Еманюел Роблес
Морска обиколка (8)

VIII

Този ден близо два часа, след като се наобядваха, всички пътници се събраха на палубата край магнетофона на Жонар и в добавка към чашките ликьор след ядене той ги угощаваше с Матеус пасион. Поради мъглата Дара не се отделяше от кормчийската кабина и се задоволи с един сандвич и чашка кафе. Герда си вееше с един брой Der Spiegel, а Мари-Луиз отново си бе закрила очите. По опушените стъкла на очилата й играеха отблясъци, които сякаш бяха свързани с нейните мисли. Бялата светлина, която мъглата излъчваше, идеше отвсякъде, някак странно осветяваше лицата, прогонваше и най-малката сянка върху тях, разкриваше ги в някаква абсолютна голота, с една особена „прозрачност“, тъй както слънцето, когато застане отвесно над едно блато, открива неговите дълбоки пластове. И тогава Жорж откри у Мишел Жонар, който слушаше Бах с издадена напред глава, една пресметната енергия, а също и чара на ония едри охранени животни от рода на котките, които се подвизават в охолство из защитените африкански резервати. От Серж Лонжро Жорж бе запомнил, че всеки индивид може да се сведе до схемата-образец на някое животно, а колкото до Хартман, у него той виждаше сънливата печал на кайманите и същата опасна зоркост, стаена в гънките на челото. Интелигентен бе, несъмнено, ала далеч от човешкото, дебелокож и заровен в своя черен пясък. В сделките навярно е по-упорит и от Жонар. Чудно как се е събрал с Герда, тя бе тъй подвижна, великодушна и спонтанна, „неравна“! Той не смееше да гледа Мари-Луиз, не бе нито достатъчно доволен, нито достатъчно суетен, та да се радва на една авантюра, която не той би подхванал, не бе и достатъчно циничен, за да се възползва от обстоятелствата и отмъсти на Жонар за оскърбленията. Тя от своя страна се преструваше на равнодушна и поднасяше чашката кафе към устните си с меко, точно и грациозно движение на цялата ръка, раменете й бяха голи, а кръстосаните й крака показваха до ръбовете на късите й панталонки нежни пространства плът. Черните й коси блестяха като сатенена барета, откриваха малките розови уши и гъвкава шия и Жорж се развълнува при мисълта, че тази твърде суетна жена бе използвала времето си да остане сама, да се затвори в себе си и да открие истината в сърцето си, а може би тя наистина бе влюбена.

Сен Флоран продължи да се плъзга предпазливо по морето, все още заобиколен от пластове мъгла, тя оставяше влагата си по кожата и размиваше формите на два-три метра от тях, сякаш очите бяха засегнати от някаква болест. Сирената ревеше почти без прекъсване, тъй че Жонар се принуди да спре магнетофона в началото на голямата страстна ария „Смили се, о, боже! О, самобичуване! О, удари! О, рани!“… — При последните: „О, удари! О, рани!“ уредът леко изпращя, което разтревожи Жонар повече от тая памукообразна заплашителна маса, под която пълзеше корабът.

— Хоп! — внезапно изрева Макс, застанал отпред на вахта и с обезумяло лице се обърна към командната кабина, размахвайки ръце.

Всички наскачаха точно в мига, когато Герда изскимтя Mein Gott, а сянката от дясната страна на кораба бе почти изчезнала, погълната бе, загуби се и потъна окончателно. С гневен глас Дара сипеше наведнъж заповеди и проклятия, Сен Флоран със спрени мотори се плъзгаше по инерция, а останалият екипаж — Сантели, Жофроа, Ранжион — изскочи на палубата.

Никой не би могъл да опише тая странна поява и то само на няколко метра от яхтата, ала Жорж бе забелязал как една стена от мъгла дълбоко в тая завеса внезапно се бе сгъстила и той щеше да вземе това за зрителна измама, ако не бе възгласът на Макс.

И тъй на пътя им се изпречваше друг кораб, бродеше по тия места, нехаеше за сигналите на яхтата и ги оставяше без отговор. Дара бе затрупан с въпроси:

— Но, капитане, ние бихме искали да сме наясно най-сетне! — викна Жонар.

— Аз също, господине! — възрази Дара с нотка на раздразнение. — За малко да ни пререже на две тоя идиот!

