Пол Дохърти
Възмездието на Изида (12)

Шенстет: извращение

Амеротке седеше в преддверието в дома на върховния жрец Импуки, зяпаше през отворения прозорец и се наслаждаваше на усещането, че е далеч от адската жега на Червените земи. Бяха потеглили от Оазиса на горчивата вода преди зазоряване. Пътуването бе изтощително, но без премеждия. Пристигнаха пред Портата на сфинкса на северната стена на Тива преди зазоряване на следващия ден. Съдията се наспа, отпочина си и се зае с неотложните дела. Първо отмени присъдата на Либиеца и заповяда да го освободят, после разреши на съпругата на Джед да прибере тялото му. Не можеше да направи нищо повече за нея, освен да изрази съболезнованията си и да отправи молитва към демоните от подземния свят.

Шуфой бе отскочил до двореца и от там се върна с още стражи и със съобщения от Норфрет и момчетата: бяха добре, но той им липсваше. Амеротке бе доволен, семейството му бе намерило сигурно убежище, а домът му бе превърнат в непристъпна крепост, стражите бяха завардили къщата, градините и пътя към нея. За да успокои страховете си, дълго размишлява върху думите: „Говори истината и боговете ще те чуят. Ако в сърцето покълне истина, ще разцъфти справедливост“. Тези приказки му се струваха банални, не намери утеха в тях и се върна към работата си. Внимателно прегледа документите и се опита да си припомни всичко чуто и видяно. Накрая със задоволство установи, че злокобната стена от лъжи, която се издигаше пред него, е започнала да се пропуква. В главата му се въртяха нови и свежи идеи, подозрения, съмнения и хипотези.

В края на деня, малко след залез-слънце, реши да посети храма на Изида. Импуки го посрещна любезно и го покани да почете „оскъдната“ вечеря. Виното от Аварис бе червено и ароматно, печената патица бе поднесена със свежа маруля и поръсена с апетитни подправки. Амеротке затвори очи, прохладният ветрец и вкусните гозби му помагаха да забрави лишенията на пустинята. Отвори очи, отпи от виното и се усмихна:

— Сигурно се питате защо съм тук?

— Естествено — отговори Тена. — Лицето ви е уморено и опалено от слънцето, но очите ви блестят — хвърли поглед към съпруга си и нежно докосна Пасер.

Съдията се запита дали не им дава знак да бъдат нащрек.

— Мафдет е бил престъпник — започна Амеротке. Ветрецът отметна ленената завеса и той зърна с крайчеца на окото си цветен стенопис: антилопа, преследвана от ловно куче, прескача храст. — Тази рисунка сякаш изобразява мен — посочи той стената. — Ловец, тръгнал по дирите на истината.

— Очевидно вече сте я намерили — отвърна Импуки. — Мафдет наистина беше престъпник.

— И не само — обади се Шуфой с пълна уста.

Върховният жрец остави чашата си на масичката.

— Идвам от Червените земи — обясни съдията. — Там разпитах един либийски затворник. Четирите изчезнали хесетки вероятно са били упоени от Мафдет и предадени на бандата на Себаус. Момичетата са били закарани в Червените земи като дар за вожда на едно от либийските племена. В замяна той е организирал нападение над затворнически оазис и е убил член на бандата, за да не се разприказва.

Тримата го гледаха ужасени. Тена бе вдигнала ръка към устните си, очите й бяха помътнели. Пасер гледаше невярващо.

— Не може да бъде! — прошепна Импуки.

— Вярно е — настоя Амеротке. — Ако ви кажа кога е бил нападнат затворническият оазис, ще видите, че е било точно около изчезването на момичетата. Първото е било предадено като предплата, а другите три — след изпълнението на задачата. Не е било трудно, Мафдет е бил войник, можел е да ги приласкае, да се срещне с тях на някое усамотено място, да ги упои или да ги насили да изпият упойващо вино. Станало е късно следобед или през нощта. Те са заспали дълбоко, а себаусите са дошли да ги приберат. Бандитите са разполагали с план на храма, със сигурност имат свои хора вътре. А след това кой би могъл да ги спре?

