Том Барнаби се беше затъжил за дъщеря си. Къли бе заминала с посредничеството на „Артс Каунсил“ за Източна Европа, където представяха „Много шум за нищо“. Тя играеше Беатрис, а Никълъс (неин съпруг от осемнайсет месеца) бе избран за колоритната, но съвсем второстепенна роля на Дон Джон. Прие да я изпълнява, след като Кралският Шекспиров театър, където работеше от година, не успя да му предложи онези роли, за които си мечтаеше всеки миг извън сцената.

Двамата дойдоха при родителите на Къли вечерта преди заминаването и Том, който добре познаваше Никълъс и още по-добре дъщеря си, забеляза зараждащо се помежду им напрежение. Никълъс очевидно бе разкъсван от две противоречиви чувства: от една страна, гордост от успеха на жена си и, от друга — недоволство от задълбочаващото се разминаване в професионалната им реализация. Къли бе сложила допълнително сол в раната с участието си във филма „Тежкото изпитание“ — авторитетна продукция, заснета по поръчка на Би Би Си, — който щеше да бъде излъчен, докато двамата бяха в чужбина.

Никълъс, естествено, можеше да откаже ролята в „Много шум за нищо“ и да виси в Лондон в очакване на нещо по-добро, но както бе признал на тъста си вечерта преди заминаването, бе решил в никакъв случай да не оставя Къли да преброди половин Европа без него в компанията на дванайсет мъже актьори. Двамата с Никълъс седяха в оранжерията тогава с по чаша „Клер Вели Шираз“. И Том, наблюдавайки красивото си момиче да идва към тях под ръка с майка си, моментално се съгласи с мотива на зет си.

Не ставаше дума за липса на доверие у Никълъс към младата му съпруга, Барнаби беше убеден. Проблемът се коренеше в изпитваната от него неувереност. Все още не му се вярваше, че заслужава такова бижу. Дори в деня на сватбата, когато младоженците летяха на крилете на пълното щастие, Барнаби съвсем ясно бе доловил сянката на това неверие.

Нямаше ги от близо две седмици, но затова пък им бяха оставили нещо, което да напомня за тях — очарователно руско сиво коте, Килмовски, с което се бяха сдобили малко преди да им предложат турнето. Поне Джойс смяташе, че е очарователно. За Барнаби си беше ужасна напаст. Вече не можеше да седне, без да провери дали дребното не се е скрило под възглавниците на фотьойла, нито да отвори врата, без да чуе предупредителния писък на жена си. Вчера вестникът беше съдран на парченца върху изтривалката, не ставал за четене, преди да е напишкан.

И сякаш отсъствието на дъщеря му и присъствието на котето не му бяха достатъчни, та съдбата го изправи и пред трето нещастие — да спазва диета. Барнаби винаги е бил едър мъж, но преди две години се захвана да готви, подтикван най-вече от инстинкта си за самосъхранение, защото манджите на Джойс бяха толкова несполучливи, че поканените на вечеря приятели обикновено си носеха храна от вкъщи.

Готварството му прилегна като портокалов сок на патешко месо и той откри, след като години наред бе преглъщал неописуеми и безвкусни буламачи, последвани от хапчета против киселини, че по природа има кралски апетит. Само дето с неговия късмет се оказа, че има апетита не на кой да е крал, а на Хенри Осми.

Дори за човек с ръст 189 см не беше здравословно да мъкне 102 кг и при последния профилактичен преглед го бяха предупредили да отслабне поне десетина килограма. И той се опитваше. Наистина полагаше усилия. Но беше ужасно трудно. В момента омиташе филийка препечен хляб, след като за нула време бе глътнал вареното си яйце.

Джойс натисна копчето на кафеварката, без да сваля очи от прозореца. Очакваше пощальона, надявайки се да пристигне картичка или писмо от Полша, където трупата щеше да представя „Много шум за нищо“ в продължение на две седмици. Знаеше си, че надеждите й са напразни, защото Къли беше доста небрежна в това отношение (меко казано). По-вероятно бе Никълъс да изпрати някой и друг ред.

Джойс много се тревожеше и за двамата, макар здравият разум да я убеждаваше, че внушителна организация като „Артс Каунсил“ никога не би изложила на опасност група английски актьори. Само че Източна Европа й се струваше толкова размирна — човек никога не можеше да бъде сигурен дали безопасният днес район, утре няма да се превърне в бойно поле. В ума й се въртяха плашещи думи и изрази като „нестабилно правителство“, „партизани фундаменталисти“, „расови размирици“, „безотговорна стрелба на границата“, „снайперисти по покривите“.

Тези нерадостни мисли бяха грубо прекъснати от бесен вик. Джойс се извърна и видя как съпругът й сграбчва котето за кожата на вратлето и го вдига във въздуха.

— Какво правиш, по дяволите? — спусна се тя към двамата. — Дай ми го. Веднага, Том! — Килмовски се сгуши в ръцете й. — Как може да си толкова лош с него?

— Току-що мина през мармалада ми.

— Той не разбира. — Джойс целуна сивото кадифено триъгълно носле. — Нали? — Котето примижа срещу нея с кехлибарените си очи. — Горкото мъниче.

Тя остави Килмовски внимателно на килима, при което той моментално се отправи към ръба на покривката, впи нокти в нея и тръгна да се катери нагоре към масата.

— Виж го само! Виж!

— Остави го на мира. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря. — Барнаби хвърли поглед към часовника. Беше почти девет и половина. — По-добре да вървя. — Докато си обличаше палтото, телефонът иззвъня. — Би ли вдигнала, скъпа. Кажи им, че съм тръгнал.

— Може пък да е за мен — подразни се Джойс. — Имам доста широк кръг от приятели, някои от които ми се обаждат от време на време.

— Разбира се, че имаш. — Барнаби се върна, увит в тежко палто от туид, рибена кост в черно и бяло. — И разбира се, че ти се обаждат. — Той целуна студената й буза. — Ще се прибера към шест.

Обръщайки се към вратата, Барнаби сърдито изгледа котето, което се бе настанило с цялото си достолепие в самия център на подноса с храната му. Килмовски отвърна на погледа му, кръстосвайки очи с усилие, и тихичко пръцна.

Денят беше отвратителен. През нощта беше валяло, а утринният студ бе превърнал мокрите улици в стъкло. Барнаби внимателно караше синия си форд „Орион“ и в резултат пътят му отне два пъти повече време от обикновено. С изключителна предпазливост се провря през главната порта на полицейското управление и въпреки това задните гуми поднесоха настрани. Едва не се сблъска с тръгналия да излиза микробус на криминалистите. Паркира бавно на отреденото му място и също толкова бавно тръгна по хлъзгавия асфалт към сградата.

Дежурната вдигна очи от бюрото.

— Добро утро, сър. Опитаха се да се свържат с вас вкъщи. Имаме случай.

Барнаби махна с ръка, че е чул, и се насочи към кабинета си. Тъкмо пресичаше коридора, разделящ Криминалния отдел от същинското полицейско управление, и ето че насреща му напето крачи неговото момче за всичко. Гавин Трой беше облечен в дълго, пристегнато с колан черно кожено палто, чиито поли шумно се удряха в ботушите му. Късо подстриганата му рижа коса бе скрита под тъмен каскет, а на носа проблясваха металните рамки на очилата, с които обикновено шофираше. Приличаше на офицер от специалните части.

Барнаби веднага изгони от ума си това сравнение, защото нямаше желание да доставя удоволствие на Трой дори мислено, а подобна асоциация без съмнение би поласкала сержанта. Разстоянието помежду им се скъси и Том забеляза свъсените вежди на Трой, който явно бе в лошо настроение.

— Добро утро, сержант.

— Добро утро, шефе. Имаме убийство. — Трой се завъртя кръгом на пета и влезе в крачка с началника си. — На бюрото ви е.

— Това се казва новина.

— В Мидсъмър Уърти. Информацията ни е оскъдна. Жената, открила трупа, някоя си госпожа Бънди, била в такава истерия, че не успели да измъкнат от нея нищо смислено. — Трой избърза напред и отвори вратата на кабинета. — От Съдебна медицина току-що тръгнаха.

— Да. Едва не се сблъсках с тях.

— Доктор Булард е там.

— Вече?

— Живее в съседното село. Чарлкоут Луси.

— Да, вярно. — Барнаби седна зад бюрото и взе доклада.

— Жертвата е мъж — съобщи Трой. — Намерен в леглото…

— Благодаря. Мога да чета.

— Както искате.

Трой зачака, криейки нетърпението си, докато Барнаби разчисти бюрото — операцията включваше два рапорта и няколко продължителни телефонни разговора за разпределяне на текущи задачи.

Главният инспектор не си бе направил труда да си свали палтото и в топлата сграда се чувстваше доста добре, но щом излезе навън, леденият въздух изцеди за нула време топлината от тялото му. Белите му дробове се свиха конвулсивно, задавени от студената струя, а устните му изсъхнаха и премръзнаха до такава степен, че залепнаха една за друга.

Влязоха в колата, Трой нахлузи черните шофьорски ръкавици от свинска кожа (с дупки на кокалчетата на пръстите и закопчалка на китката), включи отоплението на най-високата степен и бавно запълзя по Костън Хай Стрийт. Беше изключително умел шофьор, но имаше склонност да проявява прекалено голямо самочувствие на пътя и понякога го демонстрираше с доста неразумни маневри. По време на работа не поемаше излишни рискове, но Барнаби се чудеше дали се държи така и извънработно време. Точно сега сержантът внимателно напредваше по шосе А407, по определено благоразумен за него начин. Свъсените му вежди, подчертавали така ясно лошото му настроение от преди половин час, сега се бяха поотпуснали, но лицето му си оставаше все така намусено.

— Какъв ти е проблемът тази сутрин?

— Нямам проблеми, сър.

Всъщност имаше — братовчед му Колин. Синът на леля му по майчина линия. От години беше трън в очите на Трой. Навремето с лекота вземаше изпитите, които Трой едва изкарваше с кървава пот на чело. Сладкодумен и саркастичен, Колин винаги се надсмиваше над нещата, на които братовчед му държеше най-много. Трой имаше чувството, че Колин възприема начина му на живот като някакво комедийно забавление. Неведнъж бе наричал сержанта „Рамбо“. Снощи се бе отбил у леля си Бети, където беше и Трой — и двамата бяха дошли по един и същи повод, да поднесат подаръци за рождения й ден. Колин намигна на братовчед си, сваляйки мръсното, овехтяло кожено яке, под което се показа тениска с надпис: „Когато стане трудно, умните се покриват“. Колин скоро бе завършил университета и за огромна радост на Трой все още не бе успял да си намери работа.

— Тези хора ме разсмиват — изтърси Трой мрачно. Барнаби благоразумно замълча при неочакваната забележка. — Хората, които не уважават полицията — поясни сержантът, даде мигач и внимателно пое по хлъзгавото шосе. — Ама да ги видиш, ако ги оберат на улицата или ограбят жилището им, или пък им изчезне тъпата кола. Тогава бързо-бързо се сещат за нас. — Трой така стискаше волана, че ръкавиците му всеки момент щяха да се разпорят по шефовете или поне така изглеждаше.

Барнаби слушаше с половин ухо. Желанието да разбере причината за лошото настроение на Трой се беше изпарило. Причини колкото щеш, защото Гавин бе ходеща грамада от комплекси. Освен това изпитваше неутолима нужда да му се възхищават, а като се има предвид настоящото отношение към полицията, явно нямаше никаква опасност един сержант да задоволи подобна нужда.

Главният инспектор се разсейваше и от появилото се неприятно чувство в стомаха, който му се струваше голям колкото търбуха на кита, глътнал Йона, и скромната му закуска — препечената филийка и единственото варено яйце — сякаш подскачаше от едната гладна стена на другата като самотен чорап в автоматична сушилня.

— Ето там, шефе.

Гумите на колата хрущяха по селския мегдан, наскоро поръсен с едър пясък. Един фиат „Панда“, микробусът на Съдебната медицина и синята „Вива“ на Джордж Булард бяха паркирани в алеята пред красива къща с изящна дърворезба на кепенците. Трой спря на няколко метра от алеята.

Беше много тихо. Чуваше се сърдитото крякане на патици, които се пързаляха неуверено по замръзналата повърхност на своето езерце, пееха и доста горски птици, макар за Трой да бе напълно непонятно как е възможно да намерят какво да възпяват в ден като този. Обгърна с поглед подредените в безупречен полукръг скъпи, прекрасно поддържани къщи. Покритите със скреж дървета и храсти в градините блестяха и отразяваха студената зимна светлина. Само поставените на видно място алармени системи разваляха впечатлението, че са попаднали в картина, изобразяваща съвършен коледен пейзаж.

Барнаби и Трой тръгнаха по твърдия като камък път към „Плоувърс Рест“ и стъпките им чаткаха, сякаш бяха подковани коне.

Полицай на портата обясняваше на малка група любопитни, събрани около къщата с надежда и интерес, че няма нищо за гледане, така че, ако обичат, да се разотиват. Разтвори ръце встрани, тръгна към зяпачите и като метла ги помете на няколко крачки встрани. Беше го правил неведнъж, но хората всеки път се примъкваха отново напред. Скоро щяха да сложат загражденията и проблемът с удържането на любопитните щеше да бъде решен. Имаше нещо в оранжевите пластмасови бариери, което вдъхваше респект. Щом се появяха, зяпачите рядко се престрашаваха да ги местят или прескачат, колкото и ентусиазирано преди това да са се опитвали да преминат отвъд невидимата линия, пазена от дежурен полицай.

На входната врата на сградата също стоеше униформен, който ги посрещна с думите:

— Горе вляво, сър.

Ненужна информация. Барнаби усети миризмата на кръв още във вестибюла. Горе миришеше още по-силно — и бездруго измъченият му стомах се разбунтува.

Малката спалня беше пълна с хора. Криминалистите: трима мъже и една жена с крака и ръце, увити в полиетилен, фотограф. И тялото на мъж по хавлия, проснато между леглото и гардероба. Краката му сочеха към вратата, главата, или каквото бе останало от нея, беше по-близо до провисналата от леглото завивка.

— Намерихте ли с какво са го подредили така? — Барнаби застана на прага, не докосна вратата, нямаше намерение да влиза и в стаята. Показаха му тежък свещеник, оцапан с кръв и кичури коса, вече прибран в найлонов плик и надписан. — Къде е докторът?

— В кухнята, господин главен инспектор — отвърна фотографът, млад мъж с къдрава коса и красива усмивка, която професията му ни най-малко не бе успяла да помрачи. Приятно е да видим слънце за разнообразие.

Барнаби едва си показа лицето и Джордж Булард, който седеше на масата с някаква жена, бързо се изправи. Поведе Барнаби и Трой обратно към вестибюла.

— Не мога да говоря пред нея. Все още е в ужасно състояние.

Тримата стояха притиснати един до друг в неудобния тесен коридор, дръжката на дрешника се впиваше в гърба на Трой.

— Преди да сте ме попитали — станало е между единайсет вечерта и един през нощта. Може да е било и малко по-късно, но засега не мога да дам по-точен час. Който го е направил, трябва да е бил бесен. Нанесен е силен удар в центъра на челото, който вероятно го е убил, но ударите продължили…

— Да, Джордж. Видях. Значи са били лице в лице?

— Несъмнено. Не е имало промъкване зад гърба. — Докторът носеше чаша, пресуши я и я подаде на сержант Трой. После си взе палтото, преметнато върху перилата, и добави: — И борба не е имало, според мен.

Вестибюлчето съвсем се задръсти, когато пристигна и техническият екип с видеокамерите си, и Джордж Булард се опита да се измъкне навън. Барнаби и Трой отново отидоха в кухнята, където жена полицай утешаваше нещастната госпожа, открила тялото. Помещението бе много задимено и ноздрите на Трой потрепнаха доволно.

Когато за първи път чу името Бънди, Барнаби си бе представил пълничка жена на средна възраст. Като на карта от тесте за детската игра „Щастливи семейства“. С колосана престилка и ръце, оцапани до лактите с брашно. Бъбрива, малко клюкарка, но добродушна. От онези, дето биха „направили всичко“ за теб.

Жената пред него обаче беше слабичка, сигурно нямаше и трийсет, и беше облечена с черен поло-пуловер и лъскав найлонов гащеризон — каре в розово и бяло, — дълъг до коленете, а отдолу се виждаше клин. Беше кръстосала и здраво притиснала ръце към плоските си гърди, дългите й нокти жестоко се бяха впили в плътта под раменете. Барнаби подозираше, че ако отпусне тази хватка, цялото й тяло ще започне да се тресе. Лицето й непрекъснато се движеше — ту мигаше, ту устните й потрепваха. И все въртеше шава, сякаш искаше да се отърве от нещо ужасно, запечатало се в ума й. Барнаби седна до масата. Трой се отдръпна, облягайки се на плота до мивката, извади омачкан бележник и свали капачката на химикалката си.

— Госпожа Бънди?… — Тя се втренчи в неразтворената захар на дъното на чашата пред нея. — Навярно е било ужасен шок за вас.

След продължителна пауза грижливо начервените й устни беззвучно оформиха думата „да“. Изкашля се и повтори отговора си, после добави с едва доловим шепот:

— Досега не бях виждала мъртъв човек.

— Съжалявам — отрони Барнаби. Даде й още малко време и попита: — В състояние ли сте да ми помогнете, като отговорите на един-два въпроса?

— Не знам. — Тя отпусна ръце и посегна с треперещи пръсти към кутията с цигари, оставена до пепелник, наполовина пълен с угарки. Извади запалка от джоба си, запали и пое дълбоко дим със затворени очи. — Горе не се качвам повече! — изпищя, явно неспособна да контролира гласа си. — Не и в онази стая.

Зад гърба й Трой завъртя очи към тавана — тази направо преиграваше. Забеляза, че полицайката го наблюдава, и й смигна съучастнически. Тя го изгледа студено.

— Не, не. Разбира се — побърза да я увери Барнаби. — Всъщност повече ме интересува какво се е случило, преди да откриете господин Хадли.

— О — имаше известна едва забележима нотка на успокоение, но и объркване. — Искате да кажете на път за тук ли? Дойдох с рейса.

— По-скоро като идвахте към къщата, госпожо Бънди. Забелязахте ли нещо необикновено?

— Какво ще да е това нещо?

Ами ако знаехме, нямаше да те питаме, ама че гъска, негодуваше Трой. Цял ден щяха да се мотаят тук, ако продължаваха с това предпазливо темпо. Той стрелна с алчен поглед лъскавата кутия на масата — седем от двайсетте цигари бяха в пепелника. Трой реши, че би могъл да унищожи останалите, без изобщо да му се опрат.

— Ами портата зееше отворена. Което значи, че пощальонът е идвал. Никога не я затваря, даже след като господин Хадли взе, че сложи надпис. Та я затворих след себе си и тръгнах по алеята и — искахте нещо необичайно, — ами нямаше как да не забележа, че пердетата все още бяха спуснати. Долу във всекидневната и в спалнята на господин Хадли. И после реших да си отключа…

— Имате ключ?

— О, да. Всички хора, при които чистя — добави тя с трогателна гордост, — са ми дали ключ. Ама вратата беше залостена отвътре. Постоях малко, чудех се какво да правя, после заобиколих отзад. Реших да опитам през задната врата, през кухнята, макар да се съмнявах, че ще е отворена. Няма свястна секретна брава, но се заключва с две резета — едно горе, едно долу. Както и да е, вдигам аз резето и тя взе, че се отвори.

