Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Unfinished Business, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Начална корекция
Крискаа (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
aradeva (2016)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Незавършена соната

Преводач: Галина Курчатова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ИК „Коломбина прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-087-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2004

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Ванеса се затътри надолу, наметнала небрежно раздърпания си син халат, разрошена и мрачна. Тъй като я гонеха, от два дни вземаше лекарството, което Хам й бе предписал. Чувстваше се по-добре. Много й бе неприятно да си го признае, ала вече се бе принудила да се съгласи, че наистина бе имала нужда от него.

Нещо повече, смущаваше я, че точно Брейди я накара да изпие първата доза и после я сложи да си легне. Не стига, че се скараха, а и когато в момент на слабост тя го помоли да остане с нея, той се държа мило. Като лекар с пациент, напомни си Ванеса. Но никога не бе можела да устои на Брейди, когато беше мил.

Утрото съответстваше на настроението й. Тежки сиви облаци, тежък сив дъжд. Бе идеалният ден човек да си седи унило вкъщи. Всъщност, това бе нещо, за което можеше да си мечтае. Дъжд, отчаяние и самосъжаление. Да се цупи насаме щеше да е поне някакво разнообразие. Не бе имала много време насаме след празненството у Джоани.

Майка й непрекъснато се въртеше наоколо, като си намираше поводи всеки ден да се връща по два-три пъти от работа. Доктор Тъкър я преглеждаше по два пъти на ден, колкото и тя да протестираше. Дори Джоани идваше да се суети около нея, като носеше огромни букети люляк и цели казани с пилешка супа. Съседите надзъртаха от време на време да я видят как е. В Хаятаун нямаше тайни. Ванеса бе сигурна, че получава добри пожелания и съвети от всичките двеста тридесет и трима жители на градчето.

Освен от един.

Не че я интересуваше, че Брейди не бе намерил време да мине. Тя се намръщи и подръпна колана на халата си. Всъщност, помисли и разсеяно плъзна ръка по парапета, бе доволна от подозрителното му отсъствие. Последното, което й трябваше, бе Брейди Тъкър да се надвесва над нея, да я гледа изпитателно и да си клати главата в смисъл „нали ти казах“. Не искаше да го вижда. И определено нямаше нужда да го вижда.

Мразеше да се прави на глупачка, мислеше Ванеса, докато шляпаше боса по коридора към кухнята. А как иначе можеше да нарече това, че само дето не се свлече в задния двор на Джоани? И после Брейди я отнесе в леглото и се държеше с нея като с някоя скимтяща болничка.

Язва. Това бе глупаво, разбира се. Тя бе силна, способна и самоуверена. Не бе човек, който може да се разболее от язва. Ала несъзнателно притисна ръка към стомаха си.

Разяждащата болка, с която бе живяла по-дълго, отколкото можеше да си спомни, бе почти изчезнала. Нощите й не се смущаваха от непрестанното коварно парене, което толкова често я бе държало будна и нещастна. Всъщност, през последните две нощи бе спала като новородена.

Съвпадение, казваше си Ванеса. Всичко, от което имаше нужда, бе почивка. Почивка и малко усамотение. Изтощителният режим, който си бе наложила през последните няколко години, можеше да преумори и най-силния човек.

Затова щеше да си даде още един месец, може би два, спокойствие, тишина и почивка в Хаятаун, преди да вземе някакви твърди решения относно кариерата си.

Рязко се спря до вратата на кухнята. Не бе очаквала да види там Лорета. Всъщност, нарочно бе изчакала да чуе как се отваря и затваря входната врата, преди да слезе.

— Добро утро — усмихна й се Лорета, облечена в едно от спретнатите си костюмчета, с прическа и перли.

— Мислех, че си излязла.

— Не, изтичах до Лестър за вестник. — Посочи към грижливо сгънатия вестник върху единствения стол. — Реших, че може да искаш да видиш какво става по света.

— Благодаря. — Ванеса раздразнено стоеше на прага. Не можеше да се понася, задето още се стряскаше от всеки мил майчински жест на Лорета. Беше благодарна за загрижеността, но осъзнаваше, че това бе благодарността на гостенка за гостоприемството на домакинята, и се чувстваше виновна и безсърдечна. — Нямаше нужда да си правиш труда.

— Не е кой знае какъв труд. Защо не седнеш, скъпа? Ще направя чай. Госпожа Хоубейкър е изпратила малко лайка от нейната градина с билки.

