Нора Робъртс
Незавършена соната (3)

Трета глава

Ванеса спа на пресекулки. Болеше я. Ала бе свикнала с болката. Потискаше я, като пълнеше стомаха си с лекарства, като поглъщаше хапчетата, предписани за епизодичните й ослепяващи главоболия. Но най-вече я потискаше с волята да не й обръща внимание.

На два пъти едва не тръгна по коридора към спалнята на майка си. Третия път стигна чак до вратата и вдигна ръка да почука, после се върна в собствената си стая при собствените си мисли.

Нямаше право да се възмущава, че майка й имаше връзка с друг мъж. И въпреки това се възмущаваше. През всичките години, които Ванеса бе прекарала с баща си, той никога не бе поглеждал друга жена. Или ако го бе правил, бе прекалено дискретен, за да забележи тя.

И какво значение имаше? Всеки от тях винаги бе живял своя си живот, поотделно, въпреки че деляха една къща.

Ала имаше значение. Имаше значение, че за майка й през всичките тези години бе било достатъчно да живее в същата тази къща, без да поддържа връзка с единственото си дете. Имаше значение, че бе успяла да започне нов живот, в който нямаше място за дъщеря й.

Бе дошло времето, каза си Ванеса. Бе дошло времето да попита защо.

 

 

Когато стигна до долната площадка на стълбите, долови аромат на кафе и топъл хляб. В кухнята майка й стоеше до умивалника и плакнеше една чаша. Бе облечена с красив син костюм, а в ушите и около врата й меко проблясваха перли. Радиото свиреше тихо и тя си тананикаше. Обърна се и видя дъщеря си.

— О, ти си станала — усмихна се Лорета, надявайки се усмивката да не изглежда пресилена. — Не бях сигурна дали ще те видя тази сутрин, преди да изляза.

— Ще излизаш ли?

— Трябва да ходя на работа. Има кифли, а кафето още е горещо.

— На работа? — повтори Ванеса. — Къде?

— В магазина. — За да намери занимание на нервните си ръце, тя наля на Ванеса чашка кафе. — Антикварен магазин. Купих го преди около шест години. От Хопкинсови, може да си ги спомняш. Работех при тях, когато… Преди известно време. После те решиха да се откажат и аз купих магазина.

Ванеса тръсна глава да я проясни.

— Ти имаш антикварен магазин?

— Съвсем малък. — Лорета остави кафето на масата. В момента, в който ръцете й се оказаха свободни, те започнаха да дърпат перлената огърлица. — Наричам го „Мансардата на Лорета“. Сигурно е глупаво, обаче върви добре. Затворих го за два дни, но… Ако искаш, може още някой и друг ден да не работя.

Ванеса замислено се вгледа в майка си и се опита да си я представи като собственичка на магазин, която се занимава с инвентаризации и счетоводни книги. Антики? Бе ли споменавала някога, че се интересува от антики?

— Не. — Изглежда, онзи разговор трябваше да почака. — Върви.

— Ако искаш, може по-късно да минеш да разгледаш. — Лорета задърпа едно копче на сакото си. — Магазинчето е малко, но имам доста хубави неща.

— Ще видим.

— Сигурна ли си, че ще си добре тук сама?

— Дълго време съм била добре сама.

Лорета сведе очи към земята и отпусна ръце.

— Да, разбира се… Обикновено се връщам към шест и половина.

— Добре. Значи ще се видим довечера. — Ванеса отиде до умивалника и пусна крана. Имаше нужда от вода, студена и бистра.

— Ван…

— Да?

— Знам, че имам да наваксвам години. — Лорета стоеше до вратата. — Надявам се, че ще ми дадеш шанс.

— Бих искала. — Ванеса разпери ръце. — Не знам откъде трябва да започнем.

— И аз не знам. — Усмивката на Лорета бе нерешителна, ала не толкова изкуствена. — Може би нещата ще започнат от само себе си. Аз те обичам и ще бъда щастлива, ако мога да те накарам да повярваш в това. — Обърна се бързо и излезе.

— Ох, мамо… — въздъхна Ванеса в празната къща. — Не знам какво да правя.

