Нора Робъртс
Незавършена соната (12)

Дванадесета глава

Ванеса седеше в гримьорната, обградена от аромата и великолепието на цветя. Почти не ги забелязваше. Надяваше се, сигурно глупаво, че някой от тези пищни букети, някоя от тези елегантни кошници, можеше да е от Брейди.

Ала знаеше, че не бе възможно.

Той не дойде да я изпрати на летището. Не й се обади да й пожелае късмет, нито да й каже, че ще му липсва, докато я няма. Не бе в неговия стил, помисли тя, докато се вглеждаше в отражението си в огледалото. Когато Брейди Тъкър бе сърдит, той бе сърдит. Не правеше никакви възпитани, цивилизовани опити за сдобряване. Просто си стоеше бесен.

Бе прав, призна Ванеса. Напълно прав.

В края на краищата, тя го бе оставила. Тя бе отишла при него, бе му се отдала, бе правила любов с всичката страст и обещания, които една жена може да даде на един мъж. Но бе премълчала думите и по този начин бе сдържала част от себе си.

Защото се страхуваше, помисли сега. Страхуваше се да не направи ужасна грешка, която да разбие живота й. Брейди никога не би разбрал, че се страхуваше не само за себе си, а и за него.

Ванеса вече го разбираше, след като чу майка си. Грешките могат да се правят заради най-добрите или заради най-лошите причини. Бе прекалено късно да пита баща си, да се опита да разбере неговите чувства, неговите причини.

Само се надяваше да не е прекалено късно за самата нея.

Къде бяха сега те, тези деца, които се бяха обичали толкова страстно и толкова неразумно? Брейди си имаше своя живот, своите умения, своите отговори. Своето семейство, своите приятели, своя дом. Буйното сърдито момче бе пораснало и се бе превърнало в стабилен и целеустремен мъж.

А тя? Ванеса сведе поглед към ръцете си, към дългите си надарени пръсти. Тя имаше своята музика. Това бе всичко, което някога наистина бе имала, което бе само нейно.

Да, сега Ванеса разбираше, може би повече, отколкото би искала, провалите на майка си, грешките на баща си. Те я бяха обичали, по различен начин. Ала тази любов не ги бе превърнала в семейство. Нито бе направила някой от тримата щастлив.

И затова, докато Брейди пускаше корени в плодородната земя на града, в който и двамата бяха израснали, тя бе сама в една гримьорна, пълна с цветя, и чакаше да излезе на поредната сцена.

Когато на вратата се почука, Ванеса видя как огледалото отрази усмивката й. Представлението започваше много преди да са светнали прожекторите.

— Влезте.

— Ванеса! — Принцеса Габриела, в потресаваща синя копринена рокля, се вмъкна вътре.

— Ваше височество… — Преди да бе успяла да се изправи и да направи реверанс, Габриела й махна да остане на мястото си с жест, който бе някак едновременно царствен и приятелски.

— Моля те, не ставай. Надявам се, че не те смущавам.

— Разбира се, че не. Мога ли да ви предложа малко вино?

— Ако имаш. — Макар краката да я боляха след цял ден тичане, Габриела седна със съвсем лека въздишка. Бе родена с кралска кръв и това я бе научило да не се оплаква. — Днес беше такъв трескав ден, че нямах възможността да ти се обадя, да видя дали си се настанила удобно.

— Никой не може да не се чувства удобно в двореца, ваше височество.

— Габриела, моля. — Тя пое чашата с вино. — Сега сме сами. — За момент се замисли дали да не си свали обувките, но се отказа. — Исках отново да ти благодаря, че се съгласи да свириш тази вечер. Това е толкова важно.

— За мен винаги е било удоволствие да свиря в Кордина. — Светлините около огледалото хвърляха отблясъци като огърлица върху бялата рокля на Ванеса. — Бях поласкана, че пожелахте да ме включите.

Габриела се засмя и отпи от виното.

— Беше раздразнена, че те обезпокоих, докато беше във ваканция. — Отметна назад гъстата си златисточервеникава коса. — И аз не те обвинявам. Ала съм се научила в такива случаи да бъда груба… И безпощадна.

Ванеса се усмихна. Кралска особа или не, принцеса Габриела бе приятна компания.

