Еманюел Роблес
Морска обиколка (12)

XII

С боси крака и навити панталони, той нагази в тоя чер сос, дирейки единствената здрава помпа, която му бе посочил Ранжион. Тъй като водата продължаваше да се просмуква, трябваше да се изгребва или да я изхвърля. Като се върнат, другарите му щяха да решат. Лампата пробягваше из хаоса от железарии, изтръгваше светкавици от медните части и извивките на воланите и манивелите. От топлината се изпаряваше познатата миризма на смазка и въглища, а някакво слабо бълбукане гризеше тишината. Това бълбукане сякаш идеше откъм отдушниците, но се оказа слухова измама, тъй като близо до отворите отслабваше. От долу до горе машинното отделение напомняше варварско светилище, опустошено до свода, ала в зловещия мрак няколко отчаяни богомолци продължаваха да шепнат техните набожни жалби.

Най-сетне Жорж намери помпата и се залови за работа. Закрепи лампата на една тръбичка, извита като S, и виждаше как сянката му се отразява причудливо на една стена. Но виждаше и още нещо, да! Плъхове! Плъхове, свити на кълбо един до друг върху една съборена греда, които понякога конвулсивно прескачаха себеподобните си. Следяха го всички с червените си очи, извити гърбове, увиснали като връвчици опашки, с остри муцунки и трепкащи опашки. Точно те издаваха неясния шум, който кънтящият корпус на трюмовете усилваше! „Като античен хор!“ — си каза Жорж, когато преодоля смайването. Знаеше, че бяха известни с интелигентността си. Може би схващаха, че той в последна сметка работеше и за тях! За да ги избави от окончателно потъване. Като си помислеше, че е бил милостив към тях! или нещо подобно на милост! Но бе заплашил с карабината рибарите от онзи кораб! Помпата скрибуцаше зловещо, а железните прегради размножаваха многократно шума. Гъстата редица плъхове се губеше вляво и вдясно от светлинния сноп, сред полумрак, в който пробягваха нервни конвулсии и къси тласъци: блъскаха се новодошлите! Стъпвайки, Жорж раздвижваше водата, вълните се разпръскваха до края на мрака и навярно се плискаха о мъртвеца оттатък; прилоша му при тази мисъл. Продължи да работи с помпата, като пестеше сили, но тутакси щом си даде почивка, се запъти нетърпеливо към трупа и с лампа в ръка прогонваше плъховете в тъмнината. Старото туловище на товарния кораб на много места бе замазвано с цимент. Той заобиколи купчина останки с впечатлението, че изживява един безумен час не дълбоко във вътрешността на катастрофиралия кораб, а в дъното на една пещера, под огромна скална черупка, с просмукваща се влага. Пещера, думата се задържа в ума му ведно със страха, че трупът е изчезнал или е променил положението си. Ала не, беше тук, на същото място, но сега главата бе потопена във водата, едва се познаваше, че е човешка, лъщеше от масло, ухото се виждаше, също и извивката на бузата, обрасла с брада (брадата, която продължаваше да расте на един труп, изтъркана фраза и все пак пълна с тайнствено внушение), ъгълчето на устата, костта на долната челюст; едно грубовато лице, което са милвали навярно женски ръце и женски устни. Как да си представи тия милувки по тая черна топка, която е била глава на мъж! Ах! Не биваше да дава свобода на въображението си. Каква полза! Каква полза! И все пак стоеше тук, обзет от състрадание, по-силно от ледената вълна, която обгръщаше сърцето му. Отстрани с мъка няколко дървени и железни парчета, ламарини с остри ръбове, които порязваха пръстите, промуши се в тая плетеница и най-сетне се добра до тялото. Наистина бе невъзможно да го освободи. Като протегна ръка, той се помъчи да докосне мускулестото рамо, потупа го тъжно и съчувствено, видя матовото око, пълно с въглищен прах, краищата на кърпата, които се подаваха на повърхността на водата. Толкова добре познаваше работническата участ, че се просълзи от ужаса на такава смърт — като животно, смачкано в дупка!