И той включи на малка скорост моторите, като пускаше непрестанно сирената. Всички чакаха тревожно, ала Жорж бе поразен най-вече от израза на Мари-Луиз, много бледа — гримът и сякаш бе отлепен от лицето, подобно на силно оцветена маска, наложена върху кожата. Къде бе виждал подобен странен ефект? Майка му! Да, болната му от рак майка — тогава бе още много малък, — тя слагаше много силен грим, за да скрие опустошенията от болестта, да не наскърбява близките си, ала постигнатият резултат бе жалък, една пародия на младост и здраве! Възрастта на Мари-Луиз също тъй личеше в това „раздвояване“ под светлината. И внезапно призракът отново се появи и всички ахнаха. Наистина, то бе само една сянка, една следа като някоя полуизтрита рисунка с молив на лист хартия. Герда машинално посегна към камерата си да снима предпазливото приближаване до туй необичайно тяло, застанало неподвижно върху мраморните плочи на морето, безплътно с неясните си контури, като силует, зърнат отвъд едно голямо замъглено стъкло. Слепоочията на Жорж бяха покрити с пот и горяха. Червеникавият тил на Жофроа и косите, щръкнали като гребен на петел, му пречеха да вижда. Неясните линии отсреща лека-полека се открояваха и зловещо и някак заплашително се очерта един чер товарен кораб с белия си комин, с мачтите и още неразличимите си части. Дълъг бе петдесет-шестдесет метра. Ще речеш някое дремещо китоподобно животно; навярно бе опасно да смутиш покоя му. В тоя свят, където море и небе се сливаха, той изглеждаше тъй, сякаш висеше във въздуха, без никаква опора, като игра, като прищявка на мъглата. Сен Флоран упорито подвикна със сирената си, но пак нищо! Ни отговор, ни сигнал! И никой не се показа! Празен бе и капитанският мостик! Ако някаква авария бе заставила кораба да остане неподвижен, що за непредпазливост бе да не поставят часови в такова едно грахово пюре! Дара изруга и млъкна, забелязвайки, че лодбалките са завъртени над морето, а въжетата висяха до туловището. С изчезването на спасителните лодки мисълта за някакво нещастие се загнезди във всички умове.

АНАСТАСИС

Солун

Гласеше надписът с гръцки букви на кърмата. Липсваха и лодките от дясната страна на кораба, а една лоцманска стълба бе спусната до самата ватерлиния. Дара маневрира, доближи се до стълбата, викна, свил ръце на фуния, не се двоуми повече и се покатери изненадващо пъргаво на борда. Почакаха. Сетне главният механик Ранжион даде нареждания на Жос и Жофроа на свой ред се изгуби горе. Настана лека тишина, като подир лавина, Жос разполагаше фендерите и защитните възглавници. Обзети на свой ред от любопитство и нетърпение, Жорж, Макс и Герда най-сетне се решиха и се покатериха на борда на тайнствения товарен кораб — каква пустиня — не видяха ни Дара, ни Ранжион. Долу, на яхтата, всички лица бяха обърнати към тях. Жорж пристъпи няколко крачки сред мирис на смазка и изгорени въжа. Мъглата обгръщаше всички предмети и се стелеше навсякъде като памучна дреб. Като приближаваше подножието на мостика, усети, че миризмата се засилваше. Една дупка зееше с разкъсано устие. От тоя мрачен кладенец идваше миризмата, а също и гласовете на Дара и Ранжион, усилени като в резонатори на камера. Наведени над отвора, Жорж, Герда и Макс виждаха в дълбочина огънати железа, ламарина, сплетени тръбички и нещо странно — една металическа врата, окачена бог знае как по средата, с три червени гръцки букви на сив фон, като неоспоримо доказателство за бедата!

— Хей, капитане! — викна Макс. Неговият зов слезе в мрака, разнесен от ехото.

— Не идвайте тук — каза все още невидимият Ранжион. — Стойте си там, за бога!

И тъй, станала бе експлозия и екипажът бе побягнал. На мостика Герда снимаше изкорубените стени, натрошените стъкла и щурвала, който беше слабо засегнат.

Вероятно са избягали панически от кораба, тъй като в няколко пощадени каюти намериха койките оправени, чекмеджетата непокътнати, дрехите си висяха на закачалките.

