Добре увита в дебел памучен пеньоар, Джойс Барнаби стоеше до газовата готварска печка над тиган с яйце, което заливаше с гореща мазнина и наблюдаваше как яркооранжевият жълтък се покрива с тънки бели нишки. Правеше грешка, разбира се — трябваше да свари яйцето и да го обели, но снощи Том не можа да вечеря, толкова беше уморен, затова сега й се струваше, че има право да се поглези. Печеният бекон беше почти без никаква сланина, а пък Том вече бе изял овесената каша с трици, предназначена да намали холестерола и да го зареди с витамин В.

— О, коте!

Привлечен от миризмата, Килмовски, макар и порядъчно закусил вече, се бе изтърколил по кухненския под и сега, забил нокти в пеньоара на Джойс, се закатери към източника на въпросната миризма.

— Слизай долу… Ох! Боли. — Тя откачи котето от себе си, нареди храната в затоплена чиния и я занесе на мъжа си.

— Вече ни няма на първа страница, слава богу — обяви Барнаби, сгъна „Индипендънт“ и го остави настрани. — Изобщо нямаше да се появим там, ако не беше Дженингс.

— Сигурно вече е видял някой вестник. Току-виж, ви се обадил днес.

Барнаби не отговори, втренчил объркан поглед в закуската си.

— Не трябваше ли да е наденичка тази сутрин?

— Наденичката е в неделя — уточни Джойс и почука с пръст по менюто, закачено на дъската за бележки. — И тогава не ти се полага дори.

— Една!

— Ако имаш късмет.

Той я погледна строго.

— Никой не е незаменим, Джойс.

— О, така ли? — Жена му взе каната с кафе.

— В древна Гърция човек можел да си вземе жена за робиня само срещу две копия.

— А на „Арбъри Кресънт“ съпругите, които не намират нужното уважение вкъщи, се записват в Свободния университет. И забягват с някой от професорите си.

— Мразя го това. — Том размазваше белезникава като суроватка паста върху препечената си филийка. — „Без мазнини“, ами то му личи. Човек се чувства като светец, ако успее да го глътне.

— Престани да мрънкаш.

— Смес от сироп за кашлица, смазочно масло и пастет от риба.

— Кики? — Джойс издаде някакви звуци с езика си и разклати топчето за пинг-понг, вързано за облегалката на нейния стол. — Кики…

— Преди пет минути му се караше, а сега… — Виж го, Том — плесна ръце Джойс от удоволствие. — Виж го как си играе.

— Само го дръж далеч от бекона ми.

— И мърка.

— Ще мърка ами — нали е котка. Ти какво очакваш? Да ти изпее ария от „Риголето“ ли? — Барнаби гледаше жена си кисело. — Щом се върнат, си го вземат, да не си правиш други сметки.

— Разбира се. — Джойс наля кафе. — Защо си толкова гаден? Да не би аз да съм виновна, че ти не можеше да спреш да ядеш?

— Благодаря — пое чашата си Барнаби. — А твоята закуска къде е?

— Ще хапна нещо по-късно — отвърна тя, разбърквайки непохватно кафето си, хванала лъжичката с лявата ръка, защото Килмовски се бе вкопчил в дясната като разтревожен пухкав маншон. Коприненото му сиво коремче се бе подуло от погълнатото мляко.

— Погледни го. Натъпкал се е до шията.

— Том?

— Ммм — измънка той, мрачно задъвкал последната си коричка.

— Спазваш си диетата, нали?

— Да.

— Докато си на работа, имам предвид.

— О, боже, Джойс, стига си ми опявала.

— Важно е. Знаеш какво ти казаха на последния преглед.

— Ммм. — Барнаби изпи до капка кафето и с хриптене си пое дъх чак до петите. — Какво каза, че ще вечеряме довечера?

— Агнешки дроб с билки и гъби.

— Не забравяй да купиш пресен риган.

Във вестибюла Барнаби срещна погледа на дъщеря си, която го съзерцаваше от пода — мрачно красива, с бяло боне и строга рокля. Той се наведе да вземе вестника, този път „Рейдио Таймс“. Отнесе го на жена си в кухнята и я целуна за довиждане.

— Внимавай как караш, скъпи.

— Да. Май ще сложа веригите.

— Гледай да се облечеш добре. Вали сняг.

Сю се въртеше около дъщеря си като квачка с едно-единствено пиленце. Аманда, облегната на мивката, с нежелание дъвчеше курабийка от трици и орехи — майка й ги бе изпекла — и си мислеше колко по-различно би било, ако държеше „Марс“, да речем. Днес всичко по нея беше черно — пола, чорапогащи, маратонки, очната линия, ноктите. Косата й, немита от дълги дни, бе вдигната нагоре като пирамида.

— Не вали. Тия неща са толкова гнусни. — Аманда отиде до кошчето за боклук и изплю курабийката. — Защо никога не ядем нормален кейк като всички останали?

По две причини всъщност. Първо: кейкът, който се продава, е пълен с подозрителни вещества, много от които изброени в книгата на Сю „Е — добавени вещества“. Второ: пари. Никога не стигаха. Браян беше много стиснат, когато даваше средства за домакинството, макар винаги да намираше начин да заделя пари за своите собствени прищевки (последната бе президентски стол, на облегалката, на който с шаблон бе изписал името си). Очакваше всяка вечер да има топло ядене и печено в неделя на обяд, а парите, които предоставяше на Сю, не стигаха за една седмица готвени закуски.

Всички надници на Сю от детската градина, в пълния си размер, постъпваха в семейния бюджет и той пак не стигаше. Тя, естествено, искаше допълнителни средства, но Браян отказваше. Обвини я, че харчи некомпетентно неговата изработена с труд заплата, защото купува какво ли не, така че, дори да увеличи делът, внасян в семейния бюджет, това щели да бъдат пари, хвърлени на вятъра. Последния път, когато беше поискала още пари, той побесня и се закле да разреши проблема „веднъж завинаги“.

В края на седмицата тя му даде своите трийсет лири и Браян отиде на пазар заедно с нея. Ходи нагоре-надолу из главния супермаркет в Костън, хвърля продукти в количката и през цялото време надуто й обясняваше как се пазарува.

— Виждаш ли колко е изгодно — три на цената на две. А тук пържолите от бут са със специално намаление — защо не ядем пържоли, щом са толкова евтини? Пъпешите също са намалени. И гроздето. И виж — българско „Мерло“ само за два и четирийсет и пет…

На касата сметката им излезе петдесет и три лири. Уверен в способността си да пресмята, Браян не си бе взел кредитната карта и трябваше да чака, почервенял от гняв и унижение, докато извикат управителя на магазина. Докараха втора количка, в която прехвърлиха всичко, което Браян не бе в състояние да плати, за да върнат стоките по щандовете. Дългата опашка не прояви никакво съчувствие. Щом излязоха на паркинга, Браян даде воля на гнева си:

— Защо не ми каза? Ти знаеш колко струват нещата. — Подреди кашоните в багажника на колата и го затвори с трясък. — Един господ знае как хората на социални помощи успяват да се хранят, че и да пушат.

— Живеят на картонени пици, печени картофи и консерви с изтекъл срок на годност — обясни Сю, неспособна напълно да скрие задоволството в гласа си, за което щяха да я накарат да съжалява по целия път до вкъщи.

— Манди? Манд? — викаше сега мъжът й от най-горното стъпало. Вратата зееше широко отворена, превръщайки уютната кухня в хладилник. — Автобусът идва.

— Ура. — Манди се загърна с някакъв погребален конски чул, поприбра тъмните печални гънки към тялото си и взе кутията с обяда.

— Вземи си нещо топло за пиене, като обядваш. Да не е все газирано.

— Може да отида при баба след училище.

— О. Благодаря за уведомлението. — Сю изпъна устни в усмивка, която от постоянните прояви на пренебрежително отношение бе започнала да изглежда глуповата. — Чао тогава.

Вратата се затръшна и Сю остана сама. Винаги в такива моменти усещаше огромно облекчение, леко примесено с чувство за вина. Сложи няколко бучки въглища в ненаситната печка (заварена тук още като купиха къщата и оттогава все на прага да ги изостави) и придърпа стария фотьойл по-близо до нея.