Когато се върна при помпата, се озова лице в лице с един плъх, който го разглеждаше с гадно ликуване, трепкайки с мустаци. Лампата се отразяваше като светла топчица на върха на влажната муцунка и разкриваше следите от рани по ушите и врата му. В това дебнещо тяло сякаш бе съсредоточена несъкрушима сила. Жорж грабна една лопата и замахна. Плъхът го изгледа напрегнато и заплашително, като че ли всичките тайни сили на пещерата се бяха събрали в него и го насърчаваха да предизвиква Жорж с дяволско безсрамие. „Пръждосвай се, драги“ — си каза Жорж, а плъхът, застанал на равнището на главата, очевидно се готвеше да скочи върху лицето му. Но защо да го убива? Този живот редом с неговия някак си му вдъхваше сила. Той хвърли лопатата: „Слушай, Серж, най-добрият ми приятел тая вечер е един огромен плъх и той, разбира се, знае много повече неща от нас двама ни, взети заедно. Един войнствен плъх, истински ландскнехт, цял покрит с рани! За малко да го смажа с един удар на лопатата, но ето оказа се вярно, че мога по-лесно да убия човек, отколкото плъх! По дяволите, приятелю, да знаеш как ми се иска в този миг да бъда с тебе в някое кафененце на улица «Бонапарт». Ти навярно щеше да ми говориш за политика, литература и кино или просто за жени, но ако този плъх говореше, той щеше да ни разкаже незнайни неща, които се боим да узнаем. Чуй, Серж, струва ми се, че си спомням откога води началото си уважението ми към плъховете. Когато бях седем-осемгодишен, баща ми ме водеше по профсъюзни събрания, а там някой агитатор говореше непонятни за мене неща под червен лозунг с бял надпис, който призоваваше трудещите се от всички страни да се обединят, нещо, което в моите очи не значеше почти нищо. Залата беше триъгълна и в нея постоянно се носеше миризма на дезинфекционно средство и урина, поради тоалетните наблизо, чиито врати не се затваряха добре. Срещахме все едни и същи лица: работници и занаятчии от квартала. Пейките бяха толкоз малко, че повечето слушатели стояха прави като синя купчина в дъното на триъгълника до белосаната стена. Една вечер някой задъхано дотърча и съобщи, че някакви типове се спускали към града, въоръжени със сопи и тояги; обковани с олово. Спомням си, че ораторът нареди на по-възрастните и дошлите с деца да се разотиват. Като прекосявахме двора, видяхме как един плъх ситнеше край една вадичка. Друг един изскочи от клозетите със същия безстрашен ситнеж. От другия край на улицата врявата се засилваше. Баща ми рече: «Не бой се». Аз не се боях. Попитах го: «Те заради плъховете ли идват!» Моят въпрос му се стори много забавен. «Не, те идват за нас.» Спомням си, че той се засмя и това ми подсказа, че хората могат да пострадат повече, отколкото плъховете. Че между едните и другите, от предпазливост, за предпочитане бе да се нахвърлят на бедните хорица, които в края на краищата бяха по-беззащитни, във всеки случай не притежаваха тази изтънчена ловкост да изчезват през стените.“

Навън морето се плискаше о корабния корпус и пригласяше на хълцането на водата през отточния отвор. Жорж погледна часовника си. Беше работил два часа, без да разбере кога са минали. Наоколо му въглищата блестяха, осеяни със слюдени люспички. Над главата му, през металната решетка, която разделяше пространството, и през нахвърляните една връз друга железарии — вратата се бе килнала полегато като хвърчило — видя осеяното със звезди небе, чиято светлина лягаше само по края на отвора. Дара нямаше да се забави. Видя се заобиколен от другарите, слушаха го, като им разказва за нахълтването на онези от яхтата, за диалога с хората от рибарския кораб, ала нямаше да спомене за карабината, защото този спомен му тежеше.

Помпата скрибуцаше, карикатурната сянка на Жорж скачаше ту вдясно, ту вляво на преградната стена, а плъховете се притискаха, накацали на пръта, и наистина напомняха хористи на театрална сцена, обърнати към светлините на рампата, заслушани в някаква орфическа трагедия вдън ада.

Девет часа!

Жорж спря работата, за да установи нивото на водата. Всички очи проследиха неговите движения. Последваха няколко остри крясъци, няколко отскока и пак настана омиротворение, ала измамно, несигурно. Напразни бяха всички негови усилия. Помпата не бе свършила нищо. Водата продължаваше да се покачва.

