Еманюел Роблес
Морска обиколка (13)

XIII

Това монотонно пеене, жалната песен лека-полека се усилваше с приближаването на богомолците, поели към горния край на селото, между порутените къщи, към църквата с изтърбушено преддверие и посечена на две камбанария, безкрайно тъжни литании сред тия развалини, сред тая пустиня, където вятърът долавяше противния мирис на мъртъвци оттатък билото! А хората в бели качулки, свещи и разпятия, с мрачни очи, надзъртащи през отворите на качулките, крачеха рамо до рамо и се поклащаха леко, сякаш люлееха някаква отколешна мъка. А тяхното пеене като че вдигаше мимоходом орляци едри черни мухи и той, Жорж, със своите войници с каски, покрити с клонаци, с пушки в ръце и увиснали от патрондаши кореми гледаха как се изнизваше шествието с хоругвите, светото сърце господне, книжни лилии и рози, а долу, на другия бряг на реката, други войници с каски, но в зелена униформа, навярно също чуваха тоя ропот, тези молитвени гласове под бялото януарско небе, горе в Абрузките планини, а нему, на Жорж, предстоеше да встъпи в двадесет и деветата си година и знаеше отскоро, че смъртта съществува, че не бе чисто умозрителна концепция, а… Боже, колко го болеше, а песента се подемаше в кръвта му и всички очи, скрити зад качулките, само премигваха безразлично, колко ме боли, падналата лампа стои невредима на траверсите и отрича този спомен и тези утешителни гласове! Събрана в едно, след първия червен сноп, който го опърли до черепа, сега болката го разнищваше. Легнал по гръб, допрял тила си до предмет, който не можеше да види, той опипваше с ръка около раната и всяко докосване го пронизваше люто от слабините чак до гърлото като ветрило. Пот го изби. Каза си, че трябва да се отстрани, да се отдалечи от ръба. Едно погрешно движение и щеше да падне в пропастта. Желязното острие, което го бе ранило, се намираше вляво, насочено към него, лампата бе малко по-далеч, а лъчът й обърнат към корабния корпус. Воден от някакъв инстинкт, той посегна към нея, ала същият железен нокът тутакси одра вътрешностите му. Сразен отново, той замря неподвижно, заслуша се в нещо, което скимтеше дълбоко в него. Не бива да се отчайва. Скоро ще дойдат другарите. А сега да пести силата и волята си. Още нищо не е загубено. Лонжро също бе ранен в слабината, но се бе отървал и живееше. Жорж не се съмняваше, че и той ще живее. При тия мисли почувствува наистина, че тялото му някак олеква все повече и повече, но ето че след удара, след онова ужасно замайване те напираха в ума му все тъй светли и чевръсти и вдъхваха увереността, че такава светлина, такава прозорливост никога няма да умрат. Сега най-много го измъчваше жаждата. Отвори уста да вдъхне малко влага, която проникваше през отвора от измитото небе. В зрителното му поле отворът изглеждаше накриво и някак отрязваше част от мачтовите въжета, а на фона на застиналите съзвездия зеленият сигнал бе като трагичен знак и този бавно потрепващ сигнал напомняше с тревога за безкрайното пулсиране на света. Сега, когато не се движеше, и стоеше съсредоточен, събран в себе си с предпазливо дихание, струваше му се, че е постигнал блажен покой, въпреки тази тежест и тази жадна уста, притисната под колана му. Случи се туй, от което най-много се плашеше: противната рана в стомаха! Ето че на края му се падна това! „Колко бях несръчен!“ Припомни си устремен играч, който е загубил току-що и разгорещено се пренася в минутите, предшествували злата му участ, сигурен, че няма да повтори фаталната грешка. Ала кой започна отново? Както винаги, играта е приключена. При тая фраза Жорж затвори очи и се приюти в спомена за Мадлен, която го чака, а тя го чака и може би ще дойде, ще се появи с тоя свеж смях, които обичаше, и тоя смях вече бързаше към него, понесен от диханието на морето, блъскаше се в железните стени, тази птица на щастието! А може да е много късно, може много да се е бавил по този дълъг път, всъщност не чак толкова дълъг, но изнурителен, о, Мадлен, ти, сърце, смях, целувка, нежност! Мадленината рокля, разперена като венец, издуваше сухото небе над него, „какво не бих дал за една-едничка чаша вода!“, а нейните очи го гледаха, Мадленините очи, светнали от добрина, любовен пламък и безпределна щедрост. „Но, Жорж, нима нищо не разбирате!“ Да, най-сетне разбираше, а тя се присмиваше, хапеше устна игриво и хитро, „нима не разбирате, че ви обичам!“ Да, макар че с мене, о, не, не, е свършено! Макар че аз също жадувам да ви направя щастлива, да ви посветя моя живот или това, което ми остава от него! Боже, колко съм жаден! Да ви задържа в обятията си завинаги, усмихната, свежа, кротка, любяща! Време е да идват другите, най-после! Колко ли е часът? Дара бе рекъл: полунощ! Как да вдигне ръка и погледне часовника си, като неговият циферблат е сякаш далечна звезда! Доволни ще останат от мене! Устоях, напук на всичко. Щом някой остава на борда на останките от кораб, за изоставяне и дума не може да става. Щом остава жив човек, то се знае! Но аз живея, живея, бъдете справедливи! Признайте, че живея, вкопчен в това сърце, което все още бие, послушайте де! Нова-новеничка машинка! Съвсем новичко сърце! Лампата отслабваше ли? Погледна я недоверчиво, като че с изчерпване на батерията неговото собствено съществуване беше в опасност. В треската, която загребваше кръвта му, той вече не чувствуваше болката, на нейно място дойде някакъв студен интериор, като мрачни коридори, изпълнени с влага, шушукане, ехо, подвиквания, въздишки! Отново загуби съзнание, тъй като само това състояние можеше да докара пред него толкова елегантния Жонар — във вечерен фрак и сияещо лице, „Погледнете, де! Погледнете де, сляп ли сте? Имайте смелостта да я погледнете веднъж, само веднъж, хубаво я погледнете!“ — и той сочеше Мари-Луиз, усмихната като него, „Какъв глупак сте вие, Морер! Още ли не сте разбрали? У вас няма нито амбиция, нито жестокост, нищо, с което се сграбчва живота!“ А Жорж се помъчи да се брани, изкрещя: „Оставете ме, за бога! Оставете ме!“, но Жонар продължи: „Ей сега ще видите!“ — дръпна към себе си Мари-Луиз, приближи ръка до лицето й и отскубна от него нещо като ципа, с един замах свали целия грим и откри друго лице, белезникаво, гладко, лъскаво като слонова кост, взе да бели лицето, сякаш белеше гигантски лук — и се появи една друга Мари-Луиз, по-бледа, с болнава кажа, с бледи устни, сетне друга — с повехнали зеници, и още една: „Погледнете де, глупак такъв!“ — „Вие нищо не знаехте, Морер! Нали ви казвах аз, че на края ще си платите за всичко?“ — и друга, с хлътнали бузи и увиснала брадичка, но все с тая усмихната уста и светнали очи в дъното на изсъхналите орбити. „Хайде, драги Морер, хайде, млади безумецо! Разбрахте ли най-после? Разбрахте ли?“ — и Жонар пусна магнетофона и една бавна тържествена музика отекна, а Жорж се молеше: „Оставете ме!“ и Мари-Луиз или онази жена, или старицата, му правеше знак, разперваше слабите си бели ръце като зловеща птица, а той крещеше, зовеше Дара, но устните му не издаваха никакъв звук поради издутия като тампон език, като огромна гъба. Той загуби съзнание.