— Горките…

— Случвало се е и преди — обади се замислено Пасер. — Често се отвличат жени за бордеите и за домовете на удоволствията. Имал съм вземане-даване с либийци, знам как са организирани племената им. Ако не им достигат жени, една девица от храма би струвала повече от златото.

— Но как е избрал жертвите си Мафдет? — попита Импуки.

— Хесетките не се различават от другите момичета на тяхната възраст — усмихна се Амеротке. — Главите им са пълни с романтични мечти. Мафдет е бил като лъв сред стадо газели, подбрал е жертвата си, отделил я е от останалите и й се е нахвърлил.

— Но все някой от себаусите е трябвало да дойде в храма, да се уговорят кога и къде ще се срещнат да вземат момичето — настоя Пасер.

— Познавате ли бившия войник Джед? — и тримата поклатиха глава. — Посещавал е баща си в Дома на здрача.

— Може да проверим в архивите — прошепна Импуки, все още не се бе окопитил напълно от шока. — Както знаете, господарю Амеротке, тук идват много ветерани. Но не съм виждал Мафдет да се среща с някого.

— Сега стигаме до убийството на Мафдет — продължи съдията. — Възможностите са две: бил е убит от бандата на Себаус, тъй като ги е предал или се е опитал да ги изнуди. Но тази хипотеза не звучи особено логично — та нали така той би се разкрил пред властите и би рискувал да загине на кладата.

— А втората възможност? — попита Тена.

— Мафдет е бил убит за отмъщение, като наказание за ужасните му престъпления. Но в такъв случай остава въпросът, защо себаусите са подпалили дома му.

— Какво ви кара да смятате, че Мафдет е упоил момичетата, за да ги отвлече?

— Вие ми казахте, че някой е откраднал маково семе от Дома на живота, нали?

— Значи е бил Мафдет!?!

— Точно така.

— Да се върнем на убийството — обади се разпалено Пасер, но изведнъж замълча и замислено прокара език по зъбите си. — Ако е отмъщение за отвличането на хесетките, убиецът сигурно е разкрил престъплението и е решил да въздаде справедливост. Но ако е бил някой от храма, то сигурно се е досетил за истината още преди изчезването на четвъртото момиче. А дори и да е станало след това, защо просто не е предал Мафдет на властите? Защо е взел закона в ръцете си?

Амеротке впи поглед в умното лице на младия жрец:

— Сега разбирам защо толкова бързо сте се издигнали в йерархията, уважаеми Пасер. Не се бях сетил за това. Когато ви съобщих за съдбата на четирите момичета, вие бяхте шокиран, както би бил всеки порядъчен човек. Но, изглежда, мислите, че причината за убийството на Мафдет се крие другаде, тоест пак ни препращате към първата възможност, а именно че смъртта му е дело на бандата на Себаус.

— Логичен извод — отбеляза Импуки. — Доколкото разбирам, себаусите са напълно безскрупулни: използвали са Мафдет и са решили да се отърват от него. Мъртвият не говори — нито истини, нито лъжи.

Съдията бе принуден да се съгласи. Допи виното си, изправи се и се поклони на домакините:

— Има и други въпроси, които бих искал да обсъдим. Охраната ми е отвън, но бих желал да остана да пренощувам в храма и утре отново да поговорим.

Импуки му предложи да отседне в къщата за гости и Амеротке прие.

Шуфой лакомо натъпка в устата си няколко късчета месо и неохотно стана. Един слуга ги поведе през смълчаните градини към къщата за гости. Охраната на Амеротке ги последва, командирът обясни, че ще разположи хората си под прозорците и пред вратите. Съдията му благодари и тъкмо се извърна да влезе вътре, когато някой го извика. От тъмнината изскочи Пасер, зад него ситнеше слуга с факла.

— Господарю, исках да ви питам за случая с генерал Сутан. Хеби ли е виновен?

— Защо се интересувате?

— Защото го познаваме. Той и главният писар Мена често придружаваха генерала в храма, когато идваше за лечение или в библиотеката.

