Пол Дохърти
Възмездието на Изида (14)

Утчати: възмездие

С всеки изминал час объркването на Надиф нарастваше. Той се гордееше със способностите си да наблюдава и да анализира, във войската само го хвалеха за острия му ум. Командирите му смятаха, че не е зле да получи обучение за писар. Надиф вярваше, че животът трябва да следва ритъма на Нил. Великата река течеше, сезоните се променяха. Ако хармонията бе нарушена, ако истината бе изкривена, ако бе сторено зло или бе извършена неправда, то след това Маат трябваше да възтържествува. Стражникът се стремеше да говори истината и казваше на жена си, че когато се изправи пред божествения Озирис, ще може искрено да заяви: „Не съм откраднал нищо от никого, в помислите ми не се е промъкнало зло…“ В такива случаи съпругата му кимаше и го питаше дали иска още яхния, или да допълни чашата му с бира.

Надиф минаваше за спокоен и трезвомислещ, но сега бе доста объркан. Не можеше да поднови обиколката си, тъй като трябваше да стои в казармите на пустинната стража край Красивата порта в Западна Тива. Сега пуфтеше от жегата и си повтаряше старата мъдрост: „Не показвай яда си и не се гневи на подчинените си, това е признак на слабост“.

В интерес на истината на него направо му идеше да се разкрещи на подчинените си, сред които имаше не само зелени новобранци, но и врели и кипели ветерани. Той бе дълбоко разтревожен от случилото се днес в дома на генерал Сутан и все още не бе решил какво да предприеме с ловеца на змии. А сега подчинените му, вместо да му помагат, само допълнително влошаваха нещата. Ако дресираният песоглавец бе тук, щеше да е от по-голяма полза, отколкото тези заспали пазачи и стражници.

— Дайте да говорим направо — Надиф посочи един едноок ветеран, бивш копиехвъргач от полка на Сет, който бе изгубил окото си при лов на глигани. — Твърдиш, че мъж, който отговаря на описанието на Хеби, е бил видян в квартала на грънчарите в южната част на града?

— Така ми казаха — отвърна той. — Видели са го, така както сега виждам вас — ветеранът се ухили и смигна с единственото си око.

— В това няма нищо смешно!

— Разбира се, разбира се — стражът се прокашля. — Според информацията бил с широка пелерина и ботуши. Носел меч и точно това привлякло погледа на информатора ми, изглеждал доста богат.

Надиф вдигна ръце и въздъхна шумно. Думите на подчинения му съвпадаха с думите на главния писар Мена, който бе посочил, че Хеби е откраднал дрехи, меч и накити.

— По-важното е — обади се един от новобранците, — че са видели Хеби около петия канал на Нил…

— Без съмнение — прекъсна го първият — той е нападнал Мена, вързал го е, ограбил е къщата, прескочил е стената и е убил пазача. Не е било особено трудно — добави. — От разказа ви става ясно, че пазачите са мързеливи като волове. Хеби е стигнал до Нил, криейки се в растителността по брега. В бързината е изтървал медальона. Но нищо — усмихна се угоднически той — не убягва от зоркия поглед на Надиф. Хеби е стигнал до петия пристан, прекосил е Нил и се е опитал да продаде откраднатите скъпоценности.

Надиф нямаше как да не се съгласи. Чувстваше се като хванат в капан, ниските масички за хранене сякаш го притискаха от всички страни. Искаше да скочи, да ги разрита и да излезе на обиколката си, да размаха тоягата и да се разкрещи. Но не направи нищо подобно. Благодари на подчинените си и ги отпрати. Облегна се на стената, напразно надявайки се да охлади потния си гръб. Затвори очи, спомняйки си погребалната процесия, ножа край пътя, проснатия в тревата пазач, студеното като камък тяло, засъхналата кръв. След това бе разпитал рибарите и лодкарите по Нил. Къде отиваше Хеби? Защо бе избягал? Главният писар Мена твърдеше, че могат да изградят непробиваема защита. Дали прислужникът на генерала не бе отишъл да търси допълнителни доказателства за невинността си? Надиф се унесе, от дрямката му го изтръгна появата на племенника му, придружен от непознат мъж. Офицерът от пустинната стража изръмжа недоволно. Момчето бе глуповато — безпокоеше го за щяло и нещяло.