— Ей така, без проблеми?

— Да. Отидох във вестибюла и извиках: „Ало…“

— Имаше ли нещо в пощата, госпожо Бънди?

— А, нямаше! Сега се сетих, като попитахте.

— Продължавайте.

— Сложих си престилката…

— От вкъщи ли си я носите?

— Не. Виси на закачалка в килера заедно с парцала за бърсане на прах. — Тя си пооправи с потупване косата — сламеноруса въздушна прическа: тупирана, напръскана с лак, намазана с гел и жестоко изрусена. — После забелязах, че не само не е закусил, ами дори не беше извадил нищо на масата. И какво да си помисли човек при това положение — спуснатите пердета и така нататък, — зачудих се дали не се е разболял нещо. Малко се притесних, да си кажа правичката. Не ми се искаше да се качвам горе, след като можеше още да е в леглото — мъжът ми е малко странен по отношение на тия неща. От друга страна обаче, не можех да се захвана за работа, без да знам има ли някой в къщата, или не. Ако разбирате какво искам да кажа.

— Да, да — увери я Барнаби. — Напълно.

— И тогава… — Ето го. Черното сърце на историята. Тя се обви с ръце и ноктите й отново се впиха в плътта й.

— Отидох в стаята му…

— Вратата отворена ли беше?

— Да.

— Лампата светеше ли?

— Да! — изкрещя госпожа Бънди и се удари с юмруци по челото, подтикната от свирепа омраза към спомена. — О! Защо ми трябваше да влизам там. Миризмата… миризмата… трябваше да се досетя по миризмата. Защо просто не се върнах долу и не се обадих на някого? Но човек не мисли в такива случаи, нали?

— Разбира се, че не мисли, скъпа — опита се да я успокои полицайката.

— Цял живот ще ми е пред очите. Сигурна съм. Докато съм жива, все ще ми е пред очите.

Може и да се окаже вярно, помисли Барнаби. Образът ще се промени, разбира се, но неизбежно ще й се явява хиляди пъти. Лош ден за госпожа Бънди, определено.

Мислено тя вече бе избягала обратно в кухнята. Налагаше се Барнаби да я върне на горния етаж, колкото и да не му се искаше.

— Пипахте ли нещо в спалнята?

— Боже! Шегувате ли се? — за първи път в гласа й се усети някакъв живец. Сякаш беше възмутена. — Толкова бързо слязох долу, че чак летях.

— Видяхте ли…

— Него го видях. Това видях. Един поглед и хукнах надолу. Ясно ли е? — Тя се надвеси през масата и навря лице на сантиметри от неговото. Барнаби усети, че жената или ще замахне срещу него, или ще избухне в сълзи.

— Добре. Добре, госпожо Бънди. Благодаря. — Гласът му бе изключително спокоен. Погледна към младата полицайка. — Май е време за по чаша чай.

Докато чакаха чая, госпожа Бънди задълбочи познанството с цигарите пред себе си. В пепелника вече се мъдреха девет омазани с червило угарки. Трой отклони поглед на другата страна.

Сержантът беше много изнервен човек. Не можеше да пуши в кабинета. Не можеше да пуши в колата. Не можеше да пуши, докато е на работа. (Не и когато бе на работа през деня.) А сега, след като вече бе доказана вредата от пасивното пушене, трябваше да е адски внимателен къде и кога пуши дори вкъщи. Защото Талис Лийн — любовта на живота му и най-добрата причина един мъж да живее — беше само на две, а белите дробове на двегодишните бяха изключително уязвими. Точно тази сутрин Трой се бе озовал в тоалетната за цигарата след закуска, при това не само пушеше с удоволствие, но и издухваше дима през прозореца. Аз съм застрашен вид, това е — разсъждаваше той тъжно, поемайки като недостоен заместител чаша силен чай.

— И така, госпожо Бънди — започна главният инспектор със спокоен непринуден тон, сякаш обсъждаха времето, — върнахте се в кухнята.

— Да — отсече госпожа Бънди.

— И после какво?

— Повърнах — вдигна тя брадичка по посока на Трой. — Ей там.

Макар умивалникът да лъщеше без петънце, сержантът подуши придирчиво, взе си бележника и бързо се отдръпна по-надалеч.

— После звъннах на Дон в работата и той се е свързал с вашите хора. Дойде чак дотук, но не го пускат да влезе.

— Така е. Съжалявам за това — извини й се Барнаби. — Няма да ви задържа нито минута повече от необходимото. — Отпи от чая, който беше великолепен. — На сушилката има много чаши. Често ли посрещаше гости господин Хадли?

— Много рядко — поклати шава госпожа Бънди.

— Само оная група от селото се събират при него редовно. Един път месечно. Пишат заедно — разкази и такива работи — в гласа й имаше нотка на оправдание и тя се усмихна за първи път. — Има ги всякакви, нали знаете?

— Така е — усмихна й се Барнаби на свой ред и доловил с периферното си зрение, че Трой се кани да заговори, вдигна леко ръка да го спре.

— А дали бихте могли, госпожо Бънди, да ми кажете имената на някои от членовете на групата?

— Кой е бил тук снощи, не знам. Но понякога идват госпожа и господин Клептън от съседната къща — посочи тя вляво. — Идват и Лидиърдови от „Грешъм Хаус“. Тя е шестата къща от тази страна на Площада. Голяма сграда. С палмички на портата. Аз и за тях работя. Само мия подовете.

— Съпрузи ли са тези?

— О, не. Мис Хонория и снаха й — госпожа Лидиърд — тя е сладка. Жал ми е за нея. Нямат дори телевизор.

— Отдавна ли работите за господин Хадли?

— От близо десет години. Откакто купи къщата. Идвам един път седмично и всеки последен четвъртък в месеца. Прането си праща в пералня.

— Значи го познавате добре.

— Не бих казала. Беше доста сдържан. За разлика от някои мои работодателки. Често ми се случва, едва съм започнала и те: „Днес съм толкова разстроена, Каръл. Хайде да си починем и да изпием по чаша чай.“ Сядаме и те ми разправят всичко. Не и господин Хадли. Много бе затворен. Честно казано, мисля, че сега го познавам точно толкова, колкото и в деня, когато започнах работа при него.

— Какъв беше като работодател?

— Особен. Всичко трябваше да си остане както е. Книги, статуетки — трябва да се връща, където е било. Но поне те оставяше да си вършиш работата, без да те надзирава. Не като някои други.

— Значи няма госпожа Хадли?

— Беше вдовец. Ще видите снимка от сватбата им върху бюфета във всекидневната. До нея винаги има ваза със свежи цветя, като в гробница. Много тъжно. Човек би си помислил, че с времето ще му помине малко, но не.

— Знаете ли кога е починала госпожа Хадли?

— Нямам представа.

— А някаква идея защо са го…

— Не, никаква! И вече искам да си вървя. — Погледна към полицайката умолително, сякаш жената имаше решаващ глас за съдбата й. Гласът й отново бе започнал да трепери.

— Почти свършихме — увери я Барнаби. — Бих искал, ако може, да хвърлите един поглед тук и в хола и да видите дали не липсва нещо.

— Всичко си е на мястото. — Госпожа Бънди се изправи, поглеждайки към полицайката. — Бихте ли… — Двете излязоха от стаята заедно и почти веднага се върнаха.

— Снимката е изчезнала. От сватбата.

— Нещо друго?

— Как мога да разбера от един поглед?

— Вероятно ще се наложи да говорим пак с вас.

— Не и тук. Няма да стъпя тук повече. Докато съм жива.

— Не се тревожете. Ще бъде у вас или в управлението, където предпочитате. Налага се да ви вземем отпечатъците, просто за да ги разпознаваме сред останалите пръстови отпечатъци тук.

Полицайката помогна на госпожа Бънди да си облече палтото, отвори вратата на кухнята и веднага прилежно я затвори. Хвана госпожа Бънди под ръка, заведе я настрани и тихо й предложи подкрепа, посъветва я евентуално да се обърне към психолог. Записа й един-два адреса и телефонни номера.

Тежки стъпки по тясното стълбище, препъване, трополене известиха, че Джералд Хадли завинаги напуска дома си. След няколко минути си тръгна и госпожа Бънди. Така полицаи и следователи останаха единствените обитатели на „Плоувърс Рест“.

— Твоя е, Том. — Обри Марийн стоеше на прага, все още опакована в защитен полиетилен. — Ние слизаме долу.

Прозорците в спалнята на Хадли бяха широко отворени, но въздухът все още вонеше на премазана плът и съсирена кръв. Единствено тъмното лепкаво петно на шарения килим подсказваше за жестокото насилие, извършено преди няколко часа в стаята. Всяка костица, и най-малката, всяко петънце сиво вещество, всяко късче кожа бяха старателно остъргани и прибрани за изследване, което, при малко късмет, щеше да помогне в разкриването на загадката.

Тук-там стаята бе украсена със скъпи, но мрачни репродукции. Тежко дъбово дърво и голям гардероб в подобие на регентски стил^[1]. От двете страни на леглото имаше нощни шкафчета с позлатени филигранни дръжки. Скрин от орехово дърво, по-скоро в стил от времето на крал Джордж, върху който стояха с леко изненадани изражения два Стафордширски лъва — боядисаните им в черно, намачкани гриви, изплетени от вълна, блестяха от алуминиев прах, както всяка друга гладка повърхност в стаята. Виждаше се и бронзов свещник — двойник на този, с който е било извършено убийството. На по-отдалеченото от местоположението на трупа шкафче бе оставена гарафа с вода, захлупена с обърната чаша, будилник и връзка ключове. Барнаби огледа ключовете.

— Карал е тойота „Селика“.

— Много хубава, при това.

Трой беше отворил едното крило на гардероба и сега плъзна ръка зад другото, за да освободи резето в горния му край. Две трети от пространството бе заето от дрехи, окачени на закачалки: костюми, блейзъри, палто, старателно изгладени панталони, закачалка за вратовръзки, а останалата част — от осем подредени едно над друго плъзгащи се чекмеджета с прозрачни капаци, в които имаше ризи в пликове, бельо, чорапи и меки скъпоструващи пуловери от кашмир и агнешка вълна, до един маркови. Трой извади една риза и огледа безупречните й бели гънки с уважение. Бележка с изобразено на нея пернато оповестяваше, че изрядният вид на разглежданата дреха се дължи на пералня „Кафявата птица“. Сержантът я върна внимателно на мястото й, отстъпи крачка назад и се загледа за миг в красиво подредените купчини дрехи. Войнишкият ред и чистотата им сгряваше сърцето му. Сам той всяка сутрин оставяше безукорен ред и съвършена чистота вкъщи и тежко и горко на Морийн, ако вечерта не беше същото.

При един от редките случаи, когато той и шефът бяха отишли да пийнат по едно след работа, Барнаби сподели как понякога имал чувството, че сержантът е против убийството не толкова, защото е недопустимо насилие над човешката душа, а защото нарушава реда, създава хаос. Забележката обиди и ядоса Трой — все едно беше някакъв безчувствен и безнравствен маниак на тема ред. Бе разсъждавал над това доста след като се бяха разделили с главния инспектор. Но размислите го бяха ядосали още повече, понеже интроспекцията не бе неговата силна страна и той винаги се стремеше да избягва опасностите, скрити в нея. Сега отново се спаси от тях, като се върна към реалността пред себе си и се залови за работа, плъзгайки чевръсто пръсти в джобовете на дрехите по закачалките. Само чиста носна кърпичка — много вълнуващо, няма що!

— Я виж това.

Барнаби стоеше до леглото, оголено от криминалистите. На дюшека се мъдреше раирана пижама. Трой, който послушно застана до шефа си, за да погледне каквото му бяха наредили, доста се зачуди как да реагира. Пижама като пижама.

— Много е хубава, шефе.

— Защо не я е облякъл?

— Какво имате предвид?

— Съблякъл се е, но вместо да облече това, е навлякъл хавлия.

— Вероятно е отивал да се къпе.

Барнаби изръмжа и се вмъкна в доста спартанската баня, в която се влизаше непосредствено от спалнята. Приличаше на малка сауна. Стените и таванът бяха покрити с чамова ламперия. Над мивката имаше двукрило огледало и рафт с дървена купичка със сапун за бръснене и четка с дръжка от слонова кост, както и ролекс „Ойстър“. Главният инспектор отвори шкафчето — нищо особено: обичайните болкоуспокояващи, лейкопласт, памук, капки за очи и дезодорант. Нямаше пара по стъклото, нито капчици вода по стените, но след дванайсет часа и при студа навън не би могло и да има. При аутопсията щеше да стане ясно дали Хадли се е киснал във ваната, но не и дали само е възнамерявал да го направи.

Трой довърши огледа на гардероба, провери съдържанието на кутия с ръкавели, копчета за яки и други съвсем обикновени аксесоари и извика:

— Нищо няма в гардероба. Ще прегледам скрина.

— Добре — отвърна Барнаби, макар да знаеше колко повърхностни щяха да изглеждат всичките им наблюдения в сравнение със заключенията на криминалистите, чиито доклади ще са на бюрото му по някое време в рамките на следващите четирийсет и осем часа.

— Шефе? — Барнаби се върна в спалнята. — Имаме обир.

— Виж ти.

Барнаби се наведе и надникна в четирите чекмеджета — две малки, под тях две големи. Бяха застлани с карирана хартия, чиято повърхност бе леко импрегнирана — не е идеалният вариант за полицейско разследване, — и всичките бяха празни.

— Странно — измърмори Барнаби.

— Нищо странно не виждам в кражбата на дрехи в такова време. Всеки клошар би се радвал на допълнителна топлинка.

— Може да не е имало дрехи в чекмеджетата. И изобщо не съм убеден, че става въпрос за случайно престъпление. В банята има ролекс „Ойстър“. — Трой подсвирна. — Нито един дребен крадец не би се отказал от часовник, дори и да не знае истинската му стойност.

— Така е, така е — съгласи се сержантът. — Жалко, че задната врата не е била заключена, защото сега не можем да разберем дали убиецът е щял да я разбие, за да влезе.

— Е, който и да е бил, явно се е движил много тихо, иначе Хадли щеше да го чуе и да слезе долу.

— Може и да е възнамерявал. Дочул е нещо, като се е събличал, нахлузил е хавлията, за да види какво става, но са го изпреварили. Това би могло да обясни защо не си е облякъл пижамата.

Барнаби излезе на стълбищната площадка и отиде да разгледа втората спалня. Беше по-малка от първата и служеше за склад. Кутии с боя, тапети и стълба. Прахосмукачка, облегната на дъска за гладене. Два кафяви кожени куфара — единият малко по-голям от другия, който беше със средни размери. Барнаби си отбеляза наум да пита госпожа Бънди дали е имало трети куфар.

Дръпна настрани светлобежовите кадифени пердета и погледна към Площада.

Подвижната лаборатория беше пристигнала — дълга сглобяема сграда, свалена буквално (и хидравлично) от каросерията на огромен камион и разположена до езерцето с патиците. Местните вече се отдалечаваха на групички от къщата.

— Слизаме — викна той.

Трой, който пробваше ролекса на ръката си, въртейки китка пред огледалото в банята, се стресна, припряно свали часовника и го остави, но в бързината изцапа маншета на ризата си с белезникавия прах на криминалистите. Тихо изруга, убеден, че петното ще го дразни до края на деня. Зачуди се дали ще изглежда тъпо, ако напъха маншета в ръкава на сакото, за да не се вижда. Ама тогава, естествено, ще трябва да напъха и другия. Изсумтя ядосано и последва шефа си.

Къщата още бе пълна с хора. Други следователи работеха в кухнята, като сега бе отворена и втората врата, водеща към гаража. Барнаби забеляза сплесканата змиевидна глава на инспектор Мередит — не можеше да го понася, — беше си заврял носа в дървена кутия за порцеланов сервиз. Криминалистите се бяха пръснали из цялата градина. Пред гората наблизо бяха застанали още зяпачи. Един мъж бе качил момченце на раменете си и му показваше нещо.

Барнаби влезе в голямо помещение отдясно на входната врата и веднага реши, че вероятно тук се събират писателите от кръжеца. Подобно на спалнята, и тази стая беше странно безлична. Две канапета — едното дълго, другото много по-малко, и три обемисти фотьойла. Всички мебели бяха покрити с широки калъфи от крепон в промити пастелни цветове или с щамповани блудкави цветя. Дългите до пода завеси бяха от бежово кадифе, а стените бяха боядисани в скучен кремав цвят. И тук имаше безинтересни картини, само че в доста претенциозни рамки. Купчини плодове в калаени купи и пръснат край тях мъртъв пернат дивеч; ловни сцени и гравюра, изобразяваща катедралата в Солсбъри. Имаше нещо сънливо и летаргично в помещението. Напомняше на мъжки клуб или чакалня на възрастен адвокат.

Главният инспектор си спомни как госпожа Бънди каза, че господин Хадли нищо не давал даром. Тази стая определено говореше за човек с подобен характер. Но възможно ли е Хадли, или който и да било, да е толкова скучен и предсказуем, колкото подсказваха украшенията тук и дрехите на горния етаж? Отговорът очевидно беше „да“, но Барнаби се надяваше по-нататъшното разследване да докаже обратното.

В далечния ъгъл сержант Иън Карпентър систематично обработваше бюро от светло дъбово дърво с падащ работен плот. Детективът вдигна поглед, щом чу стъпките на Барнаби.

— Добро утро, сър.

— Намери ли нещо интересно?

— Не. Застраховка на колата и къщата. Банкови извлечения. Обичайните сметки — за вода, телефон, ток. Всичките платени.

— А писма?

— Нищо лично. Освен това. — Вдигна поставена в рамка снимка, захлупена в едно от чекмеджетата на бюрото, и я подаде на Барнаби. Главният инспектор я отнесе до прозореца.

Щастливата двойка стоеше пред прага на сграда, която приличаше на много стара църква. Тя бе облечена в кремава рокля, носеше малка шапка без периферия, украсена със златна бродерия и перлички. Към шапката бе прикрепен развят, дълъг до раменете воал, който жената държеше встрани от лицето си с ръка, облечена в ръкавица. Със същата ръка стискаше букет от карамфили и резеда.

Джералд Хадли — в тъмен костюм с жълто-оранжева роза на ревера — бе хванал здраво другата й ръка. Тя бе много по-ниска от него и бе изкривила доста врата си, за да може да го гледа в очите. Смееше се щастливо, но профилът на младоженеца беше сериозен и напрегнат, а линията на устните му подсказваше, че е твърдо решен да не изпусне щастието, което така здраво държеше в ръцете си.

Барнаби съжали, задето Хадли не гледаше към обектива. Искаше му се да се взре право в лицето му, да се опита да разгадае мислите му, да си представи какво е ставало в душата му. Безспорно бе привлекателен мъж. В своята цялост разбитата му глава явно е била едра и добре оформена, с прав нос и силна квадратна челюст. Приличаше на войник. Или, да речем, на пътешественик. Или на изключително ревностен свещеник.

Защо обаче тази снимка не беше на мястото си — на бюфета, до вазата с уханна калина, — а е скрита в бюрото. Барнаби нямаше търпение да открие отговора на този въпрос. По принцип си беше нетърпелив.

