Каролайн Греъм
Написано с кръв (8)

Епилог

Почти винаги, дори когато един случай на хартия е решен, някои въпроси оставаха завинаги без отговор. Неразгадано остава например точно как са били замесени някои лица, които, макар и на заден план в разследването, все пак фигурираха в него. Плетеница от откъслечни сведения и нерешени загадки — завинаги обречени да тънат в тайна.

Примирил се с това, Барнаби бе решил, че никога няма да установят истинската самоличност на жената от „сватбената снимка“ на Джералд Хадли, и се бе отказал да търси отговор на този въпрос. Но една вечер Трой му се обади развълнуван и заяви, че я е открил.

Сержантът за кой ли път гледал видеозаписа на филма „Тежко изпитание“, в който с такъв успех бе играла дъщерята на шефа. По време на спортната сцена, когато разни жени се щурали насам-натам и пищели, та се късали, Трой забелязал на заден план лице, което му било смътно познато. Натиснал стопкадър и ето ти я на. Госпожа Х. от плът и кръв.

Лесно я намериха, първо се бяха обърнали към отдел „Човешки ресурси“ на Би Би Си, после и към Дружеството на актьорите. Беше регистрирана като статистка за филми и по времето, от което датираше снимката, бе работила и като компаньонка. Веднага си спомни работата, която господин Хадли поискал от нея да свърши, защото това били най-лесните сто лири, изкарани през живота й, при това, без да нарушава законите на морала. Разрешил й дори да задържи шапката и воала, но не пожелал да й обясни за какво е целият този театър. Църквата била в провинцията, недалеч от Бърнам Бийчиз. Хипотезата на Макс Дженингс бе доста близо до реално случилото се.

Бяха разкрили самоличността на жената преди около месец. Барнаби си бе взел отдавна полагащия му се отпуск, защото Къли и Никълъс скоро щяха да се приберат от турнето и той не искаше да изпуска и миг от компанията им. Двамата щяха да останат в Лондон за няколко дни, преди да си дойдат у дома.

Сега седеше, зачел се в не особено интересна рубрика на вестника, и си мислеше колко хубаво би било да ги види пак и да му разкажат всичко за драмите на сцената и извън нея, с които явно изобилстваше напрегнатият им живот толкова различен, слава богу, от неговия.

Левият му крак започна да изтръпва. Той го протегна, сви пръстите, после енергично кръстоса другия крак върху него. Котето, което си играеше с връзката на обувката му, излетя във въздуха и се приземи на възглавницата в отсрещния фотьойл.

— Том!

— Какво? — свали той вестника. — Какво има?

— Бъди по-внимателен. — Джойс вече тичаше от другия край на стаята към фотьойла. Грабна Килмовски, който моментално започна да се бори за свободата си.

— Какво направих?

— Можеше да го нараниш. — Котето бе поело обратно към канапето и с решителен вид се закатери по крачола на Барнаби.

— Сега ли си искаш чашата с вино или с яденето?

— Сега, скъпа, моля те.

Наляха му чаша „Санта Каролина Специален Резерв“, което се оказа много вкусно. Барнаби се застави да го пие на малки глътки, а не както му се искаше да го изгълта наведнъж. Утре, като дойдат децата, ще пият шампанско. От фурната се носеше чудесна миризма. Заешко печено с целина, лимон и специални средиземноморски подправки. Вътре имаше и круши масловки. Беше направил сос от топено сирене, прекарано два пъти през сито и ароматизирано с малко „Мадейра“ и препечени бадемови стърготини.

Барнаби отпи още глътчица и се облегна назад доволен. Ето това бе животът, въпреки изтръпването, което от време на време усещаше в горната част на ръката си.

Телефонът иззвъня. Джойс го вдигна от кухнята и се разнесе радостният й глас:

— О, здравей, миличка… колко се радвам да те чуя.

Неприятно предчувствие попари щастието на Барнаби. Нещо не е наред. Няма да дойдат. Или ако дойдат, няма да останат. Или ако останат, ще е само за една нощ. Навярно ще доведат и други и двамата с Джойс няма да могат да си поговорят като хората с дъщеря си и Никълъс.

— Том? — Чу се как оставя слушалката. Лицето на Джойс се появи в отвора за сервиране на храна. — Искаш ли да се чуете набързо? Обажда се само да се увери, че сме разбрали в колко часа кацат на „Хийтроу“.