Това по-скоро го ядоса, отколкото обезсърчи. Нима тази прогнила черупка щеше да му измени? Потта се събираше над веждите му, сетне се стичаше по бузите на парливи струйки. Имаше чувството, че той единствен бе оцелял подир всемирен потоп, че бе последният боец, вкопчан в бой с една нелепа съдба! Съвзе се. Най-напред да установи откъде тече. Насочи напред лъча на лампата като пипалото на гигантско насекомо и пристъпи в тишината, смущавана само от крясъците на плъховете. Стъпка по стъпка, следейки непрекъснато движенията на водната покривка и леките течения по повърхността, той изследва стените, премина през циферблата на уреда, по който хвърлената от една тръбичка сянка се извъртя от означението „бавна“ към „пълна“, блъсна се о нещо, свито като палешник на плуг, изръмжа, сетне долови ромолене на извор. Там, зад наредените метални бурета, пълни с машинно масло, с ироничен шепот се промъкваше морето. „Куку, Жорж! Мислите, че съм вън, мислите ме за безобидно, а аз съм тук!“ Хайде, на работа. Закрепи лампата над останките от един вентилатор. Някаква рисунка и един шаблонен надпис красяха буретата: Леонидас S. А., и древногръцки воин в тежко снаряжение, размахал копие, на главата с каска с шлем като гребен. Това, че са избрали героя от Термопилите за марка на индустриални масла, го развесели. „Пътниче, иди кажи в Спарта…“ Жонар пък използуваше за реклама красивата девойка от Рим, която се занимаваше да налива с лукаво изражение масло в един мотор. От Жонар мисълта му се хлъзна към Мари-Луиз, която навярно се стягаше по това време за първата си вечер в Палермо и очакваше тя да й донесе много удоволствия. Забравила е Жорж, справила се е с отчаянието, изцерила е леко нараненото си самолюбие („Какъв грубиян е този Морер!“) е, какво от това? Търкаляше буретата едно подир друго, за да разчисти дъното, и затъваше до прасците във вода, примесена с масло. Един плъх отърча по корниза, надавайки леки писъци. Ето най-сетне и ламаринената обшивка на дъното! А под водния пласт двуметрова пролука и нитовете избити! И тъй, една тъничка стена го бранеше от неприятеля. Заслуша се в своето дишане, спомни си един филм, дето убиец и жертва, долепили ухо от двете страни на вратата, се дебнеха, разделени от това слабо препятствие, особено ясно помнеше лицето на преследвания, блуждаещите му очи, и си каза, че сега има може би същото изражение.

Когато отново се изкачи на палубата, нощта доразгромяваше безбройните пластове мъгла, разсечени от траншеи. Морето бе пусто. В каютата на капитана му попадна италианското списание („сигурно никога не ще имам време да го прочета! А този адски полет навярно е много поучителен!“) Сетне излезе с навитата на руло рогозка под мишница. Преди да слезе пак долу, отърча на кърмата да види колко е потънал корпусът. Лъчът на лампата потъна в зелената вода, освети кормилния лост и едно крило на витлото и привлече няколко риби. Да, корабното туловище бе натежало. Но това не бе толкова тревожно. С тази нова рогозка проклетият кораб щеше още дълго да се задържи над водата. Жорж се настрои по-оптимистично и се поотърси от страха, който непрестанно захапваше сърцето му.

Ах, да можеха другите да дойдат по-рано! Но Дара бе споменал полунощ, а той нищо не пресмяташе през пръсти. Наистина, следобедът изтече бързо покрай тия дребни неща и двете посещения, като не се брои прословутият сън (от чийто кошмар се чувствуваше все още зле), ала с настъпването на нощта времето като че се разтегляше и Жорж все по-често поглеждаше часовника си.

Девет и половина часа.

