Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Goes to Germany, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк отива в Германия

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 2008

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-084-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1089

История

  1. — Добавяне

27. Г-н Монк се удря в стена

Реших да тръгнем към Чекпойнт Чарли. Разчитах, че там ще намеря някакъв сувенир за Джули и такси, което да ни върне на летището.

Монк се мръщеше раздразнено, със свити в юмруци ръце, като капризно дете.

— Знам как доктор Рахнер е убил Бруно Люполц и Аксел Виц знам как е прикрил престъпленията си, и дори знам какви са били мотивите му — каза Монк. — Единственото, което не знам, е как да докажа нещо от това.

— Наистина ли мислите, че именно доктор Рахнер е уредил убийството на Труди?

— Бих искал да е той — каза Монк.

— Но вярвате ли, че е той?

— Той има шест пръста на дясната ръка, бил е в Сан Франциско приблизително по времето, когато тя загина, и е убиец — рече Монк. — По-вероятно е да е той.

— Но може и да не е — казах.

Той ме погледна:

— Не мислиш, че е той.

— Възможно е Дейл Кита да е открил, че доктор Рахнер е фалшифицирал препоръчителните си писма много преди Бруно да разбере за това, и да го е изнудил да уреди убийството на Труди — казах. — Но не мисля, че доктор Крогър е бил замесен.

— Мислиш, че е просто съвпадение това, че доктор Крогър и доктор Рахнер се познават.

— Да, така мисля — казах. Чак до този момент не бях осъзнала, че се чувствам така. — И ако тази част е съвпадение, тогава трябва да се запитам дали не е възможно и останалата част от историята да е такава.

— Частта с убийството на Труди — каза Монк.

Кимнах:

— Е, какво ще правим сега?

— Връщаме се в Лор и извеждаме тази история до горчивия ѝ край — каза Монк. — Само че този път ще взема едно от моите хапчета.

— За едночасов полет?

Това изглеждаше като доста пресилена реакция. Ефектът от лекарството траеше около дванайсет часа.

— Имам нужда от него и заради онова, което ще правим, когато се върнем в Лор — каза Монк. — Искам да отида отново в гората и да видя дали не можем да открием къде доктор Рахнер е скрил тялото на Люполц.

На Монк определено щеше да му е по-лесно да се справи с цялата тази природа, ако беше дрогиран.

Аз обаче не бях сигурна, че ще се справя.

На ъгъла, бурната и жестока история на Берлинската стена беше показана в снимки върху дървена стена, издигната около празен парцел, където някога се беше намирала част от граничната бразда на ГДР.

Поспрях, за да погледна снимките и да прочета някои от надписите. Те не ми казаха много неща, които да не бях учила в гимназията, но докато стоях на това място, можех да почувствам историята. Тя все още беше достатъчно скорошна, та хора като Ернестина, която не изглеждаше по-възрастна от мен, да са били нейни свидетели.

Картинното представяне ми се струваше евтино и повърхностно. Помислих си, че щеше да е много по-добре, ако на ъгъла стояха няколко берлинчани, от чийто живот стената е била неделима част. Те можеха да поговорят с нас и да ни разкажат как стената е повлияла на живота им и ги е направила такива, каквито са днес.

Това не означава, че там нямаше хора, които туристите да зяпат. Имаше двама души, облечени в стари американски и руски военни униформи и позиращи с туристите пред караулната будка в замяна на дребни монети. Това беше берлинската версия на снимането с Мики Маус и Гупи, и също толкова наситено със значение.

На няколко врати по-надолу от караулната будка имаше сувенирен магазин. Влязох вътре с надеждата да намеря нещо по-автентично и интересно от тениска, ключодържател, магнит за хладилник или чаша с изображение на Бранденбургската врата отгоре.

Рафтовете на задната стена на магазина бяха покрити с късчета боядисан бетон, залепен към пластмасови поставки. Когато се приближих, осъзнах, че това са парченца от Берлинската стена, продавани по размер — от мъничко камъче до огромна плоча със стърчаща от тях арматура.

Монк огледа едно парче и след това започна да преподрежда парчетата, които бяха на рафта пред него.

Взех боядисано в синьо и зелено парче камък, голямо горе-долу колкото топче за пинг-понг. Струваше девет евро, което беше по-евтино от чаша и нещо, което не можех да купя никъде другаде, освен в Берлин — ако предположим, че беше истинско, разбира се. Дори и да не беше, пак беше идеалният сувенир.

— Върни това обратно — рече Монк, като продължаваше да размества парчетата.

— Всичко е наред. Те се продават — казах.

— Не би трябвало — заяви Монк. — Ами ако някой поиска да сглоби отново стената?

— Няма — казах.