 

 

— Госпожо Дрискол. — Брейди потупа осемдесет и тригодишната жена по подутото коляно. — Имате сърце на двадесетгодишна гимнастичка.

Възрастната жена се изкиска, както бе и очаквал.

— Не сърцето ме тормози, Брейди, а костите. Дяволски ме болят.

— Може би трябва да оставите някой от вашите правнуци да окоси ливадата ви.

— Аз си я кося сама вече шейсет години…

— И ще я косите още шейсет — довърши той вместо нея и остави апарата за кръвно налягане. — В целия окръг никой не отглежда по-хубави домати от вас. Но ако не забавите темпото, костите ще ви болят. — Брейди хвана ръцете й. Пръстите й бяха жилести, все още незасегнати от артрита. Ала той бе в раменете й, в коленете й и Брейди не можеше да направи почти нищо, за да спре настъплението му.

Той довърши прегледа, докато слушаше разказите й за нейното семейство. Тя бе негова учителка във втори клас и тогава му се струваше, че това бе най-старата жива жена. След двадесет и пет години разликата между тях значително се бе стопила, макар да знаеше, че за нея още бе малкият немирник, счупил аквариума със златните рибки само за да ги види как се мятат по пода.

— Преди два дни ви видях да се връщате от пощата. — Брейди записа нещо в картона й. — Бяхте без бастун.

— Бастуните са за старците — изсумтя госпожа Дрискол.

Той остави картона и вдигна вежди:

— Според моето компетентно медицинско мнение, госпожо Дрискол, вие сте стара.

Тя се изкиска и замахна към него.

— Винаги си бил цапнат в устата, Брейди Тъкър.

— Да, но сега имам и медицинска диплома. — Хвана я за ръката да й помогне да стане от кушетката. — И искам да ходите с бастун… Дори и само за да биете с него Джон Хардести, когато флиртува с вас.

— Този стар козел — измърмори госпожа Дрискол. — И аз ще приличам на стара коза, ако започна да куцам с бастун.

— Суетата не беше ли един от седемте смъртни гряха?

— Не си струва да се съгрешава, ако не е смъртен грях. Махай се оттук, момче, че да се облека.

— Да, госпожо. — Той я остави и поклати глава. Можеше да я гони оттук до луната и тя пак нямаше да иска да вземе проклетия бастун. Бе една от малкото му пациентки, които не се оплакваха и не се страхуваха за себе си.

След още два часа прегледи прекара обедната си почивка в посещение на окръжната болница, за да провери състоянието на двама пациенти. Преживя следобеда с една ябълка и шепа бисквити. Много от посетителите му споменаваха, че Ванеса Секстън се е върнала в града. Тази информация обикновено бе придружавана с подсмихване, намигане и многозначителни погледи. Няколко пъти го смушкваха с лакът в корема.

Това са малките градчета, помисли Брейди в петминутната почивка между прегледите. Хората там знаят всичко за всеки. И го помнят. Завинаги. Двамата с Ванеса бяха имали краткотрайна връзка преди дванадесет години, ала това сякаш бе изсечено в скала, а не просто издълбано върху едно от дърветата в парка.

Бе я забравил… Почти. Освен когато виждаше името или снимката й в някой вестник. Или когато слушаше някой от нейните албуми, които задължително купуваше заради старите времена. Или когато видеше някоя жена да си наклони главата и да се усмихне, както се усмихваше Ван.

Но когато си я спомняше, това събуждаше спомени и за детството. Най-сладките и най-трогателни спомени. Бяха малко повече от деца, втурнали се към света на възрастните с нетърпение и ужасяваща скорост. Ала онова, което се бе случило между тях, бе останало прекрасно невинно. Дълги, бавни целувки в сенките, страстни обещания, няколко забранени ласки.

Когато сега мислеше за тях, за нея, не би трябвало да го боли. И въпреки това потърка с ръка сърцето си.