— Наистина, няма нужда да… — На вратата се почука и Ванеса спря. — Аз ще отворя.

Отвори с мисълта, че не иска това да е Брейди, че не я интересува дали е Брейди. После си каза, че изобщо не е разочарована, когато се оказа, че посетителят бе жена.

— Здравей, Ванеса. — Срещу нея се усмихваше брюнетка, скрита под капещ чадър. — Ти сигурно не ме помниш. Аз съм Нанси Снукс… Едно време бях Нанси Макена, сестрата на Джош Макена.

— Ами, аз…

— Влез, Нанси. — Лорета се забърза към вратата. — Боже, истински порой, а?

— Тази година май няма нужда да се тревожим от сушата. Бързам, не мога да вляза. — Тя остана на прага и запристъпва от крак на крак. — Просто чух, че Ванеса се е върнала и дава уроци по пиано. Моят Скот е на осем години.

Ванеса почувства приближаващия се удар и се стегна.

— Ами аз всъщност не…

— Ани Кремптън е направо луда по теб — вметна бързо Нанси. — Майка й ми е втора братовчедка, нали знаеш. И когато говорехме с Бил… Бил е мъжът ми, решихме, че за Скот ще е много хубаво да взема уроци по пиано. За нас ще е най-удобно в понеделник веднага след училище… Ако тогава нямаш друг ученик.

— Не, нямам, защото…

— Прекрасно. Леля Вайълет каза, че вземаш по десет долара. Нали така?

— Да, но…

— Можем да го поемем. Аз работя на половин ден. Скот ще бъде тук точно в четири. Радвам се, че си се върнала, Ванеса. Трябва да вървя, че закъснявам за работа.

— Карай внимателно в този дъжд — обади се Лорета.

— Разбира се. О, моите поздравления, госпожо Секстън. Док Тъкър е най-добрият.

— Вярно е. — Лорета успя да се усмихне, без да избухне в смях, и затвори вратата. — Хубаво момиче — отбеляза тя. — Метнала се е на леля си Вайълет.

— Очевидно.

— Трябва да те предупредя. — Лорета отиде да сложи на масата чаша чай. — Скот Снукс е истински ужас.

— Личи си. — Бе твърде рано за мислене, реши Ванеса. Седна и отпусна натежалата си глава върху ръцете. — Нямаше да ме хване, ако бях будна.

— Разбира се, че нямаше. Какво ще кажеш за една хубава пържена филийка?

— Няма нужда да ми приготвяш закуска. — Гласът на Ванеса бе приглушен от ръцете й.

— Изобщо не ме затрудняваш. — Като си тананикаше, Лорета вече сипваше мляко в една купа. Дванадесет години не бе имала възможността да бъде майка. Нищо не й се правеше повече, отколкото да поглези дъщеря си с топла закуска.

Ванеса се мръщеше в чая си.

— Не искам да те задържам. Не трябва ли да отвориш магазина?

Като продължаваше да си тананика, Лорета счупи едно яйце в купата.

— Прелестта сам да си си началник е в това, че сам си определяш работното време. — Тя добави щипка канела, ванилия и захар. — Освен това ти имаш нужда от хубава закуска. Хам казва, че се възстановяваш, ала иска да качиш пет кила.

— Пет?! — Ванеса едва не се задави с чая. — Не ми трябва… — Отново се почука и тя сподавено изруга.

— Аз ще отворя този път — заяви Лорета. — Ако пак е някой напорист родител, ще го отпратя.

Но този път беше Брейди, целият вир-вода. Стоеше без чадър и се усмихваше на Ванеса, а дъждът се стичаше по тъмната му коса. В момента, в който отвори уста, моменталното удоволствие се смени с моментално раздразнение.

— Добро утро, Лорета. — Той намигна на Ванеса: — Здрасти, красавице.

С нещо подобно на ръмжене тя се наведе над димящия чай.

— Брейди, каква приятна изненада. — Лорета подложи буза за целувка и затвори вратата. — Закусвал ли си?

— Не, госпожо. — С надежда подуши. — Това пържени филийки ли са?

— Ще станат след минутка. Седни, ще ти дам една чиния.