— Именно по тази причина искам да остана — усмихна се Амеротке. — А утре сутринта сигурно ще надникна в Дома на книгите, да погледна архивите и да видя какви ръкописи е чел генералът. Нали при вас се пазят архиви за Долината на царете?

— Няколко — кимна младият жрец.

— Ще съм ви благодарен, ако ги приготвите. Лека нощ — съдията протегна ръка и Пасер я стисна. Амеротке се усмихна, отвори вратата и влезе в къщата.

— Изглеждате доволен — Шуфой седеше на пода и разглеждаше статуетка на бога на домашното огнище Бес. Господарят му свали сандалите си, изтегна се на леглото и зарея поглед в тавана. — Знам, че сте доволен, въпреки че се опитвате да скриете усмивката си. Доста ги посплашихте, накарахте ги да подскочат.

— Не съм искал да ги изплаша — възрази Амеротке. — Импуки и Тена са добри хора, сърцата им са чисти и те се опитват да говорят истината, но крият нещо.

— Какво?

Съдията въздъхна и се изправи:

— Мафдет е престъпил не само човешките, но и божиите закони. Готов съм да заложа живота си, че е бил член на бандата на Себаус и че е отвлякъл четирите хесетки. Защо тогава себаусите са го убили по толкова жесток начин и са опожарили дома му? В същото време, както правилно изтъкна Пасер, ако смъртта му е отмъщение за отвличането на момичетата, защо убиецът е решил сам да въздаде справедливост? Трябвало е само да подшушне на когото трябва в двореца, да намери доказателства, да насъска Валу и копоите му — и Мафдет щеше да изгори на кладата.

— Значи е бил убит по друга причина?

— Точно така, малки ми приятелю. Мафдет е виновен и за престъпление, което все още не сме разкрили.

— Защо тогава бандата на Себаус е опожарила дома му?

— Спомняш ли си скритото съкровище на Джед?

— Разбира се! — Шуфой развълнувано заподскача из стаята. — Себаусите са се върнали да унищожат доказателствата. Кажете ми, господарю, възможно ли е бандата да се управлява от храма на Изида?

— Да, тук идват много бивши войници. Но все пак Пасер спаси живота ми при нападението и помогна за залавянето на един от убийците…

— Може просто да е знаел, че заловеният няма да проговори — възрази Шуфой. — А и Кетра бързо взе мерки.

— Всичко е възможно — въздъхна Амеротке и се отпусна отново в леглото. — Нищо чудно храмът на Изида да е отговорът — пълен е с бивши войници, капитанът на стражата Мафдет бе убит тук, в архивите в Дома на книгите се крият тайните на Долината на царете.

Шуфой седна на пода:

— Господарю, ами ако Импуки е Кетра? Ако той е заповядал на Мафдет да отвлече хесетките и след това е решил да запуши устата му?

— Всичко е възможно — повтори Амеротке. — Разбирам логиката ти, Шуфой, но нещо ме кара да мисля, че Мафдет е бил убит по друга, все още неясна причина. Отношенията му с върховния жрец са били доста обтегнати, макар Импуки да твърди, че е изпитвал единствено неприязън. Трябва да има нещо друго… Край, Шуфой, стига толкова, уморен съм.

Съдията се взираше в кедровия таван, опитвайки се да си припомни молитвата за семейството, на която баща му го бе научил като дете, но заспа, преди да стигне до втория стих.

 

 

На следващата сутрин, след като се измиха и облякоха, седнаха да закусят на моравата отвън. Още не бяха приключили, когато се появи Пасер, поздрави ги и им предложи да ги заведе в Дома на книгите. По пътя към храма той обясни, че рядко присъствал на първите приношения за деня. В далечината се чуваше песента на хора, възхвала на изгряващото слънце и на великата богиня майка. В свежия въздух се долавяше лепкавият мирис на кръв от жертвениците, от прозорците на светилищата се кълбяха плътни облаци благовония.

Прекосиха тучните морави, от двете страни на пътеката се издигаха буйни лозници с провиснали тежки гроздове, минаха покрай голямото, обградено с палми езеро и през смокиновата горичка, където дресирани маймуни беряха плодовете от надвисналите клони, а сред дърветата щъкаха свещените птици. Заобиколиха складовете, кланицата и хранилищата и през охраняваната порта във високия зид влязоха в двора на библиотеката.