Най-сетне настъпи мир и спокойствие. Сю започна бавно да вдишва и да издишва, за да се успокои, да забрави злощастното усещане за угнетеност, което никога не я напускаше в присъствието на семейството й.

Семейство! Това нейното семейство ли беше? Сю не беше толкова глупава да приема за чиста монета сладникавата лъчезарност на преживящите корнфлейкс глупаци от телевизионните реклами, но бе убедена, че някъде между тяхната престорена веселост и лишената от любов, безутешна самота, просмукала се дори в стените на „Тревилиън Вилас“, съществуваше златна среда. Майки, бащи и деца, които се караха, но и се подкрепяха един друг, обичаха се и се мразеха, помагаха си в трудни минути и ставаха като един при най-малката проява на критика от външни хора.

Сю се зачуди, както често й се случваше, дори когато си налагаше да не го прави, дали някъде в миналото й е имало момент, в който е можела да избере друг път, друга съдба. Беше забременяла — и какво от това? Случи се през 1982 година, а не през трийсетте, когато самотните майки са били замеряни с камъни по улицата. Можеше да устои на натиска на родителите си и на семейство Клептън, ужасени да не би съседите да разберат, че техният син е създал неприятности на „годеницата“ си. Браян, познал отскоро страстта (защото Сю бе забременяла с Аманда още първия път), като че ли гореше от желание да се ожени, а абортът, разбира се, бе изключен.

Винаги бе обичала децата и се бе надявала някой ден да има поне четири. Когато Аманда беше бебе, Сю бе изпитала най-голямото щастие в живота си. Колко бе хубаво да къпе и облича дъщеричката си, да играе с нея, да я учи да ходи! Или просто да я обича. Дори бързо влошаващото се отношение на Браян, който бе започнал да й натяква, че нарочно го е вързала да се ожени за нея, тогава й се струваше безобидно.

Но постепенно всичко се промени. Родителите на Браян, които живееха само на седем-осем километра и бяха луди по единствената си внучка, настояваха да прекарват все повече и повече време с нея. Браян я водеше там всяка събота, понякога я оставяше за целия уикенд. Аманда винаги се връщаше, пълна е подаръци, уморена и капризна и вечно й беше лошо от изядените количества бонбони.

Отначало, водена от любовта си към детето, тя преодоляваше страха да не разсърди мъжа си и спореше с него за продължителността и честотата на тези посещения. Много по-добре щеше да бъде Аманда да ходи у баба си веднъж месечно, само за следобеда. А и какво пречеше да ходят тримата заедно?

Предложенията й предизвикаха безкрайни кавги с госпожа Клептън, която твърдеше, че Сюзън се опитва да настрои малката Аманда срещу тях, а господин Клептън умоляваше всички да не викат толкова, защото през лятото всичко се чувало надалеч, дори и когато работят косачките на съседите. Аманда пищя и рита, за да демонстрира своите предпочитанията, когато се научи да използва телефона, започна да крещи и да хленчи и по жицата, разбивайки сърцето на всеотдайната си баба с оплаквания за жестоките лишения, които е принудена да търпи.

Накрая Сю, разбира се, отстъпи. Но какво можеше да направи — тримата така здраво бяха обсебили детето, че битката бе загубена още преди да се е разразила с пълна сила. Точно тогава обаче Сю вече бе започнала работа в детската градина и всеки ден бе заобиколена от фарфалачета, чиито сълзи трябваше да бърше, да целува драскотините им, да укротява изблиците им на раздразнителност и — това бе най-хубавото — да им разказва приказки, на които децата нямаха насита.

При тази мисъл Сю стреснато се върна към настоящето. Скочи да погледне часовника, но всичко беше наред — имаше още половин час. Отвори шкафа под стълбите, където държеше боите, платнените изрезки, ватата и лепилото. Предната вечер бе завършила десет куклички за пръстите на ръцете, направени от картонените цилиндърчета на „Тампакс“ — ярко оцветени маймунки и дяволчета, вещици и динозаври. Закрепи на малкия си пръст един мравояд, нахално засмян, увесил безкрайно дългата си зурла, размърда кутрето и си представи лицата на дечицата, когато и десетте фигурки се появят като по магия, кимайки и бъбрейки весело с тях.

Сю приготви кутията си, седна пак и отново провери какво има да прави според списъка с днешните си задачи. Да купи тиква от магазина в селото. Да напомни на госпожа Харис, че е на бисквити следващата седмица. Да попита Мери Бенет дали съпругът й ще погледне електрическия чайник. Да се обади на Рекс.

Беше ходила до къщата предишната вечер и бе убедена, че той си беше у дома, защото чу Монткам да лае, но никой не отвори. Това не беше типично за Рекс, като изключим времето, което педантично отделяше за писане, винаги с удоволствие посрещаше гости, понякога даже човек не можеше да си тръгне.

Пощата!

— „Метюън“! „Метюън“! Дано да е от „Метюън“! — примоли се тя на глас и изтича към вестибюла. Но беше само известие за предстояща разпродажба в магазина, където Браян си беше купил видеокамерата.

В девет и половина, вече разучил доклада на криминалистите, Барнаби отново бе в заседателната зала и запознаваше своя екип със заключенията, които за съжаление не им помагаха с нищо ново.

— Единствените отпечатъци по оръжието, с което е извършено убийството, са от чистачката госпожа Бънди. Единият доста ясен, останалите размазани, вероятно от човека, който го е използвал, за да разбие главата на Хадли. Носел е ръкавици, по-скоро кожени, отколкото плетени. Криминалистите засега не са установили непознати отпечатъци. Все още елиминират познатите. Имаме отпечатъците на всички, с изключение на госпожа Лидиърд, която е твърде наплашена, за да се противопостави на зълва си; и на Хонория, която категорично отказа.

— Някой трябва да й каже колко е важно — обади се инспектор Мередит и благоразумно побърза да добави „сър“.

— Наистина — отзова се Барнаби и пусна ледена усмивка. — И понеже ще ходите в селото, май е най-добре вие да поемете тази задача, инспекторе.

— С удоволствие, господин главен инспектор.

— За съжаление — върна се към основната тема Барнаби, чиято усмивка вече бе доста по-доволна, — под ноктите на Хадли не е открито абсолютно нищо. Нито кожа, нито коса, нито нишки, което означава, че не е оказал никаква съпротива. Трудно ми е да повярвам, че по своя воля не се е опитал да се защити, следователно бихме могли да приемем, че доктор Балард е прав и първият удар, нанесен вероятно напълно неочаквано, или го е убил веднага, или го е оставил в безпомощно състояние.

Малко повече късмет извадихме със скрина. Дъната на чекмеджетата са били покрити с восъчна хартия, което не ни помага особено, но е имало малко прах, съдържаща частици от кашмир, бледосини на цвят. Следователно скринът е бил използван за пуловери. Нищо вълнуващо в това разкритие, за съжаление. Отрицателни са резултатите от обувките на Хадли. Липсват отпечатъци от стъпки в градината. Дори онези, които би трябвало да е оставила Лора Хътън, са били заличени от лошото време.

Нямаме късмет и с телексите до пристанищата. Човек на име Дженингс не е напускал страната през нито едно от тях нито със, нито без мерцедес. Но пък успяхме да издирим таксито. Някой си господин… — Барнаби хвърли поглед към бележките си — Уинстън Могани чакал на стоянка вечерта на шести, когато малко преди десет и половина една жена се качила и го помолила да го откара до Мидсъмър Уърти. Не му казала адрес, просто, като влезли в селото, го насочвала накъде да кара. Не разговаряли по пътя. Тя си мълчала, той си бил пуснал радиовръзката. Помолили господин Могани да опише жената, но той обяснил, че през колата му минавали толкова много хора, че би забелязал някого само ако прилича на Уитни Хюстън. Жената била руса и на средна възраст, но имайте предвид, че господин Могани е все още тийнейджър и следователно „средната възраст“ може да е всяка от трийсет нагоре.

