Чингиз Айтматов
Белият параход (5) (След приказката)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Белый пароход, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2016-2017 г.)
Форматиране и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Чингиз Айтматов

Заглавие: Избрано в два тома. Том първи. Повести

Преводач: Виолета Матева; Недялка Христова; Иванка Васева; Елена Николова-Руж

Година на превод: 1976

Език, от който е преведено: Руски

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1976

Тип: сборник

Националност: Киргизка

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ Варна

Излязла от печат: ноември 1976 г.

Редактор: Минка Златанова

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Рецензент: Иван Цветков

Художник: Петър Тонев

Коректор: Евгения Кръстанова; Величка Герова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2202

История

  1. — Добавяне

6

Тресеше го и когато си легна. Дълго не можа да заспи. Навън вече чернееше нощ. Главата го болеше. Но момчето не казваше. И никой не знаеше, че то се е разболяло. Бяха го забравили. Пък и как да не го забравят!

Дядо му съвсем се беше объркал. Място не си намираше. Ту излезе, ту влезе, ту поседне угрижен и тежко въздъхне, ту отново стане и отиде някъде. Баба му злобно мърмореше на стареца и също сновеше назад-напред, излизаше навън, връщаше се. Из двора се носеха нечии неясни, резки гласове, нечии бързи крачки, ругатня — май Орозкул пак крещеше, някой плачеше и хлипаше…

Момчето тихо си лежеше и все повече се уморяваше от всичките тия гласове и стъпки, от всичко, което ставаше в къщи и на двора.

То затваряше очи и за да намали своята самота и чувството, че е забравено, припомняше си случилото се днес, онова, което му се искаше да види. То стоеше на брега на голяма река. Водата течеше толкова бързо, невъзможно беше да я гледа дълго, главата му се замайваше. А от другия бряг го наблюдаваха маралите. И трите елена, които бе видяло надвечер, сега отново стояха там. И всичко се повтаряше отново. От мократа устна на големия марал паднаха в плитчината същите капки, когато рязко вдигна главата си от водата. А Рогатата майка-кошута все така напрегнато гледаше момчето с добри, разбиращи очи. А нейните очи бяха огромни, тъмни и влажни. Момчето много се учуди, че Рогатата майка-кошута може да въздиша като човек. Печално и горестно като дядо му. После те минаха през храстите. Червените клонки се клатеха над тях и изсипваха червените си листа по гладките им гъвкави гърбове. Изкачиха се на стръмнината. Тук се спряха. Големият рогач опъна шия и отмятайки рога към гърба, затръби: „Ба-о! Ба-о!“ Момчето се усмихна, като си спомни как гласът на големия рогач проехтя над реката като продължително ехо. След това маралите се скриха в гората. Но на момчето не му се искаше да се разделя с тях и то започна да си измисля онова, което му се искаше да види.

И отново стремително потече пред него голямата бърза река. Свят му се виеше от скоростта на течението. То се засили и прелетя през реката. Плавно и меко се спусна близо до маралите, които все тъй си стояха на ситните камъчета. Рогатата майка-кошута го повика при себе си.

— Ти чие си?

Момчето мълчеше: срам го беше да каже чие е.

— Ние с дядо много те обичаме, Рогата майко-кошута. Отдавна те чакаме — промълви то.

— И аз те познавам. Познавам и дядо ти. Добър човек е той — каза Рогатата майка-кошута.

Момчето се зарадва, но не знаеше как да й благодари.

— Искаш ли да стана риба и да заплувам по реката към Исък Кул при белия параход? — изведнъж каза то.

То умееше да плува. Но Рогатата майка-кошута нищо не му отвърна. Тогава момчето започна да се съблича и както през лятото, настръхнало, навлезе във водата, хванало се за клонче от крайбрежната ракита. Ала водата не беше ледена, а топла, гореща, задушна. То заплува под водата с отворени очи и безчет златисти песъчинки, ситни подводни камъчета се завъртяха наоколо като бръмчащ рояк. Започна да се задъхва, а горещият поток продължаваше да го влачи.

— Помогни ми, рогата майко-кошута, помогни ми, аз също съм твой син, Рогата майко-кошута! — закрещя то.

Рогатата майка-кошута затича след него по брега. Бързо тичаше, вятърът свистеше в рогата й. И на момчето веднага му стана по-леко.

Цялото беше в пот. Помнейки, че в такива случаи дядо му го завиваше още по-топло, момчето се покри по-добре. В къщи нямаше никого. Фитилът на лампата бе хванал нагар, затова мъждукаше. Момчето искаше да стане, да пие вода, но от двора долетяха пак някакви резки гласове, някой викаше на някого, някой плачеше, друг го успокояваше. Чуваха се разправии, топуркане на крака… Сетне, точно под прозореца, с охкане и пъшкане изтрополяха двамина, сякаш единият мъкнеше другия. Вратата шумно се разтвори и баба му, разгневена, тежко задъхана, просто натика дядо Момун вътре. Никога досега момчето не бе виждало дядо си така наплашен. Сякаш нищо не разбираше. Очите му слисано блуждаеха. Бабата го бутна по гърдите, накара го да седне.

— Седи, седи, дърт глупако, и не се навирай, когато не те молят. Да не им е за пръв път? Ако искаш всичко да се уреди, стой и не се бъркай. Прави каквото ти казвам. Чуваш ли? Иначе ще ни затрие, разбираш ли, ще ни затрие от света. А на стари години къде да вървим? Къде? — С тия думи бабата хлопна вратата и отново бързо изхвръкна.

И отново в къщата стана тихо. Чуваше се само хрипкавото, прекъслечно дишане на дядото. Той седеше на печката, стиснал глава с треперещи ръце. И изведнъж старецът падна на колене, вдиша нагоре ръце и застена, обръщайки се неизвестно към кого:

— Вземи ме, прибери ме, мене, несретника! Само й дай дете. Нямам сили да гледам. Поне едно-едничко дай, съжали ни…

Като плачеше и се олюляваше, старецът стана и опирайки се о стените, напипа вратата. Излезе, притвори я след себе си и там, зад вратата, глухо зарида, затискайки устата си.

На момчето му стана зле. Отново го втресе. Ту го хвърляше в огън, ту го полазваха тръпки. Искаше му се да стане и да отиде при дядо си. Ала ръцете и краката не го слушаха, главата му се бе наляла с болка. А старецът плачеше зад вратата и на двора отново беснееше пияният Орозкул, отчаяно пищеше леля Бекей, умоляваха, уговаряха ги гласовете на Гулджамал и на баба му.

Момчето се скри от тях в своя въображаем свят.

Отново стоеше на брега на бързата река, а на другия бряг, на ситния камънак, стояха все същите марали. И тогава се примоли момчето: „Рогата майко-кошута, донеси на рогата си люлка за леля Бекей! Много те моля, донеси им люлка! Нека да си имат детенце“ — и тичаше по водата към Рогатата майка-кошута. Водата хлътваше под краката му, но и то не се приближаваше към оня бряг, а сякаш тъпчеше на място. И през цялото време молеше, заклеваше Рогатата майка-кошута: „Донеси им люлка на рогата си! Направи така, че да не плаче нашият дядо, направи така, че чичо Орозкул да не бие леля Бекей. Направи така, че да им се роди дете. Всичките ще ги обичам и чичо Орозкул ще обичам, само дай му свое дете. Донеси им люлка на рогата си…“

На момчето му се стори, че зазвъня звънче. Звънеше все по-силно. Това беше Рогатата майка-кошута, която тичаше по планините и носеше на рогата си детска люлка, брезов бешик със звънче. Неспирно звънтеше звънчето на люлката. Много бързаше Рогатата майка-кошута. Все по-близо и по-близо звънтеше звънчето…

Но какво е това? Към звъна на звънчето се присъедини далечен шум от мотор. Някъде минаваше камион. Бученето нарастваше все по-силно, все по-отчетливо, а звънчето се обърка, подрънкваше на пресекулки и скоро съвсем се загуби в шума на мотора.

Момчето чу как към двора със силно дрънчене се приближи камион. Кучето с лай се втурна в задния двор. За минута в прозореца се люшна отразената светлина на фара и после веднага угасна. И моторът заглъхна. Хлопнаха вратите на кабината. Като размениха по някоя дума, пристигналите — ако се съди по гласовете, бяха трима — минаха покрай прозореца, до който лежеше момчето.

— Сайдахмат си пристигна — раздаде се изведнъж зарадваният глас на Гулджамал и се чу как забърза към мъжа си. — А ние се притеснихме!

— Здравейте — отговориха й непознатите.

— Е, как сте вие тук? — запита Сайдахмат.

— Ами нищо. Караме я. Защо така късно?

— И на това кажи — благодаря. Стигнах до колхоза, чакам, чакам попътен камион. Макар поне до Джелесай. И точно тогава те тръгнали към нас за трупите — разказваше Сайдахмат. — По клисурата е тъмно. Пътят — сама знаеш.

— А Орозкул къде е? В къщи ли е? — заинтересува се единият от пристигналите.

— В къщи си е — неуверено отговори Гулджамал. — Малко не е добре. Ама вие не се безпокойте, ще пренощувате у дома, място има. Да вървим.

Тръгнаха. Но след няколко крачки спряха.

— Здравейте, аксакал, здравейте, байбиче.

Пристигналите се здрависаха с дядо Момун и бабичката. Те като че ли се засрамиха от пристигналите, посрещнаха ги на двора, както се посрещат чужди. Може и Орозкул да се е засрамил? Поне вече да не позори себе си и другите.

Момчето малко се успокои. Пък и изобщо му стана по-леко. Главата не го болеше така силно. То дори си помисли дали да стане и да иде да погледа камиона — каква марка е, четири ли колела има или шест? Нов ли е, или е стар? А ремаркето какво е? Веднъж тази пролет при тях, на лесничейството, се качи дори военен камион — с високи колела и чипонос, сякаш му бяха отсекли носа. Младият войник-шофьор пусна момчето да поседи в кабината. Ех, че хубаво беше! А пък един военен със златисти пагони ходи с Орозкул в гората. Какво ли е това нещо? Никога не беше се случвало такова.

— Вие какво, шпионин ли търсите? — попита момчето войника.

Той се усмихна:

— Да, шпионин търсим.

— Пък при нас още нито един шпионин не е идвал — тъжно пророни момчето.

Войникът се разсмя:

— А на теб защо ти е?

— Ами щях да го гоня и да го хвана.

— Виж ти какъв си пъргав! Малък си още, първо порасни.

И докато военният със златните пагони ходеше из гората с Орозкул, момчето и шофьорът се разприказваха.

— Аз обичам всички коли и всички шофьори — каза момчето.

— А защо? — поинтересува се войникът.

— Колите — те са добри, силни и бързи. И хубаво миришат на бензин. А шофьорите са все млади и всички са деца на Рогатата майка-кошута.

— Какво? Какво? — не разбра войникът. — Каква Рогата майка.

— Ама ти не знаеш ли?

— Не. Никога не съм чувал такова чудо.

— А ти кой си?

— Аз съм от Караганда. В миньорско училище учих.

— Не, чий си?

— На майка си, на баща си.

— А те чии са?

— Също на майка си и на баща си.

— Ами те?

— Слушай, така може безкрай да питаш.

— Пък аз съм син на синовете на Рогатата майка-кошута.

— Кой ти го каза?

— Дядо.

— Да нямаш грешка — недоверчиво поклати глава войникът.

Заинтересува го това едроглаво момче с щръкнали уши, син на синовете на Рогатата майка-кошута. Войникът обаче се позасрами, когато стана ясно, че той не само не знае откъде започва родът му, но не знае дори и предците си до задължителното седмо коляно. Той знаеше само своя баща, дядо, прадядо. А по-нататък?

— Нима не са те научили имената на седмината ти деди? — попита момчето.

— Не са. А защо ми е? Ето, аз не зная, пък нищо, живея си. Живея си като всички.

— Дядо казва, че ако хората не помнят дедите си, ще се покварят.

— Кой ще се поквари? Хората ли?

— Да.

— А защо?

— Дядо казва, че тогава никой няма да се срамува от лошите си постъпки, защото децата му и децата на децата му няма да го помнят. И никой няма да върши добрини, защото и тъй, и тъй децата му няма да знаят за това.

