Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Третий в пятом ряду, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Анатолий Алексин

Заглавие: Смахнатата Евдокия

Преводач: Яню Стоевски

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: Повест

Националност: Руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: април 1978

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Красимира Дренска

Коректор: Мина Дончева; Христина Денкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1842

История

  1. — Добавяне

4

В живота на всеки човек има дни и часове, когато всички минали нещастия започват да изглеждат нищожни.

Веднага изпратиха внучката в болницата. Отидох с нея. Колата бързаше, препускаше на червена светлина.

Болницата беше близо до училището, където някога се учеше Володя и където аз преподавах литература и руски език. Отдавна, още преди войната, ние се преместихме от този район в другия край на града. Но животът в тежкия момент сякаш ме върна тук.

„Защо! — мислех си аз. — Какво странно съвпадение… Нима са малко болниците в града!“ Съвпадения… В живота те са на всяка крачка. Но ние запомняме само ония, които се врязват в паметта ни било с радостта, било с нещастието.

На уроците по литература децата често се учудваха, че ранените Андрей Болконски и Анатол Курагин се оказали на съседни операционни маси. Аз им обяснявах, че животът нерядко ни поднася съвпадения и изненади, каквито и най-будната фантазия не може да си представи. За доказателство дори им приведох примери от собствения си живот.

„И ето пак съвпадение! — мислех си аз. — И пак операционна маса…“

Жени и мъже в бели престилки, вече видели най-различни случаи, се вълнуваха и бързаха. Гледах, че те се безпокоят да не би да не сварят, да не би да закъснеят.

„Веднага на масата! — чувах аз. — Гърлото е отекло… Веднага на масата!“

По пътя за болницата Елизавета не плачеше, не викаше. Тя дишаше с мъка.

Колко пъти бях мечтала всички нейни болести да се случат на мен! Но всеки получава своето…

Алена искаше децата да умеят да плачат… Не от своята болка, а за чуждата! Разбира се… У човека трябва да има състрадание, а страданието не му е нужно. Особено в самото начало на живота, когато и радостите още не са много.

„Докато сам не го преживееш, няма да го разбереш!“ — веднъж бях чула да казват. Но не бях съгласна. За да съчувстваш на чуждите нещастия, не е задължително да имаш опит от собствените мъки. „Дано внучката ми никога го няма!“ — мислех си аз.

Но не можах да я опазя.

Пуснаха ме на третия етаж, където беше операционната. Там заведоха внучката ми… Никой не се интересуваше от мене.

На стенния часовник над вратата на операционната стрелките показваха два часа и седем минути.

До масичката в коридора седеше дежурната сестра. Съвсем млада. С модна прическа и обеци. Сякаш с внучката ми нищо не беше се случило!

Тя първа ме забеляза и попита:

— Вие при кого?

— Аз съм с внучката…

Тя ме погледна жално. И каза:

— Имали сте късмет… Днес е дежурен Белов. Той си е завеждащ отделението. А днес е дежурен. При нас всички хирурзи са добри, но Иван Сергеевич…

— Ваня Белов?

— Вие го познавате?

В този момент от операционната се показа млад човек с бяла престилка. Марлената маска беше спусната върху черната му брада. Той извика:

— Маша! По-бързо… По-бързо!

Тя скочи и изтича. Дългите й обеци подскачаха по лицето.

„Баща му се казваше Сергей! Разбира се… Сергей! Помня…“

Маша изскочи от операционната. Дотича до телефона и почна да набира някакви три цифри.

— Какво? Какво става там?… — попитах аз.

— Нека Анна Ивановна дойде в операционната! — извика в слушалката Маша. — Само че веднага!

— А Белов вече там ли е? Белов… там ли е? — питах аз.

— Там е… Ще ви дам валериан.

— На колко години е?

— Мисля, трийсет и пет.

Тя ми подаде мензурката.

— И живее наблизо? Нали?

— Съвсем близо. Пийте…

— Да, да… Срещу моето бивше училище.

— Ходи си в къщи да обядва. Значи вие го познавате?

