Пол Дохърти
Възмездието на Изида (4)

Аарат: богиня на змиите

Надиф, офицер от пустинната стража, която охраняваше подстъпите към Тива, обичаше да се разхожда край Нил надвечер, когато залязващото слънце обагряше в топли цветове града и околностите. Заставаше на брега, стиснал в едната си ръка късата здрава тояга, а в другата — верижката на дресирания песоглавец^[1], присвиваше очи и вдишваше упойващия дъх на реката, ароматът на диви цветя се смесваше с вонята на гнилоч от наносите и с мириса на риба. Чуваха се виковете на рибарите, писъкът на прелитащите птици и пръхтенето на хипопотамите в далечината. Тази вечер всичко бе както обикновено. Бака, дресираната маймуна, белеше полуизгнил плод, а Надиф се взираше през реката към Града на мъртвите, където строеше гробницата си, за да бъде готова за деня, когато щеше да поеме към Вечния запад.

— Оттук не се вижда добре… — Надиф често говореше на Бака, защото го смяташе за по-умен от някои от подчинените си. — Ей там е, високо в скалите. Не е нищо особено, разбира се, но си я харесвам. Отпред има малко светилище — поне аз така му викам, а вътре — три помещения. Исках четири, но надницата на зидарите… — Надиф въздъхна. Направо не бе за вярване колко скочиха цените. Направи му впечатление едва вчера, когато имаше свободен ден и със съпругата и децата си бяха отишли до Града на мъртвите, за да купят няколко погребални ковчежета.

Стражникът вдигна глава към небето. Обиколката му трябваше да приключи по залез-слънце. Тогава щеше да се отбие за малко в помещенията за пустинната стража досами градските стени, да пие по една бира с другарите си и да се прибере у дома. Жена му бе обещала специална вечеря: печена гъска със сусам и плодове за десерт. След това щяха да изпият по бокал вино и пак да се полюбуват на ковчежетата, които бяха купили вчера. Надиф смяташе, че така е най-добре: да купи миниатюрни модели на ковчежета, за да може да ги отнесе вкъщи и да се похвали на приятелите и съседите си какво е избрал. Държеше всичко при погребението му да подсказва на наследниците му какъв високопоставен служител в пустинната стража е бил приживе.

— А до неотдавна бях копиеносец — отбеляза на глас Надиф и дръпна синджира, за да привлече вниманието на Бака. Затвори очи. Шест години бе служил във войската при един от най-смелите пълководци в египетската армия — генерал Сутан. Под негово командване ескадронът с леките колесници устояваше на толкова изпитания в Червените земи — неизбродимата суха пустиня от двете страни на великата река. — Хайде, Бака.

Надиф се обърна и пое по пътеката. От време на време се спираше и внимателно оглеждаше гъсто обраслите с папируси брегове на Нил. Точно там се спотайваха опасностите, тъй като понякога изскачаха разбеснели се хипопотами или пък крокодили излизаха на лов на сушата. Веднъж бе попаднал на останките на някакъв пътник, който бе допуснал грешката да заспи близо до брега и речните чудовища го бяха завлекли в дълбоката лепкава кал.

— Намерихме само главата му — прошепна той. — Или по-точно това, което бе останало от нея…

Задачата на Надиф бе не да бди за крокодили и хипопотами, а да охранява богаташките домове, които се издигаха зад високите си дувари по издигнатите брегове на реката. Стражарят не спираше да им се диви. „Истински дворци“, бе казал той на жена си. Големите порти бяха от дъб, оградите — от зидан камък, а отвъд се простираха прекрасни прохладни градини с овощни дръвчета, свежи морави и спокойни езерца, захранвани с канали от реката. Той често спираше пред някои от къщите и си говореше със слугите, които го черпеха с бира, захаросани бадеми или смокини. Тук живееха най-приближените до фараона: Амеротке, върховният съдия от Залата на двете истини в храма на Маат — богинята на истината; пълководецът Сутан, под чиито заповеди бе служил Надиф, господарят Сененмут, велик везир и първи министър на младата царица, а също и даровит архитект, който сега със смел замах изграждаше облика на новия Египет.

Стражникът продължи по пътеката. Не завиждаше на богатите, но живо се интересуваше от клюките за тях. На генерал Сутан дължеше относително спокойната си задача да бди над сигурността в този благодатен район. Надиф му беше много задължен. Да, генералът не забравяше верните си воини! Сега Надиф отговаряше за зоната между северната градска порта и големия пристан. Изминаваше маршрута по четири пъти дневно, а през останалото време се редуваше с други стражници. Проблемите бяха малко, само от време на време се срещаше някой подозрителен пришълец. Надиф бе измислил хитроумна система: бе раздал на подчинените си по една раковина, за да вдигат тревога при необходимост. Щом чуеха сигнала, слугите от богаташките къщи излизаха да помогнат с каквото могат.