— Вуйчо…

— Какво?!?

— Извинявайте, господарю, ъъъ, вуйчо… доведох Апеп.

Надиф ги покани да седнат. Апеп бе изключително слаб, с пожълтяла кожа и без нито един зъб, но въпреки това веднага щом се настани на възглавничката пред масичката, сграбчи къс патешко и го натъпка лакомо в устата си.

— Вземай си… — подкани го стражникът и напълни чашата му с бира. Използва времето, за да го огледа внимателно. Беше облечен в овехтяла кожена туника, по ръцете си имаше татуировки, на канап на врата му висеше изображение на богинята Мерецегер.

— Защо ти викат Апеп?

— Всички ловци на змии си имат прякори. Избират си някой бог за покровител и вземат името му. Аз предпочетох голямата змия Апеп.

— Какво можеш да ми кажеш за усойниците?

Апеп замислено пое дъх.

— Противни гадини, злобни и смъртоносни, човек трябва да ги избягва на всяка цена. Ако отидеш при змиеукротителите по пазарите и поискаш да направят номерата си с усойници, всички ще откажат. Използват само кобри и питони, тъй като могат да им извадят отровните зъби, да източат отровата, да ги натъпчат с няколко плъха и да ги приспят. Лесно е да заблудиш тълпата. И пепелянката е опасна, но усойницата си е усойница!

— Ти продаваш ли усойници? — попита Надиф, искаше му се племенникът му да затвори най-сетне устата си и да престане да зяпа така.

— Да ги продавам? — Апеп пресуши чашата си и я подаде за още. — Ако видя усойница, ще я убия. В Червените земи те са по-смъртоносни и от лъвовете.

— В Червените земи ли? Не са ли най-разпространени в долините оттатък реката?

— Да, срещат се и там, но най-много са в Червените земи, в самотните оазиси. След това — ловецът на змии ръкомахаше разпалено — обичат каменисти дерета с малко трева, храсталаци, достатъчно вода, за да се събират животни, гризачи, по някоя гнездяща птица и ако имат късмет, дори сърна или ранена патица. Точно там ще намерите усойниците!

— Заедно ли гнездят?

— На малки групи.

— Значи е невъзможно да се намерят усойници в Тива?

— Ааа, възможно е, все пак в Тива човек може да намери всичко, нали? От слонова кост — той сниши глас — до скъпоценна огърлица от царските гробници.

— На твое място бих си държал устата затворена — предупреди го Надиф. — Да се върнем на усойниците, сигурен ли си в думите си?

Апеп кимна, даде си сметка, че разговорът е приключил, и побърза да глътне още една хапка. Надиф му хвърли медна монета, даде му питка с малко месо и го отпрати.

— Какво става, вуйчо? — попита племенникът, когато Апеп излезе.

— Нали чу за Хеби? Или се е паникьосал и е побягнал, или е тръгнал да търси доказателство за невинността си. Ела е мен, обещах на сестра си, че синът й ще стане истински стражник, време е да започнем с обучението ти.

Надиф се облече, сложи си служебния медальон и върза раирана черно-жълта кърпа на обръснатото си теме. Взе тоягата, огледа племенника си, реши, че е доволен от външния му вид, и излезе, като пътьом грабна слънчобран от един от подчинените си на двора. Връчи го на племенника си с думите, че така поне ще свърши нещо полезно, и двамата поеха към Красивата порта. Нарочно вървеше бързо, така че момчето да не може да задава въпроси, и през цялото време внимателно оглеждаше хората наоколо: продавачите на плодове, калайджиите, амбулантните търговци, ловците на скорпиони, които, щом го зърнеха, изчезваха по-бързо и от гадините, с които печелеха прехраната си. Надиф знаеше всичките им номера. Спря се само веднъж — искаше да размени две думи със Сребърните пръсти, ловък крадец, който задигаше кесиите на жените и търговците, но джебчията ловко изчезна в тъмния вход на близката кръчма.

