Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Goes to Germany, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк отива в Германия

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 2008

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-084-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1089

История

  1. — Добавяне

25. Г-н Монк и дружелюбните небеса

Беше очевидно, че полицията на Лор няма да се втурне и да арестува доктор Рахнер за убийство и, да си кажа честно, не ги обвинявах. Смятах, че доктор Рахнер е виновен: това убеждение обаче се основаваше повече на вътрешно усещане, отколкото на доказателства.

Монк си тръгна от полицейското управление и се упъти право към колата ни. Беше толкова твърдо решен да арестува доктор Рахнер, че забрави, че върви по калдъръм, и не подскачаше на един крак от камък на камък. Или беше напълно погълнат от търсенето, или беше склонен към самоубийство.

— Щофмахер ще се обади на доктор Рахнер и ще му съобщи, че сме по следите му — каза Монк.

— Мисля, че доктор Рахнер може вече и сам да е разбрал това, когато му казахте, че е убиец и че ще го спипате.

— Но не му изложих нашата теория за престъплението, или доказателствата, с които разполагаме в нейна подкрепа — каза Монк. — Щофмахер ще го направи. Доктор Рахнер ще започне да се връща назад стъпките си, разчиствайки всички доказателства, които може да е забравил, за които ние още не знаем. Времето е от съществена важност.

— Какво можем да направим?

— Трябва веднага да отидем в Берлин и да говорим с редактора на Люполц в „Im Fadenkreuz“ — каза Монк. — Трябва да разберем по какво е работел Люполц.

Бях чела за Берлин в туристическите си справочници и се вълнувах от мисълта да отида там, било то и само за един следобед, но не бях сигурна, че Монк си дава сметка колко е далече.

— Берлин не е зад ъгъла — казах. — Дотам има поне пет часа път с кола.

— А със самолет?

— Може би около час или нещо от този род — казах.

— Направи ни резервация за полет днес — каза Монк.

Отключих колата и влязохме вътре. Перспективата за, макар и кратък полет с Монк или дрогираното му, противно друго „Аз“, Щурият Монк, не ме хвърляше в див възторг.

— Ако си вземете хапчето, полетът ще мине леко за вас — казах, — но доколко успешно ще се справите с детективската си работа, щом се приземим?

— Напълно неуспешно — каза Монк. — Което е причината, поради която реших да не пия хапчето за това пътуване.

— Ами страхът ви от летене? Ако откачите на борда на самолета, може вие да сте този, който ще свърши в затвора, а не доктор Рахнер.

— Просто ще трябва да събера огромните си неограничени запаси от вътрешна сила.

Изгледах го:

— За какво ги пестяхте?

— За това.

Клетъчният ми телефон звънна. Затършувах за него из дамската си чанта, надявайки се, че обаждащият се, който и да беше той, е търпелив. Накрая го намерих и отговорих.

— Вие трябва да сте подходящата за женене асистентка на Ейдриън, Натали Тийгър.

Беше мъжки глас, който не разпознах. Говореше с почти театрална помпозност и въпреки това изглеждаше сякаш освен това се бори за всеки дъх.

— Не съм подходяща за женене — казах, но когато осъзнах алтернативата, беше твърде късно да си взема думите назад.

— Жалко. Шарона определено беше. И то в много отношения, макар да се съмнявам, че Ейдриън е оценил това. Аз го оценявах.

— Вие сте прасе — казах.

— Признавам се за виновен по това обвинение — каза той. — За пръв път се признавам за виновен в нещо, и въпреки това ето ме тук в затвора. Какво му е справедливото на това?

Щом каза това, разбрах с кого разговарям.

— Вие сте Дейл Кита — казах.

— Наистина ли искате да обидите един човек, който използва ценното отпуснато му време за телефонни разговори, за да отвърне на вашата молба за разговор?