— Ама че дядо си имаш! — искрено се почуди войникът. — Интересен дядо. Само че ти тъпче главата с разни щуротии. Пък твоята глава е голяма… Ушите ти са като нашите локатори на полигона. Не го слушай ти него. Към комунизъм вървим, в космоса летим, а той на какво те учи? Да дойде с нас на политзанятия, за миг ще го образоваме. Ето на ти ще пораснеш, ще се изучиш и дим да те няма, ще напуснеш дядото. Прост, некултурен човек е той.

— Не, от дядо аз няма да се отделя — възрази момчето. — Той е добър.

— Е, засега да. А после ще разбереш.

Сега, заслушано в гласовете, момчето си спомни за този военен камион и как не можа тогава ясно да обясни на войника защо тукашните шофьори, най-малкото онези, които познаваше, се смятаха за синове на Рогатата майка-кошута.

Момчето казваше истината. В думите му нямаше никаква измислица. Миналата година, точно по същото време, есента или малко по-късно, в планината пристигнаха за сено совхозни камиони. Не минаваха покрай лесничейството, а малко преди него свръщаха по пътя към падината Арча и оттам се изкачваха на мястото, където лятос бяха наносили сено, за да го извозят през есента в совхоза. Като чу необичайно бръмчене на мотори на Караулни връх, момчето припна към разклона. Толкова камиони наведнъж! Един подир друг. Цяла колона. То изброи петнайсет камиона.

Времето се разваляше, вече всеки ден можеше да навали сняг — и тогава „сбогом, сено, до идната година“. По тия места не успееш ли навреме да прибереш сеното, после го забрави. Не можеш стигна до него. Изглежда, в совхоза се бяха забавили с други работи и когато времето ги пришпори, бяха решили на един път, с всичките камиони да извозят готовото сено. Но не успяха!…

Момчето обаче не знаеше това, пък и какво го интересуваше? Неспокойно, радостно, то просто тичаше срещу всеки камион, надпреварваше се малко с един, после посрещаше следващия. Задаваха се все новички камиони, с красиви кабини, с широки стъкла. А в кабините седяха млади джигити, всичките сякаш подбрани — без мустаци, а в някои кабини по двама. Идваха да помагат да съберат сеното и да го извозят. Всички те се сториха на момчето красиви, смели, весели. Като на кино.

И момчето не грешеше. Така си беше. Камионите на момците бяха изправни, след нанадолнището на Караулни връх те летяха по чакълест, твърд път. Настроението им беше отлично — времето добро, пък и при това тук, не щеш ли, някакъв дългоух, едроглав палавник тича ли, тича срещу всяка кола, замаян от радост. Как да не се посмееш, как да не му махнеш с ръка и да не му се заканиш шеговито, та още повече да се радва и да палува…

А последният камион дори поспря. От кабината подаде глава млад момък във войнишка униформа, с матроска рубашка, но без пагони и без военна фуражка, а с кепе. Беше шофьорът.

— Здравей! Какво правиш тук, а! — приветливо смигна той на момчето.

— Ами така просто — посмутено отговори то.

— Ти внук на дядо Момун ли си?

— Да.

— Знаех си. Та и аз съм бугинец. Насам все бугинци сме тръгнали. За сено идваме. Сегашните бугинци не се знаят един друг, пръснахме се… Поздрави дядо си. Кажи, че си видял Кулубек, сина на Чотбай. Кажи му, че Кулубек се е върнал от войниклъка и сега е шофьор в совхоза. Ха със здраве! — и подари на момчето някаква военна значка, много интересна. Приличаше на медал.

Камионът заръмжа като пантера и се понесе да догони другите. И изведнъж на момчето така му се прииска да тръгне с този приветлив, храбър момък с матроска рубашка, да тръгне с брата бугинец. Но пътят вече бе опустял и то трябваше да се прибира в къщи. Върна се изпълнено с гордост и разказа на дядо си за срещата. А значката окачи на гърдите си.

Същия ден надвечер изведнъж връхлетя санташкият вятър, отгоре, откъм хребета поднебесен. Нахвърли се с внезапен, силен порив. Листата се извиха като стълб над гората, вдигаха се все по-нагоре и по-нагоре към небето и с шум се понесоха над върховете. И за миг се развихри такава буря, окото си не можеш отвори. И веднага заваля сняг. Бяла мътилка връхлетя земята, залюляха се горите, разбушува се реката. И снегът се сипеше, вихреше.

Как да е, успяха да приберат добитъка и да вдигнат едно-друго от двора, успяха някак да внесат повече дърва в къщи. После и носа си навън не показваха. Къде ти, в такава ранна и страшна веявица.

— Какво ли ще ни донесе? — недоумяваше и се тревожеше дядо Момун, като стъкваше огъня. Все току се вслушваше във воя на вятъра, все току отиваше до прозореца.

Навън бързо се сгъстяваше виещата се снежна мъгла.

— Че седни си на мястото де! — мърмореше бабата. — Да не е за първи път? „Какво ли ще ни донесе“ — под разни го тя. — Ами това, че зимата дойде.

— Ама така изведнъж, за един ден?

— Че защо не? Тебе ли да пита? Поискала зимата, дошла си.

Вятърът виеше в комина. Отначало момчето се уплаши, пък и беше помръзнало, докато помагаше на дядо си; но скоро дървата се разгоряха, стана топло, в къщата замириса на горяща смола, на боров дим. И момчето се успокои, сгря се.

След това вечеряха. После легнаха да спят. А навън трупаше, виеше се сняг, бесуваше вятърът.

„В гората сигурно е много страшно“ — мислеше си момчето, вслушвайки се в звуците отвън. Уплаха сви сърцето му, когато долови нечии смътни гласове, някакви викове. Някой някого викаше, друг се обаждаше. Отпърво момчето реши, че тъй му се е сторило. Кой може в такова време да дойде на предела. Ала и дядо Момун и бабата се ослушаха.

— Хора — каза бабата.

— Да — неуверено се съгласи старецът.

После се разтревожи, откъде в тоя час? И почна бързо да се облича. И бабата се разбърза. Стана, запали лампата. Момчето се уплаши и бързо се облече. В това време хората наближиха къщата. Много гласове и много крака. Скриптейки по навятия сняг, дошлите затопуркаха с подметки по пруста, забарабаниха по вратата.

— Аксакал, отворете! Замръзваме!

— Кои сте вие?

— Свои.

Момун отвори вратата. И заедно с валмата студ, вятър и сняг вътре нахълтаха покрити със сняг същите млади шофьори, които през деня минаха през местността Арча за сеното. Момчето веднага ги позна. И Кулубек с матроската рубашка, дето му подари военната значка. Водеха някакъв момък, хванали го под мишниците; той влачеше крак и стенеше. И в къщата веднага се вдигна тревога.

— Астапрала[1]! Какво ви е? — в един глас занареждаха дядо Момун и бабичката.

— После ще разказвам! Още наши идат — седмина човека. Дано не са се загубили. Хайде сядай тук. Крака си навехна — бързо говореше Кулубек, додето настаняваше стенещия момък на печката.

— Къде са вашите? — разбърза се дядо Момун. — Сега тръгвам, ще ги доведа. А ти тичай — каза той на момчето. — Кажи на Сайдахмат да дойде бързо с фенера, с електрическия.

Момчето изскочи на двора и дъхът му секна. До края на живота си щеше да помни тази страшна минута. Някакъв космат, студен, фучащ звяр го хвана за гърлото и започна да го мачка. Но то не трепна. Изскубна се от здравите му лапи и като пазеше главата си с ръце, се затича към къщата на Сайдахмат. Дотам имаше само двайсет-трийсет крачки, а на него му се струваше, че тича отдалече, през бурята, като батър на помощ на своите воини. Сърцето му се препълни със смелост и решителност. Виждаше се могъщ и непобедим; и докато дотича до къщата на Сайдахмат, успя да извърши такива геройски подвизи, че да се чуди и мае човек. Скачаше през пропасти от връх на връх, сразяваше с меча си вражески пълчища, спасяваше хора, попаднали в огън и в река, летеше с реактивен изтребител с развяващо се червено знаме подир косматото черно чудовище, което се криеше от него по клисури и скали. Неговият реактивен изтребител летеше след чудовището. Момчето косеше с картечницата и викаше: „Бий фашистите!“ И навсякъде присъствуваше Рогатата майка-кошута. Тя се гордееше с него. Когато момчето стигаше вече вратата на Сайдахматови, Рогатата майка-кошута му каза: „А сега спаси синовете мои, младите шофьори!“ — „Ще ги спася, Рогата майко-кошута, кълна ти се!“ — каза момчето на глас и забарабани по вратата.

— По-скоро, чичо Сайдахмат, да вървим да спасяваме нашите! — Той изтърси тия думи така, че Сайдахмат и Гулджамал се объркаха.

— Кого да спасяваме? Какво се е случило?

— Дядо каза да тичаш с електрическия фенер, шофьорите от колхоза се заблудили.

— Глупак! — изруга го Сайдахмат. — Така кажи. — И забърза да се приготви.

Но момчето ни най-малко не се обиди. Откъде Сайдахмат можеше да знае какви подвизи беше извършило то, за да се добере дотук, каква клетва беше произнесло. Не се смути много и когато разбра, че седмината шофьори бяха посрещнати от дядо Момун и Сайдахмат точно до лесничейството и бяха доведени в къщи. Нали можеше и да не стане така! Опасността е малка, когато е отминала… С една дума — намериха се и тия хора. Сайдахмат ги поведе у дома си. Дори Орозкул прибра петима да нощуват — и него трябваше да го събудят. Всички останали се натъпкаха при дядо Момун.

А снежната буря в планината не стихваше. Момчето изтичваше на пруста и подир минута вече не разбираше къде е дясно, къде ляво, къде горе, къде долу. Мяташе се, бесуваше бурната нощ. Струпа сняг до колене.

И едва сега, когато всички шофьори от совхоза бяха намерени, когато се бяха постоплили и страхът им бе попреминал, дядо Момун внимателно разпита какво се беше случило с тях, макар че му беше ясно — лошото време ги е стигнало по пътя. Момчетата разказваха, а старецът и бабата въздишаха.

— Ой-ой-ой! — чудеха се те на случилото се и благодаряха на бога, притиснали ръце до гърдите си.

— И толкова леко сте се облекли, момчета — кореше ги бабата, като им наливаше горещ чай. — Мигар може да се ходи в планината с такава дрешка? Деца сте още, деца! Все се гиздите, ще ви се да приличате на градските. Ами ако бяхте объркали пътя, до заранта, не дай боже, щяхте на шушулки да замязате.

— Кой е знаел, че ще стане така? — отговаряше й Кулубек. — Защо ни е да се обличаме топло? Ако се случеше нещо, колите ни си имат отопление. Стой си като у дома. Върти кормилото. В самолета — виж го на каква височина лети — тези планини отгоре се виждат като хълмчета, навън е студ четиридесет градуса, а вътре хората по ризи…

Момчето лежеше на една овча кожа между шофьорите. Сгушило се до Кулубек и наострило уши, слушаше разговора на големите. Никой не се и досещаше, че то дори се радва, дето всичко е свършило с такава снежна буря, принудила тия хора да дирят убежище при тях в горското. В себе си то много искаше тази буря да не стихва дни наред — поне два-три дни. Нека си живеят у тях. С шофьорите е толкова хубаво. Интересно. Излиза, че дядо му познава всичките. Ако не тях самите, бащите и майките им.

— Ето — дори малко горделиво казваше дядото на внука си, — видя своите братя, бугинците. Сега вече ще ги знаеш какви са. Ето ги! Ох, снажни са днешните джигити! Господ здраве да ви дава! Помня, в четиридесет и втора през зимата ни откараха в Магнитогорск на строежите…

И дядото захвана да разказва добре известната на момчето история как ги строили тях, трудовата армия, докарана от различни краища на страната, в един дълъг-предълъг строй по ръст и се оказало, че киргизите почти всички са на опашката, дребни. Почнали да ги извикват по имена, а после им дали почивка. Приближил се към тях един дангалак, червенокос и як. И високо политал:

— Откъде сте такива едни никакви? Манджурци ли сте?

Сред тях имало някакъв стар учител. Той отговорил:

— Киргизи сме. А когато воювахме недалеч оттук с манджурците, Магнитогорск още не беше се родил. А на бой бяхме колкото теб. Като свърши войната, ще порастем…

Дядото си припомни този отдавнашен случай. Поусмихнат и доволен огледа още веднъж нощните си гости.

