Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Звук паутинки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Виктор Близнец

Заглавие: Звън на паяжинка

Преводач: Лиляна Минкова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: Украински

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: Повести

Националност: Украинска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: март 1983

Редактор: Пенка Кънева

Редактор на издателството: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Методи Андреев

Художник: Людмил Асенов

Коректор: Мина Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1906

История

  1. — Добавяне

Нина

Нито на другия, нито на по̀ другия ден Адам не слезе при бента.

… Бентът се превърна в тъжна развалина. През нощта Бърборана подрови стената и отнесе глинените отломки по течението. От бента останаха само купчинки пръст, щръкнали самотно над водата. Сякаш тук е имало крепост, разрушена от орда, съборила стените й в реката.

Поех тъжно покрай брега.

Под едни коренища от тинята се подаваше крайчецът на тръбата и когато я дръпнах, от нея изскочи зелена жаба. Тинята беше затрупала и големия репей; той вече не ставаше за нищо — беше разкъсан на парчета… Езерцето също го нямаше, реката вече не бълбукаше, а си течеше както винаги в старото корито. Колкото и да се мъча, сам никога няма да направя нито бент, нито пеещ воденичен улей.

Стана ми тъжно. Прибрах се в къщи.

Измина още един ден, втори и ето че настъпи ярко слънчево утро и кукуригането на петли огласи цялото село.

Дощя ми се да се поразходя край рекичката.

По нас крайбрежните ливади са обрасли с мека гъша трева. Тя е копринено мека и гъста като памук. Като погледнеш — ще речеш, че между върбите е постлано меко килимче. Тази трева не става за сено: с коса не може да се окоси — степва се на кълба. Но колко красиви стават ливадите, когато падне роса! Тревата е като посребрена от скреж, сякаш е покрита със синкавосиво кожухче. Изгрее ли слънцето, цялата ливада припламва и хвърля искри.

Нагазиш в тревата и ти се ще да скачаш като жребче, да риташ, да препускаш през ливадата, да разкъсаш крайбрежната тишина със звънко и весело „и-и-хо-хо“.

Изтичах до върбата и обратно, свих към реката, а след мен по тревата се изви тъмна пътечка. Росата е студена и сякаш дими; тя пари и прониква през драскотините. Препускам с все сили през росата и тя разсипва мъниста — вишневочервени, припламващи на слънцето искри.

Спирам край брода, поглеждам: панталоните ми… е-ех, целите са мокри, подгизнали, лепнат по тялото. Този път няма да ми се размине — мама ще ме напердаши.

Стоя, замислен какво да правя сега. Мисля, ама не ми се мисли. Нещо ми пречи, сякаш щръклица бръмчи над самото ми ухо. Какво значи това? Не мога да проумея, но усещам, че на брега нещо се е променило. О-о!… Чувате ли? Реката не шуми както друг път. Аз вече зная как реката променя гласа си. Сутрин водата е чиста, светла и ромоли като сребърно ручейче; по пладне, в жегата тя се плиска лениво, сподавено, а привечер шуми тихо, успокояващо и този шум се чува надалеч…

Така е било винаги, но сега, сега?

Чувате ли? Водата бушува. Ту стене с плисък и съскане под върбите. Има нещо!

Спускам се, приведен между храстите, към реката. Я виж ти: водата пак се е вдигнала и вече е заляла камъка, който стърчеше над нея.

Хукнах към мястото, където бяхме вдигнали бента. Така си и знаех — нов бент! Още по-висок. И езерцето още по-голямо. А край него трака ли, трака воденица.

Откъде се е взела? Как е изникнала? Кога? Страх ме е да помръдна — да не би чудото да изчезне. Стоя като вдървен и само примигвам.

Същинска воденица…

Как да ви я опиша?

Ами ето: долу под улея са забити краката — подпори — два дебели пръта. В горния им край има вилки, върху които лежи пречникът, а на него — дървената воденичка. Лопатите й са като малки длани, подложени под улея. Водната струя пада и удря по дланите крилца. Мелничката трака ли, трака, колелото й се върти, пръска воден прах и под бента свети малко слънчице.

Слушам и не мога да се наслушам как плиска водата, как плющят лопатите и как бучат подпорките. Щях още да слушам, но нали трябваше да се приближа, да разгледам отблизо, да пипна с ръка: от какво е направено и как? Опипах всяка пръчица, стегнатите възли от върбово лико и лопатките — опипах и най-малкото чепче и чворче. После спирах и пусках воденичката, улавях с език капките, които се откъсваха от лопатите и дори направих с пръст канавка в бента, за да се убедя яко ли е изградена стената.

Но чакайте… Значи Адам е идвал още веднъж на реката? Направил е воденичката? Но кога? През нощта? И кой му е позволил да става, болен, от леглото — та нали казаха, че имал треска и много висока температура?

Наистина, странен човек е този Адам.

Слушах чак до вечерта тракането на воденицата, като че ли знаех — тя няма дълго да трака, ще дойде нова беда. Така и стана.