Подобно на повечето гръцки товарни кораби, на борда се е намирала и жена, по всяка вероятност жената на самия капитан. И наистина, по закачалките висяха рокли, а тясната полица на умивалника все тъй бе отрупана с тоалетни принадлежности, червило, кутия пудра. „Леда“, гласеше надписът на капака, украсен с един глупав лебед.

Междувременно Дара и Ранжион се бяха изкачили и оживено обсъждаха край един скрипец. Разпитаха ги. Да, ставало въпрос за стар кораб, чийто парен котел избухнал и тутакси разбил радиоапарата, разположен над котленото помещение. А това значи никакви сигнали за помощ. Необяснимо е как огънят, с който не са могли повече да се борят, е угаснал сам. Виждаше се, че самият корпус не бе толкова пострадал, имаше няколко избити нитове и водата се процеждаше, но беше дребна работа. Ето и хипотезата на Дара: тъй като капитанът не могъл да се справи с пожара след експлозията и е бил сигурен, че с кораба е свършено, той наредил да го евакуират незабавно, но запазил достатъчно хладнокръвие и отнесъл бордовите документи. Къде ли бяха сега тия нещастници? Бедата вероятно ги бе сполетяла предишната вечер. Може би още плаваха в мъглата към Липарийските острови или дори към Сицилийския бряг? Може пък досега да ги е взел друг кораб. Невъзможно бе да свършат трагично по тия често спохождани места и в такова спокойно море.

— Защо не се заловим да ги търсим? — каза Герда (и се понрави на Жорж с тая молба и с тревожния израз на лицето си).

Дара се усмихна тъжно и описа кръг с ръката си: какво ще откриеш в такава мъгла? И накъде ще тръгнеш? А Ранжион добави, че по всяка вероятност една от лодките е била с мотор и е теглила останалите. Даже и с малка скорост, корабокрушенците плават от десетина часа и са вече надалеч.

Хартман и Жонар, придружени от Сантели, също се изкатериха, осведомяваха се, пъхаха си носа тук и там, а в това време Дара бе събрал своя екипаж на борда на Сен Флоран и говореше на хората си необикновено разпалено и убедително нещо, което те изглежда посрещаха с одобрение.

Малко след това Жонар отново се спусна на яхтата и каза на Мари-Луиз:

— Край на мистерията. Някакво си мръсно, износено товарно корабче, чиято изхабена машина е предала богу дух. Хората му вероятно са побягнали да се спасят от огъня и от потопяването на края, което изглежда доста скоро ще настъпи.

— В такъв случай защо се бавим? — попита Мари-Луиз с развълнуван глас и тежките й гривни звъннаха при движението, което направи.

— Губим време, наистина.

И той приближи до Дара.

— Предполагам — каза му той, — че ще направите нужното да изпратите час по-скоро на дъното тая черупка. Вие, както и аз, имате представа колко е опасно, ако тя продължава да се носи в мъглата.

Лицата на моряците се извърнаха към него до едно и това изглежда малко го смути.

— Какво има, капитане?

Дара помълча няколко секунди, сетне отвърна:

— В това състояние и с нейния товар от земеделски машини и торове черупката струва около петдесет милиона.

— Е, та какво?

— Морското законодателство дава значителни права и предимства на спасителите.

— Хайде, де! Да не искате да кажете, че възнамерявате да завлечете някъде тоя труп!

Дара потвърди, че Сен Флоран можел много лесно да тегли кораба до Палермо, не бяха толкоз далече от града.

— Да, и с каква скорост!

— Възел, възел и половина.

Жонар се изсмя и се обърна към Хартман като свидетел на тия глупости, които трябваше да изслуша:

— Да не сте полудели! Никога няма да стигнем там! Ще са нужни два-три дни! Сериозно ли говорите?

Отзад: Мари-Луиз, Герда и Хартман; срещу командната кабина: Жофроа, Ранжион, Сантели и Жос; между двете групи бяха Жонар и Дара; вдясно, Жорж и Макс, точно под черния борд на Анастасис, опрени на парапета.

— Съвсем сериозно — каза Дара.

