Пол Дохърти
Възмездието на Изида (5)

Бехен: смъртоносен

Залата на двете истини в храма на Маат в сърцето на Уасет, Тива, града на скиптъра, чакаше смълчана. Наблъсканата покрай стените тълпа бе затаила дъх, дори бе забравила обичайното си занимание — да зяпа. Никой не се възхищаваше на тъмнозелените и светлосините стълбове и колони, които в подножието бяха украсени със златисти лотосови листа, а по върховете — със сребристи аканти, и не обръщаше внимание на излъскания до блясък мраморен под, който отразяваше като огледало сребърните цветя, пеперуди и птици, изрисувани по тавана. Залата на двете истини бе дом не само на правосъдието, но и на красотата. По стените бе изобразена богинята на истината Маат в различните й проявления: като красива млада жена, божествена принцеса, коленичила пред баща си Ра; като съдия в Залата на справедливостта, обградена от бога с лице на чакал Анубис и зеленокожия Озирис, с които претеглят душата и решават окончателната й съдба. В други сцени бе представена като принцеса воин, громяща създанията на подземния свят: Лайноеда, Месояда, Кръвопиеца, Кокалотрошача. Малко по-нататък бе изрисувана как държи везните на справедливостта или поднася перото на истината.

Целта на стенописите бе да напомнят на присъстващите, че се намират в залата на съда, където се оповестяват решенията на фараона и където всеки се прекланя пред безкрайната му мощ. Тук се издаваха смъртни присъди, престъпниците се изпращаха на кладите в пустинята или на Стената на смъртта край града.

Сега, в първите седмици на разлива в третата година от управлението на царица Хатусу, щеше да бъде произнесена смъртна присъда. Събралите се в съда чакаха решението със затаен дъх, току-що приключилият процес показваше здравата хватка на фараона — жена, едва навършила пълнолетие, върху управлението на Египет. Когато фараонът бе силен, никой не смееше да докосне гробниците в Долината на царете, но отслабеше ли за миг вниманието си, злото се развихряше и започваха грабежи и погроми в домовете на вечността на отсрещния бряг на придошлата река. През последните месеци тези случаи бяха зачестили, в тях бяха замесени хора с най-различен произход и ранг. Бяха арестувани не по-малко от двайсетина души — погребални жреци, жрици на богинята Мерецегер, чието светилище бе точно срещу Некропола, търговци и войници, високопоставени чиновници. Със зачервено от гняв лице Хатусу бе свикала царския съвет и бе настояла да се сложи край на обирите. А сега човекът, натоварен да въздава правосъдие от името на фараона, върховният съдия Амеротке, щеше да произнесе присъдите. Хатусу ясно му бе дала да разбере, че той трябва да покаже на цял Египет колко здраво е стиснала юздите на Царството на двете земи.

Хатусу бе дошла в съда рано сутринта, за да му обясни какво точно се очакваше от него. Царицата изглеждаше зашеметяващо красива: безупречната кожа бе стегната, очите й искряха, кръвта й кипеше. От гняв не можеше да си намери място и непрестанно крачеше напред-назад, меката й роба шумолеше, разноцветният шал се мяташе под акомпанимента на дрънченето на гривни и огърлици, които отразяваха светлината на факлите и лампите. Дори бе притиснала към врата на Амеротке инкрустираното с перли ветрило:

— Сигурен ли си, че са виновни? — бе попитала.

— Разбира се, божествена.

Амеротке бе приковал поглед в Уреус — двуглавата кобра, която се надигаше от диадемата, увенчала главата на Хатусу. В сегашното си състояние царицата бе по-опасна и от змия.

— Искам ги мъртви! — Хатусу прибра ветрилото, но след миг го отвори отново и настървено го заразмахва.

Великият везир Сененмут седеше с невъзмутимо лице на ниското столче и наблюдаваше как божествената му любовница се е отдала на не чак толкова божествен пристъп на ярост.

— Не бива да ви виждат, че се намесвате в делата на съда, господарке — обади се той. — Всичко свърши вече: гробниците са били ограбени, престъпниците са заловени, справедливостта ще възтържествува.

— Искам всички да го разберат. Искам дори хората в търговските градове в Делтата да осъзнаят, че съм фараон. Искам племената отвъд Четвъртия праг да треперят, щом чуят името ми.

— Те вече треперят — Амеротке се облегна на стената и кръстоса ръце. Хатусу не бе ядосана на него, просто се бе поддала на гнева. В действителност умната царица бе доволна от това, което бе сторил съдията. — Те виждат във вас могъщ владетел — занарежда той, — със силна воля, обична дъщеря на фараона, повелителка на Царството на двете земи. Вам богинята на лешоядите Некбет е дарила крилете си, вам Хор, който унищожава милиони, е покровител…

Хатусу прикри с ветрилото лицето си.

— Вам — продължи надуто като дворцов бард Амеротке — жреците на Амон, Изида и Озирис кадят благовония под песента на цимбалите и рева на тромпетите. Вам, която носите двойната корона и която говорите красиво и правдиво.