Тежката двукрила врата на Дома на книгите бе покрита с разноцветни йероглифи и изображения на писари и учени. Пасер отключи и ги въведе в преддверие, облицовано с ливански кедър. Огромните прозорци и специалните покрити лампи осигуряваха достатъчно светлина. Книгите се съхраняваха в дългото тясно помещение на втория етаж. Кепенците от смокиново дърво бяха отворени, но беше поставена телена мрежа против крадци. Стените бяха скрити зад гравирани лавици, ниши и полици, в които се съхраняваха свещените ръкописи. От средата към дъното бяха подредени ниски масички с възглавници за посетителите. На всяка масичка имаше пособия за писане и гърненца със синьо, червено и зелено мастило. Усещаше се познатата миризма на смола, клен, папируси и пергамент.

От страничната стаичка излезе млад жрец и се поклони на Пасер:

— Отче…

— Можете да ни отделите малко време, нали?

— Разбира се, отче.

Пасер посочи Амеротке:

— Ще кажеш ли на господаря съдия кои ръкописи е чел генерал Сутан? Приготвил ли си ги?

Младият жрец кимна, гладкото кръгло лице сияеше раболепно.

— Господарю съдия, генерал Сутан бе велик воин. Той харесваше хрониките и историческите записки за големите победи и постижения на войската. Особено го интересуваха походите, в които са взели участие той самият и баща му.

— Значи бащата на генерала също е бил войник?

— О, да — увери го жрецът. — И много се гордееше със сина си.

— Какво друго е чел? Какво е търсил?

— Преглеждаше военните архиви — пазителят на книгите озадачено сбърчи чело и потърси с поглед помощ от Пасер. — Държеше да е сам, слугата и писарят го чакаха в преддверието долу.

— Тук съхранявате ли архиви за Долината на царете? — попита Амеротке. — Ако бях разбойник и исках да проникна в гробниците на великите…

— Господарю, господарю! — прекъсна го развълнувано жрецът, пръстите му трепкаха като крилца на пеперуда, — тук наистина се съхраняват такива архиви, но…

— Тогава ги донеси тук — заповяда съдията. — Както и всичко друго, което е чел генералът.

Пазителят на книгите се втурна да изпълни нареждането. Шуфой застана пред близкия прозорец и зарея поглед навън, а Пасер се настани в креслото с висока облегалка досами вратата. Амеротке седна на възглавничките пред масичката. Младият жрец се суетеше около него с кошници с ръкописи и свитъци, готов на всичко, за да задоволи желанията на строгия съдия. Амеротке бе развълнуван, беше сигурен, че е на прага на голямо откритие, но постепенно разочарованието му взе връх. Жрецът бе прав, Сутан бе чел само хроники и записки от историята на храма, а сведенията за Долината на царете представляваха единствено списъци с погребални дарове и описания на ритуалите и песнопенията. Той ядосано попита библиотекаря дали не е пропуснал нещо. Жрецът притеснено поклати глава. Амеротке скри недоволството си — ако бе намерил по-подробна информация за Долината на царете, подозренията му към Импуки щяха да се засилят, но явно отново бе ударил на камък.

Отклони поглед към една пеперуда, която незнайно как бе успяла да се промъкне през телената мрежа на прозорците. Крилцата й трепкаха на лъчите на слънцето, тя закръжи за миг около него и се върна обратно. Като дете събираше изсъхнали крилца и си правеше ветрило, макар че рядко намираше достатъчно. Точно такъв бе проблемът му и сега, беше попаднал на малки парченца от пъзела, но те не бяха достатъчни да му подскажат каква е картинката. Поиска да види свитъка, в който бяха описани всички ръкописи в библиотеката в храма, но и това не помогна. Скочи ядосано и се спусна по стълбите. Пасер се втурна подире му, давайки си сметка, че съдията всеки миг ще избухне. Амеротке се спря на прага и обиколи с поглед градините на храма. Обясни, че ще се поразходи още малко и ще си тръгне, и увери Пасер, че собствената му охрана е напълно достатъчна. Помоли го да предаде благодарностите му на пазителя на книгите и се насочи към палмите край езерцето, прохладно и свежо местенце, закътано от сутрешното слънце. Седна на един камък на брега, където в тръстиката подскачаха шарани. Двойка сиви гълъби с черно по шията кацнаха наблизо и затърсиха храна сред камъните. В клоните чуруликаха врабчета, от близката кланица отекваше мученето на свещените говеда. В ума му неочаквано изникна молитвата, която се бе опитал да си припомни вечерта, преди да заспи. Той я изрече на глас достатъчно високо, за да я чуе Шуфой, но не и стражите, които се бяха настанили на сянка под дърветата и разговаряха.