Още няколко секунди и бурята щеше да избухне. Жорж бегло погледна Мари-Луиз и видя, че погледът й беше неподвижен и необикновено напрегнат. Всъщност какви чувства я свързваха с нейния съпруг? Как го виждаше тя? Представи си я гола, в прегръдките на любовник. Навярно и тогава гледаше с тоя поглед, с това присвиване на устните и с всички останали признаци на смутно безпокойство. Очевидно и тя бързаше да стигне в Палермо, на срещата с удоволствието. А Жонар отново ръмжеше, доказваше рязко, че там го чакали строги задължения, че го очаквали в други ден сутринта, че отхвърлял всякакво закъснение и се противопоставял на подобна екстравагантност. В бермуди и широка шарена риза, той не бе толкова смешен, колкото страшен в яростта си. На няколко крачки от тях Хартман кимаше одобрително и мърмореше ja, ja, а сивите му очи сякаш бяха пълни с тая мъгла, която обсаждаше всички.

— И после как така! Вие сте на служба при мен! Ще отречете ли това? — казваше Жонар предизвикателно.

Дара спокойно изложи ползата за неговия екипаж и за самия него, това че щяха заедно с корабопритежателя да си поделят печалбата от една операция без риск, а тя дори в най-лошия случай бе много голяма.

— Много съжалявам! — кресна Жонар.

Хартман пак рече ja, ja с това негово изражение на дебнещ алигатор, докато моряците, застанали рамо до рамо, следяха спора, като гледаха изпод вежди.

— Ние не сме богати — каза Дара, — и за всекиго от нас това е един неочакван случай да си улесни съществуванието.

Той се бранеше без никакво самоунижение, със спокойна увереност, бутнал леко назад фуражката, и Жорж разбираше, че в лицето на двамата мъже се сблъскваха не два противоречиви начина на преценка на една ситуация, дори не ставаше дума за антагонизъм на два интереса, а чисто и просто се противопоставяха два морала, един аристократичен морал срещу един работнически морал, изграден на основата на една мъжествена солидарност. Дара срещу Жонар. Това сега означаваше, от една страна, един човек „обиден от света“, по думите на Елио Виторини, а от друга — един човек в съдружие с тоя свят и закрилян от него. Жорж се възхищаваше от Дара и горчиво съжаляваше, че не се е побратимил с него по-рано, но ето че Жонар отново започна, наблягаше върху неотложността на тръгването, върху загубите, които щял да понесе, говореше за почтеност в задълженията, горещеше се все повече, намекваше, че щял да стигне дотам, да даде под съд агенцията, а в това време Дара размисляше с ръце на кръста и поглед забит в земята. В Жонаровата разпаленост той сякаш диреше дълбоките причини на поведението му. На края той предложи да потеглят незабавно за Палермо, където можели да пристигнат вечерта. Щом като там пътниците ще прекарат в хотел една седмица, Сен Флоран ще ги откара, а сетне ще се върне да търси катастрофиралия кораб. Че щял да го влачи после два-три дена, нямало значение. Не отговаряше ли това на всички изисквания?

— Добре — каза на края Жонар. — Обаче само за това време и да знаете, че за мене това е вятър работа, тая железария или ще потъне, или ще ви я задигне някой друг любител.

— Няма да може, защото ще оставим пазач. Казано с термините от Морското право, останки от морски плавателен съд се определят според негодността им да плават и изоставянето им. Следователно, достатъчно е един човек на борда да изпълнява задълженията на постови.

Защо същата минута в паметта на Жорж изплува образът на танка пред Дамиано и надписът с жълти букви на двата му хълбока Отмъстител на народа? Спомняше си оная нощ през хиляда деветстотин четиридесета и трета година, прекарана при танкистите, след като цял един ужасен ден бяха атакували напразно Кастелфорте. Заедно с друг един офицер, алжирец, на име Люсеин Коен, наричан още Джо, бяха пели една немска профсъюзна песен, Lied der Werktaetigen, чиито думи навярно достигнаха до онези оттатък, спотаени между скалите отвъд урвата, под звездния дъжд.

— Искате да кажете, капитане — каза Жонар със скрита ирония, — че възнамерявате да се разделите с някого от вашите хора?

— Възможно е.

— Наистина ли?

— Ами да.

— Тогава трябва да ми обясните. При изготвяне на договора за това пътуване агенцията определи състава на екипажа и ме увери, че шест човека бил минимумът, който морският правилник изисква за кораб с такъв тонаж. След това, което чух от вас, трябва ли да мисля, че това не е истина и че съм могъл да намаля бройката, т.е. цената?

В делови спор той навярно показваше същото това присмехулно и хитро лице.