— Познавам го…

В опасни и дори в безнадеждни минути човек търси надежда. Съдбата на внучката изведнъж се съедини в съзнанието ми с образа на Ваня Белов. В този съюз аз исках да видя спасение… И видях.

„Какво щастие, че именно той…“ — мислех си аз, без да разбирам още защо мисля така.

В дъното на коридора се показа една жена. Пълна, не млада. Тя тичаше.

— Това е Анна Ивановна — с облекчение ми пошепна Маша. — Той търсеше нея… Слава богу! — Тя извади огледалцето. — На какво съм заприличала! — И се напудри.

На стенния часовник стрелките показваха два часа и седем минути.

 

 

Ваня… Ваня Белов… Защо тогава ми беше нужен именно той? От когото преди се страхувах, от когото насила разделих Володя… Избягах тогава в друго училище, за да се спася от Ванковата дързост и храброст. От ония негови качества, на които сега възлагах цялата си надежда.

От висотата на своето нещастие взех изведнъж да виждам Ваньовите провинения в истинска светлина. Помнех ги всички… И най-вече онова провинение, за което не можех да разкажа на внучката си.

— Я слушай! Защо имам две баби, а дядо ми е само един? — веднъж попита тя.

— Друг не си имала… никога — объркано отговорих аз.

Тя замислено се разходи из стаята и пак се обърна към мен:

— Я слушай! А откъде тогава се е взел моят татко?

То се знае, тя имаше дядо. Както аз някога имах мъж, а Володя баща. Казваше се Генадий. Гена… По професия беше зоотехник. После постъпи в педагогически институт, където именно се запознахме.

Нарекох професионалните му грижи „четириноги увлечения“. Той беше живял с тях от детски години. Все за тях мислеше и говореше. Аз не исках той от двете си любови да избере едната. Но по всякакъв начин подчертавах колко величие и красота има в моята професия и колко прозаична и делнична е неговата. С помощта на литературата, която е призвана да възвишава, сякаш постоянно го унижавах. Макар и да не си давах сметка за това.

Струваше ми се несериозно да се счита за глава на семейството ми един преподавател по зоология. И глава станах аз.

Искаше ми се в живота Генадий да се занимава с едно, а да се увлича от нещо друго. Той се подчини… И тогава угасна главното, което го озаряваше. Стана ми скучно. Разбрах, че все пак е имало светлина, едва когато тя угасна.

Тогава още не знаех, че светът се крепи на благородните фанатици, с каквото и да се занимават те. И че да лишиш такива хора от фанатизма им е все едно да лиснеш вода върху огъня.

Когато Володя стана на година и половина, ние с Генадий се разделихме. Той замина през девет земи в десета, в Далечния Изток. Помолих го на сбогуване да не се обажда, за да не тревожи сина си. Той и на това се подчини.

А след тринайсет години узнах, че започнал да работи в совхоза за животновъдство и с годините станал голям учен. „Четириногите увлечения“ го бяха поставили твърдо на крака: той стана доктор на науките, директор на институт.

„Какво щастие за Генадий е, че го оставих!“ — с тази мисъл навярно исках да угодя на съвестта си, да се избавя от нейните угризения.

Но не можех да лиша Володя от такъв баща!

Като научих веднъж, че Генадий е дошъл в Москва на научна конференция, аз му уредих среща с Володя.

Ваня Белов не идваше често у дома. Но този път, разбира се, се случи така, че Ваня беше дошъл. И както пишат, „взе участие в преговорите“.

Върнах се в къщи късно, когато срещата беше вече свършила. Генадий и Ваня бяха излезли.

Лицето на Володя беше смутено и виновно. Приблизително такова, каквото е у верен, любещ съпруг, който е видял друга красива жена и не е могъл да не признае големите й качества.

Оказа се, че Генадий идвал в Москва много рядко, че целият му живот бил свързан с далечния край, който той обикнал. Но те ясно се бяха уговорили, че Володя през зимната ваканция ще отлети при баща си. А после и през лятната.

Аз одобрих този план. Но Володя не замина при баща си… Разубеди го Ваня Белов. Макар и да не дружеха вече така, Ваня имаше магическо влияние върху моя син. И в това виждах голяма опасност!