Според него имаше нещо ободряващо в началото на всяко следствие, докато още не се бяха появили заключенията на патолога и разкритията на криминалистите. Изправен пред необятна шир с незнайни граници, без никаква видима помощ пред себе си, Барнаби успяваше да запази ледено спокойствие.

Но навремето не беше така, затова напълно разбираше коренно различната реакция на своя сержант и искрено му съчувстваше. Трой сериозно страдаше от така наречения от Барнаби „синдром на буксуването“ — паника от възможността да даваш газ, а да не се придвижваш напред, или да плуваш, а да не усещаш дъното под краката си. Страх, че ако случаят не разкрие бързо тайните си, завинаги ще остане неразгадан. Трой жадуваше за нещо, за което да се захване, и то бързо, факт, предмет, стига да присъства убедително и да се вижда ясно. Сега беше взел един фас от пура и го душеше. Ала Барнаби бе чувал твърде много погрешни заключения, направени въз основа на уж непоклатими доказателства, и затова присъствието на подобни сигурни свидетелства изобщо не му действаше успокоително.

— Е, това се казва пура — заяви Трой, въртейки между пръстите си елегантния тънък цилиндър със златна лентичка. Красота.

— Сигурно е на някой от гостите — предположи Барнаби и отиде до ниша, пълна с книги. — Той не е бил пушач. Веднага се усеща по миризмата.

Главният инспектор наклони глава настрани и изви врат, за да прочете заглавията. Нито един роман. Архитектура, пътешествия, храна и вина. Няколко наръчника за писатели. Всичките бяха подредени като под конец, за разлика от книгите в собствения му дом, където нямаше никакъв ред — томчетата бяха напъхани как да е, заглавията едно нагоре, едно надолу. Винаги имаше поне по една купчина на пода, една купчинка с нови книги до стола на Джойс, поне две на нощното й шкафче. Тук гърбовете на книгите бяха подредени като мажоретки — най-ниските от двете страни, най-високите по средата. Повечето бяха опаковани в лъскави нови на вид подвързии, покрити със сив прах след намесата на криминалистите. Барнаби посегна и със задоволство — абсолютно детинско, знаеше го, но му се наслади без угризения — бутна една от книгите и наруши безупречния ред.

— Маниак — измърмори главният инспектор.

— Така ли? — обади се Трой, отърсвайки се от мислите за румени ябълки и мъртви яребици. — Виж го ти дявола му мръсен.

Барнаби излезе навън и отново се сблъска с Обри Марийн, който вече бе свалил полиетиленовите си дрехи и държеше запечатан метален контейнер.

— Тойотата я няма, Том.

— О? Има ли следи от насилствено влизане?

— Не. Всички врати бяха прилежно заключени. Нашият човек, разбира се, може просто да е използвал ключовете на Хадли и да ги е върнал на мястото им. Или пък колата е някъде на сервиз. Заради някоя малка драскотина. — Той се усмихна широко и тръгна по алеята.

Двамата полицаи го последваха. Студен вятър ги блъсна в лицата. Барнаби потрепери и си каза, че това се дължи на мъчителната липса на твърда храна. Погледна си часовника, убеден, че е закъснял за обяда с половин столетие, но бе едва дванайсет.

— Ще имаме време да се отбием в съседната къща. Как ги нарече госпожа Бънди — Кремптън ли?

— Клептън, сър.

— Какво щях да правя без твоята памет, сержант? — Беше съвсем откровен. Неговата памет от ден на ден все повече му изневеряваше. — Чаша чай би ми подействала освежаващо.

Човек никога не знае. Може и да ни огрее.

— Ама с бисквитки.

Тълпата пред къщата, скупчена зад поставената бариера, се беше увеличила. Млади майки с невръстни дечица в детски колички, три хлапета в ученическа възраст. Стари мъже с каскети и шалове, кръстосани на гърдите им и завързани на гърба като войнишки патрондаш. Топлеха с дъх ръце през ръкавиците. Търсеха си белята в този студ. Няколко жени на средна възраст, омотали главите си с вълнени шалове, изпод които стърчаха ролки, наподобяващи розови наденици, си сипваха чай от термос. Едната обясняваше какво се е случило на новопристигнала.

— Ами изнесоха го в един от ония чували с ципове. Нищо не се виждаше. — В гласа й звучеше искрено негодувание, сякаш си бе купила билет за представление, на което завесата изобщо не се е вдигнала.

— Нашият Дон слага костюма си в такъв чувал — заяви една от жените. — Страшно са удобни.

— Господине, господине. — Двама малчугани на осем-деветгодишна възраст се затичаха към Барнаби.

— Какво искате? — смръщи се свирепо Трой срещу тях.

— Аз искам хамбургер, лук и пържени картофки — ухили се по-голямото момче и посочи с брадичка към подвижната лаборатория, — а той иска хотдог.

— Много смешно. Защо не сте на училище?

— Имам кост в крака — отвърна селският зевзек.

— Ако не искаш да се сдобиеш с болка в задника, по-добре изчезвай.

В далечната част на Площада бяха спрели поне десетина коли. Всички вътре бяха приковали очи в къщата, сякаш главите им бяха блокирани в това положение. Трой ги изгледа хладно и тръгна с такава енергична крачка, че коженото му палто свирепо заплющя по ботушите — несъмнено се наслаждаваше на авторитетната си роля в самото сърце на драмата.

— Хъм!

Барнаби спря с ръка на портата пред „Тривелиън Вилас“. Зад него стоеше момиче, гушнало сополиво бебе с посинели бузи, увито в гащеризон с червеникавокафяви и яркосини шарки.

— Вътре няма никой. Той преподава в училището в Костън, а Сю — в местната детска градина.

— Имате ли представа кога ще се прибере госпожа Клептън?

— Обикновено си идва към един.

— Благодаря.

— За какво са ви? — полюбопитства висок слаб мъж с весело изображение на снежен човек на пуловера. Бистра капка висеше от върха на носа му.

Полицаите безмълвно му обърнаха гръб. Барнаби закрачи по блещукащия замръзнал тротоар. Трой побърза да го настигне.

— Ще опитате ли при семейство Лидиърд, шефе?

— Най-добре.

Палмите край портата на „Грешъм Хаус“ бяха съвсем занемарени. Едната бе останала без листа, а другата бе започнала да загива от долу на горе. Градените колони, върху които бяха поставени, също бяха в окаяно състояние. Двукрилата желязна порта, висока към четири метра и половина, богато украсена със завъртулки, беше ръждясала.

Къщата приличаше на чудовищен куп жестоко надупчени сиви камъни на три етажа. Единият ъгъл на най-горния етаж бе оформен като малка кула, стърчаща подобно на гноен цирей, от която висяха ледени висулки като ками. Вратата и рамките на прозорците, някога бели, сега бяха мръсносиви и боята се лющеше на големи парчета. Сигурно през пролетта и лятото цъфнали пълзящи растения или саксии с разноцветно мушкато по стъпалата смекчаваха грубия й вид и къщата може би изглеждаше привлекателна. Но в момента (разсъждаваше сержант Трой) беше почти толкова весела, колкото замъкът на Дракула.

За разлика от сержанта Барнаби забеляза много достойни за възхищение подробности. Неговата душа на градинар се радваше на изобилието от дървета, на красивите живи плетове от двете страни на алеята към гаража. Пъстра бодлива зеленика, украсена с мокри паяжини, лъскаво като червен восъчен печат кучешко грозде. Два цъфнали храста средиземноморски риган, а зад тях беше пълно със самакитка и перуника. Папрати, чиито увиснали жълти съцветия ухаеха силно на мед, и няколко хери. Разпозна издръжливата и очарователна „Госпожа Уиндър“, тесните й елипсовидни листа сияеха с лилав нюанс на сивата зимна светлина. А… тази офика, да не би да е?… Не може да бъде…

— Мили боже. Това е „Ротшилдиана“.

— Така ли? — Трой се загледа в кремавожълтите топчета с размерите горе-долу на овчи дърдонки.

— Какво бижу. Аз имам „Ексвуриензис“. Хубава е, разбира се. Но не е същата.

— Не е ли? Виж ти. — Трой напъна мозъка си за някаква интелигентна реплика, защото мразеше да не му достигат знания. Една лампичка замъждука в паметта му. — Тия не бяха ли някакви богаташи, шефе? Ротшилдови? Милионери или какви бяха там?

— Имат чудесна градина в Хампшир, Ексбъри. Там могат да се купуват растения.

Трой кимна вяло, загубил и без това слабия си интерес към кремавите топчета — какво да прави, като във вените му не течеше и капчица градинарска кръв. Когато се пренесе в малката къща с тераса, строена през седемдесетте години, едва ли не първото нещо, което направи, бе да замени градината отпред с паркинг, покрит с чакъл.

— Ама човек по-добре да не опитва — довърши думите си Барнаби. На площадката над пропуканите каменни стъпала пред самия вход вятърът бе навял купчина шума и клончета. — Тази врата сякаш не е отваряна от години.

Двамата тръгнаха към задната част на къщата и Трой полу на шега, полусериозно рече:

— Просяците и търговците отзад.

Намериха втори вход. Зле направена, лошо окачена врата, каквато обикновено се вижда на външните клозети, но тъй като нямаше друга, Барнаби почука. Доста силно, но без резултат.

Почака малко и тъкмо се канеше да потропа пак, Трой хвана ръката му. Една жена, излязла от позапустяла зеленчукова градина, идваше към тях, прекосявайки калдъръмения двор между градината и къщата. Едра, на средна възраст, с безформена тежка вълнена пола, зелено мушамено яке, станало почти черно от носене, и непромокаема рибарска шапка. Опърпана кожена кесия висеше на врата й като торба за зоб и подскачаше върху мощната й гръд. Жената имаше огромно лице — грамада от груба червендалеста плът, чертите й, сякаш събрани с ласо в стегнат злобен вързоп в центъра, тъмни рунтави вежди и уста като капан за мечки. Жена, за която бащата на Трой би отсякъл: „Грозна като смъртта.“

— Прав бях за това място — измърмори сержантът, докато жената бе все още достатъчно далече, за да не го чуе. — Ето я майката на Дракула.

За изумление на полицаите тя премина покрай тях, като че ли бяха невидими, вдигна дървеното резе на старата врата и я затръшна пред носовете им. Барнаби побесня. Вдигна юмрук и задумка по паянтовите дъски. Вратата моментално зейна.

— Как смеете! Не можете ли да четете? — посочи жената с грамадния си пръст към потъмняла метална табела: „Забранено за амбулантни търговци и дистрибутори“. — Веднага си вървете, да не извикам полиция.

— Ние сме полицията — отвърна Барнаби и неговият помощник скришом се захили на бързия уместен отговор. Не стига, че урунгел, ами и арогантна.

— Защо не казахте по-рано?

— Не ни дадохте възможност. — Барнаби бръкна във вътрешния джоб на палтото и извади полицейската си значка. — Главен инспектор детектив Барнаби. Костънски криминален отдел.

— Какво искате?

— Да ви задам няколко въпроса. Вие, предполагам, сте мис Лидиърд?

— Какви въпроси?

— Може ли да влезем за малко?

Тя въздъхна с яд и отегчение, но отстъпи назад и ги пусна да влязат в помещение, което сега се нарича килер, макар този да бе с размерите на двустайно бунгало. Беше пълен със стари мебели, старовремска преса за изцеждане на пране, градинарски инструменти, най-различни спортни пособия — дървен чук за крокет, тенис ракети и мрежи, и велосипеди. Дълъг тезгях бе отрупан с луковици на далии, лалета и други цветя, и всякакви градинарски джунджурии.

Едно петчленно семейство може да живее тук, помисли си сержант Трой, вървейки тихомълком най-отзад, макар че в интерес на истината не го беше особено грижа за бездомните или пък за бедстващите.

В другия край на помещението имаше втора врата — много по-солидна, с прозорец от армирано стъкло в горната част. Хонория я бутна и тримата се озоваха в кухнята — още едно огромно помещение с висок таван, занемарено и ужасно студено.

И вече не бяха само трима. Дребна топчеста женица с провиснал панталон, навлечена с няколко пуловера и жилетка върху тях, месеше сладкиш върху стара чамова маса. Спря моментално, щом ги видя, смутена и някак гузна, сякаш я бяха сварили да прави нещо неприлично.

Барнаби се чудеше снахата ли е, готвачката ли е или някоя съвсем друга жена и чакаше да му я представят, но напразно.

— Разследваме подозрителна смърт — съобщи той и на двете. — На ваш близък съсед, за съжаление — господин Хадли.

Гледаше без изненада как по лицата и на двете се изписва недоверие и се зачуди колко ли пъти до края на деня ще му се наложи да се сблъска с тази реакция. Все така ставаше. Хората не можеха да повярват, че някой, когото наскоро са видели жив и здрав, вече го няма. Бе невъзможно. Това се случваше само с непознати. Незнайни имена във вестниците. Чуждо лице на телевизионния екран.

Жената с жилетката бе пребледняла като смъртник. Имаше симпатично лице, създадено сякаш да изразява щастие, а не ужаса, от който в момента долната й челюст бе увиснала.

— Джералд… Но ние снощи… Ооо…

— За бога, Ейми. Не забравяй коя си. — Хонория стисна за лакътя снаха си и я бутна, не особено нежно, на най-близкия стол. — Недей пред непознати хора.

— Извинявай. — Жената трепереше и се оглеждаше с вид на дете, търсещо утеха. Барнаби изпита чувството, че дълго щеше да я чака тази утеха.

— Очевидно има някаква ужасна грешка — заяви Хонория с нетърпящ възражение тон.

Барнаби си я представи как стои на брега на морето и забранява на вълните да я доближават. Или пък стои сред бушуваща буря и нарежда на вятъра да върви да си гледа работата.

— За съжаление, няма грешка, госпожице Лидиърд. Господин Хадли е бил убит късно снощи.

— Убит. Да не би да искате да кажете…

— Предумишлено убит. Да.

Изплашена, Ейми избухна в сълзи. Хонория седна и замря неподвижно. Лицето й бе като изцедено — сякаш внезапно бе забравила всичко, което някога е знаела.

— Разбирам — каза тя след дълга пауза.

— Чух, че снощи е имало сбирка в дома му, на която сте присъствали и вие двете.

— Какъв невероятен ужас.

— Да, наистина.

— И то в Мидсъмър Уърти. Колко пъти съм ги предупреждавала, но няма кой да чуе. — Сивите й очи, вперени в Барнаби, направо го смразиха. Никога не бе виждал толкова студени очи. — Варварите са пред портите ни.

— Сигурно не бихте имали нищо против да ни помогнете…

— Какво общо може да имаме ние с това потресаващо деяние? Аз съм Лидиърд, както и съпругата на брат ми. Носим чисто и неопетнено име на род, съставляващ част от историята на Англия.

Оле, мале, мина през главата на Трой. Простете, че не ви се поклоних. Тази явно очакваше от него да си свали шапката, но той само побутна с палец козирката нагоре и огледа с явен присмех напуканата лъскава боя по стените с цвят на мръсен крем карамел, старомодните шкафове и огромния хладилник „Електролукс“, излязъл от употреба още преди Адам да се захване с производство на ябълково вино. Самият той би се срамувал, ако Морийн трябваше да си държи киселите млека в подобен допотопен хладилник. Щях да се застрелям, ако го бях докарал дотам, помисли Трой със сгряващо душата задоволство. После отново се върна към разговора.

— … така че сигурно не бихте имали нищо против да ни помогнете с каквото можете. — Барнаби замълча за миг, чудейки се дали не попрекали малко, като намеси понятието „дълг“, но явно не беше.

— Естествено, че бихме направили всичко възможно този мерзавец да получи правосъдие. Друг е въпросът доколко може да се говори днес за правосъдие.

Барнаби долови в гласа й силен копнеж — явно Хонория мечтаеше за времето, когато е можело селякът да бъде публично изкормен, задето е погалил кучето на господаря си.

— Бихте ли ни казали най-напред кой присъстваше на вашата сбирка снощи и ако може, да ни дадете адресите им — помоли Барнаби. Трой записа всички подробности. — Колко често провеждате тези сбирки?

— Веднъж месечно.

— Вчера всичко мина както обикновено или…

— Не. Имахме гост — в тона й вече се долавяше нетърпение. — Какво общо има нашата сбирка с това, че някой е нахлул в дома на Джералд и го е нападнал, за бога?

— Не е имало взлом, госпожице Лидиърд. — Барнаби реши, че предоставянето на информацията е неизбежно предвид формата на разпита, която бе принуден да използва.

— Искате да кажете… — Ейми го гледаше с недоумение — че Джералд просто е отворил вратата и го е пуснал вътре?

— Отварянето на вратата — започна Хонория, като отделяше всяка дума и говореше високо, сякаш Ейми беше не само бавноразвиваща се, а и глуха — не означава непременно да пуснеш някого вътре. Какви ли не хора звънят по вратите — обърна се тя към Барнаби, — доставят ти боклучави вестници, искат пари за благотворителни цели или курабийки…

— В толкова късен час?

Трой нарочно подчерта своя носов изговор (характерен за израсналите на юг от Слау), като провлачваше гласните и изпускаше съгласни, за да й покаже, че социалното разделение вече не е такова, каквото тя си го представя. Напразно усилие. Хонория дори не си направи труда да се обърне към него — остана втренчена в пода с изражение на човек, току-що забелязал прясно особено отвратително кучешко изпражнение насред безценния им килим.

— Гост, казвате? — върна я към темата Барнаби.

— Голямо разочарование. Макс Дженингс. Някакъв романист.

Сякаш бе чувал някъде това име, но не можеше да си спомни къде. Определено не бе в обсега на личните му интереси, защото главният инспектор не четеше романи. Изобщо не четеше много, тъй като предпочиташе да запълва свободното си време с рисуване, готвене или работа в градината.

— Затова приключихме и по-късно от обикновено — продължи мисълта си Хонория. — Към десет и половина.

— Тогава ли си тръгнахте?

— Да, всички, без Рекс Сейнтджон. И Дженингс.

— И се прибрахте направо вкъщи, така ли?

— Разбира се — озъби се Хонория и добави без доловима ирония, — беше тъмно, студено и ужасно ветровито.

— И не сте излизали след това? — Тя го изгледа, сякаш беше луд. — Нито сте се връщали в „Плоувърс Рест“ за нещо?

— „Плоувърс“, а? — забеляза Трой, който се опитваше да го римува с „Роувърс“.

— Не, разбира се.

— А вие… — обърна се Барнаби към по-младата жена. — Извинете, но не чух…

— Госпожа Лидиърд — Ейми. Не, и аз не съм излизала след това.

— Веднага ли се оттеглихте? — продължи с въпросите си главният инспектор.

— Да — отвърна Хонория. — Имах главоболие. Бяха разрешили на госта да пуши. Отвратителен навик. Тук не бих му позволила.

— А вие, госпожо Лидиърд? — Барнаби се усмихна насърчително.

— Не веднага. Първо направих по едно мляко с какао…

— Не е нужно да ги отегчаваш с такива дребни подробности.

— Извинявай, Хонория.

— Защо не им кажеш и колко захар си сложила? Опиши им чашите, чинийките.