В прахоляка пред Красивата порта имаше истинско стълпотворение от каруци и стада животни. Надиф показа глинения си печат и пазачите отвориха страничната вратичка. Двамата излязоха на пътя между стените на града и тучните зелени поля по бреговете на Нил. Стигнаха до дървото, под което стражникът бе стоял сутринта, и спряха да се огледат. След това поеха по коловозите, като внимателно оглеждаха тревата отстрани. Хлапето го следваше упорито със слънчобрана, Надиф ядосано му заповяда да го прибере и да извади кожената торба. После легна по корем и запълзя по тревата.

— Какво правиш, вуйчо?

— Представям си, че любя хесетка! — сопна се Надиф. — Не ми обръщай внимание. Не знам какво търся, но като го видя, ще го позная. Във войската служех като следотърсач, а генерал Сутан винаги хвалеше набитото ми око…

Навлязоха в храсталаците, племенникът не бе забравил за усойниците и се озърташе страхливо.

— Ето! — Надиф вдигна огърлица от син порцелан, до която лежаха пръстен, сребърна брошка и гребен. Прибра ги в торбата и продължи напред. Гризеше нервно устни и оглеждаше тревата с присвити очи.

След малко обяви, че нищо повече не може да се направи, и се върна обратно на пътя. Тръгнаха покрай къщите и стигнаха до дома на генерал Сутан. Не се насочиха към главния вход, а заобиколиха покрай стената, както бе направил сутринта. Спря се на мястото на убийството и хлътна в горичката. Слънцето все още напичаше силно, но от реката полъхваше лек ветрец. Надиф с удоволствие поседна в сянката и се заслуша в чуруликането на птиците. След като си почина, огледа терена, проследи засъхналата кръв и се опита да си представи накъде е поел Хеби.

— Нещо не се връзва — въздъхна той и се изправи. — Има нещо гнило в цялата работа. Мислех да напиша доклада си, но май ще е по-добре да се явя лично…

 

 

Кепенците на прозореца в кабинета на Амеротке бяха широко отворени. Съдията седеше с притворени очи върху възглавнички в ъгъла и нежно галеше статуетката на Маат, която бе взел от нишата в стената. Шуфой се бе отпуснал срещу него и внимателно го наблюдаваше. При завръщането им в храма ги чакаше пратеник с новината за бягството на Хеби и за убийството на пазача. Амеротке веднага се бе отправил към дома на генерал Сутан. Стражите вече си бяха тръгнали, главният писар Мена и Луперна седяха под сянката на голяма смокиня до езерцето, край тях напето като войник обикаляше питомна гъска. Мена обясни, че се опитва да разведри господарката, чиито очи бяха зачервени от плач, а по бузите й се бе стекла черна боя. Той описа подробно случилото се, съдията го изслуша внимателно и тъй като нямаше какво да стори, се върна у дома, за да помисли на спокойствие.

Шуфой не откъсваше очи от господаря си. Амеротке изглеждаше спокоен — приличаше на жрец, отправящ молитвите си в някое сумрачно светилище. Но джуджето познаваше знаците: съдията се бе устремил по следите на истината като хрътка и постепенно отхвърляше булото на лъжите, измамите и притворството.

— Господарю? — Амеротке трепна и отвори очи. — Трупът на старицата в Некропола…

Съдията се усмихна.

— Истината, Шуфой, е, че мъртвите не ни напускат, а остават с нас и се опитват да говорят.

Джуджето сбърчи лице при този загадъчен отговор.

— А гробницата на генерал Сутан?

— Не намерих това, което търсех. Но намерих нещо друго.

Амеротке се обърна към масичката и взе мемоарите на генерала. От прозореца проникваше достатъчно светлина и той прочете отново отбелязания пасаж. Внимателно отгръщаше страниците, на няколко пъти остави ръкописа и се взря в папируса, в който бе описал всички факти по случая.

Малко по-късно, тъкмо когато се чудеше дали да не излезе в градината, на вратата се почука и слугата въведе Надиф, следван от зяпналия от благоговение племенник. Амеротке познаваше офицера и уважаваше чувството му за отговорност, верността му към закона и стриктното изпълнение на задълженията. Надиф застина като изпънат на парад войник.