— Но защо направи това? — попитах Ваня. — Нали баща му го чака.

— Той е прекалено умен! — мрачно отговори Ваня.

— Ами че това е хубаво.

— Как да ви кажа… Нека той идва. Ако пожелае…

Помислих си, че Ваня е извършил престъпление. Уговарях Володя. Той не се отказваше. Но всеки път, когато идваше ваканция, си намираше причина, която го задържаше край мене.

„Той е прекалено умен!“ — беше казал тогава Ваня.

Минаха повече от двайсет години… И аз изведнъж разбрах, че той беше направил това заради мене. Не искаше аз да деля сина си с оня, който можеше да покори сърцето му, а след време… и да ми го отнеме.

В краен случай той искаше срещите на Володя с баща му да стават недалеч от мен и от нашия дом.

— Кажете… има ли по лицето лунички? — попитах сестра Маша.

— Преди няколко дни той каза: „Погледнете лицето ми и ще ви стане ясно, че пролетта е настъпила!“.[1]

— Бихте ли ми дали още… валериан?

— Ще ви налея… Но седнете, моля ви се. Че само ходите, ходите по коридора…

На кръглия стенен часовник стрелките показваха два часа и седем минути.

 

 

… От операционната изскочи същият млад човек. Маската пак се беше свлякла на черната му брада.

— Маша! Цялата бригада… Цялата бригада! — изпика той. И веднага се скри.

— Каква бригада? — попитах аз.

Маша взе да върти телефона.

— Каква бригада?

Тя тресна слушалката върху вилката:

— Заето. Намерили кога да разговарят!

— Каква бригада?…

Тя забърза нататък по коридора. На високите токчета й беше трудно. Хвърли обувките и затича ей тъй напрано… по чорапи.

После от оная страна, накъдето беше изтичала, се показаха трима мъже — всички в престилки и с бели шапчици. Те изпревариха Маша и също се скриха зад вратата на операционната.

Маша се спря, взе си обувките. Дойде до масичката си. И чак тогава ги обу.

— Каква бригада? — попитах аз.

— Просто тъй… Не се тревожете. Имаме студенти на стаж. Операцията е рядка. Той иска да им покаже. Всичко ще свърши нормално. Щом там е Иван Сергеевич.

Тя извади огледалцето.

— Разбирам. Щом е Ваня Белов…

Беше ми нужно през цялото време да си спомням за него нещо хубаво. В това бяха надеждата, спасението…

И аз си спомнях.

 

 

Веднъж, когато Володя и Ваня бяха още в шести клас, определиха „районна“ диктовка. Бяха решили още веднъж да проверят колко грамотни в нашия район са дванайсетгодишните ученици. Диктовката беше крайно трудна. И тъй като абсолютно грамотни хора на света няма, дори аз едва ли бих я написала без нито една грешка.

А какво тогава да кажем за Сеня Голубкин! Той беше в паника: една двойка за тази диктовка можеше да стане причина да повтаря класа.

По това време Ваня още не беше проникнал в дълбоките тайни на Голубкиновата психология и много му съчувстваше. Когато Сеня, объркан и с напрежение блуждаеше по лабиринтите на знаменитите четиристишия, известни на всички от детски години, Ваня страдаше. Виждах това… И ако можех да не забележа неговите подсказвания, не бих ги забелязала.

А след урока, в коридора, дангалакът Голубкин тормозеше невисокия Ваня: излизаше, че Ваня подсказвал недостатъчно точно и ясно: „За себе си го знаеш! Ти вси-и-и-чко знаеш!…“.

Тайничко наблюдавах и това.

След диктовката Сенка тичаше по коридора и питаше съучениците си:

— Как се пише „в течение“? Заедно или разделно?

— Разделно — отговаряха му.

— Една грешка! — казваше той. И подгъваше единия си пръст. — А ти как го написа? Правилно?

Ако излезеше, че запитаният го е написал правилно, Сенка почваше да хленчи:

— Да, разби-и-ра се… Ти си си го написал!

