Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Еманюел Роблес

Заглавие: Сянката и брегът

Преводач: Денка Дамянова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Френски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1980

Тип: сборник

Националност: френска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ Варна

Излязла от печат: 14.V.1980 г.

Редактор: Здравко Пеев

Редактор на издателството: Панко Анчев

Технически редактор: Пламен Антонов

Художник: Георги Стаменов

Коректор: Денка Мутафчиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1738

История

  1. — Добавяне
  2. — Отделяне на допълнителните произведения като самостоятелни текстове

XI

Вън палубата бе пуста и празна като зимен тротоар, а горе коминът изглеждаше призрачен в сивотата. Жорж не се бе напълно освободил от вцепенението; „Нима съм спал толкова време!“ — и не разбра отведнъж какъв бе този гигантски прилеп от другата страна на парапета, пленен от мъглите. Провесил рибарската си мрежа на мачтата, корабът стоеше неподвижно и с неясно очертани форми се отразяваше дълбоко във водата. Моряците гледаха Жорж, всички космати и черни, обрасли до ушите с бради. Най-възрастният от тях беше татуирал ръцете си до лактите с нещо, което приличаше на сини риби. Той викна „здравей“, ала не особено сърдечно. Може би се надяваше, че никой не ще отвърне на повикването му и не ще се появи на товарния кораб.

— Здравей — отвъдна Жорж също тъй неуверено, чувствувайки се все още затъпял от кошмара.

— Хвърли стълбата да се качим!

— Какво?

— Стълбата, бе, как какво!

— А, не!

И той махна с ръка пред лицето си, подчертавайки това „не“, което се посрещна отсреща като гюле.

— Защо?

— Така е наредено.

— Иди кажи на капитана, че чакаме тук.

— Не се грижете за него.

Старият плю в морето и се посъветва с едного от другарите си, като наведе глава да чува по-добре.

— Какво има? Някакви неприятности ли?

— Машинна авария.

— Ами къде са отишли лодките?

— На риболов!

— Това пък какво значи?

Тишина.

Мрежата-прилеп добиваше на места кафяви оттенъци. На покрива на кормчийската кабина светеше един прожектор цял от стъкло и никел, с оцветен в червено купол. Почти навсякъде бяха нахвърляни кошове за риба.

— Можем ли да ви помогнем! — викна старият, явно ядосан от сдържаността на Жорж.

— Благодаря.

— С нас на борда е най-добрият механик в Палермо! Иди кажи това на капитана!

— Не си струва труда. И нашият е шампион.

Рибарският кораб неусетно се бе извил и доближил. По него по-ясно се различаваха дупките, раните, ръждясалите железарии, лепкавият борд, името на един боядисан с лак спасителен кораб — Милацо, и постоянното му пристанище. Един от моряците носеше на главата си войнишка фуражка с дълга платнена козирка. Той привързваше една кука на края на дебело въже. Дали възнамеряваше да го хвърли на борда и да се покатерят? Жорж бързо отиде при имуществото, оставено от Дара, и взе карабината, с която си бе служил Хартман.

Добре помнеше всички нареждания: особено това да отхвърля всяко предложение за помощ, което впоследствие би дало права над останките от кораба и би се окачествило като съвместно спасяване. Сицилийците го оглеждаха със зачервените си очи. Нямаше съмнение, че отгатваха истинското положение и това дразнеше апетита им. Ала в Жорж оживяваше младият чърчилов курсант, приучен не само към строга дисциплина, но и проникнат от непреклонността на елитен боец, на доброволец, свързал се кръвно в общо дело с братско чувство към своите другари, по-опияняващо и от алкохола. Смътно признаваше, че войната още го владееше, като последици от болест, който не може да излекува. Виждаше добре, че насреща си имаше бедни хорица, наети от някой алчен корабопритежател, който ги експлоатира. Познаваше добре тяхната участ. И въпреки че съзнаваше тяхната неправда, това не отслаби неговата решимост да им се опълчи.