— Прав излезе този учител. Случва се в града или по пътя да се загледам: красив, снажен стана народът. Не като в ония времена…

Момците се усмихнаха, разбираха го: обича старецът да си побъбри.

— Че сме снажни, снажни сме — каза единият от тях. — Ама обърнахме камиона в канавката. Я колко сме, и пак силица не ни достигна…

— Къде ти! Натоварен със сено, пък и при такава буря — оправдаваше ги дядо Момун. — Случва се. Живот и здраве, утре всичко ще се оправи. Главното е вятърът да утихне.

Момчетата разказваха на дядото как пристигнали на най-горната ливада на Арча. Там имало три големи копи планинско сено. Почнали да товарят от трите копи отведнъж. Натрупали високо, по-високо от къщата, тъй че после трябвало от върха да се спускат с въжета. И така натоварили камион след камион. Кабините не се виждали, само предното стъкло, капаците и колелата се подавали. Искало им се, щом са дошли, да извозят всичко и да не се връщат. Знаели, че ако сеното остане, няма да го приберат вече. Работата им споряла. Онзи, чийто камион бил готов, отбивал встрани и помагал да се товари друг. Събрали почти всичкото сено, останало два товара, не повече. Изпушили по цигара, уговорили се кой след кого ще кара и всички тръгнали в колона. Карали внимателно, едва пъплели надолу. Сеното не е тежък товар, но е неудобен и дори опасен, особено в тесни места и на остри завои.

Карали си и не подозирали какво ги очаква.

Спуснали се от високата равнина на Арча, проточили се по клисурата и на излизане от нея ги пресрещнал ураганът, зашибал и сняг.

— Започна се такова, че гърбът ми веднага плувна в пот — разказваше Кулубек. — Изведнъж мрак, вятърът такъв, че кормилото от ръцете ти изтръгва. Страх те е, аха-аха да обърне камиона. А пък и пътят такъв, че по него и денем е опасно…

Момчето слушаше, затаило дъх, неподвижно, не сваляше светнали очи от Кулубек. Същият вятър, същият сняг, за който ставаше дума, бушуваха навън. Мнозина шофьори и товарачи вече спяха, налягали по пода, както си бяха облечени, с ботуши. И всичко онова, което бяха преживели те, сега отново го преживяваше това едроглаво хлапе с тънко вратле и щръкнали уши.

За няколко минути пътят не се виждал. Камионите като слепци след водач се държали един за друг и през цялото време натискали клаксоните, за да не се отбие някой встрани. Снегът падал като стена, забулвал фаровете, чистачките не смогвали да изчистят скрежта от стъклата. Наложило се да карат, подали глава от кабините, ама каране ли е това? А снегът все валял и валял… Колелата почнали да боксуват. Колоната опряла пред едно стръмно нанагорнище. Моторите бясно ревели — всичко напразно… Изскочили от кабините и с подвикване, с притичване от един камион до друг, се събрали при водача на колоната. Какво да се прави? Огън не могат да разпалят. Да седят в кабините, значи да изхарчат останалото гориво, което сега едва ще им стигне до совхоза. А да не отоплят кабините — значи чисто и просто да замръзнат. Умърлушили се момчетата. Всесилната техника стояла безсилна. Какво да се прави? Някой предложил да стоварят сеното от един камион и всички да се заринат в него. Но било ясно, че стига само да развържат товара и от сеното няма да остане и стиска: докато се обърнеш, бурята го отнесла. Ала в това време снегът все повече затрупвал колите. Дори под колелата навял преспи. Премръзнали от вятър, съвсем се отчаяли момчетата.

— И изведнъж се сетих, аксакал — разправяше Кулубек на дядо Момун, — че когато отивахме към Арча, срещнах на пътя него, малкия брат бугинец — посочи той момчето и ласкаво го погали по главата. — Тичаше край пътя. Аз спрях. Че как — поздравихме се. Поговорихме си. Нали? Ти защо не спиш?

Момчето усмихнато кимна с глава. Само да знаеха как пламенно и силно заби сърцето му от радост и гордост. Самият Кулубек говореше за него. Най-силният, най-смелият и най-красивият сред тия момци. Ех, да можеше и той да стане такъв.

И дядо му го похвали, докато пъхаше дърва в огъня:

— Такъв ни е той. Обича да слуша разни истории. Виждаш ли как е наострил уши.

— И как си спомних за него в оная минута, сам не знам! — продължаваше Кулубек. — И казвам на момчетата, почти крещя, вятърът заглушава думите ми. „Давай — казвам — да се доберем до горското. Иначе ще загинем.“ — „А как — викат ми момчетата в лицето — как да се доберем? Пешком не можем да стигнем. И колите не бива да изоставим.“ А пък аз: „Давай — казвам — да ги изтикаме до върха, а оттам пътят се спуска. Само до Санташката падина да стигнем — казвам, — а после пеш ще се доберем до нашите лесничеи, не е далече.“ Разбраха момчетата. „Хайде — казват — командувай.“ Е, щом е така… Започнахме с челната кола: „Османалъ, вмъквай се в кабината!“ А ние всичките, колкото бяхме, подпряхме камиона с рамо. И давай! Отначало уж работата потръгна. После капнахме. А назад не биваше да се отстъпва. Струваше ни се, че не камиона тикахме нагоре, а цяла планина. А товарът — цял стог на колела! И зная само, че се дера колкото глас имам: „Давай! Давай! Давай!“ — ама сам не се чувам. Вятър, сняг, нищо се не види. Колата вие, плаче като жива. С последни сили се катери. И ние също. И сърцето ти сякаш ще се пукне, ще се пръсне на парчета. А главата се замаяла…

— Ай-ай-ай! — тюхкаше се дядо Момун. — Какво сте изпатили! Сигур Рогатата майка-кошута ви е запазила вас, своите деца. Спасила ви е. Иначе кой знае… Чуваш ли? Навън не стихва, все върти, фучи…

Очите на момчето се слепваха. То се мъчеше да не заспи, но клепките му се затваряха. И в полусън, като чуваше откъслеци от разговора между стареца и Кулубек, смесваше действителността с въображаеми картини. Струваше му се, че и то е там, сред момците, застигнати от снежната буря в планината. Пред погледа му е стръмният път, изкачващ се до една бяла-бяла, снежна планина. Виелицата пари бузите. Боде очите. Всички тикат нагоре огромния като къща камион със сено. Бавно, много бавно се изкачват по пътя. А камионът вече не върви, предава се, дава назад. Толкова е страшно, толкова е тъмно. Вятърът е толкова лют. От страх момчето се гуши, бои се, че камионът ще се откъсне и ще ги смаже. Ала тогава от нейде се появи Рогатата майка-кошута. Тя подпря с рога колата, взе да им помага, да тика нагоре. „Давай! Давай! Давай!“ — завика момчето. И камионът потегли, тръгна. Излязоха на върха и колата пое надолу сама по нанадолнището. А те тикаха нагоре втори, после трети и още много камиони. И всеки път им помагаше Рогатата майка-кошута. Никой не я видя. Никой не знаеше, че тя е с тях. А момчето я виждаше и знаеше. То виждаше — всеки път, когато ставаше нетърпимо страшно, че силите им няма да стигнат, дотичваше Рогатата майка-кошута и с рогата си им помагаше да изтикат колата на високото. „Давай, давай, давай!“ — подхващаше момчето. И през всичкото време беше редом с Кулубек. После Кулубек му каза: „Сядай зад кормилото.“ Момчето седна в кабината. Камионът се тресеше и бръмчеше. И кормилото само се въртеше в ръцете свободно, като обръча от бъчвата, с който то играеше на автомобил — още от съвсем малък. Момчето се срамуваше, че кормилото му е такова, като играчка. Но изведнъж камионът започна да се накланя встрани. И падна с грохот и се разби. Момчето заплака високо. Много го досрамя. Срам го беше да гледа Кулубек в очите.

— Ти какво? Какво, а? — разбуди го Кулубек. Момчето отвори очи и се зарадва, че всичко това е било сън. А Кулубек го взе на ръце, притисна го.

— Сънува ли? Уплаши ли се? Ех и ти, а пък си герой. — Той целуна детето с твърдите си, изпръхнали устни. — Е, хайде, ще те сложа да си легнеш, трябва да спиш.

Той настани момчето на пода, на кечето между спящите шофьори, и легна до него, притегли го по-близо до себе си и го покри с матроската рубашка.

Рано сутринта дядото събуди момчето.

— Събуди се — тихо каза старецът. — Облечи се по-топло. Ще ми помогнеш. Ставай.

Навън слабо просветваше утринният полумрак. В къщата всички още спяха, натъркаляни по пода.

— На, обуй валенките — каза дядо Момун. Дядото лъхаше на прясно сено. Значи, вече е нахранил конете. Момчето намъкна валенките и излезе с дядо си на двора. Беше навяло доста сняг. Но вятърът бе утихнал. Само от време на време прошумоляваше.

— Студено е! — потрепери момчето.

— Нищо. Май ще се оправи — промърмори старецът. — Ама как стегна от първия път! Е, дано само беля не стане…

Влязоха в обора, където бяха петте Момунови овце. Старецът окачи фенера на дирека, запали го. Овцете в ъгъла се огледаха, закашляха.

— Дръж, ще ми светиш — каза старецът на момчето и му подаде фенера. — Ще заколим черната дзвиска. Къщата е пълна с гости. Додето станат, месото ще бъде готово.

Момчето светеше на дядо си с фенера. Вятърът в пролуките още просвирваше, на двора беше студено и тъмно. Отначало старецът хвърли наръч прясно сено до вратата. Закара на това място черната дзвиска и преди да я повали и да върже краката й, се позамисли и приклекна.

— Остави фенера. Седни и ти — каза на момчето. А той зашепна, разтворил длани пред себе си:

— О, велика прародителко наша, Рогата майко-кошута. Принасям ти в жертва черна овца. За спасение на децата наши в опасния час. За бялото ти мляко, с което откърми прадедите наши, за доброто ти сърце, за майчиното ти око. Не ни изоставяй на превалите, по бурните реки, по хлъзгавите пътеки. Не ни напускай вовеки на нашата земя, ние сме твои деца. Амин!

Той прекара молитвено длани по лицето си, от челото към брадичката. Момчето направи същото. И тогава дядото повали овцата на земята, върза краката и. Извади от канията стария си азиатски нож.

А момчето му светеше с фенера.

 

 

Най-сетне природата се усмири. Два-три пъти слънцето надникна уплашено през раздърпаните бягащи облаци. Наоколо личаха следите от миналата бурна нощ: преспи насам-натам, смазани храсти, огънати като дъга от тежестта на снега млади дръвчета, повалени стари дървета. Лесът отвъд реката беше мълчалив и тих, някак потиснат. А реката сякаш беше спаднала, бреговете й бяха затрупани със сняг, станали по-стръмни. Водата шумеше по-тихо.

Слънцето си оставаше колебливо — ту надзърне, ту се скрие.

Но нищо не помрачаваше и не тревожеше душата на момчето. Тревогите от миналата нощ бяха забравени, бурята — забравена, а снегът не му пречеше — така дори е по-интересно. Търчеше насам-натам, само сняг излиташе изпод краката му. Беше му весело, защото къщата е пълна с хора, защото момците, наспали се, говореха високо, смееха се и с удоволствие ядяха свареното за тях месо.

Междувременно и слънцето започна да се съвзема. Светеше по-ведро и по-продължително. Облаците лека-полека се разсейваха. И дори се постопли. Неканеният сняг започна бързо да се топи, особено по пътищата и пътеките.

Наистина момчето се разтревожи, когато шофьори и товарачи взеха да се стягат за път. Всички излязоха на двора, сбогуваха се със стопаните на резервата, благодариха за гостоприемството. Изпращаха ги дядо Момун и Сайдахмат на коне. Дядото беше нарамил наръч дърва, а Сайдахмат голям цинков казан да греят вода за замръзналите мотори.

Поеха от двора.

— Ата, и аз ще дойда, вземи ме — притича момчето при дядо си.

— Виждаш, че карам дърва, а Сайдахмат казан. Няма кой да те вземе. И защо ти е да ходиш там? Ще се умориш по снега.

Момчето се обиди. Нацупи се. И тогава Кулубек го взе със себе си.

— Тръгвай с нас — каза той и го хвана за ръката. — Ще се върнеш с дядо си.