Пълничката долна устна на Ейми затрепери и Барнаби реши да преустанови разговора. Нямаше смисъл да продължава при ограниченията, наложени в момента от Хонория, чието поведение бе безмълвно обвинение в нездраво любопитство и разпространение на клюки. Предстоеше да разпита още много хора, сред тях сигурно щеше да има и по-отзивчиви. А и винаги можеше да се върне при госпожа Лидиърд — най-добре щеше да е, ако я завари сама. Но Трой реши да се втурне там, където шефът му беше преценил, че трябва да отстъпи. Докосна вратовръзката си, сякаш нарочно, за да покаже пожълтелите от никотина пръсти, и запита:

— Що за човек беше господин Хадли?

— Беше джентълмен.

И толкова. Край на разговора, край на посещението. Барнаби обясни, че се налага да им вземат отпечатъците. Хонория реагира много остро. Подобна унизителна процедура била абсолютно немислима. Ейми тръгна с тях да ги изпрати до вратата, а зад гърбовете им кънтеше възмутеният глас на зълва й:

— Парвенюта с парвенюта!

— Джентълмен — кипеше Трой и гневно ритна чакъла под краката си, докато вървяха към ръждясалата порта. — Всички знаем, естествено, какво означава това. Каймакът на провинциалното общество. — Запали цигара. — Подходяща вратовръзка. Подходящ акцент. Подходящ манталитет. Подходящ източник на средства. Подходяща политическа ориентация — дясна. — То и Трой беше крайнодесен, но по съвсем различни причини. — И сини топки, разбира се. Човек не може да вярва на такива хора. — Отвори вратата и пропусна Барнаби пред себе си. — Като й гледам къщата, бас ловя, че не си е мръднала пръста да работи нито веднъж през живота си. Проклет паразит.

— Виж какво — сопна се Барнаби раздразнено, спрял насред крачката си. Гърбът го болеше от дългото стоене прав, а освен това и той като всеки друг никак не обичаше да го гледат отвисоко. — Твоите предразсъдъци са си лично твоя работа, Гавин, стига да не пречат на задълженията ти, защото в такъв случай пречат и на мен. Задачата ни е да извличаме информация и да предразполагаме хората да споделят с нас. Всичко, което възпрепятства този процес, води до досадна загуба на време. И най-малкото, което бих искал, е някои от моите хора да ми създава подобни проблеми.

— Сър.

— Ясно ли е?

— Да, сър. Ясно. — Сержантът ожесточено дъвчеше филтъра на цигарата си. — Просто такива хора страшно ми лазят по нервите.

— Никой не иска от теб да се преструваш, че ги харесваш или уважаваш. Всяка демонстрация на отношение би била толкова неуместна, колкото и чувствата, диктуващи в момента поведението ти. Твоите лични емоции са без значение. Или поне би трябвало да бъдат. В нашата работа е пагубно да се отдаваш на чувствата си. Концентрирай се върху ставащото около теб, а не вътре в теб.

— Да — повтори Трой. — Съжалявам, шефе.

Знаеше, че Барнаби е прав, и затова му беше още по-неприятно. А и като цяло гледаше да не изпуска и най-малката подробност от ставащото около него, защото обичаше работата си и се стремеше да я върши добре. Трой много се гордееше и с най-скромните си служебни постижения, а те, честно казано, никак не бяха малко. Реши да се постарае — учтив до мозъка на костите си, това щеше да е мотото му занапред. Но няма да ближе ничии подметки. Близането на подметки е изключено.

Бяха стигнали до центъра на селския площад, вглъбени в мислите си, когато срещу тях се затича тъмнокосо красиво момиче — Кити Фос, репортерка на „Костън Екоу“.

— Здравейте, господин главен инспектор. Какъв е случаят?

— Здравей, Кити — отвърна Барнаби, без да спира. Момичето се опита да влезе в крак с него, но се спъна в туфа трева и Трой скочи напред да му помогне.

— Някой в тълпата каза, че изнесли труп — продължи Кити, опитвайки се да освободи лакътя си от ръката на Трой.

— Така е, да.

— На човека, който е живот там ли? Благодаря, сержант, мога и сама. Някой си — погледна в бележника си — Джералд Хадли?

— Господин Хадли е бил намерен днес мъртъв, като смъртта е настъпила при подозрителни обстоятелства.

— Кой го е открил? Мога и сама, казах! — Тя дръпна силно лакътя си. — Как е бил убит?

— Знаеш процедурата, Кити. По-късно ще излезем с официално изявление.

Шефът отмина напред и Трой се обърна към момичето:

— Хайде да пием по нещо довечера, може да имам някаква информация за теб.

— Втори път не се хващам на тази въдица — заяви Кити и го изгледа с открито отвращение.

— Моля?

— Преди година и половина. Случаят „Джоли Кавалиър“. — Тогава най-наивно беше отишла с надеждата да чуе нещо интересно, но вместо това бе чула няколко предложения, недостойни дори да си избършеш носа с тях.

— Ха, вярно — захили се Трой, сетил се със закъснение. — Друг път тогава, а?

— Хич не се надявай.

Барнаби се бе запътил към къщата на Рекс Сейнтджон. Ако той и Дженингс са си тръгнали последни, явно беше особено важно да установи в колко часа са си отишли и кой след кого. Намериха без проблеми очуканата къща с обшивка от застъпващи се дъски, точно срещу „Плоувърс Рест“, ала, макар при приближаването им отвътре да се чу кучешки лай, какъвто нито Барнаби, нито Трой бяха чували и нямаха никакво желание да чуят пак, човек не се показа.

Двамата решително обърнаха гръб на „Бородино“ и се насочиха обратно към къщата на Хадли. Барнаби забеляза жена с велосипед, застанала до портата на съседната сграда. Явно някой от зяпачите я бе уведомил за опита им да разговарят с нея, защото гледаше към тях в очакване със загрижено изражение на лицето. Барнаби зарови в джоба за полицейската си значка.

— Госпожа Клептън? — поиска да се увери той.

— Да. Какво има? — Макар и помрачено от лека тревога, лицето й показваше очевидно желание да помогне, което позаличи неприятния спомен от предишната събеседничка на главния инспектор.

— Дали не бихме могли да поговорим вътре?

— Разбира се.

Зад входната врата имаше мъничка рогозка от кокосово влакно и веднага след нея започваха стръмни тесни стъпала. Стълбището бе боядисано в тъмносиньо, нашарено със звездички. Тя ги покани в разхвърляна всекидневна. Барнаби поиска и получи разрешение да седне и с благодарност потъна в дълбок фотьойл, от който едва успя да стане, когато дойде време да си вървят. Трой се настани до маса с един-единствен крак в средата, но тя така жестоко се клатеше, че накрая сержантът реши да води записките си, подпрял бележника на коляно.

— За Джералд ли става дума? — Жената дишаше учестено и гледаше с широко отворени очи. — Хората навън приказваха какво ли не — че бил претърпял злополука. Даже, че бил… умрял.

— За съжаление, случаят е точно такъв, госпожо Клептън. Но не е било злополука. Господин Хадли е бил предумишлено убит.

Кръвта се изцеди от лицето й, но само след секунда отново нахлу и обагри страните й в яркочервено. Тя отпусна глава и падналата коса скри изражението й. След няколко секунди жената се изправи на стола. Изглеждаше по-овладяна. Цветът на лицето й също се бе стабилизирал — напомняше цвета на слаба запарка от чай.

— Но ние бяхме всички заедно. Писателският кръжец имам предвид. Прекарахме чудесно. — В гласа й звучеше пълно объркване, но също и леко негодувание, сякаш добре прекараната вечер би трябвало само по себе си да е амулет, предпазващ от бедствия.

— Събирате се редовно, предполагам?

— Да. Всеки месец. — Беше се загледала в обувките си. — Джералд… Джералд…

— Сещате ли се за някого, който би искал да навреди на господин Хадли?

— Какво имате предвид? — Очите й зашариха от единия полицай към другия. — Бил е просто някой крадец. Влязъл с взлом, нали?

— Не изключваме подобна възможност, разбира се — отвърна Барнаби с най-добродушния си глас. — Откога сте съседи?

— Откакто се преместихме тук. Преди около пет години.

— Значи познавате господин Хадли доста добре.

— Не бих казала. Беше винаги учтив и готов да помогне. Добър съсед. Миналата зима разчисти снега, когато Браян се беше сецнал — и други такива работи. Но не беше от хората, които споделят.

— Все пак сте се срещали?

— Само на сбирките. Иначе не сме си ходили на гости. Браян не би одобрил.

— И защо?

— Просто не обича… хората от тази класа.

Виж ти какъв обрат, помисли Трой.

— Коя класа по-точно, госпожо Клептън? — запита той, стараейки се да придаде учтив неутрален тон на гласа си. Не беше забравил смъмрянето отпреди малко.

— Офицерската класа. Браян я нарича така. Не че Джералд е бил военен. Останала съм с впечатлението, че беше пенсиониран държавен служител. Просто Браян така ги разбира нещата. Той е социалист. — Жената леко изправи рамене и повдигна брадичка, сякаш признаваше срамно дребно прегрешение, каквото вероятно и беше в Мидсъмър Уърти. — Хората като цяло са доста толерантни към възгледите му.

— Разбираха ли се членовете на групата ви?

— Да. Общо взето.

— Е, сигурно е имало различия в мненията. Разногласия понякога. Завист, да речем, заради постигнати от някого успехи.

— О, не. Ние не сме професионалисти.

Право в десетката, помисли си Барнаби, преди да си даде сметка, че забележката бе плод на невинна наивност.

— Всички ли работите над различни неща?

— Да. Джералд пише кратки разкази, Ейми работи над роман…

Барнаби използва момента, докато слушаше, да огледа обстановката около себе си. Две от стените бяха яркооранжеви, третата беше покрита с теракотени плочки, а четвъртата — тъмносиня като стълбището, но без звездичките, затова пък имаше величествени и доста красиви палми. Черен фриз в древногръцки стил очертаваше края на тропическия пейзаж. Всичко това напомни на Барнаби екскурзията до Кносос, на която бяха ходили с Джойс. На дървената стойка за дрехи висяха няколко китки бавно съхнещи цветя и билки. Бежов килим покриваше целия под. Сю продължаваше да говори:

— … „Нощта на Хиената“. Не мога да ви го разкажа. Пистолети, бомби, ракети… това са мъжки работи, нали така? Само глупости. Но не и в реалния живот, разбира се, когато се задействат и наистина убиват хора.

— Винаги ли се събирахте у господин Хадли? — запита сержант Трой.

— Да. Къщата на Лора е мъничка, у Рекс е пълен хаос. Браян не искаше да идват у нас, а Хонория все мърмореше, че щяло много да я затрудни. Ейми сподели, че всъщност не искала да плаща за кафето и бисквитите… О! Нали няма да й кажете…

— Не се тревожете за това, госпожо Клептън — усмихна й се мило Трой.

Сю му отвърна със срамежлива усмивка. Свали си очилата (мразеше ги) и ги остави в скута си. Стъклата им бяха ужасно дебели. Сю мечтаеше някой ден да види филм, в който главният герой разпуска косата на главната героиня, след това сваля очилата й и казва: „Хей… знаеш ли? С очилата изглеждаш по-добре.“

— Разбрах, че снощи сте имали гост — обади се Барнаби.

— Рядко удоволствие. Ще се изненадате колко е трудно да убедиш някой да дойде, като се има предвид, че сме на по-малко от час от Лондон.

— Но този път извадихте късмет, а?

— Да. Всички се учудихме, че прие. А и беше толкова симпатичен. Изобщо не беше надут. Даде ни най-различни съвети. И като говориш, те слуша внимателно.

— Значи срещата мина добре? — Тя закима енергично. — Не сте забелязали някакво напрежение, някакви пререкания?

— Само Джералд. — Лицето й се издължи, защото изведнъж си спомни нещо, което бе заличила от съзнанието си. — Почти не говореше, което е необичайно. Мислех, че ще затрупа госта с куп въпроси — толкова му се искаше да успее. Можеше по сто пъти да пренапише нещо, само и само да стане по-добре.

— А биваше ли го? — поинтересува се Трой.

Тя се поколеба. За мъртвите се говори или хубаво, или нищо, но, от друга страна, Сю винаги се стремеше да е честна и сега не виждаше как истината би могла да навреди на някого. Най-малко на горкия Джералд.

— Когато Джералд четеше на глас разказите си, звучаха добре. Беше се научил да пише — от всички тия книги, дето си ги купуваше. Само че миг след като е свършил, и човек не си спомня и дума от чутото.

След тази унищожителна критика тя изведнъж си спомни за домакинските си задължения.

— Трябваше да ви предложа чай — изправи се Сю и задърпа виновно шарените връзки на жилетката си.

— Много мило от ваша страна, госпожо Клептън.

Надеждите на Барнаби за бисквитка се оправдаха. Нещо повече. Цял кекс пристигна с чая и го поканиха да си вземе.

— Защо задавате толкова много въпроси за нас? — попита Сю, подавайки на всеки огромни чаши за чай.

— Просто за да навляза в нещата. Казаха ми, че господин Дженингс не си е тръгнал заедно с вас.

— Не… Беше странно. Браян пръв стана, Джералд донесе палтата и изглеждаше, че всички си тръгваме вкупом, когато неочаквано Макс Дженингс отново седна.

— Как ви се стори това — намеси се Трой, — приличаше ли на обмислен ход?

— Не мисля. Просто понякога се случват такива работи.

— Сигурно сте се прибрали вкъщи веднага? — предположи Барнаби. Тя не потвърди, само го гледаше с неестествено заострено внимание като участник във викторина, който бе нащрек за следващия подвеждащ въпрос. — Излизахте ли пак след това?

— Не.

— И Браян ли?

Тя свъси вежди и покри очи с ръка, сякаш за да помисли. Движението бе бързо, но не достатъчно, за да скрие от Барнаби вълнението, проблеснало по лицето й. По-силно от загриженост или мрачно предчувствие. Тревога може би. Дори страх.

— Беше малко късно за излизане.

— Не е, ако трябва да разходите кучето — наведе се Трой напред, защото и той бе усетил плодородна почва под краката си.

— Ние нямаме куче.

Тя ги затрупа с излишни подробности, редейки къси сковани изречения, вързани едно за друго. Браян веднага се качил в спалнята. Тя имала да приготви това-онова за детската градина. И да измие съдовете от вечерята на Манди. Браян отдавна спял, когато се качила да си легне и тя. Но дълго не могла да заспи. Била прекалено развълнувана от срещата. Браян само да помиришел възглавницата, заспивал. И така нататък, и така нататък.

Барнаби слушаше — влизаше й в положението, защото знаеше какво й е. Когато свити хора бяха принудени да крият нещо, не непременно престъпно деяние, те или замръзваха в защитно мълчание, или бъбреха непрекъснато, за каквото им дойде наум, само и само да не изтърсят нещо от онова, което крият. Имаше по-важни неща за обсъждане, затова главният инспектор я прекъсна:

— Като не сте могли да заспите, чухте ли колата на господин Дженингс да си тръгва?

— Да. — Дълга въздишка на облекчение. — Да, чух я.

— Случайно да забелязахте колко беше часът?

— Не, за съжаление. Нали знаете как е, като лежиш в тъмното. Времето тече по странен начин.

— А сигурна ли сте, че е била колата на господин Дженингс? — попита Трой.

— Че на кого другиго би могла да бъде? Имаше много мощен двигател и сякаш ревеше точно под нашия прозорец.

— Но не станахте да погледнете?

— Не.

— Е, госпожо Клептън. — Тук Барнаби започна епичната си борба с фотьойла. — Не, не. Няма нужда. Ще се справя.

— Отбихме се у господин Сейнтджон — каза Трой и отмести поглед от шефа си от страх да не се разсмее, — но беше излязъл.

— Да. Днес е пазарен ден. Ходи да си взема пенсията, пазарува и после отива в библиотеката да си прави справки. Влиза там в девет и се прибира с автобуса в четири. И Лора няма да я намерите вкъщи. Тя отваря магазина си в десет, така че сигурно е излязла, преди всичко това да бъде разкрито.

— Кой е нейният магазин? — Сержант Трой затвори бележника си.

— „Чекръка“. За антики. На Хай Стрийт в Костън.

Барнаби най-сетне успя да стане от фотьойла. Познаваше този магазин. Миналата година беше купил оттам ужасно скъпа табуретка във викториански стил за рождения ден на Джойс.

— Ще се наложи да ви помоля да дадете пръстови отпечатъци, госпожо Клептън. Просто за да можем да ги различаваме от другите.

— О, боже! — Тревога засенчи погледа й, а очите без огромните увеличителни стъкла на очилата й изглеждаха малки, премигващи и слаби като на заек. — Мъжът ми няма да одобри това. Той много държи на гражданските права и свободи.

— Ще останат на парче хартия, няма да бъдат картотекирани. И ще ги унищожим веднага щом приключи следствието. Във ваше присъствие, ако искате.

— Разбирам.

— На Площада има подвижна лаборатория, вероятно сте забелязали — Барнаби говореше уверено, сякаш вече се бе съгласила да отиде там. — Или предпочитате да дойдете с господин Клептън в полицейския участък.

Вече бяха стигнали до входната врата. В горната й част беше закрепена картина на дракон. Опашката му бе увита около тялото, а заостреният й връх покриваше ноздрите. Над главата му имаше цветен надпис:

„Благодаря, че не пушихте в моя дом.“

Изражението на нарисуваното създание — едновременно гузно, немирно, неспокойно от възможността да разкрият белята му и надничащата весела увереност, че ще му бъде простено — толкова точно наподобяваше лицето на обичано дете, хванато да върши пакости, че Трой тихо се изкикоти, а Барнаби се засмя с глас.

— Кой го е рисувал?

— Аз. Това е Хектор.

— Много е симпатичен.

— Благодаря. — Сю се изчерви от удоволствие.

— Присъства във всичките ми разкази.

— Продавали ли сте свои рисунки досега, госпожо Клептън? — поинтересува се Трой.

— О… ами… — Лицето й се преобрази. — Само дъщеря ми — тя го обожава. Украсява стаята си. Но бих могла… Предполагам… Да… Добре. Ще ви се обадя.

Вече стояха на прага. Щом Барнаби и Трой си тръгнаха, Кити Фос, заедно с още двама репортери, оператор с камера на рамо и една жена, размахваща дълъг микрофон, покрит с жълта пухкава материя, се втурнаха през портата и полетяха по алеята като рояк стършели. Полицаите се отдръпнаха, правилно преценили, че целта на попълзновението е Сю.

— Такааа — проточи главният инспектор, докато се отдалечаваха. — Какви са твоите заключения, сержант?

— Прикрива го, нали?

— Така изглежда. Чудя се какво всъщност е правил снощи господин Клептън, докато уж бил „отдавна заспал“.

— Най-добре да говорим с него, преди тя да му разкаже за посещението ни. — Барнаби хвърли още един поглед към „Тревилиън Вилас“. Журналистите бяха потънали вътре. — Ако до двайсет минути успееш да ни закараш до Костънската гимназия, имаме шанс да я изпреварим.

— По тези пътища? — Бяха стигнали до колата и Трой се мъчеше да отвори залепналата от студ врата. — Никакъв проблем — ухили се той.