Чуждите успехи го съсипваха. Струваше му се, че всички сполуки идват при хората сякаш за негова сметка. Завистта, в която аз винаги съм виждала извор на много човешки слабости и пороци, не оставяше Сенка на спокойствие.

— Та-ака… Още една грешка! — възкликваше той и подгъваше следващия пръст с такъв вид, сякаш всички наоколо бяха виновни и за тази му грешка.

Володя никога не ми разказваше тайните на приятелите си, но тези сцени демонстрираше образно. И ми се струваше, че ги наблюдавам с очите си.

След „районната“ диктовка на Сенка не стигнаха пръстите и на двете ръце. Той изброи дванайсет грешки. Без да се смятат запетайките и тиретата.

През междучасието при мен дойде Ваня Белов и попита:

— Какво, Вера Матвеевна, сега Голубкин ще повтаря ли класа?

— Не знам. Още не съм проверила.

Този ден, помня, имах само два урока. Когато седнах в учителската стая и взех тетрадките, излезе, че шест диктовки от купчината са изчезнали. Между тези шест бяха диктовките на Сеня Голубкин, Володя и Ваня.

През голямото междучасие ние с директора в опустялата класна стая почнахме да търсим път към съвестта на Голубкин. Пътят се оказа непроходим…

Именно тогава, в разгара на нашия разговор, на прозореца се появи Ваня Белов и каза:

— Ще разрешите ли да вляза?

Ние онемяхме. А Ваня се огледа, сякаш измери разстоянието от третия етаж до тротоара, и като се обърна към нас, спокойно каза:

— Явих се, за да се предам в ръцете на правосъдието!

Не, аз не вярвах, че диктовките е измъкнал той. Дори и да му хрумнеше такова нещо, той за нищо на света не би посегнал към тетрадката на моя син. Защото това беше синът на учителката… А Сенка, тъкмо затова беше измъкнал Володьовата диктовка.

Но не можех да го докажа.

Тогава директорът още не беше почнал да брои провиненията на Ваня Белов. Той се съгласи с моята версия, каза, че и рицарството трябва да има граници… Но че не заслужава да превръщаме класната стая в следователска.

За да ми е чиста съвестта, аз все пак казах на Ваня:

— Не вярвам, че ти си способен на подобна дързост!

— А да мина по корниза на третия етаж, това не е ли дързост?

Стана ми ясно защо се беше появил на прозореца: трябваше да повярваме, че е способен на всичко!

Веднага след уроците аз издиктувах отново диктовката на ония шестима, чиито тетрадки бяха изчезнали. Сеня Голубкин получи тройка, тъй като вече беше успял да открие през междучасието грешките си. И премина в седми клас.

И не остана благодарен на Ваня Белов. Напротив, именно оттогава Сенка го намрази. Той не можеше да му прости благородството, както не прощаваше и грамотността на ония, които му бяха помагали да намери грешките си.

Ваня Белов разбра това…

След като Сенка друг един път пак изигра лош номер на своя спасител, аз сякаш ей тъй, между другото, казах на Ваня:

— Е, какво… нито една добрина ли не остана безнаказана?

Не ми се щеше той да ме смята за чак толкова наивна и да си мисли, че съм повярвала на неговото признание, произнесено от прозореца.

Ваня се сви. Но не от това, че го бях уличила. А заради думите ми, че добрината се наказва.

— Какви ли не работи се случват! — каза той. — Заради това на всички ли да не вярваме?

Сега, когато ми беше нужно да вярвам във Ваня Белов, аз си спомних оня разговор.

Но защо по-рано не съм му придавала никакво значение?…

 

 

Спомням си, че за да насоча енергията на Ваня Белов в нужното русло, в седми клас го назначих за редактор на стенния вестник.

В началото Ваня почна анкета на неговите колонки: „Какво мислят за нас нашите учители?“.

Аз написах, че ги обичам всички (всичките четиридесет и трима!), че затова понякога съм недоволна от тях, строга съм и че на всички им желая щастие.

Следващата анкета се наричаше иначе: „Какво мислим ние за нашите учители?“.