И тръгнаха към кръстовището — там, където се спускаше пътят от ливадата Арча. Сняг имаше доста. Не беше много лесно да се върви в крак с тия силни момци. Детето взе да се уморява.

— Е, хайде, качвай се на гърба ми — предложи му Кулубек. Хвана момчето за ръката и ловко го метна на гърба си. И го понесе леко, сякаш всеки ден го бе носил така.

— Добре го правиш, Кулубек — каза шофьорът, който вървеше до него.

— Че аз цял живот съм носил братя и сестри — похвали се Кулубек. — Нали съм най-големият, а сме шестима, мама на нивата, татко също. А сега сестрите ми си имат вече деца. Върнах се от войниклъка ерген, на работа още не съм постъпил. А сестричката ми, тази по-голямата: „Ела — казва — при нас, тук живей, ти така хубаво бавиш деца.“ — „Е, не — отвръщам й, — стига! Сега своите ще нося…“

Така вървяха и си приказваха за разни неща. Хубаво и спокойно беше на момчето да седи върху силния гръб на Кулубек.

„Ех, да си имах такъв брат! — мечтаеше си то. — От никого нямаше да се страхувам. Нека се опита Орозкул да навика дядото или да пипне само някого, веднага ще се укроти, щом Кулубек го погледне по-строго…“

Камионите със сеното, оставени миналата нощ, бяха два километра по-нагоре от разклона. Затрупани със сняг, те приличаха на зимни копи сено в полето. Човек би помислил, че никой по никакъв начин няма да може да ги помръдне.

Но ето че разпалиха огън. Затоплиха вода. Захванаха да палят мотора на един от камионите с манивелата и моторът оживя, закиха, заработи. А по-нататък работата тръгна по-бързо. Всяка следваща кола я запалваха на буксир. После всяка запалена, загрята кола теглеше онази, дето беше зад нея в колоната.

Когато всички мотори заработиха, взеха на двоен буксир колата, която миналата нощ се беше обърнала в канавката. Всички, които бяха там, помагаха да я изкарат на пътя. Момчето също се беше хванало за крайчеца и помагаше. През всичкото време се страхуваше да не рече някой: „А ти какво се мотаеш в краката ни? Хайде марш оттук!“ Но никой не каза тия думи, никой не го изпъди. Може би защото Кулубек му беше разрешил да помага. А тук той е най-силният, всички го уважават.

Шофьорите още веднъж се сбогуваха. Колите потеглиха. Отначало бавно, после по-бързо. И се проточиха като керван по пътя сред заснежените планини. Заминаха си децата на синовете на Рогатата майка-кошута. Те не знаеха, че по волята на детското въображение пред тях по пътя невидима тичаше Рогатата майка-кошута. С дълги, стремителни скокове се носеше тя пред автоколоната. Тя ги пазеше от беди и нещастия по трудния път. От пропасти, от лавини, от снежни виелици, от мъгла и разни други несгоди, от които през многото векове чергарски живот киргизите бяха изтърпели толкова беди. Нали за това се молеше дядо Момун на Рогатата майка-кошута, принасяйки й в жертва черна овца на разсъмване?

Заминаха си. И момчето тръгна с тях. Мислено. Седеше в кабината на Кулубек. „Чичо Кулубек — казваше му то, — а пред нас по пътя тича Рогатата майка-кошута.“ — „Ами?“ — „Наистина. Честна дума. Ето я!“

— Е, какво си се замислил? Защо стоиш? — сепна го дядо Момун. — Качвай се. Време е да се връщаме. — Наведе се от коня и вдигна момчето на седлото. — Студено ли ти е? — попита старецът и загърна топло внука си в полите на шубата.

Тогава момчето още не ходеше на училище.

А сега, като се будеше от време на време от тежкия сън, с безпокойство си мислеше: „Как ще отида утре на училище? Та аз съм болен, толкова ми е лошо…“ После се унасяше. Струваше му се, че преписва в тетрадката си думите, написани от учителката на дъската: „Ат. Ата. Така.“[2] С тези думи за първокласници той изпълваше цялата тетрадка, страница подир страница. „Ат. Ата. Така. Ат. Ата Така.“ Уморяваше се, очите му лютяха, ставаше му горещо, много горещо, отвиваше се. Но и когато лежеше отвито и мръзнеше, пак го посещаваха разни видения. Ту плуваше като риба в студената вода, плуваше към белия параход и все не можеше да доплува. Ту попадаше сред снежна виелица. В димния студен вихър боксуваха камионите със сено по стръмния път в планината. Камионите ридаеха като хора и все боксуваха на място. Колелата, въртейки се бясно, ставаха огненочервени. Колелата горяха, от тях излизаха пламъци. Опряла рога в каросерията, Рогатата майка-кошута изтикваше камиона с товара сено на върха. Момчето й помагаше, стараеше се е все сили.

Обливаше се в гореща пот. Но изведнъж товарът сено се превърна в детска люлка. Рогатата майка-кошута каза на момчето: „Да тичаме по-бързо, да отнесем бешика на леля Бекей и чичо Орозкул.“ И те се спуснаха да бягат. Момчето изостана. Ала отпред, в мрака, все звънеше и звънеше звънчето на люлката. Момчето бягаше по неговия зов.

Събуди се, когато на пруста се чуха стъпки и вратата изскърца. Дядо Момун и бабичката се бяха върнали, сякаш поуспокоени. Идването на чужди хора в лесничейството, изглежда, накара Орозкул и леля Бекей да се помирят. А може би най-сетне Орозкул се е уморил да пиянствува и е заспал. На двора не се чуваха ни викове, ни псувни.

Към полунощ луната кацна над върховете. Беше увиснала с мъглявия си диск над най-високия леден връх. Планината, окована от вечен лед, се извисяваше в мрака, призрачно проблясвайки с назъбените си вериги. А наоколо тънеха в пълно безмълвие планини, скали, черни и неподвижни лесове, а в най-ниското се биеше и шумеше по камъните реката.

През прозореца падаше като полегат поток бледата светлина на луната. Тази светлина пречеше на момчето. То се въртеше, примижаваше. Искаше да помоли баба си да пусне перденцето. Но не я помоли. Бабата беше сърдита на дядо му.

— Глупак — шепнеше тя, като си лягаше. — Като не знаеш да живееш с хората, поне си мълчи. Слушай другите. Та ти си в ръцете му. От него идва заплатата, макар и малка. Затова пък е всеки месец. А без заплата какво си? Остаря, а ум не събра…

Старецът не отвръщаше. Бабата млъкна. После изведнъж неочаквано високо каза:

— На човек отнемат ли му заплатата, вече не е човек. Той е нищо.

И отново старецът не отвърна.

Момчето не можеше да заспи. Болеше го главата и мислите му се объркваха. За училището мислеше — тревожеше се. Досега нито веднъж не беше пропуснало дори един ден и сега не можеше да си представи какво ще стане, ако утре не успее да тръгне за своето училище в Джелесай. Мислеше момчето и за това, че ако Орозкул изгони дядо му от работа, баба му няма да остави стареца на мира. Какво ще стане тогава?

Защо хората живеят така? Защо едни са зли, други добри? Защо има щастливи и нещастни? Защо има такива, от които всички се страхуват, и такива, от които никой не се бои? Защо едни си имат деца, а други си нямат? Защо може едни хора да не дават заплата на други? Навярно най-добрите хора са тия, дето получават най-големи заплати. А пък дядо получава малка и всички го обиждат. Ех, как да стане така, че и на дядо да дадат по-голяма заплата! Може би тогава и Орозкул ще почне да го уважава.

От тия мисли главата още повече го заболяваше. То отново си спомни за маралите, които видя надвечер край брода отвъд реката. Как ще прекарат те нощта там? Та нали са сами в студените скалисти планини, в черната непрогледна гора? Нали е много страшно! Ами ако ги нападнат вълци, тогава какво? Кой ще донесе за леля Бекей вълшебната люлка на рогата си?

То заспа неспокойно и заспивайки, молеше Рогатата майка-кошута да донесе брезова люлка за Орозкул и леля Бекей. „Нека си имат деца, нека си имат деца!“ — заклеваше то Рогатата майка-кошута. И чуваше далечния звън на звънчето на люлката. Бързаше Рогатата майка-кошута, окачила на рога си вълшебната люлка…

Рано сутринта момчето се събуди от докосване на ръка. Ръката беше студена, идваше направо отвън. Момчето неволно потръпна.

— Лежи, лежи. — Дядото сгря ръцете с дъха си, попипа челото му, после положи длан на гърдите, на корема му. — Ама ти май си се разболял — огорчи се дядото. — Огън имаш. Пък аз си мисля, защо ли лежи? Време е за училище.

— Аз ей сега ще стана — надигна глава момчето и всичко пред очите му се завъртя, ушите му писнаха.

— Хич да не си помислил да ставаш. — Старецът положи внука си на възглавницата. — Че кой ще те кара в училище болен? Хайде, покажи си езика.

Момчето се опита да настоява:

— Учителката ще се кара. Никак не обича някой да отсъствува…

— Няма да се кара. Аз ще й обадя. Хайде, покажи си езика.

Дядото внимателно прегледа езика и гърлото на момчето. Дълго търсеше пулса му; вдървените от груба работа корави пръсти на стареца като по чудо улавяха ударите на сърцето от горещата потна ръка на момчето. Като се убеди в нещо, старикът произнесе успокоително:

— Бог е милостив. Понастинал си просто. Студ е влязъл в теб. Днес си полежи, пък преди да заспиш, ще разтрия стъпалата и гърдите ти с топла курдючна[3] лой. Ще се изпотиш и, дай боже, на заранта ще се събудиш пъргав като зайче.

Като си спомни за вчерашното и за онова, което го чакаше, него, стареца, Момун помръкна, седнал на леглото на внука си, въздъхна и се умисли. „Да прави каквото ще“ — прошепна с въздишка той.

— Кога пък се разболя? Защо си мълчал? — обърна се той към момчето. — Снощи ли?

— Ами привечер. Когато видях маралите оттатък реката. Аз дотичах при тебе. А сетне ми стана студено.

Старецът каза, кой знае защо, е виновен глас:

— Е, добре… Ти лежи, а аз тръгвам.

Той стана, но момчето го задържа:

— Ата, а онова самата Рогата майка-кошута ли беше, а? Оная, дето е бяла като мляко, очите й ей такива, гледа като човек…

— Глупаче си ми ти — боязливо се усмихна старецът. — Е, да бъде по твоему. Може и тя да е — каза той глухо, — пречудната майка-кошута, кой знае?… Аз си мисля…

Старецът не доизрече. На вратата се появи бабата. Бързаше от двора, нещичко беше понаучила.

— Върви, старо, там — от прага заговори бабата. От това дядо Момун посърна, стана жалък, унизен. — Там искат да измъкнат отсечения бор с камион — говореше бабата. — Та ти иди, прави всичко, що ти заповядват… Ох, боже мой, млякото още не е сварено! — сепна се бабата и се захвана да разпалва печката, да дрънчи със съдовете.

Старецът се мръщеше. Щеше му се да възрази нещо, да каже нещо. Ала бабата не му даде уста да отвори.

— Е, какво си се втрещил? — възмути се тя. — Какво се опъваш? Не е за нас вече да се опъваме, нещастнико. Че кой си ти пред тях? Виж какви хора пристигнаха при Орозкул! Какъв камион имат! Натоварили го, десет трупи ще откара. А Орозкул дори не ни поглежда. Как не му говорих, как ли не го молих, не пусна дъщеря ти до прага. Седи си твоята бездетна у Сайдахмат. Изплакала си е очите. И проклина тебе — изкуфелия си баща.

— Е, стига — не се стърпя старецът и като тръгна към вратата, каза: — Дай му топло мляко. Болно е детето.

— Ще му дам, ще му дам топло мляко, върви, върви, за бога. — И след като изпрати стареца, още мърмореше. — И какво го е прихванало! Никога никому не е възразявал, по-тих от водата, по-нисък от тревата беше и — на ти тебе! Пък и на Орозкуловия кон се метна и препусна. И все заради тебе — стрелна тя със злобен поглед момчето. — Намерил заради кого да рита срещу ръжен…

Сетне тя донесе на момчето горещо мляко с жълто топено масло… Млякото пареше устните. А баба му все настояваше, подканяше го.

— Пий, пий горещичко, не бой се. Простудата само с горещо ще я прогоним.

