Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (9)

8. Г-н Монк лети

По-достоен човек от мен щеше да възпре Монк да се впусне да преследва психиатъра си чак до Германия. Това, което Монк предлагаше, беше краен и обезпокоителен случай на дебнене и преследване. Разумният начин на действие щеше да е да го спра за собственото му добро.

Може би.

А може би не.

Имаше и друг начин да погледна на ситуацията. Монк започна да рухва психически в мига, когато доктор Крогър обяви пътуването си, и положението се влошаваше с всеки изминал час. Бях убедена, че единственото, което щеше да спре неизбежното му изпадане в пълна лудост, а и моето заедно с него, бяха мъдростта, състраданието и напътствията на доктор Крогър.

И въпреки това именно отсъствието на доктор Крогър беше причина за всичките страдания на Монк.

Следователно, по някакъв извратен начин, заминаването за Германия беше единственото логично решение за Монк.

Знаех, че съм права, защото щом реши да замине за Германия, Монк стана по-съсредоточен и за първи път от двайсет и четири часа насам почти спокоен.

Аз обаче не се заблуждавах за препятствията пред нас.

Полетът до Германия продължаваше дванайсет часа, което нямаше да е лесен подвиг за човек, който се боеше от летене и от всичко, което му беше чуждо и непознато — това включваше, освен останалите неща, плода киви, френските филми, полиестера, „Бийтълс“, зебри, и всичко с етикет „Произведено в Китай.“

И все пак Монк беше готов да замине незабавно за Германия въпреки силните си страхове и фобии, а също и аз, което би трябвало да ви подскаже колко отчаяно беше желанието и на двама ни да решим проблема му. Освен това приемах решителността му като знак, че правим каквото трябва.

По мое виждане Монк беше така твърдо решен да си възстанови умственото здраве, че преодоляваше един от най-големите си страхове, за да получи помощта, от която се нуждаеше.

Това сигурно беше значителен напредък в терапията му, нали?

Добре де, може би се самозаблуждавах, но кой би ме обвинил?

Доктор Крогър, може би. Но никой, освен него.

Освен това имах две собствени много добри причини да не спра Монк. Първо, за да си отмъстя. Бях убедена, че доктор Крогър беше насърчил Монк да се изтърси неканен на почивката ми на Хаваите, затова смятах, че подобен обрат е съвсем честен. Исках да видя изражението на доктор Крогър, когато Монк се появеше в Лор.

Това дребнаво ли ви звучи?

На мен също, но аз никога не съм се представяла за светица, което ме води до наистина егоистичната ми причина да не разубедя Монк да последва доктор Крогър до Германия.

Заслужавах това пътуване.

Облагите от тази работа са твърде малобройни. Всъщност, несъществуващи. Но сега Монк беше готов да ми плати пътя до Германия и макар че това едва ли щеше да е почивка за мен, поне щеше да бъде вълнуваща промяна на пейзажа.

Дали се опитвах да извлека облага от лошото положение?

Може би, но бях сигурна, че щом пристигнем там, ще страдам жестоко заради това и ще съжалявам, че съм заминала.

Спря ли ме това? Изобщо не.

Бързо резервирах билетите, уредих Джули да отседне при приятели, купих си няколко пътеводителя за Германия и си приготвих багажа.

Импулсивно съставеният план беше двамата с Монк да хванем най-скорошния и най-евтин полет с икономична класа от Сан Франциско до Франкфурт. Щом пристигнехме, щяхме да наемем кола и да шофираме до Лор, който според пътеводителите се намираше на около час път от летището, на река Майн.

Не знаехме къде е отседнал доктор Крогър, но от онова, което можех да преценя, Лор беше градче в края на гората Спесарт. Предполагах, че няма да са нужни много детективски умения, за да открием конференцията, на която щеше да присъства. За собственото си настаняване щяхме да се тревожим след като пристигнехме там.

Обикновено тази липса на внимателно планиране щеше да породи нетърпима несигурност у Монк. Но тази ситуация беше необичайна и той беше готов да приеме неприемливото. Сметнах това за още един насърчителен признак за лично израстване за Монк, който чудодейно и по някаква ирония се появяваше насред една от най-тежките му психологически и емоционални кризи.

Надявах се, че доктор Крогър ще погледне на това по същия начин.

При нормални обстоятелства, дори само перспективата за приготвянето на багажа за пътуването щеше да бъде непреодолимо препятствие за Монк. Той щеше да иска да вземе шестмесечни запаси от храна, вода, прибори за хранене, чинии и спално бельо, в допълнение към дрехите и тоалетните си принадлежности. Щеше да е нужна цяла седмица внимателно планиране, още една седмица опаковане на багажа, а после щеше да му е нужен товарен вагон, за да транспортира всичко до Германия.

Така че единственият начин, по който Монк можеше изобщо да обмисли идеята за пътуването, още по-малко пък наистина да се отправи на него, беше, ако бе напълно дрогиран. Той го знаеше, и аз също го знаех.