Гневът на Хатусу се стопи. Тя се разсмя, като раменете й се разтрепериха, и вдигна ръка да прикрие усмивката си. Захвърли ветрилото към Сененмут и притегна ненес — тежката мантия на славата, символ на властта на фараона. Изръкопляска доволно:

— Ако някой ден решиш да станеш придворен глашатай, веднага ще те назнача. Но преди това… — Хатусу се надвеси над Амеротке и той долови аромата на прославения кифски парфюм, получаван от соковете на прекрасния син лотос. Отблизо очите й бяха като на леопард, с цвета на кехлибар, от извитите в усмивка сочни устни често се изплъзваха ругатни и жестоки присъди. Вдигна облечените в червени ръкавици ръце и нежно докосна лицето на съдията. — Вече трета година съм фараон, Амеротке. Прав си, сигурно наистина ме закрилят боговете. Победих злите хиксоси и бунтовните кушити, народът на Деветте лъча трепери пред мен. Корабите ми кръстосват надлъж и нашир през Голямата зелена вода на север от Делтата, бойните галери контролират Нил, колесниците навлизат все по-дълбоко в Червените земи. Войските ми копаят кладенци, изграждат крепости в оазиси, прокарват пътища и издигат паметни плочи в прослава на името ми. Завладях Пътя на Хор през Синай и заповядах на князете на Ханаан да засипят двора ми с драгоценни дарове от вино, вълна и редки дървеса. Но каква е ползата от това — тя впи нокти в бузата му, — ако не успея да защитя гробниците на близките си, на моя баща, на брат ми, на майка ми и на съпруга ми? Даваш ли си сметка, какво са направили тези нещастници? Ограбили са гробниците, осквернили са мумиите, взели са всички скъпоценности и са ги продали като дрънкулки на пазара. Какво ще кажат князете на Ханаан, когато някой търговец им предложи скъпоценните камъни, които са били сложени за очи на мумията на баща ми? Какво ще си помислят те за мощта на Хатусу?

— Господарят Амеротке не е виновен — обади се Сененмут. — Благодарение на него злосторниците бяха издирени и заловени и днес ще получат присъдите си.

— А, да, присъдите! — Хатусу отстъпи. — Искам да бъдат оповестени и да стигнат до ушите на всички!

Щракна с пръсти към Сененмут да я последва и излетя от кабинета.

Това се бе случило преди три часа, точно преди зазоряване. Сега Амеротке седеше в облицования в тъмночервено платно трон на справедливостта, издялан от акациево дърво и инкрустиран със сребро и злато. От високата облегалка се издаваше нещо като покривче над главата му, от което се спускаха ресни и пискюли. Краката и подлакътниците бяха украсени със сложна дърворезба, така че да изграждат образа на присвит за скок лъв с женски лик — Сехмет могъщата, богинята на разрушението. Амеротке се взираше в окованите мъже и жени, охранявани от Асурал — мрачния капитан на храмовата стража, облечен в пълна церемониална униформа и стиснал в едната си ръка меч, а в другата — пика. До Асурал се бяха подредили други стражи, а отвън чакаха колите на смъртта. На възглавничка в краката на Амеротке бе коленичил Валу — Очите и ушите на фараона, царски обвинител и пазител на диадемата на крокодила. Амеротке знаеше ритуала наизуст. Валу щеше да поиска справедливост, да настоява за смъртни присъди за всички, които бе изправил пред богинята Маат.

— Чуйте присъдата! — Амеротке взе ритуалната гега и млатилото и кръстоса ръце, както правеше фараонът, когато произнасяше решенията си. — Делата ви са грешни и по хорските, и по божиите закони. Дръзнали сте да нахлуете в свещените домове на вечността, разбили сте саркофазите и ковчезите на богопомазаните, ограбили сте съкровищата, обезпокоили сте мъртвите.

Съдията замълча, сред тълпата се разнесе сподавен шепот — да, това бе истинското престъпление, не кражбата, а нарушаването на покоя на мъртвите. Оскверняването на тялото оскверняваше и неговото ка в отвъдния живот.

— Палили сте мумиите, за да си светите, изгорили сте като факли балсамираните тела на децата на богопомазаните — Амеротке огледа подсъдимите без капка жалост: неотрадна купчинка, в която почти не можеха да се различат мъжете от жените, телата на всички бяха еднакво белязани от мръсотията и мъченията в затворническата тъмница, а разпокъсаните дрипи не прикриваха белезите и раните. Съдията подаде папирус на Валу: — Тук са имената на затворниците. Десетима мъже ще бъдат изгорени живи в Долината на царете, а до тях ще бъдат погребани живи жените. Останалите ще бъдат оковани на Стената на смъртта.

— А ограбените скъпоценности? — попита обвинителят.

— Заловеното ще бъде запечатано и донесено тук, в храма на Маат. След като бъдат пречистени и прегледани от господаря Сененмут, скъпоценностите ще бъдат върнати по местата им.

Неколцина от затворниците се разплакаха, няколко се опитаха да протестират. Асурал и останалите стражи започнаха да им запушват устата.

— Такава е волята на фараона — продължи Амеротке. — А сега нека решението бъде изпълнено.