— Надиф, Надиф — потупа го по рамото съдията. — Не е нито мястото, нито времето за такива официалности. Кой е този с теб?

— Мой племенник, отскоро е в пустинната стража. Опитвам се да го науча на занаята.

Амеротке се усмихна на раздразнението, прокраднало се в гласа на офицера. Шуфой внимателно оглеждаше кожената торба в ръцете на младока. Отвътре се чуваше дрънчене, вероятно бе пълна със скъпоценности. Амеротке покани посетителите да седнат. Слугите донесоха още възглавници и напълниха чашите с бира, а съдията настоя гостите да избършат ръцете и лицата с напарфюмирани кърпи и чак след това да пристъпят към работа. Надиф бе изключително благодарен за оказаната чест, молейки се наум племенникът му да се държи, както подобава.

— Господарю — започна той, — мислех да напиша доклад, но реших, че е по-добре да се явя лично. Племеннико, изпразни торбата.

На пода се посипаха искрящи скъпоценности, но Амеротке като че ли бе по-заинтригуван не от тях, а от начина, по който младежът захвърли празната торба на земята.

— Направи го отново — заповяда му съдията. — Изпразни торбата и я хвърли.

Племенникът побърза да се подчини. Могъщият съдия с тих властен глас и пронизителни черни очи го изпълваше с преклонение и възхита, а и вуйчо му бе казал, че дори и да му заповядат да се изправи на главата си, трябва да го направи, без да задава въпроси. Напълни торбата и изсипа съдържанието на пода. Амеротке заповяда и на Шуфой да го направи. Седеше замислено, прехвърляйки между пръстите си огърлицата.

— Господарю — приведе се напред Надиф, — да ви кажа ли къде намерихме скъпоценностите?

— Да, да, говори.

Офицерът от пустинната стража подхвана разказа си. В началото говореше накъсано, но постепенно набра увереност. От време на време Амеротке кимаше и цъкаше доволно, сякаш думите потвърждаваха догадките му. Надиф описа срещата с Апеп, погребалната процесия, откриването на окървавения нож в тревата и мъртвия пазач, резултата от втория оглед следобед.

Съдията го слушаше, зареял поглед в рисунката на стената. Стражникът извърна леко глава: там бе изобразено как богинята Хатор приема приношения на жътвари.

— Доволен ли сте от стореното, господарю? — попита Надиф.

— Шуфой, заведи гостите в градината. Нали дежурството ви свърши?

— Да, господарю.

— Останете да пренощувате тук. По-късно ще ми трябвате, ще ви възложа специална задача. А сега идете с Шуфой да похапнете, той ще се погрижи за вас и ще ви прави компания. Имам страхотно бяло вино, докара ми го един търговец от Делтата, разхлажда чудесно в жегата. А може дори да поплувате в басейна, ако желаете.

Личеше си, че мислите на съдията вече са другаде, така че Надиф кимна мълчаливо и стана. Шуфой гореше от нетърпение да побъбри с гостите, искаше да ги разпита дали при обиколките си случайно не са попадали на тайнствените черни камъни.

Амеротке изчака да излязат и се върна на писалището. Най-накрая всичко си идваше на мястото, мъглата се вдигаше и разкриваше истината за ужасните убийства и скверните грабежи. Писа близо час без прекъсване, но накрая гърбът му се схвана, заболяха го ръцете и той излезе навън в градината. Надиф, отдал дължимото на печената патица и прекрасното вино, понечи да скочи, но съдията го спря и седна до него.

— Справил си се отлично — Надиф се изчерви от удоволствие. — Няма да забравя името ти, фараонът ще ти покаже лицето си и ще ти се усмихне благосклонно. Ще бъдеш награден с почетни червени ръкавици и драгоценна огърлица — офицерът от пустинната стража не можеше да си намери място от щастие. — Но ето какво трябва да се направи сега…

Остатъкът от деня бе изпълнен със задачи. Амеротке се изкъпа в басейна и легна да поспи. Събуди се на свечеряване, изпрати вестоносец до двореца и заповяда на Надиф да отиде в храма на Изида:

— Ще кажеш на Импуки и семейството му да се представят в Залата на двете истини в деветия час. Ако не са там, ще бъдат арестувани. След това иди при главния писар Мена. Кажи му, че случаят върви към края си, и искам да присъства като свидетел.

