Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (6)

5. Г-н Монк изживява емоционален срив

Щом се качихме в колата, Монк поиска да го закарам до къщата на доктор Крогър. Отказах.

— Това ще бъде нахлуване в личното му пространство — казах.

— Аз съм част от семейството му — рече Монк.

— Вие сте един от пациентите му — казах.

— Същото е — каза Монк.

— Не, не е, господин Монк. Това е престъпване на граница. Той е лекар, а вие сте негов пациент. Не сте член на семейството му. На него му се плаща, за да ви изслушва и да ви предлага своите напътствия и съвети.

— Прекрачили сме отвъд това — каза Монк.

— Вие — да — казах. — Той — не. Той е професионалист и аз няма да ви помагам да го дебнете.

Монк се цупи продължително, преди да проговори отново:

— Той не се среща с мен три пъти седмично, защото му плащат за това. Грижа го е за мен.

— Сигурна съм, че го е грижа, господин Монк. Нямаше да е особено добър лекар, ако не го беше грижа за пациентите му.

— Става дума за нещо повече от това. Аз споделям с него всичките си страхове и тревоги.

— Вие ги споделяте с всички — казах. — Онези, които не излагате на показ в поведението си, сте ги изброили, направили сте им индекс и сте ги подвързали с кожа, за да могат хората да се консултират с тях.

— Но той ги знае всичките наизуст. Той наистина слуша. Той е там, когато имам нужда от него — каза Монк. — Или поне беше.

— Все още е — казах. — Но той си има свой живот. За него това е на първо място. Занимава се вас, защото това му е работата.

— Разбирам — каза Монк. — Единствената причина, поради която се интересува от мен, изслушва проблемите ми и ми предоставя емоционална подкрепа, е, защото му плащам. Ако не го правех, щеше да си отиде.

— Боя се, че да — казах.

— Това е положението — заяви Монк.

— Да, това е — казах.

Струваше ми се, че сме направили истински пробив. Може би — помислих си — беше добре да помисля да стана психиатър. Изглежда, че ме биваше за това.

— С теб така ли е? — попита Монк.

Дотук с умението ми. Не бях предусетила този въпрос. Изведнъж колата ми се стори много тясна. Изби ме пот.

— Какво искате да кажете? — попитах.

Знаех какво иска да каже, разбира се. Просто се опитвах да спечеля малко време, за да измисля какво да кажа, та да се измъкна от положението.

— Щеше ли все още да те е грижа за мен, ако не ти плащах?

— И при това положение не ми плащате почти нищо, така че въпросът е спорен — казах с нещо, което се надявах да е безгрижна усмивка, каквато е трудно да докараш, когато всъщност сърцето ти е натежало. Толкова натежало, че сякаш е два тона.

Монк се втренчи в мен. Прокашлях се.

— За мен вие не сте просто работа, господин Монк. Наистина държа на вас. И щях да държа, независимо дали работех за вас, или не.

— Тогава толкова ли е трудно да си представиш, че доктор Крогър може би се чувства по същия начин?

Звучеше логично. Отбих колата встрани и го погледнах. Не исках онова, което щях да кажа, да изглежда като набързо подметната реплика.

— Прав сте, господин Монк. Съжалявам. Не знам какви са чувствата на доктор Крогър по отношение на вас и беше погрешно да предполагам, че знам.

Монк кимна:

— Извинението се приема.

— Благодаря ви — казах и хвърлих поглед през рамо да погледна дали не идва кола, преди да се върна на улицата.

— Е, ще ме закараш ли сега в къщата му?

— Не — казах.

— Чудесно — рече Монк. — Просто ще наредя да го арестуват.

— По какво обвинение?

— Изоставяне — каза Монк.

— Това не е престъпление — казах.

— Такова е, когато заминаваш на почивка и изоставяш децата си сами у дома, без да има кой да се грижи за тях и да ги наблюдава — каза Монк.

— Вие не сте негово дете. Негов пациент сте.

— Същото е — рече Монк.

— Вие сте възрастен — казах.

— Не е съвсем сигурно — рече Монк.

По този въпрос не можех да споря с него. Монк започна да издава странен скимтящ звук.

— Какво правите?

— Плача — каза Монк. — Не виждаш ли?

— Няма сълзи — казах.

— Плача без сълзи — каза Монк.

— Невъзможно е да плачете без сълзи — възразих.

— Какво правя тогава?

— Нямам представа — казах.

— Доктор Крогър щеше да знае — поясни Монк.

Закарах Монк в апартамента му. Той ми каза, че е твърде потиснат, за да работи, не че и без друго имахме някакви случаи, и ме прати да си вървя. Проследих го как се промъква отзад, за да избегне канибалите, и после потеглих.

