Чингиз Айтматов
Белият параход (4) (След приказката)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Белый пароход, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2016-2017 г.)
Форматиране и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Чингиз Айтматов

Заглавие: Избрано в два тома. Том първи. Повести

Преводач: Виолета Матева; Недялка Христова; Иванка Васева; Елена Николова-Руж

Година на превод: 1976

Език, от който е преведено: Руски

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1976

Тип: сборник

Националност: Киргизка

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ Варна

Излязла от печат: ноември 1976 г.

Редактор: Минка Златанова

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Рецензент: Иван Цветков

Художник: Петър Тонев

Коректор: Евгения Кръстанова; Величка Герова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2202

История

  1. — Добавяне

5

В планините отново е есен. Отново след шумното лято всичко се нагласява за есенната тишина. Слегнала се е наоколо прахта от откарания добитък, угаснали са огньовете. Стадата са се прибрали за зимуване. Хората са си отишли. Планините опустяват.

Самотни летят вече орлите, отронвайки от време на време по някой вик. По-глухо шуми водата в реката: свикнала беше реката през лятото с руслото си, пригодила се беше, станала бе по-плитка. Тревата престана да расте, погоряваше още на корен. Листата се умориха да висят по клоните и тук-там започнаха да капят.

А по най-високите върхове нощем вече се стеле сребрист сняг. На разсъмване тъмните планински хребети посивяват като козината по врата на кафява лисица.

Студенее, става мразовит вятърът по клисурите. Но дните още са слънчеви и сухи.

Горите отвъд реката, срещу лесничейството, бързо навлизат в есента. От реката нагоре, до границата на черния бор, като бездимен пожар пълзеше по стръмната горска редица есенното пожарище. Най-ярките — ръждивочервени — и най-упорити в изкачването бяха трепетликовите и брезовите горички: те стигнаха до снежните висоти на голямата гора, до царството на мрачните борове и ели.

В елшака беше чисто както винаги и строго като в храм. Само кафяви твърди стволове, само смолист сух аромат, само потъмнели иглици са посипали цялата гора. Само вятър нечуто се процежда през върхарите на старите борове.

Но днес още от сутринта над планините непрестанно вдигаха врява неспокойните врани. Голямо, яростно-грачещо ято все кръжеше над боровия лес. Враните внезапно се уплашиха, дочули удари от брадва, и сега крещят в надпревара, сякаш са ги ограбили посред бял ден, и преследват двамината, които спускат от върха отсечен бор.

Влачеха боровия ствол с вериги и конен впряг. Орозкул вървеше напред, хванал коня за юздите. С лице, налято с кръв, той вървеше и дишаше тежко като вол на бразда, а храсталаците деряха наметалото му. Отзад, подир дървото, ситнеше дядо Момун. На стареца също не му беше леко на такава височина, задъхваше се. В ръцете си държеше брезова тояга, с която помагаше на отсечения бор. Той непрекъснато се запираше ту в пънове, ту в камънаци. А по нанадолнището все гледаше да се извърне напреко на склона и да се търкулне надолу. Тогава няма спасение — ще претрепе някого.

По-опасно е за този, който пази отсечения ствол с тоягата — какво ли не може да се случи: Орозкул на няколко пъти вече уплашено отскачаше от впряга и всеки път се засрамваше, като видеше, че старецът, рискувайки живота си, задържа отсечения ствол по склона и чака Орозкул да се върне при коня и да го хване за юздата. Не току-тъй казват, че за да скриеш своя позор, трябва да опозориш другите.

— Ти какво, на оня свят ли искаш да ме пратиш? — кореше Орозкул тъста си.

Наблизо нямаше никого, който да чуе и осъди Орозкул: къде се е видяло тъй да се отнасят със стар човек! Тъстът му плахо каза, че и той може да попадне под отсечения бор — бива ли да му се вика така, сякаш прави всичко нарочно.

Но това още повече ядосваше Орозкул.

— Я го виж ти! — негодуваше той. — И да те претрепе, ти си си изживял своето. Какво още искаш? А ако мен ме утрепе, кой ще вземе твоята ялова щерка? Кому е нужна такава, безплодна като кучи дрян?…

— Мъчен човек си ти, синко. Нямаш уважение към хората — отвърна на това Момун.

Орозкул дори се поспря, измери стареца с поглед.

— Такива старци си лежат до огнището, греят задниците си на жарта. А на тебе ти върви някаква заплатичка. А откъде е тази заплата? Заради мене. Какво уважение повече ти е нужно?

— Добре де, така е — примири се Момун.

Вървяха така. Като прехвърлиха още една височина, спряха се до един склон да починат. Конят беше вир-вода, покри се с пяна.

А враните все не се успокояваха, все кръжаха. Бяха безброй и така грачеха, сякаш си бяха поставили за цел днес само това да правят — да грачат.

— Усещат ранната зима — промълви Момун, за да заговори за друго и с това да смекчи гнева на Орозкул. — За отлитане се сбират. Не обичат да им пречат — добави той, като че се извиняваше заради неразумните птици.

— Че кой им пречи? — солна се Орозкул. И изведнъж стана морав. — Ти нещо много почна да приказваш, старо — тихо прошепна той със заплаха в гласа.

„Виж ти — помисли си той — за какво намеква! Да не ще заради тия врани бор да не пипнеш, клонче да не скършиш? Как не! Засега аз съм тук господар.“ Той стрелна с поглед грачещото ято: „Ех, да имаше една картечница!“ — и като се обърна, изпсува.

Момун замълча. Свикнал беше с псувните на зетя си. „Пак го прихванаха — натъжи се старецът, — пийне ли — звяр става. Като е махмурлия, също — не му се мяркай. А защо хората стават такива? — терзаеше се Момун. — Ти на него добро — той на тебе зло. И няма да се засрами, да поразмисли. Като че тъй трябва. Винаги за прав се смята. Само на него да му е добре. Всички наоколо трябва да му угаждат. Не искаш ли — ще те принуди. Пак добре, когато такъв си седи в планината, в гората, и има един-двама подчинени — раз-два и готово. Ами ако е на по-висока власт? Не дай боже… Винаги измъква своето. От такъв няма отърваване. Навсякъде те причаква, навсякъде ще те открие. И за да си живее леко и охолно, душата ти ще извади. И пак той прав ще бъде. Да, много ги има…“

— Е, стига сме стояли — прекъсва Орозкул мислите на стареца. — Тръгваме — заповяда той.

И поеха.