Стражникът развълнувано кимна. Съдията продължи към джуджето:

— Шуфой, ти ще занесеш писмо до генерал Омендап, а след това намери обвинителя Валу, сигурно се излежава в градината си. Предай му да дойде в съда в деветия час и да доведе със себе си ловеца на змии Хефау. След това открий капитан Асурал, и за него ще ти дам писмо. А между другото — обърна се отново към Надиф — кажи на Импуки да донесе списъците с болните, които са потърсили лечение в храма — Амеротке изчака двамата да излязат и се обърна към племенника на Надиф: — И за теб има задача, момче — усмихна се той. — Утре ще донесеш торбата в съда и ще правиш точно каквото ти кажа. А междувременно се наслаждавай на обстановката тук.

Съдията се върна в кабинета си. За първи път от доста време можеше да седне спокойно. След предаването на съобщенията вече никакви опасности не го заплашваха. Искаше му се да приключи случая възможно най-бързо и виновните да бъдат наказани. Зае се да изгради основната линия на атаката си, така както пълководецът планира битка. Капанът бе готов, но дали щеше да се окаже достатъчно дълбок? Дали щеше да залови престъпниците, които се бяха опитали да отнемат живота му?

 

 

Залата на двете истини бе затворена за простолюдието. Дворът бе пълен с въоръжени стражи с маски на Анубис. Командирът им бе получил ясни заповеди: влизането бе абсолютно забранено. На трона на справедливостта седеше Хатусу — дъщерята на Ра, славата на Амон, господарка на Двете земи. Бе облечена в прекрасна роба, пристегната в кръста с колан от леопардова кожа. Нозете й бяха поръсени със златист прашец и обути в сребърни сандали, украсени с диаманти. Беше станала още преди зазоряване и пазителят на благовонните масла, пазителят на царските сандали, пазителят на накитите и ято прислужнички с очи на кошута се бяха скупчили около нея, за да я приготвят. Изкъпаха я в розова вода, подчертаха прекрасните й очи с тънка зелена линия, начервиха сочните устни и закичиха меките уши с обици от седеф. Косата бе скрита под тежка сплетена перука, обилно намазана с благовонни масла. Огърлицата със свещения лешояд блестеше върху гърдите й, а по китките й искряха гривни от чисто злато. На пръстите бяха нанизани пръстени с изключително редки драгоценни камъни, а ноктите бяха оцветени с тъмна къна. На челото си носеше царската диадема с уреус — разтворилата качулката си кобра с червени рубини вместо очи. Кобрата на Египет бе символ на властта на фараона и погледът й изпепеляваше враговете на Двете земи.

Самата Хатусу приличаше на кобра, изпълнена с гняв и жадна за отмъщение. Беше прегледала списъка с откраднатите от гробниците съкровища и се бе разкрещяла гневно, когато пратениците в чужбина докладваха, че част от скъпоценностите са в ръцете на ханаанските владетели. Но яростта й бе примесена със страх. Нетърпеливо бе прочела писмото на Амеротке и се бе усмихнала доволно, нейната хрътка, както наричаше съдията, бе по следите на истината. Царицата реши да присъства лично при въздаването на правосъдието и премина по Пътя на сфинксовете, Пътя на лъва и Пътя на овена не в паланкин, а в бойна колесница, теглена от буйни коне. Величествената колесница бе от ковано злато, колелата бяха омотани в червена кожа, сандъчето за копия бе инкрустирано с драгоценни камъни, а колчанът за стрелите — позлатен.

Хатусу сама бе управлявала впряга, зад нея стоеше Сененмут, облечен в пълната униформа на пълководец. Колесницата се движеше бавно и тържествено в кордон от сирийски стрелци и нактуа — „момчетата с яки ръце“, както наричаха военните ветерани. Отпред крачеха жреци, пееха химни и разпръсваха благовония, пажове от двореца хвърляха розови цветчета под копитата на конете. Противно на обичая този път царицата бе излязла без съпровод от музиканти и танцуващи хесетки. Вместо тях от двете й страни вървяха прислужници с церемониални ветрила от щраусови пера, боядисани в светлорозово и потопени в парфюм, за да предпазят свещеното тяло на фараона от мръсотията и мухите. Хатусу искаше да покаже властта си и бе взела тайно решение да си отмъсти на негодниците, които се бяха осмелили да овъргалят името й в праха. Опитите на Сененмут да я успокои бяха напразни, тя се бе заклела пред боговете да смачка в нозете си злодеите, да хвърли телата им на зверовете в пустинята и да ги изпрати в подземния свят без молитви, благословии, химни и благовония.