Не бях доволна да открия, че от полицията дават номера на мобилния ми телефон на осъдени убийци. Какво си мислеше капитан Стотълмайер? Хубавичко щях да го наредя, щом се върнех у дома.

Дадох телефона на Монк и веднага ми се прииска да си почистя ръцете с някоя от неговите дезинфекционни кърпички. Знаех, че е неосноваваща се на здравия разум реакция, но ставам такава, когато ми се обаждат убийци.

Монк прояви добрината да включи телефона на високоговорител и го сложи между нас, за да чувам и двете страни на разговора.

— Здравей, Дейл — каза Монк.

— Ейдриън Монк! Толкова е вярно, че това си ти, колкото и това, че живея и ям!

— Изразът е „живея и дишам“ — каза Монк.

— Аз повече ям, отколкото дишам — рече Дейл. — Какво правиш във Фатерланда?

— Разкрих убийството на Труди.

— О, божичко — каза Дейл. — Най-после отново мога да спя спокойно нощем. Как го направи?

— Открих доктор Рахнер, човекът, когото си използвал, за да наемеш бомбаджията.

— Мартин Рахнер! Ето това е един хубав трясък от миналото — рече Дейл. — Опаа, май лошо си подбрах думите, нали? Прощавай.

Неискреността капеше от думите на Дейл като мазнина от бекон.

— Знам, че си сключил заговор с него и с доктор Крогър, за да ми попречите да се върна на работа в полицията — каза Монк. — Онова, което не знам, е с какво си подкупил лекарите, за да ги накараш да направят каквото искаш.

— Наистина ли очакваш да ти кажа? — попита Дейл.

— Защо не? — каза Монк. — Ти вече излежаваш доживотна присъда. Какво имаш да губиш?

— А какво ще спечеля?

— Чиста съвест — каза Монк.

Дейл се изсмя: гръмогласният му подигравателен смях бързо премина в кашляне и давене. За миг се уплаших, че може да умре по време на разговора, и тогава щеше да ми се наложи да изхвърля телефона.

Да, знам, че това беше поредната неразумна реакция, но да задържа телефона след смъртта на Дейл щеше да е все едно да спя в легло, в което е умрял някой. Не можех да го направя. За щастие, Дейл Кита не умря и, което беше по-важно, не ми се наложи да си изхвърлям телефона.

Най-сетне Дейл си пое дъх. Когато проговори отново обаче, беше позагубил донякъде мазната лековатост на тона си.

— Социопатите нямат съвест. Благодарение на теб, аз съм затворник в двойно отношение, много повече, отколкото всеки друг в тази адска дупка. Обречен съм никога да не напусна бетонната си килия, никога да не почувствам слънцето върху кожата си, вечно да дишам зловонен въздух.

Сигурна съм, че „зловонен“ беше твърде слабо казано.

— Не можеш да виниш никого за това, че си затворник както на тялото си, така и на калифорнийската наказателна система — каза Монк.

— Със затвора, който си създадох сам, огромното ми тлъсто тяло, мога да се примиря — каза Дейл. — С онзи, в който ме изпрати ти, не мога. Какво лошо щеше да има, ако ме беше оставил където си бях, в собствения ми дом? Не можех да избягам, нали?

— Това нямаше да бъде наказание — каза Монк. — Ти си убиец. Не заслужаваш в живота ти да има никакво удобство или удоволствие.

— Нито пък ти, Ейдриън Монк — рече той. — Докато не знаеш истината за съдбата на скъпата си съпруга, ще бъдеш затворник точно толкова, колкото съм и аз.

Дейл отново започна да се смее. Монк затвори и ми подаде телефона. Все още имах чувството, че трябва да го дезинфекцирам.

— Може да ти се наложи да си смениш телефонния номер, когато се приберем — каза Монк.

— Хей, наистина ли мислите така? — попитах.