Досега не сме успели да открием шофьора, който я е върнал. Ще се наложи да обходите селата между Ъксбридж и Мидсъмър. Най-вероятно е Хадли да е позвънил на най-близката таксиметрова служба. Проверете телефоните в „Жълти страници“. И понеже има малък шанс жената да е била проститутка, бих искал да обходите улиците и бордеите. Клубове, ателиета за масаж, малки обяви и така нататък. Освен това бих искал да разпитате из селото дали някой помни името на фирмата, пренесла покъщнината на Хадли при преместването му. Вероятността за успех е много малка, но си струва. Знае ли човек?

— Едва ли е била местна фирма, господин главен инспектор — обади се младши детектив Уилоуби, още по-стегнат от вчера. Дори усмивката му бе току-що изгладена. — По-вероятно е да е някоя от Кент.

— Както казах, детектив Уилоуби, нямаме големи шансове да разберем. Надявам се днес да открием, ако избирателният регистър изплюе някаква информация къде точно е живял, преди да се засели в Мидсъмър Уърти. И за да завърша с малко по-весела нотка — късметът ни проработи с адвоката, извършил прехвърлянето на къщата: правил и други услуги на убития. Тази сутрин ще се видя с него — господин Джослин. Може да са му поверили документите, които нормално би трябвало да открием в „Плоувърс Рест“, и при повечко шанс сред тях може да е и брачното свидетелство на Хадли.

— Защо мислите, че това е важно за случая, сър? — попита полицай Бриърли. — Виждате ли някаква връзка между смъртта на двамата?

— На този етап нямам представа — отвърна Барнаби. — Но разсъжденията над неизвестни връзки и възможности са важна част от процеса на разследване. Или поне би трябвало да бъдат.

— О, разбира се, сър.

— А смъртта на Грейс ни дава възможност да разгледаме поведението на Хадли под необичаен ъгъл. — Барнаби замълча и свъси рунтавите си вежди в очакване на реакцията на хората около себе си.

Сержант Трой, преценявайки с точност, родена от дълъг опит, шансовете си да открие отговора на този сложен въпрос, се отказа още преди да е започнал и реши да се забавлява, като наблюдава другите. Особено Мередит, който яростно гризеше устните си и бърчеше чело. Барнаби насочи въпросителен поглед именно към инспектора и зачака — доста дълго време, би могло да се каже обидно дълго, преди да продължи:

— Всички, с които разговаряхме, до един, го описаха като много резервирана личност. Рекс Сейнтджон обясни колко неудобно се чувствал Хадли, когато бил принуден да поиска помощ във връзка с посещението на Дженингс. Тогава защо този саможив, изключително затворен и сдържан човек разправя на толкова много хора за най-болезненото и лично събитие в живота си. Събитие толкова потресаващо, че е направило непоносим живота в онази част от страната, където се е случило.

— Имате предвид смъртта на съпругата му ли? — попита Трой.

— Да. Това имам предвид.

— Ами — започна инспектор Мередит, твърдо решен да не губи два пъти — защото е искал да знаят, предполагам.

— Нещо повече — отвърна Барнаби. — Ако вземем предвид какво е струвало подобно разкритие на човек с неговия характер, бих казал, че не просто е искал да знаят, било му е необходимо да знаят. И сега трябва да се запитаме, инспектор Мередит, защо?

Докато Сю купуваше намислената тиква, а Барнаби и Трой се канеха да тръгнат към офиса на адвоката, Лора хвърли унил поглед към своя бележник и забеляза, че след по-малко от час трябва да отвори „Чекръка“, за да приеме един двукрил ирландски шкаф. Беше го купила преди няколко дни, но се бе оказал твърде широк за нейния микробус. Предишният му собственик щеше да й го докара от Лейси Грийн с неговия „Ленд Роувър“. Все още имаше време да отложи уговорката. Без да мисли, посегна към телефона, навъртя до половина номера, после се отказа.

Ако не отиде, какво ще прави? Ще обикаля из кукленската си къща, неспособна да седи на едно място повече от пет минути, неспособна да чете. Определено нямаше да пусне телевизора, защото гледането на телевизия през деня винаги й се бе струвало много депресиращо. Нямаше никакво желание да става част от аудитория, която винаги бе свързвала с възрастни, затворени вкъщи, майки или живеещи на социални помощи безработни.

Досега десетки пъти бе включвала и изключвала транзистора. Музиката по Радио Три беше или ужасно скучна, или толкова шумна, че я заболяваше главата. Радио Четири предлагаше речи на изгряващи млади лунатици, които се кълняха във вечна вярност на електората с ръка върху портфейла. После пък започнаха мазните проповеди на предаването „Размисли за деня“ и Лора за малко да метне транзистора в отсрещната стена.

Преди никога не би допускала, че е възможно едновременно да вярваш и да не вярваш в едно и също нещо. Знаеше, че Джералд е мъртъв. Полицаите й го бяха казали. Щеше да има разследване. Погребението, макар и още неуредено, със сигурност щеше да бъде организирано в недалечно бъдеще. Ето вчера самата тя бе приела с голяма скръб този факт.

Тогава защо бе така убедена, че ако отиде до „Плоувърс Рест“, той ще е там, ще й отвори вратата и както винаги ще я поздрави тъжно, сковано и прекалено учтиво. Лора се запита, и не за първи път, дали щеше да го обича толкова много и толкова дълго, ако той не си бе поставил от самото начало надписа „Не газете тревата.“ Безсмислено е да разсъждава над това.

Застави се да отиде в банята. Взе душ, уви се в хавлия и се замисли какво да облече, но без особен ентусиазъм. Увиснали шалварести панталони, жълтеникава копринена риза, широко вълнено палто с подплънки на раменете, с цвят слонова кост. Високи до коленете кафяви ботуши, кехлибарени мъниста, вдигна косата си на кок и го покри с черен кадифен шиньон. Бързо и умело си сложи грим, пръсна се с парфюм. И през цялото време се чудеше на себе си, на това колко неизкореними бяха навиците.

Закуси с леденостуден ликьор. Още не бе гладна, но започна да й се мотае главата. Запита се дали в кръвта й няма твърде много алкохол и дали е безопасно да шофира. Не беше яла твърда храна от три дни, убедена, че дори и да си приготви нещо, няма да е в състояние да го преглътне. Гърлото й бе така стиснато, че само течности от четирийсет градуса нагоре минаваха през него.

Остави празната чаша до няколко парченца фин китайски порцелан, внимателно изсипани в мивката от онзи селяндур полицая. Какво ли си е мислил, че трябва да направи тя с тия парчета? Да извади лепилото ли? Един господ знае защо бе решил да прави кафе в купи за супа. При това севърски порцелан.

Вече на прага на входната врата Лора внезапно се върна обратно и отвори вратата на жълтата си всекидневна. Беше пълна със зимен цвят, тъмносива и студена. За първи път видя помещението с очите на другите — както би я погледнал Барнаби например. Мъничка, толкова спретнато подредена, дори превзето подредена стая. Само в портрета имаше искрица живот. Тежките кадифени дипли около кръста на момчето сияеха дори без помощта на позлатената рамка. Подтикната от импулс, който не можа да разбере, Лора се наведе напред и положи ръка върху тъжните зелени очи.

Телефонът иззвъня. Тя го остави да си звъни. Сигурно беше Сю. Звънеше й всеки ден от убийството насам да я кани на кафе. Опитваше се да бъде мила, без съмнение, но взискателната природа на Лора не й позволяваше да се изложи на опасността да участва в обсъждането на крайно емоционални за нея въпроси. Предъвкването на събитията от вечерта, завършила със смъртта на Джералд, тревожните „защо“ и „с каква цел“. Освен това се боеше, че няма да успее да контролира чувствата си и ще започне да реве за него пред очите на други хора.

Сети се изведнъж, че вече няма нужда да ходи на сбирката на Писателския кръжец. Преди от сбирка до сбирка все забравяше какво бе казала за работата си и винаги очакваше някой да я хване и да я уличи, но така и не се случи, защото всички бяха погълнати от собствените си писания.

Лора излезе навън и потръпна, кожата на лицето й се сви от студения въздух. В басейнчето за птички едно мушитрънче, преценило напълно погрешно температурата, беше скочило да се поизкъпе набързо и сега изплашено се плъзгаше в кръгове по леда. Лора си каза, че трябва да разтопи леда, като се върне, и закрачи през скърцащите под краката й замръзнали локви към гаража.