Ако можеш да ме чуеш там, където си,

предай молбата ми на Господарката на вечността.

О, щерко на истината,

не съм вдигал ръка срещу теб,

не съм се противопоставял на волята ти,

затова ми кажи истината

и разпръсни струпаните над главата ми облаци.

— Толкова много ли сте объркан? — прошепна Шуфой.

— Бях убеден, че Домът на книгите ще разкрие нещо. Мислех, че напредвам — Амеротке въздъхна. — Но все още не знам отговора на толкова много въпроси. Кой е убил Мафдет? Кой е Кетра? Откъде черпи информация за Долината на царете този зъл Надзирател? Как намира и контролира себаусите? — въздъхна отново: — А все още не съм разкрил и истината за смъртта на генерал Сутан, Шуфой. Стената пред мен си е все толкова здрава и непроницаема.

— Какво решение ще вземете днес в съда?

— Не знам. Ще видя на коя страна ще се наклонят везните на Маат. Хеби ли е убил господаря си? Или генералът сам е посегнал на живота си?

Някой от охраната се разсмя неудържимо, смехът отекна в горичката, гълъбите се стреснаха и отлетяха. Амеротке не знаеше какво да прави.

 

 

Надиф от пустинната стража също размишляваше за смъртта на генерала. Въоръжен с обичайната тояга, омотан с червена кърпа на главата и черен шал около врата срещу слънцето, той крачеше към дома на Сутан. Беше оставил песоглавеца у дома, горкото животно бе болно. Спря, за да почисти калта от сандала си, изтупа прахта от дългата бяла пола, затегна избродирания пояс на кръста и се скри на сянка под една смокиня. Впери поглед в далечината. Вървеше по същия маршрут, по който бе обикалял онази вечер. Естествено, сега широкият път бе различен, прашен и напечен от слънцето. Пазарите и тържищата бяха отворили още призори и върволицата от селяни и търговци отдавна се бе скрила зад градските порти. Те щяха да останат там, докато не свършеха работата си и горещината не намалееше, но тогава смяната на Надиф щеше да е свършила. Пътят бе празен, ако не се брояха самотният амбулантен търговец, един джамбазин с няколко животни и тук-таме по някоя каруца, теглена от лениви волове. Надиф ги наблюдаваше с безразличие, мислите му бяха другаде. Никога нямаше да забрави онази вечер, увитите около тялото на генерала кошмарни усойници. Това не бе подобаваща смърт за един воин. Стражникът заслони очи от слънцето, реката бе пълна с лодки, рибарите, въоръжени с дълги остри харпуни, дебнеха водните обитатели и тлъстите пернати, които гнездяха в папурите.

Надиф следеше събитията в дома на генерала с голям интерес. Дори бе присъствал в съда, когато обвинителят Валу призова Хефау, ловеца на змии, който твърдеше, че се е срещнал с Хеби вечерта преди смъртта на генерала. Стражарят откачи меха с водата от пояса си, седна и се облегна на дървото, отпи голяма глътка и поклати глава. Онази вечер той бе дежурен тук, бе обиколил целия си маршрут и можеше да се закълне, че никой не бе излизал или влизал в къщата на Сутан. Със сигурност щеше да забележи някой като Хефау, особено ако е носел торба със змии. Дори и да бе дошъл през реката, щеше да види лодката, а ако бе вървял по пътя, нямаше как да не го засече. Надиф бе убеден, че ловецът на змии лъже. Сега Хефау бе в казармата на градската стража и той с удоволствие би му задал няколко въпроса, но ловецът бе под закрилата на съда. Снощи бе обсъдил положението със съпругата си и двамата дълго спориха, докато похапваха задушена риба и я прокарваха с ароматна тъмна бира.