Днес още отрано Орозкул не беше в настроение. Заранта, когато трябваше да се прехвърлят с инструментите на отвъдния бряг в гората, Момун бързаше да отведе внук си на училище. Съвсем се е побъркал старият! Всяка сутрин оседлава коня, откарва момчето на училище, после отново препуска, довежда го. Губи си времето с това изоставено копеле. Видиш ли, за училище не бивало да се закъснява! А тук една работа, господ знае какво ще излезе — тя може да чака, така ли? „Аз — казва — за миг ще прескоча, срам ме е пред учителката, ако малкият закъснее за часа.“ Намерил от кого да се срамува! Ама че глупак! Че каква е толкова тая учителка? Пет години с една дреха ходи. Само с тетрадки и с чанти я виждаш. По пътищата спира колите — все в района трябва да ходи, все нещо не й стига — ту въглища за училището, ту стъкла, ту тебешир, току-виж, и парцали за дъската почне да иска? Нима свястна учителка ще дойде в такова училище? Какво име само му измислили — училище-джудже. То наистина е джудже. Каква полза от него? Истинските учители са в града. Училищата целите със стъкла. Учителите ходят с вратовръзки. Ама това е в града… Какво началство само се вози с коли там по улиците. Ами колите какви са! Тъй ти се иска да се спреш, да замреш, да застанеш мирно, докато такава кола се изнизва — черна, блестяща, плавна. Пък гражданите като че не забелязват тия коли, нямат време — бързат, търчат за някъде. Виж, там в града е живот! Там да се преместиш, там да се вредиш. Там умеят да уважават човек според длъжността. По-голяма длъжност — по-голямо уважение. Културни хора. И за това, че си им бил на гости или си получил подарък, не е нужно да им мъкнеш борови трупи или нещо подобно. Не е като тук — ще ти даде половин стотачка, със зор една, цялата гора ще отмъкне, пък и жалба срещу тебе ще подаде: рушветчия бил Орозкул, такъв-онакъв… Простотия!

Да-а, да бяха в града… Ех, бих запратил по дяволите и планините, и горите, и боровите трупи, трижди проклети, и жена си с празната утроба, и изкуфелия дядка с това пале, с което се занимава като е чудо невиждано. Ех, как бих се развихрил като хранен кон! Бих ги накарал да ме уважават: „Орозкул Балажанович, позволете да вляза при вас в кабинета?“ Че и за градска жена бих се оженил. Защо не? Да речем, за някоя артистка, красавица, дето пее и подскача с микрофон в ръка, казват, че за тях най-важното е човек да заема голям пост. Хванал бих една такава под ръка, а пък аз самият с вратовръзка. И — на кино. А тя потраква с токчета и мирише на парфюм. Минувачите душат с нос. После може да ни се родят и деца. Сина за юрист бих изучил, а дъщеричката да свири на пиано. Градските деца веднага си личат — умни са. В къщи само на руски ще се говори — а защо да си тъпчат главите с разни селски думи. Така бих възпитал своите: „Татенце, мамичко, искам това, искам онова…“ Нима за свое чедо ще ти се досвиди нещо? Ех, добре би натрил носовете на мнозина, би им показал какво представлява. Че с какво е по-долен от другите? Онези, дето са на върха, да не би да са по-добри? Хора като него. Просто им е провървяло. А на него не му провървя. Изплъзна му се щастието. И сам си е виновен. След курсовете за лесничей трябваше в града, в техникума да се запише, че и в институт. Избърза — постът го примами. Макар и малък, ала все пост някакъв. Ха върви сега по планините, мъкни трупи като муле. Пък и тия врани. Какво са се разграчили, завъртели? Ех, да имаше една картечница…

Имаше защо да е недоволен Орозкул. Добре прекара лятото. Настъпваше есента, а с лятото си отиваше и времето на гостуване при чобаните и конярите. Както се пее в песента: „Прецъфтя джайолоото, време е да се слиза в низината…“

Настъпи есента. Дойде време Орозкул да се разплаща за вниманието, за гощавките, за дълговете, за обещанията. Пък и за перченето: „Какво ти трябва? Само два бора за покрива? Иска ли приказки! Ще дойдеш, ще си ги вдигнеш.“

Обещаваше, подаръци получаваше, водка пи — а сега, задъхан, цял в пот, проклинащ всичко на света, влачи тия трупи по планината. През носа му излизаха те. Пък и целият му живот беше такъв. И изведнъж му мина през ума една безумна мисъл: „Ами ако плюя на всичко и се махна където очите ми видят!“ Но още веднъж разбра, че никъде не може да се махне, че никому не е притрябвал и такъв живот, какъвто иска, никъде няма да намери.

Опитай само да се махнеш оттук или да не дадеш обещаното. Та първи твоите приятели ще те издадат. Лош народ. По-миналата година на един свой роднина-бугинец беше обещал за едно агънце отсечен бор, а есента не му се катереше в планината. Лесно е да се каже, а я опитай, довлечи се дотам, пък го отсечи, че го смъкни. А и ако борът е поживял на света не една десетка години, има да се мотаеш с него. За никакво злато няма да искаш да се захващаш с тая работа. А тъкмо тогава за беля старецът Момун се разболя, легна на легло. Сам не би се справил, пък и никой не би се справил сам-самичък с отсечения бор в планината. Да го отсече, всеки може, ама да го смъкне долу… Да знаеше какво ще стане, щеше със Сайдахмат да се изкачи за бора. Но го домързя да се катери до планината и реши да се отърве от роднината си и да отсече първото попаднало му дърво. А оня не, та не — „Агнето знаеш да вземеш, а думата си да сдържиш, не можеш?“ Орозкул се разбесня, изпъди го: като не щеш — омитай се. А оня момък хитър съчинил една жалба против Орозкул Балажанов, надзирателя на Санташката гора-резерват, и такива неща изрисувал — и истина, и лъжа, — че просто да разстрелят Орозкул „като враг на социалистическата гора“. После дълго разкарваха Орозкул по контролни комисии из района, по министерството на горите. Едва се отърва… Ама роднина! Пък на всичко отгоре: „Всички ние сме деца на Рогатата майка-кошута. Един за всички, всички за един.“ Глупост е всичко това, каква ти кошута, по дяволите, когато за една копейка са готови да се хванат за гушата или да се натикат един друг в затвора! Това за кошутата са го зървали хората едно време. Колко глупави и неуки са били тогавашните хора, смешно е! А сега всички са културни, всички са грамотни! Кому са нужни тия детски приказки!

След тоя случай Орозкул се зарече вече на никого, на никакви познати, на никакви съплеменници, били те трижди деца на Рогатата майка-кошута, да не дава ни пръчка, ни клонче.

Но пак дойде лято. Бялнаха се юрти по зелените планински поляни, разблеяха се стада, изви се дим край потоци и реки. Слънцето блестеше, миришеше на упойващ кумис, дъхаше на цветя. Хубаво е да седиш на чист въздух пред юртата, на зелената трева, в кръга на близки приятели, да се наслаждаваш на кумиса и крехкото месо. А после да гаврътнеш чашка водка, та да ти се размъти главата. И да почувствуваш, че имаш сили да изскубнеш дърво с корен или да събориш дори планина… Забравяше Орозкул в такива дни своята клетва. Приятно му беше да слуша, като го наричат големия стопанин на голямата гора. И отново обещаваше, отново вземаше подаръци… И отново някой от старите борове в гората не подозираше, че дните му са преброени… само да настъпи есен.