Спря, вече трябваше да поема обратно. Вдигна поглед към небето, първите звезди бяха изгрели.

— Дай да повървим още малко и тогава ще се връщаме — рече той на песоглавеца, който се почеса лениво вместо отговор. Тръгнаха бавно. Бака си намери нова обелка от банан, а Надиф тихо си засвирука стара бойна песен, в която се разказваше как красивите девици въздишат по египетските воини в строените легиони. Пееха я при прашните пустинни преходи, около лагерните огньове в самотните оазиси и в галерите при плаването отвъд Третия праг във войната срещу кушитите.

Беше потънал в спомени за славните отминали дни и затова в първия момент не реагира на виковете и писъците, които долетяха откъм една от къщите. Едва яростното дърпане и подскачане на Бака го изтръгнаха от унеса. Надиф се втурна към портата изпод палмовите и смокиновите дървета, зад която се чуваше ужасната врява. Писъците не секваха, към тях се присъединиха погребален рог и дрънчене на цимбали, обичайният сигнал за тревога. Портите на околните къщи се отвориха и слугите наизскачаха да разберат какво става.

Надиф се затича, без да щади ранения си крак. Бака опъваше верижката си. Нощта скоро щеше да настъпи, слънцето бе залязло и мракът се готвеше да обгърне света като покров. Земята щеше да изпадне в плен на червенокосия бог Сет. Високо в небето кръжеше лешояд, сладостният аромат от реката бе изчезнал, усещаше се единствено мирисът на гнилоч. Портата към дома на генерал Сутан бе открехната, а пред нея се бяха скупчили слуги с факли и един надуваше с все сили раковина. Явно търсеха него. Надиф извади своята раковина и изсвири в отговор. Слугите го чуха и се втурнаха да го пресрещнат.

— Какво става? Каква е тази врява? — Надиф поспря, за да си поеме дъх, по лицето му се стичаше пот. Бака скочи напред и увисна на синджира, слугите зърнаха острите му зъби и отстъпиха.

— Елате! — махна един старец. — Надиф, трябва да дойдете веднага! Господарят…

— Генерал Сутан?

— Трябва да дойдете — повтори старецът задъхано. От къщата все още се чуваха сърцераздирателни писъци, от градината се разнесоха нови крясъци и викове.

— Генерал Сутан… — повтори Надиф. Със свито сърце си припомни лицето на генерала, пронизителните очи, хлътналите бузи, извития ястребов нос. Старецът вече бе подкарал останалите слуги обратно, извърна се през рамо и му махна да ги последва. Стражникът влезе през главната порта. При други обстоятелства би се спрял да се възхити на разкошната градина, на високите смокини, на асмите, моравите и цветните лехи, на разноцветните беседки и езерцата. Но сега, стиснал синджира на Бака, забърза по чакълената алея към големите стъпала, на върха на които елегантна колонада отвеждаше към входа на къщата. Наоколо се щураха хора. Вътре слугите вече разкъсваха дрехите си в знак на дълбока скръб и печал. Една млада жена бе раздрала с нокти лицето си и посипваше главата си с пепел. Домашното куче се втурна срещу Бака, но песоглавецът разлютено изкрещя и кучето подви опашка.

Минаха през малката стая за гости, покрай издигнатото място за хранене, наобиколено с удобни шарени възглавници за сядане, и през кухнята, където още се усещаше сладостният аромат на приготвените за вечеря ястия. Домакинството на генерал Сутан — съпругата Луперна, главният писар Мена, личният прислужник Хеби и другите слуги — се бе скупчило в подножието на стълбата към терасата на покрива.

— Какво става тук? — извика гръмогласно Надиф и стовари яката тояга на пода, за да привлече вниманието им.

Младата съпруга на генерала се приближи към него като сомнамбул. Беше облечена като за празненство, красивата, обилно напоена с благовонни масла перука бе прихваната със сребриста панделка, тъмните бадемови очи бяха подчертани със зелен молив. Ноктите на ръцете бяха оцветени в искрящо зелено, а устните — начервени. Очите се бяха окръглили от страх, ръцете нервно подръпваха изящната огърлица около врата.

— Надиф! — Луперна протегна ръце и стражникът ги сграбчи. Бяха леденостудени.

— Господарке, какво се е случило?

Тя посочи към стълбите.

