Чингиз Айтматов
Белият параход (2) (След приказката)

3

Белият параход се отдалечаваше. През бинокъла вече не можеха да се различат комините му. Скоро щеше да се скрие от погледа. Сега момчето трябваше да измисли края на своето плаване с бащиния си параход. Всичко излезе хубаво, само краят се опъваше. То лесно си представяше как се превръща в риба, как плува по реката към езерото, как изскача пред белия параход, как се среща с баща си. И всичко, което разказва на баща си. Но по-нататък работата се запичаше. Защото ето например брегът вече се вижда. Параходът се насочва към кея. Моряците се готвят да слизат на брега. Ще си отидат у дома. Баща му също ще трябва да се прибира. Жена му и двете му дечица го чакат на кея. Какво да прави? Да отиде с баща си? Ще го вземе ли той със себе си? Ако го вземе, пък жена му попита: „Кой е този, откъде е, защо е дошъл?“ Не, по-добре да не отива…

А белият параход плуваше все по-нататък и се превръщаше в едва видима точка. Слънцето лягаше вече на водата. През бинокъла се виждаше как ослепително сияе огнено-лилавата повърхност на езерото.

Параходът си отиде, загуби се. Ето че свърши приказката за белия параход. Трябва да се прибира.

Момчето вдигна чантата си от земята, стисна бинокъла под мишница. Заспуска се бързо от върха, като змийче се плъзгаше по склона. И колкото се приближаваше към къщи, толкова по-неспокойно ставаше на душата му. Предстоеше да отговаря за издъвканата от телето рокля. Мислеше само за наказанието. За да не се отчая съвсем, момчето каза на чантата: „Не бой се. Е, ще ни посгълчат. Нали аз не нарочно. Просто не знаех, че телето е избягало. Е, ще ме пернат по врата. Ще изтърпя. А тебе, ако те запратят на пода, не се плаши. Нали си чанта, няма да се строшиш. Виж, ако бинокълът попадне в ръцете на баба, няма да се отърве. Отпърво ще скрием бинокъла в плевника, а после ще се прибираме…“

Така и направи. Някак боязливо прекрачи прага.

Ала в къщи цареше напрегната тишина. Навън беше така тихо и пусто, сякаш хората бяха напуснали това място. Леля Бекей пак я беше бил мъжът й. И пак дядо Момун е трябвало да усмирява пощурелия си зет, пак е трябвало старецът да моли, да скланя, да виси на юмручищата на Орозкул и да гледа целия този позор — дъщеря си — пребита, разчорлена, да вие. И да чува как пред него, пред родния баща, хулят дъщеря му с най-последни думи. Как я наричат ялова кучка, трижди проклета ялова магарица и още с какви ли не думи. И да чува как с див, обезумял глас дъщеря му кълне съдбата си: „Нима аз съм виновна, че бог ме е лишил от рожба! Колко жени по света раждат като овце, а мене небето ме е проклело. Защо? За какво ми е такъв живот? По-добре ме убий, изверго? На, удряй, удряй…“

Старецът Момун скръбно седеше в ъгъла, все още дишаше тежко, присвил клепки, а ръцете му, отпуснати на коленете, трепереха. Беше много блед.

Момун погледна към внука си и без да продума нещо, отново уморено притвори очи. Баба му я нямаше в къщи. Беше отишла да придобрява леля Бекей и мъжа й, да поподреди малко у тях, да събере строшените съдове. Такава е баба му: когато чичо Орозкул бие жена си, баба му не се намесва и възпира стареца. А след боя отива да увещава, да ги успокоява. Добре поне, че и това прави.

На момчето най му беше жал за стареца. Всеки път в такива дни той едва не умираше. Като треснат седеше в ъгъла и не се показваше никому пред очите. Никому, нито на една душа не казваше това, за което мислеше. А в такива минути Момун си мислеше, че е вече стар, че си имаше един син, но загина въз войната. Никой вече не го знае, никой не го помни. Да беше жив син му, може би и съдбата му нямаше да е такава. Скърбеше Момун и по умрялата си жена, с която бе преживял много години. Но най-голямата му беда бе тази, че дъщерите му нямаха късмет. Малката му остави внука, замина за града и се свира сега с голямото си семейство в една стая. Другата се мъчи тук с Орозкул. И макар че той, старецът, е при нея, и макар че всичко ще изтърпи заради дъщеря си, все няма и няма за нея майчинско щастие… А вече много години, откак живее тя с Орозкул. Опротивял й е вече животът с него, ама къде да се дене?… А как ще бъде после — ще му дойде и на него часът, ще умре, вече е стар — как тогава ще я кара дважди нещастната му щерка?