В това време Браян организираше ученическата трупа. Всички, с изключение на Дензъл се бяха разположили на лъскавия жълтеникав паркет. Седяха с кръстосани крака, допрели гърбове двама по двама, или бяха полегнали. Дензъл висеше с главата надолу на въжетата, стиснал конвулсивно гумените халки. Вените на врата му се бяха издули, капчици пот блестяха като кристали по слепоочията му.

— Хайде, Дензъл — подвикна Браян. — Готови сме да започнем.

Дензъл не даде никакъв знак, че го е чул. Браян и не очакваше, защото от самото начало ясно им бе обяснил начина си на работа, който се подчиняваше на принципа на демократична откровеност. Знаеше, че за да се наложи диалектиката на принадлежност, трябваше да се заличи официалната академична атмосфера и да се наложи нова. Срещите им нямаше да представляват сблъсъци между класа и учителя, а периоди на смело изследване — учениците споделят и доброволно разкриват своите мечти, копнежи или изпитани чувства на безсилие, безизходност. А всичко това Браян оформяше и организираше в пълнометражна драма с работно заглавие „Словоблудство за пет неми гласа“.

Представлението бе обявено за края на пролетния срок — факт, който вече сериозно притесняваше Браян. Учениците от групата без съмнение изпитваха голямо удоволствие от овладяването на театралния изказ (само началото беше трудно) и се хвърляха с ентусиазъм и въображение във всички импровизации, но не полагаха никакви усилия да учат реплики. Напразно Браян носеше вкъщи записа на репетицията, премахваше неприличните изрази, придаваше на останалото по-ясна форма, набираше текста на компютъра на Манди и го разпечатваше. Учениците от трупата вземаха тънките перфорирани листове, с обезсърчително равнодушие ги напъхваха в джобовете на джинсите си и после не им обръщаха никакво внимание.

Сега Браян попита дали някой е имал време да разгледа резултатите от работата през предишната седмица.

— Да — обади се Дензъл, спускайки се бавно надолу.

— Как ти се стори?

— Поглъщащо, човече. Поглъщащо.

Увисна на два сантиметра от пода, впечатляващи мускули се издуха като кокосови орехи под сивата, нездрава кожа на ръцете му, и се спусна на паркета. Безшумно. Другите изръкопляскаха. Дензъл подигравателно сложи длан на гърдите си и се поклони — бръснатият му череп блесна. Точно в центъра имаше татуиран паяк, спотаил се сред тъмносините нишки на паяжината, която се спускаше назад към врата и изчезваше под тениска с „Гънс енд Роузис“. В основата на врата му бяха татуирани думите: РЕЖИ ТУК. Дензъл тръгна към групата, без да бърза.

— Струва ми се, че при малко късмет от мен щеше да излезе добър акробат на трапец.

— Така! Време за загрявка, банда — викна Браян с фалшив ентусиазъм и гласът му прозвуча глуповато. После затича на място, размахвайки ръце и крака, като едновременно описваше и кръгове с глава.

Дензъл застана пред Еди Картър разкрачен, засвири на въображаема китара и с ритмично движение започна да навира слабините си в лицето й. Други двама мудно се изправиха. Нашийника — така му викаха, защото не понасяше нищо около врата си — реши да боксира въздуха. Малкият Борам, без никакви надежди да достигне приличен ръст, но затова пък облечен като олимпийски атлет, направи едва-едва няколко несериозни и доста несигурни лицеви опори.

Еди и брат й продължиха да си седят, опрели гръб о гръб, като две изящно изработени, изкусно украсени подпорки за книги. В профил лицата им изглеждаха почти еднакви (бяха родени в един и същи ден), но челюстта на Том бе малко по-издадена и по-тежка. Имаха дълги и гъсти къдрави коси с цвят на мармалад, красиво оформени носове и високи бели чела като децата от портретите на Тюдорите.

Браян всеки ден гореше от нетърпение да зърне близнаците Картър, защото постоянно променяха стила си и си измисляха ново амплоа до такава степен, че човек не можеше да ги види в един и същи вид два пъти. Ослепителната им кожа — мека и гладка като кадифе, приличаше на празно платно, което просто плачеше за четка. Обличаха се като малки деца, оставени сами да избират облеклото си — съчетаваха труфила, които изобщо не си отиваха. Днес Еди беше с яркочервена пола с воали, украсена с копринени нишки и дантели, и бананово жълт суичър, целия на дупки. Том носеше светлосиви разнищени дънки, късо платнено яке, нашарено с изображения на страшни вещици, горящи градове и реплики от комикси.

— Вие двамата няма ли да станете? — викна Браян.

Еди разтвори пищните си карминови устни, стрелна езика си навън, пак го прибра и се усмихна. Браян бързо се извърна и за неудоволствие на Нашийника започна да боксира въздуха срещу него.

След като се сформира групата, Браян, който тогава много харесваше безмълвното общуване, насърчаваше учениците да сядат всички заедно в кръг и да се държат за ръце, затворили очи. След това ги караше да правят различни физически упражнения, превърнали се в тренировки за цялата група. Но тази практика бе преустановена, след като при борба с Нашийника Браян случайно докосна врата му и в резултат получи такъв удар в ухото, че след това дни наред му се виеше свят.

— Добре. Елате насам, земляни.

Браян седна, другите се присъединиха. Близнаците се обърнаха към него и се усмихнаха. Браян отмаля от възбуда и страст. Така и не можа да реши кой от двамата беше по-хубав, защото бе лудо влюбен и в двамата.

— Така — енергично отсече той, — докъде бяхме стигнали миналата седмица?

Никой не помнеше. Браян ги остави да мълчат, кимайки въпросително към всеки един, както каза после Нашийника, „досущ като тъпото куче в колата на майка ми“.

— Не беше ли — свъси вежди Борам — дотам, дето Дензъл отива на купона и се сбива с един пакистанец?

— Не — отряза го Браян. Много добре съзнаваше липсата на Етническо равновесие в трупата и напразно се бе мъчил да намери разрешение на проблема. Само че нито един цветнокож не пожела да се включи, вероятно заради Дензъл, който всяка събота с ентусиазъм продаваше списанието на Британската националистическа партия на централната улица в Костън.

— Тая беше готина. Айде пак да я направим.

— Няма нужда. — Браян малко се бе отчаял. Всяка импровизация, колкото и миролюбива да бе първоначалната идея за нея, бързо ставаше конфликтна. Всички явно си падаха по скандалите. Трупата беше добра — нямаше никакво съмнение, но дори Браян, колкото и неопитен да бе като драматург и режисьор, разбираше, че всяка по-ярка сцена на насилие трябваше да се тушира с някакъв по-спокоен нюанс, иначе накрая просто всичко щеше да гръмне в лицата им.

— Аз помня. — Еди се завъртя, за да го погледне в лицето, разтворила крака и облегнала лакти на коленете си. — Моята част де. От миналата седмица.

— Тя помни, Брай — гордо подчерта Том и намигна. Клепачът му бе изящно украсен с червени и сини цветя. Браян отдавна се тревожеше за клепачите на Том. Доколкото можеше да прецени, рисуваните цветя изглеждаха все едни и същи. Ярките цветове никога не се размазваха. Веднъж му бе хрумнало, че Том е татуирал клепачите си — нещо като висш тест за доказване на мъжество, на който се подлагаха само най-смелите. Така и не се престраши да го попита.

— Чудесно. И каква беше ситуацията? Слушайте всички — плесна с ръце Браян.

— Бях жена, бясна на мъжа си.

— А помниш ли защо, Еди?

— Да. Щот’ е женен за мен, а се чука с друга.

— Аха.

— И аз му викам: „Върви на майната си, задник нещастен. Разкарай се при твоята дебела дърта пачавра. Не ми пука. И си вземи смрадливия пес.“ Оня има питбул, ако сте забравили.

— Бор може да играе кучето — предложи Нашийника.

— Как ли пък не. — Синият анцуг се сви на топка като таралеж.

— На размери става — захили се Дензъл. — Ама не хапе. Щот’ е бъзльо, нали. Бор?

— Не е вярно! — Борам завъртя очи към тавана и кръстоса ръце зад главата си.

— Бъзльо… бъзльо. Пиле разтреперано. Пи-пи-пи… — Дензъл и Нашийника се заразхождаха, разперили лакти встрани като крилца, с които пърхаха нагоре-надолу. Хвърляха изплашени погледи на всички страни. Бавно вдигаха стъпала — едните обути с боти, другите с гуменки, — държаха ги силно извити настрани. Беше смешна и невероятно точна имитация, като се има предвид, че единствените им лични срещи с истински пилета се осъществяваха във фризерите на магазините.

Браян се обгърна с ръце и се заклати напред-назад, седнал на несъществуващия си задник, очаквайки края на този изобретателен и жизнерадостен танц. После Дензъл клъвна Нашийника, който запляска неистово с лакти и се защура насам-натам с пискливо пиукане.

Браян се изправи отегчено. Плесна пак с ръце и викна:

— Добре. Край на импровизацията. Достатъчно.

Но явно не беше. Птичият етюд продължаваше. Борам, като видя, че вниманието на двамата шегаджии вече не е насочено пряко към него, реши да се включи в играта, и то точно в ролята на питбул. Затича на четири крака към Браян и започна да напада крачолите му.

— Престани, Борам. — Но после се сети, че би могъл евентуално да възстанови статуквото, ако вмъкне някоя весела нотка, и изстреля кучешка команда: — Куш!

Дребният Бор вдигна крак.

Том и Еди седяха неестествено неподвижни и сдържани. Браян се почувства притеснен от вниманието, с което наблюдаваха затрудненото му положение. Долавяше у тях едновременно съжаление и удоволствие, но беше прав само наполовина.

— Ученици? Слушайте… — постара се да вложи приятелска весела нотка в думите си. Насърчен, Бор предприе допълнителна атака срещу крака му, бутна го по-рязко и Браян се срути на пода.

В този момент люлеещата се врата на салона се отвори и госпожица Пантър, секретарката на директора, се появи, придружена от двама мъже. Единият, висок и доста едър, носеше палто от туид. Вторият — слаб като вейка — беше от глава до пети в черна кожа. Само Браян не разбра що за хора се бяха появили в гимнастическия салон.

— Господин Клептън?

— Да.

По-възрастният мъж приближи и показа на Браян карта със снимка.

— Главен инспектор Барнаби от Криминалния отдел на Костънската полиция. Бихме искали да поговорим с вас.

— Разбира се. — Браян непохватно се изправи на крака. — За какво?

— Не тук.

По-младият отвори вратата, Браян ги последва, без да знае, че акциите му току-що се бяха вдигнали от безнадеждно ниски до стойности, доближаващи най-високите.

Тримата бързо вървяха към кабинета на директора. Браян случайно се бе озовал по средата и не можеше да се отърве от чувството, че го водят под стража към затвора.

Трой бе влязъл през портала на своето старо училище с доста наперена походка, но без капчица носталгия или гордост. Никога не го беше обичал. Ала тъй като от ранна възраст знаеше какъв иска да стане, като порасне, беше работил упорито както по предметите, които го отегчаваха, така и по онези, които донякъде успяваха да предизвикат интерес у него, колкото и малко да бяха (например социология, информатика). Освен това гледаше да не дружи с отявлени хулигани и кръшкачи. Дивата енергия, с която участваше в игрите, осигуряваше присъствието му на спортните площадки, а често и отсъствието му оттам, но във всеки случай го беше освободила от смехотворното боричкане за оценки, което неминуемо щяха да предизвикат опитите за сериозно учене. Сега, докато крачеше по лекьосаните кафяви пътеки, покриващи добре познатите му коридори, Трой измърмори:

— Боже, как го ненавиждам това място.

Барнаби бе завършил училище в началото на петдесетте, преди да построят местната гимназия, но дъщеря му беше минала през градската среднообразователна система и накрая спечели стипендия за Кеймбридж. Семейство Барнаби участваше в Родителското настоятелство по времето, когато дъщеря им учеше тук, и бяха впечатлени от самоотвержеността на учителите, често проявявана въпреки тежките условия.

— Къли е учила тук, нали, шефе?

— Да — отсече враждебно Барнаби. Така и не можа да свикне с похотливия копнеж, който се появяваше в гласа на всеки мъж, произнасящ името на дъщеря му.

Директорът, господин Харгрийв, бе предоставил кабинета си за нуждите на полицаите и госпожица Пантър ги въведе там. Браян седна на стола зад бюрото, макар че имаше и двойно канапе, и голям фотьойл. Барнаби си спомни унизителното преживяване отпреди няколко часа и сега благоразумно седна на ръба на канапето. Госпожица Пантър се върна с чай и бисквити. Трой наля в чашите, постави една от тях пред Браян.

— Заповядайте, господин Клептън.

— За какво става въпрос?

Барнаби бе склонен да приеме за искрено недоумението му. Убийството не бе разгласено от медиите, от секретариата го бяха информирали, че Браян не е бил търсен по телефона през деня. Трой се възползва от затишието да погълне колкото се може повече бисквити, без да изглежда, че се тъпче. Умираше от глад. И от жажда (надигна чашата с чая), а как му се пушеше… Забеляза погледа на шефа си и гузно върна номер пет в чинията.

— Страхотни са! — възкликна той и отвори бележника си. — Викахме им чаени бисквити навремето.

— За съжаление — започна Барнаби, след като Браян си изпи чая, — нося ви лоша новина.

— С Манди ли нещо?! — Чашата изтрака в линийката и утайката се разплиска.

— Не, не — побърза да го успокои Барнаби. — Дъщеря ви няма нищо общо.

Трой гледаше как мъртвешки бледото лице на Браян бавно възвръща донякъде цвета си. И аз ще съм такъв, помисли сержантът, когато Талиса Лийн тръгне на училище. Няма да имам нито миг покой. Чак стомахът го присви при това прозрение. Докато Трой се мъчеше да се отърве от неканените мисли, Барнаби бе започнал да обяснява причината за тяхното посещение.

— Джералд! — Изумлението почти моментално бе изместено от силно любопитство и едва ли не радостна възбуда. Изражението му доста точно можеше да се определи като „тържествуващо“.

— Аз лично бях с него вчера — съобщи той с ясен самодоволен тон.

— Знаем това, господин Клептън. — Барнаби нямаше желание да гледа фалшиви демонстрации на скръб, но още по-малко му се гледаше как някой изпитва неприкрито удоволствие пред лицето на жестоко убийство. — Бихте ли ни казали…

— Беше много странна вечер.

— Така ли? В какъв смисъл?

— Имаше напрежение. Скрито напрежение. — Браян отметна назад дългата си, ала рядка рижа коса. — Но въпреки това видимо за наблюдателен и схватлив човек. Какъвто би трябвало да е всеки писател.

Барнаби кимна насърчително и седна малко по-удобно на канапето. Този явно щеше дълго да дърдори.

— Аз отговарям за театралната дейност в училището…

Браян говори надълго и нашироко и беше съвсем откровен, както често става с хора, които крият нещо незначително. Трой се възползва от отклонението, остави химикалката и успя да мушне в устата си още две чаени бисквити, преди шефът да върне разговора към скритото напрежение. Дали не би могъл господин Клептън да обясни?

— Джералд се държеше много странно. Неестествено мълчалив. И нямаше търпение да се отърве от нас.

— А другите?

— През цялото време се превъзнасяха по гостуващата „знаменитост“. А той се оказа такава реакционна вкаменелост. Няма ни най-малка представа от съвременен театър. И нищо чудно, ако съдя по книгите, които фабрикува.

— Не се ли възхищавате от романите на господин Дженингс?

— Изобщо не съм ги чел. Знам по-добри начини да прекарвам времето си.

— Спомняте ли си кой пръв предложи да го поканите? — Барнаби следеше внимателно изражението на Браян, за да види реакцията му. Не знаеше. За нищо на света обаче не би признал. Ама ако си измисли някакъв отговор и той се окаже погрешен, щеше още повече да се изложи.

— Ще ми трябва време да се сетя, господин главен инспектор. — Браян поглади замислено брадата си. Беше я пуснал веднага щом бе станало физически възможно, за да скрие многобройните лъскави розови циреи по брадичката си.

Трой, който вече си бе създал мнение за Браян, презрително сви устни. Веднага си представи как нахаканият келеш обикаля и разпитва, и после, като разбере, ще им се обади уж току-що си е спомнил. Ама че нещастник.

— Вие разговаряхте ли с господин Хадли снощи? Нещо подсказа ли ви защо е така затворен?

— Ами не. Разговорът беше общ. Както вече обясних — добави троснато и погледна часовника си.

— Имате ли представа кой може да е отговорен за смъртта на господин Хадли?

— Аз ли? — В средата на рошавата брада устата на Браян очерта мокро розово „О“, досущ като уста на октопод или друго подобно морско същество. — Какво искате да кажете?

— Каквото ви питат — измърмори Трой, — според мен въпросът бе съвсем ясен.

— Не може да бъде… Имам предвид…

Хайде, пак се започна, помисли Трой, вземайки последната бисквита. Всички заедно: едно, две, три, сега: взлом, взлом. Не е било взлом? Браян не го разочарова.

— Няма никакви следи от насилствено проникване, сър — отвърна Барнаби, премълчавайки засега малката подробност, че задната врата не се заключваше. — Според вас господин Хадли предпазлив човек ли беше?

— В какъв смисъл?

— Ами например би ли отворил на непознат посред нощ?

— Съмнявам се. Знаете ги какви са хората от професионалните класи. Трупат, трупат вещи, които едва ли ще успеят да използват до края на живота си, а после се боят до смърт някой да не им захапе сливата.

Трой се изхили на неволното двусмислие, после се закашля, за да прикрие смеха си.

— Тоя човек има верига на вратата, катинари на прозорците, алармена система. Всички около Площада имат.

— Като се има предвид високата престъпност в наше време — вметна сухо Барнаби, — е напълно оправдано.

— Да, но цялата тази железария би могла само да предизвика някое наистина предприемчиво хлапе — викна Браян. — Опитвал съм се да им обясня, но няма кой да чуе — заяви той й въздъхна, разочарован от тесногръдието на буржоата. — Трябва да видите къщата на Лора Хътън. Бяхте ли там вече? — Барнаби поклати отрицателно глава. — Като в Бастилията.

— Сигурно има разни ценни неща — обади се Трой. — Нали се занимава с антики.

— Голямо занимание. Ограбва пенсионерите и после продава вещите им петдесет пъти по-скъпо.

— Красива жена все пак — измърмори Барнаби; беше му направила впечатление, когато купи от нея табуретката за Джойс.

— Ако си падате по червенокоси айсберги, дето имат толкова пари, че се чудят какво да ги правят.

Ако, помисли Трой. Ако! Тоя съвсем е превъртял.

— На мен лично винаги ми се е струвала абсолютно изкуствена.

— Вие сте най-близкият съсед на господин Хадли…

— Само географски. Не си общувахме.

— Бил е вдовец, разбрах. Случайно да знаете дали… Е, дали не е бил емоционално обвързан с някого в периода преди смъртта си.

— Ако искате да попитате дали е правил секс с някого — уточни Браян с открито презрение, — защо не го кажете без заобикалки? Отговорът е „не“. Във всеки случай не и с някого от Мидсъмър Уърти.

— Защо сте толкова сигурен, господин Клептън? — поинтересува се Трой.