— Но ако размислят? Никога няма да могат да го направят, ако парченцата са пръснати по цялото земно кълбо.

— Хубаво — казах.

Монк подреди парчетата по големина и се опита да ги сглоби. Беше напразно.

— Никои от тези парчета не си пасват — каза той раздразнено.

— Стената е била разбита на милиони парчета, господин Монк. Не можете наистина да очаквате парчетата камък по тези рафтове да щракнат и да си паснат като парченца от пъзел.

— Биха могли — каза Монк — Всичко, което трябва да направим, е да намерим липсващите парчета.

— Искате да сглобим отново Берлинската стена — казах.

— По-късно ще ни благодарят — рече Монк.

— Не, няма — казах. — Освен това, ще ни отнеме години.

— Трябваше да помислиш за това, преди да решиш да дойдем тук — нещастно каза Монк. — Сега сме обвързани с това задължение.

Оставих Монк при рафтовете, отидох на касата и шепнешком попитах касиерката:

— На летището продават ли парчета от Берлинската стена?

— Да — каза касиерката, — но там са много по-скъпи и изобщо не предлагат такъв голям избор от цветове и размери като нас.

— Благодаря — казах.

Може и да беше по-скъпо да купя парчето от летището, но това беше единственият начин да си тръгна от Берлин със сувенира. Тогава Монк вече щеше да е под въздействието на чудодейното си хапче и нямаше да изпитва желание да посвети своя и моя живот на възстановяването на всяко парче от Берлинската стена.

Върнах се при Монк, който започваше да се дразни все повече и повече от неспособността си да сглоби, които и да е парчета от стената.

— Това си е жив ад — каза Монк.

— По-добре да си изпиете хапчето сега, ако смятаме да успеем за полета.

— Ами това? — попита Монк. — Не можем просто да си тръгнем и да оставим хаос след себе си.

— Ще се върнем по-късно — казах.

— Кога?

— Когато имаме повече парчета — казах.

— Добра идея — рече той и аз му дадох хапчето.

Трийсет минути по-късно бяхме на „Берлин-Тегел“ и всичко беше забравено.

Купих си парченце от стената от сувенирния магазин на летището и го прибрах дълбоко в дамската си чанта, където се надявах Монк никога да не го види.

Междувременно Монк се разположи в кафенето на летището, където пробваше възможно най-много немски сладкиши, включително поне четири различни вида щрудел.

Ризата му вече беше изцапана с доста петна от щруделите, когато се качихме на самолета, където той си взе по един брой от всички безплатни списания.

— Вие не можете да четете на немски — казах.

— Безплатни са — каза Монк. Дори и дрогиран, пак си беше скръндза.

Самолетът не беше толкова препълнен, както при предишния ни полет. Седнах до прозореца, а Монк седна до пътеката, като остави мястото между нас празно.

Преди да излетим, по пътеката се зададе една стюардеса, за да провери дали предпазните ни колани са затегнати. Беше същата от последния ни полет. Изглеждаше поразена от промяната в Монк, който внимателно разглеждаше снимката върху централните разгъващи се страници на „Плейбой“.

— Какво мислите? — Монк посочи с глава към голата жена в списанието — Истински ли са, или изкуствени?

— Не съм експерт — каза тя.

— Ако вие не сте — каза Монк, — то кой е тогава?

Тя не му обърна внимание и продължи нататък.

Монк ми показа централните страници.

— Ти си запозната с тези — каза той. — Какво мислиш?

Изтръгнах списанието от ръцете му и го натиках в джоба на седалката пред мен.

— Дръжте се прилично — казах.

Мъжът, който седеше от другата страна на пътеката срещу Монк, се наведе към него.

— Истински са — каза той, като кимна, за да подчертае увереността си.

— Ако тези са истински — каза жената до него, — тогава аз съм мъж.

— Наистина ли? — попита Монк.

— Говорите на съпругата ми! — каза мъжът и лицето му почервеня.

Монк сви рамене:

— Това е Германия.

Пътникът пред Монк надникна към него над седалката си:

— Какво трябва да значи това?

Преди Монк да успее да отговори и нещата да ескалират до юмручен бой, жената на седалката зад Монк го потупа по ръката.

— Фалшиви — каза тя.

— Истински — каза друг пътник.

— Фалшиви — рече трети.

— Едната е истинска — каза друг. — Другата е фалшива.

И така разискването продължи из целия самолет. По времето, когато кацнахме във Франкфурт, Монк вече беше успял да проведе допитване по този жизненоважен въпрос сред всички пътници и членовете на екипажа, но те бяха поравно разделени по въпроса. Повечето от мъжете обаче смятаха, че гърдите на жената от снимката на централните страници са истински. Или им се искаше да е така.

Какъв шок.