— Това е така, що се касае за цялото пътуване; но от тук до брега…

— Искате да кажете, капитане, че от тук до брега поемате отговорността да нарушите морския правилник?

— Какво целите с това?

— Трябва да отговорите, капитане. А това не е отговор, съжалявам.

В ума на Жорж натрапчиво продължаваха да звучат няколко такта от немската песен, която през онази нощ бе прекосила пространството от единия до другия бряг на долината на Ривогранде, а реката, осеяна с много овъглени и завити като стружки трупове, бързаше към едно все още възможно братство, но гласът на Жонар раздра тая скръбна черно-червена лента, която се вееше дълбоко в спомена. „Трябва да отговорите, капитане!“ и Жорж, както се бе облегнал редом с Макс, един друг Макс, който не се смееше сега, а мрачно и угрижено гледаше Жонар изкосо, Жорж внезапно каза, че той е готов да остане на товарния кораб до завръщането на яхтата, че предложението му трябва да се приеме, тъй като не повдига никакъв проблем. Тогава Макс плъзна ръка по парапета да стисне неговата, но се намеси Жонар:

— Морер, моля ви, спестете ни поредния си номер?

Гласът му беше още по-подигравателен, а лекото повдигане на раменете искаше да покаже, че всъщност мненията на тоя момък непременно водеха до фарс.

— Моят номер, както се изразихте вие, не е толкова гнусен, колкото вашият — възрази Жорж.

В мъглата, която лепнеше по лицата, а те, сякаш гледжосани, заприличваха на керамични фигури, за миг всички замряха в очакване, освен Герда, която не проумя нищо от случилото се и караше съпруга си да й обяснява на немски, доближила глава до неговата на фона на товарния кораб и редицата отворени илюминатори.

— Виждате ли какви неприятности ни навличате, капитане? — каза саркастично Жонар.

Ала в очите на Дара всичко изглеждаше наред.

— Ясно, Морер! — каза той. А на екипажа:

— Останалите, на работа. Да побързаме за съоръженията.

Той пляскаше с ръце и даваше нареждания всекиму, а в това време Жонар се запъти към Жорж, вените му се бяха издули, а по скулите му личаха червени петна.

— Казах ви, Морер, че в Палермо имам нужда от вас. Моля ви да се откажете от това си решение! — Гласът сега бе нисък и заплашителен. Тъй като не бе свикнал да му се опълчват, той едва се сдържаше, възмущаваше се до немай-къде от това държане и го считаше за скандално. Но Жорж не отклони погледа си.

— Вие подписахте ли договор? Да или не?

Говореше носово, с ръце на гърба, вкопчани една в друга от ярост.

— Мишел! — прошепна жално Мари-Луиз.

— Да или не? — настоя Жонар, още повече разгневен след намесата на жена му, по скулите му избиваше още червенина, а ушите му избеляха целите като хоросан.

— Да — каза Жорж.

— Тогава го, спазвайте! Ето какво се казва почтеност.

Той се обърна, оттегли се при Хартман, който пък се задоволи да каже на немски:

— Помислете малко, Морер.

Гласът му бе помирителен.

— Стига! Стига! Аз ще му дам да разбере! — крещеше Жонар, сетне към Жорж:

— Хич не се, съмнявайте в това!

— Сигурен съм, господине.

— Ще ми платите вие за тоя номер! И то много скъпо! Няма да мине току-така тая работа! Няма да е тъй лесно!

Всички, които се оказаха на палубата, слушаха и следяха напрегнато поведението на двамата мъже.

— А защо — каза Жорж — вие не давате на хората да извлекат някаква полза от тая развалина? Защо им правите толкова пречки? Делът, който ще получи всеки един, представлява за тях цяло състояние.

— Утре трябва да бъдем в Палермо, по-точно да се срещна там с една личност, която следобед на всяка цена ще отпътува за Ню Йорк! Ясно ли е? Заложени са печалби, които далеч надхвърлят вашите, твърде далеч!

— Не става въпрос да ви се навреди, господине — каза Жорж, — и ако имате нужда от моето съдействие в Палермо, което допускам, тогава защо не приемете да остане на пост един моряк?

— Защото мразя да ме разигравате! И толкоз!

— Вие не допускате нищо друго и в случая единствен изход е моето предложение.