Надиф мина покрай нея. Хеби и Мена явно бяха в шок. Слугата се опита да го спре, но той го отблъсна и продължи нагоре. Стълбата бе досами вратата на кухнята. Той бавно се заизкачва, Бака неохотно го следваше. На последното стъпало спря и огледа елегантната тераса, обградена с жив плет. Видя дълъг креват, покрит под балдахин, няколко красиви полирани масички и столчета от акациево дърво. По ъглите бяха разположени саксии с цветя. Във въздуха се усещаше сладостният аромат на син лотос. Фитилите в разноцветните лампи трепкаха на вечерния бриз. В сумрака различи писалище, а до него — маса с кана вино и чаши. Понечи да се обърне и едва сега съзря проснатото пред леглото тяло, замотано в чаршафи. Беше генералът! Надиф го разпозна по жилестите ръце и високите ботуши, с които Сутан не се разделяше никога. Винаги бе отказвал да носи сандали и чехли, както подобаваше на мирен човек.

— Внимавайте! — обади се някой зад него.

— За какво да внимавам? — сопна се Надиф.

— За змиите.

Кракът на Надиф, устремил се към последното стъпало, замръзна във въздуха. Сега разбираше защо Бака бе толкова неспокоен. Стисна още по-здраво верижката на животното и се опита да си припомни наученото в пустинята. Стоеше неподвижен като статуя, само погледът му шареше в сумрака. В първия момент не видя нищо, но след това чаршафът на пода помръдна и стражникът едва потисна вика си. Изпод платното се показа дълга усойница и пропълзя към подносите с храна на пода. Изведнъж осъзна, че смъртоносните гадини са плъпнали по цялата тераса. Сенките се раздвижиха, изпод леглото изпълзяха още змии.

Беше видял достатъчно, за момента нищо повече не можеше да направи. Надиф се спусна по стълбите. Спомни си с каква омраза и презрение старият пълководец се отнасяше към всички влечуги. Неприязънта му към змии бе станала пословична в цяла Тива. Надиф върза синджира на Бака за една халка на стената и попита:

— Кой се е качвал горе?

— Аз… — Луперна се бе посъвзела от шока, но продължаваше да плаче, сълзите се търкаляха по красивото лице и размазваха боите. — Чух писъците — ръката й несъзнателно се стрелна към устата, проблеснаха лакирани нокти. — Тъкмо мислех да се кача при него, както обикновено, и чух ужасните писъци. Изтичах насам, Хеби бе на пост при стълбата. Качих се… по-точно — и двамата се качихме. Съпругът ми седеше на ръба на леглото, ръцете и краката му се тресяха, не можеше да помръдне. Една змия се бе покатерила тук — посочи лявото си рамо, — а друга се бе увила около крака му. Сутан ме гледаше… Гледаше ме и пищеше.

— А вие? — извърна се към подпухналия писар Надиф.

— Аз бях в кабинета на господаря — отвърна Мена. — Бях запалил лампата и изчислявах колко масло сме получили от…

— Добре, добре, прескочете подробностите — прекъсна го стражникът.

— Ами тогава чух писъците. Господарят мъртъв ли е?

— Не знам.

Надиф се обърна към Хеби, висок красив мъж на средна възраст. По обветреното лице и изправената стойка си личеше, че е бил войник.

— Ти си личният прислужник на генерала, нали така?

— Служа му от двайсет години, в мир и във война.

Стражникът внимателно го огледа — лицето бе изпито, бузите — леко хлътнали, носът очевидно бе чупен и зараснал накриво. Връхчето на дясното ухо бе откъснато, перуката не успяваше да прикрие грозния белег, който се спускаше от ухото към шията. Хеби долови погледа му и докосна белега:

— Спомен от един либиец. Бяхме на поход на Запад в пустинята, той посече ухото ми, но после аз му отрязах члена и го принесох в дар на боговете на жертвената клада.

— Аха — измърмори Надиф и отстъпи крачка назад. — Защо никой не се е опитал да направи нещо?

— Заради змиите. Качването на терасата е равносилно на мигновена смърт, а съм сигурен, че не това иска господарят.

Нещо в цялата работа го смущаваше. Надиф беше виждал как се държат хората при вестта за внезапната смърт на приятел или роднина, и знаеше, че при всеки реакцията е различна. Някои изпадаха в истерия, други плачеха, трети ставаха ледено спокойни. Но тези тримата тук бяха като пияни.