— Ще я чуя, разбира се.

— Не идвай. Вдигни оттам.

Къли звучеше, сякаш се обаждаше от съседната стая. Страхотно било, че отново ще може да ги види двамата с мама. Купила в Полша невероятно резбовано дървено сандъче, в което да си слага всичките подправки. Какво ще сготви за утре вечер? Сетил ли се е да запише „Тежко изпитание“? Турнето било върхът. Режисьорът бил ужасно противен. Никълъс бил невероятен в ролята на Дон Джон. Тя самата така и не успяла да влезе под кожата на Беатрис.

Барнаби я слушаше и сърцето му преливаше от радост. Когато тя се канеше да затвори, реши, че би било разумно да я предупреди:

— Тук може да възникне малък проблем, Къли.

— Докато говореше, ръката му нежно придържаше Килмовски, който бе заспал дълбоко на рамото му и сега постепенно се свличаше надолу.

— Става въпрос за котето. Майка ти май ужасно се привърза към него.

 

 

— Няма нужда да влизаш вътре, Ейми.

— Напротив. Трябва да вляза. — Но не й стигаха силите да натисне дръжката.

Стояха на стълбищната площадка пред вратата на детската стая на Ралф. Ейми за първи път влизаше в къщата след ужасната вечер, когато за малко да умре.

Беше й трудно да мине през кухнята, по лепкавите, обрасли с плевели плочи на вестибюла, да изкачи стълбите. Но нищо не можеше да се сравни с това сега.

— Да отворя аз, а?

— Да, ако обичаш. — Ала когато Сю протегна ръка, Ейми извика: — Чакай малко!

Взе да размисля. За кой ли път — двайсети, трийсети или петдесети? — си бе представяла този момент. Сега се запита защо бе решила да влезе всъщност. Каква разумна причина би могло да има?

В края на краищата той няма да е вътре. Ще види люлеещото се конче с протъркано кожено седло и яркочервени юзди, на което я бе сложил да седне първия път, когато я бе довел в къщата — вдигна я във въздуха и я положи върху седлото. Ще види и пожарната с лъскавата броня. Книги и колички, красиви научни скици, в които се бе усъвършенствал. Но Ралф, или „останките“ му, както полицаите настояваха да се казва, лежеше заедно със сестра си под тисовите дървета в двора на църквата „Сейнт Чад“.

Сю се бе опитала да разбере удивителното великодушие на Ейми да разреши това, но напразно. Ако беше на мястото на приятелката си, щеше да уреди Хонория да бъде кремирана, а пепелта й да бъде изхвърлена в тоалетната. Накрая Сю стигна до заключението, че след като е открила истината за мъжа си — не стига, че е бил бисексуален, ами и от време на време й е изневерявал. — Ейми бе променила отношението си към него. Но грешеше. Ейми просто смяташе, че след като Хонория е била готова да убива, колкото и лудо, и погрешно да е това, за да отмъсти за единствения човек, когото някога е обичала, най-малкото, което може да се направи, е поне да я оставят да почива в същия гроб.

Сю пристъпи от крак на крак, изкашля се, за да напомни, че времето си тече, и погледна настрани. Лицето на Ейми се изопна, загуби изразителност, тя изви очи нагоре, сякаш се приготвяше за сцена на ужас. След секунда решително отвори вратата.

Свещниците още бяха там. Стаята беше пълна със свещници. Цялото помещение сигурно е сияело в светлината им, като олтар в някоя огромна катедрала. Стотици свещи. Восъчните капки се лепят по пода и навсякъде по мебелите.

Снимки на Ралф я гледаха, усмихваха се и се смееха отвсякъде. Като бебе, като току-що проходил, като юноша. Много от снимките бяха без рамки, облегнати на столчетата на свещниците. Беше цяло чудо, че помещението не бе изгоряло.

Ейми очакваше вътре да мирише, но се усещаше само постоянният дъх на плесен. Някой беше проветрявал, сигурно полицаите. Всички бяха толкова мили с нея, особено Денис Рейнбърд — погребалният директор. Когато Ейми отказа да отиде в погребалното му бюро да види скъпия починал, той я увери, че господин Лидиърд е балсамиран много красиво. Изглежда, си мислеше, че това може да е някаква утеха.

— Ето тук лежеше. — Ейми отиде до голяма маса в центъра на стаята. — Под бял копринен чаршаф.