Момчето пареше устните, сълзи избиха на очите му. Баба му изведнъж стана по-добра.

— Е, подухай го, подухай го малко… И как се случи в лошо време да се разболееш! — въздъхна тя.

Момчето повече не можеше да стиска, щеше да се напикае. Стана и почувствува в цялото си тяло някаква странна приятна слабост. Но баба му го превари.

— Чакай, сега ще ти донеса легенче.

Момчето се извърна от неудобство и пусна струята в легенчето — учуди се, че урината е толкова жълта и топла.

Почувствува се много по-леко. Главата го болеше по-малко.

Момчето лежеше спокойно, благодарно на баба си за услугата и мислеше, че до утре трябва да оздравее и непременно да отиде на училище. Мислеше си още и за това как ще разкаже в училище за трите марала, появили се в тяхната гора, за това, че бялата еленова майка е същата Рогата майка-кошута, че тя си има еленче, вече голямо и силно, а с тях един як тъмнокафяв марал с огромни рога, че той е силен и пази от вълци Рогатата майка-кошута и чедото й. И си мислеше — ще разкаже и за това, че ако маралите останат при тях и не си отидат, Рогатата майка-кошута скоро ще донесе на чичо Орозкул и леля Бекей вълшебна люлка.

А на сутринта маралите слязоха при водата. Излязоха от горния гъсталак, когато краткотрайното есенно слънце наполовина се беше издигнало над планинската верига. Колкото по-високо се издигаше слънцето, толкова по-светло и по-топло ставаше долу между планините. След нощното вцепеняване гората оживяваше, изпълваше се с движение на светлини и багри.

Като се провираха между дърветата, маралите вървяха, без да бързат, и се грееха на слънчевите полянки, поскубвайки росните листа от клонаците. Вървяха в същия ред — отпред самецът, по средата еленчето и последна — майката, Рогатата майка-кошута. Маралите вървяха по същата пътека, по която вчера Орозкул и дядо Момун свличаха към реката злополучния отсечен бор. Следата от влаченето беше останала по планинския чернозем още прясна, разорана с покъсани снопчета трева. Тази пътека водеше към брода, където беше оставено заседналото на речния праг дърво.

Маралите се отправиха към това място, защото беше добро за водопой. Орозкул, Сайдахмат, и двамата дошли за трупите, вървяха нататък, за да огледат къде е по-добре да докарат камиона, та като прикачат едно дебело въже, да извлекат дървото от водата. Дядо Момун неуверено вървеше подире им, увесил глава. Той не знаеше какво да прави след вчерашния скандал, как да се държи, какво да върши. Ще го пусне ли Орозкул да работи? Няма ли да го изгони като вчера, когато искаше да извади дървото с коня? Ами ако рече: „Що щеш ти тук? Нали ти е казано, че си уволнен от работа!“ Ами ако го наругае пред хората и го прати да си върви? Съмнения обзеха стареца, той вървеше като че ли отиваше на изтезание, но все пак вървеше. Следваше го бабичката. Тя отиваше уж по собствено желание или от любопитство. Но всъщност конвоираше стареца. Тя подтикваше Пъргавия Момун да се примири пред Орозкул, да заслужи прошката му.

Орозкул стъпваше бавно, по господарски. Вървеше и се запъхтяваше, подсмърчаше и строго поглеждаше насам-натам. И макар че от препиването главата го болеше, той изпитваше отмъстително удовлетворение. Когато се обърна, видя дядо Момун да ситни подире му като предано куче, бито от стопанина си. „Нищо, колко още има да видиш. Сега няма да те погледна. Сега за мене си нищо. Ти сам ще ми легнеш в краката“ — злорадствуваше Орозкул, спомняйки си с какъв див вик се дереше нощес Бекей в нозете му, когато я риташе, когато с ритници я гонеше от прага. „Нека! Ще изпратя тия с трупите и още повече ще притисна жената и дъртия, нека се изпокарат. Сега ще издере на баща си очите. Озвери се като вълчица“ — мислеше си Орозкул в промеждутъците, докато вървеше и разговаряше с пристигналия.

Този човек се казваше Кокетай. Беше едър, мургав мъж, колхозен счетоводител от крайезерните места. Отдавна имаше приятелство с Орозкул. Преди десет-дванадесет години Кокетай си построи къща. Орозкул му помогна с дървен материал. Продаде му евтиничко трупи да си набичи дъски. После Кокетай ожени големия си син, вдигна и на младите къща. И пак Орозкул го снабди с греди. Сега Кокетай отделяше малкия син и пак му дотрябва дървен материал за строежа. И отново старият приятел Орозкул го спасяваше. Ех, колко е труден животът! Направиш едно — е, мислиш си, сега спокойно ще си поживея. Ама животът измисли още нещо. А без такива хора като Орозкул сега не можеш се оправи…

— Дай боже скоро да те каним за новата къща. Ела, славно ще си погуляем — говореше Кокетай на Орозкул.

Той лъхтеше самодоволно, димеше с цигарата си…

— Благодаря. Канят ли ни — не отказваме, а не ни ли канят — не се натрапваме. Повикаш ли ме, ще дойда. Не ми е за пръв път да ти гостувам. Ето сега си мисля: не е ли по-добре да изчакаш вечерта, та по-късно да си заминеш? Главното е да минеш незабелязано през совхоза. Иначе, ако те засекат…

— Това е вярно — замисли се Кокетай. — Ама до вечерта е далече. Ще се измъкнем незабелязано. Нали на пътя няма пост да ни проверява?… Само ако се натъкнеш на милиция или на някой друг…

— Там е работата! — избоботи Орозкул, намръщен от възгарата и главоболието. — Сто години пътуваш по работа и по пътя си куче няма да срещнеш, ала един път на тия сто години материал ще караш и ще те спипат. Винаги е така…

Замълчаха, всеки си мислеше за нещо свое. Сега Орозкул яката се ядосваше, че вчера трябваше да остави отсечения бор в реката. А иначе трупите щяха да са готови, още през нощта щяха да ги натоварят, на разсъмване да изпрати камиона и — край… Ех, за кой дявол трябваше вчера да се случи това! Старият Момун е виновен, решил да се бунтува, да се освободи от властта, от подчинението. Добре де! Така или иначе, това няма да му се размине…

Маралите пиеха вода, когато хората стигнаха на отсрещния бряг на реката. Странни същества са хората — суетят се, вдигат шум. Заети със свои работи и разговори, те дори не забелязваха животните отвъд реката.

Маралите стояха в червените утринни крайречни храсти до глезени във водата, на чистите камъчета в крайбрежната плитчина. Пиеха на малки глътки, без да бързат, на почивки. Водата беше ледена. А слънцето припичаше отгоре все по-топло и по-приятно. Докато утоляваха жаждата, маралите се наслаждаваха на слънцето. По гърбовете им съхнеше попадалата от клончетата по пътя обилна роса. Лека пара се вдигаше от гърбовете им. Спокойно и ведро беше утрото този ден.

А мъжете тъй и не забелязваха маралите. Единият се върна при камиона, другите останаха на брега. Като помръдваха уши, рогачите ясно долавяха достигащите до тях гласове и замряха, кожата им потрепери, когато на отсрещния бряг се появи камионът със стоманеното въже. Моторът гърмеше, боботеше. Маралите трепнаха, решиха да си вървят. Но камионът изведнъж спря, престана да боботи и да бучи. Животните се побавиха, после все пак предпазливо тръгнаха — хората на другия бряг говореха много високо и припряно се суетяха.

Маралите бавно тръгнаха по пътечката през ниската крайречна гора, гърбовете и рогата им се показваха сред храстите, а хората все не ги забелязваха. И едва когато пресичаха голото петно на сухия пясък след придошлата река, хората ги видяха като на длан — на пясъка с цвят на люляк, в ярката слънчева светлина. И замряха със зинали уста в различни пози.

— Гледай, гледай, какво е това! — пръв възкликна Сайдахмат. — Елени! Откъде са дошли?

— Какво викаш, какво дигаш шум? Какви ти елени, марали са това. Още вчера ги видяхме — небрежно изрече Орозкул. — Откъде ли? Дошли са, значи.

— Вай, вай, вай! — възхищаваше се якият Кокетай и от възбуда разкопча стискащата го яка на ризата. — А какви гладки — възхити се той — охранили са се…

— А майката каква е! Гледай как стъпя — продължаваше шофьорът, облещил очи. — Ей богу, като двегодишна кобилка. За пръв път виждам такава.

— Ами бащата! Рогцата му виж! И как ги носи! И от нищо не се боят. Откъде са, Орозкул? — все питаше Кокетай и свинските му очички проблясваха алчно.

— От резервата са май — отговори важно Орозкул с чувство на господарско достойнство. — Иззад превала са дошли, от оназ страна. Че не се страхуват ли? Не са наплашени — не се страхуват.

— Ех, да ми беше сега тук пушката! — изтърси изведнъж Сайдахмат. — Двестатина килца месо ще има, а?

Момун, който до този момент стоеше плахо настрани, не се сдържа:

— Ама ти какво, Сайдахмат. Ловът им е забранен — каза тихо.

Орозкул метна изкриво към стареца навъсен поглед. „И още имаш смелост да говориш!“ — помисли той с ненавист. Искаше да го изругае така, че окончателно да го довърши, но се сдържа. Все пак имаше чужди хора.

— Няма какво да ни учиш — ядосано изрече той, без да гледа към Момун. — Ловът е забранен там, където ги развъждат. А при нас те не се отглеждат. И ние не отговаряме за тях. Ясно? — страшно погледна той объркания старец.

— Ясно — покорно отвърна Момун и навел глава, се отстрани.

Тогава бабичката още веднъж скришом го дръпна за ръкава.

— Да беше си мълчал — изсъска тя укорително.

Всичките някак посрамено сведоха поглед. Отново загледаха подир отдалечаващите се по стръмната пътечка животни. Маралите се изкачваха по нанагорнището един подир друг. Отпред тъмнокафявият мъжкар, горделиво понесъл мощните си рога, подире му безрогото еленче и Рогатата майка-кошута завършваше шествието. На фона на чистия глинест пласт маралите се очертаваха ясни и грациозни. Всяко тяхно движение, всяка тяхна крачка се виждаше.

— Ех, каква красота! — не можа да сдържи възторга си шофьорът, млад мъж с големи очи, много кротък на вид. — Жалко, че не взех фотоапарата си…

— Е, добре де, красота — недоволно го прекъсна Орозкул. — Няма какво да стоиш. Красотата няма да те нахрани. Хайде, подкарай камиона на заден ход към брега, право към водата, ама съвсем накрая. А ти, Сайдахмат, се събувай — нареди той, опивайки се вътрешно от властта си. — И ти — обърна се към шофьора. — И хайде закачайте въжето за дървото. Ама по-живо. Тепърва ни предстои работа.

Сайдахмат се зае да смъква ботушите си. Бяха възтеснички.

— Какво гледаш, помогни му — скришом побутна бабата стареца. — И ти се събувай и — във водата — подсказваше му тя със злобен шепот.

Дядо Момун се втурна да дърпа ботушите на Сайдахмат и набързо се събу и той. През това време Орозкул и Кокетай командуваха камиона:

— Давай насам, насам давай.

— Малко вляво, вляво. Ха така.

— Още малко.

Дочули отдолу непознатия шум на мотора, маралите забързаха по пътеката. Като се озъртаха тревожно, те изскочиха на стръмнината и се скриха в брезите.

— А, изчезнаха! — сепна се Кокетай. Възкликна със съжаление, сякаш плячка се бе изплъзнала от ръцете му.

— Нищо, няма къде да се дянат! — перчеше се Орозкул, отгатнал мисълта му и доволен от това. — До довечера няма да си заминаваш, ще ми бъдеш гост. Сам бог отрежда така. Ще те нагостя славно. — И като се захили, тупна приятеля си по рамото. Орозкул можеше да бъде и весел.

— Е, щом е така, както наредиш — ти си домакинът, аз гостенин — покори се якият Кокетай, оголил в усмивка едри-едри жълти зъби.

Камионът беше вече на брега със задни колела до половината във водата. Шофьорът не смееше да навлезе по-надълбоко. Сега им предстоеше да издърпат въжето до бора. Ако е достатъчно дълго, няма да е толкова трудно да извлекат ствола от плена на подводните камъни.

