза:

— Вие, Вера Матвеевна, не сте ни давали за урок това, за което изпитвахте.

— Но и това, което ви бях дала, той също не го знаеше… както трябва.

— Както трябва ли? Може би… Но затова не се пише двойка.

— Тя вече е в дневника!

— Но може да се поправи.

— Не може!

— Вие трябва да направите това!

— Никога…

— Извинете ме, Вера Матвеевна, но аз ще протестирам.

— По какъв начин?

— Ще обявя гладна стачка!

Аз се усмихнах и махнах с ръка.

Но този ден той не ходил в бюфета. Проверих: не беше ходил. На другия ден също…

— Гладуваш ли? — попитах го с умишлено подчертана небрежност.

— Гладувам — отговори той.

— И докога… имаш намерение?

— Докато не поправите двойката… — Той се огледа и добави тихо: — Вие не се бойте: другите не знаят за това. Инак току-виж, че затворили училищния бюфет.

Вечерта отидох при родителите на Ваня.

Белови живееха до самото училище, на отсрещната страна на улицата.

Самият Ваня, за щастие, не беше у дома. Родителите му, мили, стеснителни хора, много се разтревожиха. Те нямаха нито Ваньовата решителност, нито неговия буен нрав.

— Нещо се е случило? — попита ме майка му, сякаш придържаше с ръка сърцето си. — Какво е… сторил?

— Не се безпокойте.

— Че как да не се безпокоим? За него живеем…

Най-уютното място в стаята беше отредено за масата, на която лежаха Ваньовата чанта, (веднага я познах!), тетрадки и книги. Над масата беше окачена програмата за уроците. И същата оная фотография, на която той беше третият от пети ред.

— Не се безпокойте — казах аз. — Той се учи добре. Определен е за олимпиадата по математика!

— Слава богу! — каза майка му.

Тогава аз събрах кураж и попитах:

— Кажете, той… яде ли?

— Престана… — със страх отговори Ваньовата майка. — Само вода пие… Дори хляб в уста не слага. Попитах го: „Да не ти е нещо на корема?“. А той дума: „Нямам апетит!“. Вече втори ден няма…

„Но така той може да изтръгне от мене всичко, каквото си поиска!“ — помислих си аз. И на другия ден в присъствието на Ваня поправих на оня ученик двойката на тройка.

— Защо? — попита Елизавета, когато, вече шестгодишна, й преразказах оня отдавнашен случай. — Страхуваше се, че Ваня ще умре?

— Поправих на оня ученик двойката на тройка — повторих аз.

Само не казах на Елизавета, че оня ученик беше нейният татко.

2

Да, Володя се учеше в моя клас. Така се случи… Когато ме уговаряше да стана класна ръководителка именно на 6-и „В“, директорът ми каза:

— Не отказвайте! Това са предразсъдъци. Кой ще се усъмни във вашата обективност?

Съгласих се. И после три години поред доказвах тази обективност, която по думите на директора никой не можеше да сложи под съмнение. Някак незабелязано това се превърна в една от главните ми педагогически задачи. Много се стараех… Всички трябваше да видят, че съм строга, безкомпромисна и взискателна към своя син. Как Володя изтърпя това, сега не мога да си обясня.

Нито в една педагогическа книга не е казано какво трябва да прави учителят, ако право насреща му, на първия чин до прозореца, седи неговият син.

Володя седеше на първия чин, защото обичаше да седи на последния.

С примери от неговите именно съчинения обяснявах на целия клас какви граматически и смислови грешки са най-характерни. На дъската го държах много дълго и го наричах Кудрявцев, макар че другите деца наричах просто с малките им имена.

Излизаше, че все пак го отделях. В отрицателния смисъл…

Володя трябваше да отговаря по литература само блестящо. Но веднъж, като усетих, че се мъчи да налучква, аз зададох на сина си един коварен въпрос за нещо, което в училище не бяхме учили. Володя млъкна. А аз високо му съобщих или, по-точно казано, съобщих на целия клас:

— Двойка, Кудрявцев!…

Тогава именно Ваня Белов обяви гладната стачка.

— Винаги помни, че си мой син! — внушавах му аз. — Разбери ме правилно…

Той помнеше, разбираше и не се обиждаше. Но Ваня Белов не искаше да разбира! Той се втурваше в моя план за взаимоотношенията ми със сина ученик. И всичко разрушаваше!

Обяснявах на Володя, че той трябва да се интересува не само от история и от древните счупени грънци. Внушавах му, че той няма право да приема подсказвания или да си служи с преписване на контролните по математика.

А Ваня Белов доказваше на сина ми, че математиката никога няма да му дотрябва в живота — и на контролните продължаваше да дели с него математическите си способности.

Аз убеждавах Володя, че за всекиго точните науки са необходима гимнастика на ума. А Ваня после разясняваше, че нормалните хора се занимават с гимнастика не повече от двайсет минути на ден. А тук — уроци, изпити… Че каква гимнастика е това?

Знаех, че освен Ваня за моите взаимоотношения със сина ми следи още един човек. Този човек беше Сеня Голубкин.

Има хора, които, като ви видят с нова рокля, няма да ви кажат „честито“, ама ще кажат: „Все се докарвате… Все се докарвате!“. Като научат, че сте се върнали от отпуска, ще заклатят глава: „Все почивате… Все почивате!“. А като видят, че изглеждате добре, ще въздъхнат: „Все цъфтите!…“. Когато наблюдавах Сеня Голубкин, си спомнях за такива хора. Той преживяваше болезнено чуждите успехи. Навсякъде му се мяркаха изгоди и привилегии, които имат другите. Ако някой се разболееше, Сенка казваше: „Ясно… Решил е да си почине!“. Ако някой получеше петица за домашното съчинение, той питаше: „Какво? Мамичка и татенцето ли се потрудиха?“.

За Сенка беше ужасна мъка ясно да формулира някоя мисъл. И заради тези си мъчения той мразеше литературата, а наред с нея и мене.

Децата бяха нарекли Голубкин „Гарвана“: той сякаш кръжеше над класа и във всички се вглеждаше, всички подозираше.

Мене подозираше в пристрастие към сина ми.

Когато Володя, накуцвайки с десния крак, тръгваше към черната дъска, Голубкин го изпровождаше с недоверчив поглед: дали пък не се преструва? Не иска ли да изтръгне някаква привилегия?

Мъчно беше да намериш хора, които толкова много да не си приличат, колкото Ваня и Сенка. Но и двамата усложняваха моето и без това нелеко положение.

Когато насочвах класа по пътя на добродетелите, виждах в Сенковите очи страстното желание Володя да се подхлъзне в страни от този път. Тогава Сенка щеше да може да изрече думите, които отдавна беше приготвил за удар: „Първом сина си да бяхте възпитали!…“.