По онова време чувството им изглеждаше прекалено силно, защото се бяха изправили пред такава съпротива от страна на баща й. Колкото повече възразяваше Джулиъс Секстън срещу разцъфтяващата им връзка, толкова по-близки ставаха те. Това е младостта, мислеше Брейди сега. А той до съвършенство бе изиграл ролята на сърдития млад човек — предизвикваше баща й и създаваше главоболия на своя баща. Заплашваше и обещаваше, както могат да го правят само осемнадесетгодишните.

Ако всичко бе гладко, вероятно за няколко седмици щяха да са се забравили.

Лъжец, помисли Брейди със смях. Никога не се бе влюбвал така, както през онази година във Ванеса. Онази шеметна, трескава година, когато навърши осемнадесет и всичко изглеждаше възможно.

Никога не бяха правили любов. Горчиво съжаляваше за това, след като тя напусна живота му. Сега, като поглеждаше назад, виждаше, че така е било най-добре. Ако някога бяха били любовници, сега щеше да им е много по-трудно да са приятели като възрастни.

Това бе всичко, което искаше, повтори си той. Нямаше намерение отново да разбива сърцето си заради нея.

Може би за момент, когато за пръв път я видя, дъхът му застина в гърлото и пулсът му прескочи. Това бе съвсем естествена реакция. Тя бе една красива жена, която някога бе била негова. И ако бе почувствал копнеж снощи, когато седяха на люлката на здрачаване, това бе съвсем човешко. Но Брейди не бе глупав.

Ванеса Секстън не беше вече неговото момиче. А той не искаше тя да бъде неговата жена.

— Доктор Тъкър… — Една от сестрите надзърна през вратата. — Следващият ви пациент е тук.

— Идвам веднага.

— А, и баща ви каза да се отбиете, преди да си тръгнете.

— Благодаря. — Брейди тръгна към втори кабинет, като се чудеше дали тази вечер Ванеса щеше да седи на люлката.

 

 

Ванеса почука на вратата на Тъкърови и зачака. Винаги бе обичала усещането за дом, което създаваше тази къща с боядисаната си веранда и кепенци. Сега там седяха саксии с вече разцъфнало мушкато. Пред отворените прозорци имаше мрежи. Като момиче често бе гледала как Брейди и баща му свалят кепенците и слагат мрежите — сигурен знак, че зимата бе свършила.

На верандата имаше два люлеещи се стола. Тя знаеше, че доктор Тъкър често седи там през летните вечери. Минувачите се спираха, за да си побъбрят или да разкажат за своите симптоми и оплаквания.

А всяка година, в Деня на загиналите във войните, семейство Тъкър организираше барбекю в задния двор. Всички от града идваха да ядат хамбургери и картофена салата, да седят под сянката на големия орех, да играят крокет.

Доктор Тъкър бе великодушен човек, спомни си Ванеса. Щедро раздаваше времето си и уменията си. Още си спомняше смеха му, дълбок и свободен, внимателните му ръце, когато преглеждаше.

Ала какво можеше да каже сега на този човек, който в детството й изглеждаше такава важна фигура? Който я успокояваше, когато тя плачеше за разпадащия се брак на нейните родители? Който сега имаше връзка с майка й?

Той сам отвори вратата и се вгледа в нея. Бе висок, както си го спомняше. И той като Брейди имаше жилаво и атлетично тяло. Въпреки че тъмната му коса бе станала металносива, не й се струваше стар. Край тъмносините му очи имаше бръчки, които станаха по-дълбоки, когато й се усмихна.

Неуверена в себе си, Ванеса понечи да му протегне ръка, но преди да бе успяла да каже нещо, се озова притисната в мечешка прегръдка. Той миришеше на „Олд спайс“ и мента, помисли тя и едва не се разплака. Дори това не се бе променило.

— Малката Ванеса — прогърмя мощният му глас. — Радвам се, че си се върнала у дома.

— Хубаво е човек да си е у дома. — Притисната до него, тя го вярваше. — Липсвахте ми. Наистина ми липсвахте.

— Дай да те погледна. — Ейбрахам Брейди я отдръпна от себе си. — Леле, леле… Емили винаги е казвала, че ще станеш красавица.

— О, доктор Тъкър, толкова съжалявам за госпожа Тъкър.