Валу се усмихна, дебелото му лице лъщеше от задоволство. Изправи се на крака, поклони се на съдията, който толкова бе улеснил работата му, и отстъпи назад. Махна на Асурал и заповяда да натоварят затворниците в очакващите отвън коли на смъртта.

Амеротке остави гегата и млатилото върху малката масичка, където лежаха Книгите на правосъдието. Съдебната зала започна да се изпразва. Той свали тежките почетни знаци: красивия нагръдник от червеникав халцедон, гривните, пръстените и огърлицата на справедливостта. Изведнъж го връхлетя смазваща умора. Беше хванал престъпниците, беше доказал — по-точно, Валу бе доказал, — че са виновни за чудовищни нарушения на законите. Разбираше задоволството на обвинителя, с предаването на събраните свидетелства и улики работата на обвинителя приключваше.

— Господарю? — Амеротке вдигна глава. Пред него стоеше Асурал, стиснал под мишница шлема си. — Да поставя ли преградата?

Съдията кимна. С помощта на един от подчинените си капитанът на храмовата стража вдигна тежката кедрова греда и я постави на трите подпори. Преградата разделяше трона на справедливостта от останалата част на съдебната зала и се сваляше единствено когато щеше да бъде произнесена присъда.

— Господарят готов ли е за следващия случай?

Амеротке се изправи и се приближи към младия писар, който го бе заговорил. Младежът все още не бе станал, на бедрата му почиваше подносът с принадлежности за писане. Съдията се наведе и се усмихна на Пренхое:

— Толкова голяма ли е жаждата ти за справедливост, Пренхое? Дългото писане не те ли уморява? — почука по съдинките с червено и синьо мастило. — Не трябва ли да ги напълниш? Пръстите ти не изтръпнаха ли, гърлото ти не пресъхна ли? Или жаждата ти за справедливост те накара да забравиш за всичко останало?

Останалите писари се присъединиха към закачките.

— Налага се да изчакаме — продължи Амеротке — завръщането на Валу и Асурал — той се изправи. — Почини си малко, Пренхое — посочи трона на справедливостта и масичката пред него, на която бе поставил почетните си знаци. — Но не отделяй поглед от нещата там. А къде е Шуфой?

Огледа се нетърпеливо. Слугата му обикновено винаги му бе подръка. „Немирното джудже“, както го наричаше Асурал, се втурваше при господаря си след края на всяко дело и се впускаше в разпалени коментари и на най-дребните подробности. А днес май изобщо не го бе зървал в залата.

— Нали го пратихте някъде, господарю, забравихте ли?

— Да, трябваше да занесе едно съобщение, но на две крачки от тук, а не на другия край на света. Надявам се, че не му се е случило нещо лошо.

Върховният съдия застана на прага и наостри уши, лесно щеше да различи гласа на Шуфой. Той постоянно се безпокоеше за джуджето, което му бе не само слуга, но и приятел. Шуфой беше от „носорозите“ — носът му бе отрязан заради престъпление, в което не бе виновен — и прокуден да живее сред останалите си събратя в мръсното гето извън стените на Тива, беше обжалвал присъдата си, Амеротке бе разследвал отново случая и бе открил, че е била извършена чудовищна несправедливост. Като компенсация той го бе взел в домакинството си и джуджето му се бе отблагодарило с предано приятелство. Въпреки вида си Шуфой бе с бърз и ловък ум и не се отделяше от Амеротке и семейството му. В главата му постоянно се въртяха всевъзможни планове за бързо забогатяване, обучаваше се за лекар, продаваше билки и мехлеми, представяше се за звездоброец и дори предсказваше бъдещето. Естествено, всичките му начинания се проваляха с гръм и трясък, но перипетиите около тях будеха много смях и забавляваха околните. За съдията Шуфой бе приятна противоотрова на досадната помпозност в съдебната зала.

Амеротке искаше да обсъди няколко важни въпроса с него, а и, честно казано, наистина се страхуваше за безопасността на джуджето. Шуфой винаги го придружаваше по улиците на Тива и той бе зърнал как неколцина търговци внимателно го оглеждат. За тях той бе ценна плячка — нерядко уроди като него бяха отвличани, скришом качвани на борда на някой кораб и изпращани нагоре или надолу по реката, където ги продаваха на скитащи циркаджии като талисман или за привличане на публика.

— Не се тревожете — извика Пренхое. — Сигурен съм, че на Шуфой нищо му няма.

Амеротке се извърна към трона. Приближи се, взе нагръдника, тежката огърлица, пръстените и гривните, прибра ги в ковчежето на масата и го заключи. Притеснението за Шуфой не го напускаше, той се отпусна върху възглавниците и опъна ръце и крака, без да обръща внимание на любопитните погледи на писарите, които чакаха да ги освободи. Бяха гладни и умираха от нетърпение да се завтекат към кухнята на храма.

— Искам да видя съдията! — отекна от преддверието писклив женски глас. — Искам да видя върховния съдия Амеротке! Пуснете ме! Аз съм Нетба.

Амеротке изстена.