— Можем да ви бъдем от полза — каза старият.

— Няма нужда — спокойно възрази Жорж и положи цевта на карабината там, дето кървеше лявата му ръка.

— Какво си хванал тая пушка? От нас ли те е страх?

— От плъховете ме е страх. Убивам ги да минава времето.

— Значи си сам?

— Не.

Старият пират, изглежда, не беше глупав. Съветваше се с моряците си и Жорж вече съжали, че излъга и се поддаде на този отбранителен рефлекс, пък и карабината го затрудняваше сега.

— Колко хора са останали на борда?

— Не са много, обаче са яки!

Гласовете глъхнеха в мъглата и прелитаха пространството като морни птици. Лицата на всички лъщяха от пот, отдолу осветени от проблясъците на морето, което си играеше и по двете пана с опъната помежду им рибарска мрежа.

— Ти си неаполитанец! — каза весело старият.

— Само без ласкателства — каза Жорж. — И не се мъчете да ме склоните, като използувате суетността ми.

Ухилиха се на тоя хубав отговор.

— Май че си генуезец — каза друг.

— Като си грък, от де знаеш толкоз хубаво италиански?

— Всеки случай можеш да ни пуснеш да се качим. Какво лошо има в това, а?

Той разпери ръце, сякаш да покаже чистите си намерения, а всички останали говореха заедно, облакътени на парапета на рибарския кораб.

— Приличаш ми на Исус Христос, когато си показвал раните — каза Жорж благоразположено.

— Оставете ни го поне да го поправим — каза старият. — Все нещичко ще изкараме от това. Всеки иска да живее!

— Кому ги разправяш тия?

Да, те също бяха бедни и Жорж призна с горчивина, че този несправедлив свят правеше жалка дори солидарността между онези, които смазваше.

— Защо не викнете капитана? Лош ли е?

— Нещо по-лошо. Калабриец е!

Пак се засмяха, ала Жорж бе нащрек и зорко следеше светлинките в очите им. Само с ирония нямаше да успее да ги задържи на разстояние задълго. Чувствуваше, че са заинтригувани до немай-къде.

— Дай ни поне цигари — каза „Исус“ с донякъде пресилена сърдечност, търсейки почва за разбирателство.

Жорж им подхвърли кутията цигари, която имаше в джоба си, и шефът им ловко я хвана във въздуха. Синята му до лакътя ръка напомни скок на делфин над водата при това движение.

— Какви грижи си имате с машината? — попита той, като благодари късо.

— Един плъх е запушил тръба.

— Хайде, хайде!… Пусни сега моя механик да я види.

Механикът на рибарския кораб потвърди предложението с обещаващ жест. Имаше хлътнали гърди, брадичка, удължена като круша, и кучешки зъби.

— Нищо не може да направи.

— Че защо пък?

— Лоши очи има!

Този път шегата приеха с леко враждебна сдържаност. Старият подаваше огънче на другарите си, стиснал кибритената клечка.

— Значи нищо не може да се направи, а? — каза той.

— Съжалявам.

— Е, слез тогава да пийнем по чашка „марсалско“!

Всички дебнеха реакцията на Жорж с такава тревога, че някои бяха зяпнали с уста, като че ли чакаха вълшебно слово. Жорж тръсна глава с усмивка:

— Капитанът ми рече: „Синко, ако някой симпатичен сицилиец те покани да пийнеш по чашка на борда на рибарския му кораб в някоя мъглива вечер, когато си на пост, знай, че кажеш ли «да», туй е смъртен грях. Преди да приемеш, помисли за спасението на душата си!“.