Очевидно Жонар се дразнеше още повече, като гледаше приготовленията; той вземаше това за предизвикателство към властта му, като голямо оскърбление. Той наблюдаваше злобно Сантели, който зареждаше сигналните фенери със сини и жълти батерии.

— Повтарям ви, че не обичам да ме правят на глупак, Морер! Научете това веднъж завинаги! Наел съм яхтата заедно с обслужването от екипажа, както и вашето! По отношение на агенцията съм спазвал и изпълнявал всичките си задължения! По най-стриктен начин! Екипаж от шест човека. Нито един по-малко. Плюс един преводач!

— Буквално по договора е така, господине. Но при едно толкова изключително обстоятелство и ако проявите повече разбиране към тези хора…

— Няма какво да разисквам с вас! Стига толкова! Всеки да си поема задълженията! Съдът ще реши!

И той слезе в каютата си. Хартман изглеждаше много смутен. Той каза пак на немски: „Положително е неприятно това“ — и на свой ред изчезна подир съдружника си.

Мари-Луиз бе застинала неподвижно на лъчистия фон на мъглата. Герда пък заяви, че предпочитала да последва примера на Жорж, щяла да изпусне сензационен филм.

— Какъв щастлив случай за вас! Завиждам ви! Ах, добре, че пратихте по дяволите Жонар!

— Добре се държа — каза Ранжион, като тупна по рамото Жорж. И всички потвърдиха това.

Жорж познаваше този род опиянение. Войната бе засилила копнежа за другарство в него и това одобрение му достави една чиста радост, гладка, много свежа и нова, като чувството, което погали сърцето му в онази първа вечер с Мадлен.

Бързаха с приготовленията сред тая абсурдна бяла светлина, която трепкаше понякога и потръпваше от допира с водата. Герда зареждаше камерата си, а Мари-Луиз в това време пушеше, седнала в едно кресло. Лицето й бе спокойно и цялата тя много напомняше един красив цъфнал цвят. Но в мига, когато Жорж се приближи до нея, той видя, че нещо пробягна в очите й; тъй между дърветата се вижда как се огъва повърхността на мрачна вода. Знаеше, че има твърди гърди, топли устни, устни, които сладостно се бяха слели с неговите и устата му помнеше сама тая милувка, тая пламенност, но същевременно, да, същевременно чувствуваше, че тази жена му бе чужда, че вече бе встъпил в бъдния час, отдал бе цялото си същество на своето решение и бе щастлив с откритието, че е дълбоко свързан с Дара и целия екипаж, а може би тя интуитивно чувствуваше това щастие, което отхвърляше нея, отричаше нейната власт, нейната съблазън, затова каза с нисък глас, треперещ от неприязън:

— Вие сте оглупял, Жорж! Що за налудничава идея! Не можахте да се овладеете! Но ще съжалявате. Ще имате много неприятности, а нищожни облаги.

Тя сложи очилата си с рязко движение. Когато отпускаше ръката си на страничната облегалка, Жорж я хвана във въздуха и я задържа в своята, но тя бързо я издърпа. Този път тя уморено добави:

— Подобна операция засяга прекалено много хора, за да извлечете и вие от нея някаква значителна печалба. Впрочем тая печалба никога не ще си заплати риска. Представяте ли си какво ви носят тия часове на чакане?

— Преживял съм и по-тежки.

— Толкова ли се нуждаете от пари? Ако е само до парите…

Тя щеше да каже „лесно би могло да ви се помогне“, но Жорж я прекъсна, увери я, че не бе заради парите, пък и те винаги са му липсвали, а той не е страдал кой знае колко от това, би се страхувал повече, ако ги има в излишък, и по тоя начин да поквари онази част от себе си, която с всички сили се мъчеше да опази.

— Не, госпожо, повярвайте, това е за съвсем друго нещо!

— Ах, заради приключението е, нали? Мислите ли, че ще смаете някого с вашите подвизи? Ако морето се разсърди, вие ще полетите към дъното му като камъче.

— Метеоролозите не предвиждат никаква промяна за тази нощ.

Той реши да не й разкрива дълбоката причина за своя избор. Нима тя би я приела, тя, която навярно се чувствуваше наранена?

— Освен това, вие с капитана предизвикахте моя съпруг доста нескопосно. Аз бих могла да ви помогна да го убедите да остави един човек от екипажа, що за глупост е да му се противопоставяте по такъв начин! Ами капитанът, той пък за какво се мисли!