— Трябва да я приемете! — коленичи пред него Пренхое. — Забравих да ви кажа, господарю, но снощи сънувах странен сън. Вървяхте по брега на реката. Аз и Шуфой се бяхме качили на гърба на крокодил, но той изведнъж се гмурна във водата. Мислех, че ще се удавя, но видях над мен да кръжи един ибис. Отворих очи и…

— Насън ли? — прекъсна го троснато Амеротке.

— Да, насън.

— Тогава как си отворил очи? О, няма значение — съдията го потупа по коляното. — Въведи почитаемата Нетба.

Младият писар бързо се отдалечи и след малко се върна с посетителката. Амеротке я бе виждал отдалеч и преди, но не бе разговарял с нея. Висока жена с остри черти и властно излъчване на ястреб, с блестящи очи, дълъг нос, сочни устни и леко набръчкани бузи. Ръцете й бяха доста необичайни, дългите й тънки пръсти напомняха пипалата на воден паяк. Беше със светлосиньо наметало и дръпната над челото качулка, тъй като не носеше перука; единственият реверанс пред повелите на модата бяха леката боя по бузите и черната линия под очите, но си личеше, че са сложени набързо, и вече бяха започнали да се размазват. Амеротке се приближи да я посрещне и тя протегна ръка, която съдията пое внимателно и приближи до устните си в знак на уважение към дъщерята на един от най-великите египетски архитекти.

— Господарю Амеротке, толкова съм благодарна, че благоволихте да ме приемете.

— Почакайте, ще поговорим насаме.

Съдията заръча на Пренхое да донесе кана сладка бира, чаши и парче ябълкова питка, след това въведе Нетба в тясната стаичка с варосани стени, която му служеше за кабинет. Обзавеждането бе простичко: писалище, ниски столчета, кресло и миндер покрай стената в дъното. Той се опитваше да поддържа ред и чистота вътре, за него това бе мястото, където можеше да се усамоти да размишлява. Любезно предложи стол на посетителката и се настани срещу нея. Размениха си обичайните любезности, докато един слуга от храма им поднесе бирата и питката. Амеротке ги посрещна с радост — гърлото му бе пресъхнало, а и не беше закусвал, тъй като пратеникът на фараона бе дошъл в дома му да го привика още преди зазоряване.

— Господарке… — той остави чашата на пода, приведе се към гостенката и докосна ръката й. — Радвам се да ви видя, но все пак по какъв въпрос сте искали да говорите с мен?

— Имам правото да се обърна към вас — отвърна отбранително Нетба. — Баща ми бе удостоен с почетното звание Носител на ветрилото като награда за работата му в Долината на царете. О, колко съм доволна, че заловихте престъпниците и вече ще се сложи край на грабежите.

Амеротке нежно стисна ръката й:

— Господарке, времето напредва. Как е почитаемият ви баща Сесе?

— Почина.

— Какво?

Долната устна на Нетба потрепери:

— Пое към Далечния запад преди няколко дни. Оплакваше се от болки в стомаха и аз го заведох в храма на Изида. Той бе истински мъж, як като канара и изведнъж…

— Отдавна бе преминал шейсет сезона на разлива, доколкото си спомням.

— Но все пак бе жизнен — настоя Нетба. — Не се оплакваше от нищо, само стомахът го мъчеше от време на време. Не ми позволиха да остана с него. Настаниха го в Дома на залеза, за да го прегледат. Остана там четири дни. На петия получих съобщение, че състоянието му се е влошило. Приготвих се да отида да го видя и още не бях излязла от вкъщи, когато пристигна втори пратеник: баща ми бил починал. Когато пристигнах в храма, бе останало само да прибера тялото му. Преди да умре, той подписал и подпечатал писмо, с което оставя щедри дарове от сребро и злато на храма на Изида.

— И? — подсказа Амеротке.

— Не го вярвам, господарю! Баща ми е бил убит от жреците. Те са се възползвали от състоянието му и са го накарали да им припише богатството си.

— Но храмът на Изида се слави с лечителите и съкровищата си. Вероятно грешите, господарке. Баща ви…

— Баща ми лежи мъртъв в залата за балсамиране. Вече потърсих милост от двора на фараона — съдията едва не изстена, но успя да се сдържи. — Помолих божествената да заповяда разследване. И сега се обръщам към вас, господарю Амеротке, да проучите обстоятелствата около смъртта му и да откриете какво точно се е случило. Знам, че божествената ще ме подкрепи — Нетба се усмихна и пъхна чашата си в ръката му. — Сигурна съм, че справедливостта ще възтържествува.

— Къде е тялото на баща ви?

— В храма на Изида, в залата за пречистване. Настоявам при балсамирането да присъства и личният ми лекар — тя подсмръкна и премига, за да спре сълзите си. Въпреки арогантността и грубостта си очевидно бе обичала баща си дълбоко и бе покрусена от неочакваната му смърт.

— Обещавам да направя всичко, което е по силите ми — вдигна ръка върховният съдия.

Изпрати почитаемата посетителка до вратата, въздъхна с облекчение и отпусна колана на робата си. Целият бе мокър от пот, едва сега си даде сметка, колко е притеснен и изнервен. Но колкото и да се стараеше, умът му неотклонно се връщаше към съдбата на затворниците. Само две жени щяха да избегнат смъртта, но до края на живота си щяха да бъдат заточени в един оазис далеч на Изток. С Валу щяха да ги разпитат по-късно.