 

 

Едно от страхотните неща, които открих по отношение на Германия, беше, че почти всички там говореха английски. Така става нелепо лесно за нас, невежите и мързеливи американци, да не признаваме съществуването на друг език, освен собствения ни. Благодаря на Бога за това. Успях да се обадя до „Еър Берлин“ и да резервирам полет за двама ни без проблеми.

Пристигнахме на летището във Франкфурт точно навреме, за да се качим на самолета си. Монк беше толкова нервен и се тресеше толкова силно, та си помислих, че може да запищи и да хукне обратно към колата. И това беше още преди да стигнем до терминала.

По някакъв начин той успя да запази самообладание на гишето за билети, по време на проверката за сигурност, и дори докато слизахме по пътеката между терминала и самолета „Еърбъс“.

В края на коридора имаше маса, покрита с купчини безплатни немски вестници и списания, включително „Im Fadenkreuz“, който аз с благодарност отмъкнах, за да имаме адреса на редакцията и името на издателя.

С изненада видях, че едно от безплатните издания върху масата е „Плейбой“. На корицата нямаше никакви заглавия или жени, само два предизвикващи размисъл заснежени планински върха, които надзъртаха през море от облаци. Сметнах, че може би е някакво съкратено издание без голите снимки. Може би в Германия имаше мъже, които наистина можеха да кажат, че четат „Плейбой“ само заради статиите. Но не взех един брой, за да разбера.

Монк си пое дълбоко дъх, преди да стъпи на борда на самолета, а после застина, когато погледна надолу по пътеката.

— О, Боже мой — възкликна. — Те да не са полудели?

Надникнах над рамото му. Не видях нищо необичайно, затова потърсих с поглед някои от обичайните неща, които можеха да побъркат Монк. Но все още не виждах проблема.

— Какво има? — попитах.

— На всеки ред има по три седалки.

Беше прав. Не знаех как ми е убягнало това. Не че то щеше да промени нещо. Това беше положението.

— Редицата всъщност има шест места, което е четно число, но по средата минава пътека — казах. — Погледнете така на нещата.

— Ще се разбием — каза Монк. — Погледни така на нещата.

— Говорете по-тихо — изсъсках в ухото му. — Няма да се разбием.

— Самолетът не е равномерно балансиран, защото седалките в редовете са нечетен брой — каза Монк. — Как изобщо е възможно да останем във въздуха?

— От всяка страна на самолета има по три седалки — казах. — Той е балансиран и симетричен. Би трябвало да сте приятно развълнуван.

— Три не е четно число — каза Монк. — Целият самолет е нечетен и неравен. Това не може да е безопасно. Мислиш ли, че пилотът е наясно какво става отзад?

— Разделянето на реда на две редици от по три седалки е единственият начин, по който може да се раздели шест наполовина — казах.

— Трябваше да сложат по четири седалки в редица, да разделят редицата на две, и така да спасят живота на много хора.

Зад мен се приближи една стюардеса:

— Проблем ли има?

— Още при първия облак, до който се докоснем, вече ще сме пътници за оня свят — каза Монк.

— Пътници за оня свят ли? — попита тя. — Какво значи това?

— Значи, че нямаме търпение да започнем пътуването си — казах с усмивка. — Нямаме търпение да се приближим до онзи първи облак, защото тогава ще знаем, че наистина сме поели на път. Нагоре, нагоре, и надалече — там искаме да бъдем.

Тя кимна:

— Моля, заемете местата си.

Блъснах Монк и почти го изтиках чак до седалките ни на дванайсетия ред. Моето място беше до прозореца, а неговото — в средата. На мястото до пътеката седна бизнесмен, пъхнал под мишница един „Плейбой“.

Монк измъкна пликчето за повръщане от джоба на седалката пред себе си и започна да диша в него. Бизнесменът се престори, че не забелязва.

Щом всички се настаниха по местата си, стюардесата тръгна надолу по пътеката, като раздаваше още списания. Изглежда, че всеки мъж в самолета си взе „Плейбой“. Когато стюардесата мина покрай нашата пътека, Монк вдигна ръка.