И аз самата най-много се боях да не би някоя Воловьова постъпка да влезе в противоречие с моите проповеди и наставления.

Но това все пак стана…

На 8-и „В“ наближаваше контролно по математика. За моя Володя решаването на сложна геометрическа задача беше почти същото, което за Сеня Голубкин беше да разбере разликата между повест и роман.

Готвейки се оная сутрин за училище, Володя мечтаеше с математичката да се случи нещо неприятно. Разбира се, аз му казах, че не е човечно да се мечтае за това.

— Е, нека закъса нейде за петнайсетина минути. Малко ли неща могат да се случат в един град! А после вече ще е късно за контролното…

— Но ти нали учи?

— Това не ми помага!

Математичката беше една от малкото учителки в нашето училище, които придаваха значение на външността си. Тя изчакваше всички останали да напуснат учителската стая, бързо-бързо се докарваше пред огледалото, като правеше последен придирчив оглед на лицето и прическата си. Чак като се увереше, че всичко е наред, бързаше на среща с учениците от горните класове.

Оня ден тя пак така търпеливо изчакала от масата в учителската стая да изчезне и последният дневник. Отишла пред огледалото…

И в този момент я заключили. Врътнали ключа отвън — и мечтата на Володя се сбъднала: математичката закъсала.

Едва след двайсетина минути чистачката, която дошла да мете коридора, чула леко почукване: математичката не обичаше да вдига шум.

Контролното не се състояло.

Разбрах, че беше ударил часът на Сенка Голубкин!

Математичката не пожела да присъства при разглеждането на това „дело“. Тя си беше хубавичка и нямаше нужда от защита. Освен това тя би могла да си позволи да попадне в страшно положение, но не и в смешно. А в случая я очакваше смях.

— Ще помоля Кудрявцев да обясни как се е решил на такава постъпка! — казах аз и погледнах Сеня Голубкин.

В очите му нямаше тържество — в тях имаше объркване: щом аз самата обвинявам сина си, тогава в какво може той да ме обвини?

И в този момент от задния чин се чу гласът на Ваня Белов:

— А защо питате Володя Кудрявцев? Аз я заключих.

— Ти… си се страхувал от контролното по математика? — изумено попитах аз.

— Чувство за колективност! — отговори Ваня Белов. И седна.

В очите на Сеня Голубкин се появиха разочарование и досада.

— Ти, Ваня, ще трябва да се извиниш… на Ирина Григоревна — смутено казах аз.

— Ами че аз, когато я заключих, й извиках: „Извинявайте, моля ви се!“.

— Тя не е чула. И после… сега не ми е до шеги.

— И на мене — каза Ваня Белов.

— Извини се… По-скоро! Насаме… (Математичката не обичаше да бъде действащо лице в подобни спектакли.) Ще трябва да се срамуват и ония, заради които Белов е сторил това! — казах аз, загледана пак в Сеня Голубкин.

Същия ден директорът ме попита:

— Какво, пак ли Ваня Белов?

— Пак. Но от друга страна…

— Време е да вземаме мерки!

— Време е — отговорих аз.

И като дочаках края на учебната година, се преместих заедно с Володя в друго училище. То беше по-далеч от нашия дом… Но затова пък по-далече и от Ваня Белов!

А после вече, след година, ние изобщо отидохме на другия край на града. Така се случи.

3

По-рано ми се струваше, че „прекрасната половина“ на човечеството, към която някога принадлежах и аз, не е много богата с чувство за хумор. Но моята внучка Елизавета постоянно опровергаваше това мое схващане.

Тя току ме молеше да си спомням за някогашните лудории на Ваня Белов, които и след много години поразяваха моето педагогическо въображение. А Елизавета, като слушаше, се строполяваше на дивана: от смях не можеше да се държи на краката си.

От някой възрастен тя беше възприела фамилиарното възклицание „я слушай!…“ и с него започваше почти всяка фраза.

— Я слушай! — казваше тя и предварително се тръшваше на дивана. — Ей тъй, направо ли се появи на прозореца? Ей тъй, направо ли каза: „Ще разрешите ли да вляза?“.

— Ей тъй, направо… Но той не беше и помислил какво щеше да стане, ако паднеше долу от третия етаж! Той изобщо рядко се замисляше.

— Как така не се замисляше? Щом е намислил да се появи на прозореца!

За своите шест години Елизавета мислеше много логично.

— Той не се сещаше за ония, които отговаряха за него — обясних аз. — Мислеше само за себе си. И за своите приумици.

Само за една, най-голямата, както ми се струваше, лудория на Ваня не разказах на Елизавета. Както не бях я разказвала на никого.

Малките деца искат по много пъти да им препрочитат любимите книжки, да им преразказват любимите приказки. А Елизавета можеше безкрай да слуша за лудориите на Ваня Белов.

Веднъж, когато у нас около масата се бяха събрали гости и Володя стана да вдигне първия тост, вратата на старинния гардероб бавно се отвори и от дъното му, оградена от дрехи и мирис на нафталин, изникна Елизавета. Тя огледа притихналите гости и каза:

— Ще разрешите ли да вляза?

Получих си заслуженото: тя се беше влюбила във Ваня Белов!

Макар че можеше да се предположи, че тя се беше запознала с Ваня още преди да се роди. И наистина… Елизавета се роди половин месец по-рано, отколкото очаквахме. Появи се на рождения ден на баща си — и всички Володьови приятели сякаш се бяха наговорили, та се шегуваха все по един и същ начин: „Да можеха всички жени да поднасят на мъжете си такива подаръци!“. „Два рождени дни в един ден — прекрасно! От икономична гледна точка…“

Главичката на новородената беше покрита с тъмни коси, което много ме зарадва.

— Нашата фамилна боя! — възкликнах аз. — Момиченцето ще ходи с черна плитка.

А в отговор тя почака половин годинка и изсветля.

Организмът й имаше странно и много опасно свойство: не приемаше лекарства.

— Алергия — каза ми докторът, когато Елизавета се изрина цяла от една таблетка аспирин. — Могло е да стане и по-лошо… Оток, например. Могли са да подпухнат очите й, лицето й.

Всички хора оздравяваха от лекарствата, а Елизавета се разболяваше!

Тя имаше толкова много ярки индивидуални качества, че ние с Володя и Клава решихме да ги попритъпим с помощта на колектива. И макар родителите й все така да се уповаваха на моя педагогически опит, изпратихме Елизавета в детска градина.

В началото възпитателите и другарчетата й не признаваха цялото й име. Но завеждащата детската градина, която, напротив, като момиченце наричали Алена, каза, че това дълго име задължава много, изисква чувство за отговорност. И Елизавета си остана на трона.

Веднъж, като се върна от детската градина, тя отказа да вечеря.

Попитах я:

— Яла ли си?