— Ами за господар след бога! Знаете ли, че той може да се разпорежда на своя кораб, без да се съобразява с ничие мнение.

Тя не обърна внимание на думите му и продължи малко стеснително:

— При това ви бях предупредила, Жорж. Между вас и моя съпруг отношенията бяха приели особено изострена форма. Вие би трябвало да имате пред вид това, да постъпвате по-гъвкаво, особено пред свидетели!

— Вярно е, че ми липсва гъвкавост.

— Предупреждавам ви, че той е отмъстителен.

— Вие грешите, като вярвате, че с повече гъвкавост бихме успели да го вразумим. Той мисли само за себе си и за своята изгода. Много е сигурен в това, което му е дължимо. Откъде у вас тая илюзия, че в тоя случай можел да отвори сърцето си за другите, да се опита да разбере техните проблеми, та в очите му те са толкова дребни в сравнение с неговите?

— А вие, Жорж? Вие пък за какво се намесвате? Боже господи, не може ли да си стоите настрана в тоя спор? Нали сам казвате, че капитанът е достатъчно способен сам да разреши този конфликт, без вие да се забърквате в това? И въобще какво общо имате вие с тези хора, ако е истина това, което казвате, че не парите ви карали да заставате на тяхна страна?

Тя щеше още да говори и сигурно все тъй разпалено, но Дара повика Жорж. Ето защо той се поклони пред Мари-Луиз (тя леко изви глава със стиснати устни) и отиде при групата, която бе събрала нужните му съоръжения, лампи, сигнални фенери, карабина (тая карабина пък за какво е, дявол да го вземе?), ръчен сигнализатор, надуваема лодка, спасителни ризи, някои сечива, сетне изслуша нарежданията на Дара, които Ранжион понякога мимоходом поясняваше.

После един след друг му пожелаха успех и Макс, най-експанзивният от всички, го прегърна, увери го, че е симпатичен човек, истински брат и всичко туй бе наситено с усмихната и топла сърдечност, подчертана с няколко остроумия на Жос и Рижия, а Сантели се кълнеше, че достойно ще отпразнуват успеха и обещаваше едно рибено ястие, приготвено по негов начин. Дара сам придружи Жорж на товарния кораб, не само да му помогне да прехвърли там багажа си, но и да се увери, че е усвоил всички напътствия. Влагата покриваше палубата; неподвижни призраци се изправяха между крановете и скрипците.

— Слушайте, Морер. Мисля, че нито екипажът, нито аз разбрахме добре в началото какъв човек сте.

— Такива недоразумения стават често.

— Така е. Обаче държа да уточня едно. Всеки от нас виждаше във вас един другар, далеч преди да се обявите доброволец за тук.

— Виждах много ясно това, капитане.

Бяха сами един срещу друг (Жорж с метнато на раменете платнено яке) и тъй като трябваше да се разделят, последните мигове се изпълниха с вълнение, а Жорж знаеше от колко дълбоко извираше то.

Дара с бавни крачки се запъти към парапета. Там намести фуражката си. (Бродираната златна котва блесна, когато се обърна отново.)

— А, още нещо: ако работата успее, всеки от вас ще разполага с парите, както намери за добре. Само че ми идва наум едно отдавнашно намерение…

— Какво е то?

— Мисля си за една кооперативна работилница. Само за поддръжка и поправка на яхти… Пак ще поговорим, като му дойде времето.

Той му протегна ръка и като намести фуражката си, добави:

— Ще бъдем тук около полунощ. Отваряйте си очите.

Жорж му помогна да поеме стълбата и отново да слезе на яхтата.

Долу лицата на всички бяха обърнати към тях.

Дара незабавно пое на път и пусна сирената да свири отривисто като прощален сигнал, а Герда и моряците, без Ранжион, който бе залисан с моторите, махаха с ръце за поздрав. Обаче Мари-Луиз не мръдна от креслото си и все тъй криеше очи с черните си очила. За да отвърне на вежливостта с вежливост, Жорж прибягна до ръчния сигнализатор, ала мъглата погълна Сен Флоран удивително бързо и настана тишина, матова тишина като в снежните простори. Жорж — часовникът му показваше три часа — запали цигара и в продължение на няколко секунди унесено съзерцаваше своето владение.