А есента незабелязано се промъкваше от пожънатите ниви към планините и започваше да се муши наоколо. И там, където тя притичваше, тревата ставаше ръждивочервена, ръждиви ставаха и листата в гората.

Плодовете зрееха. Агнетата растяха. Разделяха ги на стада — отделно дзвиските, отделно овните. Жените нареждаха изцеденото сирене в зимни чували. Мъжете почваха да умуват кой от тях трябва да отвори обратния път към долините. А преди да тръгнат, онези, дето се бяха уговорили с Орозкул през лятото, го предупреждаваха, че в тоя и тоя ден, в тоя и тоя час ще пристигнат на предела с коли, ще пристигнат за обещаните трупи.

Ето и тази вечер ще пристигне камион с ремарке, за да вземе два отсечени борови ствола. Единият беше вече долу, прекаран през реката и докаран там, докъдето ще стигне камионът. Вторият — ето го, смъкват го. Ако Орозкул би могъл да върне всичко, що бе изял и изпил срещу тези трупи, веднага би го направил, само да се избави от труда и мъченията, които сега е принуден да търпи.

Уви, няма начин да промени своята проклета съдба в планините — камионът с ремаркето ще пристигне тази вечер, та да може през нощта да извози трупите.

Добре ще е, ако поне всичко свърши благополучно. Пътят минава през совхоза, точно пред канцеларията, друг път няма, а в совхоза понякога се навърта милиция, държавен контрол, или някой друг от района може да се случи там. Ще се натъкне камионът на погледа им. „Отде и закъде карате трупите?“

Тръпки полазиха по гърба на Орозкул от тази мисъл. И в него се надигаше ненавист към всички и към всичко — към грачещите над главата му врани, към нещастния старец Момун, към Сайдахмат, лентяя, сетил се преди три дни да замине в града да продава картофи. Нали той знаеше, че предстои да свличат трупите! Измъкна се — изклинчи той… И ще се върне чак когато си свърши работата на пазара. Иначе Орозкул щеше да му заповяда заедно със стареца да смъкнат трупите, нямаше да се мъчи сам.

Но Сайдахмат е далече, враните също не може да стигне. В най-лошия случай би могъл да набъхти жена си, ама и до дома е далече. Оставаше старият Момун. Като се задъхваше и все повече беснееше от планинската задуха, като псуваше на всяка крачка, Орозкул вървеше направо през храстите — не жалеше ни коня, ни стареца зад себе си. Да пукне дано конят, да пукне макар този старец, и той самият да пукне от разрив на сърцето! Щом на него не му е добре, и на другите не бива да им е добре. Да пропадне макар този свят, където всичко е устроено не както трябва, не така, както заслужава Орозкул според своите достойнства и длъжността си!

Вече, без да се владее, Орозкул поведе коня към храсталака, право към стръмния склон. Нека Пъргавия Момун потанцува около отсечения ствол. И да посмее само да не го удържи. „Ще го пребия стария глупак и това си е“ — реши Орозкул. В друго време той дори не би и посмял да се въвре с отсечения бор в такава опасна стръмнина. Но сега дяволът го помами. И Момун не успя да го спре, само можа да викне: „Къде? Къде? Сири се!“ — борът се превъртя о веригата, помете храстите и се затъркаля надолу. Беше мокър, тежък. Момун се опита да пъхне тоягата, та да не позволи на отсеченото дърво да се търколи надолу. Но ударът беше толкова силен, че изби тоягата от ръцете на стареца.

Всичко стана за миг. Конят се повали и се хлъзна по хълбок надолу. Падайки, събори Орозкул. Той се свличаше, като трескаво се ловеше за храстите. И в този миг някакви рогати животни уплашено се шмугнаха в гъсталака. Като подскачаха високо, те се скриха в брезовата горичка.

— Марали! Марали! — не на себе си от страх и от радост извика дядо Момун. И млъкна, сякаш не вярваше на очите си.

И внезапно в планината стана тихо. Враните изведнъж отлетяха. Отсеченият бор се спря по склона, смачкал под себе си младите жилави брезички. Конят, оплел се в хамута, се изправи на крака.

Орозкул, целият изподран, изпълзя встрани. Момун се втурна да помага на зет си.

— О, пресвета майко, Рогатата кошута! Тя ни спаси! Видя ли? Това са деца на Рогатата майка-кошута. Върнала се е нашата майка! Видя ли?

Като не вярваше все още, че им се е разминало, Орозкул стана мрачен, посрамен и се изтръска:

— Не дрънкай, старче! Млъкни! Освободи коня от ремъците.

Момун послушно се втурна да оправя коня.

— О, пречудна майко, Рогата кошута! — продължаваше той радостно да си мърмори. — Върнаха се маралите в нашите гори. Не ни е забравила Рогатата майка! Простила ни е греха…

— Още ли си мърмориш! — озъби му се Орозкул. Беше се съвзел от уплахата и предишната злоба глождеше душата му. — Пак твоите приказки ли разправяш? Мръднал си нещо, мислиш, че и другите ще повярват на глупашките ти измислици.

— Видях с очите си. Това бяха марали — не се предаваше дядо Момун. — А ти нима не ги видя, синко? И ти ги видя.

— Е, видях ги. Три парчета май се мярнаха…

— Вярно, три. И на мен тъй ми се стори.

— Е, и какво? Марали като марали. Без малко да се претрепя. Какво толкова се радваш? А ако това са били марали, значи, дошли са иззад превала. Там, в Казахстан, от другата страна на планините, в горите, казват, още се въдели марали. Там също има резерват. Дошли-дошли. Какво ни интересува. Казахстан нас не ни засяга.

— Може пък да свикнат у нас? — помечта си дядо Момун. — Да останат…

— Е, стига! — прекъсна го Орозкул. — Хайде! Още дълго трябваше да се спускат с отсечения бор, а после да го прекарат през реката влачешком, с хамута. И това също е трудна работа. А ако успеят благополучно да прекарат дървото през реката, след това трябва още да го извлекат на височинната, където ще ги чака камионът.

Ох, колко труд!…

Орозкул се чувствуваше съвсем нещастен. И всичко наоколо му се струваше устроено несправедливо. Планините нищо не усещат, нищо не желаят, от нищо не се оплакват, стоят си и толкоз; горите навлизат в есента, после ще влязат и в зимата и нищо трудно не виждат в това. Враните и те си летят на свобода и крещят, колкото могат. Маралите, ако наистина са били марали, са дошли иззад предела и ще бродят из гората, както си искат и дето си искат. В градовете хората безгрижно си ходят по асфалтираните улици, возят се на таксита, седят си в ресторанти, забавляват се. А той е захвърлен от съдбата в тия планини, нещастен е… Дори Пъргавия Момун, неговият смахнат тъст, и той е по-щастлив, защото вярва в приказки. Глупав човек! Глупците винаги са доволни от живота си.