Делото вече бе приключило, присъдите бяха оповестени, но въпреки това нещо не му даваше мира. Струваше му се, че работите са по-дълбоки, че пропуска важни подробности, а и изобщо не бе успял да стигне до всемогъщата банда на Себаус, която извършваше самите грабежи — все пак вината на разбойниците бе по-голяма, отколкото на прекупвачите и укривателите на скъпоценностите. Беше споделил съмненията си с Хатусу, но тя го изслуша с половин ухо, очевидно за нея бе по-важно откраднатите вещи да бъдат възстановени. Амеротке бе пощадил двете жени — куртизанки от известни домове на удоволствията, — за да продължи разследването, а останалите престъпници щяха да бъдат екзекутирани. Но той не бе имал друг избор… Всички бяха предатели, осквернители, богохулници и дори убийци. На съвестта им тежеше смъртта най-малко на осем от пазачите на гробници, чиито трупове бяха намерени в деретата в Долината на царете.

Почукване на вратата прекъсна мислите му. Асурал, все още облечен като бога воин Монту с кожен шлем под мишница, влезе с отсечена крачка в кабинета.

— Престъпниците са предадени на палачите. Господарят Валу реши да уважи молбата ви и на всеки затворник ще бъде дадена по чаша отровно вино преди изпълнението на присъдата.

Капитанът на стражата замълча, бледото изпито лице на съдията го смущаваше. Обикновено Амеротке бе весел и жизнерадостен, а сега се бе отпуснал в креслото като завладян от дълбока скръб човек.

— Господарю…

— Нищо ми няма, спокойно, Асурал. Но никой не заслужава такава смърт, независимо от престъпленията си.

— Те заслужават да умрат! — Асурал посочи подноса на пода: — Ще пратя някой слуга да разтреби. Трябва да хапнете нещо, най-добре печено агнешко с чаша охладено вино. Хапнете и си починете. Съдът ще възобнови работата си едва като отмине обедната жега. Имате време дори да се разходите и да подремнете малко.

Амеротке бе смутен от тази проява на загриженост и му благодари. Асурал излезе, а съдията отиде до високата плетена кошница в ъгъла. Разчупи печатите, отвори капака и извади медната кутия, в която се държаха свитъците, описващи следващите случаи.

— Горкият генерал Сутан — прошепна той. — Да умре изпохапал от змии!

Свали капака на кутията, извади свитъка, разви го и плъзна поглед по написаното. До момента почти нищо не бе установено със сигурност. Вратата зад гърба му се отвори.

— Къде се забави толкова, Шуфой?

Не последва отговор и Амеротке бавно се обърна. Джуджето никога не се промъкваше така тихо. В първия миг сърцето му замря и след това заби учестено: в кабинета бяха влезли двама убийци, облечени в черно от главата до петите, в ръцете си държаха ками. Върховният съдия отстъпи към стената, стиснал медната кутия. Единият внимателно затвори вратата с крак и двамата нападатели закръжаха около жертвата си. Амеротке бе като парализиран, не можеше да помръдне, долавяше спокойното им дишане, тихите стъпки по пода, блясъка на очите между гънките на черните маски.

— Защо? — прошепна той, опитвайки се да спечели време. — Кой ви изпраща?

— Мъртвите — изсъска иззад маската единият. — Те ще поемат към Далечния запад, но и ти ще тръгнеш след тях. За теб днес е съдният ден.

— Те са престъпници, лъжци и убийци…

— Грешиш. Те бяха наши приятели и другари.

Амеротке внезапно направи крачка напред и замахна с медната кутия. Убиецът отскочи, но в следващия миг посегна с камата. Амеротке се извърна и парира удара. Мъжът отстъпи, но мястото му веднага зае вторият. По челото на съдията изби пот, гърлото му бе пресъхнало, едва си поемаше дъх. Убийците го дебнеха напрегнато, само да допуснеше грешка, и щяха да се нахвърлят върху него със зловещите си закривени ками, за да пронижат и разкъсат плътта му.

— Господарю! — вратата се отвори и на прага се появи слуга с поднос в ръце. Замря за миг, изтърва подноса и с писъци се втурна обратно в Залата на двете истини.

Убийците се хвърлиха в последна отчаяна атака, но страхът у Амеротке бе заменен от гняв, който му вдъхна нови сили. Той се свиваше, отскачаше, извърташе, мяташе се наляво-надясно, припомняйки си научените във войската хватки. Разбойниците постепенно отстъпваха към вратата, отвън се чуваха гласове и забързани стъпки. Очевидно мисията им нямаше да се увенчае с успех, те направиха един последен опит и изскочиха навън. Амеротке се строполи на пода и в същия момент в кабинета връхлетя Асурал, следван от още неколцина стражи. Съдията им обясни, че не е ранен, и ги изпрати да преследват нападателите, макар да съзнаваше, че е безполезно — храмът на Маат представляваше истински лабиринт от коридорчета с множества врати към дворовете и градините.