Веднага щом го оставих в дома му, той взе диоксинил — чудотворното експериментално хапче, което облекчаваше обсесивно натрапчивото му разстройство и потискаше фобиите му. Той успя да опакова всичко необходимо само в един куфар и беше готов за тръгване, когато го взех час по-късно.

Но този Монк беше различен човек от онзи, когото бях оставила в дома му. Той седеше върху куфара си, похапвайки картофен чипс от голям пакет. Ризата му беше разтворена на яката и не беше затъкната в панталоните.

Спрях до бордюра пред него. Той хвърли куфара си отзад в колата и скочи на пътническата седалка до мен.

— Готова ли си за излитане, сладкишче? — каза той с широка усмивка. Очевидно хапчетата бяха подействали.

— Ще ми се да не ме наричате „сладкишче“, господин Монк.

— Ти можеш да ме наричаш „сладкишче“, ако искаш — каза той.

— Не искам — казах.

— А какво ще кажеш за „гадже“?

— А какво ще кажете за „господин Монк“?

Той поклати глава:

— Защо да бъдем толкова официални? Не съм учителят ти по геометрия. Това съм аз, щурият Монк.

— Щурият Монк?

— Наричан още Кралят на забавленията — каза той.

— Откога сте и „наричан още“?

— Наистина трябва да се отпуснеш. Ако беше малко по-скована, щеше да си скулптура. Искаш ли парченце чипс?

Той ми поднесе плика. Взрях се удивено в него.

Монк наистина искаше аз да пъхна мръсната си ръка в плика, от който ядеше, и да си взема парченце чипс.

— Сметана и лук — каза той. — Страшно са вкусни. Сякаш са предварително потопени в сместа.

— Не, благодаря — казах.

Той сви рамене, изтри мазната си ръка в панталоните, и сложи плика между нас.

— Ето го тук, ако размислиш — каза той и започна да си подсвирква.

Единственото по-ужасяващо нещо от това да прекарам дванайсет часа, затворена в самолет с Монк, беше да ги прекарам с Щурия Монк.

Точно затова си бях донесла хапчета за сън. Възнамерявах да прекарам колкото е възможно по-голяма част от полета в безсъзнание, в блажено неведение какви ги върши Монк.

Беше тъжен коментар по наш адрес, че единственият начин, по който можехме да пътуваме заедно, беше ако сме напълно дрогирани, но можеше да бъде и по-лошо.

Монк можеше да е самият себе си.

Без хапчетата, той почти със сигурност щеше да превърти и да се развилнее в самолета и, като се имат предвид повишените мерки за сигурност при полети напоследък, или щеше да бъде застрелян от отговорника за безопасността на полета, или щеше да бъде изпратен в затвора за застрашаване сигурността на пътниците с неуместното си поведение.

Така че да разчитаме на лекарства очевидно беше най-добрият начин за пътуване за нас, за останалите пътници и за човечеството.

Без произшествия минахме през проверката за сигурност на летището и се качихме на самолета. Авиолинията, с която пътувахме, беше „Еър Брахмапутра“, най-евтиният полет до Франкфурт, който успях да намеря.

Монк си е скръндза, независимо дали е дрогиран, или не.

Пътувахме в стар самолет на „Еър Канада“. Знаех това само защото от „Еър Брахмапутра“ дори не си бяха направили труда да сменят калъфите на седалките или износените килимчета, украсени с името и логото на предишната авиокомпания с форма на кленов лист.

Стюардесите бяха облечени в пъстри сарита с голи пъпове и говореха със силен индийски акцент. По озвучителната система звучеше индийска музика. Започвах да проумявам, че полетът ще бъде все едно да прекараме дванайсет часа „на изчакване“ на телефонната линия за обслужване на клиенти на „Дел“. Сега бях двойно по-щастлива, че си бях взела сънотворни таблетки.

Двете ни места бяха на редица с нечетен номер в средата на самолета. Монк дори не забеляза неуместността на номерацията, или, ако беше забелязал, не го беше грижа.

Седнах до прозореца, за да мога да се облегна на преградата, когато се унеса в сън.

Монк зае мястото до пътеката, за да може да става и да се разхожда из самолета, както беше направил докато пътувахме за Хаваите.

Седалките бяха тесни и твърди и изобщо нямаше място за краката. Ако пътникът пред мен наведеше седалката си назад, щяхме да спим заедно. Изправих се на седалката, за да му хвърля един поглед. Не изглеждаше зле. Ако имах късмет, беше също очарователен, неженен и обичаше децата.

Останах будна, докато започнаха да сервират напитките. Монк си взе кока-кола и придума стюардесата да му даде дванайсет пакетчета фъстъци заедно с нея.

Прокарах хапчето с чаша вода, и след няколко минути вече спях.

Когато се събудих осем часа по-късно, мястото до мен беше празно, пикочният ми мехур беше пред пръсване, и всички пееха песента на Уейн Нютън „Danke Schoen“.