Адвокатската фирма „Джослин, Тибълс и Дилейни“ заемаше приземния етаж на елегантна градска къща от осемнайсети век почти в центъра на града и заедно с още пет други сгради като нея опираше гръб в енорийската църква „Свети Вартоломей“. Лакираната врата блестеше като черно стъкло. От двете й страни имаше сандъчета с кърпикожух. Някой маниак на тема културно наследство бе родил великата идея да се реставрира оригиналната калдъръмена алея пред къщата. Изпъкналите от цимента камъни бяха ужасно неудобни за стъпване и сигурно бяха станали причина за множество изкълчвания на глезени. Или поне така си мислеше главният инспектор, докато се препъваше по тях, за да стигне до ужасно излъсканите и не по-малко опасни стъпала пред входната врата.

Очакваха ги. Пълна жена на средна възраст, доста ръбата на вид, но с топла и малко разсеяна усмивка, ги покани в чакалнята. Стаята вдъхваше доверие с красивата си ламперия, тежката си мебел и ниските масички с големи стъклени пепелници и броеве на списание „Общество и право“. На един от покритите с възглавници столове свита на кълбо раирана котка спеше дълбоко и от време на време потрепваше с уши.

— Това сигурно е Тибълс — врътна брадичка към котката Трой.

— Не ми говори за котки.

— Мислите ли, че ще имам време за една цигарка?

— Не.

Барнаби беше прав. Още не си бе затворил устата и една от секциите на ламперията потъна навътре и пусна господин Джослин в чакалнята. Той беше нисък мъж с ужасно хлътнал гръден кош, мънички длани с къси пръсти и също толкова малки стъпала. Барнаби си помисли, че му прилича на гълъб. Всичко по адвоката беше сиво: ръцете и краката, меките, редички къдри на главата и по-гъстите кичури, стърчащи от ушите му. Дори ноктите му имаха сивосинкав цвят. Изглеждаше много мършав и сух, сякаш наскоро бяха източили всичките му течности, чак шумолеше, като ходеше.

— А, ето ви! — викна той, сякаш бяха закъснели и го бяха накарали да ги чака. — Влизайте. Влизайте.

Кабинетът му бе почти толкова задушен и безинтересен, колкото и чакалнята. Господин Джослин се настани зад бюро с размерите на игрище за ръгби и почти се скри от погледа на полицаите.

— Ужасно, ужасно.

Барнаби негласно се помоли този човек да не повтаря всичко по два пъти, защото щяха да си осъмнат тук. Предположи, че последният дубъл на господин Джослин се отнася до убийството на клиента му.

— Благодаря ви, че ни спестихте формалностите, господин Джослин.

— Става въпрос за убийство, господин главен инспектор. Става въпрос за убийство.

Господин Джослин придърпа към себе си шарена кутия за документи, която предварително бе поставил горе-долу в центъра на игрището за ръгби. Отвори я и извади плика със завещанието. Разгъна листовете от дебела хартия и те зашумоляха като подпалени. Адвокатът ги заглади и започна да чете:

— Според разпорежданията на господин Хадли цялото имущество, е, което разполага към момента на смъртта си, плюс всички други средства, които се съберат от къщата му, трябва да бъдат разпределени по равно между колежа „Емануел“ в Кеймбридж и Централната художествена гимназия „Сейнт Мартин“, за учредяването на две стипендии за литература и изкуство за млади хора с изключителен талант, но с ограничени финансови възможности. В завещанието ясно се казва, че учебните заведения са били уведомени за въпросните разпореждания.

— Значи става дума за доста пари, а?

— Така е. Господин Хадли инвестираше много разумно. В „Глоубъл Юнит Тръстс“, „Фиделите Кеш Акаунтс“, „Уолуич Теса“ и в държавни ценни книжа. Всичко на всичко към осемстотин хиляди лири. Без стойността на къщата, разбира се.

Барнаби прикри изненадата си и попита за датата на завещанието.

— Тринайсети февруари 1982. Единствената поправка е промяната на изпълнителя на завещанието. Когато господин Хадли се премести в Мидсъмър Уърти, имаше нужда от местен адвокат, който да прехвърли собствеността на къщата, и ни попита дали можем да поемем неговите дела след смъртта му.

— Кои са били предишните изпълнители?

— Фирмата, изготвила завещанието.

— Бихте ли ми дали името и адреса им? Както и адреса, даден от господин Хадли по онова време.

Господин Джослин извади от вътрешния си джоб кафеникава писалка. Развъртя капачката, намести я внимателно, но здраво върху другия край на писалката и измъкна лист хартия от спретната папка. След като се увери, че вече е използван от едната страна, той прочисти гърло, сякаш се канеше да заговори, а не да пише, и надраска няколко реда. След това сгъна листа на две, после още на две и подаде малкото квадратче на Барнаби.

— Мога ли да ви попитам, господин Джослин, доколко познавахте вашия клиент?

— Не го познавах. Дойде тук по работа, която току-що ви описах, и оттогава не съм го виждал.

— Разбирам. Инвестициите му изискват доста познания. Случайно да знаете дали е ползвал услугите на финансов съветник?

— Нямам представа. — Господин Джослин мило изгледа и двамата, явно доволен, че не е в състояние да им помогне.

— Господин Хадли споделял пред съселяни, че преди това е живял в Кент…

— Едва ли е моя работа да знам откъде е, господин главен инспектор — усмихна се весело адвокатът. После добави, да не би да е оставил, макар и минимално съмнение: — Никак не ми е работа.

Колкото по-малко можеше да им е от полза, толкова по-топло се държеше с тях. Принуден да отговори на още няколко въпроса с кратки отрицания, господин Джослин направо засия. Когато дойде време да се сбогуват, вече бе толкова щастлив, че между устните му блесна ивица — сребриста, светла, но все пак напълно съответстваща на предпочитания от адвоката цвят.

Барнаби тъкмо отваряше вратата на кабинета, когато забеляза голяма снимка, поставена в рамка: три деца — две момчета и едно момиче, облечени в пъстри дрехи, весело се смееха. Момичето се люлееше с главата надолу. Очевидно се забавляваха чудесно и главният инспектор се загледа в снимката за миг просто заради удоволствието да сподели щастливия им миг.

— Внуците ви ли са това, господин Джослин?

— Не. — Най-сетне някакъв цвят, по-различен от сивото, се появи по безкръвните му бузи. — Това е семейството ми. На петия рожден ден на дъщеря ми. Миналия месец.

— Ама че тип — изхили се Трой, когато двамата закривиха крака по калдъръма навън. — Нищо чудно, че изглежда на сто години. Към колата ли, сър?

— Бих пил нещо топло. Да се отбием в „Бънтърс“.

— В „Бънтърс“ ли? — зяпна изненадано Трой.

— Защо не?

Знаеше защо не, но все пак реши да отидат. Седнаха в уютното аристократично кафене, заобиколени от бакърени чайници и ловни рогове, пиринчени конски украшения, закачени на стената с кожени каиши. Сервитьорките бяха облечени в черни рокли, дълги до средата на прасеца, престилки, подобни на бели удивителни знаци, и плисирани ленти за глава, нахлупени ниско на челото. Но лицата им бяха млади и умело гримирани, а момичетата работеха толкова бързо и ефективно, както и колегите им в „Макдоналдс“.

Помещението бе претъпкано и много топло, с дъх на мокри дрехи, препечен хляб и прясно смляно кафе. В „Бънтърс“ нямаше колички, отрупани с разни бухнали глупости, поръсени с настърган шоколад. Тук използваха красиви съдове от алпака, канички за мляко, захарници и чаши с чинийки на цветя, и красиво изработени лъжички. Трой наля и на двамата от горещото кафе, добави три бучки захар в своята чаша и я обгърна с длани, да стопли пръстите си. Облегна се назад и с дълбоко задоволство хвърли поглед към наполовина закритите от надиплени крепонени завеси прозорци с изглед към улицата. Какво по-хубаво от това да си седиш на топло и сухо и да наблюдаваш как другите трамбоват навън, сгърчени и треперещи. Малко са нещата, които ми доставят такова удоволствие, реши Трой, макар че минаването с кола покрай тълпа, чакаща на автобусна спирка в проливен дъжд, донякъде отговаряше на завишените му изисквания.