— Не съм обядвала — каза тя.

— Да не те боли коремът? — с тревога попитах аз.

Тя не биваше да боледува: не понасяше лекарства.

— Здрава съм… Но гладувам!

— Ти?

— И още едно момиченце.

— Обявили сте гладна стачка?

— Тази сутрин.

Разбрах: Ваня Белов чрез нашето семейство се беше добрал до тяхната детска градина.

— Но по каква причина сте… решили да не ядете?

— Напуска ни Алена.

Винаги съм обичала красивите жени. Те ми харесваха, както ми харесват талантливите творби на изкуството. Но завеждащата детската градина не беше творба, създадена веднъж завинаги. Без ни за миг да губеше от удивителната си мекота и женственост, тя се менеше в зависимост от положението. Никога не се сърдеше на децата: обичта към тях беше нейно призвание. Но родителите често кастреше. Вършеше го обаче така нежно и обаятелно, че й се подчиняваха. Особено бащите… Те изобщо взеха да проявяват голям интерес към проблемите на предучилищното възпитание. А в къщи се бореха за правото да отвеждат децата си сутрин в детската градина и вечер да ги прибират обратно. Над Алена взеха да се сгъстяват облаците…

Някоя от майките си спомнила, че Алена дошла в детската градина „случайно“. Поканили я на длъжността завеждащ след една новогодишна елха в Дома на културата. Този ден се разболял Дядо Мраз. Студентката задочничка Алена, която изпълнявала ролята на масовичка, така развълнувано разказала на децата за клетия Дядо Мраз, когото радикулитът повалил на легло, че много деца плакали.

После Алена ми казваше:

— Те трябва да могат да плачат… Не само когато си ударят коляното. Но когато и друг го боли коляното.

По предложение на Алена децата съчинили писмо до Дядо Мраз. А после тя развеселила всички.

На Алена обърнала внимание председателката на местния комитет при научноизследователския институт, в който работеха Володя и Клава. Тя беше прегърбена жена със старомодно пенсне, която знаеше наизуст всички нови песни и играеше шах като първоразрядничка. Тя именно покани Алена в детската градина.

А после се оказа, че председателката на местния комитет умее да се сражава не само на шахматната дъска, но и на събранията в детската градина.

Майките отчаяно настъпваха.

— Тя е масовичка! — каза една.

— А животът на децата не е празник около новогодишната елха. Те трябва да се възпитават! — подхвана друга.

На бащите им се искаше да защитят Алена. Но не се решаваха… Страхуваха се да не развалят всичко.

Само две жени, които бяха попрехвърлили шейсетте се впуснаха в боя: председателката на местния комитет и аз.

— Попитайте дъщеричките си!… — викнах. — Искат ли да се разделят с Алена.

— Какво разбират те?

— И таз добра — не разбирали! — като намести пенснето си, заяви председателката на местния комитет. — Аз помня каква бях като дете… Тогава разбирах хората по-непосредствено, отколкото сега. Трудно можеха да ме излъжат!

После пак станах аз:

— Повярвайте на моя опит: трийсет и пет години съм учителствала.

— Вас да бяхме назначили!

— Не, учителят в училището и възпитателят в детската градина са две различни дарования.

— Дарования ли?

— Както в литературата… Поетът и прозаикът! И двамата са писатели, но жанровете са различни.

— Тя всичко умее!… — защитаваше я председателката на местния комитет. — Танцува, чете стихове, пее… А когато тя е при тях, как само ядат!

И пак станах аз:

— А сега моята внучка втори ден не яде. Апетита си загуби.

— Да беше само тя!… — каза ехидно нечий женски глас.

— Да, децата обичат красивите учители и възпитатели! — скочи от мястото си председателката на местния комитет. — Това развива у тях чувство за прекрасното.

— Да бяха само децата!… — повтори същият глас.

Отново скочих аз и с дързостта на Ваня Белов казах:

— Няма защо толкова да се боите от нея!

— Лесно ви е да приказвате така — каза ми една майка по пътя за в къщи. — Вашият син с жена си нейде далеч разкопава могили…

Алена остана в детската градина.

След два дни тя неочаквано ми позвъни през деня и каза:

— Не се тревожете, Вера Матвеевна… Но веднага елате!

— Какво се е случило?

— Извикаха нашия лекар на конференция. А температурата на Елизавета се покачи. Дадох й лекарство… Трябваше да зная! Трябваше… Напразно ме защитавахте, Вера Матвеевна! Повиках „Бърза помощ“. Не се тревожете. Извинете ме! Не се тревожете…

4

В живота на всеки човек има дни и часове, когато всички минали нещастия започват да изглеждат нищожни.

Веднага изпратиха внучката в болницата. Отидох с нея. Колата бързаше, препускаше на червена светлина.

Болницата беше близо до училището, където някога се учеше Володя и където аз преподавах литература и руски език. Отдавна, още преди войната, ние се преместихме от този район в другия край на града. Но животът в тежкия момент сякаш ме върна тук.

„Защо! — мислех си аз. — Какво странно съвпадение… Нима са малко болниците в града!“ Съвпадения… В живота те са на всяка крачка. Но ние запомняме само ония, които се врязват в паметта ни било с радостта, било с нещастието.

На уроците по литература децата често се учудваха, че ранените Андрей Болконски и Анатол Курагин се оказали на съседни операционни маси. Аз им обяснявах, че животът нерядко ни поднася съвпадения и изненади, каквито и най-будната фантазия не може да си представи. За доказателство дори им приведох примери от собствения си живот.

„И ето пак съвпадение! — мислех си аз. — И пак операционна маса…“

Жени и мъже в бели престилки, вече видели най-различни случаи, се вълнуваха и бързаха. Гледах, че те се безпокоят да не би да не сварят, да не би да закъснеят.

„Веднага на масата! — чувах аз. — Гърлото е отекло… Веднага на масата!“

По пътя за болницата Елизавета не плачеше, не викаше. Тя дишаше с мъка.

Колко пъти бях мечтала всички нейни болести да се случат на мен! Но всеки получава своето…

Алена искаше децата да умеят да плачат… Не от своята болка, а за чуждата! Разбира се… У човека трябва да има състрадание, а страданието не му е нужно. Особено в самото начало на живота, когато и радостите още не са много.

„Докато сам не го преживееш, няма да го разбереш!“ — веднъж бях чула да казват. Но не бях съгласна. За да съчувстваш на чуждите нещастия, не е задължително да имаш опит от собствените мъки. „Дано внучката ми никога го няма!“ — мислех си аз.

Но не можах да я опазя.

Пуснаха ме на третия етаж, където беше операционната. Там заведоха внучката ми… Никой не се интересуваше от мене.

На стенния часовник над вратата на операционната стрелките показваха два часа и седем минути.