— Толкова си самоуверен — упрекна го жена му. — Мислиш си, че всичко виждаш.

— Не, чуй ме. Маршрутът ми е между петия и осмия канал. Знам кого съм видял онази вечер. Зрението ми е силно…

Спорът бе продължил до късно през нощта. Сега Надиф чу гласове, изправи се и излезе на пътя. От Красивата порта излезе погребална процесия и бавно пое към Некропола. Начело вървяха слуги със сладкиши, цветя, делви с вода, ликьор и гърненца с благовония. Стражът мигом забрави проблемите си, застивайки като омагьосан, без да отделя поглед от оплаквачите. Край него се точеше върволица от покъщнина — шарени ракли, сгъваеми маси, кресла и дори едно легло. Сигурно починалият бе важна особа, тъй като назад се нареждаха слуги с оръжия, маски, шлемове и ризници. След това идваха оплаквачите, предвождани от жрец в леопардова кожа. От двете му страни помощници със златни черпаци поливаха земята с мляко и ароматизирана вода. Последна бе катафалката във формата на лодка, теглена от един червен и един бял вол. Погребалната кола бе затворена, ковчегът не се виждаше, а върху нея бяха поставени статуи на Изида и Нефтис.

Надиф обичаше погребенията. Внимателно отбелязваше колко са оплаквачите, какви дарове носят, какви песни пеят. Процесията отмина сред облак прахоляк, той понечи да продължи обиколката си и тогава някакъв блясък в рядката трева край пътя привлече погледа му. Дали някой от оплаквачите не бе изтървал скъпо украшение? Прекоси бързо пътя и намери изящна сребърна верижка с медальон във формата на златен ястреб с разперени криле. Огледа го внимателно. Със сигурност го бе виждал и преди. Приклекна и затършува в паметта си. Да, същият медальон висеше на врата на Хеби онази вечер. Но Хеби бе под домашен арест, какво правеше медальонът тук?

Надиф направи крачка напред в жилавата трева. Зърна опръскан със засъхнала кръв нож и го вдигна. Острието бе от бронз, а ръкохватката — от слонова кост. Прибра го в торбата и разтревожено се втурна по пътеката, забравил за слънцето и за жегата, за виковете на ловците и рибарите. Трябваше да стигне колкото се може по-бързо до дома на генерала. Мярна стражите на портата и въздъхна облекчено, но вместо да тръгне към тях, пое по тясната пътечка покрай стената. Палмите хвърляха рехава сянка, грубата трева раздираше прасците му. Стражът от тази страна на къщата се бе изтегнал на сянка, тъкмо отпиваше вода и не си направи труда да стане, а само извика, че всичко е наред. Надиф не се спря, изруга мързеливите наемници и заобиколи зад ъгъла. Там друг пазач, също скрил се на сянка, скочи сепнато. Той му даде знак да си остане там, всичко изглеждаше наред, но офицерът от пустинната стража предчувстваше, че се е случило нещо лошо. Продължи бързо напред и зави зад следващия ъгъл. Там нямаше никого!

— Хей! — извика той. Не последва отговор. Надиф спря. Слънцето се бе вдигнало високо и приличаше яростно, вдясно от пътеката бе стената, а вляво — палмова горичка. Беше прашно и горещо, жужаха мухи, в клоните се обаждаше сойка. Надиф затаи дъх, за миг като че ли се пренесе в спечените каменисти дерета на Червените земи. Извади ножа си и продължи покрай зида. — Ехо? — отново никакъв отговор.

