Виктор Близнец
Звън на паяжинка (2)

Торбалана

Голям съм вече и зная, че с Торбалана плашат децата.

Ако се въртиш в леглото и не заспиваш, мама ще ти се накара и ще рече: „Като викна сега Торбалана…“. Скара ти се, угаси лампата и отиде в кухнята. А ти лежиш и толкова те е страх, че се свиваш на охлюв: коленете ти се приближават полека-лека до гърдите, а шията ти се свива и свираш нос между коленцата.

Свил си се на кравайче, лежиш и дишаш. Цялото ти тяло е изтръпнало, стегнало се е, само ушите ти сякаш растат. Растат като репеи, щръкват в тъмното, за да уловят и най-тихото шумолене. Ето — започва! Това е Торбалана! Там, под миндера, в най-тъмното кътче, сумти ли сумти, та чак вятър се вдига из стаята. Мушвам глава под възглавницата и почвам на глас да си мърморя, та да не се уплаша от страшилището. Ама къде ти! Ето, някой дращи, някой ми духва под възглавницата. Не мога да разбера: Торбалана ли сумти, или моят нос свири?

Затварям очи, стисвам ги здраво, а те парят като две нажежени въгленчета и ме боли, но въпреки това виждам: ето я, надига се, червеникава и космата — Торбалана… Кихна, отърси се и скочи на миндера. Не, не е миндер, ами стара вълчица с проскубана козина. Куц-куцук, куц-куцук… — върви, мести лапи, приближава се до леглото ми. А на гърба на вълчицата се е разположила Торбалана.

Не плачете. Не бойте се. Не викайте майка си на помощ.

Знаете ли какво трябва да направите?

Трябва да кажете: „След мене, Бум!“ — и веднага да скочите от леглото. Страшно е, разбира се, но нали Бум е с вас, а вие сте командир на цяла конница, която вече е извадила сабите. Хвърлете се веднага смело в атака! Свийте яко юмруци, стиснете здраво зъби, вие сте истински мъже, отблъснете с рамото си мрака, хвърлете се с открити гърди напред и викнете:

Бари вари пари

Гръм ще те удари!

Не се обръщайте назад. Кажете: „След мене, Бум!…“. И ето те вече отстъпват, бягат! Ето, двамата с Бум вече сте в ъгъла. Не бойте се, протегнете ръка да докоснете миндера. Гладък, корав, неподвижен дървен миндер, нали? Стои си на мястото и никъде не е ходил — така ви се е сторило. А сега опипайте под него. Стена, под и нищо друго. Торбалана ли? Каква ти Торбалана? Наистина ли повярвахте, че на този свят съществува Торбалана — едно вехто космато плашило, една сънлива мързелана, дето по цели дни спи из коренищата, а нощем се промъква в хорските къщи?

Не вярвайте. Няма никаква Торбалана. Измислили са я възрастните, за да плашат с нея децата.

Отначало ме беше страх носа си да подам през вратата. Вече бях претърсил всяко кътче в стаята — под миндера, под масата, зад качето, даже във фурната бях надникнал. И какво ли не бях намерил по време на тези пътешествия: една стара батерия — като я близнеш и те парне по езика; синьо стъклено топче; костен зъб (мама каза, че бил от питомно зайче); ръждясал напръстник, който се е отърколил някога под сандъка и дълго се търкалял там, забравен от всички. Събрах пълна кутия такива съкровища. За всяко откритие — за синьото топче или за костния зъб с тъмно щърбелче — може да се разкаже ужасно интересна история. Но сега думата ми е за вратата.

Струва ми се, че на този свят всяко нещо си има вратичка. И таванът, и полусрутеното мазе, и разцепената от гръмотевица круша, и скалата над рекичката. Ами старият часовник с кукувицата, ами бабината ракла? Нали и те се отварят. Трябва само да намериш, ако не врата, то поне пролука, прозорец, отворче. Да го намериш и много внимателно да надникнеш през него. Тогава пред тебе ще се разкрият неща, които никога не си виждал.

И нашата къща имаше врата. Тя довяваше вятър, някого пускаше да влезе, другиго да излезе, а зад нея се мержелееше нещо — дали беше синьо езеро, или високото небе, това още не знаех. Понякога се губех в догадки: къде изчезват хората, които прекрачват прага? И защо когато се връщат оттам, миришат толкова различно: един на студ, други на мазе, трети на мляко, четвърти — на пъпеши.

Дълго се взират в нашата врата. Обикновено след дъжд тя набъбваше, ставаше навъсена, хлъзгава и дори зеленикава. Като прокараш нокът по дъската, пуска черна водица. Тогава и гласът й ставаше по-дебел. Опиташ се да я отвориш, а тя скърца сърдито и мъчително, сякаш стене. Щеш не щеш, сетиш се за бабиния върколак или за маминото предупреждение: „Да не си посмял да престъпиш прага! Ще паднеш!“. Какво има там, в пруста, където примигва светлина, олюляват се сенки и в мене се е втренчило нещо непознато, с опулени очи?

Помня, когато бях малък, изпълзях веднъж на двора. А нали знаете — малко момченце, излезе ли на двора, чуди се кое по-напред да гледа. Петното на слънцето, петното на небето, петното на тревата — всичко е огромно, ослепително, необичайно. И всичко се движи, люшка се, бяга изпод краката ти и те носи кой знае накъде. От този огромен свят главата ти се замайва. Леле, ами сега? Няма и за какво да се хванеш!…

Не бойте се. Кажете: „Спокойно, Бум! Нали сме заедно тук. Я да приклекнем и да си гледаме работата — да си играем в пясъка. Виж, под нас има твърда земя и вече не се олюляваме като на палуба“.

Така и направих: седнах край къщи с гръб към слънцето. Пезулчето направо ме омагьоса. То приличаше на нашия миндер, но беше дълго, топло и цялото напукано. Пролуките бяха тъмни и дълбоки, можеше пръста си да пъхнеш в тях и във всяка тичаше нещо живо — стоножки, буболечки, мравки. От дупките си ме гледаха такива бръмбари и бръмбарчета, каквито през живота си не бях виждал. За бръмбарите тези цепнатини бяха сигурно същински дерета и канавки, а по-нататък се извисяваше стръмнина, а ето я и зелената гора от мъх, в която е кацнала красива златиста мушица.

Забелязах, че на едно място на стената глината се е надигнала и в това скривалище се шмугна гущерче. Изскочи и едно малко жабче с бяло коремче, а гръбчето му изпъкнало и на пъпчици. То ме погледна тъжно в очите и се скри под пезулчето. Дълго бръмча една оса, блъскаше се в прозореца, разтърси хоботче и се вмъкна в нея… къде се вмъкна? В къщи? При нас?

Замислих се. Гущерчето, жабчето, мравките — къде се крият? Май че из стените, в пода, в прозорците. Те са до нас, те са ни съседи, те живеят в къщата ни; в нея са техните гнезда, белите им възглавнички, дребните им дечица с бавачките си — мустакатите буболечки.

Долепих ухо до пезулчето. То шумолеше като кутия, пълна с майски бръмбари. Там, в пезулчето, гъмжеше тайнствен живот. Там сигурно имаше училище за стоножки, имаше дворци и мравешки войски, там сигурно ставаха шумни празнични паради… Оттам, от това буболече царство изпълзя на слънце една черна мушица, размърда мустачки, погледна ме (все едно че ми каза: добър ден, юначе!) и отново се скри.

— Я виж ти какъв свят! — замрях от почуда. — Колко много живинки имало наоколо ни!