До масичката в коридора седеше дежурната сестра. Съвсем млада. С модна прическа и обеци. Сякаш с внучката ми нищо не беше се случило!

Тя първа ме забеляза и попита:

— Вие при кого?

— Аз съм с внучката…

Тя ме погледна жално. И каза:

— Имали сте късмет… Днес е дежурен Белов. Той си е завеждащ отделението. А днес е дежурен. При нас всички хирурзи са добри, но Иван Сергеевич…

— Ваня Белов?

— Вие го познавате?

В този момент от операционната се показа млад човек с бяла престилка. Марлената маска беше спусната върху черната му брада. Той извика:

— Маша! По-бързо… По-бързо!

Тя скочи и изтича. Дългите й обеци подскачаха по лицето.

„Баща му се казваше Сергей! Разбира се… Сергей! Помня…“

Маша изскочи от операционната. Дотича до телефона и почна да набира някакви три цифри.

— Какво? Какво става там?… — попитах аз.

— Нека Анна Ивановна дойде в операционната! — извика в слушалката Маша. — Само че веднага!

— А Белов вече там ли е? Белов… там ли е? — питах аз.

— Там е… Ще ви дам валериан.

— На колко години е?

— Мисля, трийсет и пет.

Тя ми подаде мензурката.

— И живее наблизо? Нали?

— Съвсем близо. Пийте…

— Да, да… Срещу моето бивше училище.

— Ходи си в къщи да обядва. Значи вие го познавате?

— Познавам го…

В опасни и дори в безнадеждни минути човек търси надежда. Съдбата на внучката изведнъж се съедини в съзнанието ми с образа на Ваня Белов. В този съюз аз исках да видя спасение… И видях.

„Какво щастие, че именно той…“ — мислех си аз, без да разбирам още защо мисля така.

В дъното на коридора се показа една жена. Пълна, не млада. Тя тичаше.

— Това е Анна Ивановна — с облекчение ми пошепна Маша. — Той търсеше нея… Слава богу! — Тя извади огледалцето. — На какво съм заприличала! — И се напудри.

На стенния часовник стрелките показваха два часа и седем минути.

 

 

Ваня… Ваня Белов… Защо тогава ми беше нужен именно той? От когото преди се страхувах, от когото насила разделих Володя… Избягах тогава в друго училище, за да се спася от Ванковата дързост и храброст. От ония негови качества, на които сега възлагах цялата си надежда.

От висотата на своето нещастие взех изведнъж да виждам Ваньовите провинения в истинска светлина. Помнех ги всички… И най-вече онова провинение, за което не можех да разкажа на внучката си.

— Я слушай! Защо имам две баби, а дядо ми е само един? — веднъж попита тя.

— Друг не си имала… никога — объркано отговорих аз.

Тя замислено се разходи из стаята и пак се обърна към мен:

— Я слушай! А откъде тогава се е взел моят татко?

То се знае, тя имаше дядо. Както аз някога имах мъж, а Володя баща. Казваше се Генадий. Гена… По професия беше зоотехник. После постъпи в педагогически институт, където именно се запознахме.

Нарекох професионалните му грижи „четириноги увлечения“. Той беше живял с тях от детски години. Все за тях мислеше и говореше. Аз не исках той от двете си любови да избере едната. Но по всякакъв начин подчертавах колко величие и красота има в моята професия и колко прозаична и делнична е неговата. С помощта на литературата, която е призвана да възвишава, сякаш постоянно го унижавах. Макар и да не си давах сметка за това.

Струваше ми се несериозно да се счита за глава на семейството ми един преподавател по зоология. И глава станах аз.

Искаше ми се в живота Генадий да се занимава с едно, а да се увлича от нещо друго. Той се подчини… И тогава угасна главното, което го озаряваше. Стана ми скучно. Разбрах, че все пак е имало светлина, едва когато тя угасна.

Тогава още не знаех, че светът се крепи на благородните фанатици, с каквото и да се занимават те. И че да лишиш такива хора от фанатизма им е все едно да лиснеш вода върху огъня.

Когато Володя стана на година и половина, ние с Генадий се разделихме. Той замина през девет земи в десета, в Далечния Изток. Помолих го на сбогуване да не се обажда, за да не тревожи сина си. Той и на това се подчини.

А след тринайсет години узнах, че започнал да работи в совхоза за животновъдство и с годините станал голям учен. „Четириногите увлечения“ го бяха поставили твърдо на крака: той стана доктор на науките, директор на институт.

„Какво щастие за Генадий е, че го оставих!“ — с тази мисъл навярно исках да угодя на съвестта си, да се избавя от нейните угризения.

Но не можех да лиша Володя от такъв баща!

Като научих веднъж, че Генадий е дошъл в Москва на научна конференция, аз му уредих среща с Володя.

Ваня Белов не идваше често у дома. Но този път, разбира се, се случи така, че Ваня беше дошъл. И както пишат, „взе участие в преговорите“.

Върнах се в къщи късно, когато срещата беше вече свършила. Генадий и Ваня бяха излезли.

Лицето на Володя беше смутено и виновно. Приблизително такова, каквото е у верен, любещ съпруг, който е видял друга красива жена и не е могъл да не признае големите й качества.

Оказа се, че Генадий идвал в Москва много рядко, че целият му живот бил свързан с далечния край, който той обикнал. Но те ясно се бяха уговорили, че Володя през зимната ваканция ще отлети при баща си. А после и през лятната.

Аз одобрих този план. Но Володя не замина при баща си… Разубеди го Ваня Белов. Макар и да не дружеха вече така, Ваня имаше магическо влияние върху моя син. И в това виждах голяма опасност!

— Но защо направи това? — попитах Ваня. — Нали баща му го чака.

— Той е прекалено умен! — мрачно отговори Ваня.

— Ами че това е хубаво.

— Как да ви кажа… Нека той идва. Ако пожелае…

Помислих си, че Ваня е извършил престъпление. Уговарях Володя. Той не се отказваше. Но всеки път, когато идваше ваканция, си намираше причина, която го задържаше край мене.

„Той е прекалено умен!“ — беше казал тогава Ваня.

Минаха повече от двайсет години… И аз изведнъж разбрах, че той беше направил това заради мене. Не искаше аз да деля сина си с оня, който можеше да покори сърцето му, а след време… и да ми го отнеме.

В краен случай той искаше срещите на Володя с баща му да стават недалеч от мен и от нашия дом.

— Кажете… има ли по лицето лунички? — попитах сестра Маша.

— Преди няколко дни той каза: „Погледнете лицето ми и ще ви стане ясно, че пролетта е настъпила!“.^[1]

— Бихте ли ми дали още… валериан?

— Ще ви налея… Но седнете, моля ви се. Че само ходите, ходите по коридора…

На кръглия стенен часовник стрелките показваха два часа и седем минути.