— Ние всички съжаляваме. — Той я потупа по раменете. — Знаеш ли, тя винаги следеше какво пише за теб във вестниците и списанията. Беше те избрала за снаха. Колко пъти ми е казвала: „Хам, това е момичето за Брейди, тя ще го оправи“.

— Изглежда той сам се е оправил.

— Почти. — Обви ръка около раменете й и я поведе навътре. — Какво ще кажеш за една хубава чаша чай и парче торта?

— С удоволствие.

Ванеса седна до кухненската маса, докато Хам приготви и сервира чая. Къщата не се бе променила и отвътре. Бе подредена като аптека, чиста и излъскана, и навсякъде се виждаха дребните украшенийца на Емили.

Слънчевата кухня гледаше към задания двор с разлистващи се големи дървета и разцъфтяващи цветя. Отдясно бе вратата, която водеше към кабинетите. Единствената промяна, която видя, бе добавената сложна телефонна система.

— Госпожа Лиъри още прави най-хубавите торти в града. — Той отряза две дебели парчета.

— И още ви плаща с торти.

— Струват колкото теглото си в злато. — С доволна въздишка се разположи срещу нея. — Мисля, че няма нужда да ти казвам колко се гордеем всички ние с теб.

Тя поклати глава.

— Иска ми се да бях могла да се върна по-рано. Дори не знаех, че Джоани се е омъжила. И че има дете. — Вдигна чашата, за пръв път от завръщането си напълно спокойна. — Лара е много красива.

— И умна — намигна Хам. — Разбира се, може да съм мъничко предубеден, ала не помня да съм виждал по-умно дете. А съм виждал доста деца.

— Надявам се докато съм тук да я виждам често. И всички вас.

— А ние се надяваме да останеш по-дълго.

— Не знам. — Ванеса сведе поглед към чая си. — Не съм мислила за това.

— Майка ти седмици наред не можеше да говори за нищо друго.

Тя лапна едно мъничко парче от пухкавата торта.

— Мама изглежда добре.

— Наистина е добре. Лорета е силна жена. Трябва да бъде силна.

Ванеса вдигна отново очи. Понеже стомахът й бе започнал да подскача, заговори внимателно:

— Разбрах, че има антикварен магазин. Трудно ми е да си я представя като делова жена.

— И на нея й беше трудно да си го представи, но се справя много добре. Научих, че преди няколко месеца си загубила баща си.

— Рак. Беше му много трудно.

— На теб също.

Тя сви рамене:

— Почти нищо не можех да направя… Той не ми позволяваше да направя почти нищо. Изобщо не искаше да признае, че е болен. Мразеше слабостта.

— Знам — Хам сложи ръка върху нейната. — Надявам се, че си се научила да бъдеш по-толерантна към човешките слабости.

Нямаше нужда да обяснява.

— Аз не мразя майка си — отвърна Ванеса с въздишка. — Просто не я познавам.

Това бе добър отговор и той го оцени.

— Аз я познавам. Имала е труден живот, Ван. За всички грешки, които е направила, е платила повече, отколкото би трябвало да плати, който и да било човек. Тя те обича. Винаги те е обичала.

 

 

— Защо тогава ме пусна да замина?

Съчувстваше й, както винаги.

— Това е въпрос, който сама трябва да зададеш на майка си. И въпрос, на който тя има нужда да отговори.

Ванеса въздъхна и се облегна назад.

— Винаги съм идвала да плача на рамото ви.

— За това са раменете. И най-вече бях достатъчно суетен да си представям, че имам две дъщери.

— Наистина ги имахте. — Тя преглътна сълзите си и отпи от чая, за да се успокои. — Доктор Тъкър, вие влюбен ли сте в майка ми?

— Да. Това смущава ли те?

— Не би трябвало.

— Но?

— Просто ми е малко трудно да го приема. Винаги съм си ви представяла с госпожа Тъкър като двойка. Едно от малкото неща, които не се променят. А моите родители… Колкото и да не бяха щастливи заедно, откак ги помня…

— Си бяха твои родители — каза Хам тихо. — Още нещо, което не се променя.