А Орозкул не е доволен от своя живот. Не е за него. Този живот е за такива като Пъргавия Момун. Какво ли му трябва на Момун? Живее и превива гръб ден след ден, без отдих. И през целия си живот нито един човек не му е бил подчинен, а той се е подчинявал на всички, дори на своята бабичка не смее дума да каже. Такъв несретник и от една приказка ще бъде щастлив. Видя маралите в гората — чак се просълзи, сякаш е срещнал родни братя, които сто години е търсил по света.

Ех, какво да се приказва!…

Най-сетне излязоха на превала, откъдето започваше дългото стръмно спускане към реката. Спряха да си починат.

Оттатък реката, в двора на лесничейството, пред къщата на Орозкул нещо димеше. По дима можеше да се досетиш — самовар. Значи, жена му вече го чакаше. Но от това на Орозкул не му стана по-леко. Дишаше той с широко отворена уста, въздух не му стигаше. Боляха го гърдите, а в главата му отекваха ударите на сърцето. Потта по челото го смъдеше в очите. А предстои такова дълго и стръмно спускане. И в къщи го чака яловата му жена. Виж я, самовара сложила, иска да му угоди… Изведнъж изпита силно желание да се затича и да ритне с крак този тумбест самовар, ама така, че да иде по дяволите. А после да се нахвърли на жена си и да я бие, да я бие до кръв, до смърт. Мислено се наслаждаваше, чувайки воплите на жена си, нейните проклятия за нещастната й съдба… „И нека — мислеше си той. — Нека! На мен ми е лошо, защо на нея да й е добре?“ Момун прекъсна мислите му.

— Пък аз забравих, синко — сепна се той и бързо се приближи до Орозкул. — В училището трябва да вървя, малкия да прибера. Часовете са свършили.

— Е и? — пресилено спокойно произнесе Орозкул.

— Не се сърди, сине. Да оставим тук дървото. Да слезем. Ти ще си обядваш в къщи. А в това време аз ще отскоча с коня до училището. Ще прибера малкия. Ще се върнем и ще пренесем дървото!

— И дълго ли ти, старо, мисли, дорде измислиш това? — сгриза го Орозкул.

— Ама нали хлапето ще плаче.

— И какво? — кипна Орозкул. Най-сетне имаше за какво да нахока стареца. Цял ден Орозкул търсеше за какво да се захване, а сега Момун сам му даваше повод. — То ще плаче, а ние да зарежем работата си? Заранта ми наду главата — да го закарам на училище. Добре, закара го. Сега да го прибираш от училище? Ами аз? Или ние тук игра си играем?

— Не бива, синко — замоли Момун. — В такъв ден! Аз, хайде, ама момчето да чака, да плаче в такъв ден…

— Какво — в такъв ден? Какво му е особеното на деня?

— Маралите се върнаха. Защо точно в такъв ден…

Орозкул се обърка, дори млъкна от почуда. Беше вече забравил за маралите, които се бяха мярнали като бързи скачащи сенки, когато той се търкаляше по бодливите храсталаци, когато от страх душата му бе слязла в петите. Всяка секунда устремилият се по склона бор можеше да го притисне. Не му беше до маралите и до приказките на този старец.

— Ти за какъв ме вземаш? — тихо и гневно каза той, дишайки в лицето на стареца. — Жалко, че нямаш брада, бих я оскубал, та да не смяташ другите по-глупави от тебе. За какъв дявол ми са на мен твоите марали! Нямам си друга работа, освен да мисля за тях? Ти не ме баламосвай! Хайде, заставай до отсечения бор. И докато не го прекараме през реката, да не си помислил за друго. Кой ходел на училище, кой плачел — хич не ме интересува. Стига, хайде…

Както винаги, Момун се подчини. Разбираше, че не може се изскубна от ръцете на Орозкул, докато дървото не бъде отнесено на мястото, и мълчаливо, отчаяно работеше. Не пророни ни дума повече, макар че душата му ридаеше. Внучето чака пред училището. Всички деца са се разотишли, само то, неговото сирото внуче, гледа към пътя и чака дядо си.

Старецът си представяше как децата от целия клас са наизскачали с трополене, как са се затичали към домовете си. Огладнели са. Още отвън подушват мириса на сготвеното ядене и радостни, възбудени изтичват под прозорците на своите домове. Майките вече ги чакат. На всяко майчино лице има усмивка, от която ти се замайва главата. Лошо ли е на майката, добре ли и е, но сили за тази усмивка към детето винаги намира. И дори ако майката подвикне по-строго: „А ръцете? Кой ще си мие ръцете?“ — пак в очите й е скътана същата тази усмивка.

Откакто тръгна на училище, ръцете на Момуновия внук винаги бяха оплескани с мастило. Това дори харесваше на дядото: момчето, значи, се занимава с уроците. И ето че сега неговият внук стои на пътя, ръцете му целите в мастило, и държи своята любима чанта, купена това лято. Навярно се е уморило да чака и вече неспокойно поглежда, ослушва се — няма ли да се зададе на хълма дядо му с коня. Та той винаги навреме идва. Когато момчето излизаше от училище, дядото, слязъл вече от коня, винаги го чакаше. Всички се отправяха за в къщи, а внукът тичаше при дядо си. „Ето го дядо. Хайде да тичаме!“ — казваше то на чантата. И като стигнеше до дядо си, смутено се хвърляше в него, прегръщаше го и заравяше лице в корема му, вдъхвайки познатия мирис на стара дреха и сухо лятно сено: тия дни дядото прекарваше на бали сено от отвъдния бряг, зиме в дълбокия сняг не можеш стигна до него, по-добре да се превози през есента. И дълго след това Момун ходеше, лъхащ на възгорчивия прашец от сеното.

Дядото поставяше внука зад себе си на задницата на коня и те препускаха до лесничейството ту с лек тръс, ту бавно, ту мълчешком, ту като разговаряха за нещо незначително и неусетно пристигаха. През седловината между хълмовете се спускаха у дома си, в Санташката падина.

Страстното влечение на момчето към училище ядосваше бабата. Едва събудило се, то бързо се обличаше и прибираше учебниците и тетрадките в чантата си. Баба му се гневеше и от това, че през нощта то слага чантата до себе си. „Ти какво толкова си се лепнал за тази пуста чанта? Поне да ти бе станала жена, щеше да ни спестиш откупа за годеница…“ Момчето пускаше покрай ушите си бабините думи, пък и много не разбираше за какво говори тя. Най-важното за него беше да не закъснява за училище. Изтичваше на двора и подканваше дядо си да бърза. И се успокояваше едва когато училището се покажеше.

Веднъж те все пак закъсняха. Миналата седмица Момун се прехвърли на отсрещния бряг още по тъмно. Беше решил по-рано да направи един курс за сено. Всичко добре, но по пътя балата се развърза и сеното се разпиля. Трябваше отново да превързва цялата бала, отново да товари коня. В бързината вързаното сено пак се пръсна — сега до самия бряг.