Съдията дишаше учестено, навън се вдигаше ужасна врява. Асурал викаше подкрепления, настояваше писарите и слугите да помогнат в преследването.

— Измъкнаха се — обяви огорчено капитанът, когато се върна в стаичката. — Но ето какво намерихме — подаде на съдията скарабей, на излъсканото до блясък камъче бе изрисуван коленичил стрелец с лък.

— Знакът на Себаус — прошепна Амеротке. — Бях сигурен, че отново ще се сблъскам с тях. Избрали са за свой покровител един от демоните от подземния свят. Тези наемни убийци вероятно са истинските извършители на грабежите в гробниците.

— Ранен ли сте? — попита Асурал.

— Наранено е само достойнството ми — усмихна се Амеротке. — Ама сам съм си виновен, драги ми Асурал. Толкова пъти си настоявал да поставиш охрана пред кабинета ми. Струва ми се — той се изправи, — че вече съм склонен да обмисля тази възможност.

Настани се в креслото, а Асурал заповяда на слугите да разтребят, да почистят разсипаната от подноса храна и да донесат вино и плодове. Един от стражите се върна и докладва, че са претърсили храма, но не са намерили никакви следи от нападателите.

— Те са професионални убийци — обяви Амеротке. — Появяват се и изчезват като вятъра в пустинята. Лесно е да свалят черните си наметала и да се смесят с тълпите посетители и поклонници. А сега ме оставете сам за малко.

Асурал и стражите излязоха. Амеротке чу как капитанът заповядва кабинетът и коридорът пред него да не остават и за секунда без надзор. Съдията хапна, пийна малко вино и полегна на миндера. Все още не искаше да мисли за причината, поради която бяха дошли убийците, това можеше да почака.

Едва бе затворил очи, когато вратата се отвори. Той премига и видя над себе си Шуфой. Джуджето бе като вестител на съдбата в разкъсаната си роба на скитник от пустинята, обезобразеното от жестокия белег личице бе присвито загрижено.

— Господарю, какво се е случило? Чух, че… — гласът му бе изненадващо плътен и дълбок. — Нали ви казвах да внимавате? — размаха тояжката си. — Благородната Норфрет изобщо няма да е доволна. След като имате охрана, трябва да я използвате!

— Благоверната ми Норфрет изобщо няма да научи — отсече Амеротке и допи виното си. Реши да смени темата: — Къде скита досега?

Шуфой отвори преметнатата през рамото кожена торба и извади овален черен камък, който приличаше на буца въглища. Подаде го на съдията и той изненадано възкликна — камъкът беше неподозирано тежък.

— Свещен камък, паднал от небето — забърбори Шуфой. — Идва от Далечния хоризонт, дар от боговете. Ако успея да го разбия на парченца, ще ги продам като скарабеи, които предпазват поклонниците от всички опасности.

Амеротке внимателно огледа твърдия черен камък. Постепенно се убеждаваше, че не е камък, а непознат метал. Спомни си разкази на пътешественици, че на Север хитите са намерили някакъв нов метал, който разрязва с лекота бронза и медта. Дали не ставаше дума за същия този метал? Беше чувал и истории за падащи в пустинята огнени камъни, които дълго време след това остават горещи на пипане. Мнозина ги смятаха за свещени, за по-скъпоценни от златото.

— Купих го от един ловец на скорпиони — обясни Шуфой. — Пазарлъкът продължи няколко часа, онзи изпи кана вино, преди да се съгласи. Но, господарю! — извиси глас джуджето, очевидно прозряло опита на Амеротке да го забаламоса и да го отклони от темата за нападението.

— Добре, добре — въздъхна съдията, изправи се, завърза колана на робата, погледна стражите отвън в коридора и затвори вратата. Настани се на ниското столче, а Шуфой се покатери в креслото. За миг Амеротке спря погледа си върху грозния белег на мястото на носа и горната устна и се усмихна: — Извинявай. Прав си, Шуфой. Ако беше тук, убийците нямаше да посмеят да ме нападнат.

— Защо изобщо са искали да ви убият? — попита джуджето. — Каква е причината?

— Някой ги е наел.

— Нали вече заловихте бандата, която ограбваше царските гробници?

— Не, Шуфой, заловихме част от тях, но вероятно главатарите са успели да се измъкнат — Амеротке вдигна ръце: — От другата страна на Нил е градът на мъртвите, там се намират гробниците на богатите благородници, служителите на двора, пълководците и жреците. Отвъд него е Долината на царете, домовете на вечността, където спят вечния си сън великите фараони. Тези гробници величаят славата на Египет, но същевременно представляват и безценни съкровищници. В тях са скрити ковчежета със скъпоценности, изящни кресла и легла, гърненца с парфюми, ракли с украшения, златни и сребърни слитъци…

— Да, знам много добре — прекъсна го Шуфой.

— Сега божествената — продължи спокойно съдията — е хванала здраво юздите на Египет. Тя е начело на страната, пълновластна господарка в Дома на милион години, но за да се възцари на трона, трябваше да срази множество врагове не само тук, но и отвъд границите.