Сервитьорката дойде, каза: „Уф“, остави старомоден триетажен поднос на масата им и изчезна. Барнаби затвори очи, но веднага осъзна, че няма да може да стои така до края на пребиваването си в заведението, затова отново ги отвори, като се закле да не поглежда към подноса.

Тортички. Големи кръгли еклери, целите в сметана. Парчета чудесен шоколад, бял и черен, слети в едно с карамелизирани ядки с дъх на бадемов ликьор. Зелчици от зелен марципан, покрит с глазура от смлени бадеми, мед и розова вода. Квадратни сладкиши от маслено тесто, осеяни с печени бадеми и лакта, волованчета, намазани с пюре от пресни малини вместо със сладко и бита сметана. Лимонови и портокалови курабийки, покрити със захар. Страхотни ванилови целувки, от вътрешността, на които се подаваха капчици пюре от кестени. Бадемови сладкиши.

— Ммм — премляска сержант Трой и си взе нещо, което приличаше на лъскава пастичка с кафеена глазура и две големи розички от мека нуга. — Искате ли още кафе, шефе?

— Хъм… — Барнаби разглеждаше най-горния етаж на подноса, най-малкия кръг от този своеобразен храм от божествени изкушения. Реши, че нещата на това ниво сигурно са по-диетични. Трябваше например да са… ами, да речем… по-малки. Важното беше да не поглежда по-надолу.

Трой предположи, че това „хъм“ означава „да“ и му наля още кафе. Барнаби си взе две тънички бисквитки, слепени от бежова паста.

— Това не изглежда много интересно.

— На мен пък ми е интересно — заяви главният инспектор и отхапа. О, боже — чисто масло. И чист пралин. Е, както и да е — твърде късно е да го оставя. Винаги можеше да намали обяда. Пък и да не би да не знаеше какво се кани да направи, когато предложи да дойдат в това кафене.

— Погледнахте ли вече оня адрес, шефе?

Барнаби разгърна здраво нагънатото листче и го подаде на Трой.

— „Кавендиш Билдингс“ трийсет и две, Саут Уест Уан. Това е във Виктория, нали?

— Да — кимна Барнаби. — Вероятно някой голям блок.

— Значи, ако е живял там през 1982 и се е преместил в Мидсъмър Уърти през 1983, кога е живял в Кент?

— А де?

— Поне вече знаем, че Грейс е починала преди февруари 1982.

— Не е задължително. Хората и преди са правели завещания, от които изключват най-скъпите си близки. Бързо… — Барнаби грабна подноса със сладкишите. — Онези две жени стават. Сложи това на тяхната маса.

— Ами ако поискаме…

— Няма да поискаме.

— Аз бих могъл.

— Прави каквото ти се казва.

Трой се захили, премести подноса и като се завърна, завари Барнаби да гони с огромния си пръст последната троха в чинията и да си мърмори нещо.

— Какво казахте, сър?

— Мислех за парите. Дяволски много са. Като добавиш и къщата — тя колко ли ще струва? Сто и петдесет?

— Най-малко. Много е шикозна. При това на половин час от Лондон.

— Значи говорим за близо един милион лири — вдигна вежди Барнаби. Стори му се доста трогателно, че човек, който е копнеел да пише, но не можел, и който, ако се съди по картините в хола му, нищо не е разбирал от изобразително изкуство, е решил да дари парите си така щедро.

— Да. Какъв късметлия. Е — добави сержантът, защото беше честен човек, — поне до известно време.

— Хадли очевидно е заемал много по-висока длъжност в държавния апарат, отколкото си представяхме.

— Не е задължително. Може да е имал късмет с инвестициите. Ако проявиш смелост да поемаш рискове от време на време, може наистина да се замогнеш. — Трой говореше с авторитета на акционер в „Бригиш Газ енд Телеком“.

В този момент се появи тяхната келнерка.

— Искате ли още кафе, господа?

— Не — отвърна бързо Барнаби. — Благодаря.

Той описа какво са яли, а тя измъкна малко тефтерче, завързано с връвчица за колана й.

— Това е „бискит дю бьор дьо пралин“ — усмихна се момичето на Трой — и една „дьо жон фий сюр ла бато“.

— Какво значи това, когато сме си у дома? — попита сержантът широко усмихнат.

— Две млади момичета на лодка.

— Днес ми е щастливият ден, а?

— Седем и двайсет. — Тя откъсна листчето и главният инспектор посегна към портфейла си. — Платете на касата, моля.

Почисти масата, струпа всичко върху табла, вдигна я като перце и се отдалечи грациозна като лебед. Барнаби се загледа след нея. Имаше прекрасна коса, дълга, лъскава, падаща на вълни почти до кръста. Замисли се за Къли — как ли е, дали ще се сети да изпрати някоя картичка, преди да свърши турнето. Вероятно не.

Пресегна се да вземе сметката, която сержантът гледаше недоверчиво, увесил челюст срещу изписаната сума.

— Какво ти става, за бога?

— За тези пари в кафенето на управлението щяхме да изядем две порции наденички, яйце и пържени картофки, две тарталети, супа и чай.

— Да, ама нямаше да можеш да ги ядеш на френски — заяви Барнаби, навличайки палтото.

Наредиха се на опашката пред касата — огромно съоръжение, направено от ковано желязо, която викаше „дрън!“, когато сметката изскачаше, изписана старомодно на въртящи се на цилиндри цифри — на столетие от модерните дигитални каси. Трой все още изглеждаше много загрижен.

— Заведението черпи, Гавин.

— Много мило от ваша страна, шефе.

— Не е от моя страна. Ще използвам осемте лири, дето ни ги отпускат дневно за напитки.

— Отсега нататък — заяви малкият Бор — искам всичките ми приятели да ме наричат „Бунтовника“.

— Ти нямаш приятели.

— Имам. — Гласът на Боръм беше уверен, но по лицето му се изписа смущение. — Просто не ги познавам още.

— Тъп си като задник на монахиня — произнесе се Дензъл.

В този момент пролича, че Дензъл бе узурпирал завинаги отнетия от Браян авторитет. Групата разпалено разискваше идеята за отношението между силата и популярността, последната нямаше никакви шансове, защо ли никой не се изненадваше от това заключение?

— Първо трябва да използваш силата, за да се наложиш — обясняваше Нашийника във връзка с наложилата се гледна точка.

— Бързина плюс изненада и нито една от дупките не е забранена — добави Том и направи бързо движение от карате. — Но най-вече бързина.

— Точно така — съгласи се Дензъл. — Никога не отлагай да прецакаш някого утре, ако можеш да го прецакаш днес.

— И тогава — обади се Еди, отмятайки рижата си грива назад — печелиш уважение.

Браян потрепери и почувства сладостен страх от мисълта за цялата тази развихрила се около него варварска енергия — бърза и безразсъдна, ревяща из квартала в събота вечер — трошат бутилки, пръскат със спрейове коли, ритат с подкованите със стомана ботуши мека незащитена плът. А през това време той си лежи на топло и сигурно у дома.

— Да мразиш хората, е добре за теб — продължи с поученията Дензъл с усмивка, която така и не стигаше до устните му. — Дава ти цел в живота.

— Да — подкрепи го Нашийника. — Аз мога да мразя векове наред.

Браян знаеше, че в ролята си на учител бе морално задължен да реагира срещу тази изява на деструктивно и неетично поведение, да предложи някаква проповед в полза на доброто: човек само си вреди с подобно отношение. (Абсолютно невярно.) Какво ще стане, ако правим каквото ни скимне? (Светът щеше да стане много по-интересен, ето какво.) В крайна сметка нищо не каза.

— Чудя се какво ли е да убиеш някого?

— Аз за малко да разбера. Много за малко.

— И аз. — Малкият Бор бързо отбягна удара, който Дензъл се опита да му нанесе с опакото на ръката си.