Долу той сложи надълго рогозката над пролуката, като я затисна с бурета и железа, сетне се върна при помпата и я пусна, но не видя водата да спада чувствително. Плъховете продължаваха да го изучават от мястото си, „Нали виждаш, глупако! Нали виждаш, че не бива да спираш!“ Да, но ръцете му се откъсваха, а изтерзаните му бедра го боляха под панталона, просмукал с масло и корав като броня. Повдигна за миг лице към пролуката и се захласна в бавното движение на звездите. И пак погледна часовника: десет часа и двайсет. „Колко е дълго всичко!“ Но мисълта, че Дара се приближава, го ободри. Представи си другарите на борда на Сен Флоран, тревогата им, това, че навярно оглеждаха вече морето, дебнеха да се появи пострадалият кораб, неговите сигнали. О, не! Още е много рано! Няма значение. Тая черупка значеше много за тях. Ще се уверят, че той, Жорж, бе я бранил добре, че славно се бе „трепал“, както казваше Ранжион. А може би Дара им е изложил своето предложение за обща работилница. Какво щяха да решат? Ще видим. Мисълта за Дара на борда на този кораб миг преди да се разделят му подействува благотворно. Отново се залови за помпата с намерението да не си дава никаква почивка точно до единадесет часа! Тъпчейки на място, той раздвижваше водата наоколо. Тя жвакаше. По повърхността й лъкатушеха отблясъци. Десет часа и трийсет. Внезапно плъховете изпищяха. „Ей, ти, античен хор, тихо!“ — и се втурнаха в луда надпревара… Премери нивото на локвата. По дяволите! Още една пролука — и то сериозна! — съществуваше нейде под купищата железа и стомана. А може и някоя разкъртена от удара ламарина да е поддала постепенно под страшния натиск на морето. Помпата вече не смогваше да изхвърли водата сама. Сега опасността му напомняше за присъствието си с този знак, изписан на парчето дъска, с което измерваше водата. Наводнението вземаше надмощие. След предишните обнадеждаващи мигове се почувствува много огорчен. При това бе грохнал от умора и мускулите му се бяха втвърдили като дърво. Облече пак якето си направо на голо и взе лампата с намерението да се качи за миг на палубата и огледа морето. „Ана, сестра Ана!“… Глутницата плъхове се вълнуваше някак странно! Някои прескачаха през снопа светлина от лампата и тогава тя хвърляше наоколо истерични сенки. „В живота си не съм виждал никога такива грамадни плъхове! С какво ли се хранят?“ Застанал бе в подножието на металическата стълба, срещу разбитата отоплителна камера, заслушан в гълчавата на плъховете долу, в порутената част на кораба, отвъд която… Ах, значи така! При очевидността на това се вкамени от погнуса. На края на отвращението си представи тая долна паплач! Трябваше ли да действува? Въоръжи се с една лопата, вдигна я във въздуха и си остана така, неспособен да вземе решение, осъзнал не само страшната си умора, но и безцелността на подобна схватка. „Гадости!“ С всичка сила запрати лопатата към скелето от останки и ударът проеча в трюма. В тоя миг Жорж проумя какво го бе обсебвало през всичкото време на войната, то бе голото лице на смъртта, без почитта и обичаите, с които го ограждат живите, възвърнало си своята ужасна, нечовешка истина, истината на пустините, на океаните, на безкрайните ледени простори, на междузвездните пространства! Неусетно бе запалил цигара. Изпусна кълбо дим и я хвърли убеден, нали Джина, нали сте съгласни с мен, че дължеше поне това, поне тази въздържаност заради паметта на нещастния огняр и убеден същевременно, че това угризение не значеше нищо, че е съвършено безсмислено.

На края, все още настръхнал от тези писъци, които вещаеха противното юрване към плячката, и зажаднял за чист въздух, той се изкачи на палубата мъчително, поради изтерзаните си мускули. Морето беше пусто. Мъглата се бе разсеяла и небето спускаше водопади от звезди. Прохладата на нощта докосна нежно челото, пламналите бузи, гърдите му. Никаква светлина не се мяркаше. Това го разтревожи. „Дано само не са ги забавили!“ Не, някъде накрай тия сенки другарите са се устремили към него, ето ни, приятелю, идваме, още малко търпение! И Ранжион зорко следи моторите, пуснати „с пълна пара“, и Макс стиска щурвала, и Дара не отлепя чело от стъклото, и скоро всичко ще свърши с радостната гълчава при срещата!

Отиде в кухнята, избра си кутия сухари, консерва сардела, вино, сушени смокини и вечеря набързо пред стария радиоапарат (всички апарати натрошени; навсякъде пръснати листове хартия, една стена огъната от пожара), като не откъсваше очи от морето.

Единадесет часа и седемнадесет минути.

Ще се върне в трюма да поработи с помпата до завръщането на Сен Флоран. После Дара и Ранжион ще видят какво е положението и ще поемат нещата в ръцете си! От този момент ще решават те, а Жорж трябва само да изпълнява нарежданията. Той си разреши една цигара, изпуши я до мостика, подтиснат от нощния безкрай, дето лумнаха фосфоресценции. Червените сигнали светеха печално по дължината на мачтата. Е, хайде, време бе да слиза отново, тъй като мисълта за неумолимо просмукващата се вода, направо казано, го тревожеше.

Като мина през решетестия таван над машинното отделение, трябваше да поеме по една желязна стълба, разглобена на места от експлозията. От тази височина шумовете от трюма се сливаха с ромона, който идеше от пролуката, сякаш далечен шепот от звездите. Натежал от умора, разсеян, поради грижата, че водата прониква (а защо пак не опита да открие откъде идваше тя), той пропусна едно стъпало, изцапаните му с масло крака се подхлъзнаха, той извика, залитна в празното пространство (изпуснатата лампа полетя напред и залюля тъмнината) и той се строполи до нея насред решетестия под, с промушен хълбок от някой от железните остриета, корнизи или пръти, набучени от експлозията на всички страни, а главата му разцепи един рев, който идеше отвъд кораба, от самото море, от дъното на тая бездна, в която кръжейки, той потъваше.