Нарастващата гълчава го изтръгна от мислите. Стаята бе пълна, любопитството бе привлякло дори и слуги от съседните къщи. Надиф веднага заповяда всички външни лица да напуснат, изпрати един от слугите в града да информира началниците си за случилото се и се опита да въдвори някакъв ред. Нареди да запалят огън, а слугите да обуят високи ботуши и да облекат дебели дрехи, за да предпазят краката и ръцете си. Самият той се екипира с кожени налъми и престилка, намота около китките и дланите си грубо платно и поведе останалите, въоръжени с тояги, лопати и мотики, към терасата. В първия момент изплашените слуги отказаха да го последват, но Луперна, която вече бе начело на домакинството, им обеща богато възнаграждение и Надиф веднага се обгради с достатъчно доброволци за прочистването на змиите.

Това бе доста опасна и неприятна задача. Примамени от храната и топлината, усойниците бяха изпълзели от скривалищата си и спокойно се бяха свили на пода. Тъй като слугите бяха суеверни и смятаха змиите за божие въплъщение, Надиф се съгласи да се опитат да ги напъхат в кожени чували и да ги отнесат в пустинята. Щом стигнаха до трупа на генерала, той заповяда да го смъкнат долу и да го сложат на дивана. Луперна коленичи до него, свали перуката и бижутата си, разкъса красивата роба, загреба с шепи пепел от огнището и я посипа върху главата си, размазвайки я по лицето, гърдите и раменете. Люлееше се напред-назад, от гърлото й се разнасяха сподавени ридания. Надиф свали робата на трупа.

Генералът бе доста възрастен, отдавна бе минал шейсетте, но тялото му бе слабо и стегнато. Стражарят преброи десетина ухапвания, мястото на отока бе синкавочервено. Лицето бе подпухнало, хлътналите бузи се бяха издули, по дебелите устни бе избила бяла пяна. Полуотворените очи гледаха зловещо, генералът сякаш всеки миг щеше да скочи и да започне да раздава заповеди. Надиф го помнеше в униформа, с излъскани нагръдници, с почетна златна огърлица, с блестящите на слънцето медали за храброст. А сега приличаше на жалък старец, покосен от ужасна смърт.

От една от съседните къщи дойде лекар. Обърна трупа по корем и изсумтя:

— Най-малко петнайсет ухапвания. Но не съм експерт, специалността ми са устата и анусът.

При други обстоятелства Надиф щеше да се разсмее, но сега се тросна:

— Не е нужно да си специалист, за да преброиш ухапванията!

— Просто ви казвам — отговори спокойно лекарят. — Странно е, че генералът не се е опитал да избяга. Сякаш нарочно се е оставил да бъде изпохапал.

Надиф присви очи:

— Какво искате да кажете?

— Не се правете на глупак! — сопна се лекарят. — Твърдите, че змиите са го нападнали в леглото. Ако видите в стаята си усойница, какво ще направите?

— Ще побягна.

— А той не го е направил. Останал си е на мястото и е позволил да бъде ухапан поне още четиринайсет пъти.

— Колко време е било необходимо, за да подейства отровата?

— Няколко мига. Сигурно генералът е изпаднал в шок. Така става с плъховете. Те са като парализирани, замръзват неподвижно и змията ги ухапва отново. Виждал съм го с очите си.

— Генерал Сутан не е плъх!

Надиф му махна да го последва по стълбата към терасата.

— Няма да се кача!

— Не се дръжте като селска мома! Ще ви платят повече от богато, а и змиите вече ги няма. Освен това те са доста претенциозни и не се нахвърлят срещу всекиго.

Лекарят обидено врътна глава.

— Шегувам се — прошепна стражарят. — Последвайте ме.

Качиха се на терасата, Надиф с раздразнение видя, че Хеби вече се е заел с книжата на покойния си господар, а друг слуга прибираше остатъците от храната и виното.

— Оставете всичко! — спря ги той.

Хеби понечи да възрази, но размисли и сви рамене. Слугата остави подноса върху масата. Надиф заповяда да донесат още лампи. Двамата с лекаря внимателно огледаха остатъците от рибата, хляба, плодовете и тежкото ханаанско вино в чашата и в каната. Надиф взе чашата, изля виното върху кърпа и докосна утайката с върха на пръста.

— Виж ти… — прошепна той.

— Какво? — попита лекарят.

Надиф му подаде кърпата:

— Пипнете.

Лекарят се подчини.

— Усещат се бучици — каза той. — Вътре е бил сипан някакъв прах.

Надиф внимателно огледа чашата. И около ръба се виждаха бучици.

— Може да е от виното — предположи немного уверено докторът. — Ако е от дъното на кацата, сигурно е утайка.

— Не ми се вярва — поклати глава стражарят. — Помиришете.

Пазителят на ануса се наведе над кърпата.