— Да. — Ванеса се поотпусна, благодарна за разбирането. — Знам, че не е разумно. Дори не е реално. Обаче…

— Би трябвало — довърши той вместо нея. — Мило дете, в живота има прекалено много нечестни неща. Живях с Емили двадесет и осем години и бях планирал още двадесет и осем. Не било писано. Докато бях с нея, аз я обичах абсолютно. Имахме късмет всеки от нас да се превърне в човек, когото другият можеше да продължава да приема. Когато тя умря, мислех, че част от живота ми е свършила. Майка ти и Емили бяха най-близки приятелки и няколко години продължавах да приемам Лорета така. После тя стана моя… Моя най-близка приятелка. Мисля, че Емили би била доволна.

— Карате ме да се чувствам като дете.

— Когато става дума за родителите ти, винаги ще си останеш дете. — Хам погледна към чинията й. — Да не си престанала да обичаш сладко?

— Не — засмя се Ванеса. — Нямам апетит.

— Не искам да прозвуча като старомоден старец, като ти кажа, че си малко слаба, ала е вярно. Лорета спомена, че не се храниш добре. И не спиш добре.

Ванеса вдигна вежди. Не бе предполагала, че майка й бе забелязала.

— Сигурно съм превъзбудена. Последните две години бяха много напрегнати.

— Кога за последен път си си правила изследвания?

Сега вече тя наистина се засмя.

— Говорите също като Брейди. Много съм добре, доктор Тъкър. Концертните турнета закаляват. Това са просто нерви.

Той кимна, но си обеща да я наблюдава.

— Надявам се, че скоро ще посвириш за мен.

— Вече свиквам с новото пиано. Всъщност, трябва да се заема по-сериозно. Напоследък не отделям достатъчно време за упражнения.

Ванеса стана и в този момент в стаята влезе Брейди. Ядоса се, че я сварва тук. Не стига, че цял ден му бе в главата, а сега беше и в кухнята му. Кимна й и погледна към тортата.

— На госпожа Лиъри винаги може да се разчита. — Засмя се на баща си: — Щеше ли да ми оставиш нещичко?

— Тя ми е пациентка.

— Винаги запазва бабите за себе си — оплака се Брейди на Ванеса и топна пръст в крема в чинията й.

— Искал си да ти се обадя, преди да тръгна.

— Беше ме помолил да прегледам картона на Кремптън. — Хам потупа с пръст по една папка на масата.

— Направил съм някои бележки.

— Благодаря.

— Трябва да оправя някои неща. — Хам хвана Ванеса за раменете и звучно я целуна. — Ела скоро пак.

— Ще дойда. — Никога не бе можела да стои далеч.

— Барбекюто е след две седмици. Надявам се, че ще дойдеш.

— За нищо на света не бих го пропуснала.

— Брейди — обърна се той към сина си, преди да излезе, — дръж се прилично с момичето.

Брейди се ухили, когато вратата се затвори зад гърба му:

— Все още си представя, че ще те подмамя на задната седалка на колата си.

— Ти наистина ме подмами на задната седалка на колата си.

— Да-а. — Размърда се неспокойно при този спомен. — Искаш ли кафе?

— Чай. С резенче лимон.

Брейди изръмжа и се обърна да извади от хладилника кутия мляко.

— Радвам се, че си се отбила да го видиш. Луд е по теб.

— Чувството е взаимно.

— Ще изядеш ли тази торта?

— Не, аз тъкмо… Тъкмо си тръгвах.

Той седна и се зае с тортата.

— Закъде бързаш? — попита с пълна уста.

— Не бързам, просто…

— Седни. — Брейди си сипа огромна чаша мляко.

— Както виждам, апетитът ти си е все така добър.

— Здравословен живот.

Трябваше да си тръгне, наистина. Ала той изглеждаше толкова ведър и успокояващ, както седеше и лапаше тортата. Приятели, бе й казал. Може би можеха да бъдат приятели. Тя се опря на масата.

— Къде е кучето?

— Оставих го вкъщи. Татко вчера го хвана да рови в лалетата, така че днес е в изгнание.