— Вниманието й е било насочено другаде…

— Точно така. Както и вниманието на господаря Сененмут и на останалите сановници от двора. А Египет е като градина — докато оплевиш едната леха, в другата бурените са избуяли. През изминалите месеци е бил организиран голям заговор, в който са участвали търговци, чиновници, войници, служители от Некропола. Грабежите в гробниците са като пустинята — винаги ги е имало, но случващото се сега е много по-сериозно. Гробниците на фараоните са скрити, входовете им са известни на малцина, а дори и да влезе в тях, човек не може да намери пътя навън.

— А те са успели?

— Да, успели са. Аз се заех да разследвам престъпленията, попаднах на един алчен търговец, който се е поблазнил да продаде част от плячката в Мемфис. Арестувах него и брат му и ги пратих в Дома на смъртта, където царските инквизитори ги подложиха на мъчения и изтръгнаха истината. Двамата се пречупиха и издадоха неколцина от съучастниците си. Оказаха се замесени цели фамилии.

— И какво стана в крайна сметка?

Съдията махна с ръка:

— Видя какво се случи тази сутрин, по-точно, няма как да не си чул — престъпниците бяха арестувани и осъдени на смърт.

— Но нали не са всички?

— Не са, за съжаление — Амеротке уморено разтри лице. — Казах на божествената и на господаря Сененмут, че остават два проблема: предводителите и убийците от бандата на Себаус. При разследването открих, че главатарите са наели себаусите не само за лична защита, но и за извършването на грабежите и за пренасянето на плячката в различни градове в цял Египет.

— Значи това не е краят на играта — наведе се заинтригувано Шуфой и замалко не падна от креслото.

— Да, далеч не е краят.

Прекъсна го силно почукване на вратата — влезе господарят Сененмут. Зад него се виждаха неколцина от смелчаците на царя — личната охрана на фараона, опитни бойци, доказали уменията си в ръкопашни схватки, отлични воини, които вземаха главите на враговете си за трофеи. На главата си носеха синьо-златисти кърпи, а в герданите им проблясваше по една сребърна пчела — най-високото отличие за храброст в египетската войска.

— Господарю — поклони се Амеротке, — да не сте дошли да ме арестувате?

Войниците бяха въоръжени с бойни пики и ятагани.

— Чух за нападението — Сененмут заповяда на охраната да го изчака в коридора. — Надявах се, че вече сме приключили с този въпрос — подаде кожена торба. — А това е доказателство, колко съм грешал — докосна Амеротке по бузата: — Нищо ти няма, нали? Божествената се разтревожи.

— Добре съм — отвърна Амеротке. Посочи кожената торба. — Очевидно не си дошъл единствено да провериш как съм.

— Къде са откраднатите скъпоценности?

— Долу в подземието.

Сененмут пожела да ги разгледа и Амеротке го поведе по коридорите. Съдът започваше да се пълни отново. След като бяха заситили глада си и бяха отпочинали под сянката на дърветата в градините на храма, писарите и жреците се завръщаха за втората сесия на съда, която щеше да приключи едва при залез-слънце. Всички припряно се отдръпваха да направят път на първия везир на фараона и на върховния съдия, които, обградени от смелчаците на царя, прекосиха лъкатушещите коридори и се спуснаха по стъпалата към голямото подземие. Вратите бяха охранявани от стражи с почетните знаци на богинята Маат. Амеротке взе ключовете от дежурния, счупи печатите, отключи вратите и направи път на Сененмут.

Подземието бе дълго и с нисък таван. На светлината на закачените по стените факли се разкриха купчинки ракли и ковчежета със скъпоценности. Сененмут си тананикаше тихо, внимателно провирайки се между красивите огледала с украсени с цветни стъкълца и полускъпоценни камъни рамки, сандъчета със стъкленици с благовонни масла, ръкавици, сандали, диадеми, гривни от слонова кост, нагръдници, златни нашийници, статуетки и скарабеи, обеци и гривни, ритуални нарове, инкрустирани със злато възглавнички, изящно украсени погребални ладии, посребрени свещени реликви, нощни гърнета, десетки ушебти — обкичени със скъпоценни метали статуетки, които представляваха слугите на мъртвеца. Амеротке обясни, че всяка вещ е описана, дори миниатюрните тронове и колесници. Сененмут бръкна в една кутийка с бижута и през пръстите му се посипа блестящ цветен водопад.

— Не беше трудно — допълни съдията. — Знаехме какво е откраднато, и бързо сравнихме откритите скъпоценности със скъпоценностите от списъка. В крайна сметка успяхме да възстановим близо три четвърти от ограбеното. Някои неща бяха повредени, но след като жреците ги прекадят и пречистят, могат да бъдат върнати на законните им собственици.

Сененмут го хвана под ръка и го поведе към ниска масичка, над която пламтеше факла. Отвърза торбата и внимателно извади голям златен медальон, на който бе гравиран коленичил владетел с огърлица от истински перли около врата. Медальонът бе доста тежък, перлите бяха изключителни.

— От гробниците ли е? — попита Амеротке.

— Да, само че… — Сененмут почука с пръст по медальона — … бе намерен не тук, а в един град в района на Амки в Северен Ханаан.