След няколко крачки рояк мухи привлече погледа му към червена локвичка досами тревата. Надиф захвърли кожената торба и меха с водата, стисна тоягата в едната ръка и ножа в другата и навлезе в сянката на палмите. Трябваха му няколко секунди, за да свикнат очите му с по-меката светлина, и той замалко не се спъна в проснатото тяло. Раираната кърпа на главата показваше, че е войник от стражата, който обаче не носеше оръжия. Надиф обърна тялото и едвам сдържа вика си, когато зърна кървавия прорез на шията. Озърна се и се изправи. Между дърветата бяха избуяли гъсти храсталаци и висока трева, сред които можеше да се скрие малка армия. Стражът се върна на пътеката и потърси още следи, но не забеляза нищо друго. Огледа стената и видя капки засъхнала кръв по грапавия хоросан. Някой се бе одраскал при спускането по зида. Който и да е бил — а Надиф имаше категорични подозрения по въпроса, — бе изненадал пазача и бе прерязал гърлото му. Той зави зад ъгъла и почука на задната врата. Тя се отвори и се показа сънен пазач.

— Къде е командирът? — изрева Надиф.

— Я по-спокойно, не ми говори така.

Надиф го зашлеви през лицето.

— Аз съм офицер от пустинната стража, доведи ми веднага началника си.

Пазачът се втурна към къщата и Надиф го последва. Друг път би спрял да се възхити на добре окопаните цветни лехи, боядисаната беседка и поддържаното езеро, но сега не му беше до тях. Пазачът изскочи от къщата, зад него крачеше забързано млад офицер, който напразно се опитваше да докара спокоен и представителен вид.

— Какво става?

Надиф посочи стената:

— Един от хората ви е заклан.

— Какво?!?

Офицерът понечи да се втурне нататък, но стражът го сграбчи за ръката.

— Колко са пазачите в къщата?

— Двама, един на вратата и един в преддверието.

Надиф го повлече навътре. Вратата от терпентиново дърво бе извадена от пантите, той я побутна настрани и тя падна с трясък. Пазачът вътре, който спеше на мекия диван за посетители, скочи:

— Какво става?

Стражникът го избута настрани. В преддверието бе тихо, трапезарията в дъното бе празна, ленените завеси бяха дръпнати. Надиф с презрение изгледа празната делва с винена утайка на дъното, сложена на полица до статуята на Монту, бога на войната. Вторият пазач също дремеше, дори се бе съблякъл само по набедрена превръзка. Беше толкова пиян, че едвам успя да измърмори, че всичко е наред.

Надиф продължи към покоите на генерала, но там го спря прислужничка с подпухнали очи, господарката Луперна все още спяла.

— Къде държите Хеби? — попита той.

Поеха надолу по тесния коридор.

— Не трябва ли да има пазач и тук? — попита Надиф.

— Но Хеби е само под домашен арест — възрази офицерът. — Не бива да напуска къщата, но спокойно може да…

Стражникът не го доизслуша и отвори вратата. Стаята бе празна, капаците на раклите бяха отворени.

— Сигурно е в някоя друга стая — обади се колебливо командирът.

— Моли се да е така! — отвърна Надиф.

Претърсиха останалите стаи. Зад последната врата в коридора дочуха стенание. Вътре бе топло и задушно, прозорците бяха плътно затворени, завесите — дръпнати, сякаш се очакваше пясъчна буря. На прага Надиф се спря, за да свикнат очите му със сумрака, и различи неясен силует сред сенките, който като че леко помръдна. Младият офицер бе намерил лампа, Надиф я сграбчи и я вдигна високо. Зърна блестящи очи и плешиво теме — това бе главният писар Мена. Пъхна обратно лампата в ръката на командира и отиде да отвори прозорците. Нахлу светлина, офицерът се отпусна смаяно в близкото кресло. Писарят бе завързан на един стол, в устата му бе пъхнат парцал. Надиф го извади.

— Хеби — прошепна Мена. — Дойде малко след зазоряване.

Надиф преряза въжетата, възлите бяха стегнати здраво. Мена се изправи, довлече се до леглото, седна и започна да разтрива ръцете и краката си.

— Проклет глупак! — разкрещя се той на младия офицер, в очите му плуваха сълзи. — Хората ви бяха изпозаспали!