 

 

… От операционната изскочи същият млад човек. Маската пак се беше свлякла на черната му брада.

— Маша! Цялата бригада… Цялата бригада! — изпика той. И веднага се скри.

— Каква бригада? — попитах аз.

Маша взе да върти телефона.

— Каква бригада?

Тя тресна слушалката върху вилката:

— Заето. Намерили кога да разговарят!

— Каква бригада?…

Тя забърза нататък по коридора. На високите токчета й беше трудно. Хвърли обувките и затича ей тъй напрано… по чорапи.

После от оная страна, накъдето беше изтичала, се показаха трима мъже — всички в престилки и с бели шапчици. Те изпревариха Маша и също се скриха зад вратата на операционната.

Маша се спря, взе си обувките. Дойде до масичката си. И чак тогава ги обу.

— Каква бригада? — попитах аз.

— Просто тъй… Не се тревожете. Имаме студенти на стаж. Операцията е рядка. Той иска да им покаже. Всичко ще свърши нормално. Щом там е Иван Сергеевич.

Тя извади огледалцето.

— Разбирам. Щом е Ваня Белов…

Беше ми нужно през цялото време да си спомням за него нещо хубаво. В това бяха надеждата, спасението…

И аз си спомнях.

 

 

Веднъж, когато Володя и Ваня бяха още в шести клас, определиха „районна“ диктовка. Бяха решили още веднъж да проверят колко грамотни в нашия район са дванайсетгодишните ученици. Диктовката беше крайно трудна. И тъй като абсолютно грамотни хора на света няма, дори аз едва ли бих я написала без нито една грешка.

А какво тогава да кажем за Сеня Голубкин! Той беше в паника: една двойка за тази диктовка можеше да стане причина да повтаря класа.

По това време Ваня още не беше проникнал в дълбоките тайни на Голубкиновата психология и много му съчувстваше. Когато Сеня, объркан и с напрежение блуждаеше по лабиринтите на знаменитите четиристишия, известни на всички от детски години, Ваня страдаше. Виждах това… И ако можех да не забележа неговите подсказвания, не бих ги забелязала.

А след урока, в коридора, дангалакът Голубкин тормозеше невисокия Ваня: излизаше, че Ваня подсказвал недостатъчно точно и ясно: „За себе си го знаеш! Ти вси-и-и-чко знаеш!…“.

Тайничко наблюдавах и това.

След диктовката Сенка тичаше по коридора и питаше съучениците си:

— Как се пише „в течение“? Заедно или разделно?

— Разделно — отговаряха му.

— Една грешка! — казваше той. И подгъваше единия си пръст. — А ти как го написа? Правилно?

Ако излезеше, че запитаният го е написал правилно, Сенка почваше да хленчи:

— Да, разби-и-ра се… Ти си си го написал!

Чуждите успехи го съсипваха. Струваше му се, че всички сполуки идват при хората сякаш за негова сметка. Завистта, в която аз винаги съм виждала извор на много човешки слабости и пороци, не оставяше Сенка на спокойствие.

— Та-ака… Още една грешка! — възкликваше той и подгъваше следващия пръст с такъв вид, сякаш всички наоколо бяха виновни и за тази му грешка.

Володя никога не ми разказваше тайните на приятелите си, но тези сцени демонстрираше образно. И ми се струваше, че ги наблюдавам с очите си.

След „районната“ диктовка на Сенка не стигнаха пръстите и на двете ръце. Той изброи дванайсет грешки. Без да се смятат запетайките и тиретата.

През междучасието при мен дойде Ваня Белов и попита:

— Какво, Вера Матвеевна, сега Голубкин ще повтаря ли класа?

— Не знам. Още не съм проверила.

Този ден, помня, имах само два урока. Когато седнах в учителската стая и взех тетрадките, излезе, че шест диктовки от купчината са изчезнали. Между тези шест бяха диктовките на Сеня Голубкин, Володя и Ваня.

През голямото междучасие ние с директора в опустялата класна стая почнахме да търсим път към съвестта на Голубкин. Пътят се оказа непроходим…

Именно тогава, в разгара на нашия разговор, на прозореца се появи Ваня Белов и каза:

— Ще разрешите ли да вляза?

Ние онемяхме. А Ваня се огледа, сякаш измери разстоянието от третия етаж до тротоара, и като се обърна към нас, спокойно каза:

— Явих се, за да се предам в ръцете на правосъдието!

Не, аз не вярвах, че диктовките е измъкнал той. Дори и да му хрумнеше такова нещо, той за нищо на света не би посегнал към тетрадката на моя син. Защото това беше синът на учителката… А Сенка, тъкмо затова беше измъкнал Володьовата диктовка.

Но не можех да го докажа.

Тогава директорът още не беше почнал да брои провиненията на Ваня Белов. Той се съгласи с моята версия, каза, че и рицарството трябва да има граници… Но че не заслужава да превръщаме класната стая в следователска.

За да ми е чиста съвестта, аз все пак казах на Ваня:

— Не вярвам, че ти си способен на подобна дързост!

— А да мина по корниза на третия етаж, това не е ли дързост?

Стана ми ясно защо се беше появил на прозореца: трябваше да повярваме, че е способен на всичко!

Веднага след уроците аз издиктувах отново диктовката на ония шестима, чиито тетрадки бяха изчезнали. Сеня Голубкин получи тройка, тъй като вече беше успял да открие през междучасието грешките си. И премина в седми клас.

И не остана благодарен на Ваня Белов. Напротив, именно оттогава Сенка го намрази. Той не можеше да му прости благородството, както не прощаваше и грамотността на ония, които му бяха помагали да намери грешките си.

Ваня Белов разбра това…

След като Сенка друг един път пак изигра лош номер на своя спасител, аз сякаш ей тъй, между другото, казах на Ваня:

— Е, какво… нито една добрина ли не остана безнаказана?

Не ми се щеше той да ме смята за чак толкова наивна и да си мисли, че съм повярвала на неговото признание, произнесено от прозореца.

Ваня се сви. Но не от това, че го бях уличила. А заради думите ми, че добрината се наказва.

— Какви ли не работи се случват! — каза той. — Заради това на всички ли да не вярваме?

Сега, когато ми беше нужно да вярвам във Ваня Белов, аз си спомних оня разговор.

Но защо по-рано не съм му придавала никакво значение?…

 

 

Спомням си, че за да насоча енергията на Ваня Белов в нужното русло, в седми клас го назначих за редактор на стенния вестник.

В началото Ваня почна анкета на неговите колонки: „Какво мислят за нас нашите учители?“.

Аз написах, че ги обичам всички (всичките четиридесет и трима!), че затова понякога съм недоволна от тях, строга съм и че на всички им желая щастие.