Въжето беше стоманено — дълго и тежко. Трябваше да го влачат по водата. Шофьорът се събуваше неохотно, с боязън поглеждаше към водата. Още не беше решил окончателно: дали да влезе в реката с ботуши, или е по-добре да се събуе. „Май по-хубаво е бос — мислеше той. — Водата все едно ще прелее над кончовите. Я колко е дълбоко, над коленете. А после цял ден да ходя с мокри ботуши.“ Но той си представи също колко студена е сега водата в реката. От това се и възползува дядо Момун.

— Не се събувай, синко — рипна към него той. — Ние със Сайдахмат ще отидем.

— Ама как така, аксакал — възрази смутеният шофьор.

— Ти си гост, пък ние сме тукашни, ти сядай зад кормилото — придума го дядо Момун.

И когато те със Сайдахмат пъхнаха един кол в рулото стоманено въже и го помъкнаха по водата, Сайдахмат завика колко му глас държи:

— Ой, ой, лед, а не вода!

Орозкул и Кокетай се подсмиваха снизходително, окуражаваха го:

— Търпи, търпи! Ще намерим с какво да те сгреем.

А дядо Момун не издаде звук. Той дори не усети вледеняващия студ. Сгушил глава между раменете си, за да стане по-незабележим, престъпяше бос по хлъзгавите подводни камъни и молеше бога само за едно — Орозкул да не го върне, да не го изгони, да не го нахока пред хората, да му прости, на него, глупавия старец.

Но Орозкул нищо не каза. Той дори сякаш не забелязваше усърдието на Момун, не го смяташе за човек. А вътрешно тържествуваше, все пак сломи разбунтувалия се старец… „Така-така — ехидно се подсмиваше Орозкул. — Запълзя, падна в краката ми. Ех, малка ми е властта, и по-големи от теб бих въртял на пръст! И по-големи бих заставил да пълзят в прахта. Да ми бяха дали поне колхоз или совхоз. Такъв ред бих въвел. Отпуснаха народа. А пък се оплакват: председателя не го уважавали, директора не уважавали. Някакъв си чобанин, а говори с началството като с равен. Глупаци, недостойни за власт! Нима с тях трябва да се отнасят така? Беше временце, глави летяха — и ни гък. Тогава имаше ред! А сега какво? Най-загубеният от загубените и той намислил изведнъж да противоречи. Хайде-хайде, попълзи, попълзи пред мене“ — злорадствуваше Орозкул, като поглеждаше от време на време към Момун.

А той, газейки в ледената вода, сгърчен, мъкнеше въжето заедно със Сайдахмат и беше доволен, че Орозкул май му е простил… „Прости мене стария, че така се случи — мислено се обръщаше той към Орозкул. — Не се сдържах вчера. Препуснах при внучето в училището. Само е, та го жаля. А днес то не отиде на училище. Заболя нещо. Забрави, прости. Та и ти не си ми чужд. Мислиш, аз не искам щастие за тебе и за щерката? Ако даде бог и аз чуя вика на новороденото от твоята жена, моята дъщеря — да не мръдна оттук, нека бог веднага ми вземе душата. Само не оскърбявай дъщеря ми, прости ми. Кълна се, бих плакал от щастие. Пък за работа — дорде съм на крака, всичко ще направя. Всичко ще сторя. Само речи…“

Изправила се встрани от брега, бабата с жестове и с целия си вид казваше на стареца: „Старай се, старо! Виждаш ли, той ти е простил. Прави каквото ти казвам, всичко ще се оправи.“

 

 

Момчето спеше. Само веднъж се събуди, когато нейде проехтя изстрел. И отново заспа. Измъчено от вчерашната безсъница и болка, днес то спеше дълбоко и спокойно. И насън чувствуваше колко е приятно да се лежи в леглото, спокойно да се изтягаш, без да усещаш ни огъня, ни треската. Щеше да спи навярно много дълго, ако не бяха баба му и леля Бекей. Те се стараеха да говорят тихичко, но издрънчаха съдовете и момчето се събуди.

— Ето дръж голямата тава. И подноса вземи — оживено шепнеше бабата в предната стая. — Пък аз ще взема кофата и ситото. Ох, кръста ми! Уморих се. Толкова работа свършихме. Но, слава богу, така се радвам.

— Ой, не говори, енеке, и аз толкова се радвам. Вчера бях готова да умра. Ако не беше Гулджамал, щях да посегна на живота си.

— И таз добра — уговаряше я бабата. — Пипер взе ли? Хайде. Сам бог ви изпрати своя дар за примирение. Хайде, хайде.

На излизане, вече на прага, леля Бекей попита бабата за момчето:

— А то още ли спи?

— Нека си подремне — отговори бабата. — Щом сготвим, ще му донесем гореща чорбица.

Момчето не заспа повече. На двора се чуваха стъпки и гласове. Леля Бекей се смееше, а Гулджамал и баба му й отвръщаха. Дочуваха се и нечии непознати гласове. „Навярно са хората, които пристигнаха нощес — реши момчето. — Значи, още не са заминали.“ Не се чува и не се вижда само дядо Момун. Къде ли е той? Какво ли прави?

Като се ослушваше в гласовете отвън, момчето чакаше дядо си. Много му се искаше да си поприказва с него за маралите, които беше видяло вчера. Нали наближава зимата. Трябва повечко сено да им оставят в гората. Нека си ядат. Трябва така да ги опитомят, че те съвсем да не се страхуват от хора, а да идват през реката тук, в двора. И тук да им дават нещо такова, което обичат най-много. Интересно, какво ли обичат най-много? Да научат маралчето да ги следва навсякъде. Ех, че хубаво ще бъде. Може би то и в училище ще ходи с него…

Момчето чакаше дядо си, но той не се показваше. А внезапно пристигна Сайдахмат. Много доволен от нещо. Весел. Сайдахмат се олюляваше, усмихваше се сам на себе си. И когато се приближи, дъх на спирт удари момчето в носа. То никак не обичаше тази неприятна остра миризма, която му напомняше за буйствата на Орозкул, за страданията на дядо му и леля Бекей. Но, за разлика от Орозкул, когато Сайдахмат се напиеше, ставаше по-добър, по-весел, и въобще ставаше някак безобидно глуповат, въпреки че и трезвен не се отличаваше с много ум. Между него и дядо Момун в подобни случаи се водеше например такъв разговор:

— Кво се усмихваш като щурчо, Сайдахмат? И ти ли си се нарязал?

— Аксакал, толкова те обичам! Честна дума, като роден баща.

— Ех-ех, на твоите години! Я виж другите, с камиони препускат, а ти езика си не можеш да управляваш. Аз да бях на твоите години, най-малкото на трактор бих седял.

— Аксакал, във войската командирът ми каза, че не ме бива по тази част. Затова съм пехота, аксакал, а без пехота — наникъде…

— Пехота! Лентяй си ти, а не пехота. А каква жена имаш. Господ очи няма. Сто такива като теб не чинят колкото една Гулджамал.

— Затова сме и тук, аксакал — аз съм един, тя е една.

— Какво да приказва човек с теб. Здрав като бик, а умът ти… — дядо Момун безнадеждно махаше с ръка.

— Му-у-у-у — мучеше и се смееше подире му Сайдахмат.

Сетне, като се спираше насред двора, запяваше своята, кой знае къде чута песен.

Откъм червени планини

на кон червен аз долетях.

Червен кръчмарю, отвори,

червено вино почерпи!

Откъмто тъмни планини

на тъмен вол пристигнах аз,

кръчмарю тъмен, отвори,

и тъмно вино почерпи!…

И така можеше да продължава до безкрай — той пристигаше от планините на камила, на петел, на мишка, на костенурка — на всичко, което можеше да се движи. Пиян Сайдахмат се харесваше на момчето дори повече от трезвен.

И затова, когато дойде пийналият си Сайдахмат, момчето ласкаво му се усмихна.

— Ха! — възкликна Сайдахмат учудено. — Пък на мен ми казаха, че си болен. А ти съвсем не си болен. Защо не тичаш по двора? Така няма да мине… — Тръшна се на леглото му и като го облъхна с дъх на спирт и с мирис на сурово, прясно заклано месо, с който бяха напоени ръцете и дрехата му, взе да се боричка с момчето и да го целува. Бузите му, обрасли с груба четина, подпалиха лицето на момчето.

— Ама стига, чичо Сайдахмат — замоли се момчето. — А къде е дядо, не си ли го виждал?

— Дядо ти е там, нещо малко тъй… — Сайдахмат неопределено завъртя ръце във въздуха. — Ние такова… Измъквахме бора от водата. Е, и пийнахме си да се посгреем. Пък сега той, нещо тъй, вари месо. Ставай! Хайде, обличай се — и да тръгваме! Как така! Не може така. Всички там, а ти тук самичък.

— Дядо не ми е разрешил да ставам — каза момчето.

— Ех и ти, не е разрешил. Да идем да видим. Такова нещо всеки ден не се случва. Днес има пир. И чашата пълна, и лъжицата пълна, и устата пълна! Ставай!

Той започна да облича момчето с пиянска несръчност.

— Аз сам — опита да му откаже момчето, усещайки тъпи пристъпи на замайване, но пияният Сайдахмат не го слушаше. Той смяташе, че върши благодеяние, момчето го зарязали, само в къщи, а днес е такъв ден, когато и чашата е пълна, и лъжицата е пълна, и устата е пълна…

Като се олюляваше, момчето излезе подир Сайдахмат. Денят в планината беше ветровит, облачен. Облаците бягаха бързо по небето. И докато момчето премине пруста, времето на два пъти рязко се промени — от нетърпимо ярък слънчев ден до неприятен полумрак. Момчето усети, че от това го заболя главата. Подгонен от порива на вятъра, в лицето го удари дим от огън. Очите го засмъдяха. „Навярно днес перат“ — помисли си момчето, защото обикновено на двора палеха огън, когато имаше голямо пране; тогава топлеха вода и за трите къщи в един грамаден черен котел. Сам човек не може помръдна този котел. Леля Бекей и Гулджамал го вдигаха заедно.

Момчето обичаше голямото пране. Първо, огън на открито — можеш да му се полюбуваш, не е като в къщи. Второ, много интересно е простирането на изпраните дрехи. Бели, сини, червени парцали по въжето красят двора. Момчето обичаше и да се промъква до дрехите, увиснали на въжето, да допира бузи до влажната им тъкан.

Ала този път по двора нямаше никакви дрехи. А под казана бяха разпалили силен огън — от кипящия казан се вдигаше гъста пара, а той догоре беше напълнен с големи късове месо. Месото вече се беше сварило: неговият аромат и мирисът на огъня погъделичкаха носа му, събраха в устата му слюнка. Леля Бекей с нова червена рокля, с нови хромови ботуши, с пъстър шал, смъкнал се на раменете й, наведена над огъня, обираше пяната от варивото, а дядо Момун, седнал на колене до нея, обръщаше горящите цепеници.

— Ей го дядо ти — каза Сайдахмат на момчето. — Хайде!

И щом запя:

Откъм червени планини

на кон червен аз долетях —

от плевнята се подаде Орозкул с бръсната глава, с брадва в ръце и със запретнати ръкави на ризата.

— Къде се губиш? — страшно извика той на Сайдахмат. — Тук гостенинът дърва цепи — кимна към шофьора, който удряше цепениците, — а ти песни пееш.

— Е, ние това на бърза ръка ще го свършим — успокои го Сайдахмат и се запъти към шофьора. — Дай, брат, аз сам.

А момчето се приближи до дядо си, клекнал пред огнището. Приближи се откъм гърба му.

— Ата — каза то. Дядото не чуваше.

— Ата — повтори момчето и побутна дядо си по рамото.

Старецът се обърна и момчето не го позна. Дядо му също беше пиян. Момчето не можеше да си спомни да е виждало дядо си даже пийнал. Дори да се беше случвало такова нещо, то само на някой помен на исъккулските старци, където поднасят водка на всички, дори и на жените. Но така без повод — такова нещо не се беше случвало с дядо му.

Старецът обърна към момчето някакъв далечен, странен, тъп поглед. Лицето му беше пламнало, зачервено и когато той позна внук си, изчерви се още повече. Покри се с пламтяща червенина и веднага побледня. Дядото бързо стана.

— Ти какво, а? — глухо каза той, като притисна внук си. — Ти какво, а? Ти какво? — и освен тия думи нищо не можеше да произнесе, сякаш бе загубил способност да говори.