 

 

За вечеря приготвих свински пържоли и салата „Цезар“. Но когато сложих чините върху кухненската маса, Джули драматично забели очи и изпъшка. Не знам къде беше публиката, за която играеше, но мен представлението ѝ не ме забавляваше.

— Какво има? — попитах.

— Винаги имаме едни и същи неща за вечеря — каза тя.

— Снощи имахме спагети.

— Със салата — каза тя. — А онзи ден имахме пиле.

— Пилешкото не е свинско — казах.

— Все е месо — каза тя. — Със салата.

— Не обичаш ли месо и салата?

— Отегчително е — каза тя.

— Какво искаш вместо това?

— Не знам — каза тя. Винаги така казваше. От мен се очакваше да ѝ чета мислите.

— Вечно се оплакваш, но никога не предлагаш нищо. Как се предполага да знам какво искаш да ядеш? Нямам кристално кълбо.

Едва бях изрекла това, и се свих. Моята майка имаше навика да ми казва същото. Неизбежно ли е всички в крайна сметка да се превръщаме в родителите си? Дали след петнайсет години Джули щеше да казва същото на дъщеря си?

— Бихме могли да излезем — каза тя.

Винаги само това искаше да прави. Храната не беше добра, освен ако не си я поръчаш от меню.

— Ще се храним вкъщи. Това се сервира днес. Ако не ти харесва, в килера с храната има овесени ядки.

Започнах да се храня. Беше вкусно, нищо че аз го казвам.

Тя ме изгледа гневно:

— Овесените ядки са храна за закуска. Предназначената за закуска храна не се яде на вечеря.

— Сега звучиш като господин Монк — казах.

Джули ми отправи унищожителен поглед, с цялата унищожителност, която може да докара един тийнейджър.

— Винаги трябва да преувеличаваш всичко. Не ми харесва кулинарната монотонност в тази къща, и затова ти ме сравняваш с един луд човек. Това е наистина зряло поведение.

— Кулинарна монотонност? — казах. — Откъде ги учиш тези неща?

— Чета, мамо.

— Не помня кога за последен път съм те виждала да отваряш книга или вестник.

— Освен това не чета пещерни надписи — каза тя. — Съществува онази новост, наречена Мрежата — може би си чувала за това.

— Кога си станала толкова самодоволна?

Тъкмо щях да ѝ се скарах едно хубаво, когато телефонът ми звънна, и я пощади. Отговорих на обаждането.

— Помощ — изграчи Монк.

— Какво има, господин Монк? — Хвърлих поглед към Джули, която забиваше вилицата си в храната, сякаш се готвеше да прави дисекция на жаба.

— Той е там горе — каза той. — Чувам го как подскача на един крак.

— Хубаво — рекох. — Би трябвало да се чувствате сигурен, като знаете точно къде се намира.

— Това е неспирният ритъм на приближаващата смърт — каза Монк. — Подскок. Подскок. Подскок.

— Сигурна съм, че не е толкова лошо — казах.

— Подскок. Подскок. Подскок.

— Опитайте с тапи за уши — казах. — Или топчета памук.

— Подскок. Подскок. Подскок.

— Покрийте си главата с възглавница — предложих.

— Подскок. Подскок. Подскок.

— Схващам какво искате да кажете, господин Монк. Сигурна съм, че скоро ще седне да вечеря.

— Точно от това се страхувам — каза Монк.

— Довиждане, господин Монк. — Затворих телефона и погледнах Джули, която ядеше храната си с твърде демонстративно безрадостно изражение.

— Можеше да е по-лошо — казах. — Можеше да си ядеш пръстите на краката.

Тя ме погледна, сякаш бях на път да си изгубя ума. Не бях. Все още. Дотогава все още имаше няколко часа.

 

 

Първото обаждане дойде около един сутринта. Мъчително се изтръгнах от дълбок сън и опипом се пресегнах към нощното си шкафче за телефона. Съборих го от масичката и едва не се изтърсих от леглото, докато го търсех по пода в тъмнината.

Висях от леглото си, главата ми почти докосваше пода, когато намерих телефона и отговорих на обаждането.

— Да? — казах.

— Престана да се движи — каза Монк.

— Не искахте ли точно това? — попитах. — Заспивайте отново.

— Как мога да спя, като не знам къде е? — каза Монк.

— Овладейте се, господин Монк. — Не съм особено състрадателна, когато ме събуждат грубо и почти вися надолу с главата, и цялата кръв нахлува в замаяната ми глава.

— Той може да е пред вратата ми точно в този момент, да облизва устни и да точи кирката си.