Нямаше нужда да бъде молен два пъти. След като прокара ръце през капещата си коса и напълни всичко с вода, той седна до Ванеса на масата. Усмихна й се лъчезарно с весел, дружелюбен поглед, който почти скриваше факта, че се вглежда в цвета й. Липсата на сенки под очите й му достави почти същото удоволствие, както непокорното изражение в тях.

— Прекрасен ден — отбеляза Брейди.

Ванеса вдигна поглед към плющящия дъжд по прозорците.

— Вярно.

Без да се впечатлява от неохотния й отговор, той се обърна да си побъбри с Лорета, която прехвърляше зачервените филийки в една тенджерка с дълга дръжка.

Два дни ни звук, ни стон от него, мислеше Ванеса, а сега цъфва на вратата, самоуверен и двойно по-непоносим. Дори не я попита как се чувства… Не че й се искаше някой да се суети около нея, напомни си тя. Ала Брейди бе лекар, при това точно този, който й измисли глупавата диагноза.

— Ах, Лорета! — разчувства се Брейди, когато тя сложи пред него препълнена чиния с дъхтящи пържени филийки. — Баща ми е късметлия.

— Предполагам, че когато един Тъкър си търси жена, готвенето е най-важното условие — обади се Ванеса.

Чувстваше се гадна.

Той само се усмихна и си взе от кленовия сироп.

— Не би навредило.

Тя усети как започва да се нервира. Не защото не можеше да готви. Определено не. Това бе тесногръдо мъжко мислене, което я вбесяваше. Преди да бе успяла да измисли подходящ изпепеляващ отговор, майка й сложи и пред нея една чиния.

— Не мога да изям всичко това.

— Аз мога — успокои я Брейди. — Каквото не успееш, аз ще го довърша.

— Ако на вас двамата не ви трябва нищо друго, аз по-добре да бягам да отворя магазина. Ван, има много от онази пилешка супа, която Джоани ти донесе вчера. Можеш да я стоплиш в микровълновата фурна за обед. Ако продължава да вали така, сигурно ще се върна рано. Успех със Скот.

— Благодаря.

— Кой Скот? — полюбопитства Брейди, когато Лорета излезе.

Ванеса само отпусна лакти на масата.

— Не питай.

Той стана да си сипе още кафе.

— Исках да говоря с теб за сватбата.

— Сватбата ли? — Тя го погледна. — А, да, сватбата. Какво за нея?

— Татко е малко напорист. Мисли си, че е успял да убеди Лорета да направи решителната крачка в Деня на загиналите.

— Но това е следващата седмица!

— Защо да чакат? — обясни Брейди, след като отпи, повтаряйки думите на баща си. — По този начин могат да използват ежегодното барбекю като един вид общоградско сватбено тържество.

— Разбирам. — Ала бе прекалено скоро, помисли трескаво Ванеса. Още дори не се бе приспособила да бъде с майка си, да живее в една и съща къща с нея, а сега… Но това не бе нейно решение, напомни си тя. — Предполагам, че ще живеят в къщата на баща ти.

— Мисля, че това е планът. — Той отново седна. — Говореха евентуално да дадат тази под наем. Това притеснява ли те?

Ванеса старателно отряза парченце хляб. Откъде можеше да знае? Не бе имала време да разбере дали това бе неин дом, или не.

— Не, предполагам, че не. Едва ли могат да живеят в две къщи едновременно.

Брейди мислеше, че разбира.

— Не си представям Лорета да я продаде. Вашето семейство от години живее тук.

— Често съм се чудила защо я е запазила.

— Израснала е тук, също като теб. — Той отново взе кафето си. — Защо не я попиташ какви са й плановете?

— Може и да я попитам. — Тя неспокойно размърда рамене. — Няма закъде да бързам.

Тъй като я познаваше, Брейди спря дотук.

— Това, за което всъщност исках да говоря с теб, е сватбеният подарък. Очевидно не им трябва тостер, нито порцеланов сервиз.

— Да. — Ванеса се намръщи към чинията си. — Предполагам, че не им трябва.

— Мислех… Говорих с Джоани и тя хареса идеята. Какво ще кажеш да се обединим и да им подарим един меден месец? Две седмици в Канкун. Нали знаеш, Карибите, тропически нощи и така нататък. Никой от тях никога не е ходил в Мексико. Мисля, че ще се зарадват.

Ванеса отново погледна към него. Чудесна идея, реши тя. И бе типично в негов стил да я измисли.