— Добре, поласкана и раздразнена. Надявам се днешният бенефис да е грандиозен успех.

— Ще бъде. — Тя отказваше да приеме нещо по-малко. — Ева… Познаваш ли снаха ми?

— Да, срещала съм нейно височество няколко пъти.

— Тя е американка, и следователно енергична. Оказа ми огромна помощ.

— Вашият съпруг също ли е американец? Сините очи на Габриела светнаха.

— Да, Рийв също е енергичен. Тази година включихме малко и децата, така че циркът е още по-голям от обичайното. Брат ми, Александър, беше заминал за няколко седмици, но се върна навреме, за да го използваме.

— Вие сте безмилостна към своето семейство, Габриела.

— Най-добре е да бъдеш безмилостен към тези, които обичаш. — Тя видя как през очите на Ванеса премина облак. Щеше да се върне към това по-късно. — Хана се извинява, че няма да дойде зад кулисите преди твоето изпълнение. Бенет се тревожи за нея.

— Малкият ви брат има правото да се тревожи, когато жена му всеки момент ще ражда.

— Хана се интересуваше от теб. — Габриела не можеше да сдържи усмивката си. — Тъй като преди сватбата на Бенет свързваха името му с твоето.

Както и с имената на половината женско население на свободния свят, помисли Ванеса.

— Негово височество беше най-чаровният ми кавалер.

— Той беше негодник.

— Укротен от прелестната лейди Хана.

— Не укротен, ала може би обуздан. — Принцесата остави чашата си. — Съжалявам, че, както ни съобщи твоят менажер, ще можеш да останеш само един ден в Кордина. Толкова отдавна не си ни посещавала.

— Няма място, на което бих се чувствала повече добре дошла. — Тя докосна цветчетата на една бяла роза. — Спомням си последния път, когато бях тук, прекрасния ден, който прекарах във вашата ферма, с вашето семейство.

— С удоволствие бихме те поканили отново, когато графикът ти позволява. — Състрадателна по природа, принцеса Габриела и протегна ръка. — Добре ли си?

— Да, благодаря, добре съм.

— Изглеждаш чудесно, Ванеса, може би още повече заради тази тъга в очите ти. Разбирам този поглед. Веднъж го видях в огледалото, преди не толкова много години. Такъв поглед може да се предизвика само от мъже. Това е едно от нещата, които те умеят най-добре. — Вплете пръсти в нейните. — Мога ли да ти помогна?

— Не знам. — Ванеса погледна съединените им ръце, после меките, търпеливи очи на Габриела. — Габриела, мога ли да ви попитам кое е най-важното нещо във вашия живот?

— Семейството ми.

— Да. — Ванеса се усмихна. — Беше такава романтична история. Как се запознахте и се влюбихте във вашия съпруг.

— С времето изглежда все по-романтична и все по-малко болезнена.

— Той е американец, бивш полицай?

— Нещо такова.

— Ако трябваше да се откажете от своето положение, от своето… Рождено право, за да се омъжите за него, щяхте ли да го сторите?

— Да. Но с голяма болка. Този мъж иска ли да се откажеш от нещо, което е дотолкова част от теб?

— Не, той не иска от мен да се откажа от нищо. И в същото време иска всичко.

Габриела отново се усмихна.

— Да, това е още нещо, което те умеят.

— Научих неща за себе си, за своя произход, за семейството си, които ми е много трудно да приема. Не знам дали ако дам на този мъж това, което иска сега, няма да излъжа и него, и себе си.

Габриела за момент замълча.

— Ти знаеш моята история, по нея много се писа. След като ме отвлякоха и загубих паметта си, погледнах лицето на баща си и не го познах. Погледнах очите на братята си и видях очи на чужди хора. Колкото и да ме болеше от това, тях ги болеше още повече. Ала аз трябваше да намеря себе си, да открия себе си в най-буквалния смисъл. Много е страшно, много смущаващо. Не съм нито спокойна, нито сдържана.

Ванеса успя да се усмихне.

— Чувала съм слухове.

Габриела със смях взе чашата си и отново отпи.

— Най-после познах себе си. Най-после можах да погледна роднините си и да знам кои са. Но беше по различен начин. Не е лесно да се обясни. Ала когато отново започнах да ги познавам, отново да ги обичам, това беше с друго сърце. Каквито и недостатъци да имаха, каквито и грешки да бяха правили, както и да ме бяха наранявали или аз тях, това вече нямаше значение.