Пладнешка жега. Задушно е. Водата мързеливо бълбука.

Лежа на камъка като заспала риба. Раменете и ръцете ми са отмалели, главата ми е натежала, очите ми залепват. На камъка до мене лежи и мелничката. Извадена от тинята, счупена, съхне и тя на слънцето. Изглежда, всички злодеяния стават нощем. Рекс го убиха в тъмното. А сега воденичката. Ще речеш — злосторници са се промъкнали по здрач, съборили са я и са я стъпкали с ботуши в калта.

Устата ми е пресъхнала и ми горчи. Адам няма да дойде. А какво мога да сторя сам? Когато мама ме плесне, по-добре ми е сам. Скрия се в някое ъгълче, поплача си и ми олекне. А сега никой не ме е бил и пак ми е криво. Воденичката е строшена и няма на кого да разкажа за нея. Няма кому да се оплача.

А трябва да има някой. Да лежи до тебе, да се препича на слънце и да те слуша, а ти да започнеш така: „Дотичах заранта, гледам — бентът го няма…“.

Искам да си имам приятел. Искам някой да дойде при мене.

Надигам се на лакти, поглеждам към реката, някъде много надалече, натам, откъдето тя иде иззад хълма, взирам се напрегнато и виждам: оттам се задава… оттам плува към мен малка лодка. Плува бавно между върбите, под гъстата им сянка, заобикаля островчетата бели водни лилии, излиза безшумно на широкото и не се чува плисък, нито удар на весло. Слънцето е обсипало реката с ярки искри, лодката плува като месечина по звездното небе и някой гребе с веслото, наближава брега.

Ето, вече е близо. Завива към брода и сега добре се виждат небесносинята лодка и небесносиньото весло. А в лодката седи — как мислите — кой? Едно момиче. И то е светлосиньо, очите му са големи и учудени, в косата му е вързана бяла панделка.

Не успях да се опомня, а лодката вече се плъзна над подводната скала и зави рязко към моя пролив. Спря срещу скалата, на бързея. Момичето извади мокрото весло, сложи го на дъното на лодката. Впери в мене сините си очи.

— Ти ли ме викаш? — попита то.

— Не… Но много ми се искаше да дойдеш.

— Е, хубаво. Вържи, моля те, лодката, да не я отнесе водата.

Момичето ми хвърли веригата и аз вързах лодката за един стар корен, подал лакът изпод земята.

— Слушай!… — учудих се аз. — Тук проливът е толкова тесен, кракът ми с мъка се провира между скалите, а ти как го преплува с лодката?

По лицето й мина сянка. Тя се наведе, свали бялата си обувчица, почука с нея по борда на лодката, като че ли изсипваше пясък. Изглежда, момичето не обичаше да го разпитват. То погледна камъка, на който лежах, и попита:

— Какво е това до тебе?

— Воденичка. Нощес са я строшили.

— Адам ти я беше направил, нали?

— Адам. Ти откъде знаеш?

Тя пак замълча. Наведе глава, загледа се в меката, сякаш разнежена на слънцето вода и с тъжен глас попита:

— Кажи ми, Адам сега с шапка ли ходи?

— Не — отвърнах аз, — не ходи с шапка. Той изобщо не ходи. Лежи в къщата на Сироха. Бабичката му шета и плаче, спомня си за своите синове. А Сироха, да знаеш, е майка на майка му, значи му е баба. Адам казва, че е избягал тука от лекарите: измъчили го с инжекции. Избягал, но за беда взел, че настинал. Разболял се и сега не може да стане.

— Зная — намръщи се момичето и загреба тъжно шепа вода — да опита вкусна ли е. — Адам е безпомощен като дете. Забранено му е изобщо да наближава реката, а той стърчал цял ден във водата. През нощта се давил от кашлица, пламтял целият като в огън… И вече съвсем болен дошъл скришом отново на реката, да направи ей тази воденичка.

Вълните поклащаха лодката и момичето се олюляваше, или може би просто кимаше с глава.

— Кажи на Адам много здраве от мен — каза то строго. — И му предай, че ужасно съм му сърдита. Той трябва да се пази.

— От кого много здраве?

— Кажи му — от Нина. Той ме познава.

— А-а! Значи ти си Нина! — надигнах се учуден. — Аз даже те сънувах веднъж. Сънувах как вятърът олюлява леко една паяжинка и тя тънко-тънко звънти: „Ни-и-ина…“.

— Трябва да си вървя — каза Нина. — Отвържи лодката.

Когато й подадох веригата, тя бързо отблъсна с веслото и пак така бързо се понесе през пролива. С небесносиня рокля, с бяла панделка в косата, тя стоеше в лодката, цялата осветена от слънцето и сякаш по водата плуваше свещ с проблясващо пламъче.

— Сбогом! — махна ми момичето отдалече.

— Сбогом! — извиках й. — Ела пак.

Лодката се понесе по течението, провря се като сянка между дърветата, изчезна зад острия завой. И сякаш свещта в миг угасна.

 

 

Втория път доплува привечер.