— Като изненада?

— Мисля, че ще можем да го изработим. Татко се опитва да си размести графика, така че си освободи една седмица. Аз мога да го накарам да реши, че ще може да се измъкне само за два дни. Да купим билети и да направим резервациите ще е лесно. После ще трябва да им приготвим багажа, без да ни усетят.

Ванеса се усмихна, въодушевена от идеята.

— Ако и баща ти е замаян като майка ми, мисля, че ще успеем. Можем да им дадем билетите на пикника и да ги натоварим в една лимузина. Дават ли някъде тук лимузини под наем?

— Има една агенция във Фредерик. Не се бях сетил за това. — Той извади бележник да си запише.

— Наеми им младоженския апартамент. — Когато Брейди я погледна и се ухили, тя сви рамене: — Ако ще е гарга, да е рошава.

— Това ми харесва. Лимузина, младоженски апартамент, два билета първа класа. Нещо друго?

— Шампанско. Една бутилка в лимузината и още една в стаята, когато пристигнат. И цветя. Мама обича гардении. — Рязко млъкна, докато Брейди продължаваше да пише. Бе нарекла Лорета „мама“. Бе се получило естествено. Звучеше естествено. — Тя… Тя обичаше гардении.

— Страхотно. — Той пъхна бележника в джоба си. — Нищо не си ми оставила.

Ванеса объркано проследи погледа му към празната си чиния.

— Аз… Сигурно съм била по-гладна, отколкото съм предполагала.

— Това е добър признак. Някакво парене?

— Не. — Изкарана от равновесие, тя стана да отнесе чинията в умивалника.

— Болка?

— Не. Както ти казах, ти не си моят лекар.

— Ъ-хм. — Когато се обърна, Брейди стоеше зад нея. — Просто ще си представим, че днес аз поемам пациентите на доктор Тъкър. Един малък преглед. — Преди да бе успяла да се отмести, той внимателно притисна пръсти към корема й. — Боли ли?

— Не, казах ти, че…

Брейди силно я натисна под гръдната кост и Ванеса трепна.

— Още ли го чувстваш?

— Малко.

Той кимна. Когато преди два дни бе докоснал това място, тя едва не бе подскочила до тавана.

— Много добре. Още няколко дни и ще можеш да ядеш и люто.

— Защо всички, които идват тук, се вълнуват какво ям?

— Защото не ядеш достатъчно. Напълно разбираемо, с тази язва.

— Аз нямам язва. — Ала я болеше от докосването му… И по съвсем различна причина. — Би ли се отместил?

— Веднага щом си платиш сметката. — Преди да бе успяла да възрази или отговори, Брейди притисна устни към нейните силно и собственически. Увлече я, шепнейки името й, докато Ванеса се вкопчи в него, за да запази равновесие. Подът сякаш изчезна изпод краката й, така че той и само той я докосваше. Бедрата му срещу нейните, пръстите му, вплетени в косите й, устните му, ненаситни и нетърпеливи, обхождащи лицето й.

Тя ухаеше на утро и на дъжд. Брейди се запита какво ли би било да я люби в сумрака, а дъхът й да гали бузата му. И колко ли дълго още ще трябва да чака.

Вдигна глава, без да я пуска, и в замъглената зеленина на очите й видя себе си. Изгубен в нея. Сега вече нежно и безкрайно внимателно, от което бясно туптящото й сърце притихна, докосна отново устни към нейните.

Ръцете й се обвиха около него, въпреки че сякаш всичките й кости се разтопиха. Ванеса отметна глава, така че устните им се сляха с еднаква страст.

— Ванеса…

— Не казвай нищо, не още. — Тя притисна устни към врата му и просто го прегърна. Знаеше, че ще трябва да помисли, но сега, точно в този момент, искаше само да чувства.

Пулсът му, силен и бърз, се блъскаше в устните й. Тялото му бе твърдо и стабилно. Постепенно ръцете му се отпуснаха и започнаха да галят косите й. Ванеса започна да чува ромоленето на дъжда, да усеща студените плочки под босите си крака, да долавя утринните аромати на кафе и канела.

Но желанието не намаляваше, както и объркването, и страхът, които се надигаха в нея.

— Не знам какво да правя — промълви тя накрая. — Откакто те видях отново, не мога да мисля разумно.