— Личи, че не живеете на село. Половината от хората там, като свършат кръстословицата в „Таймс“ и проверят цените на акциите си, после няма какво друго да правят, освен да зяпат през прозореца. И не пропускат нищо, повярвайте ми.

— А дали бихте могли да ни кажете нещо за миналото на господин Хадли?

— Рано пенсионирал се държавен служител. А знаем какво означава това: огромна сума на раздяла и тлъста пенсия — и всичко за сметка на данъкоплатеца. — Браян срещна погледа на главния инспектор и сякаш видя там нещо, което усмири езика му. Замълча за миг, после някак неловко добави: — Жалко, че е мъртъв, разбира се.

— Даа — провлече Барнаби. — Да се върнем към снощната ви сбирка. Кога точно си тръгнахте от „Плоувърс Рест“?

— В десет и петнайсет.

— И после?

— Вкъщи, разбира се, къде другаде? Проверих няколко съчинения и си легнах.

— Спахте ли добре?

— О, да. Човек, ако работи здраво, няма проблеми със заспиването.

Погледът, който им хвърли, подчерта намека в думите му. Барнаби, достигал през дългата си кариера до изтощение, при което и да спиш, и да си буден, все ти се струва, че вървиш с железни ботуши по безкраен тъмен коридор, без проблеми пропусна покрай ушите си тази високомерна нападка. Трой обаче я прие лично (той всичко приемаше твърде лично) и подскочи като ужилен.

— Значи така, нека да обобщим — предложи Барнаби, — прибрахте се вкъщи, проверихте няколко съчинения и си легнахте.

— Да, да. — Браян дръпна нагоре ръкава си и погледна часовника. Успя да създаде впечатлението, че ако в стаята има хора, разполагащи с достатъчно време, него самия го чака много натоварена програма, пълна с вълнуващи събития и полет до Лос Анджелис, който ще изпусне, ако продължават да повтарят едно и също.

— С други думи, не сте излизали никъде?

— Не. — След дълга пауза Браян вдигна чашата си и пак я остави. Изкашля се. Издуха носа си и надникна в кърпичката, преди да я върне в джоба.

— Госпожа Клептън обаче — тихо заговори Трой (почти като да разсъждаваше на глас) — дълго не могла да заспи. Била будна до късно през нощта. Чула как си тръгва колата на Макс Дженингс.

— Така ли?

— Така.

Настъпи още по-дълга пауза. Двамата полицаи размениха уверени, почти дяволити погледи, забелязани (такава беше и целта им) от разпитвания. И двамата се наслаждаваха на затрудненото положение на Браян, но Трой злорадстваше повече, защото по природа беше лош човек.

Браян свали очилата си и ги избърса. Бяха малки и кръгли, с груби стоманени рамки. Такива очила биха загрозили и хубавец.

— Разбирате защо ви задаваме този въпрос, господин Клептън, нали? — запита накрая Барнаби.

— Хъмм…

— Убийството на господин Хадли е станало между единайсет и ранните часове на следващия ден.

Барнаби стана от канапето и се приближи до бюрото — едър и широкоплещест, той направо се извисяваше над седналия Браян. Изражението му беше бащинско. Усмихна му се добродушно и уверено и зачака. Не чака дълго.

— О! — удари се Браян по челото. — Наистина излязох за малко. На една бърза разходка около Площада. Да си разведря ума. — Той погледна предпазливо нагоре, търсейки одобрение, и се усмихна доста детински.

— Видяхте ли някого?

— Не — отсече Браян и сякаш за да няма никакви съмнения, добави: — Абсолютно никого.

— Е, това е достатъчно. — След като постигна своето, Барнаби пусна широка усмивка. После вметна: — Засега.

— Благодаря — каза Браян.

Когато излизаха от кабинета, госпожица Пантър викна:

— Господин Клептън, жена ви телефонира, след като започнахте разговора. Спешно било. Ако искате да й се обадите, можете да използвате моя телефон.

— Боже, колко съм гладен — заяви Трой, докато, заклещен в еднопосочната пътна система на Костън, пълзеше по кръговото платно около открития пазар, претъпкан със сергии, покрити с ярки тенти, а продавачите крещяха най-невероятни призиви.

— Искаш да ме ограбиш ли, скъпа? — викаше мъж с глава карфиол в ръката. — Ела да ме ограбиш. Готов съм и изгарям от желание.

— Ти ли си гладен? — възмути се Барнаби. Способността на Трой да поглъща неимоверни количества висококалорични храни и да не наддава и грам отдавна му лазеше по нервите. — Току-що изяде половината от стоките в склад за сладкарски изделия. Как може да си гладен, по дяволите?

— Дали да не се отбием до кафенето и да хапнем набързо? — Трой зави надясно и нахално се включи в поредното задръстване, този път по Хай Стрийт. — След като разговаряме с госпожа Хътън. За вълка говорим…

Колата се беше изравнила с витрината на магазин „Чекръка“ и бе спряла с всички останали в задръстването. На вратата висеше надпис: ЗАТВОРЕНО. На витрината бе закачен огромен гоблен, изобразяващ разюздано веселие. Розовобузи граждани се чукаха с разпенени халби над грубо одялани дъски. Пищна плът преливаше от роклите на закръглени жени с белоснежни шапчици, деца с ръчно изработени дървени обувки, тъпчеха хляб в устата си, а един мъж лежеше по очи в калта. Трой се загледа замислено в гоблена.

— Напомня ми на нашите коледни веселия.

Никакъв отговор. Защо ли си правя труда, запита се Трой. Аз се бъхтя да измисля нещо, за да внеса някаква весела нотка в живота на този нещастен негодник. И какво? По-добре да не се мъча. Ще си купя някой от драконите на госпожа Клептън и ще си го закача на задното стъкло. „Благодаря ви, че не се смяхте в нашата кола.“

— Затворено. В сряда. Странно. Би трябвало да има много работа.

— Навярно е чула за смъртта на Хадли. Голямо въртене на телефони ще да е било тази сутрин. Има вероятност още да е в сградата. Сега можеш да се промъкнеш…

Трой изви рязко волана.

— Да се промъкнеш, казах!

— Добре де — сопна се Трой, раздразнен както винаги при забележки, свързани с шофирането му. Пък и какво се е развикал, като в този случай наистина нямаше защо да се тревожи. Две бои място имаше. Най-малко. Добра се до асфалтирания паркинг зад магазин „Чекръка“ и съседната книжарница „Черен кос“. Там имаше две коли — микробус форд „Транзит“ и алено порше в чудесно състояние. Над масивната задна врата на магазина се виждаше алармена система. Самата врата бе обезопасена с две брави е бронирани шилдове, а прозорците от двете й страни бяха защитени с дебели решетки. Барнаби почука веднъж, после още веднъж, по-настоятелно. Не се чуваше никакво кънтене. Все едно думкаше по бетон. Притисна ухо към страничната част на касата на вратата. Нищо.

Трой пъхна ръка между решетките и потропа по стъклото на прозореца.

— Има някой вътре, шефе. Идва, мисля. — Свали си шапката, приглади косата и отново сложи шапката, но я килна настрани. После вдигна яката на палтото си и довърши преобразяването си, като пусна една полуусмивка — топла и, както се надяваше, загадъчно приканваща. На прозореца се мярна сянка и се чу глас (обещаващо дрезгав според Трой):

— Какво има?

— Костънска криминална полиция, госпожо Хътън — обясни Барнаби. — Може ли да поговорим?

Дръпна се резе, после второ — по-тежко и отдавна несмазвано. Издрънча верига, завъртя се ключ в една от бравите. Трой бе задържал дъх и изведнъж осъзна, че си е загубил леката, но приканваща усмивка, та бързо я заформи пак.

— Не си прави труда, Гавин.

— Моля?

— Твърде стара е за теб.

Усмивката се изпари, заменена от смутено изражение. Смутът се дължеше не толкова на факта, че бяха прочели мислите му — шефът винаги е бил добър в това отношение (прекалено добър даже), а по-скоро на еретичното предположение, че някой с толкова пари, че не знае какво да ги прави, може да има дата на годност.

— Влезте.

Лора Хътън стоеше зад вратата, покрила лице с ръка. Барнаби показа картата си. Тя дори не я погледна. Поведе ги към малък офис, обособен с помощта на стъкло и дървени плоскости в ъгъла на просторно помещение с висок таван.

Барнаби се огледа. Сякаш беше в стаята с реквизити на аматьорската театрална трупа на Джойс. Мебели, подредени един върху друг, картини — по две, по три подпрени с лице към стената. Украшения. Кашони с партидни номера от търгове, препълнени със стар порцелан и други домакински боклуци.

В офиса имаше мъничко старинно бюро, чийто плот почти не се виждаше под разположените върху него компютър, телефон, факс и телефонен секретар. Въздухът миришеше на сапун. Сигурно беше чула първото му почукване, предположи Барнаби, и си бе измила лицето над красивата, декорирана с цветя мивчица, преди да отвори вратата. Ако това е било опит да скрие, че е плакала, опитът явно беше пълен провал.

Страданието бе изписано по лицето й, дори докато Барнаби се извиняваше за безпокойството, очите й заблещукаха и се изпълниха с нови сълзи. Най-сетне, помисли си той, някой да плаче за господин Джералд Хадли.

— Съжалявам. — Тя попи отронилите се сълзи с ярко оцветената кърпичка в ръката си. — От шока е…

Не е само шок. Главният инспектор забеляза как, щом спря да говори, устата й увисна в краищата като на човек покрусен от скръб. Много повече от шок.

— Значи знаете защо сме тук, госпожо Хътън.

— Да. Не мога да повярвам. Не мога… — Тесните й рамене се разтресоха и тя скри очите си с ръце. — Съжалявам — повтори. — Не трябваше да ви отварям. Мислех, че ще се стегна.

Барнаби се поколеба дали да продължи. Не от деликатност. Той беше деликатен и чувствителен човек, но това никога не му бе пречело да върши ужасно нетактични неща, ако се налага. Просто му се струваше твърде възможно жената да се срине и тогава нищо нямаше да постигне. А следващия път споменът за днешната среща може да направи разпита й още по-труден.

— Ако искате, ще дойдем друг път.

— Не. Щом като вече сте тук. — Лора протегна ръка и изгаси настолната лампа на бюрото. В настъпилия сумрак сякаш се почувства по-удобно. Седна на тапициран въртящ се стол — единственият в офиса. Трой постави бележника си върху шкаф за фишове и се приготви с надеждата да си разбере после записките. Барнаби се облегна на вратата. — Макар да не ми е съвсем ясно какво искате.

— Само да поговорим за снощи, госпожо Хътън.

— Разбирам — заяви тя, но глухият й безжизнен глас показваше, че нито разбира, нито иска да разбере.

— Как мина сбирката ви например?

— Сбирката ли? Но какво общо има това с… — замлъкна, сякаш неспособна да произнесе името му.

— Забелязахте ли нещо особено у господин Хадли?

— Да. Почти дума не обели с никого, което не е в характера му. Никога не е бил приказлив, но му харесваше да говори за литература. Очаквах да се възползва от възможността да зададе куп въпроси.

— Останахте ли с впечатление, че особеното поведение на господин Хадли е свързано по някакъв начин с вашия гост?

— Не. Макар че… странно е как ви хрумна да питате. Защото, когато за първи път бе споменато името на Макс Дженингс, той…

— Имате предвид господин Хадли?

— Да. Много се разстрои. Направо си изпусна кафето. Петното сигурно още си стои.

— Беше против идеята да го поканите ли?

— Не изглеждаше чак така. Просто сякаш си мислеше, че само ще си загубим времето. Все каним разни знаменитости да ни гостуват и те все ни отказват. Но накрая се съгласи да опита.

— Защо той, госпожо Хътън? — обади се сержант Трой.

— Беше секретар на групата.

— Писането е самотен занаят — замислено отбеляза главният инспектор, мнение, споделяно от хората, които никога не са писали. — Вие какво пишете?

— Преписвам едни документи, на които попаднах при разпродажба в Ейлсбъри. Много готварски рецепти, бележки за управлението на домакинство от времето на Тюдорите, животновъдство, лечение с билки… — Лора се поколеба, после окончателно млъкна, изведнъж осъзнала, че тази измислица повече никога няма да й е необходима. Никога повече нямаше да й потрябва.

— Поредният „Дневник на една дама“^[2], а? — Тя сви рамене. — Всички ли си тръгнахте заедно снощи?

— Без Рекс, което беше малко странно.

— И защо, госпожо Хътън? — попита Трой. Усмихна се без никакви задни мисли, защото сега, дори при тази светлина, ясно се виждаше, че наистина е твърде стара за него и освен това бе погълната от безкрайна скръб, така че всякакво флиртуване би било повече от неуместно.

— Обикновено веднага си тръгва. Дори понякога преди другите. Тревожи се за кучето.

Трой кимна с разбиране. Обичаше кучета и имаше великолепна немска овчарка, бежово — сива с кафяви ивици, бивше полицейско куче, ранено по време на акция, след което не било годно да служи в полицията. Трой попита госпожа Хътън дали се е прибрала веднага вкъщи след сбирката и тя потвърди.

— И в колко часа си бяхте у дома? — поиска да уточни Барнаби.

— Малко преди десет и половина. Живея съвсем наблизо.

— И не сте излизали след това пак? — Тя поклати отрицателно глава. — Според вас господин Хадли… беше ли обичан в селото?

— Нямам представа. Не съм много запозната с местните взаимоотношения.

— Бил вдовец, разбрах.

— Така е — опечален вдовец. — Дрезгавият й глас потрепери. Барнаби забеляза как стисна юмруци в усилието си да се овладее и се втренчи в компютърния екран. — След половин час трябва да съм на Джерардс Крос да огледам едни мебели. За съжаление, налага се да ви помоля да си тръгнете.

— По-сложно е, отколкото изглежда — заяви Трой, който никога не си правеше труда да измисли нещо по-оригинално, като може да го каже и по-просто. — Майка ми е луда по тези женски дневници. Всяка Коледа, всеки рожден ден само „Дневникът на една дама“ й е в главата. Кухненски кърпи, дъски за рязане на продукти, поставки за яйца, калпаци за чайник — толкова много неща е събрала с картинки от тая книга. Започваме да се отчайваме. Скоро, ще остане само книгата, да се чуди човек какво да й подарява.

— То си е за отчайване — кимна Барнаби.

— Е, ще обядваме ли, шефе?

— Боже, да!

Беше почти три часът и кафенето в полицейския участък бе полупразно. С разрешените му петстотин калории на хранене, Барнаби си взе говежда пържола без тлъстина, сандвич със салата и диетична майонеза и седна сам на маса, за да не гледа как се тъпче сержант Трой.

После двамата се върнаха в Мидсъмър Уърти, изпреварвайки с пет минути автобуса в четири часа. Вече се мръкваше, когато за втори път паркираха пред портата на „Бородино“. Автобусът спря на няколко метра от къщата. Слязоха пет-шест души. Едни тръгнаха към Площада, Други в обратната посока. Само двама се насочиха към полицаите — млада жена с бебешка количка и невероятно висок, много слаб възрастен мъж, който крачеше като разглобен, без никаква координация на дългите си крака, сякаш единият нямаше никаква представа за съществуването на другия. Беше се натоварил с пазарски чанти, най-впечатляващата, от които бе старовремска мрежа, пълна с кървави пакети, увити във вестник. Носеше и няколко книги, здраво овързани с колан, чийто край бе прекаран няколко пъти през катарамата. Бялата коса на мъжа непрекъснато се движеше, носейки се около главата му като мека пухкава перушина. Като наближи, полицаите забелязаха, че се усмихва щастливо на себе си, сякаш доволен от мислите, които се въртяха в ума му. Щом отвори портата, Барнаби и Трой излязоха от колата и тръгнаха към него.

— Господин Сейнтджон?

— Да. — Погледна единия, после другия. Усмивката му се изпълни с надежда и интерес. — Здравейте.

— Ние сме от полицията. — Барнаби му показа значката. — Може ли да поговорим?

— Разбира се. Влезте, влезте.

Бяха вече в двора, когато Рекс се обърна да затвори портата и забеляза подвижната лаборатория.

— Я, виж ти. Хонория ще побеснее. Тя мрази циганите. Лично аз съм на принципа „живей и остави другите да живеят“. Заради това ли сте тук?

Барнаби каза само „не“. Реши, че лошата новина ще почака поне докато влязат в къщата. Рекс извади голям железен ключ изпод протритата изтривалка и го пъхна в също толкова голямата ключалка. Керамична табелка с надпис CAVE CANEM беше закрепена с винтове за вратата. Рекс отвори, прекрачи прага и викна през рамо:

— Стойте зад мен.

Щом влязоха вътре, от горния етаж се разнесе дълбок гръмотевичен лай, разтърсващо бумтене като от удари на нещо тежко по пода над главите им. Последва силно трополене и по стълбите се запрепъва и затъркаля огромен сив звяр, който хукна в галоп към Рекс и се изправи на задните си крака, за да го прегърне.

Трой беше впечатлен. Бе виждал доста кучета. Освен това имаше домашен любимец — куче и половина, както си мислеше. Но това тук наистина беше куче и половина, ако не и повече. На размери беше като дребно магаре, само дето бе космато. Дълъг розов език висна от устата на животното и след като учтиво олигави цялото лице и дрехите на Рекс, спря върху истинската си цел — пазарската мрежа.

— Кокалите му — погледна ги Рекс, сякаш се извиняваше. — Ще трябва да му дам малко, иначе няма да ни остави на мира.

Трой кимна с разбиране. Барнаби — не. Както вече бе споменато, той не проявяваше никакъв интерес към животните, освен ако не бяха под формата на крехки, залети със сос пържолки, подредени в чинията му за вечеря.

Рекс отвори дълбоко надрана врата вляво, даде им знак да влязат и изчезна, следван по петите от кучето, на което вече му течаха лигите.

Барнаби се отпусна в стар кожен шезлонг, който го убиваше дори през дебелото палто. Трой обаче се заразхожда из стаята, която моментално събуди любопитството му. Три от стените бяха покрити с рафтове с наредени фигурки на войници, застанали мирно или демонстриращи уменията си с мускет или оръдие. Малки таблички преливаха от значки и копчета. На четвъртата стена имаше стъклени витрини, където бяха подредени медали, два противогаза и плакати за набиране на войници за Първата и Втората световна война. Барнаби беше седнал срещу изображение на гневен мъж с мустаци на морж, който строго сочеше към надпис:

„Фелдмаршалът те зове“!

На облегалката на стол висеше къса пелерина, украсена с ширит, и филцова шапка без периферия. Шапката беше като от униформа на пиколо с кожен ремък за под брадата.

На покрита със зелено сукно маса, заемаща по-голяма част от стаята, се разиграваше епична битка. Тъмнокожи войници с фесове и странни роби напредваха на вълни в сгъстени бойни редици към голяма сива стена, бутаха пред себе си оръдия, от чиито дула висяха малки топчици пухкав памук. Всичко беше доста прашно.

Рекс влезе с бутилка безалкохолно и три пластмасови чашки, пъхнати една в друга и захлупени върху гърлото на бутилката. Затвори вратата зад себе си с крак.

— Да заглушим шума малко — усмихна се той.

А шумът наистина беше страхотен — хрупане и трошене, придружено от сподавено ръмжене. Истинско кучешко пиршество. Със свободната си ръка Рекс отвори падащата вратичка на грозно лекьосано бюро. В шкафа имаше чипс, шоколадчета, бисквитки със сирене, курабии, дори буркан с туршия от лукчета. Домакинът наля безалкохолното и раздаде чашите.