Вълнението му се предаде на момчето.

— Болен ли си, ата? — с тревога запита то.

— Не, не. Аз само така — измърмори дядо Момун. — Ти върви, поразходи се. Пък аз тук дървата, ей тъй…

Той почти отблъсна внук си и дал гръб сякаш на целия свят, отново обърна лице към огнището. Стоеше на колене и не се обръщаше, никъде не гледаше, зает само със себе си и с огъня. Старецът не видя как внук му объркано попристъпи от крак на крак, тръгна из двора и се отправи към Сайдахмат, който цепеше дърва.

Момчето не разбираше какво е станало с дядо му и какво изобщо е станало. И чак когато се приближи до плевнята, то забеляза голямата купчина червено прясно месо, натрупано върху една кожа, постлана на земята с косъма отдолу. По краищата на кожата още се точеха бледи струйки кръв. Встрани, там, където изхвърляха нечистотиите, кучето, ръмжейки, дърпаше търбуха. Край купчината месо беше клекнал — същинска обла скала — някакъв непознат, грамаден, тъмнолик човек. Беше Кокетай. Той и Орозкул с ножове в ръце разснопваха месото. Спокойно, без да бързат, хвърляха те отделните кости и месото върху опънатата кожа.

— Какво удоволствие! А какъв мирис! — боботеше черният едър човек, като душеше месото.

— Вземай, вземай, хвърляй на твоята купчина — щедро му предлагаше Орозкул. — Бог ни даде от стадото си в деня на твоето пристигане. Такова нещо не се случва всеки ден.

При това Орозкул пъхтеше, току ставаше и поглеждаше опънатия си корем, сякаш беше преял, и веднага си личеше, че здравата си е пийнал. Задъхваше се, сумтеше и отмяташе глава, за да си поеме въздух. Месестото му като виме на крава лице беше лъснало от доволство и ситост.

Момчето се стъписа, полазиха го ледени тръпки, когато видя до стената на плевника рогата глава на марал. Отсечената глава се търкаляше в пепеляка, напоен с тъмни петна изтекла кръв. Приличаше на чепат дънер, изхвърлен край пътя. До главата бяха захвърлени четири крака с копита, отрязани до коленете.

Момчето с ужас гледаше тази страшна картина. Не вярваше на очите си. Пред него лежеше главата на Рогатата майка-кошута. То искаше да избяга оттук, но краката не му се подчиняваха. Стоеше и гледаше обезобразената мъртва глава на бялата кошута. Тази глава, която до вчера беше Рогатата майка-кошута, до вчера го гледаше от отвъдния бряг с добър и втренчен поглед, с която то мислено разговаряше и която заклеваше да донесе на рогата си вълшебна люлка със звънче.

Всичко това изведнъж се беше превърнало в безформена купчина месо, одрана кожа, отсечени крака и захвърлена глава.

Трябваше да се махне, а стоеше, вкаменено, без да проумява как и защо е станало всичко. Черният едър мъж, този, който делеше месото, бодна от купчината с острието на ножа си един бъбрек и го подаде на момчето.

— На, момченце, изпечи го на жарта, вкусно е — каза той.

Момчето не помръдна.

— Вземи! — заповяда Орозкул.

Момчето беше протегнало ръка, без да усеща, и сега стоеше, стиснало в студената си длан още топлия нежен бъбрек на Рогатата майка-кошута. А в същото време Орозкул вдигна за рогата главата на бялата кошута.

— Ама че е тежка! — окачи я той на кантара. — Само рогата колко тежат.

Той нагласи главата върху дръвника, взе брадвата и се зае да сече рогата от черепа.

— Ей, че рога! — мърмореше си той и с хрущене забиваше острието на брадвата в основата на рогата. — Това е за дядо ти — смигна той на момчето. — Като умре, ще ги поставим на гроба му. Нека сега някой посмее да каже, че не го уважаваме. Какво повече! Заради такива рога не е грях човек още днес да умре! — ухили се той, като се целеше с брадвата.

Рогата не се поддаваха. Не беше така лесно да се отсекат. Пияният Орозкул удряше не на място и това го вбесяваше. Главата се смъкна от дръвника. Тогава Орозкул започна да я сече направо на земята. Главата отскачаше, а той я гонеше с брадвата.

Момчето потреперваше, всеки път неволно отстъпваше назад, но не можеше да намери сили да се махне. Като в кошмарен сън, заковано на място от една страшна и непонятна сила, то стоеше и се чудеше защо стъкленото немигащо око на Рогатата майка-кошута не се пази от брадвата. Не мига, не се затваря от страх. Главата отдавна се беше оваляла в кал и прах, но окото си оставаше чисто и сякаш все още гледаше света с нямото, застинало смайване, в което го е стигнала смъртта. Момчето се страхуваше, че пияният Орозкул ще улучи с удара си окото.

А рогата не се поддаваха. Орозкул все повече се гневеше, беснееше и вече без да подбира, удряше с брадвата по главата както му падне — и с тъпото, и с острото.

— Ама ти ще строшиш рогата. Дай на мен — приближи се Сайдахмат.

— Назад! Аз сам! Я го виж — щял съм да ги потроша! — изхърка Орозкул, размахвайки брадвата.

— Е, както искаш — плю Сайдахмат и си тръгна. Последва го същият онзи черен едър мъж. Той мъкнеше в чувал своя дял месо.

А Орозкул с пиянска упоритост продължаваше да сече зад плевнята главата на Рогатата майка-кошута. Човек можеше да си помисли, че той извършва дългоочаквано отмъщение.

— Ах ти, гад! — с пяна на уста ритна той главата с ботуш, сякаш мъртвата глава можеше да го чуе. — Е, не, да имаш да вземаш! — налиташе с брадвата отново и отново! — Да не се казвам Орозкул, ако не те довърша. На ти на тебе! На! — трошеше я той с брадвата.

Черепът пукаше, встрани летяха парченца кост. Момчето изпищя, когато брадвата неочаквано разсече окото. От разсечената очна яма бликна тъмна, гъста течност. Окото беше умряло, изчезнало, опустяло…

— И по-здрави глави мога да разбия! И по-яки рога да отсека! — ръмжеше Орозкул в пристъп на дива злоба и омраза към тази невинна глава.

Най-сетне успя да пробие черепа на темето и на челото. Тогава захвърли брадвата, улови се с две ръце за рогата и като притискаше с крак главата, дръпна рогата с всичка сила. Изтръгваше ги и те пукаха като корени. Това бяха същите рога, на които с молбите на момчето Рогатата майка-кошута трябваше да донесе вълшебната люлка за Орозкул и леля Бекей…

На момчето му прилоша. То се извърна, изпусна бъбрека на земята и бавно се отдалечи. Страхуваше се да не падне или да не повърне тук, пред очите на хората. Прибеляло, със студена лепкава пот на челото мина покрай огнището, в което огънят гореше като бесен, над което от котела се кълбеше гореща пара и край което, обърнал гръб на всички, седеше както и преди с лице към огъня нещастният дядо Момун. Момчето не обезпокои дядо си. Искаше му се по-бързо да се добере до леглото и да легне, да се покрие презглава. Да не вижда, да не чува нищо. Да забрави…

Срещна го леля му Бекей. Нелепо издокарана, но с морави следи по лицето от Орозкуловия побой, мършава и неуместно весела, бързаше тя днес по оправянето на „голямото месо“.

— Какво ти е? — спря тя момчето.

— Главата ме боли — каза то.

— Мило мое, ти си болничко — каза тя изведнъж в пристъп на нежност и почна да го обсипва с целувки.

И тя беше пияна. От нея също противно вонеше на водка.

— Главата го боляла — бърбореше тя умилена. — Милото ми! Навярно искаш да ядеш?

— Не, не ща. Искам да легна.

— Че да вървим, да вървим, аз ще те сложа. Ами как така сам-саменичък ще лежиш. Нали всички ще бъдат у нас. И гостите, и нашите. Пък и месото е вече готово. — И го помъкна със себе си.

Когато отново минаваха край огнището, иззад плевнята се показа Орозкул, цял в пот и червен като възпалено виме. Той победоносно тръсна до дядо Момун отсечените маралови рога. Старецът се попривдигна от мястото си.

Без да гледа към него, Орозкул вдигна ведрото с вода и като го облегна на гърдите си, почна да пие и да се облива.

— Сега можеш да умираш — подхвърли той, откъсвайки се от водата, но отново се залепи за кофата.

Момчето чу как дядо му прошепна:

— Благодаря, сине, благодаря. Сега не е страшно и да умра. Че как, почит и уважение е това, ще рече…

— Аз си отивам — каза момчето, като усети слабост в тялото си.

Леля Бекей не се съгласи.

— Там няма какво да правиш сам — и почти насила го поведе в своя дом. Настани го на леглото в ъгъла.

В дома на Орозкул всичко беше готово за трапезата. Варено, печено, готвено — по много. С всичко това оживено се занимаваха бабата и Гулджамал. Леля Бекей тичаше от къщата до огнището. В очакване на голямото ядене, Орозкул и черният едър Кокетай, поизлегнали се на пъстрите одеяла, с възглавници под лактите, си посръбваха чай. Те някак отведнъж бяха почнали да важничат и се чувствуваха като князе. Сайдахмат им наливаше чай на дънцето на чинийките.

А момчето си лежеше тихо в ъгъла, сковано и напрегнато. Отново го тресеше. То искаше да стане и да си отиде, но се боеше, че щом слезе от леглото, веднага ще повърне. И затова трескаво стискаше в себе си тази буца, заседнала в гърлото му. Не смееше да мръдне.

Скоро жените викнаха Сайдахмат на двора. И после той се появи на вратата с цяла камара димящо месо в огромна емайлирана тава. С мъка донесе товара и го постави пред Орозкул и Кокетай. Подире му жените внесоха разни други гозби.

Отново насядаха, приготвиха ножове и чинии. В това време Сайдахмат наливаше водка по чашите.

— Водката ще командувам аз — боботеше той, като кимаше към бутилката в ъгъла.

Последен дойде дядо Момун. Странен, много по-жалък от обикновено беше днес старецът. Той искаше да се прикъта някъде встрани, но черният як Кокетай великодушно го покани до себе си.

— Минете тук, аксакал.

— Благодаря. Ама нали ние, ние сме си у дома — опита се да откаже дядо Момун.

— Но все пак вие сте най-старият — настоя Кокетай и го намести между себе си и Сайдахмат. — Да пием, аксакал, по случай вашата сполука. Имате първата дума.

Дядо Момун неуверено се изкашля.

— За мир в този дом — каза той измъчено. — А там, дето има мир, там има и щастие, деца мои.

— Правилно, правилно! — подеха всички, гаврътвайки чашите.

— Ами вие какво? Не, няма да я бъде тая! Пожелавате щастие на зет си и дъщеря си, а не пиете — упрекна Кокетай смутения дядо Момун.

— Е, щом е за щастие, аз такова… — разбърза се старецът.

За почуда на всички той изпразни до дъно почти пълната чаша и зашеметен, заклати старата си глава.

— Ето това се казва!

— Нашия старец си го бива!

— Герой е вашият старец!

Всички се смееха, всички бяха доволни, всички хвалеха дядото.

В стаята стана горещо и задушно. Момчето лежеше в мъчителни страдания, все му се гадеше. Лежеше със затворени очи и чуваше как хората мляскат, гризат, сумтят, като гълтат месото на Рогатата майка-кошута, как се черпят с вкусни късове, как се чукат с омазаните чаши, как трупат в тавата оглозганите кости.

— Не месо, а младо жребче! — похвали Кокетай, като примлясна с устни.

— Че какво, ние да не сме глупаци, да живеем в планините, пък да не ядем такова месо — говореше Орозкул.

— Вярно, за какво живеем тук — пригласяше му Сайдахмат.

Всички хвалеха месото на Рогатата майка-кошута: и бабата, и леля Бекей, и Гулджамал, и дори дядо Момун. На момчето също тикаха в чиния месо и други неща. Но то отказваше и като видяха, че не му е добре, пияните го оставиха на мира.