Сю не знаеше какво да отговори. Цялата история й се бе видяла толкова отблъскваща, че за малко да припадне, когато Ейми й я разказа. Като си помисли, че Хонория е стояла тук и разговаряла с трупа, навярно дори го е прегръщала — боже господи. Дори самата мисъл бе непоносима.

— Казах ли ти, че поискал да ме види, в Испания, точно преди да умре? А тя му заявила, че ме няма.

— Ейми… колко ужасно. Той обаче сто процента е знаел, че не е вярно.

— О, да. Много добре я познаваше. Просто… щеше да е хубаво, ако се бяхме сбогували.

Ейми вдигна един ученически бележник. Един от многото, закачени около пожарната кола като малки хартиени салфетки.

— „Умен, но палав“. „Разсейва другите ученици“. „С безспорен талант в изучаването на чужди езици“. „Трябва повече да внимава“. „Обичан от съучениците си“.

— Всеки го харесваше — усмихна се Ейми. — Всичко си пише.

Сю се чувстваше все по-неловко и не на място. Стоеше до приятелката си безпомощно, направи непохватен и нерешителен жест, като да предложи утеха, но отпусна ръце.

— Мислех, че не иска деца, а той е знаел какво му е.

Затова винаги Ралф отговаряше за предпазването от бременност. А не, както казваше на жена си, защото се притеснявал от страничните ефекти на противозачатъчните хапчета, всъщност е искал да я предпази от заболяването.

Все пак трябваше да й каже. Най-трудно й бе да понесе това. Не изневерите или факта, че е имал сексуални наклонности, за които не е подозирала, а решението да носи сам кръста на мрачната истина, че щастливите им дни са преброени. Навярно се е страхувал да не я отблъсне.

— Не е заради това, сигурна съм — прекъсна я Сю, забелязала напиращите в очите на Ейми сълзи. — Искал е да ти спести мъката. Така правим, когато обичаме някого.

Ейми сякаш не я чу. Беше тръгнала из стаята, докосваше разни неща — залюля дървеното конче, подкара малка метална количка напред, после назад по ръба на рафта, надникна в ученически тетрадки. Опитваше се да вложи в действията си чувство, да им придаде значение, но само се усещаше неловко и неестествено. За нея тази стая бе призрачно място, без спомен за живот тук. Свята и същевременно безсмислена, като мавзолей.

Дръпна пердетата настрани. Слънчевата светлина заля помещението и безмилостно разкри нелепата несъвместимост между вещите, напомнящи детството на Ралф, и другите — свързани със смъртта му. Изведнъж потискащата атмосфера стана непоносима.

— Да си вървим.

— Не искаш ли да вземеш нещо? — Къщата щеше да бъде опразнена на следващия ден от фирма, наета в Принцес Ризбъро.

— Имам си това. — Пръстите на Ейми докоснаха медальона на врата й. Тя почти се затича по площадката. — Хайде, Сю.

Сю с радост я последва. Излязоха навън и тя още веднъж погледна към мрачната грамада от сиви камъни, която сега принадлежеше на Ейми, и изпита облекчение, че повече никога няма да й се налага да влиза в тази къща. Двете тръгнаха рамо до рамо по алеята към портата.

Беше красив мартенски ден. Небето бе безкраен син балдахин без нито едно облаче. Покрай алеята грееха нарциси, а под дърветата се виждаха минзухари и самакитка. Ейми затвори портата.

— Нося малко хляб — обади се Сю. — Искаш ли да нахраним патиците?

— Добре. — Поеха към Площада, а патиците, щом ги зърнаха, моментално закрякаха и се заклатушкаха към тях. — Как пък винаги разбират?

— Виждат торбите. Ако искаш, дай им кекс.

Сю не можеше да се отърве от навика да приготвя домашни закуски, макар вкъщи да бяха само тя и Ейми, и все по-често Аманда. Местните диви птици никога не са били хранени така добре. Тя подаде огромно парче кекс на Ейми.

— Да не забравим онова малкото — подсети тя Сю, докато хвърляше трохи, — дето все го избутват.

— Ще се опитам да го подмамя встрани, а ти гледай да задържиш останалите при теб.