Долу все повече надушваха някаква тайна, а недоверието на Жорж, неговият език и начинът, по който отбягваше отговора, засилваха това впечатление. Всички носеха кърпени панталони и овехтели ризи или фланелки, с изключение на главния механик, оголил пилешките си гърди. На Жорж му се дощя да им каже: „Е, добре, разбрахте каква е работата. Ще делим, значи. От тая подялба никой от нас няма да забогатее, но в края на краищата това ли е най-важното?“ Тази мисъл закръжи в ума му, но не се задържа и в същия миг той машинално отмести цевта на карабината, задържа я насочена към рибарския кораб, ала нагоре към мачтата. Дали долу взеха това за заплаха? За сплашване? Лицата на повечето се вкамениха. Някой се изплю в морето с открито възмущение.

— Хайде, хайде… — каза старият, без да се обръща специално към Жорж.

Наоколо мъглата все тъй стелеше огромните си траурни драперии и бе дълбоко в унисон с предстоящата раздяла, с този разрив.

— Тръгваме — каза старият.

Пръв го послуша механикът и през люка се спусна в машинното. Другите се разотидоха със съжаление.

— На добър час! — подвикна Жорж, ала никой не му отвърна.

— И всичко туй за нищо! — помисли той. А витлото вече загребваше водата и тя правеше „пляс, пляс, пляс“, добивайки бледозеленикав цвят с тънка дантела от пяна. Сетне рибарският кораб потъна в сивотата и изчезна, а във въздуха остана само едно глухо трептене, тайнствено и тревожно като тъпан в гъсталака на дълбоката африканска нощ. Навярно слънцето беше доста ниско на хоризонта — по повърхността на морската вода пробягваха искри и издаваха играта на лъчите, спускащи се косо по коридорите от мъгла. Време бе да помисли за сигналните фенери и Жорж тутакси се зае да ги слага по местата. Сетне се покатери на първата мачта да нагласи червените сигнали, които съобщаваха, че корабът не е в състояние да се управлява. Отгоре палубата изглеждаше потънала в тия сиви пари, сякаш наистина лежеше в мрачните океански дълбини. Светлините, особено зелената, засилваха впечатлението за скрита, но пълна и окончателна катастрофа. Мостикът скриваше дупката от погледа, а съвсем наблизо коминът с белия маншон, разяден на места от кафеникава проказа, имаше все същия призрачен вид. Жорж отново се спусна по лепнещата от влагата стълба, а мисълта му още бе заета от инцидента с рибарския кораб. Бе недоволен от себе си главно заради тая проклета карабина. „Що за идиотски импулс!“ Нямаше ли най-сетне да се отърси от войната, от тази латентна агресивност, от тези рефлекси на ловджия на хора? Серж би ми се присмял. „Що за хрумване, да си играя на ковбой!“ И му се прииска да пише на приятеля си Лонжро.

Върна се на мостика, потърси цигара, откри един пакет Македония между личните вещи на екипажа и се зае да пише писмо в командната кабина.