— А, ясно — подуши отново. — Миризмата няма как да се сбърка. И аз съм го използвал, когато бях във войската. За някои рани няма лек и в такива случаи бързата смърт е облекчение.

— И какво е това?

— Маково семе, кълна се в честта на жена си. Във виното на генерала е имало стрито на прах маково семе.

— Искате да кажете, че е бил отровен?

— Не, нищо подобно. В малки количества маковото семе пропъжда тревогите, успокоява страховете и помага да заспиш по-лесно. Освен това облекчава болките на тялото и в душата.

Надиф рязко се извърна. Хеби ги наблюдаваше внимателно с изопнато лице. Стражарят му махна да се приближи.

— Къде е?

— Кое?

— Маковото семе. Господарят ти е смесвал маково семе с виното, сигурно го държи в торбичка или гърненце.

— Той никога не е използвал маково семе.

Мена и Луперна се изкачиха по стълбата и дойдоха при тях.

— Генерал Сутан не смесваше маково семе с виното си, в къщата изобщо не държим мак — обяви главният писар.

— Сигурни ли сте? — попита Надиф.

— Няма маково семе в къщата — повтори Мена.

— Ако не е бил генералът, тогава кой го е направил? — стражарят се огледа. — Най-добре да претърсим.

Приближи се до леглото. Бутна настрани леките завеси и от вътре изпадна кожена кесия. Надиф възкликна със задоволство. Кесийката бе малка, вързана със сиджимка с печата на храма на Изида. Той я отвори и я подаде на лекаря.

— Да, стрито маково семе — потвърди докторът. — Господарке Луперна, не знаехте ли, че съпругът ви смесва виното с маково семе?

Тя поклати глава.

— Сигурно го е правел тайно — измърмори Хеби. — Той често ходеше в храма на Изида при Дома на живота, но…

— Значи е възможно да го е смесил с виното си и тази вечер, така ли? — прекъсна го Надиф.

— Пропускате по-важния въпрос — изсъска неочаквано Мена. — Как така генерал Сутан, най-смелият сред смелите, известен с неимоверната си омраза към змиите, който настояваше всяка вечер терасата да бъде претърсвана срещу тези гадини, изведнъж се оказва изпохапан най-малко на петнайсет места?

Изведнъж всички съмнения на Надиф изчезнаха. Едва сега си даде сметка, защо Мена, Хеби и Луперна се държаха толкова странно.

— Това не е нещастен случай — прошепна той. — Спомням си историите за генерала и змиите. Това е убийство!

Лекарят нервно изтри ръце в робата си.

— Убийство ли? — възкликна той. — Дело на червенокосия Сет? Генерал Сутан бе сред най-прочутите пълководци на Египет. О, Озирис, смили се над нас! Ако това е убийство, то някой ще плати прескъпо за него!

Храмът на Изида представляваше обширен комплекс от складове, работилници, жилищни помещения, зеленчукови и овощни градини и пасбища. В средата се издигаше светилището, посветено на богинята майка, върнала Озирис към живота след убийството му от отмъстителния му брат Сет. Храмът на Изида бе прочут из цял Египет като оазис на спокойствието и място за лечение, тук се помещаваха Домът на живота и Домът на знанието, в които се изучаваха целебните лекове и се полагаха грижи за укрепване тялото и душата на поданиците на фараона. Тук бе и Домът на залеза, в който нелечимо болните прекарваха последните си дни под специални грижи и наблюдение. Пациентите в него бяха на границата между живота и смъртта и там се подготвяха да поемат към Далечния запад и божествените наслади на вечнозелените поля на Озирис. Край Дома на залеза бяха разположени къщите на главните лекари и помощниците им, начетени мъже и жени, които знаеха всичко за болестите и лечението им. Но въпреки славата и богатствата жреците на Изида вярваха, че върху храма е легнала тъмна сянка.

Особено разтревожен бе главният жрец Импуки, който за десетте години, откакто заемаше високия пост, бе допринесъл за това славата на храма многократно да се увеличи. Сега той седеше в малкия си кабинет до залите за балсамиране в подземията на светилището. Дори и през деня тук бе мрачно, светлина проникваше само от тясното прозорче високо под тавана и още преди слънцето да превали зад хоризонта, се налагаше да се палят лампи и свещи. Импуки уморено си вееше с изящно ветрило и пухтеше от жегата. Искаше му се горещият сезон да отмине колкото се може по-бързо, съзвездието на кучето да изгрее на небосклона и да дойде големият разлив и пенливите буйни води на Нил да оплодят земята. Дотогава горещината щеше да е непоносима, можеше да се надява на облекчение единствено на вечерната прохлада и на полъхващия от реката ветрец, който обаче разнасяше мирис на гнилоч и тиня.