Следващата анкета се наричаше иначе: „Какво мислим ние за нашите учители?“.

В този брой Ваня спореше с мене: „Не може, мисля аз, човек да обича всички хора по света. А ние също сме хора. Аз например не бих могъл да обикна Сенка Голубкин!“.

Ей тъй, направо го написа. Не се побоя от Сенка. Пък аз само гледах да не разгневя Голубкин…

 

 

— На колко години е внучката ви? — ме попита сестра Маша.

— Шест и половина.

— Наесен трябваше да тръгне на училище?

„Защо трябваше? Тя ще тръгне на училище — си казах наум. — Ваня Белов ще я спаси! Сега, когато напълно го разбрах. Когато напълно му повярвах… Не може да не я спаси!“

На кръглия стенен часовник стрелките показваха два часа и седем минути.

„Той мислеше само за себе си. И за своите приумици…“ — казах веднъж на внучката си.

Не беше вярно. Той мислеше за другите много повече, отколкото другите за него.

Но за Ваня това не беше важно: като вършеше своите „спасителни експедиции“, той на никого за нищо не плащаше и нищо не искаше в замяна.

Сега той мислеше за моята внучка. И я спасяваше.

„За безумството на храбрите пеем ний песен!“ — сякаш на шега цитираше Ваня. Но никога не вършеше безумства заради самия себе си. Защо едва в болницата разбрах това?

Нима непременно трябва да се случи трагедия, за да разберем кой може да ни спаси от нея?

Пред лицето на голямото нещастие ми се искаше да се изповядам пред себе си и да намеря изкупление.

Помнех думите на премъдрия Монтен, който беше кавал за очите си: „Няма на света друг чифт очи, които да ме следят толкова зорко“.

И моите очи също бяха този ден много зорки… и недоволни от мен.

 

 

Когато се разбра, че Генадий, моят бивш мъж, е станал доктор на науките, голям учен, аз реших, че той по-рано е криел от мене способностите си. А фактически аз бях тая, която криеше неговите способности и неговия характер от самия него. Исках компас за него да са само моите възгледи, моите убеждения.

Но компасът на живота, верен на едного, може да отклони от пътя другиго… Искаше ми се моят мъж да гледа на света с моите очи и да живее с моите призвания. С тези, които обичат, е опасно да се постъпва така: те могат да се подчинят и завинаги да се обезличат.

Понякога постъпвах така и със сина си: избирах му приятели, разделих го с Ваня Белов… Той ме обичаше и също ми се подчиняваше. А после, навярно му беше дошло до гуша от мене, ожени се за Клава, която винаги „се присъединяваше“ към неговото мнение.

За да си повярва, понякога човек има нужда от голямото доверие на другите… Когато синът ми, още ученик, се занимаваше с калните парчета от грънци и във всяка вехтория виждаше белези на „древна култура“, мнозина му се смееха. А Ваня Белов му се възхищаваше.

Защо тогава аз все пак ги разделих?

Ваня беше със свой характер. Непокорен… А в ония години, без да осъзнавам това, аз се стремях да приведа всичките четиридесет и три характера на моите ученици към един общ знаменател. И този знаменател бях аз.

Искаше ми се да зная всичко за съдбата на моите ученици: кои са родителите им, в какви условия живеят, как готвят уроците си… Но се оказа, че е много по-трудно да опознаеш характерите им, отколкото съдбите. И аз се освобождавах от тази задача.

Исках учениците ми послушно да се учат на всичко от мене. А пък Ваня можеше, ако не да ме поучи, то поне да ме вразуми.

 

 

— Ще надникна в операционната — каза ми сестра Маша.

Тя пак извади огледалцето, оправи прическата си и тръгна. После се върна и каза:

— Нищо… Иван Сергеевич се усмихва. Всичко върви нормално!

И взе да налива валерианови капки. Протегнах ръка… Но тя изпи валериана. „Как е могла да види, че той се усмихва? — помислих си аз. — Как е могла да види това? Нали хирургът има маска на лицето. Тогава как… Но там, редом с моята внучка, е Ваня Белов! Значи наистина всичко ще е нормално… Аз вярвам. Щом е Ваня Белов…“

 

 

Някога той постоянно ми сервираше извънредни произшествия. „Какво ще стане, ако всички почнат да му подражават?“ — помислих си със страх аз. Но никой не би могъл да му подражава: затова беше нужно да имаш неговия, Ваньовия характер.

Моят син, археолог, винаги твърдеше, че влиянието на миналото върху настоящето и бъдещето е колосално.

„От този, предишния Ваня, който можеше заради спасяването на Сеня Голубкин да мине по корниза на третия етаж, излезе хирург — мислех си аз. — Нали и хирурзите са длъжни да помагат на всички, които имат нужда от тях, независимо от достойнствата и качествата: и на Голубкиновци, и на моята внучка.“

Някои хора, които ме познаваха от младини, когато ме срещнеха после, ми казваха:

— Очука те животът… Очука те!

А всъщност животът ми доказа, че не бива да се потиска човекът. И че всеки трябва да върши добро посвоему. И че третият от пети ред не бива да прилича на петия от трети ред… И че изобщо аз, учителката, трябва да виждам не „редовете“, а хората, които стоят един до друг… или далеч един от друг. А разликата в характерите едва ли трябва да се взема за несъвместимост…

Придобиването на този опит, уви, струваше жертви, които аз не трябваше да принеса. Учителят, както и хирургът, едва ли има право да греши. Макар нравственото заболяване може би да не води до физическа смърт.

„Къде е някогашната ти строгост, някогашната ти непримиримост?“ — ме питаха понякога. Не-при-ми-ри-мост… Това значи нещо, което се намира „не при мира“. Защо тогава да употребяваме това оръжие в общуването с приятели? Пък и изобщо има качества, които, както скалпелът на хирурга, не стават за делнична, всекидневна употреба.

„Потриса ме гневът на човек, който се гневи веднъж в годината“ — беше казал някой от ония, чиито мъдрости си заслужава да помним.

За непримиримостта, мисля си, може да се каже същото.

„Добре щеше да е, ако бях проумяла докрай тези истини не сега, в шейсет и трета година, когато вече съм навършила шейсет и три — мислех си аз, — а поне тогава, в трийсет и девета, когато избягах от Ваня Белов… И когато аз също бях съответно на трийсет и девет.“

Тези съвпадения (пак съвпадения!) винаги забавляваха Володя.

— Мамичко, на колко години си сега? — питаше ме той. И сякаш пресмяташе веднага: — Да-а… Сега сме в „Годината отличник“: петдесет и пета. Значи и ти, мамо, си с две петици!

И тази година той също шеговито ми напомни, че цифрата 63 в календара съвпада с моята шейсет и трета пролет.

Усмихвах се на тези привични шеги. Но не така весело, както преди четвърт век.