В този брой Ваня спореше с мене: „Не може, мисля аз, човек да обича всички хора по света. А ние също сме хора. Аз например не бих могъл да обикна Сенка Голубкин!“.

Ей тъй, направо го написа. Не се побоя от Сенка. Пък аз само гледах да не разгневя Голубкин…

 

 

— На колко години е внучката ви? — ме попита сестра Маша.

— Шест и половина.

— Наесен трябваше да тръгне на училище?

„Защо трябваше? Тя ще тръгне на училище — си казах наум. — Ваня Белов ще я спаси! Сега, когато напълно го разбрах. Когато напълно му повярвах… Не може да не я спаси!“

На кръглия стенен часовник стрелките показваха два часа и седем минути.

„Той мислеше само за себе си. И за своите приумици…“ — казах веднъж на внучката си.

Не беше вярно. Той мислеше за другите много повече, отколкото другите за него.

Но за Ваня това не беше важно: като вършеше своите „спасителни експедиции“, той на никого за нищо не плащаше и нищо не искаше в замяна.

Сега той мислеше за моята внучка. И я спасяваше.

„За безумството на храбрите пеем ний песен!“ — сякаш на шега цитираше Ваня. Но никога не вършеше безумства заради самия себе си. Защо едва в болницата разбрах това?

Нима непременно трябва да се случи трагедия, за да разберем кой може да ни спаси от нея?

Пред лицето на голямото нещастие ми се искаше да се изповядам пред себе си и да намеря изкупление.

Помнех думите на премъдрия Монтен, който беше кавал за очите си: „Няма на света друг чифт очи, които да ме следят толкова зорко“.

И моите очи също бяха този ден много зорки… и недоволни от мен.

 

 

Когато се разбра, че Генадий, моят бивш мъж, е станал доктор на науките, голям учен, аз реших, че той по-рано е криел от мене способностите си. А фактически аз бях тая, която криеше неговите способности и неговия характер от самия него. Исках компас за него да са само моите възгледи, моите убеждения.

Но компасът на живота, верен на едного, може да отклони от пътя другиго… Искаше ми се моят мъж да гледа на света с моите очи и да живее с моите призвания. С тези, които обичат, е опасно да се постъпва така: те могат да се подчинят и завинаги да се обезличат.

Понякога постъпвах така и със сина си: избирах му приятели, разделих го с Ваня Белов… Той ме обичаше и също ми се подчиняваше. А после, навярно му беше дошло до гуша от мене, ожени се за Клава, която винаги „се присъединяваше“ към неговото мнение.

За да си повярва, понякога човек има нужда от голямото доверие на другите… Когато синът ми, още ученик, се занимаваше с калните парчета от грънци и във всяка вехтория виждаше белези на „древна култура“, мнозина му се смееха. А Ваня Белов му се възхищаваше.

Защо тогава аз все пак ги разделих?

Ваня беше със свой характер. Непокорен… А в ония години, без да осъзнавам това, аз се стремях да приведа всичките четиридесет и три характера на моите ученици към един общ знаменател. И този знаменател бях аз.

Искаше ми се да зная всичко за съдбата на моите ученици: кои са родителите им, в какви условия живеят, как готвят уроците си… Но се оказа, че е много по-трудно да опознаеш характерите им, отколкото съдбите. И аз се освобождавах от тази задача.

Исках учениците ми послушно да се учат на всичко от мене. А пък Ваня можеше, ако не да ме поучи, то поне да ме вразуми.

 

 

— Ще надникна в операционната — каза ми сестра Маша.

Тя пак извади огледалцето, оправи прическата си и тръгна. После се върна и каза:

— Нищо… Иван Сергеевич се усмихва. Всичко върви нормално!

И взе да налива валерианови капки. Протегнах ръка… Но тя изпи валериана. „Как е могла да види, че той се усмихва? — помислих си аз. — Как е могла да види това? Нали хирургът има маска на лицето. Тогава как… Но там, редом с моята внучка, е Ваня Белов! Значи наистина всичко ще е нормално… Аз вярвам. Щом е Ваня Белов…“

 

 

Някога той постоянно ми сервираше извънредни произшествия. „Какво ще стане, ако всички почнат да му подражават?“ — помислих си със страх аз. Но никой не би могъл да му подражава: затова беше нужно да имаш неговия, Ваньовия характер.