— Ще желаете ли нещо за четене, сър? — попита тя.

— Да — каза Монк. — Бихте ли ми дали наръчник за оцеляване при аварийно кацане?

— Информацията за нашите процедури при аварийно кацане е напечатана върху ламинираното картонче на гърба на седалката пред вас — каза тя със същия автоматизиран глас като американските стюардеси. Предполагам, че говорът на стюардесите е универсален, независимо от родния им език.

— Надявах се на нещо по-подробно — каза Монк.

— Съжалявам — каза тя. — Това е всичко, което имаме.

— Добре — каза Монк. — А Библията?

— И нея нямаме — каза тя. — Какво ще кажете за един „Интернешънъл Хералд Трибюн“?

Бързо се обадих:

— Ще бъде чудесно.

Тя ми подаде вестника и продължи нататък. Плеснах Монк по гърдите с вестника и го пуснах на скута му.

— Какво ви става? — попитах. — Вие не сте религиозен.

— Ако днес ми предстои да се срещна с Бог, искам да държа в ръце неговия бестселър.

— Няма да помогне — казах. — Мислите ли, че е забравил как се опитахте да изхвърлите купата със светена вода в Мишън Долорес по време на неделната литургия и да я замените с дезинфектант за ръце?

Започнахме да рулираме и да се отдалечаваме от изхода. Докато ставаше това, стюардесите подхванаха обичайната си лекция за безопасност с указания как да използваме предпазните колани, къде да открием изходите, как да си служим с кислородните маски и кога да надуем спасителните жилетки, пъхнати под седалките ни.

Монк се наведе и започна да търси нещо под седалката си.

— Какво правите? — попитах.

— Подготвям се — отговори той и извади яркожълтата надуваема спасителна жилетка, от която въздухът беше изпуснат, и я нахлузи през главата си, като удари с лакти в ребрата мен и бизнесмена, докато се пресягаше да затегне всичките ѝ връзки.

Бизнесменът се наведе напред, за да изгледа гневно Монк, и очите ни се срещнаха.

— Той не може да плува — обясних.

— Не сме във водата — каза мъжът.

— Все още — рече Монк.

Една стюардеса се зададе надолу по пътеката, за да провери дали всички са затегнали предпазните си колани, и спря, когато видя, че Монк е облякъл спасителната си жилетка.

— Може ли да си получа кислородната маска сега? — попита Монк. — Това ще ни спести време по-късно.

Тя само поклати глава и продължи нататък. Сръгах Монк с лакът в ребрата, точно толкова силно, че да привлека вниманието му.

— Престанете — казах. — Заради вас ще ни изхвърлят от самолета.

— Ако се случи над водата, поне един от нас ще оцелее — каза Монк.

Стигнахме до пистата. Стюардесите заеха местата си, а Монк зае позицията за аварийно кацане: наведен напред, с вдигнати над главата ръце и молещ за майка си.

Самолетът набра скорост и се отдели от земята: ревът на двигателите не успя да заглуши хленченето на няколко невръстни деца и на Ейдриън Монк.

Щом достигнахме препоръчителната височина Монк предпазливо се поизправи на седалката и се огледа наоколо. Точно тогава бизнесменът до него реши да отвори своя „Плейбой“.

Не беше съкратено издание.

Монк изпищя и веднага се опита да отклони погледа си към нещо безопасно.

Погледна право напред.

Мъжът на седалката точно пред него обаче избра именно този момент да вдигне своя „Плейбой“ за да разгледа по-добре разположената на двете страници в средата снимка в цял ръст.

Всъщност, изглежда, че почти всички на борда мъже и жени, млади и стари, бяха заинтригувани да видят какво отличава жените от мъжете.

Определено вече не бяхме в Америка.

Монк се обърна ужасено към мен:

— О, Господи, ние сме на борда на порнографски самолет. Какво ще правим, когато започнат оргиите?