Хатусу величествено изкачи стъпалата на храма, гледайки право напред, без да се обръща. Седна на трона изправена като статуя, стиснала в ръцете си гегата и млатилото, и положи нозе на ниско столче. В кресло с висока облегалка вдясно от нея бе мечът на нейното правосъдие — върховният съдия Амеротке, облечен в тържествените си церемониални одежди. Върху възглавнички на пода вляво седеше Сененмут, готов да прошепне в ухото й съветите си.

Залата бе празна, не бяха допуснати дори и писарите, а на мястото им се бяха подредили стрелци с готови лъкове. Присъстваха единствено призованите от Амеротке: обвинителят Валу, свел притеснено глава, Хефау, главният писар Мена, Луперна и Надиф. Встрани от тях бяха Импуки, Пасер и Тена, както и Омендап. След като ги въведоха вътре, те коленичиха, сведоха глава и долепиха чело до студения под. Дворцовият глашатай изреди всичките титли на царицата, а след него възрастен жрец коленичи пред трона на Хатусу и се впусна в най-дългата молитва, която Амеротке бе чувал. Съдията седеше неподвижно. Беше готов, надяваше се, че заложените капани ще се окажат достатъчно хитроумни, за да заблудят злите чеда на червенокосия Сет. Пое дълбоко дъх и усети аромата на прекрасния парфюм на Хатусу. Най-накрая жрецът приключи с молитвата. Царицата вдигна пръст.

— Изправете се — пропя звънко глашатаят — и вижте красотата. Божествената не е скрила лика си и също както баща си Ра сега вижда всичко пред себе си. Гледайте — извика той — и се дивете! Преклонете се пред мъдростта на божествената, пред нейната свещена мисъл и благословена реч — глашатаят си пое дъх и по-спокойно обяви: — Можете да вдигнете глава и да се насладите на лика й.

Амеротке зърна различни изражения — облекчение, страх, благоговение, пресметлива хитрост. Той запази мълчание по време на церемонията — надутите слова и величавите фрази бяха част от плана му, а не самоцелно славословие. Съдията искаше да изплаши присъстващите, да ги накара да застанат на нокти, така че едно изтървано не на място изречение да разкрие истината.

Тишината в залата бе потискаща. Хатусу, известена за кроежите на Амеротке, не помръдваше и лицето й бе напълно безизразно. Тя знаеше, че е тук не само за да види въздаването на правосъдието, но и за да помогне на съдията. Изведнъж Луперна заплака и сведе глава, раменете й се разтресоха. Тена ахна.

— Започнете! — заповедта на Хатусу изплющя като удар с камшик. — Нека истината бъде чута.

Амеротке сведе поглед и отправи молитва към богинята да изостри ума и езика му.

— В началото… — замълча за миг той, преди да продължи, — да, в началото в Тива всичко бе спокойно. Властта на божествената бе потвърдена от боговете, цареше хармония и правдата бе по-силна от злото — замълча отново, искаше да изостри напрежението, да опъне нервите на присъстващите, които жадно попиваха всяка негова дума. — Така бе не само тук, но и в земите на мъртвите от другата страна на реката, в Долината на царете, където лежат предците на божествената. Войската се завърна от победоносните си походи, градът се изпълни с ветерани и наемници. Храмът на Изида — тук съдията изгледа многозначително Импуки — се прочу с целебните си лекове, с които облекчава страданията на тиванци. Храмът бе рай, но в този рай се промъкна злото: Мафдет. А Мафдет бе назначен за капитан на храмовата стража по молба на главнокомандващия войската генерал Омендап — съдията се извърна към Омендап, който седеше край останалите върху възглавнички на пода. Генералът бе видимо притеснен. — Мафдет бе злодей, мъж с черна душа и лъжлив език. Членувал е в тайна организация, наречена бандата на Себаус. Себаусите са като гангрена, като чума, която заплашва да разруши красотата и хармонията в Тива. На древния език себаус означава „демон“ и това име напълно приляга на злодеите. И Мафдет е бил един от тях.