Здрачът вече се беше спуснал между бреговете, някъде квакаше жабче, водата стана по-спокойна и лъскава. Тогава отново видях лодката й. Както и първия път, тя изплува иззад хълма, точно оттам, където залязва слънцето и където започва реката.

Отдалече можеше да се види: сега лодката на Нина не е небесносиня, а бяла, с тъмни ивици, като да е направена цялата от брезова кора. Лодката е бяла, а Нина е с бяло сукманче, с черна панделка в косата.

Само че днес е още по-тъжна от вчера.

Спря до брега, каза ми добър ден, сложи ръце на коленете и впери мълчаливо тъжен поглед във водата.

— Нина, тридесет и девет и пет, това много ли е?

— Тридесет и девет е много — въздъхна тя, — а тридесет и девет и пет — това е още повече.

— Такава температура имал. Казват, че ще умре…

Нина мълчеше, навела глава. Нещо избълбука, може би сълза се беше отронила във водата.

— Ти ходи ли при него? — повдигна тя мокрите си мигли.

— Ходих. Пренесли са го на двора, под ябълката. Лежи — бял като сняг. И ти се струва, че не диша. Очите му са отворени и сини-сини, а в ъгълчетата им са се притаили бели капчици роса. Отначало не ме позна. Приближих се, докоснах го по рамото. „Адаме, Адаме!“ А той лежи като мъртъв. Докоснах го още веднъж и той като че ли дойде на себе си, протегна ми ръка. „А-а-а, ти ли си, Ленд? — прошепна с мъка. — Нищо, нищо, капитане. Ние с тебе ще иззидаме от тухли истински бент.“ И ме успокоява, гали ме с ръка. Пръстите му слаби, горещи и потреперват… Толкова ми се искаше да си поприказваме — за слънцето, за пътешествия, но ми казаха да си вървя. Не бивало да го тревожа… у Сирохини се разпорежда някаква чужда жена, дебела една, с бяла престилка.

— Познавам я — каза Нина. — Тя е най̀ главната лекарка. От Киев са я довели.

„Охо! — казах си аз. — Чак от Киев! Но кой я е викнал? Кой я е довел?“ Погледнах крадешком Нина и си спомних как тя вчера отплува бързо за някъде. Мина като сянка между върбите и изчезна… Да не би тя?… Да не би Нина да е докарала бърза помощ, за да спаси Адам?

… Нощ. Камъшът сънено шумоли, птица изписка тревожно в дола. Нина плува сама, а вълците я следват… Но какви вълци по реката? Значи тигри или крокодили я преследват, лодката се олюлява, лети стремително към водовъртежа, а тя се взира в тъмното и шепне: „Помощ! — Бърза помощ!“.

Дали Нина беше пътувала тази нощ така или другояче — не я попитах. Не се реших. Бях разбрал, че не обича излишни въпроси. Изглежда беше й се случило нещо тъжно и тя не искаше сега никому да говори за това.

Седяхме мълчаливо: аз на брега, а Нина в лодката си.

Слънцето почти беше залязло зад хълма, на запад небето беше червено, и червеникави отблясъци играеха по реката. Край брега лодката се поклащаше върху успокоената вода, а в нея и момичето с тъжните очи.

— Нина — казах аз тихо, — искам да умра. Само че за малко. Искам да видя какво става там, под земята. Знам, че ще се съберат хора, ще плачат, ще нареждат, ще затрупат гроба с пръст и ще се разотидат. А после? Какво става после? Лежиш в ковчега. Тихо е. Тъмно. И ето… отваря се врата, желязна, скърцаща и ти ставаш и слизаш надолу, като в дълбок зимник, а там, сред мрака, безброй хора, които някога са умрели…

— Недей! — потрепери Нина и лицето й помрачня. — Оттам никой не се връща… Познавах мнозина, дружех с тях, те пораснаха, някои загинаха на война, други умряха от болест и нито един не се върна. Да не си посмял да умираш, чуваш ли! — удари тя с юмруче и ме погледна строго. — И на Адам кажи: който умре, той вече няма да живее.

Седях като зашеметен. „Но как така? — мислех си аз. — Та къде ще се дяна? Ето моите ръце, крака, глава, а на главата ми коса и уши — нима всичко това ще умре? Освен това аз тичам, крещя, къпя се в реката — нима всичко това вече няма да го има? И от мене нищо няма да остане на тази земя? Не! Не съм съгласен. Нина май прекали“. Казах й го направо:

— Не е вярно, че хората умират съвсем.

Момичето се замисли. После бавно изрече:

— Разбира се, че хората не умират съвсем. Когато лягат в земята и се превръщат те самите в пръст, от тях израства трева или дърво. От добрите хора израства нещо хубаво — ябълка, люляк, маргаритки. А който е зъл и завистлив, от него израстват бодливи бурени, коприва или лишеи.

Тропнах с крак и оставих трапчина в пръстта: тази мисъл много ми хареса. „Ами какво ли ще израстете от Глипа?“ — мина ми изведнъж през ума.