Думите й разпалиха десетки нови огньове. Ръцете му се плъзнаха нагоре по раменете й и стиснаха по-силно, отколкото бе имал намерение.

— Аз те желая, Ван. И ти ме желаеш. Вече не сме деца.

Тя отстъпи, доколкото ръцете му позволяваха.

— Не ми е лесно.

— Да. — Той я гледаше, като се опитваше да разбере собствените си чувства. — Не съм сигурен, че бих искал да ти е лесно. Ако искаш обещания…

— Не — прекъсна го бързо Ванеса. — Не искам нищо, което да не мога и аз да дам.

Бе готов да ги даде, със стотици. С усилия ги преглътна всичките, като си напомни, че винаги се бе движил прекалено бързо, когато ставаше дума за Ванеса.

— Какво можеш да дадеш?

— Не знам. — Тя вдигна ръце към неговите, стисна ги и отстъпи назад. — Господи, Брейди, имам чувството, че влизам и излизам през огледалото.

— Това не е илюзия, Ван. — Трябваше да се бори със себе си, за да не протегне ръце отново към нея. Ала знаеше, че това, което му каза баща му, бе вярно. Ако стиснеш прекалено силно това, което искаш най-много, то ти се изплъзва измежду пръстите. — Това сме просто аз и ти.

Тя се вгледа в него. Очите му, толкова сини на фона на черните мигли, тъмната влажна разрошена коса, упоритата брадичка, невъзможно романтичната форма на устните. Бе толкова лесно да си спомни защо го бе обичала. И толкова лесно да се страхува, че още го обича.

— Няма да се преструвам, че не искам да бъда с теб. В същото време ми се иска да избягам, колкото ми крака държат. — Въздъхна дълбоко и треперливо. — И да се надявам да ме настигнеш. Разбирам, че откак се върнах вкъщи, се държа непоследователно и до голяма степен това е така, защото не съм очаквала да те намеря тук, нито съм очаквала старите чувства да се съживят. А не знам каква част от тях са само ехо и каква част — истински.

Той се озова в трудната позиция да се бори сам със себе си.

— Ние вече сме други хора, Ван.

— Да. — Тя го погледна и очите й бяха почти спокойни. — Когато бях шестнадесетгодишна, бих отишла с теб навсякъде. Представях си, че вечно ще бъдем заедно, къща, семейство.

— А сега? — попита Брейди предпазливо.

— Сега и двамата знаем, че нещата не са толкова прости, нито толкова лесни. Ние сме различни хора, Брейди, всеки със свой живот и със свои мечти. Преди съм имала проблеми… И двамата сме имали. Аз все още ги имам. — Ванеса вдигна ръце, после ги отпусна. — Не съм сигурна, че е разумно да започвам връзка с теб, физическа връзка, докато не ги разреша.

— Не е само физическа, Ванеса. Винаги е имало нещо повече.

Тя кимна и изчака да успокои наново надигналите се чувства.

— Още по-голяма причина да не бързаме. Аз не знам какво ще правя с живота си, с моята музика. Ако имаме връзка, и за двама ни ще бъде още по-трудно, когато замина.

Паника. Той почувства вкуса й. Когато Ванеса отново заминеше, това щеше да разбие сърцето му. Не бе сигурен, че точно този орган от тялото му щеше да го преживее за втори път.

— Ако искаш от мен да се откажа от чувствата си и да си отида, няма да го сторя. — С едно бързо движение я привлече към себе си. По дяволите какво бе правилно. — Ти също.

Тя усети как кожата й настръхва, как по гръбнака я полазват тръпки от възбуда и тревога. Духът на момчето, което бе познавала и обичала, бе в очите му, неспокойни и безмилостни. Никога не бе успявала да му устои.

— Моля те да ме оставиш да обмисля нещата. — Ако Брейди искаше да разчита на гнева, Ванеса нямаше да остане по-назад. — Решението е мое, Брейди — заяви и се отскубна от него. — Няма да позволя да бъда принуждавана, заплашвана или прелъстявана. Повярвай ми, всичко това вече сме го опитвали.

Това не бе правилният подход. Очите му, вече разгорещени, се превърнаха в сини огньове.

— Аз не съм някой от твоите излъскани, възпитани любовници, Ван. Няма да те принуждавам, заплашвам или прелъстявам. Когато му дойде времето, просто ще взема.

Тя предизвикателно отметна назад глава.