— Не съм го знаел! — избухна Омендап, вече не бе в състояние да сдържа гнева си.

Хатусу вдигна ръка да го накара да замълчи и след това кимна на Амеротке да продължи.

— Мафдет е получил заповед — подхвана отново съдията, — да отвлече четири хесетки от храма, четири красиви девици от благородни семейства, обрекли живота си на служба на богинята майка. Прилъгал ги е, омаял е главите им, поканил ги е в някое самотно кътче, предложил им е да пийнат, а тайно е сипал във виното маково семе, откраднато от Дома на лекарствата…

— Така и подозирахме — обади се тихо Импуки. — Имам предвид — добави той бързо, — че той е крадецът, но мислех, че е продал маковото семе в града. Едва след като вие, господарю Амеротке, дойдохте в храма, бе разкрита истинската причина…

Хатусу понечи да го прекъсне, но Сененмут я спря и зашепна в ухото й. Великият везир се бе досетил, че Амеротке се опитва да въвлече жертвите си в словесна схватка.

— Нали не смятате — прокашля се Пасер, — че сме извършили убийството на Мафдет? Не мислите, че сме го убили заради хесетките, нали? Нека ви напомня, господарю, че в нощта на убийството — признавам си, че той си е получил заслуженото, — но онази нощ…

— Не, не — прекъсна го Амеротке, — не сте го убили заради момичетата, макар сигурно да сте подозирали, че има нещо общо с изчезването им. Не, причината за смъртта на Мафдет е друга. Коварният капитан се е опитвал да събере информация за върховния жрец Импуки, той е бил не само крадец и престъпник, а и изнудвач — изражението на Импуки показваше, че е налучкал истината. — Къде е? — попита той тихо.

— Къде е кое? — заекна върховният жрец.

— Тайното място, където правите медицински опити с телата на бедняците, починали в Дома на здрача?

— Не знам за какво говорите — възрази с разтреперан глас Импуки. Тена разтриваше слепоочията си, за да облекчи болезненото пулсиране в главата си.

— Отидох в уабета и потърсих тялото на Клия, старата перачка на господарката Нетба. Нямаше я в списъците. Но в гробницата на храма на Изида намериха ковчега й. Господарю Импуки, отворих ковчега, свалих платното и видях…

— Какво? Това е светотатство! — извика Пасер.

— Светотатство е и отварянето на трупове. Кажете ми, господарю Пасер, къде е тялото на Имер, стар дърводелец, когото познавам от дете? Видях го в Дома на здрача, след това ми казаха, че е починал, но името му не фигурираше в списъците при писаря на мъртвите. Знам, че трупът му не е бил откаран оттатък реката. Къде е той?

Импуки мълчеше, свел глава.

— Мафдет е открил какво става — продължи Амеротке. — Може би е срещнал стар приятел, чийто труп после тайнствено е изчезнал, или просто някой му е подшушнал истината. Така или иначе, той е започнал да ви заплашва, да намеква какво знае. И една вечер Импуки, Тена и вие, господарю Пасер, сте се събрали на таен съвет. Престрували сте се, че обсъждате приготовленията за празника, но вече сте били взели решение. Откраднали сте макова настойка от Дома на лекарствата и сте я сипали в питието на Мафдет. След падането на нощта, когато всички в храма са легнали да спят, някой от вас или и тримата сте се измъкнали през прозореца. Прокраднали сте се под булото на тъмнината и сте го убили.

— Бих искал да…

— Какво бихте искали, господарю Импуки? Да възразите? Може да заповядам претърсване на храма. Стражата на фараона ще обиколи стаичка по стаичка, врата по врата и накрая ще намери тайното ви местенце.

— Не… — подхвана младият жрец.