Момчето лежеше, стиснало зъби. Струваше му се, че така по-лесно ще удържи гаденето. Но още повече го измъчваше съзнанието за собствената му безпомощност и това, че няма сили нищо да стори на тия хора, убили Рогатата майка-кошута. И в своя детски праведен гняв, в отчаянието си момчето измисляше разни начини на отмъщение, измисляше как би могло да ги накаже, да ги накара да разберат какво страшно злодеяние са извършили. Ала нищо по-добро не можа да измисли от това да повика на помощ Кулубек. Да, същия онзи момък с матроска рубашка, който пристигна с младите шофьори за сено в онази бурна снежна нощ. Той беше единственият от всички познати на момчето, който би могъл да надвие Орозкул, да му каже цялата истина в очите.

… По зова на момчето Кулубек долетя с камиона си, изскочи от кабината с готов автомат:

— Къде са?

— Там!

Дотичаха двама до къщата на Орозкул, дръпнаха вратата.

— Нито крачка! Горе ръцете! — сърдито заповяда Кулубек, като насочи автомата.

Всички се стъписаха. Вцепениха се от страх, кой където седеше. Залъците заседнаха в гърлата им. С кокали в мазните си ръце, с мазни бузи и мазни уста, преяли, пияни, те не можаха дори да се помръднат.

— Хайде, ставай, гадино! — Кулубек допря автомата в слепоочието на Орозкул и той целият се затресе, падна в краката на Кулубек.

— По-щади ме, не-не ме уби-вай!

Но Кулубек беше неумолим.

— Излизай, гадино! Свърши ти се царството! — С як ритник по тлъстия задник застави Орозкул да стане и да излезе от къщи.

И всички, които бяха там, изплашени и мълчаливи, излязоха на двора.

— Застани до стената! — заповяда Кулубек на Орозкул. — За това, че ти уби Рогатата майка-кошута, за това, че си отсякъл рогата й, на които тя носеше люлката — смърт за тебе!

Орозкул се просна в прахта, запълзя, зави, застена.

— Не ме убивайте, та аз и деца си нямам. Сам съм на света. Ни син имам, ни дъщеря…

И къде се дяна неговата надменност, неговото високомерие! Жалък и нищожен страхливец. Да ти се отще такъв да го убиеш.

— Добре, няма да го убиваме — каза момчето на Кулубек. — Но нека този човек се махне оттук и повече никога да не се връща. Не ни трябва тук. Нека да си върви.

Орозкул стана, попридърпа панталоните си и като не смееше да се огледа, побягна надалеч — дебел, подпухнал, с увиснали бричове. Но Кулубек го спря:

— Стой! Ще ти кажем една последна дума. Ти никога няма да имаш деца. Ти си зъл човек и негодник. Тук тебе никой не те обича. Не те обича гората, нито едно дърво, дори нито една тревичка не те обича. Ти си фашист! Махни се — и то завинаги. Хайде, по-бързо!

Орозкул побягна, без да поглежда назад.

— Шнел! Шнел! — смееше се подире му Кулубек и за да го сплаши, гръмна с автомата във въздуха.

Момчето се радваше и ликуваше. А когато Орозкул се скри от погледа му, Кулубек каза на другите, застанали виновно край вратата:

— Че как сте живели вие с такъв човек? И не ви ли е срамно?

Момчето почувствува облекчение. Справедлива беше присъдата. И то така повярва в своята мечта, че забрави къде се намира, по какъв случай пиянствуваха в дома на Орозкул.

… Взрив от смях го изтръгна от това блажено състояние. Момчето отвори очи и се ослуша. Дядо Момун го нямаше в стаята. Излязъл бе навярно. Жените прибираха съдовете. Канеха се да поднасят чая. Сайдахмат разказваше нещо с висок глас. Насядалите се смееха на приказките му.

— Е, и какво по-нататък?

— Разправяй!

— Не, чувай, разкажи повторно още веднъж — молеше Орозкул, като се превиваше от смях — как беше, а? Как си го наплашил. Ох, не мога повече!

— Та така, значи. — Сайдахмат охотно се захвана да повтаря разказаното. — Тъкмо почнахме да се приближаваме към маралите, а те стояха на края на горичката, и трите. Тъкмо привързахме конете за едно дърво и моят старец изведнъж ме хваща за ръката. „Не можем — казва — да стреляме в маралите. Ние сме бугинци, деца на Рогатата майка-кошута!“ И ме гледа като дете. Моли ме с очи. Пък аз — ако щеш, вярвай, ако щеш, не — се задушавам от смях. Но не се засмях. А, напротив, държа се сериозно. „Ти какво — казвам, — в тъмницата ли искаш да те хвърлят?“ — „Не“ — казва той. „А знаеш ли, че това са бейски приказки, измислени в невежествените чорбаджийски времена, за да сплашват бедняците!“ Тогава той зяпна: „Ама ти какво?“ — казва… „Тъкмо това — отговарям, — ти тия приказчици ги зарежи, иначе няма да гледам, че си стар, ще напиша за тебе, където трябва.“

— Ха-ха-ха! — разсмяха се дружно насядалите. И най-вече Орозкул. Той се хилеше с наслада.

— Е, и после промъкваме се ние. Друго животно отдавна би офейкало и следа от него не би останала, а тия полуумни марали не бягат, като че не се страхуват от нас. Е, толкоз по-добре, мисля си — с хвалба разказваше пияният Сайдахмат. — Аз съм напред с пушката. Старецът отзад. И неочаквано ме налетя съмнението. През живота си врабче не съм застрелял. А тука работата такава: не улуча ли — ще драснат из гората и иди ги търси. Опитай се да ги стигнеш. Ще избягат отвъд превала. Защо да се изпуска такъв дивеч? А старият е ловец, мечка е гътвал на времето си. И му казвам: „Ето ти пушката, старо, стреляй.“ А той за нищо на света не ще. „Сам — казва — си стреляй.“ А пък аз му викам: „Ама аз съм пиян.“ И се поклащам, уж на краката си не мога да стоя. Той видя, че когато извлякохме дървото от реката, изпихме с вас бутилчица. Та се престорих.

— Ха-ха-ха!…

— Няма да улуча — казвам, — маралите ще избягат, втори път няма да се върнат. А не бива да се прибираме с празни ръце. Сам знаеш. Внимавай. „Защо са ни пратили тук?“ Мълчи. Но не взема пушката. „Е — казвам, — както искаш.“ Хвърлих пушката и уж си отивам. Той подире ми. „На мен — казвам — ми е все едно, изгони ли ме Орозкул, ще отида да работя в совхоза. Ами ти на стари години къде?“ Мълчи. И аз тихичко, значи, само за ефект:

Откъм червени планини

на кон червен аз долетях,

червен кръчмарю, отвори!…

— Ха-ха-ха!…

— Повярва, че съм наистина пиян. Върна се за пушката. Аз също се върнах. Додето се разправяхме, нашите марали бяха се поотдалечили. „Е — казвам му, — внимавай да не избягат, няма да ги стигнеш. Стреляй, докато не са наплашени.“ Взе старецът пушката. Запромъквахме се. А той все си шепне като побъркан: „Прости ми, Рогата майко-кошута, прости ми…“ Аз пък своето си знам: „Внимавай — казвам, — изпуснеш ли ги — бягай заедно с маралите, където ти очи видят, по-добре не се връщай.“

— Ха-ха-ха!…

От пиянския дъх и смях на момчето му ставаше все по-горещо и задушно, главата го цепеше от набъбваща и ненамаляваща болка. Струваше му се, че някой го рита с крака в главата, че някой сече главата му с брадва. Струваше му се, че някой се мери с брадва в очите му и то въртеше глава, мъчеше се да избегне удара. Изнемогвайки от огъня, то изведнъж се намери в леденостудената река. Превърна се в риба. Опашка, тяло, перки — всичко рибешко, само главата му си остана неговата, на всичко отгоре го болеше. То заплува в безмълвната тъмна подводна хладина и си мислеше, че сега завинаги ще си остане риба и никога няма да се върне в планината. „Няма да се върна — говореше си то само. — По-добре да съм риба, по-добре да съм риба…“

И никой не забеляза как момчето се смъкна от леглото и излезе. Едва успя да свърне зад ъгъла и започна да повръща. Опряло се на стената, момчето стенеше, плачеше и през сълзи, задъхано от ридания, нареждаше:

— Не, по-добре да бъда риба. Ще отплувам оттук. По-добре да бъда риба.

А в къщата на Орозкул се деряха и се провикваха пиянски гласове. Този дивашки смях оглушаваше момчето, причиняваше му нетърпима болка и мъка. Струваше му се, че му е лошо, защото чува този чудовищен кикот. Като се посъвзе, тръгна из двора. Там беше пусто. Край угасналото огнище се натъкна на мъртвешки пияния дядо Момун. Старецът лежеше в прахта до отсечените рога на Рогатата майка-кошута. Кучето глождеше кости от главата на кошутата. Никого нямаше наоколо.

Момчето се наведе над дядо си, побутна го по рамото.

— Ата, да си вървим — каза то. — Хайде.

Старецът не отговаряше, той нищо не чуваше, не можеше да си вдигне главата. Пък и какво можеше да отговори, какво да каже?

— Хайде, ата, ставай да се прибираме — молеше момчето.

Кой знае, разбираше ли то със своя детски ум, или пък въобще не се досещаше, че старият Момун лежи тук като разплата за своята приказка за Рогатата майка-кошута, че не по своя воля беше посегнал на онова, което цял живот му бе внушавал — на паметта на дедите, на съвестта и заветите си, че е извършил това нещо заради злощастната си щерка, заради него, внука…

И сега, сразен от мъката и позора, старецът лежеше като убит, по очи, и не отговаряше на гласа на момчето.

Момчето приседна край дядо си, опита се да го размърда.

— Ата, ама хайде вдигни глава — молеше то. Беше бледо, движенията му слаби, ръцете и устните му трепереха. — Ата, аз съм. Чуваш ли? — говореше то. — Много ми е зле — заплака момчето. — Главата ме боли, много ме боли.

Старецът застена, размърда се, но не можа да дойде на себе си.

— Ата, а Кулубек ще дойде ли? — запита изведнъж момчето през сълзи. — Кажи, ще дойде ли Кулубек? — дърпаше го то.

Принуди дядо си да се обърне и изтръпна, когато срещу му се извърна лицето на пияния старец, сплескано с кал и прах, с жалка, сплъстена брадица и в тази минута му се привидя главата на бялата кошута, отсечена с брадвата на Орозкул. Момчето бързо се отдръпна уплашено и като се отдалечаваше от дядо си, промълви:

— Аз ще стана риба. Чуваш ли, ата, ще отплувам. А дойде ли Кулубек, кажи му, че съм станал риба.

Старецът не отвръщаше нищо.

Момчето си тръгна бавно нататък. Спусна се до реката. И нагази право във водата…

Никой още не знаеше, че момчето е отплувало като риба по реката. На двора се разнасяше пиянската песен:

Откъм гърбати планини

на гърбата камила дойдох,

кръчмарю гърбав, отвори,

горчиво вино почерпи!…

Ти отплува. Ти не дочака Кулубек. Колко жалко, че не дочака Кулубек. Защо не изтича на пътя? Ако беше тичал дълго по пътя, непременно щеше да го срещнеш. Отдалеч щеше да познаеш камиона му. И трябваше само да вдигнеш ръка, той веднага щеше да спре.

— Къде? — щеше да запита Кулубек.

— При теб — щеше да отговориш ти.

И той щеше да те вземе в кабината. И щяхте да потеглите. Ти и Кулубек. А пред вас по пътя щеше да тича невидима за никого Рогатата майка-кошута. Но ти щеше да я виждаш.

Ала ти отплува. Знаел си, че никога не ще се превърнеш в риба? Че няма да доплуваш до Исък Кул, че не ще видиш белия параход и не ще му кажеш: „Здравей, бял параход, това съм аз!“

Сега мога да кажа само едно: ти отхвърли онова, с което твоята детска душа не можа да се примири. И в това е моята утеха. Ти живя като мълния — блесна веднъж и угасна. А мълниите се раждат от небето. Пък небето е вечно. И в това също е моята утеха.

И още в това, че детската съвест у човека е като зародиша в зърното, без зародиш зърното няма да покълне. И каквото и да ни очаква на тоя свят, правдата ще пребъде вовеки, дордето се раждат и умират хора…

Сбогувам се с теб, момче, и повтарям твоите думи: „Здравей, бял параход, това съм аз!“

Бележки

[1] Астапрала — опази боже! — Б.а.

[2] Ат, ата, така — кон, баща, подкова. — Б.а.

[3] Курдючни овце — специална порода средноазиатски овце с много лой. — Б.пр.

Край