— Казвате, че сте забравили миналото.

Габриела бързо тръсна глава и диамантите й иззвъняха.

— Миналото не беше забравено. Не може да бъде забравено. Но аз успях да го видя с различни очи. След като се преродих, не беше толкова трудно да се влюбя.

— Съпругът ви е щастлив човек.

— Да, често му го напомням. — Тя се изправи. — По-добре да те оставя да се приготвиш.

— Благодаря.

На вратата Габриела се спря.

— Може би при следващото ми посещение в Америка ще ме поканиш да прекарам един ден в твоя дом.

— С най-голямо удоволствие.

— И ще се запозная с този мъж.

— Да — усмихна се Ванеса бързо и спонтанно. — Мисля, че да.

Когато вратата се затвори, тя се облегна назад. Много бавно обърна глава, докато се видя в огледалото. Видя тъмнозелени очи, устни, старателно начервени в тъмнорозово. Буйна червеникава коса. Бледа кожа и нежни черти. Видя една музикантка. И една жена.

— Ванеса Секстън — промълви тя и се усмихна. Изведнъж разбра защо бе тук и защо трябваше да излезе на сцената. И защо, когато свършеше, трябваше да се върне у дома. У дома.

 

 

Бе прекалено горещо като за един тридесетгодишен глупак да играе баскетбол под следобедното слънце. Това си казваше Брейди, докато скачаше и забиваше поредната топка.

Макар че децата бяха във ваканция, бе сам на игрището и в парка. Очевидно децата имаха повече ум в главата от един поболял се от любов лекар.

Температурата може и да гонеше абсолютния максимум, а влажността може да бе решила да не изостава, ала Брейди мислеше, че да се поти на игрището бе къде-къде по-добре, отколкото да седи сам вкъщи.

Защо, по дяволите, си бе взел почивен ден?

Имаше нужда от работата си. Имаше нужда да запълни с нещо часовете.

Имаше нужда от Ванеса.

Това щеше да се наложи да го преодолее. За последен път дриблира. Топката се завъртя по ръба на коша и влезе вътре.

Бе виждал снимките на Ванеса. Проклетата телевизия непрекъснато ги показваше, вестниците бяха пълни с тях. Хората в града два дни не можеха да престанат да говорят за това, за нея.

Искаше му се никога да не я бе виждал в тази блестяща бяла рокля, със спускащата се по гърба й коса, да не бе виждал как страхотните й ръце бягат по клавишите, галят ги, изтръгват от тях невероятна музика. Нейната музика, помисли той. Същата композиция, която бе свирила, когато влезе в стаята и я завари да го чака.

Нейната композиция. Бе я свършила.

Както бе свършила и с него.

Одраска пръстите си на хирург в ръба на коша.

Как можеше да очаква тя да се върне в едно забутано градче, при своята ученическа любов? Нея я поздравяваха кралски особи. Ванеса можеше да се мести от дворец в дворец за цената на една песен. Всичко, което Брейди можеше да й предложи, бе къща в гората, едно зле възпитано куче и от време на време по някой домашно печен сладкиш вместо хонорар.

Това са глупости, помисли озлобено, когато топката се удари в таблото и отскочи. Никой никога нямаше, да я обича, както я обичаше той, както я бе обичал през целия си скапан живот. И ако някога му паднеше в ръцете, щеше да я накара да го чуе. Когато ушите й спрат да звънят, щеше да има нужда от отоларинголог.

— Престани! — извика на Конг, който залая щастливо. Бе се задъхал, помисли Брейди, докато пухтеше към наказателната линия. Бе загубил форма. И когато топката отскочи от ръба на коша, реши, че просто нямаше късмет.

Завъртя се, хвана топката и замръзна насред крачка.

Тя бе там, облечена с проклетите си къси панталонки и с блузка малко под гърдите. Носеше бутилка газиран гроздов сок и на лицето й играеше иронична усмивка.

Той изтри потта от челото си. Жегата, настроението му и фактът, че две нощи не бе спал, бяха достатъчни да го накарат да халюцинира. Но това не му харесваше. Ни най-малко.