А внукът вече чакаше на отвъдната страна. Седеше на един грапав камък, размахваше чантата и нещо му викаше. Старецът се разбърза — вървите се сплетоха, не можеш ги развърза, стегнаха се във възли. А момчето все викаше и старецът разбра, че то вече плаче. Тогава той заряза всичко — и сеното, и вървите, — метна се на коня — и по-бързо при внука, през брода.

Докато се прехвърляше, също мина време: през брода не можеш да препуснеш — вода много, течението бързо. Есенно време не е чак толкова страшно, но през лятото водата ще повали коня — и всичко е свършено. Когато Момун мина реката и наближи внука си, той вече плачеше с цяло гърло. Не гледаше дядо си, само плачеше и нареждаше: „Закъснях, закъснях за училище…“ Старецът се наведе от коня, вдигна момчето при себе си на седлото и препусна. Да беше наблизо училището, момчето само би изтичало. Пък то през целия път не преставаше да плаче и старецът с нищо не можеше да го успокои. И така разплакано го заведе на училище. А часовете вече бяха започнали. Въведе го направо в класа.

Извинява се, извинява се Момун пред учителката, обеща, че друг път това няма да се повтори. Но най-много старецът бе потресен от плача на внучето си, как изживяваше то своето закъснение. „Да даде бог винаги тъй да те влече училището“ — мислеше си дядото. Но защо все пак така плачеше момчето? Значи, в душата му имаше обида, неизказана, негова си обида.

И сега, като вървеше край отсечения боров ствол, притичвайки ту от едната му страна, ту от другата, и го побутваше и подтикваше с тоягата, за да не се запре никъде и да се плъзга по-бързо по стръмнината, Момун си мислеше: какво ли прави внучето му там?

А Орозкул не бързаше. Той водеше коня. Пък и тук не може много да се бърза — склонът е дълъг, стръмен, трябваше да се върви напреко. Но защо не искаше да уважи молбата му — да оставят сега дървото, пък после да се върнат за него? Ех, да имаше сили, щеше да метне отсечения бор на рамо, ще прегази реката и ще го хвърли на онова място, където камионът ще го вземе! „На ви, вземете си дървото — и се махайте.“ И би се спуснал към внучето си.

Но къде ти! Трябва първо да стигнат брега, по камънака, по чакъла, а после през брода да извлекат отсечения бор с коня на отвъдната страна. А конят вече беше измъчен до смърт — колко път извървя той ту нагоре, ту надолу… Добре пак, ако всичко свърши благополучно, ами ако стволът заседне в камънака насред реката или конят се спъне и падне?

И когато нагазиха във водата, дядо Момун се замоли: „Помогни, Рогата майко-кошута, не оставяй дървото да заседне, не оставяй конят да падне!“ Събут, с преметнати през рамо ботуши и навити до коленете крачоли, с тоягата в ръка дядо Момун тичаше подир плаващото дърво. Влачеха го напреко на течението. Колкото чиста и бистра беше водата в реката, толкова бе и студена. Есенна вода.

Старикът търпеше: нищо, няма да остане без крака, само по-скоро да прекарат дървото. И въпреки всичко то заседна, като напук, заседна в камъните, дето бе само прагове. В такива случаи конят трябва да се остави да си отдъхне и после да се подкара, както е редно; с едно хубаво дръпване дървото може да се изтегли от камъните. Ала Орозкул, яхнал коня, безпощадно шибаше с камшик преумореното, изтощено животно. Конят приклякваше на задните си крака, подхлъзваше се, спъваше се, но дървото не се помръдваше. Краката на стареца се вкочанясаха, взе да му притъмнява пред очите. Виеше му се свят. Стръмнината, гората над нея, облаците в небето се наклониха, падаха в реката, отплуваха по бързото течение и бързо се връщаха. На Момун му прилошаваше. Проклето дърво! Да беше сухо, отлежало, нямаше да е така — сухите дървета сами плуват по водата, само ги задържай. А това го отсякоха и — направо в реката. Кой прави така? Затова е тъй. На нечестната работа краят е лош. Орозкул не се решаваше да остави бора да поизсъхне: ще го изненада някой инспектор, ще състави акт — изсичане на ценни дървета от резервата. Затова го отсякоха и побързаха да го скрият от хорските очи.

Орозкул пришпорваше коня с токовете, шибаше го с камшика, биеше го по главата, псуваше го, хокаше стареца, сякаш Момун беше виновен за всичко, но дървото не помръдваше, все по-здраво засядаше в камъните. И търпението на стареца преля. За пръв път през живота си разгневен повиши глас.

— Слизай от коня! — смело се приближи до Орозкул и го задърпа от седлото. — Не виждаш ли, че конят не тегли? Слизай веднага!

Учуден, Орозкул мълчаливо се подчини. Както си бе с ботушите, скочи от седлото във водата. От тази минута сякаш беше оглупял, оглушал, не беше на себе си.

— Хайде! Понатисни! Давай заедно!

По командата на Момун те натиснаха тоягата, повдигнаха малко дървото и го поосвободиха от натрупаните камъни.

Колко умно животно е конят! Той се напрегна в същия миг и като се препъваше и хлъзгаше по камъните, изопна ремъците като струна. Ала дървото едва-що се помръдна, плъзна се и отново заседна. Конят направи още едно усилие и не се задържа, падна във водата, зарита, омотан в хамута.

— Коня! Вдигай коня! — бутна Момун Орозкул. Двамата едвам успяха да изправят коня на крака. Той трепереше от студ, едва стоеше във водата.

— Разпрягай!

— Защо?

— Разпрягай, разпрягай, ти казвам. Пак ще го запретнем. Сваляй ремъците.

И Орозкул отново мълчаливо се подчини. Когато конят беше разпрегнат, Момун хвана поводите.

— А сега да тръгваме — каза той. — После ще се върнем. Нека конят си почива.

— Я стой! — Орозкул грабна поводите от ръцете на стареца. Сякаш се пробуди. Отново заприлича на себе си. — Ти кому мътиш главата? Никъде няма да отидеш. Ще извозим дървото сега. Запрягай коня без приказки, чуваш ли!

Момун мълчаливо се обърна, като залиташе с вкочанясалите си крака, тръгна през брода към брега.

— Къде, старо? Къде, казвай?

— Къде! Къде! В училището. Внук ми чака там още от обяд.

— Я се върни! Върни се!

Старецът не го послуша. Орозкул остави коня в реката и вече почти на брега, на чакъла настигна Момун, сграбчи го за рамото и го обърна към себе си.

И те се намериха лице срещу лице.

С едно късо движение на ръката Орозкул смъкна от рамото на Момун преметнатите стари кирзови ботуши и с все сила го удари с ръка два пъти по главата и по лицето.

