Виктор Близнец
Звън на паяжинка (3)

Крилатите дървета

Двамата с мама готвим за обеда.

Лятната ни кухня се е разположила чак в градината, сред зелените ластуни на тиквите. Гъсто преплетени, стрелнали нагоре яките си стебла, ластуните биха скрили изобщо кухнята, да не беше високият комин на печката — като на параход — черен, с жълта ивица по средата.

Сега на печката ври тежък казан, а изпод капака му сърдито пуфти кашата. Аз притурям сух буренак, вдигам „парата в котела“, та димът да излита от комина с пламъци и искри.

Мама седи до мене на столчето, бели картофи и обелките се стичат на дълга лента в престилката й. Тя се е замислила за нещо и не вижда как се е разшетал нейният син, иначе щеше да ме сгълчи: „Намали огъня, че ще подпалиш къщата!“.

Хубаво ни е тука: в градината е избуяла зеленина, обградила е лятната ни кухня с жив плет и над мене са надвиснали корави тиквета, бобови и грахови шушулки. Пръстта около печката е утъпкана, много е чисто и уютно и в душата ми пеят петли.

Аз моряк съм напет и безстрашен…

Печката ни е голяма, иззидана от тухли, измазана с бяла глина, а най-отдолу е прокарана жълта ивица. От печката лъха жар, но аз хвърлям ли, хвърлям стебла, огънят боботи, моят параход е готов да отплува, той съска, описва завой и пори с носа си високите зелени вълни:

Другарю, ще идем далеко,

Далеко от тези земи.

Аз стоя на палубата и козирувам с изпъчени гърди, а морският вятър ме шиба в лицето. Дясно на борд! Пълен напред — по тиквите — огън бий!

Обръщам се и виждам: наведена над паницата, мама бели картофи, но устните й потрепват, а в очите й припламват присмехулни искри.

Забравих, че наблизо има възрастни.

Ръката ми сама се отпуска, матроската ми барета изчезва, сякаш не я е имало, а параходът се превръща в печка.

Приклекнах и се залових неохотно да поддържам огъня.

В двора е тихо, няма вятър. Само отгоре, откъм южната степ долита горещ дъх на мащерка. Степта стига чак до къщата ни, защото нямаме плет, само откъм улицата е прокопана канавка, за да не отвличат дъждовете пръстта от градината. От двора ни се вижда във всички посоки: най-близо е харманът, зад него почват нивите, нататък е вече степта, а още по-надалеч не се различава вече нищо — само небе.

Това ще видиш, ако погледнеш към пътя, проточил се чак отвъд хълма. Ами ако се обърнеш надолу, към ливадите?

Къщата ни е над една долчинка. От нея започва стръмно нанадолнище към реката, а на ската се чернее гъста полудива градина, цялата в бъз, трънки и цариградско грозде.

Олеле, забравих огъня!

Разбърквам с машата пепелта, бузите ми пламват от жегата. Пак тъпча слама и от комина се вдига високо син пушек. Дебелият усукан стълб се източва към небето, разперва крилати клони, откъсва се от земята и вече плува над градината, над хармана, понася се някъде отвъд реката. От комина израства ново дърво, след него още едно и сега дълга редица огромни крилати дървета се понасят над нашата степна долчинка. Какво ли ще е наистина — мисля си аз — да посади човек ей там, на хълма… цяла гора небесносини тополи (никъде няма такива!), а под дърветата да плиска истинско море… и по него да плава моят параход?

Море! Въздъхнах (до печката е ужасно горещо), въздъхнах и се сетих за реката: вярно, рекичката ни е жабешка, но и в нея можеш чудесно да се изкъпеш.

Погледнах крадешком мама: дали ще ме пусне?

Мама седи, дръпнала бялата си забрадка над челото, да й пази очите от слънцето; върху лицето й е легнала сянка и затова мама изглежда още по-строга — угрижена, замислена. Не вярвам да се смили. Ще рече: „Сам няма да ходиш“.