— Братът на баща ми видя сметката на букмейкър, който не искал да се издължи. Сега е на топло. Задържан по волята на Нейно височество. Страхотно готино значи. — Нашийника обясни защо е страхотно готино.

— Говориш глупости — обади се Браян, най-сетне решил да реагира. — Затворниците изобщо не се срещат с кралицата. А сега вече определено трябва да продължим с репетицията. Останаха по-малко от десет минути.

— Откриха ли нещо около твоето убийство, Браян? — поинтересува се Еди.

— Не, доколкото знам.

— Питаха ли те какво си правил, когато е било извършено? За алиби де.

— Питаха всички ни.

— Представяш ли си — в съседната къща?

— Чу ли го да пищи?

— Не!

Браян, пребледнял от гнусните картини, които си представи изведнъж, се опита да си върне контрола над групата. За малко да ги заплаши, че си тръгва, после си спомни последния път, когато го направи — вместо да си излезе той, те излязоха още преди да беше довършил изречението. Три седмици не можа да ги събере после за репетиции.

— А ти какво правеше тогава?

Браян се втренчи в Еди. Въпреки скоковете в разговора разбра съвсем точно какво го питаше тя. Свъси вежди, сякаш наистина не може да си спомни. Сякаш не бе жигосано върху сърцето му.

— Проверявах домашни. Или спях дълбоко. Едно от двете.

— Надявам се, можеш да го докажеш — обади се Дензъл.

— Жена му ще го подкрепи. Нали?

— Двамата ще се подкрепят.

— Не бих се изненадал — Том наплюнчи пръсти и заглади надолу копринения си бретон, — ако и двамата имат пръст.

— Защо го направи, Брай? — попита Дензъл. — За пари ли?

— От любов — намеси се Еди, прегърна коленете си, усмихна се, после се нацупи. — Бас ловя, че го е направил от любов.

— Да. Оня тип и жената са си правили врътки, нали?

— Добре. Стига шеги. — Когато тя се усмихваше, дори злонамерено, запяваха ангели. Браян показа часовника на стената в салона. — Както виждате, времето ни пак изтече. Няма да се събираме в петък, така че разполагате с цели три дни да научите ролите си.

Всички се изкикотиха. Излязоха накуп, но люлеещите се врати едва се бяха затворили и ето че Еди се върна. Изглеждаше потисната и загрижена. Не си спомняше да я бе виждал насаме досега. Изглеждаше по-малка, леко бе събрала колене и петите на тежките й ботуши стърчаха настрани.

— Браян… Ужасно съм притеснена.

— И защо, Еди? — Сърцето му задумка в гърдите. Как можеше да е толкова сладка! И толкова уязвима… като непослушно малко момиченце.

— Мога ли да говоря с теб?

— Аз затова съм тук.

— Много съм загазила, Браян. Трябва да ми помогнеш. Не знам какво да правя.

Сю стоеше с ръка на градинската порта, загледана неспокойно в къщата на Рекс. Всички завеси бяха спуснати. Онези отляво особено я тревожеха, защото знаеше, че нищо не можеше да попречи на Рекс да седне в единайсет часа да работи над своя magnum opus, а вече беше почти един. От комина не се издигаше дим, а на стъпалото имаше две бутилки мляко — от вчера и от днес. Под червените им сребристи капачки бе избил каймак.

Това бе достатъчно да разтревожи някой загрижен съсед, но Рекс нямаше късмет в това отношение, защото къщата от едната му страна се ползваше за вила само през лятото, а от другата страна живееха двама младежи, които по цял ден работеха в града, а през уикенда посрещаха гости денонощно. Надали бяха разменили повече от две думи с Рекс, откакто се бяха нанесли.

Сю бутна желязната порта и тръгна по пътеката. Сабото й вдигаше ужасен шум. Обикновено и най-тихите стъпки предизвикваха моментална реакция от страна на Монткам, но днес цареше пълна тишина. Потропа тихо с медното чукало и зачака.

След няколко минути, без да потропа втори път, тръгна към задната част на къщата. Градината на Рекс — две тесни ивици неравномерно израсла трева, някакви стари рози, отдавна превърнали се в шипки, и няколко храста малини зад потрошена телена ограда — тук-там бе маркирана наскоро от Монткам. Сю си спомни, че не бе виждала кучето да се разхожда със своя господар около Площада от два… не, от три дни. Дишането й се учести от притеснение.

Вдигна резето и влезе в кухнята, където я блъсна силна миризма на развалено месо. През мръсните прозорци влизаше достатъчно светлина, за да различи купите и чиниите, пръснати по покрития с лепкав линолеум под. Множество бутилки от мляко бяха оставени до мивката, пълна с мръсни съдове. Бутилките също бяха мръсни. Една от тях бе до половината пълна, а течността вътре бе зеленикавосива и пресечена. Сушилката не се виждаше от натрупаната върху нея планина от празни консерви от кучешка храна. Сю направи крачка-две и нещо бързо се стрелна от ъгъла към печката и изчезна зад нея.

— Ехо! — извика тя.

Монткам се появи в другия край на вестибюла. Тя запъна крака и стегна рамене, защото отдавна бе свикнала с обичайния поздрав на кучето и нямаше желание да се озове по гръб на мръсния под. Но кучето изобщо не се затича към нея. Приближаваше с равномерна крачка, потропвайки тихо с нокти по линолеума.

Влезе в кухнята и се втренчи в нея напрегнат и смръщен. После се обърна и тръгна обратно, спирайки да я погледне от време на време, за да се увери, че го следва.

Във „военната стая“ бе още по-сумрачно — единствената светлина влизаше през тесния процеп между пердетата, където не прилепваха плътно едно към друго. Сю усети, че гази по нещо. Наведе се и вдигна картонено дуло. Имаше май няколко на пода, както и няколко празни прозрачни торби и откъснати парчета лъскава хартия.

Беше влизала само няколко пъти тук и не си спомняше къде бе ключът за лампата. Вървеше опипам и без да иска, събори някакъв съд с медали. И изведнъж последва вик, доста ядосан, току в ухото й. Сю подскочи и на свой ред извика.

Тогава видя някакво загърнато тяло, сгушено във фотьойла, обърнат към празната камина. Две тела всъщност, защото сега и Монткам клекна до стола.

— Рекс?

— Кой е?

— Аз съм. Сю.

— Върви си. Върви си.

Сю направи още няколко крачки към фотьойла и веднага усети ужасно неприятна спареност, сякаш въздухът беше изсмукан и заместен с непоносимо зловоние като в бърлога без изход.

Имаше стара армейска лампа от метал и дърво с картонен абажур. Сю я включи и безкрайно дългите крака на Рекс силно подскочиха като ударени с ток. Той скри главата си и потъна още по-дълбоко във фотьойла. Въпреки това част от лицето му остана открита и беше тъжна гледка. Всяка гънка и всяка бръчка на сухата като хартия кожа бе пълна с мръсотия и блестеше, залята със смес от сълзи и сополи. Челюстта и страните му бяха покрити с прораснала бяла брада.

Косата на Рекс — лъскавата снежнобяла коприна, която политваше във въздуха при всяка негова крачка, сякаш се наслаждаваше на свой собствен динамичен живот — сега бе залепнала за черепа, загубила блясък и потъмняла. Сю не вярваше на очите си — как е възможна такава противна промяна.

— Рекс? — повтори тя.

— Остави ме на мира.

— Какво има? Какво се е случило?

— Нищо.

— Болен ли си?

— Върви си.

— О, не ставай глупав — от тревогата тонът на Сю излезе по-остър, отколкото й се искаше, и тя добави по-нежно: — Как да си отида и да те оставя в това състояние?

Клекна и колебливо докосна коляното му, но усетила, че това малко минава границите, отново се изправи, непохватно се наведе над стола и се опита да го прегърне с ръка през раменете. Все едно докосна мрамор. Започна да се обезсърчава. Ако Рекс беше дете, щеше хубаво да го гушне и да го държи в обятията си, докато се успокои. Кучето подсмръкна, ослуша се и зачака.

Постояха така няколко минути, започна да я боли ръката. После се чу тих стържещ звук — Рекс скърцаше със зъби. След миг Монткам също започна несръчно да мести челюсти наляво — надясно, все едно дъвче някой голям кокал.