— Беше ни заповядано да вардим къщата, а не всяка стая — отвърна сърдито младокът. — На Хеби му беше позволено да обикаля свободно…

— Какво се случи? — прекъсна го Надиф и се обърна към Мена.

— Хеби дойде при мен малко след зазоряване. Искал да ме види, беше разтревожен и напрегнат. Твърдеше, че с него е свършено, процесът бил скалъпен и нагласен, щели да го пратят на кладата. Опитах се да му влея малко здрав разум… — писарят извърна дебелата си глава, дясното му слепоочие бе подуто и насинено. — Каза, че ще избяга, щял да си търси късмета другаде. Понечих да споря, но той не ме слушаше. Удари ме и паднах на пода. Бях замаян. Хеби ме издърпа, опирайки нож в гърлото ми. Завърза ръцете и глезените ми с кожени колани. Беше като полудял, говореше си сам. Излезе и се върна с въже — Мена посочи коланите в краката на статуята на бога на домашното огнище Бес. — Махна ги, завърза ме с въжето и изпразни ковчежето ми — главният писар оброни лице. — След това изчезна. Вероятно наистина е убил генерала — вдигна обляното си в сълзи лице. — Не знам, не ме интересува вече.

Надиф внимателно обиколи стаята. Виждаха се следи от тършуване, малките ковчежета и инкрустираните със слонова кост ракли бяха отворени и празни.

— Какво е станало после? — попита жалостиво Мена.

Преди стражникът да отговори, от коридора се чуха гласове. В стаята връхлетя Луперна, разпуснатата й коса се носеше като черен облак, върху нощницата си беше наметнала бродиран шал.

— Хеби е избягал! — прошепна тя. — Един от пазачите ми каза. Мена, добре ли сте?

Писарят вяло вдигна ръка. Тя се отпусна в един стол с висока облегалка, огледа отрязаните въжета, отворените ковчежета и се извърна към Надиф:

— Той е виновен, нали? Убил е съпруга ми и сега е избягал. А толкова се мъчехме да докажем, че е невинен…

— Господарке — усмихна се успокояващо Надиф, — да сте чули нещо необичайно?

— Попитайте прислужниците ми — пръстите й потрепериха. — Не можех да заспя и затова пих малко вино с маково семе. Нищо не съм чула, а прислужницата ми каза, че сте искали да влезете при мен.

Стражникът се извини и обясни как е намерил медальона на Хеби, окървавения нож и пазача с прерязано гърло. Мена изправи съборената масичка и обвинително посочи с пръст младия офицер:

— Хората ви трябваше да са нащрек. Поне няма ли да се опитате да го хванете? — извика. — Няма ли да го преследвате? А на вас — обърна се към Надиф — благодаря за бдителността. Ще съм ви благодарен, ако съобщите за случилото се на господаря Валу, трябва да обяви Хеби за издирване — отново се отпусна покрусено на леглото и изстена: — Толкова тревоги, толкова проблеми…

Младият офицер с облекчение се измъкна под предлог да разпита подчинените си.

— Не мога да отида веднага в града — обясни Надиф. — Първо трябва да събера достатъчно информация. Господарке, забелязахте ли нещо подозрително?

— Вече ви казах — отвърна тя. — Попитайте прислужниците.

— Мена?

— Говорете със слугите, те ще ви кажат, че от вчера съм тук и никъде не съм излизал — посочи ниската масичка, отрупана с папируси и пособия за писане. — Опитвах се да измисля защита за Хеби, планирах как да разпитам ловеца на змии. Мислех, че лъже. Спах малко и станах преди зазоряване. Тогава дойде Хеби и останалото го знаете.

Стражникът им благодари, излезе в преддверието и заповяда да се съберат слугите, работещите в кухнята и дори градинарите. Всички потвърдиха, че господарката Луперна и главният писар Мена не са излизали от къщата. Никой не бе видял Хеби. Надиф ги освободи, излезе навън, седна на стъпалата и се замисли. Изведнъж се сети за снощния спор с жена си. Затвори очи. Проснатият в тревата пазач с прерязано гърло бе толкова млад! Надиф беше уморен, трябваше да помисли внимателно, преди да напише доклада си.