Да беше жив Рекс, моето вярно куче, щяхме да идем двамата.

Но Рекс го няма.

Глипа го уби.

Когато Глипа минава край нас, аз се крия от него, прикляквам зад мазето или зад печката. Тоя Глипа, как да ви кажа, малко е чудноват. Върви, ботушите му тежки като кютуци. Глипа тътри крака и вдига прахоляк. Главата му е клюмнала, погледът му забит в земята, като че е загубил нещо. На рамото винаги виси пушката.

Кажеш му: „Добър ден, чичо!“ — не чува. Викнеш: „Добър ден, чичо!“ — не отговаря. Изтичаш по-наблизо и викнеш още по-високо: „Добър ден, да не сте оглушал?“. Тогава извръща глава и като ревне: „М-м-ма!“. Не зная какво иска да каже: дали „Марш!“ или „Махай се!“ — не мож го разбра.

Като ти изреве веднъж и ти се отще да го поздравяваш.

Глипа не живее като всички, ами наопаки: през деня, когато хората работят, той спи; нощем, когато хората спят, скитосва. Обикаля из село, трополи с ботушите. „Нощем — казва, — по-хубаво виждам.“ И на лов (а той е ловец) тръгва, като се здрачи.

Сигурен съм, че в целия свят няма по-завистлив ловец от него.

Ако отидат няколко души на лов и някой удари дивеч, а Глипа не сполучи, готов е да спори до сбиване, да се кълне и дето има една дума — от девет дерета вода докарва, за да докаже, че той е улучил дивеча, ето на̀, вижте, и сачмите били негови — белязани. Или пък му се случи да стреля, без много да се цели, но някой заяк и оня като хукне — върви го гони. А Глипа тича ли, тича подире му, разбира, че няма да го стигне и току запрати след него ръкавицата си, после свали и ботуш, замахне, та замери заяка и с ботуша, най-сетне се строполи на земята и пъшка: „Върни се, ей… Все едно, ще те хвана…“.

Та същият този Глипа уби моя Рекс. Уж през нощта кучето се нахвърлило отгоре му. Не е вярно. Рекс не беше такъв.

Рекс беше добро куче. В колибката му влизаха пилета, в нея си живееше едно куцо гъсе, надничаше и бялото питомно зайче. Колибката се напълни с какъв ли не дребосък, а Рекс си легне, протегне лапи, разстели уши на земята и замижи — блаженства. Животинките го накачулят: зайчето му се провре под мишницата и задреме като в гнездо; гъсето се притисне до топлата му шия; пилетата се настанят кое където си ще: по гърба, по челото му, че и на крайчеца на кучешкия нос. Рекс не помръдва, с ухо не шавва: нека се топлят. Само отвори око, лявото или дясното и погледне в просъница: е, как сте, удобно ли ви е на всички?

Рекс беше учено куче и обичаше да разсмива хората.

Седнал съм пред къщи и съм прегърнал рошавия Рекс. Изведнъж мама излиза на двора и я гледам, че е нещо угрижена, като да е забравила или загубила нещо. На нея често й се случва: обикаля, снове из къщи, наднича във всяко ъгълче: „Къде оставих ножа?“ — а ножът й в ръката. И сега личи, че мама е угрижена. Побутвам лекичко с лакът Рекс и му казвам тъжно: „Рекс, знаеш ли, че аз заминавам много надалеч. Довиждане!“. Рекс веднага скача, сваля от колчето фуражката ми, донася ми я в зъбите и хоп — слага ми я на главата. Казвам му: „Рекс, искаш ли да ме поизчистиш преди заминаване?“. Рекс отупва с опашката си като с четка прахта от панталона ми, близва ме по ръката, по бузата и ме гледа весело в очите, иска да каже: „Вече лъщиш като нов петак“. Тогава го питам: „Рекс, да знаеш къде ми е шмайзерът?“. Рекс се втурва като светкавица в пруста и донася в зъби оръжието ми — бъзова тояга.