Сю скри своето парче хляб и се отдалечи, а Ейми остана заобиколена от бутащи се нетърпеливи патици. Сю клекна край езерото и се опита да привлече вниманието на едно мъниче, което настървено се мъчеше да си проправи път било през другите, било заобикаляйки ги, но все не успяваше. Сю откъсна коричка и се замисли за Хектор — той непрекъснато й бе в главата, откакто стана истинска писателка, с договор и поръчка за втори разказ. Работното заглавие на новия разказ беше „Хектор се учи да танцува румба“, Хектор, меко казано, изглеждаше прекрасно в костюма си за латинотанци.

Сю закътка непохватно в старанието си да привлече мъничето, но то не й обърна внимание. Май щеше да е по-добре да хвърли залъче току до човката му, за да може да го изяде, преди да са го докопали другите. Ама те така се бяха скупчили една до друга…

Кексът на Ейми свършваше. Сю гледаше как разпределя последните залъчета и се замисли как в разстояние само на няколко седмици съдбите и на двете се бяха променили.

Сега Ейми беше богата. Предложиха й невероятна сума за къщата (или поне на тях двете така им се стори). И освен това вече се възстановяваше. Отначало, щом дойде у Сю, след като я изписаха от болницата, по цял ден плачеше и по цяла нощ сънуваше кошмари. По едно време Сю се беше отчаяла, защото не знаеше как да й помогне. Но сега, макар и да не спеше непробудно, Ейми поне бе престанала да плаче през деня, а вчера дори бе започнала да говори за бъдещето — питаше се например къде да иде да живее и правеше планове скоро да се залови отново с книгата си.

От своя страна Сю беше много добре. Браян бе потърсил само веднъж контакт с нея чрез адвоката й. Изпрати й писмено предложение да се върне в къщата само докато Сю се съвземе от шока да живее без него. Сю хвърли писмото в огъня.

— Къде изчезна?

— А, замислих се — изправи рамене Сю. — Извинявай.

— За какво се замисли?

Сю, която всъщност се бе радвала на мисълта, че повече никога няма да й се налага да гледа как Браян събира с език каймака на какаото си в края на чашата, за да го изяде, се усмихна.

— Чудех се дали да си сваля лещите. Очите ми сълзят малко.

— От вятъра е. Сложи си капки, като се приберем.

Сю раздаде остатъка от хляба. Мъничето така и не успя да си хапне.

— Според мен си е много добре — сподели Ейми. — Може да е малко, но не изглежда кльощаво. И перата му са лъскави.

Докато вървяха към вкъщи, видяха в далечината Рекс да разхожда мокрото си куче. Той им извика и махна с ръка. Двете го изчакаха да приближи. Отдалече си личеше, че старият човек прелива от щастие. Усмивката му покриваше половината от лицето и очите му блестяха.

— Какво има, Рекс? — запита Сю. — Долу, Монткам! Изглеждаш много доволен от живота.

— Ами… — започна той нетърпелив да сподели, но се спря. Истината беше, че току-що бе направил удивително откритие, работейки над новото си изследване върху воинските традиции. Беше установил, че хуните порязвали бузите на новородените момчета с меч, за да може бебето да вкуси кръв, преди да е опитало майчиното мляко. Радостта му от откритието на този мистериозен обичай малко се помрачи от мисълта, че няма да може да го включи в „Нощта на Хиената“.

Жените го гледаха в очакване, но Рекс си спомни какво бе преживяла Ейми наскоро и реши, че ще е по-разумно да запази новината за себе си.

— Съжалявам, какво ме попитахте?

— Чудехме се защо изглеждаш толкова щастлив — обясни Ейми.

— О, ами просто животът е хубав — грейна Рекс в усмивка. — Нали?

Старият човек докосна износеното си таке и си тръгна, последван от Монткам с танцова стъпка.

 

 

Лора с доволна усмивка изучаваше отражението си във венецианското огледало в своята жълта всекидневна. Беше красива, изглеждаше уверена и което бе най-изненадващо — щастлива. Тя, която смяташе, че никога повече няма да изпита щастие.

Бавно се обърна, погледна назад през рамо и се възхити на профила си, усети особено удоволствие от нежните диаманти, проблясващи на ушите й. Гъстата й червеникава коса падаше като водопад върху раменете, прихваната от двете страни с две шноли, украсени с перли и марказит. Лора се засмя — приличаше на изкусителна, излязла изпод четката на Бърн-Джонс^[1]. Повдигна плисираната яка на пелерината си от тежка тафта, така че да огради лицето й. Отиваше да гледа „Кавалерът на розата“ и музиката вече звучеше в главата й.