— Здрасти, Брейди. — Макар че сърцето й се блъскаше в гърдите, гласът й бе овладян. Искаше го студен, нисък и мъничко гаден. — Май ти е страшно горещо. — Без да откъсва поглед от очите му, Ванеса отпи една дълга глътка от бутилката, облиза устни и му подаде останалото. — Искаш ли да си пийнеш?

Сигурно се побъркваше. Вече не бе осемнадесетгодишен, ала долавяше аромата й, тази неуловима, подлудяваща миризма. Усещаше твърдата гумена топка в ръцете си и потта, стичаща се по голите му гърди и гръб. Тя се наведе да погали Конг, отметна коси зад рамото си и му хвърли един от своите подлудяващи погледи.

— Хубаво куче.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Разхождах се. — Ванеса се изправи, надигна отново бутилката към устните си, пресуши я и я хвърли в близкото кошче. — Трябва да поработиш върху стрелбата си. — Устните й се нацупиха. — Няма ли да ме сграбчиш?

— Не. — Ако го стореше, не бе сигурен дали щеше да я целуне, или да я удуши.

— О… — Тя почувства как самоувереността, върху която бе работила през време на целия полет, цялото пътуване до вкъщи, се изпарява. — Значи ли това, че не ме искаш?

— Да те вземат дяволите, Ванеса.

Тя се извърна, като се бореше със сълзите. Сега не бе време за сълзи. Нито за гордост. Планът й да подейства на чувствата му бе очевидна грешка.

— Имаш право да си сърдит.

— Сърдит ли? — Той хвърли топката. Кучето зарадвано се втурна след нея. — Това е много слаба дума. Каква игра играеш?

— Това не е игра. — Обърна се със светнали очи към него. — Никога не е било игра. Аз те обичам, Брейди.

Той не знаеше дали думите й разсякоха сърцето му, или го излекуваха.

— Много време ти отне, за да ми го кажеш.

— Отне ми толкова, колкото ми трябваше. Извинявай, че ти причиних болка. — За неин ужас, гласът й заплашваше всеки момент да прекъсне. — Ако решиш, че искаш да говориш с мен, ще си бъда вкъщи.

Брейди я хвана бързо за ръката.

— Да не си посмяла да ми избягаш. Да не си посмяла отново да ми избягаш!

— Не искам да се караме.

— Въпреки това. Ти дойде тук и преобърна сърцето ми. Очакваш да оставя нещата да продължат, както и досега. Да се откажа от това, което искам, от което имам нужда. Да те гледам как отново и отново заминаваш, винаги без обещания, без бъдеще. Няма да го бъде. Отсега нататък, Ван, всичко или нищо.

— Чуй ме.

— Как ли пък не! — Наистина я сграбчи, ала в целувката му нямаше колебание. Беше гореща и алчна. В нея имаше колкото удоволствие, толкова и болка. Точно както той искаше.

Ванеса се бореше, вбесена, че Брейди можеше да приложи сила. Ала мускулите му бяха като от стомана, хлъзгави от жегата и напрежението. Яростта, която гореше в него, бе по-силна, желанието, което вибрираше — по-бясно от всичко, което бе виждала досега.

Когато най-после успя да се отскубне, бе загубила дъх. И би го ударила, ако не бе видяла мрачното страдание в очите му.

— Махай се, Ван — произнесе той напрегнато. — Остави ме на мира.

— Брейди…

— Махай се. — Той отново се обърна към нея с все още потъмнели от гняв очи. — Не съм се променил толкова много.

— Аз също. — Тя заби крака в земята. — Ако си свършил да се правиш на мъжкар, искам да ме чуеш.

— Прекрасно. Ще отида на сянка. — Брейди взе кърпата си от игрището и започна да търка косата си, докато вървеше към тревата.

Ванеса изфуча след него.

— Ти си точно толкова невъзможен, колкото винаги си бил.

Той й хвърли кос предизвикателен поглед и се отпусна под сянката на близкия дъб. За да разсее кучето, хвана една пръчка и я хвърли.

— Е?

— Е, чудя се как, по дяволите, изобщо се влюбих в теб. На два пъти. — Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои. Нещата не вървяха, както се надяваше. Значи щеше да опита отново. — Извинявай, че не успях да ти обясня добре, преди да замина.

— Обясни ми достатъчно добре. Ти не искаш да бъдеш съпруга.