— Хайде! Тръгваме! — изхърка Орозкул, като запрати ботушите настрани.

Старецът отиде при ботушите, вдигна ги от мокрия пясък и когато се изправи, по устните му изби кръв.

— Мръсник! — каза Момун, изплювайки кръвта, и отново преметна ботушите през рамо.

Това каза Пъргавия Момун, който никога никому не беше рекъл дума напреко, това каза посинелият от студ дребен старец с преметнати през рамо вехти ботуши, с пенеща се по устните кръв.

— Хайде!

Орозкул го помъкна подире си. Но Момун със сила се отскубна и без да се обръща назад, мълчаливо си тръгна.

— А-а, дърти глупако, прави му сметка! Аз ще ти го припомня! — провикна се подир него Орозкул, разтърсвайки юмрук.

Старецът не се обърна. Като излезе на пътеката край Легналата камила, той седна, обу се и забърза към къщи. Без да спира никъде, запъти се направо към конюшнята. Изведе сивия кон Алабаш, неприкосновения Орозкулов яздитен кон, на който никой не смееше да се качи и когото не впрягаха, за да не губи яздитната си форма. Момун изфуча като хала от двора, без седло, без стремена. А когато препускаше покрай прозорците, покрай все още димящия самовар, изскочилите навън жени — бабичката на Момун, дъщеря му Бекей и младата Гулджамал — веднага разбраха, че със стария се е случило нещо. Никога той не бе яхвал Алабаш и никога не препускаше така през глава. Те още не знаеха, че това бе бунтът на Пъргавия Момун. И не знаеха какво щеше да му струва този бунт на стари години…

А откъм брода се връщаше Орозкул, повел за поводите разпрегнатия кон. Конят куцаше с предния крак. Жените мълчаливо наблюдаваха как се приближава. Те още не се досещаха какво става в душата на Орозкул, какво им носи той този ден, какви беди, какви страхове…

С мокри, жвакащи ботуши, с мокри панталони наближи той с тежки стъпки и мрачно изпод вежди погледна жените. Жена му Бекей се разтревожи:

— Какво ти е, Орозкул? Какво се е случило? Ама ти целият си мокър. Дървото ли падна?

— Не — махна с ръка Орозкул. — На — даде той поводите на Гулджамал. — Отведи коня в конюшнята. — И тръгна към вратата. — Хайде в къщи — каза на жена си.

Бабичката също щеше да влезе с тях, но Орозкул не я пусна на прага.

— А ти, старо, си върви. Няма какво да правиш тук. Върви си и не идвай.

— Ама ти какво? — обиди се бабата. — Какво е това? А нашият старец как е? Какво е станало?

— Питай него — отговори той.

В къщи Бекей смъкна мокрите дрехи на мъжа си, подаде му шубата, внесе самовара и започна да налива чай в една паница.

— Не — отказа с жест Орозкул. — Дай ми да пия.

Жена му донесе неначената половинка, наля в чашата.

— Напълни я — заповяда Орозкул.

Като гаврътна чашата с водка, той се загърна в шубата, настани се на кечето и каза на жена си:

— Ти не си ми жена, аз не съм ти мъж. Върви си. И кракът ти да не е стъпил в този дом. Върви си, дорде не е късно.

Бекей въздъхна, седна на кревата и като преглъщаше по навик сълзите си, каза тихо:

— Пак ли?

— Какво пак? — изрева Орозкул. — Марш оттук!

Бекей изскочи на двора, както винаги закърши ръце и писна по целия двор:

— Защо ли съм се родила на този свят аз, нещастната?…

А в това време старият Момун препускаше с Алабаш към внук си. Алабаш е бърз кон. Ала все пак Момун беше закъснял с два часа и отгоре. Срещна внук си на пътя. Учителката сама водеше момчето у дома му. Същата учителка с изпръхнали, груби ръце, с неизменното си палто, което носеше пета година. Уморената жена изглеждаше навъсена. Момчето, отдавна наплакало се, с подпухнали очи, вървеше до нея, с чанта в ръце, някак си жалко и унижено. Учителката здравата накастри стареца Момун. Той стоеше пред нея, слязъл от коня, навел глава.

— Не водете детето на училище — казваше тя, — щом не го вземате навреме. Не разчитайте на мен, имам ги четворица.

Отново се извини Момун, отново обеща, че такова нещо няма да се повтори.

Учителката се върна в Джелесай, а дядото и внукът поеха към къщи.

Момчето мълчеше, седнало на коня пред дядо си. И старецът не знаеше какво да му каже.

— Много ли си гладен? — попита той.

— Не, учителката ми даде хляб — отвърна внукът.

— А защо мълчиш?

Момчето и на това не отговори нищо. Момун виновно се усмихна:

— Обидчив си ми ти. — Той свали фуражката на момчето, целуна го по главицата и отново му я надяна.

Момчето не се обърна.

Така яздеха потиснати и мълчаливи. Момун не даваше на Алабаш да лудува, строго държеше поводите — не искаше да тръска момчето на неоседлания кон. Пък и сега нямаше май закъде да бърза.

Конят скоро разбра какво се нека от него — вървеше в лек полураван. От време на време пръхтеше, потрепваше с копита по пътя. На такъв кон да яздиш самичък, песни тихичко да си напяваш — така за себе си. За малко ли неща може да си попее човек, когато е сам? За несбъднати мечти, за отминали години, за това, което е било тогава, когато още си любил… Човек обича да си повъздиша по времето, в което е останало нещо завинаги непостигнато. А какво именно — човек сам не разбира добре. Но понякога му се иска да мисли за това, иска му се да почувствува самия себе си.

Добър спътник е конят с хубав ход…

И си мислеше старият Момун, като гледаше стриганото вратле на внук си, тънката му шийка и щръкнали уши, че от целия си несполучлив живот, от всичките дела и труд, от всичките грижи и горести му е останало само това дете, това безпомощно същество. Добре, ако той успее да го изправи на крака. Остане ли само — трудно ще му бъде. На бой колкото царевичен кочан, а вече си има характер. Да беше по-сговорчиво, по-ласкаво… Та такива като Орозкул ще го намразят и ще го гонят, както вълците гонят наплашен елен…

И тогава Момун се сети за маралите, дето се бяха стрелнали като бързи, стремителни сенки, дето бяха изтръгнали от гърдите му възглас на изненада и радост.

— А ти знаеш ли, синко? При нас са дошли маралите — каза дядо Момун.

Момчето живо го погледна през рамо:

— Наистина ли?

— Наистина. Сам ги видях. Три парчета.

— А откъде са дошли?

— Според мен иззад превала… Там също има резервати! Тази есен е като лято, превалът е открит. Ето че ни дошли на гости.

— А ще останат ли при нас?