По-късно дойде на себе си сред една нежна светлина. Дали идеше тя от гаснещата лампа, чиито жички едва-едва червенееха? Не, не! Светлината идеше от пролуката и с малки електрични скокове мисълта му отново сътвори безумния свят, който го ограждаше. Денят настъпваше и тоя толкова светъл къс небе, свеж като водата в коритото на чешма, го хвърли в отчаяние. Особено го обезсърчаваше гаснещата лампа, понеже я свързваше в себе си с жалката уговорка при осъдените на смърт, с отсрочено изпълнение на присъдата, когато броят плочките на килията си; чифт ли е — значи спасение! Или наблюдават сянка, слизаща по стената, стигне ли този ъгъл, загубен съм! И той успя да прочете на китката си — циферблатът на часовника сега бе осветен странично — че е пет часа. Пет часа сутринта! Значи, Дара… Убиваше му предметът, на който подпираше тила си. Помъчи се да се отмести, изрева и отново застина неподвижно. „Пощади ме, боже, повече никога няма да правя това!“ и остана задъхан, с плувнало в пот лице. Вече не усещаше раната, а само топлината в хълбока, стържене и лепкаво оцеждане. Да чака. Да издържи. Дара бе обещал. Трябва да запази доверие в неговото обещание. Нещо непредвидено го е задържало. Ще дойде той. Ще рече: „Ето ни!“ и целият този кошмар ще свърши! Докато чака… Ах, никога не е треперил толкова за своя живот, никога не е прониквал толкова дълбоко в себе си, бродейки из един лабиринт, дето над скамейката, отвъд кървавочервения плакат, отекваше пламенно гласът: „Другари, ние ще успеем да построим желания по-справедлив свят, само ако сме дълбоко солидарни помежду си!“ А в други коридори звънеше прелестният смях на Мадлен, „Жорж, нима не разбирате?“ Но да, да, той разбираше, той идваше тичешком много отдалеч, от дълбините на едно бедно, но лъчезарно детство с лицето, надвесено над неговото: „О, майко, майко! Как да не повикам и тебе, ти, която ми разкри чудната, несравнима красота на обичта?“ Много отдалеч и подир толкоз криволици — многобройни, ненадейни и необясними! — пристигаше най-сетне той, обгърнат от звуците на онзи хор на немските профсъюзи, отекващ между стените, както тогава, през нощта на Ривогранде, срещу Кастелфорте, когато чакаха още едно зазоряване с ужаси и кръв, с мирис на мъртъвци по склоновете, с мирис на овъглена плът до обгорени машини, и думите: „Brüder, es ist Zeit“, „Братя, настана часът!“ обхождаха цялото нощно пространство, изпълнени с непоклатима надежда и страстна убеденост! И в този миг те по същия начин кръжаха в желязната каса, клетка, затвор или гробница! По-могъщи от мисълта за края, за неизбежното унищожение! И както нявга, да, както нявга, понесли душата му „Господи, колко съм жаден!“, те го увличаха в едно братско опиянение, в едно пламенно желание да живее, лъчезарно и пламтящо като слънце!