Ванеса стисна зъби.

— Доколкото си спомням, казах, че не умея да бъда съпруга… И че не знам дали искам да бъда. Най-близкият до мен пример беше майка ми, а като съпруга тя беше ужасно нещастна. А аз се чувствах неспособна и несигурна.

— Заради консервата с риба тон.

— Не, по дяволите, не заради консервата с риба тон, а защото не знаех дали ще мога да се справя да бъда съпруга, жена, майка и музикант. Не бях намерила своето определение за никое от тези неща. — Намръщи му се. — Всъщност, никога не бях имала възможността да бъда някое от тях.

— Ти си била жена и музикант.

— Бях дъщеря на баща си. Преди да се върна тук, никога не съм била нищо друго. — Развълнувана, седна до него. — Изнасях концерти по принуда, Брейди. Свирех музиката, която той избираше, отивах там, където той ме изпращаше. И чувствах това, което той искаше да чувствам. — Въздъхна и погледна настрани, към далечните сини планини. — Не мога да го обвинявам за това и определено не искам, не сега. Ти беше прав, когато каза, че никога не съм му възразявала. Това беше моята грешка. Ако бях възразявала, нещата можеха и да се променят. Никога няма да разбера.

— Ван…

— Не, остави ме да довърша. Толкова време съм мислила върху това. — Още чувстваше гнева му, ала бе обнадеждена, защото когато докосна ръката му, Брейди не я отдръпна. — Това, че се върнах тук, бе първото нещо от дванадесет години насам, което направих съвсем сама. И дори то не беше наистина мой избор. Трябваше да се върна. Имах нещо недовършено. — Погледна го и се усмихва. — Не се предполагаше ти да бъдеш част от това. И когато стана, бях още по-объркана. — Замълча, откъсна една тревичка и почувства мекотата й между пръстите си. — О, исках те. И когато ти бях ядосана, и когато още бях обидена, въпреки това те исках. Може би това беше част от проблема. Не можех да мисля разумно край теб. Предполагам, че никога не съм можела. Нещата много бързо излязоха извън контрол. Когато ти започна да говориш за брак, разбрах, че не ти е достатъчно само да искаш. Необходимо ти бе да вземаш.

— Ти никога не си опростявала нещата.

— Надявам се, че не. Не исках да те нараня. Никога не съм го искала. Може би по някакъв начин прекалено много се стараех да не го сторя. Знаех, че ще се разстроиш, когато замина на концерт в Кордина.

Той отново бе спокоен. След въртележката от емоции, през която го бе прекарала, гневът му бе прегорял.

— Никога не бих поискал от теб да се откажеш от музиката си, Ван. Нито от кариерата си.

— Да, не би поискал. — Тя се изправи и излезе от сянката. Брейди я последва. — Но аз се страхувах, че бих се отказала от всичко, за да ти доставя удоволствие. А ако го бях направила, вече нямаше да съм аз.

— Обичам те такава, каквато си. — Ръцете му стиснаха силно рамото й. — Останалото са просто подробности.

— Не. — Ванеса се обърна. Очите й горяха. — Чак когато заминах отново, разбрах от какво се отказвам и накъде вървя. Цял живот съм правила това, което ми е било казвано. Някой друг вземаше решенията вместо мен. Изборът никога не е бил в моите ръце. Този път го направих. Аз реших да замина за Кордина, аз реших да изнеса концерт. И докато стоях зад кулисите, чаках да дойде страхът. Ала той не дойде. — В очите й отново имаше сълзи и те блестяха на слънцето. — Чувствах се прекрасно. Наистина се чувствах прекрасно и исках да изляза на сцената, под прожекторите. Исках да свиря и хиляди хора да ме слушат. Аз исках, аз! И това промени всичко.

— Радвам се за теб. — Той я погали по рамото и отстъпи назад. — Наистина се радвам. Безпокоях се.

— Беше божествено. — Тя обви ръце около себе си и се завъртя. — И усещах, че никога не съм свирила по-добре. Чувствах такава… Свобода. Знам, че мога да се върна на всички сцени, във всички зали и отново да свиря така. — Обърна се, прекрасна под струящите слънчеви лъчи. — Знам го.