— Ти вече не живееш ли тук?

— Не. — Той вдигна глава и едва не простена. Ванеса се бе облегнала на масата пред прозореца и светлината грееше в косите й. Върху плътните й сериозни устни играеше лека усмивка. Строгата кройка на панталона и ризата й я правеше да изглежда още по-мека и женствена. — Аз… Ъ-ъ-ъ… — Посегна към млякото. — Купих един парцел извън града. Къщата се вдига бавно, обаче вече има покрив.

— Ти сам си строиш къща?

— Не чак дотам. Не мога да се измъкна оттук достатъчно за дълго, за да свърша нещо повече от някоя и друга дреболия. Има две момчета, които работят. — Погледна я замислено. — Някой път ще те закарам да погледнеш.

— Може би.

 

 

— Сега? — Брейди стана да занесе чиниите в умивалника.

— Ами… Наистина трябва да се връщам…

— За какво?

— Да се упражнявам.

Той се обърна. Раменете им се докоснаха.

— Ще се упражняваш по-късно.

Това бе предизвикателство. И двамата го знаеха, и двамата го разбираха. И двамата бяха твърдо решени да докажат, че могат да бъдат един с друг, без да разбудят старите копнежи.

— Добре. Но ще карам след теб, за да не трябва да се връщаш после в града.

— Прекрасно. — Брейди я хвана за ръката и я изведе през задната врата.

Когато Ванеса напусна града, Брейди имаше шевролет втора ръка. Сега караше спортен джип. На пет километра извън града, когато стигнаха до стръмния черен път, тя разбра колко разумно бе това.

През зимата щеше да е направо невъзможно, мислеше Ванеса, докато мерцедесът й се друсаше по изровения наклон. Макар че листата още бяха само нежни пъпки, гората бе гъста. Виждаха се белите цветове на дряна. Тя внимателно избягваше коловозите. На последния завой, преди да спре зад Брейди, изпод колелетата й захвърчаха дребни камъчета.

Кучето се втурна с лай да ги посрещне. Опашката му се развяваше на вятъра.

Скелетът на къщата бе вдигнат. Брейди не се задоволяваше с горска колибка, забеляза Ванеса. Това бе огромна двуетажна постройка. Прозорците, които вече бяха поставени, бяха високи и извити. Над втория етаж се издигаше скеле на фронтон, откъдето щеше да се разкрива вълшебен изглед към далечните сини планини.

Дворът, покрит с отпадъци от строителни материали, се спускаше към ромолящ поток. От един дъжд това място щеше да се превърне в кална локва, помисли тя и слезе от колата. Ала когато се направеха терасите и озеленяването, щеше да е много красиво.

— Страхотно е. — Ванеса отметна разпилените си от вечерния бриз коси. — Какво чудно място.

— И аз така си помислих. — Брейди хвана Конг за нашийника, преди да бе скочил към нея.

— Няма нищо — засмя се тя и се наведе да го погали. — Здравей, приятел. Тук имаш много място да бягаш, нали?

— Петдесет декара. — Като я гледаше как играе с кучето, отново започваше да чувства онази болка, точно под сърцето. — Повечето от тях ще оставя такива, каквито са.

— Радвам се. — Ванеса се завъртя в кръг. — Би ми било много неприятно да видя как фризираш гората. Почти бях забравила колко красива може да бъде тя, колко спокойна.

— Ела. — Той я хвана за ръката. — Ще те разведа.

— Откога имаш това място?

— Почти от една година. — Преминаха по малко дървено мостче над потока. — Внимавай, в двора е пълен хаос. — Погледна елегантните й ниски италиански обувки, грабна я на ръце и я пренесе през камъните. Тя усети мускулите на ръцете му, а Брейди — дългите й стегнати бедра.

— Няма нужда да… — Той припряно я остави пред входната врата. — Още си кавалер, а?

— Разбира се.

Вътре имаше мазилка и замазка. Ванеса видя триони, стойки за рязане и купчини дървен материал. На северната стена вече бе построена огромна камина. Временни стълби водеха към втория етаж. Навсякъде миришеше на дървени стърготини.