— Няма да вземеш нищо, което аз не пожелая да ти дам. Никой мъж не взема. О, иска ми се да хвърля тези излъскани възпитани любовници в лицето ти. — Блъсна го и мина покрай него към печката. — Само за да те видя как се гърчиш. Но няма да падна дотам. — Извъртя се към него и косите й се развяха. — Ще ти кажа истината. Не е имало никакви любовници. Защото аз не съм искала да има. — Дръзко и подигравателно се облегна на печката. — И ако реша, че не те искам, просто ще трябва да се запишеш в списъка на разочарованите.

Никой. Не е имало никой. Преди още да го бе осъзнал, Ванеса вече хвърляше последната си обида. Брейди се наежи, пристъпи към нея, ала успя да се овладее. Ако сега я докоснеше, един от тях щеше да пълзи. Не искаше това да бъде той. Запъти се към задната врата и рязко я отвори, преди да успокои гнева си дотолкова, та да разбере, че тя точно това искаше.

Значи щеше да я измами.

— Какво ще кажеш довечера да отидем на кино?

Ако й бе предложил едно бързо пътешествие до луната, нямаше да е по-малко изненадана.

— Какво?

— На кино. Искаш ли да отидем на кино?

— Защо?

— Защото ми се ядат пуканки — сопна й се Брейди. — Искаш ли, или не?

— Ами… Да — чу се да казва Ванеса.

— Добре. — Той затръшна вратата зад себе си.

 

 

Животът бе пъзел, реши Ванеса. И й бе трудно да подреди парчетата. Цяла седмица бе във водовъртежа на плановете за сватба и пикник. Зелева и картофена салата, рози с дълги стъбла и фотографи. Бе абсолютно сигурна, че бе грешка да се съчетае градското барбекю с интимното семейно сватбено празненство.

Бе като да се жонглира с топки за боулинг и пера.

Когато и последната седмица мина, бе прекалено заета и прекалено объркана, за да забележи, че се чувстваше по-добре, отколкото се бе чувствала от години. Тайният меден месец и възторженото бъбрене на Джоани за предстоящата сватба. Трябваше да се поръчат и подредят цветята, да се направят стотици хамбургери.

Излизаше с Брейди почти всяка вечер. На кино, на вечеря. На концерт. Той бе толкова приятен и забавен компаньон, че тя започна да се чуди дали не бе сънувала страстта и гнева в мрачната кухня.

Но всяка вечер, когато я изпращаше до вратата, всяка вечер, когато я целуваше, докато останеше без дъх, Ванеса разбираше, че Брейди наистина й даваше време да обмисли нещата. Както и че се стараеше да има много неща, които да обмисля.

Вечерта преди сватбата си остана у дома. Ала мислеше за него, докато с Лорета и Джоани се суетяха в кухнята с последните приготовления на планините от храна.

— Мисля, че мъжете трябваше да са тук да помагат — измърмори Джоани, докато приготвяше поредното кюфте.

— Само щяха да ни се пречкат. — Лорета оформи още едно. — Освен това тази вечер съм прекалено нервна, за да се разправям с Хам.

Джоани се засмя:

— Ти се справяш чудесно. Татко се е побъркал. Когато днес дойде във фермата, три пъти ме помоли за чаша кафе, а през цялото време го държеше в ръка.

Лорета доволно прихна.

— Хубаво ми е да знам, че и той страда. — Погледна към часовника в кухнята за пети път през последните пет минути. Осем часът, помисли тя. След четиринадесет часа щеше да бъде омъжена. — Надявам се да не вали.

Ванеса спря за момент да подрежда кюфтетата между листове пергамент и вдигна очи:

— Прогнозата е за топло и слънчево време.

— О, да. — Лорета успя да се усмихне. — Каза ми го вече, нали?

— Само петдесет или шестдесет пъти.

Лорета погледна намръщено през прозореца.

— Разбира се, ако все пак вали, ще пренесем тържеството вътре. Но ще бъде жалко да провалим барбекюто. Хам толкова го обича.

— Няма да посмее да вали — заяви Джоани и взе едно забравено кюфте от ръцете на бъдещата младоженка. После не се сдържа: — Колко жалко, че трябва да отложите медения си месец.

— Е… — Лорета сви рамене и се зае отново за работа. Не искаше да покаже разочарованието си. — Хам просто не успя да разчисти графика си. Ще трябва да свикна с тези неща, щом ще ставам докторска жена. — Тя нервно притисна ръка към корема си. — Това дъжд ли е? Да вали ли чух?