— Ако им хареса, ще останат. Ако не ги закачат, те ще си живеят. Храна при нас колкото искат. Тук и хиляда марали могат да се завъдят… В далечни времена, при Рогатата майка-кошута, те са били безчет…

Чувствувайки, че на момчето му минава мъката, като чува тази вест, че позабравя обидата, старецът се зае пак да разказва за минали времена, за Рогатата майка-кошута. И като се увличаше сам от своя разказ, мислеше колко просто е изведнъж да се почувствуваш щастлив и да донесеш щастие и другиму! Ето така трябва да се живее винаги. Да, така, както сега, в този час. Но животът не е устроен така — редом с щастието постоянно те дебне, нахълтва в душата ти, в живота ти нещастието, неотлъчно следващо те, извечно, неотстъпно. Дори в този час, когато те с внука бяха щастливи, в сърцето на стареца заедно с радостта беше и тревогата: какво прави Орозкул? Какво готви той, какво отмъщение? Какво наказание е намислил за стареца, който посмя да не го послуша? Орозкул няма да остави тая работа така. Иначе не би бил Орозкул.

И за да не мисли за нещастието, очакващо дъщеря му и самия него, Момун разказваше на внук си за маралите, за благородството, за красотата и бързината на тия животни така възхитено, сякаш можеше с това да предотврати неизбежното.

А на момчето му беше хубаво. То дори не подозираше какво го чака у дома. Очите му блестяха. Как, нима маралите са се върнали? Значи, всичко е истина! Дядо казва, че Рогатата майка-кошута простила хорските престъпления и разрешила на децата си да се върнат в исъккулските планини. Дядо казва, че са дошли три марала, за да разузнаят как е тук, и ако им хареса, всички марали ще се върнат в родината си.

— Ата — прекъсна момчето дядо си. — А може би е дошла и самата Рогата майка-кошута? Може би и тя иска да види как е при нас, а сетне да повика децата си, а?

— Може би — неуверено промълви Момун. Запъна се. Старецът се почувствува неловко: дали не се увлече, дали момчето не повярва прекалено в неговите думи? Но дядо Момун не взе да разубеждава внук си, пък и твърде късно бе сега. — Кой знае — вдигна той рамене. — Може, може да е дошла и самата Рогата майка-кошута. Кой знае…

— А ние ще разберем. Хайде, ата, да идем на онова място, дето си видял маралите — каза момчето, — аз също искам да погледна.

— Но те не стоят на едно и също място.

— А ние ще тръгнем по следите. Дълго-дълго ще вървим по техните следи. И щом ги зърнем дори с крайчеца на окото, ще се върнем. И тогава те ще си помислят, че хората няма да ги закачат.

— Дете си ти — усмихна се дядо му. — Ще си идем у дома, па ще видим.

Вече наближаваха по пътеката зад къщите. Къщата отзад е като човек откъм гърба. И трите къщи с нищо не издаваха какво става в тях. И на двора беше пусто и тихо. Лошо предчувствие сви сърцето на Момун. Какво ли е станало? Орозкул е претрепал неговата нещастна Бекей? Натряскал се е. И какво друго е могло да стане?… Защо е толкова тихо, защо няма никого по това време из двора? „Ако всичко е наред, трябва да измъкнем този злощастен бор от реката — помисли Момун. — По дяволите Орозкул, по-добре да не се захващаш с него. По-добре да бе направил, каквото той искаше, па да плюе на всичко това. Нали не можеш да докажеш на магарето, че е магаре.“

Момун се приближи до конюшнята.

— Слизай. Ето че пристигнахме — като се стараеше да не издаде вълнението си, каза той на внука, сякаш бяха пристигнали отдалеко.

А когато момчето се канеше да се затича с чантата си към дома, дядо Момун го спря:

— Почакай, заедно ще влезем.

Той затвори Алабаш в конюшнята и като хвана момчето за ръка, тръгна към къщи.

— Виж какво — каза дядото на внук си, — ако ме ругаят, ти не се бой и не слушай разните там приказки. Тебе не те засяга това. Твоята работа е да ходиш на училище.

Но нищо такова не стана. Като влязоха в къщи, бабата само хвърли на Момун дълъг осъдителен поглед, сви устни и пак се захвана с шиенето си. Дядото също нищо не й каза. Навъсен и нащрек, той постоя насред стаята, после взе от печката голяма паница с юфка, посегна за лъжици и хляб и седнаха с внука на закъснелия обед.

Ядяха мълчаливо, а бабата дори не поглеждаше към тях. На сбръчканото й кафяво лице бе застинал гняв. Момчето разбра, че се е случило нещо лошо. А старците все мълчаха.

Толкова страшно, толкова тревожно ставаше на момчето, че храната не минаваше през гърлото му. Няма по-лошо от това, хората на софра да мълчат и да си мислят за нещо свое, недобро и подозрително. „Може би ние сме виновни?“ — мислено каза момчето на чантата. Чантата лежеше на прозоречния перваз. Сърцето на момчето се търкулна по пода, покатери се на перваза, по-близо до чантата, и си зашепна с нея.

„Ти нищо ли не знаеш? Защо дядо е така натъжен? В какво е виновен той? И защо днес закъсня, защо дойде с Алабаш и без седло? Такова нещо никога не се е случвало. Може би защото е видял маралите в гората, затова да се е забавил?… Ами ако пък няма никакви марали? Ако това не е истина? Тогава? Защо ми го разправяше? Нали Рогатата майка-кошута много ще се обиди, ако ни е излъгал…“

Като се нахрани, дядо Момун каза тихо на момчето:

— Ти върви на двора, имам една работа. Ще ми помогнеш. Аз ей сега.

Момчето послушно излезе. И още щом затвори вратата след себе си, се разнесе бабиният му глас:

— Ти къде?

— Ще отида да извозя дървото. Одеве заседна в реката — отговори Момун.

— А, сетил се! — викна бабата. — Опомнил се! Иди и си виж щерката. Гулджамал я отведе у дома си. Кому е нужна сега твоята бездетна глупачка? Върви, нека ти каже каква е тя сега. Като краставо куче я изгони мъжът й.

— Е какво, изгонил я, изгонил — каза с горчилка в гласа Момун.

— Я го виж! Че ти самият кой си? Дъщерите ти са безпътници, пък мислиш внука си за началник да изучиш, а? Има да чакаш! Поне да имаше заради кого да риташ срещу ръжен. Пък още и Алабаш грабнал и хукнал. Виж го ти! Да беше знаел мястото си, да помнеше с кого се захващаш… Той ще ти извие врата като на пиле. Откога започна да се опъваш на хората? Откога стана герой? А дъщеря си да не мислиш да я прибираш у дома. На прага няма да я пусна…

Момчето оклюмало тръгна из двора. Вътре още се разнасяха виковете на бабата, после вратата хлопна и Момун изскочи. Старецът се отправи към къщата на Сайдахмат, но на прага го срещна Гулджамал.

— По-добре не сега, после — каза тя на Момун Той объркан се спря. — Плаче, пребил я е — зашепна Гулджамал. — Казва, че сега няма да живеят заедно. Кълне ви. Вика — тате е виновен за всичко.