— О, Пасер, не ни лъжете. Вината е изписана на лицата ви. Знам, не сте поругали телата. Заявявам го тук публично, в присъствието на божествената Хатусу. Трупът на старицата бе приготвен изключително грижливо, обвит в свещено платно и положен в подобаващ ковчег — Амеротке избърса потта от челото си и тихо продължи: — Повиках ви тук, заповядах ви да присъствате, за да заблудя шпионите на Кетра в храма. Но все пак вие има за какво да отговаряте и носите доказателствата, от които се нуждая. Къде са списъците на болните, постъпили за лечение в Дома на здрача? А регистрите на починалите и на погребаните в Некропола? Ако ги сравните, имената вътре няма да съвпаднат. Прав ли съм?

— Да, говорите истината, господарю — Тена вдигна глава и махна на двамата мъже до нея да замълчат. — Думите ви са истина — повтори тя тихо. — Можете да ги докажете, с две изключения. Първо, Мафдет бе далеч по-покварен, отколкото си мислите. Второ, не съпругът ми го уби, а аз! Кастрирах го не заради отвличането на четирите момичета, а защото едно от тях бе бременно от него.

Думите й бяха изненада дори и за съдията. Залата се разшумя, наложи се Сененмут да се развика за тишина.

— Божествена — поклони се върховната жрица, — чуйте изповедта ми и след това ме съдете.

Хатусу кимна едва забележимо.

— Бях малко момиче, когато ме посветиха в служба на богинята майка — започна Тена. — Детството ми в храма бе чудесно, пораснах, влюбих се в господаря Импуки. Оженихме се и ни се родиха две прекрасни дечица, които ни бяха отнети от Големия крадец от подземния свят. Осиновихме Пасер, който сега е тук до нас. Посветихме живота си на лечението на хората. Така отминаваха месеците, сезоните, годините. Понякога губехме надежда, болните, ранените и недъгавите бяха повече, отколкото можехме да обгрижим, навсякъде ехтеше плач, хората страдаха, но на повечето от тях не можехме да помогнем, тъй като не разполагахме с достатъчно знания. Починалите в Дома на здрача се откарват в мястото за пречистване в Дома на красотата, за да бъдат подготвени за пътуването към Далечния запад. Но, както казахте, господарю Амеротке, мнозина от болните нямат близки, нито приятели. А ние просто искахме да научим повече за чудния механизъм на човешкото сърце, за въздействието на различните болести върху крехкото човешко тяло и за това, как те могат да бъдат прогонени. Един ден дойде старец, бивш войник. Очите му бяха замъглени, венците — подути, оплакваше се от остри болки в корема. Останалото сами можете да се сетите. Господарят Импуки е най-опитният лечител в Египет, но дълго спорих с него и го убеждавах да използва тялото на стареца, за да задълбочи познанията си. Какво значение има дали черният дроб или сърцето е извадено? Надявахме се чрез мъртвите да намерим спасение за живите. Постепенно напреднахме, научихме неща, които никой друг лечител не знае, и ги използвахме, за да помагаме на хората. Вземахме тайно телата от Дома на здрача и ги закарвахме у дома, където ще намерите това, което господарят Амеротке нарича „тайно място“. Винаги сме спазвали ритуалите на Озирис, отваряхме с обсидианов нож гръдния кош от лявата страна, изваждахме мозъка през ноздрите, а накрая измивахме тялото със самородна сода, подсушавахме го и го обтривахме с благовония.

— Но не сте го предавали за погребение — притисна я Амеротке. — Първо сте го използвали за собствените си цели.

— Внимателно преглеждахме телата: стомаха, мозъка, сърцето, ставите, вените и артериите. Господарят Импуки си водеше записки, подробно отбелязваше всичко. Намираше израстъци, тумори, съсиреци, правеше експерименти, но след като приключехме, винаги изпълнявахме свещените ритуали, намазвахме телата с благовонни масла и ги обвивахме в ленено платно. Осигурявахме най-скъпите ковчези и уреждахме да бъдат откарвани в Некропола. Не изпитваме вина за стореното, вярваме, че сме постъпвали правилно…

— До появата на Мафдет?

— Да — гласът й прозвуча твърдо, — до появата на Мафдет.