Сю се изправи и негласно си занарежда — навик, който й помагаше, когато се чувстваше застрашена или когато светът се отнасяше с нея враждебно или необяснимо.

Хайде сега. Ти си способен човек. Така, никога не си се сблъсквала с такава ситуация, но това не значи, че няма да се справиш. Хайде, едно по едно.

Поне нямаше съмнение кое трябваше да бъде първото, с което да се залови. Внесе млякото отвън и се върна в кухнята. Намери огромен железен чайник, напълни го до половината с вода, за да измие съдовете, и включи котлона. За чай можеше да използва и малка тенджерка. През цялото време Сю вдигаше много шум. Пускаше крановете с пълна струя, сложи чайника с трясък върху газовия котлон — все с надеждата да изплаши онова, дето бе пробягало през кухнята и се бе скрило зад печката, та дано никога да не излезе пак.

Чаят — евтин и почти на прах — беше в метална кутия, прославяща коронацията на Джордж Шести. Процесията бе изобразена по всички стени на кутията — златна карета, открита каляска, фигурки на войници с вдървени крака и конници с червени куртки и червени кофи върху главите си.

Докато чаят се запарваше, Сю се наведе да подуши съдините по пода, за да види кои да остави и кои да изхвърли в кофата за боклук. Накрая реши да изхвърли всичките, заедно с празните консерви. Винаги можеше да изтича до магазина да купи кучешка храна.

Малкото прибори на Рекс бяха наредени в спретната редичка върху стари вестници. Костените дръжки бяха пожълтели от старост, остриетата на ножовете тракаха разхлабени. Сю избра най-прилично изглеждащата чаена лъжичка, намери едно канче в шкафа, отдели парче от замразената сметана, постави я в канчето, наля чай. Сложи захар, чинийка, лъжичката и канчето върху поднос и го занесе в съседната стая.

Рекс не бе помръднал. Сю седна срещу него.

— Колко захар искаш?

Той не отговори и тя се опита да си спомни сбирките на Писателския кръжец. Май слагаше доста захар. Загреба три лъжици, разбърка и подаде канчето. Държа ръката си протегната, докато металът започна да пари пръстите й. После остави канчето на плочата пред камината. Сипа малко чай в чинийката и също я остави пред камината. Монткам приближи, наведе грубата си сива муцуна към съдинката, подуши, но не посегна да пие.

— Хайде, пийни малко чай, Рекс — подкани го Сю. — Моля те. — После изведнъж разбра. — Той няма да пие, докато ти не започнеш.

Рекс се извърна и зяпна от упор. Сю и преди бе разтревожена от външния му вид, но сега още повече се притесни. Защото погледът му бе доста безумен, при това я гледаше като напълно непозната.

Тя отново му подаде канчето, този път го сложи между ръцете му и го побутна към напуканите му устни.

— Моля те. Хайде, за Сю — уговаряше го тя, както правеше с малките деца. Рекс отпи малко и Монткам веднага залочи, огромният му език разпръска течността във всички посоки. Чинийката бе пресушена за миг. Рекс пое още две глътки и остави канчето.

Сю отново го попита дали е болен. Той не отговори.

— Да се обадя ли на лекаря?

Рекс енергично заклати глава, за да я откаже от тази идея.

— Все пак трябва да направя нещо.

— Добре съм.

— Ами Монткам? — напомни му Сю. — Той хич не е добре.

Рекс се размърда, старият фотьойл, покрит с червено кадифе, се разклати в ритъма на нервното движение на стареца, който, притиснал длани към гърдите си, се залюля напред-назад.

— Знаеш, че изобщо не е ял от храната, която си му оставил.

Тогава Рекс извика, празнотата в погледа му бе заменена от пламъка на непоносимо нещастие, породено от осъзнаването на реалността. Той опита да стане, вкопчвайки се за полицата над камината. Но щом се изправи, политна напред и щеше да падне, ако Сю не бе поела тежестта на тялото му върху себе си. Макар и слаб, Рекс бе доста тежък за нея. Тя се олюля и се помъчи, сложила едната си ръка около кръста му, а другата на гърдите, да го накара да седне обратно във фотьойла.

Големият железен чайник завря в кухнята. Чуваше се как капакът подскача и тропа, а водата съска и напира под него. Сигурно вече бе загасила пламъка на газта.

— О, боже… Рекс… моля те, седни… — Тя го побутна още една стъпчица назад към фотьойла. — Моля те. Седни…

Монткам седна. Рекс се отскубна, тръгна към вратата, спъна се и се спаси от падане, вкопчвайки се за края на масата. Сю го остави да се крепи там и изтича в кухнята.

Намери парцал, толкова втвърден от мръсотия, че беше като колосан. Избърса печката от изкипялата вода. Изстиска парцала в мърлявата мивка и си рече: не мога да се справя с това. Колкото и да се убеждавам. Просто не мога. Щом се прибера у дома, ще звънна на „Социални грижи“.

На прага се появи силует и се облегна на касата. Дишането й секна. Потънала в тревожните си мисли, не го бе чула да прекосява вестибюла, нито потропването на Монткам, който го бе придружил.

— Сю. Толкова съжалявам. Да ти създам такива неприятности.

— О… — Тя се втурна към него. — Не говори така, Рекс. Не си ми създал никакви неприятности. Просто не знам какво да правя.

— Много си мила.

— Не, не съм — възпротиви се Сю и при това си вярваше, че не е, както често се случва с истински добрите хора.

Двамата се погледнаха и Сю усети как я залива вълна на огромно облекчение, защото, макар и замъглен от тъжни сълзи, погледът на Рекс бе съзнателен и интелигентен. Отиде до масата, без да се подпира почти никъде, седна и се огледа.

— Къде е храната му? Съдовете?

— В умивалника са.

Тя изсипа върху тях каквото бе останало от горещата вода и напразно се огледа за препарат за миене. Откри мъничка телена кошничка, прикрепена към дълга дръжка. В нея имаше останки от сапуни. Потопи я във водата, раздруса я енергично и успя да изкара няколко мехурчета.

— Изхвърлих месото. Беше замирисало. Не се притеснявай, ако нямаш друго. Колко му е да донеса.

— Нима нужда. Имам още в шкафа.

Сю изми набързо съдовете, като непрекъснато поглеждаше през рамо към Рекс и се усмихваше, боеше се да прекъсне контакта с него за по-дълго време. После избърса всичко с една почти прозрачна от употреба кърпа. Намери храната за кучето и една-единствена консерва зеленчукова супа, доста ръждясала и с избелял етикет. Стопли съдържанието й в тенджерката, която бе използвала за чая. И все си мърмореше нещо, уж на себе си, но достатъчно високо, за да чува и Рекс. От време на време, за да подсили връзката, го питаше нещо, без да настоява за отговор или да се тревожи, ако не го получи.

Супата се стопли и тя се огледа за купа, която да не е на Монткам, но напразно. Накрая изсипа супата в тенджерка от йенаглас и я сложи на масата заедно с една лъжица.

— Чувствам се странно — сподели Рекс.

— Сигурно. Не си ял от дни.

— Не съм. — Рекс избягваше да гледа към Монткам. Поднесе няколко лъжици супа към устата си.

Кучето моментално излая — дълбоко и гърлено „ууф“ — и хукна в галоп към Сю, която вадеше месо за него. Вдигна се на задните си крака и без проблем стигна до кухненския плот, на който опря грамадните си лапи и зачака, пуснало лиги от вълнение, докато тя изсипваше кучешки бисквити върху месото. Сю остави купата му на пода и само след миг в нея нямаше вече нищо. Процедурата се повтори два пъти.

На перилата във вестибюла висеше каишка и Сю я взе. Полудялото от радост куче, което веднага разбра накъде духа вятърът, за малко да я събори от въодушевление. Тя едва успя да закачи каишката на нашийника му.

— Отивам да го поразходя. — Още докато изговаряше изречението, й хрумна, че май обърка подлога и допълнението или просто прояви безкраен оптимизъм.

— Да, о, да! — викна Рекс. — Благодаря ти. Много ти благодаря, Сю.