Момун мълчеше. Какво да каже? Сега дори родната му дъщеря не искаше да го види.

— А Орозкул си пие. Озверял е съвсем — шепнеше Гулджамал.

Замислиха се. Гулджамал съчувствено въздъхна:

— Поне Сайдахмат да си дойдеше по-скоро. Днес трябваше да се върне. Щяхте заедно да измъкнете този бор, та поне с него да се свърши.

— Нима в бора е работата? — поклати глава Момун. Той се умисли. Но като видя внука до себе си, му рече: — Ти иди си поиграй.

Момчето се отдалечи. Влезе в плевнята, взе скрития там бинокъл. Изтри го от праха. „Лоша е работата ни — тъжно каза то на бинокъла. — Изглежда, ние с чантата сме виновни. Да имаше някъде другаде училище! Там щяхме да идем с чантата да учим. Никой да не ни знае. Само че за дядо ми е жал — ще ни търси. А ти, бинокле, с кого ще гледаш белия параход? Мислиш, че не бих станал риба? Ще видиш. Ще заплувам аз към белия параход…“

Момчето се скри зад копата сено и започна да гледа наоколо през бинокъла. Не гледа дълго — не изпитваше радост. В друго време не може се нагледа: стоят си есенните планини, покрити с есенни гори, горе бял сняг, надолу червен огън.

Момчето остави бинокъла на място и като излизаше от плевника, видя как дядо му поведе през двора коня с хамут и ремъци. Запъти се към брода. Момчето искаше да затича към дядо си, но го спря викът на Орозкул. Орозкул бе изскочил от къщи по долна риза, наметнат е шуба. Лицето му беше тъмночервено като възпалено виме.

— Ей ти! — грозно извика той на Момун. — Къде водиш коня? Я го остави на мястото му. И без теб ще свършим. Да не си посмял да го пипнеш. Ти не си никакъв тук. Аз те уволнявам. Махай се, където искаш.

Дядото горчиво се усмихна и поведе коня обратно в конюшнята. Изведнъж Момун съвсем се състари и смали. Вървеше, като шляпаше с подметките и не се оглеждаше.

Момчето се задъха от обида за дядо си и за да не види някой как плаче, побягна по брега на реката. Отпред пътечката се забулваше в мъгла — губеше се и отново лягаше под краката му. Момчето тичаше, цялото обляно в сълзи. Ето ги неговите любими крайбрежни камъни: „Танка“, „Вълка“, „Седлото“, „Легналата камила“. Момчето нищо не им каза — те нищо не разбират, стоят си и мълчат. Момчето прегърна гърба на „Легналата камила“ и като се прилепи до ръждивочервения гранит, зарида горчиво и неутешимо. Плака дълго, постепенно затихваше и се успокояваше.

Най-сетне вдигна глава, изтри очи и като погледна пред себе си, се вцепени.

Точно пред него, на другия бряг, край водата стояха три марала. Истински марали. Пиеха вода и като че вече бяха утолили жаждата си. Единият — онзи, дето беше с най-големите, най-тежките рога — отново наведе глава към водата и проточил врат, сякаш оглеждаше в плиткото заливче рогата си като в огледало. На цвят беше тъмнокафеникав, със силни гърди, мощен. Когато повдигна глава, от влакнестата му светла устна капнаха във водата капки. Като помръдваше уши, рогачът внимателно погледна момчето.

Ала най-много гледаше момчето бялата едра кошута с корона от тънки клонести рога на главата. Рогата й бяха по-малки, но много красиви. Те бяха също като на Рогатата майка-кошута. Очите й големи, ясни. А самата тя като стройна кобилка, която всяка година дава по жребче. Рогатата майка-кошута гледаше момчето напрегнато, спокойно, сякаш си припомняше къде е виждала тя това едроглаво момченце с щръкнали уши. Очите й влажно проблясваха и светеха отдалече. От ноздрите й се вдигаше лека пара. До нея, обърнато гърбом, гризеше клонките на ракитака младо шуто еленче. Него нищо не го интересуваше. Беше охранено, здраво и весело. Изведнъж то престана да гризе клонките, пъргаво подрипна, закачи кошутата и като поскача още малко, започна да се гали. Триеше своята безрога глава в хълбока на Рогатата майка-кошута. А Рогатата майка-кошута продължаваше да гледа момчето.

Затаило дъх, момчето излезе иззад камъка и като насън, протегнало напред ръце, се приближи до брега, до водата. Маралите ни най-малко не се уплашиха. Спокойно се взираха в него от другия бряг.

Между тях течеше бърза, прозрачно-зеленикава река, която кипеше, преливаше през купчините подводни камъни. И ако я нямаше тая разделяща ги вода, струваше му се, че ще може да се приближи и да пипне маралите. Те стояха на равния чист чакъл. А зад тях — там, където свършваше ивицата чакъл — като червена стена пламтяха есенните шатри на крайречния лес. А по-нагоре — глинеста стръмнина, над стръмнината златисто пурпурните брези и трепетлики, а още по-нависоко — боровата гора и белият сняг по скалистите върхове.

Момчето затвори очи и пак ги отвори. Пред него беше все същата картина, а малко по-близо до червенолистата гора стояха на чистия чакъл все същите марали като от приказките.

Но ето че те се обърнаха и тръгнаха един зад друг през чакъла към гората. Отпред — големият марал, в средата безрогото еленче, зад него Рогатата майка-кошута. Маралите нагазиха в храсталака; минаха през него. Червените клонки се клатеха над тях и сипеха червените си листа по гладките им гърбове.

После поеха по една пътечка нагоре. Изкачиха се на стръмнината. Тук се спряха. И на момчето отново му се стори, че маралите го гледат. Големият рогач изпъна шия и като отметна рогата си към гърба, протръби: „Ба-о! Ба-о!“ Гласът му проехтя над стръмнината, над реката като дълго ехо: „А-о, а-о!“

И едва тогава момчето се съвзе. И с всички сили то се затича към къщи по познатата пътека. Тичаше презглава. Прелетя през двора и като разтвори шумно вратата, викна задъхано от прага:

— Ата! Маралите са дошли! Маралите! Те са тук!

Дядо Момун го погледна от къта, където бе седнал печален и тих, но нищо не каза, сякаш не разбираше за какво става дума.

— Стига си вдигал шум! — изшътка баба му. — Дошли, дошли, сега не ни е до тях.

Момчето тихо излезе. На двора нямаше никого. Есенното слънце вече преваляше зад Караулни връх, зад съседната верига от голи здрачни върхове. Слънцето аленееше по мръзнещите планински пустини като силен негреещ пожар. И оттам този хладен пожар се пръскаше наоколо като вълнист отблясък по върховете на есенните планини. Горите се забулваха с вечерна мъгла.

Захладя. Вятърът духна откъм снеговете. Момчето трепереше. Тресеше го.