— Холът — обясни Брейди. — Исках да има много светлина. Там е кухнята. — Показа към просторното съседно помещение. Над умивалника имаше прозорец, който гледаше към гората. Между недовършените шкафове бяха монтирани печка и хладилник. — Тук ще има свод, за да е в тон с прозорците — продължаваше той. — Друг ще води към столовата.

Тя вдигна поглед и през прозорците на тавана видя небето.

— Изглежда много амбициозно.

— Няма всеки ден да правя къщи. — Брейди отново я хвана за ръката и я поведе из първия етаж. — Тоалетната. Майка ти ми намери този страхотен умивалник. Порцеланът е в отлично състояние. А това е нещо като моята лична бърлога. Стереоуредба, книги. — Присви очи и ясно я видя в напълно завършен вид. Странно, но Ванеса също. — Помниш ли Джош Макена?

— Да, това беше твоят съдружник в престъпленията.

— Сега е съдружник в една строителна фирма. Сам прави всички тези вградени мебели.

— Джош? — Тя прокара ръка по един шкаф. Изработката бе прекрасна.

— Той проектира и кухненските шкафове. Ще бъдат нещо изключително. Да отидем горе. Стълбите са тесни, но стабилни.

Въпреки уверенията му, докато се изкачваха, Ванеса притискаше ръка към стената. Тук имаше още прозорци на покрива, още сводове. Челните прозорци, както ги нарече Брейди, щяха да са над леглото в основната спалня, която включваше и огромна баня с вградена в пода вана. Макар в спалнята да имаше само матрак и гардероб, банята бе единствената завършена стая.

Бе избрал студени пастелни цветове, тук-там с яркосиньо. Голямата вана бе обградена от облицован с плочки корниз, стигащ до други три прозореца. Ванеса си представи какво е да лежиш във ваната с изглед към гората.

— За всичко си помислил — отбеляза тя.

— Когато реших да се пренеса, исках да го направя както трябва. — Продължиха по коридора между кованите врати. — На този етаж има още две спални и още една баня. В нея ще използвам стъклени тухли. Терасата ще обгражда цялата къща и на запад ще се спуска до долното ниво, за да се вижда залеза. — Поведе я по следващите стълби към фронтона. — Смятам горе да разположа кабинета си.

Бе като приказка, помисли Ванеса, с кръгла форма и още извити прозорци. Където и да застанеше човек, се откриваше чудесен изглед към горите и планините зад тях.

— Бих могла да живея тук и да се чувствам като Рапунцел — обяви тя.

— Косата ти не е подходящ цвят. — Той вдигна една шепа. — Радвам се, че не си я отрязала. Сънувал съм тази коса. И теб. Сънувах те години след като замина. Направо не можеш да си представиш.

Ванеса бързо се отдръпна и отиде до един от прозорците.

— Кога мислиш, че ще свършиш?

— Планираме през септември. — Брейди се намръщи към гърба й. Не бе мислил за нея, когато проектираше къщата, когато избираше дървото, плочките, цветовете. Тогава защо сега, когато бе тук, изглеждаше така, сякаш къщата я бе чакала? Сякаш той я бе чакал? — Ван?

— Да? — отвърна тя, все още с гръб към него. Стомахът й се бе свил на възел, пръстите й бяха сплетени. Когато Брейди не каза нищо друго, се насили да се обърне и да разтегне устни в усмивка. — Невероятно място. Радвам се, че ми го показа. Надявам се, че ще успея да го видя, когато е завършено.

Нямаше да я пита дали ще остане дотогава. Не искаше да знае. Не можеше да позволи това да има някакво значение. Ала знаеше, че между тях има нещо недовършено и че трябваше да го уреди, поне в собственото си съзнание.

Бавно се приближи към нея. Видя как при първата му стъпка в очите й се появи предчувствие. Ако имаше къде да отиде, би се отдръпнала.

— Недей — каза, когато той улови ръцете й.

— Ще ме боли толкова, колкото и теб.