— Не — отвърнаха в един глас Ванеса и Джоани.

Лорета се засмя безсилно и си изми ръцете.

— Трябва да ми се причува. Последната седмица съм толкова изкуфяла. Тази сутрин не можах да си намеря синята копринена блуза… И не знам къде съм си сложила ленените панталони, които миналия месец си купих от една разпродажба. И новите ми сандали, и хубавата ми черна вечерна рокля. Просто не разбирам къде може да съм ги пъхнала.

Ванеса хвърли на приятелката си един предупредителен поглед, преди да бе прихнала.

— Ще изскочат отнякъде.

— Какво? О, да… Да, разбира се, че ще изскочат. Сигурни ли сте, че това не е дъжд?

Ванеса раздразнено опря ръце на кръста си.

— Мамо, за Бога, не е дъжд. Изобщо няма да вали. Върви си вземи една гореща вана. — Видя, че очите на майка й се напълниха със сълзи. — Извинявай, не исках да ти се развикам.

— Ти ми каза „мамо“ — прошепна Лорета. — Никога не съм мислила, че това ще се случи отново. — Сълзите я победиха и тя избяга от стаята.

— По дяволите. — Ванеса опря ръце на масата. — Цяла седмица се мъча да запазя мира, и да взема, да разваля всичко точно преди сватбата…

— Нищо не си развалила. — Джоани сложи ръка на рамото й. — Няма да ти кажа, че не е моя работа, защото сме приятелки, а утре ще сме и роднини. Откак си се върнала, ви гледам двете с Лорета как се обикаляте. И виждам как те гледа, когато си с гръб към нея или когато излизаш от стаята.

— Аз не мога да й дам това, което иска.

— Не си права — възрази Джоани тихо. — Можеш. По много начини вече си й го дала. Защо не се качиш горе да видиш дали е добре? Аз ще се обадя на Брейди да ми помогне да натоваря повечето от тази храна и да я занеса у татко.

— Добре.

Ванеса се изкачи тихо по стълбите, като се мъчеше да измисли какво да каже. Ала когато видя майка си, седнала на леглото, нищо не й се струваше подходящо.

— Извинявай… — Лорета избърса очите си с кърпичка. — Предполагам, че тази вечер съм прекалено емоционална.

— Имаш това право. — Ванеса се поколеба на прага. — Искаш ли да бъдеш сама?

— Не. — Тя протегна ръка. — Ще поседиш ли за малко с мен?

Ванеса не можеше да откаже и седна до майка си.

— Кой знае защо — започна Лорета, — се сетих каква беше ти като бебе. Беше прекрасна. Знам, че всички майки говорят така, но ти наистина беше прекрасна. — Протегна ръка и докосна крайчетата на косите й. — Понякога просто седях и те гледах как спиш. Не можех да повярвам, че си моя. Откак се помня, съм искала дом с деца. Това беше единствената ми амбиция. — Сведе поглед към смачканата кърпичка. — Когато те родих, това беше най-щастливият ден в живота ми. Ще го разбереш по-добре, когато и ти имаш дете.

— Знам, че ме обичаше. — Ванеса внимателно подбираше думите си. — Точно затова останалото беше толкова трудно. Ала не мисля, че сега е моментът да говорим за това.

— Може би не е. — Лорета не бе сигурна дали някога щеше да дойде моментът за пълното обяснение.

Обяснение, от което дъщеря й можеше отново да се отвърне от нея, точно когато започваше да разтваря сърцето си.

— Просто искам да знаеш, че разбирам, че ти се опитваш да простиш, при това да простиш без обяснения. Това значи много за мен. — Осмели се да хване ръката на дъщеря си. — Сега те обичам още повече, отколкото в онзи първи момент, когато те сложиха в ръцете ми. Където и да отидеш, каквото и да направиш, винаги ще те обичам.

— И аз те обичам. — Ванеса за момент допря съединените им ръце до бузата си. — Винаги съм те обичала. — И от това я болеше най-много. Изправи се и успя да се усмихне. — Мисля, че трябва да поспиш. Нали утре искаш да бъдеш най-красивата.

— Да. Лека нощ, Ван.

— Лека нощ. — Тя тихо затвори вратата зад себе си.