Момчето набързо сръбна от чашката кисело мляко, изяде парче питка и притихна до прозореца. Не запали лампата, не искаше да тревожи дядо си, нека си седи и си мисли.

Момчето също си мислеше за нещо свое. Не разбираше то защо леля Бекей угажда на мъжа си с водка. Удари я той с юмрук, а тя после още половинка му донесе…

Ех, лельо Бекей, лельо Бекей! Колко пъти мъжът й я е претрепвал до смърт, а тя му прощава. И дядо Момун винаги му прощава. А защо? Не бива да се прощава на такива хора. Той е негоден, лош човек. Тук той не е нужен. И без него ще се справим.

Ожесточеното детско въображение живо рисуваше пред момчето картината на справедливо наказание. Те всички се нахвърлят върху Орозкул и го влачат дебел, грамаден, мръсен, към реката. А после, като го залюляват, го хвърлят точно всред пенестите вълни. А той моли за прошка леля Бекей и дядо Момун. Нали Орозкул не може да стане риба…

На момчето му поолекваше. Дори му беше смешно, когато в своите мечти виждаше как Орозкул маха с ръце и крака в реката и как до него плува кадифената му шапка.

Но възрастните за голямо негово огорчение не постъпваха така, както смяташе справедливото момче. Те правеха всичко наопаки. Прибере се Орозкул пийнал. Посрещат го, сякаш нищо няма. Дядото поема коня, жената бърза да сложи самовара. Всички сякаш само него са чакали. А той започва да се държи нагло и да капризничи. Отначало скърби, плаче. Как тъй всеки човек, дори най-загубеното човече, такъв, дето и ръка не си длъжен да му подадеш, има деца, колкото душа му иска. Пет, дори десет. А с какво той, Орозкул, е по-лош от другите? С какво не е угодил? Или е на нисък пост? Слава богу, старши надзирател е на резервата. Или е скитник някакъв? Та нали у циганина е пълно с циганчета, колкото щеш. Или е някой неизвестен, или уважение му нямат. Всичко си има. Повече от всички струва. И кон със седло има, и камча в ръцете, и с уважение го посрещат. Тогава защо неговите връстници вдигат сватби на децата си, а той? Кой е той без син, без семе?

Леля Бекей също плаче, суети се, иска някак да угоди на мъжа си. Вади скътаната половинка. И сама си пийва от мъка. Ха чашка, ха две, а после Орозкул пощурява и тогава цялата си злоба стоварва върху нея, върху жена си. А тя всичко му прощава. И дядото му прощава. Никой не връзва Орозкул. Изтрезнее той, а на заранта жена му, макар и в синини, вече е сложила самовара. Дядото е нахранил коня с овес, оседлал го е. Изпие Орозкул чая си, метне се на коня — и отново е началник, стопанин на всички гори в Сан Таш. А никой не се досеща, че отдавна е време такива като Орозкул да се хвърлят в реката…

Беше вече тъмно. Навън се бе спуснала нощта.

Така свършваше денят, когато купиха на момчето първата училищна чанта.

Като се готвеше да си ляга, то не можеше да измисли място за чантата. Накрая я сложи до възглавницата си. Момчето още не знаеше, после щеше да научи, че половината клас ще има точно такива чанти. Но и това нямаше да го смути, неговата чанта ще си остане най-необикновената, съвсем особена чанта. То не знаеше също, че в неговия малък живот го очакват нови събития, че ще дойде ден, когато то ще остане сам-саменичко на есета и с него ще бъде само чантата му. И причина за всичко ще стане неговата любима приказка за Рогатата майка-кошута.

И тази вечер много му се искаше още веднъж да послуша тази приказка. Старият Момун също обичаше тази история и я разказваше така, сякаш сам всичко бе видял, като въздишаше, плачеше, замлъкваше и мислеше за нещо свое.

Момчето обаче не посмя да безпокои дядо си. То разбираше, че на дядото не му е до приказки. „Ще го помолим друг път — каза момчето на чантата. — А сега аз ще ти разкажа за Рогатата майка-кошута, дума по дума, като дядо. И толкова тихо ще ти разказвам, че никой няма да чуе, а ти слушай. Аз обичам да разказвам и да виждам всичко като на кино. Дядо казва, че всичко това е истина. Било е така…“