— А оттук — посочи той съкровищата си в шкафа с трепереща ръка, покрита със старчески петна — какво да ви предложа?

— Нищо, благодаря — отклони поканата му главният инспектор.

— Подбрал съм все вкусни неща — махна отново с ръка към шкафа Рекс. — Сладко или пикантно. А може и сладолед, ако предпочитате. Хладилникът е пълен. Ягодов, ванилов. За съжаление, карамелизираните ядки свършиха.

— Не, благодаря, честно.

— Но пък имам други чудесни ядки.

След като и това предложение бе отхвърлено, Рекс се насочи към стар износен фотьойл, като пътем оправи гънките на пелеринката и кипна малката шапчица.

— На Монткам са. Носи ги в началото на всяка нова маневра. В качеството си на талисман на полка, нали.

Двамата полицаи се спогледаха.

— А това е обсадата на Константинопол. — Рекс махна към масата. — Невероятен сблъсък, макар и разразил се между изключително неравностойни в числено отношение противници. Краят на Византийската империя. Само четири хиляди загинали, но петдесет хиляди били продадени в робство. Ах… — въздъхна той и дари със спокойната си симпатична усмивка двамата полицаи — знаели са как да воюват в онези славни времена. Питам ви, какво му е забавното на това да натиснеш някакво копче? Е — Рекс внимателно и много бавно седна във фотьойла, — вече ви се иска да ми кажете защо сте тук, предполагам.

Барнаби му съобщи защо бяха там. Седнал в стая, пълна с фигурки на войници, някои участващи в битка с експлозии, предизвикани от топчета памук, главният инспектор кратко и ясно описа реалната, съвсем истинска смърт на Джералд Хадли.

Реакцията на Рекс Сейнтджон беше неочаквано емоционална. Долната му челюст увисна и той дълго гледа с празен поглед в стената. После запуши ушите си с длани, сякаш можеше по този начин да заличи чутото. Заклати силно шава напред-назад и завика:

— Не е вярно, не е вярно… — Тресеше се като лист, подмятан от вятъра.

Барнаби прекоси стаята и докосна стария човек по рамото.

— Добре ли сте, господине?

— Аз го направих. О, боже… аз бях…

— Един момент, господин Сейнтджон. — Барнаби дръпна ръката си. Трой бързо се изправи. — Признавате, че сте убили Джералд Хадли ли? Ако е така, длъжен съм да ви предупредя, че всичко, което…

— Много съм виновен. Той ме помоли да го защитя, а аз го изоставих. — Пръстите на Рекс се бяха преплели като решетка от клончета на петна. — Какво направих? О, Джералд…

Барнаби приближи до фотьойла един от дървените столове и седна до Рекс.

— По-добре ни разкажете всичко. Без да бързате, имаме време.

Но Рекс започна да говори веднага, сякаш нямаше търпение да се отърве от ужасните думи в устата си. Те се сипеха навън като злите духове от кутията на Пандора и разказваха за случилото се. Как Джералд го беше помолил да не го оставя сам с Макс Дженингс и Рекс му обещал да остане, докато си тръгне гостът, но бил измамен. Как си отишъл вкъщи, после отново излязъл, върнал се, обиколил няколко пъти „Плоувърс Рест“ в дъжда. Изплашил се, защото му се сторило, че го наблюдават, и пак се върнал у дома. Към края по лицето му вече се стичаха сълзи.

— Опитайте се да се успокоите, господине. Рано е да поемате всичко на плещите си. Може Макс Дженингс да няма нищо общо с убийството…

— О, ама как… — Рекс извади голяма зелена кърпа с щампована мечка и нескопосано нарисуван жезъл — емблемата на Роял Уоруикшир, и избърса очи.

— Кога проведохте разговора с господин Хадли, който току-що ни предадохте?

— Вчера сутринта. Беше много притеснен. Останах с впечатлението, че го е отлагал до последния момент.

— Спомена ли защо не иска да остава насаме с Дженингс?

— Не съвсем. Само, че се познавали навремето и се разделили в лоши отношения. Имали „известни неприятности“, както се изрази Джералд. Написал поканата с ясното намерение да убие у Дженингс всякакво желание да се отзове, сам го призна.

— Защо изобщо му е писал? — полюбопитства Трой.

— Когато Джералд се възпротиви на идеята, Браян се заинати и каза, че сам щял да му пише.

Предполагам, си е мислил — Джералд имам предвид, — че ако поеме нещата в свои ръце, ще може да ги контролира.

— Спомняте ли си кой първи предложи да поканите господин Дженингс?

— Не, съжалявам.

— Как ви се стори — Хадли боеше ли се всъщност от тази среща?

Рекс свъси чело, все едно че го заболя нещо.

— Изкусително е, нали, да си мъдър след случилото се? Но, честно казано, макар и явно да му бе неприятна мисълта за срещата, не бих казал, че чак се е страхувал.

— А по време на сбирката стори ли ви се изплашен?

— Не. Мълчалив и много затворен. Да си призная, Макс ми се видя изключително приветлив и симпатичен човек. Е, може да е казал разни неща, неприятни имам предвид, които само Джералд е схванал.

— Описахте какво се случи, когато напуснахте къщата. Защо сте толкова сигурен, че Дженингс е сложил резето?

— Защото Джералд не би могъл да стигне до вратата толкова бързо. Беше в другия край на вестибюла.

— И после си отидохте у дома.

— Да — прошепна Рекс и побелялата му глава клюмна.

— Колко беше часът?

— Не забелязах. Но знам в колко часа се върнах. Дванайсети пет. Тогава видях Браян… господин Клептън.

— Така ли?

— Идваше откъм селото.

— Сигурен ли сте, господин Сейнтджон? — попита сержант Трой. — Че е идвал откъм селото. Може да се е връщал от разходка до Площада.

— Не, не, сигурен съм. После заобиколих къщата отзад…

— Където ви се стори, че ви наблюдават?

— Имаше някой, скрит зад дърветата в края на гората. Сякаш мравки ме полазиха по гърба, ужасно. Беше тъмно. Изплаших се и… напуснах поста си.

— Аз не бих бил толкова суров към себе си, господин Сейнтджон — опита се да го успокои Барнаби, макар да знаеше, че само си хаби думите на вятъра.

— Как можах… Като някоя жена.

Като някоя жена, помисли си Трой. Само да знаеш какви жени съм срещал. Ще те схрускат за закуска.

— Защо господин Хадли е решил да се обърне към вас с молбата си, как мислите? — попита сержантът.

— Не знам точно. — Все още мокрите бузи на Рекс почервеняха от срам, като си спомни вълнението и веселото любопитство, обзело го, след като Джералд си тръгна.

— Значи не сте били някакви по-близки приятели?

— Джералд май изобщо нямаше близки приятели. И аз нямам… вече. Всички станаха жертви на времето. Поканих го на гости, когато се нанесе. Беше през 1983 — когато бомба разруши едно посолство в Ливан. Просто от учтивост го поканих. Дойде, беше много вежлив, но нищо не излезе от това по-нататък. Сигурно съм го отегчил с моите военни игри.

— Да е говорил някога за миналото си?

— Ами, не. Каза ми все пак, че е вдовец и се е преместил, защото не можел да живее там, където умряла жена му.

— Спомена ли в коя част на света е било това?

— Някъде в Кент май. Пенсионирал се рано от държавната си служба.

— Каква точно е била тази служба? Или къде?

— Останах с впечатлението, че е работил в Министерството на земеделието и риболова, макар май вече да не му викат така. А е работил в Лондон, това го знам, защото спомена, че пътуването било ужасно изморително.

— Имате ли представа кога е починала жена му?

— Точно преди да се премести тук — значи преди девет… не, преди десет години.

— А знаете ли дали Хадли е бил обвързан с някой друг?

— Обвързан ли? — по лицето на Рекс се четеше съвсем искрено недоумение.

— Връзка — обясни Трой. Горкият дядо. Човек, като е толкова стар, сигурно забравя за какво му служи оная работа. Бъди снизходителен. — С друга жена.

— О, не, убеден съм. Макар че…

В този момент разговорът бе прекъснат от свирепо драскане по вратата. Звукът бе толкова силен, че полицаите едва ли не очакваха да видят ноктите на кучето през нацепената врата.

— Монткам. Свършил е следобедната си закуска. — Барнаби си представи кучето седнало на стол до масата със салфетка, вързана на врата, изящно да посяга към чиния сандвичи с краставички. — Ще се наложи да го пусна тук.

— Почти свършихме, господин Сейнтджон.

— Но той не обича… — Рекс замълча и наклони глава настрани. Шумът отвън бе престанал. Монткам се отдалечи. След малко го чуха да се завръща в галоп, завършил с титаничен трясък. Вратата се разтресе от удара.

— Извинете — надигна се Рекс и пусна кучето в стаята, като преди това благоразумно затвори шкафа с лакомствата. Монткам обиколи помещението два пъти, размахвайки весело косматата си опашка, при което събори няколко войничета на пода. После непохватно се качи на шезлонга до господаря си, премести предната част от тялото си върху коленете му и завря голямата си глава в бузата му.

— Та обсъждахме… — Барнаби замлъкна. Беше му странно. Говореше на два крака в панталони, рошава, дългокосместа сива хрътка с дължина метър и петдесет и две интелигентни лица; които го гледаха въпросително. Все едно да разпитваш някакво приказно чудовище от митологията.

— Любовните взаимоотношения — дойде му на помощ сержант Трой. — Май се замислихте дали пък не е имало такива, господин Сейнтджон?

— Аз ли?

— Казахте: „Въпреки че…“ — подсети го главният инспектор.

— Въпреки какво?

Барнаби се помоли да не губи търпение. Трой намигна на кучето. То раззина огромната си паст в прозявка, увисналият език и острите зъби бяха алени от кръвта на схрусканите кокали.

— А, да — сети се Рекс. — Навремето се чудех дали Лора не е хлътнала по него.

— Имахте ли основания за подобно предположение? — запита Барнаби, докато неговият сержант се наслаждаваше на термина „хлътнала“ и се опитваше да си го представи редом с името на Одри Бриърли.

— Тя все го гледаше с едно такова изражение. Като на Монткам, когато отварям любимата му консерва с кучешка храна.

Поговориха още малко, но Рекс явно нямаше какво ново да добави. Барнаби му благодари за съдействието, после му обясни, че ще се наложи да отиде в подвижната лаборатория или вдругиден в полицейското управление, за да свалят отпечатъците му. Рекс леко се оживи, сякаш посещението на подвижната лаборатория беше някаква неочаквана радост. Нещо, което ще чака с нетърпение. Може и така да беше. Горкият.

— Тъжно нещо е старостта — въздъхна Барнаби, крачейки по пътеката към портата.

— Добре си му е — произнесе се Трой. — Има си войничетата. Всички ония медали. Да не говорим за чудесните лакомства.

— Каква порода е това куче, по дяволите?

— Ирландска ловджийска хрътка.

— Чудесно килимче става от него.

Барнаби прекоси Площада (тревата изглеждаше сиво-оранжева под уличното осветление) и се качи в подвижната лаборатория. Вътре беше уютно, имаше и кафе. Семейство на средна възраст, без съмнение двама от многото минали оттук, даваше информация, която можеше и да се окаже полезна, но кой знае.

Барнаби се обади в полицейското управление в Амършам да ги помоли да открият в местните избирателни списъци адреса на Макс Дженингс. Наля си топло кафе и зачака. След по-малко от десет минути вече имаше адреса.

— Бедата е там — обади се сержант Трой, поемайки по шосе А413, — че след убийство хората описват нещата по-различно, отколкото биха ги описали иначе.

— Имаш предвид начина, по който говорят за жертвата ли?

— И това, да. Но и изобщо за преживяното от тях. Например Сейнтджон — мотал се в задния двор на Хадли, уж да бди. И сега разправя, че някой го бил гледал от гората. Но тогава наистина ли е смятал така?

— Може да се опитва сам себе си да убеди — предположи главният инспектор, — търси оправдание, задето си е тръгнал.

— Няма шанс да го докажем след тоя дъжд и тълпата, която утъпка всичко около къщата.

Барнаби не отговори. Беше се заел да чете кратко конско на злите орисници, организирали убийството на Джералд Хадли да бъде извършено точно в нощта срещу пазарния ден в Костън. Ако беше успял да говори по-рано с Рекс, ако беше разбрал за връзката между убития и гостуващия писател… Така или иначе, възнамеряваше да говори с Дженингс, естествено, но щеше да му зададе само няколко кратки въпроса, най-вече за да уточни в колко часа си е тръгнал. Глупости. С една дума.

Съжалението обаче е само губене на време и напълно безплодно занимание по убеждението на Барнаби, затова той реши да се съсредоточи върху Лора Хътън. Предвид показаната днес скръб, предположението на Рекс, че била „хлътнала“, изглеждаше дори меко казано. Жената си е била направо влюбена в Джералд, при това любовта й е била несподелена, иначе как може да се обясни раздразнението, което бе доловил в думите: „Точно така — опечален вдовец“?

После се беше опитала да се овладее, явно съжаляваше, задето забележката й се беше изплъзнала от устата, и толкова й се искаше да предотврати други нежелани разкрития, че реши да сложи край на разговора. При това забележката бе направена не само с раздразнение, но и със сарказъм. Дали бе предизвикана само от гнева на отхвърлената жена? Или пък е разбрала нещо за личния живот на Хадли, превърнало публично демонстрираната тъга по смъртта на съпругата в обект на подигравки? Като се поуспокои, пак ще я разпита, ако се наложи. Заключението го накара да се върне към настоящето, където изведнъж осъзна, че шофирането се бе превърнало в летене.

— За бога, Трой! Да не искаш да разхвърляш телата ни по настилката?

— Пътищата са вече в отлично състояние, шефе — възрази сержантът, но все пак намали скоростта и преодоля изкушението да възроптае срещу поредната несправедлива критика на шофьорските му умения. Досега никога не беше катастрофирал, нито бе предизвиквал катастрофи. Взе си изпита за напреднали в полицията (няма по-труден от този изпит) сравнително лесно. Шофирането му доставяше огромно удоволствие. Плавната връзка между съединителя и смяната на скоростите, умелото боравене с кормилото, откритият пейзаж, прелитащ покрай теб, или постоянната бдителност и способността да забелязваш подробностите и да избягваш опасностите, когато караш в града. Но му липсваше търпение, което му пречеше да бъде толкова добър, колкото си мислеше, че е. Най-вече не проявяваше търпение към онова, което наричаше „прекалената предпазливост на шефа“. Но какво може да очакваш от човек, който кара автоматична кола? Ако това въобще може да се нарече каране. Само седиш в колата и тя те вози насам-натам като стара конска каруца. Трой никога не беше чувал за французина, който решил, че слугите могат да му изкарват прехраната вместо него, но веднага би го разпознал в мързеливия нещастник, който предпочита да кара кола с автоматични скорости.

Поглед в огледалото, мигач, завой и фаровете им вече осветяваха пътя за Чалфонтс. Скоро в обсега им влязоха и красивите поляни на Уорън д’Евърси. Трой оглеждаше къщите отдясно, докато караше. Барнаби пое другата страна и пръв забеляза търсената порта. Висока и сложно изработена като портата на „Грешъм Хаус“, но много по-изящна. В центъра на всяко крило блестеше по едно златно „М“, около което се виеше венец от акантови листа. От двете страни на вратата имаше каменни стълбове, увенчани с обикновени грифони, с извити настрани глави. На по-близкия стълб дискретно бе монтиран домофон с бутон за позвъняване. Барнаби натисна и се представи. След кратък разговор с басов мъжки глас с чужд акцент, при непрекъснато пукаща връзка, портата се отвори.

Алеята беше доста дълга и ярко осветена с улични лампи, които приличаха на оригинални лампи от времето на кралица Виктория. От двете страни на алеята се виждаха цветни лехи, сега отрупани със зимни трицветни теменуги. Имаше и симетрично разположени декоративни храсти. Беше красиво, но безлично. Малко като в обществен парк.

Сградата, макар и величествена, също бе лишена от каквито и да било оригинални архитектурни хрумвания. Беше построена в стила на южняшката довоенна господарска къща и фасадата й бе украсена с шест бели колони, към които водеха мраморни стъпала. Трой изсъска от възхищение, поемайки въздух през зъби. Барнаби не беше чак толкова впечатлен. Сградата му приличаше на омотан във фолио смален модел на Партенона, направен за някой филм на „Пърл енд Дийн“^[3].

Докато оглеждаше покритите с резба дървени трегери, търсейки звънец, една от вратите се отвори широко и на прага се появи нисък мургав мъж — бос, с прилепнали по тялото му бели дънки, широка риза на цветя и няколко позлатени ланеца. Черната му къдрава коса беше мокра.

Трой показа набързо полицейската си значка.

— Вие ли сте господин Дженингс?

— Аз съм Ставрос. Икономът.

— Ние сме от Криминалния отдел на Костънската полиция. Бихме искали да поговорим с вашия работодател.

Ставрос влезе обратно в къщата и ги покани с жест. Полицаите се озоваха в просторен кръгъл вестибюл с куполообразен таван, от който висеше прекрасен венециански полилей.

Икономът пое по някакъв коридор, оставяйки след себе си мокри стъпки. Стените бяха тапицирани с кремави копринени тапети с воден знак, украсени с множество огледала в рамки от позлатен бронз и оригинални, но с нищо невпечатляващи картини. На равни интервали над главите им висяха още полилеи, малки копия от светлина, които потрепваха и звънтяха, когато мъжете минаваха под тях. Отминаха няколко врати, докато накрая Ставрос спря пред покрита с огледала стена с дължина около метър и петдесет. Натисна някакъв бутон и цялата стена с едва чуто нежно прищракване бавно започна да се издига като театрален декор.

Влязоха в нещо като голяма оранжерия с висок сводест покрив, направена със стоманени ребра и ябълковозелено стъкло. Пространството бе пълно с екзотична растителност — палмови дървета, засадени в огромни кашпи, растения с грамадни сочни листа и ярки цветове, големи колкото чинии за основно ядене, банани и ананаси, пълзящи растения с мъхести стъбла, дебели колкото едра морска змиорка, гигантски кактуси, окичени с гирлянди от ароматни орхидеи. Всички растения буквално се къпеха в наситения с водни изпарения въздух.

Ставрос изчезна нанякъде, затова Барнаби и Трой закрачиха сами по шумолящата под краката им трева, покрита с искряща смарагдова роса, която бе твърде съвършена, за да е истинска. Тук-там през гъстата зеленина проблясваха лъскави спортни съоръжения, дискретно пръснати из цялото това изобилие от тучна растителност. Приличаха на срамежливи създания на джунглата, които надничат иззад листака. От невидими тонколони се носеше изпълнение на „Тихуана Брас“ на Хърб Алпърт.

Барнаби и сержантът заобиколиха няколко изкуствено издигнати лехи, избягвайки (или спъвайки се, какъвто беше случаят с Трой) в плъзнали навсякъде маркучи, докато накрая стигнаха до обвита в мъгла завеса от нежна папрат. Щом я доближиха, дочуха ритмични пляскания във вода. Трой дръпна завесата настрани, направи крачка напред и зяпна.