Измъкнах се от мястото си и видях Монк. Носеше lederhosen — къси баварски кожени панталони — и предвождаше парад от пеещи пътници надолу по пътеката. Изглеждаше нелепо.

Мехурът ми не можеше да ги чака да отминат, затова изскочих пред Монк и забързах надолу по пътеката към тоалетната. Докато бях вътре, се запитах откъде ли Монк беше взел кожените панталони и къде се беше преоблякъл с тях. Чакаше го истински шок, ако още беше облечен така, когато ефектът от хапчетата отминеше.

Когато излязох от тоалетната, Монк се отправяше надолу по отсрещната пътека към задната част на самолета. Помаха ми. Аз му помахах в отговор.

Бях напълно сигурна, че това, което правеха той и останалите пътници, нарушаваше всички правила, които трябваше да се спазват по време на полета, но стюардесите явно нямаха нищо против. Седяха в кухнята на самолета, като четяха вестници и дъвчеха снакс.

Помолих една от тях за пакетче фъстъци и бутилка вода и се върнах на мястото си. Щурият Монк се присъедини към мен няколко минути по-късно. Беше подгизнал от пот. Гледката беше удивителна. Мисля, че до този момент не бях виждала дори капчица пот върху кожата му.

Той избърса челото си с ръкав:

— Леле. Не обожаваш ли да пътуваш?

— Изобщо ли не сте спали?

— Как можеш да спиш, когато има толкова много неща за правене? — каза той.

Никога не бях възприемала някой полет по този начин.

— Хубав тоалет — казах. — Откъде го намерихте?

— Двама германци на тринайсета редица ми го дадоха — каза Монк. — Искам да се вместя в германското общество със същата лекота, с каквато се вмествам в нашето.

— И те просто случайно имаха чифт кожени панталони в ръчния си багаж?

— Така бяха облечени във Фриско — каза той.

Това трябва да е била интересна гледка.

— Почиствани ли са, откакто са обувани?

Монк сви рамене:

— Минаха теста за миризма.

— Подушил сте късите панталони?

— Знаеш какво казват — ако не можеш да го помиришеш, значи не съществува.

Кои са тези хора и защо непрекъснато казват такива глупости?

— Какво направихте с памучните си панталони? — попитах.

— Натъпках ги в твоята чанта — каза Монк.

— Ужасно ще се намачкат — казах му.

Той ме сръчка закачливо в рамото:

— Отпусни се, скъпа. На почивка сме.

Точно тогава едно момченце, което не изглеждаше на повече от шест или осем години, се приближи до Монк. Носът му течеше. То го избърса с ръкав.

— Може ли и аз да получа балон-кученце, моля? — попита момчето.

— Разбира се. — Монк се обърна към мен. — Кърпичка, моля.

Това напомняше повече за онзи Монк, когото познавах. Може би ефектът от хапчетата започваше да отминава. Бръкнах в дамската си чанта и му подадох една книжна салфетка.

Той избърса с нея носа на детето, после я вдигна срещу носа му и каза:

— Духай.

Детето го направи.

— Така не е ли по-добре? — Монк смачка кърпичката и я пъхна в джоба си.

Бръкна в друг джоб и извади оттам тънък балон, който наду и извъртя във формата на френски пудел.

Монк подаде кучето на възхитеното хлапе:

— Гледай да го извеждаш редовно на разходка.

Детето изтича обратно на мястото си. Монк се усмихна:

— Не беше ли възхитителен?

— Избърсахте му сополивия нос и сложихте мръсната кърпичка в джоба си.

— Какво се предполагаше, че трябва да направя с нея?

— Да я сложите в джоба на седалката пред вас — казах. — Или да я пуснете на пода.

— Това щеше да бъде замърсяване — каза той. — Аз не съм човек, който замърсява.

— Но вие я сложихте в джоба си — казах.

— Това са сополи — каза той, — не радиоактивни отпадъци.

— Откъде взехте тези балони?

— Стюардесите ги раздаваха — каза Монк. — Но не могат много добре да ги надуват във форма на разни неща. Така че аз поех това задължение. Много скоро всички деца искаха по един.

— Всички ли?

Изправих се, погледнах назад и забелязах, за пръв път, че почти всяко дете в самолета държеше балон с форма на някакво животно или го носеше като корона.

Също и няколко от възрастните. И една от стюардесите.

Седнах си обратно на мястото и се втренчих в Монк:

— Къде сте се научили да правите това?

Монк сви рамене:

— Просто си дойде естествено. Искаш ли да ти направя един?

— Не, благодаря — казах.

Отбелязах си мислено да кажа на доктор Крогър за това. Бях съвсем сигурна, че внезапното умение за правене на фигури от балони беше неизвестен на никого страничен ефект от диоксинила.

Може би доктор Крогър можеше да напише дисертация по този въпрос. Може би тази възможност щеше да го обезщети заради внезапното натрапване на Монк в почивката му.

Може би в крайна сметка доктор Крогър щеше да приеме онова, което предстоеше, като замаскирана благословия.

Да, как ли не. Това даже и аз не го вярвах.