— Радвам се за теб — повтори Брейди. — Не можех да понасям мисълта, че ще свириш и ще си в стрес. Никога не бих ти позволил отново да се поболееш, но когато ти казах, че не бих поискал от теб да се откажеш от кариерата си, ти го казах честно.

— Радвам се да го чуя.

— По дяволите, Ван, аз искам да знам, че ще се връщаш при мен. Знам, че една къща в гората не може да се сравни с Париж и Лондон, ала искам да ми кажеш, че когато турнето ти свърши, ще се върнеш. Че когато си тук, ще имаме общ живот и семейство. Искам да ме поканиш да идвам с теб, когато мога.

— Бих — подзе Ванеса. — Бих ти обещала, но…

Гневът му отново пламна.

— Никакво „но“ този път!

— Но — повтори тя предизвикателно — аз повече няма да ходя по турнета.

— Ти току-що каза…

— Казах, че ще изнасям концерти, и ще го правя. От време на време, когато някой определен ангажимент ми хареса и когато мога да го вместя без проблеми в живота си. — Ванеса със смях хвана ръцете му.

— Искам да знам, че мога да изнасям концерти, когато искам и когато реша. Това е важно за мен. О, не е просто важно, Брейди. То е сякаш изведнъж да осъзная, че съм истински човек. Човекът, който не съм имала шанса да бъда, откак бях шестнадесетгодишна. Преди този последен път да изляза на сцената, аз се погледнах в огледалото. Разбрах коя съм и харесах това, което съм. Така че, когато излязох на сцената, вместо страх имаше само радост.

Той го виждаше в очите й. И не само това.

— Ала ти се върна.

— Аз реших да се върна. — Тя стисна пръстите му. — Имах нужда да се върна. Може да има и други концерти, Брейди, но аз искам да композирам, да записвам. И колкото и да продължава да ме изненадва, искам да преподавам. Мога да правя всички тези неща тук. Особено ако някой иска да оборудва звукозаписно студио в къщата, която строи.

Той затвори очи и поднесе ръцете й към устните си.

— Мисля, че можем да го уредим.

— Искам отново да опозная майка си… И да се науча да готвя. Ала не толкова добре, че да зависиш от това. — Изчака отново да я погледне. — Реших да се върна тук, да се върна при теб. Може би единственото нещо, което не съм решила, бе, че те обичам. — Усмихна се и обхвана с две ръце лицето му. — Това просто се случи, но мисля, че ще мога да го преживея. И аз наистина те обичам, Брейди, повече от вчера. — Протегна устни към неговите. Да, повече от вчера, осъзна Ванеса. Защото това бе по-пълно, по-дълбоко, ала с всичката сила и надежда на младостта. — Попитай ме пак — прошепна тя. — Моля те.

Той не можеше да я пусне, дори дотолкова, че да погледне в очите й.

— Какво да те попитам?

— Да те вземат дяволите, Брейди.

Устните му трепнаха.

— Преди няколко минути ти бях бесен.

— Знам. — Въздишката й потрепери от удоволствие. — Винаги съм можела да те въртя на пръста си.

— Да. — Надяваше се да продължи да го прави през следващите петдесет или шестдесет години. — Обичам те, Ван.

— И аз те обичам. А сега ме попитай.

Той я хвана за раменете и я отдръпна от себе си.

— Този път искам да го направя както трябва. Няма приглушена светлина, няма музика.

— Ще отидем на сянка и аз ще тананикам.

— Нямаш търпение, а? — Брейди се засмя и отново я целуна. — Още нямам пръстен.

— Имаш. — Бе дошла подготвена и въоръжена. Бръкна в джоба си, извади един пръстен с миниатюрен изумруд и видя как лицето му се промени, когато го позна.

— Запазила си го — прошепна той и вдигна очи. Всичките му чувства изведнъж се оказаха два пъти по-силни.

— Винаги съм го пазила. — Остави го върху дланта му. — По-рано подейства. Защо не опиташ пак?

Ръката му не бе стабилна. Както и преди. Брейди я погледна. В очите й имаше обещание, продължаващо повече от едно десетилетие. И в същото време съвършено ново.

— Ще се омъжиш ли за мен, Ван?

— Да. — Тя се засмя и премигна срещу избликналите сълзи. — О, да.

Той сложи пръстена на пръста й.

Още пасваше.