Моят син, археолог, винаги твърдеше, че влиянието на миналото върху настоящето и бъдещето е колосално.

„От този, предишния Ваня, който можеше заради спасяването на Сеня Голубкин да мине по корниза на третия етаж, излезе хирург — мислех си аз. — Нали и хирурзите са длъжни да помагат на всички, които имат нужда от тях, независимо от достойнствата и качествата: и на Голубкиновци, и на моята внучка.“

Някои хора, които ме познаваха от младини, когато ме срещнеха после, ми казваха:

— Очука те животът… Очука те!

А всъщност животът ми доказа, че не бива да се потиска човекът. И че всеки трябва да върши добро посвоему. И че третият от пети ред не бива да прилича на петия от трети ред… И че изобщо аз, учителката, трябва да виждам не „редовете“, а хората, които стоят един до друг… или далеч един от друг. А разликата в характерите едва ли трябва да се взема за несъвместимост…

Придобиването на този опит, уви, струваше жертви, които аз не трябваше да принеса. Учителят, както и хирургът, едва ли има право да греши. Макар нравственото заболяване може би да не води до физическа смърт.

„Къде е някогашната ти строгост, някогашната ти непримиримост?“ — ме питаха понякога. Не-при-ми-ри-мост… Това значи нещо, което се намира „не при мира“. Защо тогава да употребяваме това оръжие в общуването с приятели? Пък и изобщо има качества, които, както скалпелът на хирурга, не стават за делнична, всекидневна употреба.

„Потриса ме гневът на човек, който се гневи веднъж в годината“ — беше казал някой от ония, чиито мъдрости си заслужава да помним.

За непримиримостта, мисля си, може да се каже същото.

„Добре щеше да е, ако бях проумяла докрай тези истини не сега, в шейсет и трета година, когато вече съм навършила шейсет и три — мислех си аз, — а поне тогава, в трийсет и девета, когато избягах от Ваня Белов… И когато аз също бях съответно на трийсет и девет.“

Тези съвпадения (пак съвпадения!) винаги забавляваха Володя.

— Мамичко, на колко години си сега? — питаше ме той. И сякаш пресмяташе веднага: — Да-а… Сега сме в „Годината отличник“: петдесет и пета. Значи и ти, мамо, си с две петици!

И тази година той също шеговито ми напомни, че цифрата 63 в календара съвпада с моята шейсет и трета пролет.

Усмихвах се на тези привични шеги. Но не така весело, както преди четвърт век.

 

 

Ваня си беше останал същият — и затова вярвах, че моята внучка наесен ще тръгне на училище. Вярвах в това.

„Ето за какво беше нужно това днешно съвпадение — мислех си аз. — За да може Ваня да спаси внучката ми. И за да му кажа, че най-сетне съм разбрала всичко. Не сега, разбира се, да го кажа… а после. Сега просто ще му благодаря, безкрайно ще му благодаря…“

lekar.png

— Иван Сергеевич! — възкликна Маша и като оправяше прическата си, тичешком се спусна към грамадния мъж, който излизаше от операционната. Той дръпна от лицето си бялата марлена маска и избърса с нея челото си.

Аз не можех да вървя… Хванах се за Машината масичка. Краката ми натежаха.

Той сам дойде при мене.

— Събуди се вашата царица.

„От какво?“ — исках да попитам. Но не попитах.

— По баща тя не се ли казва Петровна?

Аз не можех да отговоря нищо. И заплаках. Той с леко докосване ме погали:

— На сватбата ще ме поканите ли?

— Благодаря ви, докторе.

Той пак ме погали нейде отгоре. Пръстите му бяха дълги, здрави. От лицето му, по страните и носа, покрити с лунички, се стичаше пот.

За всичко успях да разпитам Маша. За всичко… А за ръста му забравих. А Ваня не беше висок…

Бележки

[1] На руски думата „луничка“ (веснушка) има общ корен с „пролет“ (весна). — Бел.прев.