Чуй, Серж, попаднал съм в положение, което ще ти се види забавно, като знаеш какъв закоравял земен тип съм. Той безмилостно изложи същината на своята авантюра и като се довери на перото си, някак си му олекна. И тъй, ето ме на тая проклета отрепка, а под краката ми е една бездна и там навярно гъмжат множество кошмарни години. Нощта настъпва, а най-долу се намира тялото на неизвестния огняр, когото не мога сам да измъкна и това ме измъчва. Избягвам да мисля за това, като си казвам, че в същото време хиляди добри хора като тебе се разхождат из хубави стари улици или се разхлаждат по терасите на бирариите пред масички, отрупани със студени напитки. Ала не се заблуждавай, Серж, чувствувам се напълно в съгласие със себе си, напук на всичко, което току-що ти разказах. Впрочем доста често чувството, че съм извършил глупост, се примесва в мене с върховно задоволство, че съм постъпил така, понеже съм го приел като разумен стремеж. (Много отдавна свикнах с мисълта, че животът ми е една поредица от хартиени обръчи, през които скачам за развлечение!) Както и да е, но аз загубих новата си работа, а не съжалявам за това. Нито предишната, макар че ти ми я намери и може би ти се струвам неблагодарен и лекомислен. Упрекваш ли ме за това? Не исках да ти го пиша, но знай, че Джими Лорню ограбва своите автори и че ми се случи да присъствувам на една комична сцена, която окончателно ме постави наясно и ме застави да скъсам. Тъй като въпросният автор бе по-внимателен от побратимите си, той бе открил, че многократно е бил мамен в сметките си. Той заплашваше със съдебно следствие малкия Джим. Чух как баща му, старият Филип, още една акула, казваше, буквално паднал в краката на жертвата: „Не, Марсел, ти не ще изпратиш Джими в затвора! Не, Марсел! Ти не ще пратиш сина ми в затвора!“ Бе трогателно, но вече бях научил много неща! А работата ми харесваше! Поисках ли, вечер бях на представление. Срещи с хора от театралния свят, писатели. Работата бе сравнително проста, много интересна и по малко от всичко, с което бях се занимавал дотогава! С две думи, зарязах Джими. Като секретар бях длъжен да пазя неговите тайни, а те ми се виждаха все по-гадни и по-гадни, докато постепенно се превърнах в клоака. Начинът, по който правеше гешефтите си, не бе кой знае колко гениален. Бях такъв новак, че дълго време не проумявах нищо. А тоя паразит си осигури къща в Монфор, вила в Мантон и всичко останало! Първи дълбок извод: Никой никога не е забогатявал невинно. Втори дълбок извод; Повече или по-малко сме съучастници във всяка неправда на тоя свят! (да се усмихваме!)

В припадащия здрач мъглата като че взе да залязва и в нея плъзнаха някакви форми. Жорж прекъсна писмото си, за да погледа това явление през илюминатора. Навярно високо горе духаха ветрове и бавно разклащаха стените на тази безформена маса, а вихрите за кратко време пробиваха кладенци в нея, като разбулваха морето и неговата гладка млечнобяла повърхност. Далече там, в един свят, дето живееха хората, слънцето пече захождаше към хълмовете и удължаваше сенките по все още наситените с топлина улици. А тук вечерта бе само една подтискаща сивота, прекосявана от тръпнещи криле. Чуй, Серж, времето на тоя проклет кораб ми се вижда дълго в мъглата, която ми напомня за друга една мъгла в Италия край Сеса Аурунка, когато търсех къде да се разквартируваме и без да знам съм навлязъл с моя джип в минирано поле. Голям страх брахме! Има и нещо друго, Серж. Може да ти се стори екстравагантно, обаче наистина ми предстоят всичко на всичко две срещи в Палермо, с две жени по мой избор! Да си призная, за мен беше важна само първата. Провалих и двете и това може би обяснява защо, без да искам писмото ми свършва печално.

Той добави един общоприет израз на сърдечност, сгъна листа, сложи го в плик и излезе на палубата.

Нощта настъпи заедно с някои промени: най-напред пробитите в мъглата дупки се разшириха нагоре и на места откриха теменужен небесен простор; сетне сигналните светлини кротко затрепкаха, особено тези на мачтата, окръжени с кълбообразна, втвърдена сякаш мъгла, през която прескачаха кървави отблясъци. И един шум, който плашеше Жорж. Той се надвеси над парапета. Да, беше от плискането на водата по корпуса. Морето тръпнеше, покриваше се с люспи и Жорж чувствуваше как палубата се клатеше под краката му, едва доловимо клатушкане, но се налагаше да бъде още по-бдителен. Не че се опасяваше от нещо, но Ранжион и Дара му бяха препоръчали да е постоянно нащрек, да проверява всеки миг състоянието на пострадалия кораб. Мисълта за това накара Жорж да слезе пак и с помощта на електрическата лампа да огледа дъното.

От средата на стълбата видя долу, под снопа светлина, че на дъното се е събрала много повече вода, отколкото имаше следобед!