 

 

Ваня си беше останал същият — и затова вярвах, че моята внучка наесен ще тръгне на училище. Вярвах в това.

„Ето за какво беше нужно това днешно съвпадение — мислех си аз. — За да може Ваня да спаси внучката ми. И за да му кажа, че най-сетне съм разбрала всичко. Не сега, разбира се, да го кажа… а после. Сега просто ще му благодаря, безкрайно ще му благодаря…“

— Иван Сергеевич! — възкликна Маша и като оправяше прическата си, тичешком се спусна към грамадния мъж, който излизаше от операционната. Той дръпна от лицето си бялата марлена маска и избърса с нея челото си.

Аз не можех да вървя… Хванах се за Машината масичка. Краката ми натежаха.

Той сам дойде при мене.

— Събуди се вашата царица.

„От какво?“ — исках да попитам. Но не попитах.

— По баща тя не се ли казва Петровна?

Аз не можех да отговоря нищо. И заплаках. Той с леко докосване ме погали:

— На сватбата ще ме поканите ли?

— Благодаря ви, докторе.

Той пак ме погали нейде отгоре. Пръстите му бяха дълги, здрави. От лицето му, по страните и носа, покрити с лунички, се стичаше пот.

За всичко успях да разпитам Маша. За всичко… А за ръста му забравих. А Ваня не беше висок…

5

Иван Сергеевич ме помоли „да не настоявам“ за незабавна среща с Елизавета.

— Тя ще ви приеме утре — обеща ми той. — Или вдругиден. Сега не бива да разговаря.

На кръглия стенен часовник над вратата на операционната стрелките показваха два часа и седем минути.

Разбрах най-после, че часовникът беше спрял.

Сестра Маша ме изпрати до края на коридора.

— Имали сте късмет, че Белов се случи тук. Той рядко дежури. И операцията е рядка. Не е сложна, разбира се… Но стана алергичен шок.

— Какво… е това?

— Съвсем беше зле. Сега вече мога да ви го кажа.

Тя през цялото време се навеждаше над мен, прегръщаше ме през рамо. Дългите й обици едва чуто позвънваха.

— Аз до сутринта ще я наглеждам. (Стигнахме до края на коридора.) Иван Сергеевич преди операцията, за да провери как е тя, попита: „Ами как ти казват?“. А тя отговори: „Елизавета“.

— Така се обръщайте към нея — помолих аз. — Че инак няма да ви отговори… Значи ония не са били стажанти?

Тя не отговори.

Аз тръгнах по стълбите надолу.

„Много хора са минали през живота ми — мислех си аз. — А тия двамата ще остават завинаги с мен: Иван Сергеевич, Маша… и Ваня Белов. Той също беше тук. А баща му се казваше Андрей… Андрей, а не Сергей. Как съм могла да забравя? Такъв мил, стеснителен човек, през цялото време ми предлагаше да си сваля палтото. Пък аз казвах, че съм дошла за минутка. Майката на Ваня, също мила и стеснителна, гледаше мъжа си с укор и казваше: «Ти, Андрюша, защо не й предложи да си свали палтото?». Тогава той пак ме подканваше да си сваля палтото.“

В този момент видях Алена. Тя седеше на една дълга пейка до болницата.

Ръмеше ситен отегчителен дъждец.

— Е, какво?! Вера Матвеевна…

Аз не издържах. Пак почнах да плача. Тя бършеше от бузите ми сълзите и капките дъжд. Не с кърпичка, а с топлите си, меки пръсти. Навярно така утешаваше своите малчугани.

— Съвзе се вече. Съвзе се… — през сълзи казах аз. — Имали сме късмет. Дежуреше Белов! Каза, че ще дойде на сватбата. А защо сте… на улицата?

— Ту вляза в антрето, ту изляза. Не можех на едно място… Аз съм виновна, Вера Матвеевна!

— Да не сте посмели да повторите това в детската градина! — стреснах се аз. И престанах да плача. — Вашето задължение е да сте педагог, а не ясновидец. Аз трябваше да ви предупредя.

— Вие ме предупредихте — меко, но неотстъпчиво възрази тя.

— Лекаря… Но не и вас!

— Но аз трябваше да науча от лекаря. За всички всичко да науча!

— Сега вече ще знаете. Опитът иска жертви… Повярвайте ми.

— Но не такива!

— Ако знаехме къде ще паднем… щяхме да си постелем слама. Това е стара истина. Сега си я припомних…

Не, нямах намерение да уча Алена от своя печален опит. Просто исках с този опит да я успокоя. И почнах да й разказвам за мъжа си, за Володя, за Ваня Белов.

Мъжете взеха да ни поглеждат. Заговорих по-тихо. А те продължаваха да ни поглеждат.

 

 

Като се върнах в къщи, написах писмо на Володя и Клава. Телеграма не им изпратих. Пък и в писмото за всичко разказах много спокойно, като премълчах за смъртната опасност, която ни заплашваше. Отдавна си бях изработила правилото: да не карам другите да преживяват онова, което мога да преживея сама… Още повече когато се касае за буря, която вече е отминала.

Стараех се да пиша по-малко за болестта на Елизавета и съсредоточих вниманието си върху Ваня Белов.

„Не съм била права — пишех на сина си. — Но как и ти можа да забравиш за него? Какво от това, че бяхме отишли да живеем на другия край на града?…“

В отговор на писмото ми пристигна със самолет Клава.

Тя разказа подробно как Володя преживял вестта за болестта на Елизавета. И моите укори относно Ваня Белов… За своите преживявания Клава не говореше, тъй като ми беше ясно, че тя както винаги споделя Володьовите чувства. Бях свикнала с това.

Като чуеше за някоя неприятност, Клава веднага почваше да търси с поглед Володя. Дори ако той беше в друг град… „Не е ли време да станеш мъж?“ — питах по-рано сина си. Клавината беззащитност го накара да стане защитник, а значи и мъж.

„Ние с Володя…“ — така най-често започваше Клава. Ако пък кажеше например: „Володя е много уморен и мечтае за юг!“, аз разбирах, че и тя има нужда да си почине. Тя не можеше да се уморява, да мечтае и да се вълнува сама… без участието на мъжа си.

С годините тя дори почна едва доловимо да накуцва с десния си крак. Защото така ходеше той…

Понякога ми се струваше, че тя милее за сина ми повече, отколкото за внучката ми. И колкото и да е странно, това ме радваше… Внучката, нейният живот, нейното бъдеще, бяха сега главната и сигурно последна цел на моя живот.

В часа, когато тази главна цел беше в смъртна опасност, при мене дойде Ваня Белов. И не само защото малкото и фамилното му име съвпадаха с малкото и фамилното име на хирурга. Но и защото той беше роден да се притича на помощ на хората именно в такива часове и минути.