Мама още е тъжна, но като ни гледа, усмихва се леко и казва: „И двамата сте за цирка…“.

Та такова куче уби Глипа.

Никога няма да забравя Рекс. Често си спомням как се боричкахме с него, как играехме на шпиони, а веднъж в градината… Но стоп! Боршът отдавна кипи на печката, лек пушек се вие над комина и над него летят вече не сини дървета, а синкавите пеперуди на пламъците.

— Спри да подклаждаш огъня — ми казва мама, — ще оставим борша да доври на жарава.

Ето че и обедът е готов.

То и аз съм като сварен. Главата ми се е нажежила като котлето. И нещо в нея пращи, като че ли вътре се напуква емайл.

— Мамо, ще ида на реката.

— Недей… Къде ще вървиш сам?

— Няма да съм сам. Ще идем двамата с Рекс.

— С какъв Рекс? — Мама ме поглежда, като че иска да ми каже: „Освести се. Какви ги говориш, сине?“.

Премълчавам си. Зная, че Рекс вече го няма, но какво от това?…

Погледнете: в градината ластуните на тиквите се разлюляха и зашумоляха, някой си проправя нетърпеливо път през гъсталака, пълзи, идва насам.

Рекс?!

Да, той е. Изпод ластуните изскочи запъхтян пес, по него е полепнал репей, малко е изкалян, но муцуната му е хитра, палава и сияе. Сигурно е направил някоя беля. Или е накарал смок да се завре под бента, или е отмъкнал ботуша на Глипа под вратника. (Глипа суши огромните си ботуши на слънце, та разсмърдява селото.)

Рекс е изплезил език и ме гледа — очите му ръждиви, засмени. Вика ме: хайде в степта, бързо, хайде на лов! Ама е такава жега! Я се виж, рошльо, изплезил си език и лапаш въздух!

— Рекс — смигам му аз, — я да идем по-добре на реката.

Станах. След мене скочи и кучето (или може би сянката ми) и двамата се промъкнахме тихичко край мама. Тя ни изпрати с учуден поглед. „Какъв Рекс? — говореше погледът й. — Какви ги измисляш, сине? Няма го вече Рекс. Глипа го уби…“ „Че какво от това! Ако ще сто пъти да го убива, за мене кучето е живо, живо е и край! И не отивам сам на реката, заедно отиваме — не виждаш ли, мамо?“

— Рекс, да вървим — продумах аз на сянката, легнала в краката ми, а тя се повлече послушно след мен.

Зад къщи му викнах:

— Хайде да се надбягваме! — и хукнах пръв през градината.

Пътечката е гореща, суха, чак бяла от жегата и краката ми плющят по нея, а вятърът издува ризата ми като платно.

Не се обръщам, но зная: кучето няма да хукне веднага да ме настига. Първо ще спре до къщата; ушите му са щръкнали, опашката на кравайче. Готви се за скок, очите му горят лудешки. „Тичай, тичай, малкия — това е изписано върху муцуната на Рекс. — От мен да мине, давам ти аванс.“

Тичам с все сили, нажежената земя ми пари петите. Пътечката криволичи през зеленчуковата градина, после прави завой и навлиза между дърветата. Щом се гмурнах в зеления сумрак на храстите, някой прошумоля зад гърба ми. Ето, стрелна се огнено ветрило, завъртя се в храстите. Рекс! Вече ме настига.

Летим презглава по стръмнината. Разпервам ръце и виждам сянката, която препуска до мене — това е моят Рекс, неразделният ми приятел: Давай, Рекс, ще ти настъпя опашката!

Вече сме в ливадите и се смеем от вятъра, който ни гъделичка под мишниците. С ходилата си усещам: вече сме до брега, пръстта е по-мека, пътечката по-хладна, лъха на влага; още малко и сме на реката.