Точно в този момент обаче го притесняваше не толкова жегата, колкото провалът на Мафдет, капитана на стражата на храма, да открие изчезналите четири хесетки. Импуки изгледа мрачно седналия срещу себе си мъж. Щом се поуспокояха нещата, щеше да му заповяда да се упражнява повече и да яде по-малко. Шкембето на капитана стърчеше напред, бедрата му бяха дебели, мазните бузи — провиснали. Импуки не го харесваше. Все пак бе лекар, прочут със знанията и опита си, гордееше се, че разбира от хора, и за него бе напълно ясно, че Мафдет носи душа на убиец. Тайно сравняваше всеки човек с някое животно, птица или влечуго. Хесетките бяха красиви водни кокошчици, жреците — гъсоци, лекарите — мастифи или маймуни. А Мафдет? Той бе скорпион!

Мафдет бе опасен, бе служил при страховития генерал Сутан в Червените земи и бе получил поста капитан на храмовата стража заради ходатайството на високопоставените си покровители. Сега се бе разплул невъзмутимо на ниското столче, бе свалил украсения кожен нагръдник и бойната препаска и ги бе захвърлил до меча на пода. Краката му бяха широко разтворени и той потропваше нетърпеливо; цялото му излъчване показваше колко е недоволен, че се е наложило да се подчини на заповедта да дойде при върховния жрец. Вместо полагащото се смирено преклонение Мафдет демонстрираше пълно незачитане и това очевидно му доставяше огромно удоволствие. Погледът му нехайно обикаляше по тежките греди на тавана, по писалището, затрупано с папируси, принадлежности за писане, делвички и гърненца с лекарства.

— Съжалявам, че се наложи да ви извикам тук, капитане.

— С цялото ми уважение, господарю, не вярвам да съжалявате — погледна го право в очите Мафдет.

— Моля? — Импуки подпря лакти на писалището и кръстоса ръце, едва прикривайки гнева си.

— Вие не ме харесвате, господарю — продължи Мафдет. Гласът му бе груб, без следа от мекия тавански говор. Той обичаше да изтъква, че идва от Севера и че животът в родния му град Хенес в Делтата не е толкова лесен и спокоен, както в Тива. Обърса потта от челото си и отри ръка в мръсната роба. — Господарю, вие не ме харесвате и се опитвате да стоварите вината за случилото се върху мен.

— И защо мислите, че не ви харесвам? — Импуки се питаше защо капитанът бе повдигнал този въпрос и защо толкова настояваше да задълбава в него.

— Защото съм войник, идвам от Севера, обноските ми са груби и обичам храната и пиенето. Видял съм почти толкова лета, колкото и вие. Служих на фараона и нейния баща. Заемал съм важни ръководни постове. Бях офицер в свитата на великия везир Рахимере… — замалко не си прехапа езика. Рахимере бе в немилост, по-добре бе да не го споменава. — Бях препоръчан за този пост от главнокомандващия генерал Омендап — добави той бързо. — Върша добре работата си като капитан на стражата, нищо не смущава спокойствието в храма на Изида.

— Наистина не ви харесвам! — не успя да се сдържи Импуки. — И то е, защото… — замълча, поемайки си бавно дъх. — Струва ми се, че вие обичате да убивате, Мафдет.

Капитанът изсумтя, поклати глава и го изгледа изпод вежди.

— И начинът, по който ме гледате, също не ми харесва — добави върховният жрец. — Що се отнася до спокойствието в храма…

Мафдет взе меча, извади го от ножницата и бавно го прибра отново — заплашителен жест, чието значение не убягна на Импуки.

— Не ви харесвам — реши да се върне на сблъсъка той, — защото обичате да убивате. Хвалите се, перчите се наляво-надясно, ядете като прасе!

— Върша ли си работата? Нещо да съм сгрешил? Някакви проблеми? Някой да е прескочил стените на храма и да е нахлул вътре? Да са откраднати скъпоценности? Поклонниците и посетителите са следени и придружавани, нали?

— А хесетките? — извика вбесено жрецът. — Четири момичета, танцьорки и певици от храма, посветени от родителите им да служат на майката богиня, девици, които са се заклели да не напускат светилището. А вече четири от тях изчезнаха безследно.

— Ако на една млада жена й се прииска…

Импуки стовари юмрука си върху писалището:

— Тези момичета са посветени на богинята, а не са уличници! Никой не ги е видял да си тръгват, не са се върнали в домовете на родителите си. И според върховната жрица — Импуки изсумтя подигравателно — те са били напълно щастливи тук.