Докосна за опит устни до нейните и я почувства как потрепери. Този вкус, това толкова кратко вкусване го накара да пламне. Отново я целуна, този път само секунди по-дълго. Чу я как простена. Дланите му се плъзнаха нагоре по ръцете й и обхванаха брадичката й. Когато устните му отново уловиха нейните, опитът бе свършил.

Наистина болеше. Ванеса чувстваше болката във всичките си кости и мускули. И, да го вземат дяволите, чувстваше и удоволствието. Удоволствие, без което бе живяла толкова дълго. Ненаситно го привлече към себе си и се отдаде на трескавата лудост.

Вече не целуваше момче, колкото и умело и страстно да бе това момче. Не целуваше спомен, колкото и ярък и ясен да бе този спомен. Сега прегръщаше мъж. Силен, ненаситен мъж, който я познаваше прекалено добре.

Когато устните й се разтвориха срещу неговите, Ванеса знаеше какъв ще е вкусът му. Когато ръцете й се впиха в раменете му, тя знаеше как ще почувства мускулите му под дланите си. В меката светлина през прозорците, обгърната от мириса на дървени стърготини, Ванеса се чувстваше люляна между минало и настояще.

Тя бе всичко, което той помнеше, и нещо повече. Брейди винаги бе бил благороден, винаги страстен, но сега сякаш имаше повече невинност, отколкото преди — сладостна невинност под тлеещата страст. Тялото й, притиснато към неговото, трепереше.

Мечите, които бе мислил за забравени, отново го завладяха. А с тях се върнаха и желанията, вълненията, надеждите на неговата младост.

Ванеса. Винаги бе била тя. И все пак това никога не се бе случвало.

Потресен, той я отдръпна от себе си. Страните й пламтяха. Очите й бяха потъмнели, замъглени. Устните й бяха разтворени, меки и без червило. Пръстите му, както безброй пъти преди това, се бяха изгубили в косите й.

И усещането бе същото. Искаше му се да я убие заради това. Дванадесетте години не бяха отслабили чувствата, които Ванеса можеше да изтръгне от него само с един поглед.

— Страхувах се от това — промълви Брейди. Трябваше да запази разсъдъка си, каза си той. Трябваше да помисли. — Винаги си можела да спреш сърцето ми, Ванеса.

— Това е глупаво. — Тя задъхано отстъпи назад. — Ние вече не сме деца.

Брейди пъхна ръце в джобовете си.

— Точно така.

Ванеса прокара треперещите си пръсти през косите си.

— Брейди, това приключи преди много време.

— Очевидно не е. Може би просто трябва да си го избием от главите.

— Моята глава си е съвсем наред. — Това бе лъжа. — Ти се грижи за своята. Нямам намерение отново да се търкалям с теб на задната седалка на колата.

— Би могло да се окаже интересно. — За своя изненада се усмихна, при това искрено. — Ала аз си представях по-удобна обстановка.

— Каквато и да е обстановката, отговорът пак ще е не.

Тя тръгна към стълбите и той я хвана за ръката.

— Последния път, когато каза не, беше шестнадесетгодишна. — Въпреки че кипеше от нетърпение, бавно я обърна към себе си. — Колкото и да ми е неприятно, трябва да кажа, че беше права. Но времената се промениха и сега всички сме пораснали.

Сърцето й биеше прекалено бързо, помисли Ванеса: Брейди бе виновен. Винаги бе успявал да я върже на възел.

— Само защото сме възрастни, това не означава, че ще се хвърля в леглото ти.

— Това означава, че аз няма да бързам и ще положа усилия да променя мнението ти.

— Още си егоистичен идиот, Брейди.

— А ти още ме обиждаш, когато знаеш, че съм прав. — Привлече я за една силна, кратка целувка. — Аз още те желая, Ван. И този път, за Бога, ще те имам.

Преди да се отскубне, тя видя в очите му, че това бе истина. Почувства вътре в себе си, че бе истина.

— Върви по дяволите! — Обърна се и се втурна надолу по стълбите.

Той я гледаше през прозореца как тича през моста към колата си. Дори от това разстояние я чу как затръшна вратата. Това го накара да се усмихне. Винаги бе била дяволски избухлива. Радваше се, че това още бе така.