Имаше бяло вино и газирана минерална вода. Бе се приготвила, в случай че Ейдриън — предишният собственик на ирландския бюфет — реши да се отбие след операта. Винаги излизаше от колата и я изпращаше до вратата. Никога не оставаше зад волана, за да натиска клаксона. Харесваше й кавалерското му поведение. Лора отпи малко от виното и небрежно върна чашата, оставяйки още едно кръгче върху полицата над камината, която вече приличаше на олимпийското знаме.

Навсякъде около нея, както и из цялата къща, бяха пръснати кутии и кашони, а мебелите бяха покрити с калъфи. Утре ще изтупа за последно праха на това село от обувките си. И няма да остане тук нито ден повече. Не че много стоеше в тази къща напоследък. Живееше при приятели в Стоук Поджис, за да наглежда работата над новата си къща, която бе наблизо, а в Мидсъмър Уърти идваше само набързо да си вземе пощата и да прослуша съобщенията на телефония секретар.

Имаше няколко от Ейми. Искаше да се срещнат, за да изрази благодарността си, задето Лора й бе спасила живота. След третото съобщение Лора се почувства доста неудобно и изпрати пощенска картичка, в която обясняваше, че наистина няма нужда от благодарности, а пък и покрай преместването е доста заета. Ейми очевидно бе разбрала намека, защото не се отби дори когато поршето на Лора стоеше паркирано пред къщата.

Лора нямаше никакво желание да й припомнят страховитата трагикомедия, на която бе станала свидетел в „Грепшъм Хаус“. После полицаите я откараха в участъка и много настояваха да изпие силен подсладен чай, който тя не искаше, но те все й повтаряха как добре действал след преживян шок. Лора се опита да им обясни, че всичко се случило толкова бързо, та не бе останало време да изпадне в шок.

Беше счупила някакъв прозорец, провря се през дупката и хукна нагоре по стълбите към стаята, откъдето й се струваше, че идват писъците. В мига, в който влезе, Хонория пусна Ейми, бързо отиде до прозореца, седна на перваза и се люшна назад. Краката й щръкнаха сковано във въздуха и след част от секундата изчезнаха. Не извика нито докато падаше, нито като се удари в земята. Всичко свърши за миг.

Лора още не бе разбрала какво точно се бе случило, но нямаше и желание да разбира. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, бе, че решението й да отиде у Ейми, вместо да й се обажда по телефона, както бе предложил главен инспектор Барнаби, за да й предложи да се срещнат някъде другаде, се бе оказало животоспасяващо, погледнато в ретроспекция. Така и не видя снимката в медальона на Ейми, заради която двете трябваше да се срещнат, но полицаите я увериха, че това вече няма значение. Сега й се искаше само да забрави за цялата тази бъркотия, което и правеше доста успешно.

Особено я изненада бързината, с която се бяха променили чувствата й към Джералд Хадли. (Сега вече винаги го назоваваше и с двете му имена, когато мислеше за него.) Скоро след като научи за двойствения му живот и хомосексуалните му наклонности, маниакалната страст, която бе направлявала някога дните й, изчезна по мистериозен начин, при това без остатък. Сякаш се бе освободила от тайнствена магия — също като Титания.

Лора се зачуди дали бързината и лекотата, с която възвърна спокойствието си, не означават, че е повърхностна личност. Но мисълта не й бе съвсем неприятна. В много отношения повърхностното отношение към живота определено имаше своите предимства.

Специфичният рев на ретро кола марка „Йенсен“ прекъсна приятните й разсъждения. Лора си взе чантата. На излизане спря за малко пред своя принц от петнайсети век и меланхоличното му изражение я накара да се намръщи. Винаги бе изпитвала привързаност към това момче, но днес за първи път усети раздразнение и се запита дали не беше проявила прекалено развинтена фантазия, като бе съчинявала толкова много трагедии, за да си обясни тъгата му. А той навярно просто не е бил в настроение — още един нацупен пубертет.

— Горе главата — потупа го Лора по ръката. — Може изобщо да не стане така, както си го мислиш.

Звънецът на входната врата иззвъня. Беше Ейдриън. Тя хвана малката позлатена верижка, която висеше отстрани на картината. Дръпна я. И изгаси лампата.