— Значи вината е моя? От къде на къде ще държите мен отговорен? Ако някой реши да се покатери през стената и избяга, какво мога да сторя?

— Поставете часови!

— Стражите и жреците вече наблюдават стените.

Импуки сграбчи ветрилото и ядосано го заразмахва пред тясното си лице. Отвътре вреше и кипеше. Мускулите на врата му бяха напрегнати, устата му бе пресъхнала, сякаш го бе брулил пустинният вятър. Притвори очи и се опита да успокои дишането си. Когато ги отвори отново, видя Мафдет да седи с кръстосани крака и спокойно отпуснати ръце, зяпайки невъзмутимо в тавана и тихо подсвирквайки си.

— Ще ви прогоня от храма — процеди Импуки. — Ще отида в двора, фараонът се вслушва в думите ми. Мястото ви не е тук, а при останалите мързеливи ветерани в хановете в Некропола и в бордеите на Тива.

— Ако го направите — Мафдет се поизправи в стола, — ще поискам аудиенция при божествената, при моя покровител генерал Сутан или при господаря Сененмут. И ще им разкажа за тайните дела в храма.

— Какви тайни дела?

— Ами, господарю… — капитанът въздъхна и потупа шкембето си, премлясквайки жадно. Изгледа с копнеж делвата край вратата. — Наистина е странно колко много хора умират тук, в Дома на залеза.

Импуки сгъна рязко ветрилото:

— Какво искате да кажете? Те са възрастни и болни, идват при нас, за да умрат, а ние се стремим да ги дарим с утеха и спокойствие в последните им дни.

— И след смъртта си те оставят богати дарове на храма — добави войнствено Мафдет.

— Не се нуждаем от парите им — отвърна жрецът. — Те просто желаят да се отблагодарят за уменията и грижите ни. Същото е и в другите храмове, тези дарения са капка в морето.

— Има и друго…

— Какво? — жрецът се обливаше в пот. Изведнъж сетивата му се изостриха, бръмченето на мухите над чинията с подсладени фурми като че ли се усили и дразнещият звук го накара да стисне зъби. За първи път от началото на срещата усети полъха на страха. Какво знаеше Мафдет? За какво намекваше? — Сега е моментът да кажете всичко — пое си дълбоко дъх: — А ако не, вече е време да се връщате към задълженията си. Искам незабавно да претърсите градините, горичките и всички по-закътани местенца.

— И какво ще търся, господарю? Да не мислите, че момичетата се спотайват тук и си играят на криеница?

— Всеки ден тук е пълно с посетители. Много от тях са болни — телесно и душевно. Посещават Дома на живота, правят приношения в светилищата, търсят съветите на жреците и лекарите — пое си дълбоко дъх: — Възможно е сред нас да има грешник, мъж, който обича млади жени…

— Глупости — прекъсна го Мафдет. — Уверявам ви, че хесетките са доста гласовити. Само някой да ги докосне, и писъците им ще отекнат в цяла Тива.

— Откъде сте толкова сигурен, капитане? Да не сте им посягали?

— Просто така се говори.

— Младите жени в храма са посветени на богинята майка, не са за забавление на пияни войници.

— Ще си позволя да повторя думите ви, господарю: ако ще отправяте някакви обвинения, сега е моментът. Обичам да си говоря с момичетата, закачам ги. Ако пожелая някоя от тях, ще го направя, както си му е редът.

— Слушайте ме внимателно, капитане, това е заповед. Тази вечер, вместо да си седите у дома, ще претърсите храма. Минаха месеци от изчезването на първото момиче, то може да е било жертва на свада сред самите хесетки. Страхувам се, че трябва да търсите трупа й.

— През нощта? — възрази Мафдет.

— Вземете факли. Направете го под прикритието на нощта, за да не будите подозрения. Да забравим недоразуменията и острите думи. Родителите на момичетата вече са се обърнали към двореца. Лично фараонът е проявил интерес към съдбата им. Искам да претърсите градините и горичките, всички усамотени кътчета на територията на храма. Проверете дали някъде не е копано наскоро. Утре сутринта очаквам подробен доклад за това, което свършите — Импуки вдигна ръка. — Свободен сте.

Мафдет се оригна шумно. Взе кожения нагръдник и бойната препаска, стисна ги здраво, бутна назад стола, така че да изстърже по пода, и излетя от кабинета. Изскочи навън и вдигна поглед към нощното небе. Вече не бе толкова горещо, прохладният ветрец разнасяше аромата на цветята от градините. В далечината се чуваше песнопението на храмовия хор, който се упражняваше за сутрешната служба при възраждането на слънцето. Наоколо забързано се суетяха слуги. Храмът на Изида почти никога не спеше. Трябваше да се опече хляб, да се приготви месо, да се извади вино от зимниците, да се преметат дворовете пред светилищата, да се нахранят и напоят животните — задачите бяха безчет. Най-важната бе грижата за болните в Дома на залеза, за тези, които спяха в двора пред храма, бедните и недъгавите, жертвали спестяванията си, за да стигнат дотук в търсенето на лек.