— Отпуснете се — рекох. — Той никога не е ял ничия плът, освен своята.

— Може би иска да обогати менюто си — рече Монк. — И да наруши кулинарната монотонност.

Кулинарна монотонност? Отново? С усилие се надигнах и седнах в леглото.

— Двамата с Джули да не сте си говорили?

— Не — каза Монк. — Но мислиш ли, че би говорила с мен? Ще ми бъде от полза да поговоря с някого. Дай я на телефона.

— Лягам си — заявих. — Не се обаждайте повече.

Оставих телефона отворен, намалих силата на звука, и го натиках под една възглавница. А после отново заспах.

 

 

Ето ви един съвет: Никога не забравяйте да изключвате клетъчния си телефон, когато го зареждате, иначе има вероятност в четири часа и четирийсет и две минути сутринта да ви позвъни страдащ от обсесивно натрапчиво разстройство детектив, който преживява нервен срив.

Не чух позвъняването, тъй като зарядното устройство е в кухнята. Обаче Джули го чу. Тя дойде тихо в стаята ми и ме разтърси да се събудя.

— Какво има? — попитах. — Лошо ли ти е?

Тя протегна клетъчния телефон към мен:

— Господин Монк е. На него му е лошо.

Взех телефона от нея и изкрещях в слушалката:

— Казах ви да не се обаждате.

— Става въпрос за спешен случай от медицински характер — дрезгаво рече Монк.

— Позвънете на 911.

— Позвъних — каза Монк. — Но отказаха да дойдат.

— Какъв е спешният случай?

— Не мога да преглъщам — каза той.

— Защо не?

— Забравих как — рече Монк и започна да плаче без сълзи. — Забравил съм как да преглъщам. Ще умра.

— Какво каза операторът на 911?

— Каза ми да преглътна.

— Добър съвет — казах и извадих батерията от телефона си.

 

 

Когато пристигнах в къщата на Монк на другата сутрин, го намерих в леглото, напълно облечен, с по една кутия лизол във всяка ръка, като се целеше към вратата.

— Цяла нощ ли лежахте така? — попитах.

— Под обсада съм — каза той.

— Наоколо няма никой — рекох.

— Микробите — каза Монк. — Те са навсякъде.

— Това не е точно невероятно разкритие — казах. — Това го знаете цял живот.

— Но по-рано те не идваха да ме приберат — обясни Монк.

— Какво ви кара да мислите, че идват сега?

— Чувствам го — каза Монк и започна да пръска навсякъде около себе си, докато не беше обграден от облак мъгла от лизола.

— Безопасно ли е да дишате това нещо?

— Това е дезинфектант — каза Монк. — По-безопасен е от въздуха.

Не споделях това убеждение, затова излязох от стаята. Използвах мига усамотение, за да обмисля следващия си ход. Монк рухваше психически, психиатърът му беше на път към Европа, и бях съвсем сама. Можеше само да стане по-лошо. Какво щях да правя?

Хубавото беше, че Монк, изглежда, си беше спомнил как да преглъща.

Телефонът иззвъня, затова го вдигнах.

— Добро утро, Натали — бодро каза капитан Стотълмайер. — Как е Монк днес?

— Пълна развалина — рекох.

— Въпреки че упоритото разследване на Ранди доведе до откриването на изгубения му чорап?

— Доктор Крогър замина на почивка — казах.

— О, по дяволите — рече Стотълмайер.

— Монк не ви ли се обади?

— Слава богу, не.

— На мен ми се обади два пъти нощес, преди да си изключа телефоните — казах. — На вас защо не ви се е обадил?

— Знае, че щях да го застрелям, за да го избавя от мъките му — каза Стотълмайър. — И да избавя и себе си.

— Това беше сериозен въпрос — поясних.

— Той имаше навика да ми се обажда непрекъснато, денем и нощем, за да се оплаква от кълба прах, дупки по пътищата и Бог знае какво още. Жена ми беше бясна. Искаше да си издействам ограничителна заповед срещу него. Така че най-накрая се наложи да кажа на Монк, че съсипва брака ми и че ако отново ми се обади вкъщи, ще го уволня. Предполагам, още не е загрял, че съм разведен. Моля те, не му напомняй.

— Ще трябва да ми дадете нещо в замяна — заявих.

— Какво ще кажеш за убийство? — каза той.

— Ще убиете господин Монк вместо мен?

— Стоя до мъртвец и нямам представа кой го е убил — каза Стотълмайер. — Мисля си, че може би едно убийство е точно това, от което Монк има нужда в момента.

Никога не съм си мислила, че ще посрещна с радост новината за нечие убийство: със срам си признавам обаче, че в тази ситуация наистина беше така.