Амеротке зяпна невярващо.

— Нашият пратеник там случайно е попаднал на него. И това означава, че престъпниците са успели да изнесат част от плячката извън страната.

— Но нали има охрана по границите, митнически постове!? — възкликна съдията. — Скъпоценностите няма как да се скрият, а е изключително опасно, ако те заловят…

— Така е — отвърна сухо великият везир, гласът му отекна в подземието. — Златният медальон тежи колкото меч. Принадлежал е на дядото на Хатусу и е бил в неговата гробница. Преди няколко месеца е бил откраднат, изнесен извън границите на Египет и предложен за продан в един от ханаанските градове.

Амеротке невярващо се взираше в красивото украшение, което бе безценно по много причини.

— Можеш ли да си представиш какво означава това за божествената? Вещи на предците й, най-големите скъпоценности на Египет се предлагат по пазарите в чужбина — Сененмут тежко си пое дъх. — Крадците са безкрайно арогантни. Медальонът е бил пренесен в някакъв тайник. Ако пратеникът е бил заловен от стражата по границата или от патрулиращи колесници по пътя на Хор, го е чакала сигурна смърт. Оказа се прав, Амеротке, отсякохме бурена, но корените му са все още в земята.

— При разпитите не успяхме да измъкнем никакви други имена — сви рамене съдията. — Ясно е, че самоличността на предводителите се пази в най-строга тайна. Те разполагат с подробни сведения за Долината на царете, за тайните входове на скритите гробници и за помещенията вътре. Освен това могат спокойно да изнасят съкровищата извън пределите на Египет. Но кои са те? Единствената ни следа са двете жени, които бяха осъдени на доживотен затвор — плъзна поглед по натрупаните съкровища, вниманието му бе привлечено от изящна сребърна статуетка на готов за скок леопард. Отгоре бе позлатен, петната по кожата бяха от скъпоценни камъни, а за очи бяха сложени два големи рубина. — Но защо да разръчкват гнездото на осите, като изпратят убийци срещу мен? Като предупреждение? За отмъщение?

— Или — обади се Сененмут — защото се страхуват, че знаеш нещо, което може да те отведе при предводителите на тази скверна шайка. Помисли внимателно, прегледай записките си. Дали не си пропуснал нещо? — отдалечи се за миг и след това се върна: — А, Хатусу не само изпраща благопожеланията и молитвите си, но и има една молба. Господарката Нетба идва ли вече при теб? — Амеротке кимна. — Божествената желае да посетиш храма на Изида — Сененмут бръкна под робата си, извади свитък и му го подаде. — Интересува ни не само смъртта на бащата на Нетба, но и изчезването на четири хесетки от храма.

— Още нещо? — сопна се Амеротке.

— Да, капитанът на стражата е бил убит по особено жесток начин. Ръцете и краката му са били вързани, тестисите — отрязани, а сърцето — извадено и е бил оставен да умре от загуба на кръв.

— Мафдет! — възкликна съдията. — Така се казваше капитанът на стражата, нали? — замълча за миг.

— Името му бе споменато при разследването на грабежите. Изникна съвсем случайно, Мафдет е служил в стражата на Некропола. Освен това е бил в свитата на великия везир Рахимере. Чудя се дали няма връзка между смъртта му и делото?

— Разполагаш ли с някакви улики срещу него?

— Не, не — поклати глава Амеротке. — Просто бях направил списък с всички, които някога са служили в гарнизона в Некропола, и съм запомнил Мафдет заради връзката му с Рахимере. За поста го е препоръчал генерал Сутан, който също умря наскоро — съдията замислено прокара пръст по устните си.

— Като стана дума за храма на Изида, възможно ли е хората, които са замислили и организирали кражбите, да са високопоставени жреци? Те присъстват при погребенията на фараоните, познават Долината на царете по-добре от мен, придружават тленните останки до самата гробница и лесно биха могли да огледат вътрешността. Дали в архивите на храма на Изида не се пазят карти и скици?

— Възможно е. Имаш ли доказателства в подкрепа на тази хипотеза? — попита Сененмут.

— Абсолютно никакво. Нито един храм не е под подозрение, бил той на Изида, или на Амон. Но все пак — Амеротке плесна с ръце — още при произнасянето на присъдите ми се струваше, че нещо ми се е изплъзнало…

Сененмут се отдръпна в сенките.

— Не ми се вярва да намериш престъпниците в храма на Изида — великият везир говореше с гръб към съдията. — Божествената смята Импуки и съпругата му Тена за свои близки приятели.

— Ще го имам предвид.

— Днес следобед ще гледаш случая със смъртта на генерал Сутан, нали? — Сененмут се обърна и отново се приближи към него. — Хатусу е изключително заинтересувана от изхода на делото. За убийство или за нещастен случай става въпрос?

— Знам какъв ще е отговорът на Валу — усмихна се Амеротке. — Въпросът е как на терасата на един от великите египетски пълководци, известен с ненавистта си към змиите, са се озовали цяло гнездо усойници.

— Нещастен случай?

Амеротке разпери ръце:

— Не, господарю, подозирам, че става дума за убийство.