По алеята отпред минаха групичка млади момичета с тежки черни перуки и в широки бели туники. Смееха се, разговаряха, размахваха цитри и тамбурини. Една-две го стрелнаха закачливо изпод вежди и отминаха сред облак от парфюм. Капитанът на стражата ги изпрати с поглед и пое през горичката към малката си къщичка. Отвори вратата, влезе и със задоволство вдъхна аромата на зехтин и канела, сложени в гърненца на масата. Мафдет обичаше чистотата в дома си и караше слугите да лъскат масите, столовете, мебелите, чашите и чиниите. Във всяка стая имаше стъкленици с благовонни масла, той често отбелязваше, че се е надишал на миризливи кухни и походни тоалетни. Сега бе капитан на стражата, можеше да си позволи лукса да живее като оядените дебели жреци.

Влезе в банята, където подът бе покрит с камъни, с дебел парцал вдигна тлеещия мангал и се върна в стаята. Остави го на масата, свали капака и внимателно раздуха въгленчетата. След няколко секунди се разгоря буен пламък. Мафдет запали лампите, върна мангала в банята, изми ръцете и лицето си в леген с вода, в която бяха накиснати ароматни билки, и се избърса в чиста кърпа. Прислугата идваше само през деня, вечер предпочиташе да е сам. Имаше си работа, трябваше да обмисля планове, да брои пари. Сети се за върховния жрец Импуки и се усмихна, зъбите му проблеснаха като на хищник.

— Господарят Импуки иска това, господарят Импуки иска онова — изсъска той, сипа си чаша бира и със задоволство отпи, наслаждавайки се на горчивия вкус. — Само че аз знам повече, отколкото подозирате, господарю…

Представи си гневното лице на върховния жрец, как само му беше заповядал да претърси околностите на храма. Отпусна се на стола и се усмихна. Нищо подобно нямаше да направи. Ако изобщо някога се наканеше да обикаля из градините, то щеше да е през деня. Нямаше никакво намерение да изпълнява всяка прищявка на жреца.

Допи бирата си. Беше уморен, спеше му се. В съзнанието му изплуваха думите на Импуки за хесетките и той се усмихна доволно. Още не бе забравил как младото гъвкаво тяло на едно от момичетата се извиваше под неговото… Клепачите му натежаха и той реши да подремне малко, а по-късно да продължи с пиенето. Остави чашата и се отпусна на дългия нисък нар. Връхлетяха го спомени: хаосът след падането на Рахимере, службата в Червените земи, където не можеше да се отпусне да заспи, едното му око винаги бе отворено, дебнеше дали в тъмнината няма да се промъкнат коварните либийци. Е, всичко това вече бе зад гърба му, сега го очакваше спокоен и богат живот. Мафдет заспа дълбоко.

Лисването на кофа студена вода в лицето го изтръгна от съня. Понечи да скочи, но откри, че ръцете са вързани над главата му, а в глезените му се впиват въжета. Опита се да извика, но напъханият в устата му парцал го задушаваше. Извърна глава. Дали не сънуваше кошмар? Не, бе в дома си, лампите все още горяха. Долови движение, от сенките край стената пристъпи неясен силует. Лицето бе скрито зад маска на чакал. Черната роба, зловещата маска, блестящите очи, жестоката муцуна и щръкналите уши напомняха градския палач. Мафдет разтърси глава, отчаяно опитвайки се да отгатне кой се крие зад маската.

— Мафдет… — гласът бе нисък и гърлен, не издаваше нито мъж, нито жена. — Мафдет, прегрешил си пред богинята.

Мафдет поклати глава, напрегна се с всички сили да разкъса въжетата около китките и глезените си, но те бяха здрави и издържаха. Опита се да се изправи, но не успя.

— Помниш ли, Мафдет? — гласът долиташе сякаш някъде много отдалеч. — Знаеш ли какво е наказанието за тези, които прегрешат пред богинята? Чака те ужасна смърт, Мафдет.

Мафдет се взираше вцепенен в чудовището от подземния свят. Усети как непознатият разкъсва туниката му. Опита се да извика, разтресе се неконтролируемо, затърчи се като змия, за да избегне удара, но ножът потъна дълбоко между бедрата.