Клава все пак ме накара да разкажа за някои подробности от болестта и операцията.

Тя се обърна, сякаш търсеше Володя… Но него го нямаше и тогава тя се разплака, склони глава на рамото ми.

— Какво е могло да стане? Какво е могло да стане? — шепнеше тя.

Аз я помолих:

— Не бива да разказваш на Володя всичко, което вече е минало… Инак и той ще долети!

Тя ми обеща и хукна към болницата.

Пък аз разпечатах Володьовото писмо, което тя ми донесе.

Писмото беше дълго. Той се тревожеше за Елизавета. А по-нататък пишеше: „И аз, мамо, си спомних за Ваня. Всичко си спомних! Дори онова, което ти не знаеш. Ваня ме беше помолил никога да не разкривам тази тайна. Но минаха повече от двайсет години… И сега, поради давност, мога да ти призная. Математичката заключих аз! Това стана някак от само себе си. Надзърнах тогава през ключалката… Гледам, тя пред огледалото се разхубавява, а други няма. Просто не разбирам, честна дума, как ръката ми завъртя ключа. Изглежда, че много съм се боял от математиката. После Ваня взе да ме убеждава: «Ти си син на класната ръководителка и нямаш право да заключваш учители!». Аз му повярвах. А после, честна дума, ме гризеше съвестта. Затова може би престанах да му звъня. А после вече се преместихме… Когато се върна, непременно ще го намеря, мамо!“.

Значи Ваня пак беше поел чужда вина?

Бях уверена, че е постъпил така съвсем не защото е решил да направи самопожертвованието нещо като своя професия. Сенка беше изправен през заплахата да повтаря класа, а аз (именно аз?) да обера срама на цялото училище — и той, като хирург, беше длъжен не да размишлява, а да спасява. Той, когото аз считах за свой зъл гений…

Но защо оня път, когато ставаше дума за Голубкин, аз не позволих да ме излъжат: знаех, че Ваня беше защитил Сенка, излагайки себе си. А в случая повярвах… Макар всички да знаеха, че Ваня Белов е математик и няма защо да заключва Ирина Григоревна. Първо Володя си позволи да бъде убеден… А после и аз. Нима човек се стреми да осъзнава всичко на света от позициите на своите интереси? Не, не е така… Ваня Белов опровергава това.

Няма да чакам син ми да се върне. Сама ще намеря Ваня. Сама!…

6

Уличката, на която някога се учеха Володя и Ваня, мъчно можеше да се познае. Новите жилищни блокове наперено поглеждаха към ниските стари сгради. Струваше ми се, че съм дошла в семейство, което някога ми е било много близко, с което не съм се виждала десетки години и в което всичко се е изменило: децата са пораснали, вече има внуци, и само най-старите членове на семейството напомнят за миналото. Но тъкмо те ми бяха особено скъпи…

Такъв стар член на семейството ми се стори Ваньовият дом, който беше точно срещу училището, от другата страна на улицата. За щастие той се беше запазил. На връщане от училище край него минаваха деца. Момчетата, както във всички времена, проявяваха доблест и остроумие, а момичетата се правеха, че не забелязват това.

Белови живееха на първия етаж. Добре помнех това.

Заедно с мене в главния вход влезе едно момиче и тръгна към същата квартира. То беше светлокосо, но по носа и лицето му също имаше лунички, белези на настъпващата пролет.

„Нима това е негова дъщеричка? — помислих си. — Да е на тринайсет-четиринайсет години. Напълно е възможно!“

— Ти не си ли Белова? — попитах аз.

— Белова ли?

Тя се разсмя. На нейните години момичетата се смеят от най-малко нещо… И какво именно ги разсмива — трудно е да отгатне човек.

— Белови се преместиха оттук. Много отдавна… Дори не ги помня.

— В друг град ли? — попитах аз, защото се боях от това.

— Не-е… Просто на друго място. — Тя отвори вратата със своя ключ. — Мама беше записала адреса им. Тя сега е на работа, но аз ще видя. Струва ми се, в тефтерчето го има.

Момичето беше делово и не твърде разговорчиво. То не взе да ме разпитва каква се падам на Белови и защо ги търся. Мълчаливо прелистваше тефтерчето, което беше на масичката до телефона. Каза на себе си:

— Ето го… Знаех си аз!

После преписа адреса. И ми го подаде.

Взех листчето… Момичето пак се засмя. Навярно от учудване.

— Благодаря ти — казах аз, като успях да зърна, че Белови живеят в района Филиите. — Благодаря!

Не излязох, а просто изтичах на улицата с адреса в ръка. Сега, когато знаех, че Ваня е в Москва, когато знаех къде живее, горях от нетърпение по-скоро, колкото може по-скоро да го видя…

Можех да пътувам с автобус или в метрото. Но взех такси. И по пътя почнах да разказвам на шофьора, че ето на̀, след толкова години съм намерила този прекрасен човек. Шофьорите на таксита по цели дни слушат чужди истории — и от това стават или равнодушни, привикнали към всичко на света, или възприемчиви и деликатни. Този веднага почна да си спомня подобни случаи и с всяко движение показваше, че много иска да ускори срещата ми с Ваня.

„Разбира се, в такова време Ваня може да е на работа — мислех си аз. — Но тогава старите са в къщи. И аз ще поседя с тях. Ще почакам. Ако, разбира се, са живи и здрави.“

Старите бяха живи.

Само срещата с хора, които не сме виждали много години, ни дава да разберем какво нещо е времето. Когато се срещаме всеки ден, ние не забелязваме, не чувстваме промените, които то, времето, слага по лицата, върху характерите, върху походката.

Старите Белови бяха вече наистина стари. Годините ги бяха прегърбили, бяха изсушили лицата им.

Като видях това, аз се погледнах в огледалото, което висеше до закачалката. Още повече че те не ме познаха веднага.

Ваньовият баща, както и тогава, взе да ме моли да сваля шлифера си.

— Ето че се събрахме с роднините — обясни ми Ваньовата майка. — С брата на Андрюша…

— Извинете, че не съм наминавала към вас толкова години… Ами Ваня как е? Къде е той?

Те ме заведоха в стаята.

В най-уютния кът стоеше същата маса, сякаш Ваня си беше все така ученик. А над нея висеше същата фотография, където той беше третият от пети ред. Висеше още една Ваньова фотография… Само програмата за уроците я нямаше: синът им все пак беше пораснал.

— Е, как е той? — отново попитах аз.

Ваньовата майка дойде до масата, дръпна чекмеджето и ми подаде едно малко листче. Хартията беше сива и грапава.

Там беше написано, че на 27 април 1945 година техният син, Иван Андреевич Белов, е загинал геройски в боевете за град Пенцлау.

Никога не бях чувала, че имало и такъв град…