Дълъг, тесен басейн, покрит с тюркоазени плочки, които придаваха на водата невероятен лазурносин цвят. Цветята и дърветата идваха до самия ръб на басейна и създаваха впечатлението, че жената, която бавно се плъзгаше ту на едната страна, ту на другата, не плува в изкуствено създадена от човека среда, а в някаква пещера, намираща се на тропически остров. На фона на белия бански загорелите й крака изглеждаха още по-тъмни и сякаш сияеха. Тя се обърна по гръб и косата й се разпиля като ореол около главата.

Трой стоеше и зяпаше като омагьосан. Беше попаднал в Холивуд. Холивуд и Бевърли Хилс, и Далас, Тексас. Изпусна дълга доволна въздишка. Жената излезе от басейна и спря за миг на ръба — водата се стичаше по широките й бронзови рамене и невероятно дългите й елегантни крака. Обърна се и закрачи, а по врата, китките и глезените сякаш заблещукаха фойерверки. Боже мой — помисли си Трой, — тя плува, покрита с бижута. Плува с бижута.

Избърса челото си, съблече сакото и го хвана така, че да скрие собствените си фойерверки. После последва шефа си, който внимателно подбираше пътя си по изкуствената трева.

Настигнаха жената на една полянка с няколко шезлонга и плетени фотьойли, на които никой не ги покани да седнат по време на последвалия разговор. Имаше и масичка на колелца, отрупана с напитки. Тя изсипа няколко кубчета лед в една чаша с помощта на малка сребърна лопатка, щедро ливна отгоре джин и пръсна символично количество лимонов сок от пластмасово шише.

— Госпожа Дженингс? — пожела да уточни Барнаби.

— Да.

— Надявахме се да поговорим със съпруга ви.

— О? — Гаврътна джина на една глътка и отново посегна към бутилката. — За какво? — попита тя и хлъцна. — Опаа. — Покатери се с мъка на високо столче и ги загледа с абсолютно безразличие.

— Той тук ли е? — поинтересува се главният инспектор. Чудеше се на колко ли години е тази жена. Кожата на лицето й изглеждаше неестествено опъната в сравнение с кожата по прасците й вътрешната част на бедрата. Вените по ръцете й бяха издути, а очите, макар и без бръчки около тях, изглеждаха хитри и изморени.

— Не. — И никакви подробности, просто продължи да отпива от джина.

— Кога очаквате да се прибере съпругът ви, госпожо Дженингс?

Възбудата на Трой отшумя при вида на тлъстините, натрупали се около кръста на неговата богиня и на тези уморени, знаещи очи.

— Нямам ни най-малка представа.

— А дали не бихте могли да ни кажете в колко часа се прибра снощи господин Дженингс?

— Взех три хапчета за сън. Нямаше да разбера дори да беше настъпил краят на света снощи.

— Нещо да знаете за сбирката, на която е присъствал в Мидсъмър Уърти? — Тя не отговори. Само се взря в Барнаби, сякаш той бавно изчезваше пред очите й. — Говорил ли е с вас за това въобще?

— Не. — Нова порция лед издрънча в чашата й, удавен в „Бийфийтърс“ със загатнат лимонов сок. Гъл-гъл-гъл.

— Не е настъпил, нали?

— Моля?

— Снощи.

— Какво?

— Краят на света.

— Не.

— Имала съм късмет, значи.

— Някаква представа къде можем да намерим съпруга ви? — попита Трой. Тя сякаш изобщо не разбра въпроса. Разочарованието му прерасна в раздразнение — никога не се беше отличавал с голямо търпение. — Къде отиде? — опрости въпроса той с ненужно висок тон.

— Във Финландия.

— Финландия ли?

— Да дава автографи.

— За колко време?

— Питайте така наречената секретарка. Подскачащата Барбара. Те са неразделни.

— Знаете ли в колко часа замина?

— По-добре говорете със Ставрос. Той движи всичко. Топли закуски, чисти дрехи, отлична поддръжка на басейна. Жалко, че е такова скапано нищожество.

Тя им обърна гръб. Барнаби й благодари, завъртя се кръгом (первайки алената главичка на някакво растение) и се отдалечи.

— Нищо чудно, че се е чупил — отбеляза Трой, последвал шефа си, за да търсят иконома. Сержантът нямаше желание да си губи времето с невротични жени. А честно казано, нямаше желание да си губи времето и с невротични мъже. Харесваше хората, които се държат просто и ясно, както смяташе, че се държи самият той.

— И що за глупава шега? — Имаше предвид даването на автографи. — Странен начин да се укриваш. Доста шумен, искам да кажа.

— Е, поне е отишъл в страна, откъдето можем да го екстрадираме. — Пот се лееше по лицето на Барнаби. Дрехите му лепнеха за тялото. — Боже, колко се радвам, че се махаме от това тресавище.

Намериха иконома в кухнята — смайващо изчерпателна изложба на необикновено и изобретателно оборудване и обзавеждане, чак да не повярва човек, че това място съществува само заради приготвянето на едната храна. Ставрос седеше на маса от неръждаема стомана и четеше „Тахитромос“.

— Господин Ставрос? — привлече вниманието му Трой.

— Ставро.

— Моля?

— Казвам се Ставрос Ставро.

— О. Добре. И така, господин Ставро, бихме искали да поговорим с вас.

— Всичките ми документи са наред. — Гъркът бързо скочи на крака и затвори списанието. — Виза, паспорт, всичко, за шест месеца. Покажа ви… — Тръгна да излиза, притеснен.

— Не сме тук за това — успокои го Барнаби. — Искаме да ви зададем само няколко въпроса за господин Дженингс. Например бяхте ли тук снощи, когато се прибра?

— Винаги стоя буден, докато се приберат. Портата се отваря отвътре.

— И в колко часа си дойде господин Дженингс?

— Към един.

— А в какво настроение беше според вас? — Ставрос го погледна с недоумение. — Радостен? Тъжен?

— А… Тъжен, да. Мълчалив и тъжен.

— Каза ли нещо за гостуването си? Как е минало?

Ставрос поклати глава.

— Ние не си говорим като… като…

— Приятели? — досети се Трой.

— Да… е филос, приятел. Той само казва в колко часа да го събудя, после ляга.

— Що за човек е? Приятно ли е да се работи за него?

Ставрос сви рамене.

— А за госпожа Дженингс?

Трой не можа да устои на изкушението да зададе този въпрос, нито успя да замаскира неволната нотка на раздразнение в гласа си. Макар увлечението му по госпожата да бе мимолетно, все пак ненавиждаше мисълта, че този мазен чекиджия би могъл да мотае атрибута си между кехлибарените й бедра.

— Разкажете ни за тази сутрин, господин Ставро.

— Какво за тази сутрин?

— Всичко.

— Събуждам господин Дженингс в шест и половина с чай и приготвям вана. После му приготвям багажа…

— Какво сложихте?

— Като за провинцията — топли пуловери, ризи. Той беше с любимия си костюм.

— Да не би да е същият, с който е бил на сбирката снощи? — попита Барнаби.

— Да. — Ставрос сякаш се притесни под погледа, отправен му изпод внезапно свъсилите се вежди на главния инспектор. — Грешка ли има някаква?

— В колко часа замина?

— В девет и половина.

— Каза ли закъде?

— За „Хийтроу“.

— И какво всъщност взе със себе си?

— Два големи куфара и чантичка.

— Какво? — Очите на Трой се разшириха от изненада.

— Куфарче, сержант. Не бъди глупав. — С всяка изминала минута Барнаби ставаше все по-раздразнителен. — Господин Дженингс каза ли кога ще се върне?

— Не. Само, че щял да се обади по телефона.

— Къде са другите неща, които е носил снощи? Риза, чорапи, бельо?

— В машината.

— Пералнята?

— Да.

— Изпрани?

— Да.

— Страхотно.

С всеки изминал момент Ставрос ставаше все по-неспокоен.

— Господин Дженингс ли ви нареди да ги изперете веднага?

— Не. Винаги пера на сутринта.

— Имаше ли кръв по дрехите? — попита Трой.

— Кръв? Божичко…

— Хайде, господине, успокойте се. Успокойте се. — Проклети чужденци. Все едно слушаш опера. Ей сега някой ще запее „Несун дорма…“^[4].

— Ще се наложи да вземем изпраните дрехи, господин Ставро — уведоми го Барнаби. — Както и обувките, и вратовръзката, с които е бил господин Дженингс снощи, стига да са налице. Предполагам, не сте почистили обувките.

— Не. — Ставрос изглеждаше още по-неспокоен. — Не мисля да навличам си неприятности.

— Ще разбереш какво значи неприятности, слънчице, ако откажеш да съдействаш на полицията в разследването.

Трой се изкушаваше да внесе още по-голям смут в душата на иконома, като му обясни, че при отказ да сътрудничи може да види скъпоценната си виза накъсана на парченца и пусната в тоалетната, но реши да си замълчи. Шефът беше твърдо против ненужните заплахи, предпочиташе да ги запази за някой подходящ момент, когато разпитваният е наистина в затруднено положение, и тогава да ги включи в действие — известно е, че това оръжие придобива силата на гаубица в неговите ръце.

— Утре ще изпратим криминалист да вземе нещата — обясни главният инспектор. — Само му ги покажете. Не пипайте нищо. Разбрахме ли се? А, и още нещо…

Трой записа подробно описание на мерцедеса на Макс Дженингс и регистрационния му номер.

Ставрос ги изпрати до портата и чак се изпоти от облекчение. Щом се качиха в колата, той се наклони напред, сякаш готов да хукне надалеч.

— Представи си да живееш в това нещо — погледна назад Барнаби. В тона му определено се долавяше презрение. Свали малко стъклото на прозореца и в колата нахлу леден въздух, готов да посее пневмония в първия срещнат бял дроб. — Само конте може да живее в такава къща.

Трой потрепери и замълча — какво да каже, като на него къщата и всичко в нея му беше харесало.

Някъде по времето, когато Барнаби и Трой летяха по шосето към Уорън д’Евърси, Сю Клептън изми чиниите, разтреби и започна да приготвя кутиите с обяд за следващия ден. Наряза целина и червено зеле за целулоза, плюс стафиди за енергия и орехови ядки (за омега-3 мастни киселини и витамин В). Добави и своя специален лимонов дресинг в мъничко стъклено бурканче. Полагаше много грижи, както винаги, без да знае, че Манди всеки ден заменяше прясната салата и домашно приготвената кифла за чипс, кока-кола и „Марс“.

И съпругът, и дъщерята на Сю тази вечер се бяха прибрали късно. Двама колеги поканили Браян да пийнат по едно питие след училище и имали неблагоразумието да го попитат как върви пиесата, той приел учтивия им въпрос буквално и безмилостно ги затрупал с всички подробности, свързани със „Словоблудство за пет неми гласа“, с което им досадил до смърт. След като Аманда нехайно спомена, че проспала убийството на съседа, за първи път в живота си стана център на внимание. Най-големият й триумф обаче настъпи, когато Хейз Стичли, която беше много гадна и си имаше собствена тайфа, я покани у тях след училище да хапнат пица и да изгледат един филм („Сексробини на вампири“).

Нито Аманда, нито Браян се сетиха да се обадят на Сю, която се побърка от тревога, докато ги дочака да се приберат. Набрала смелост от изпитото вино, на което миришеше отдалеч, Манди се държа много нагло. Браян, навярно спомняйки си изпитания в кабинета на директора страх, сега се почувства виновен, което го накара да вилнее и да крещи. Нито един от двамата не искаше да хапне от вечерята — великолепен лучен пудинг с джинджифилов сос, — затова Сю яде сама, едва преглъщайки храната през стегнатото си от гняв гърло. Сега сложи ябълка в кутията на Браян и намести един зрял банан около кутията със салата на Манди.

В съседната стая гърмеше телевизор. Браян се смееше насила с неестествено висок смях, както обикновено, когато изобщо не му беше забавно, но отчаяно му се искаше да участва във веселието на Манди. Сю ги слушаше как се хилят. Татко и малкото му момиченце. Как им дава сърце, чудеше се Сю, да се смеят, след като току-що е умрял човек, живял толкова близо до нас. При това загинал по такъв ужасен начин.

От този шум я зацепи главата. Странно как децата в детската градина никога не й действаха така, каквато и дандания да вдигаха. Тя се уви в голям шал, излезе в задния двор и затвори вратата зад себе си. В безветрената тиха нощ чуруликаше кос, кацнал сякаш в старото ябълково дърво. От контраста между красотата на птичата песен и грозната какофония в хола й се доплака.

Накрая изключиха телевизора и Манди дойде в банята да си измие зъбите. Сю виждаше безформения й силует през дебелото релефно стъкло. След като изплю последната вода от устата си, Манди излезе, затръшна вратата и подир минута от прозореца на спалнята й закънтя „Нирвана“. Косът се предаде. Браян се показа на вратата към задния двор.

— Трябва да поговорим — отсече той строго и задържа отворено, за да влезе жена му. Тя послушно тръгна, чувствайки се като дете, повикано за наказание.

Влезе и седна, а Браян бе навит като пружина, сякаш не знаеше как да започне. Побарабани малко по ръба на хладилника, поигра си с пластмасовите букви, като правеше от „Хотел“ — „Холет“. После засмука бузи и зарови пръсти в брадата си. Сю познаваше до болка това неспокойно поведение. Беше знак, че ще й се нахвърли, но още не бе решил откъде да я подхване. Затова тя сплете ръце в скута си и започна своите упражнения за успокояване: вдишваш и броиш до десет, издишваш и броиш до дванайсет, като си представяш спокоен красив пейзаж, например някой остров.

— Не повярвах на ушите си. Просто Не Повярвах На Ушите Си.

— За какво говориш, Браян?

— Джералд беше открит тази сутрин? Поправи ме, ако греша.

— Да. Горката госпожа Бънди го намерила. — (Някой ден ще взема наистина да те поправя и ще умреш от шока.)

— Някъде към десет часа, нали?

— Към десет. — (А сигурно и аз.)

— И… И… — Но нищо не излизаше от устата на Браян — изумлението му беше дошло твърде много. Трябваше да млъкне, да тръсне глава, за да може да продължи: — А ти ме извести в ТРИ.

— Вече ти обясних… — Островът имаше бели плажове, океанът покриваше вълните си с бели шапчици и всичко това под лазурносиньо небе.

— Пет часа по-късно!

— Да. Бях… — Имаше и красива райска птица, опашката й — с всички цветове на дъгата.

— А телефон тук няма ли? Не може да няма — съвсем ясно си спомням как платих няколко ужасно високи сметки.

И кой ги навъртя тези сметки?

— Върнах се от детската градина в един, Браян. Полицаите дойдоха и обясниха какво се е случило, после пристигнаха репортерите… — гласът й потрепери. Над острова натежа облак. — Те просто нахлуха.

— Аз не бих им позволил да нахлуят! — викна Браян и гневно направи от „Холет“ — „Толех“. — Лицензирани манипулатори на популистка ненаситност.

— Позвъних ти веднага щом си отидоха, но…

— Но, но. Но дотогава онзи клонинг на Шерлок Холмс и онзи фашист — помощникът му, бяха вече цъфнали в училището и сякаш разиграваха кретенски телевизионен сериал. Мили боже… И насън щях да напиша по-добър диалог.

На мен пък не ми приличаше на фашист. Стори ми се сладък. Има дъщеричка, която много би се зарадвала на плакат с Хектор.

— Сигурно са си подпалили гумите от бързане. Само и само да се възползват от невъзможността да се свържем. Да ме изиграят.

— Да те изиграят ли, Браян? — Сю така се изненада, че забрави за своя остров. — Как така да те изиграят?

— Ами… — Браян се взря в жена си, сякаш проверяваше искреността й. Последва дълга пауза. Налагаше се да реши сложен казус. Как да разбереш какво знае някой, без да го питаш, без много приказки. О, по дяволите! — Имам предвид… да вземем например тъпите им въпроси. В колко часа сме се прибрали и в колко сме си легнали? Излизали ли сме пак? Чули ли сме колата да си тръгва? Не знам какво си им казала ти.

— Че се качих в спалнята към единайсет без петнайсет, че не можах да заспя и че чух колата. — Сю отмести поглед от сплетените си ръце в скута и вдигна очи към мъжа си. — Ти какво им каза, Браян?

— Как така не си могла да заспиш? Ти отдавна спеше, когато аз се качих. Хъркаше до Бога.

Сю, която винаги се преструваше на заспала, когато Браян беше в спалнята, сви рамене някак смирено.

— Значи не си им казала, че съм излизал за малко?

— Не. А ти излиза ли?

— След като свърших с проверката на съчиненията. Обиколих Площада. Просто да се поразведря… — Браян възстанови реда на буквите върху хладилника в най-приемливата им конфигурация. — Боже… колко типично за теб.

Тя се разплака. Браян взе вестника, попадна на реклама със заглавие „Какво ще кажете тази година да се научите да пишете?“ и си изкара гнева на нея: хвана ножица и я изряза, за да я прати на Джефри Арчър.

Тази нощ Мидсъмър Уърти трудно намери покой. „При старата крава“ бе пълна с професионални журналисти и любопитни навлеци, които си съперничеха за вниманието на местните. Над общата глъч от време на време се чуваха по-отчетливо изрази като: „предполагам“; „щом живеете тук, сигурно сте го познавали“; „о, извинете“; „между другото, какво пиете“.

В селото не остана не почерпен мъж. Селяните светкавично поглъщаха двойни и тройни питиета, които им поднасяха, и разказваха каквото знаеха, а каквото не знаеха, си го измисляха. И макар всички до един да бяха далеч от истината за случилото се, мъртвият им съселянин би останал удивен от богатството на проявеното въображение и сложността на измислиците им. Когато дойде време кръчмата да затваря, всички си тръгнаха, изморени и превъзбудени, изпълнени с чувство на удовлетвореност от добре свършена работа.

Неколцина минаха с несигурни стъпки покрай „Плоувърс Рест“, където още личеше полицейско присъствие въпреки запечатаната врата. И подвижната лаборатория беше още там. Трой се беше прибрал вкъщи, но главният инспектор Барнаби беше вътре: четеше събраната през деня информация, пиеше кафе и чакаше да се обадят колегите от летище „Хийтроу“. Вече бе започнал да губи търпение и мислеше да си ходи, когато телефонът иззвъня.

Съжалявали за забавянето; имало няколко полета до Финландия на осми, но в този час съответните служби били затворени и затова се позабавили, докато открият исканата информация. Сега обаче били в състояние да го осведомят, че в нито един от въпросните самолети не е имало пътник на име Макс Дженингс.

Бележки

[1] Стил, най-вече в архитектурата, характерен за Великобритания в началото на XIX век. — Бел.прев. ↑

[2] „The Country Diary of an Edwardian Lady“ на Идит Блекуел Холдън (1871–1920) — английска художничка и учителка. — Бел.прев. ↑

[3] Британска компания за филмова реклама. — Бел.прев. ↑

[4] Първите думи на известна ария от операта „Турандот“ на Дж. Пучини. — Бел.ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Каролайн Греъм Написано с кръв (2)

Метаданни

Данни

Написано с кръв

Информация

История

Сваляне / Връзки

Лудост в Мидсъмър

Каролайн Греъм
Написано с кръв (2)