— Опитай да изядеш супата — подкани го тя. Уви повода на кучето няколко пъти около китката си, отвори задната врата и добави: — А като се върна, ще поговорим.

Ейми простираше посивели чаршафи на стара сушилня в нужника на двора. Тъкмо ги бе минала през гумените валяци, които бяха изстискали голяма част от водата, но в никакъв случай всичката. Хонория не й позволяваше да простира на открито в градината дори в хубав слънчев ден. Било просташко.

Ейми изпъна втория чаршаф колкото можа — иначе се гладеха ужасно трудно, защото бяха стари, смес от лен и памук. После занесе овехтелия плетен кош обратно в кухнята и се замисли какво да сготви, защото вече беше близо един без петнайсет. Имаше една неотворена консерва със свинско месо и малко сготвен карфиол в хладилника, както и парче твърд чедър. Свали пакет с ориз — можеше да направи ризото. Щеше да залее ориза с водния разтвор в бурканчето от фъстъчено масло и да добави едно кубче сух бульон. Ако можеше да намери и главичка лук… Боже, колко беше потискащо.

Странно е как, ако човек е на топло и е щастлив, му стига и съвсем малко храна. Двамата с Ралф седяха заедно на окъпаните от горещото слънце стъпала пред мъничката си къщичка някъде в планините на Испания, ядяха хляб и маслини, пиеха евтино червено вино и им беше достатъчно.

Понякога Ейми още чувстваше топлата му ръка около кръста си. Тежестта й; китката му, подпряна на хълбока й, лекия натиск на дланта му. И си спомняше колко кръгло и силно бе рамото му, когато полагаше глава върху него. И колко нежна бе извивката на врата му, преди плътта му да се стопи и да остави само кожа и кости.

Намери тавичка лук, увита в парче вестник. Малко поомекнала и прорасла — от средата й стърчаха лъскави зелени перца, — но ставаше. Ейми взе дъската за рязане и се залови с лука. Сокът му я разплака. Ако влезе зълва й, поне ще си има оправдание за сълзите.

Хонория мразеше някой да циври. Мразеше всяка проява на слабост. В ужасните дни, когато Ралф умираше, а Ейми се бе побъркала от скръб и отчаяние и се наложи временно да живее на успокоителни, Хонория не бе трепнала. Денонощно седеше край своя умиращ брат и безсмислено наливаше с лъжица нещо в устата му, затваряше очи само когато той спеше и като по магия се събуждаше в мига, когато Ралф отваряше очи.

Хонория разговаряше с лекарите, тя уреди транспортирането на тялото, тя организира погребението, избра надгробния паметник. Ейми само се влачеше след нея, упоена, с неясно съзнание за безмерната скръб, натежала в душата й. Ако не беше така неспособна да се грижи за себе си, сигурно нямаше сега да е в „Грешъм Хаус“. Навярно именно тогава, замисли се Ейми, докато изсипваше лука в тенджерата, Хонория беше започнала да я презира истински. Всъщност Хонория никога не се е показвала ни най-малко изненадана от слабостта и липсата на морални устои у снаха си. Сякаш безмълвно заявяваше, че друго не е и очаквала от човек с по-низш произход, тъй като единственото истинско благородство бе благородството по кръв. Когато се запозна с Ейми, Хонория се държа като херцогиня от времето на крал Едуард, чийто син тайно се бе сгодил за незаконородена танцьорка.

Баща им, изглежда, е бил още по-лош (или поне така твърдеше Ралф) — и той като други англичани от висшата класа през трийсетте години бил голям почитател на Адолф Хитлер и стремежът към расова чистота. Преди да бе разбрала истинската сила на най-голямата страст на Хонория, Ейми бе сглупила да спори с нея в един разговор, в който тя хулеше идеята за брак между хора от различни раси. Ейми заговори за стопяването на разликите, за хармония в света, твърдейки, че какъвто и да е цветът на кожата или религията ни, всички сме човешки същества.

Хонория обясни надълго и нашироко, с ледено търпение, че подобно гледище е не само сантиментално и плод на невежество, но и изцяло против волята Божия. Орлите, щраусите и врабците са все птици, но никога не биха проявили глупостта да се чифтосват помежду си. Природата бе организирала всичко до съвършенство така, че всяко перо, око, клюн и нокът да се повтаря перфектно до безкрай. Само човекът е решил, че може да доразвие тази безупречна система. Това просто е най-краткият път да достигнеш до прозрението колко безпощадно ефикасна е Природата, когато трябва да се отърве от слабите, сакатите, куците и онези, които не са успели да повторят себе си до съвършенство. В този момент Ейми се отказа от спора.

— Какво правиш?

— О! — подскочи Ейми и за малко да изпусне тигана. — Стресна ме. — Никак не й хареса колко притеснена и неуверена изглежда. В душата й се надигна негодувание. — Не те чух да приближаваш.

Хонория стоеше на прага. И всъщност запълваше цялата каса. Гледаше Ейми, без да мига, и отново повтори въпроса си.

— Обяд — отвърна Ейми. Мразеше да я гледат втренчено. — Правя обяд. — Стисна дървената лъжица и разбърка лука. — Ей сега ще стане.

— Вече е един и петнайсет — заяви Хонория. — Закъсняваш.

Ейми така и не разбра какво я накара точно в този момент да се разбунтува. По-късно реши, че по-скоро моментът бе избрал нея; че всичките тези месеци на слугуване и безкрайни, дребнави унижения бяха натрупали раздразнение, което се бе нагнетило и в този миг просто е избило навън, отваряйки устата й, за да излее в думи насъбралото се в душата й.

— Закъснявам, Хонория, защото прах. А това отнема много време, защото няма пералня. Преди да изпера, почистих спалните. Между тези две задачи, ако си спомняш, трябваше да проверя няколко факта в твоята картотека и да отида до пощата да пусна писмата ти. Според мен, Хонория, чудото е не че обядът закъснява, а че изобщо имам сили да го сготвя.

Докато държеше тази реч, Ейми нито веднъж не погледна към зълва си. А като свърши, си наложи да не посяга към дървената лъжица, да не пали загасналия пламък на газта, нито да прави каквото и да било от нещата, свързвани със слугинските задължения. В кухнята бе настъпила гробна тишина. В този вакуум, след като бе казала каквото имаше да казва, Ейми усети как започва да я обзема страх.

Ама в края на краищата какво можеше да й направи Хонория? Да ме изхвърли навън — ето какво, отговори си Ейми. И какво от това? Толкова ли ще е ужасно? Едва ли ще й е по-зле, отколкото сега. Винаги има хора, нуждаещи се от помощ. Веднъж в библиотеката бе попаднала на модно списание, пълно с обяви. Някой от тези хора със сигурност щеше да се окаже по-добър от Хонория, с по-топъл дом и по-щедра ръка.

Какво й беше казал Ралф, когато за първи път разбраха за болестта му и стиснали ръце с ужас и неверие, се вгледаха един в друг? „Кураж, смело мое момиче.“ Няма съмнение, че неизвестното бъдеще е нищо в сравнение с онзи ужас. Мислите, препускащи в главата й, породиха копнеж за свобода, който я опияни.

Примигна и се върна към настоящето, съзнавайки изведнъж, че Хонория говори нещо, и хвана думите:

— … ако не беше толкова бавна…

— Ако съм бавна, то е, защото ми е студено. Половината време пръстите ми са вкочанени от студ. — Ейми се обърна към мивката и хвърли вътре дървената лъжица. — Не мога да живея повече тук.

— Какво казваш?

— Мисля, че бях достатъчно ясна, Хонория. — Стомахът на Ейми се сви. Призля й. — Искам да… Ще… си тръгна.

— Не можеш да си тръгнеш.

— И защо? — Косата на Ейми овлажня от пот въпреки студа. Възправяйки се с мъка срещу тиранията от миналото, тя бавно вдигна очи.

Хонория изглеждаше слисана. Студените й сиви очи, в които Ейми не си спомняше някога да е виждала искрица емоция, блестяха с нещо, много наподобяващо паника.

— Трябва да останеш тук. Където ще мога да…

Дар-словото й изневери. Още един прецедент.

— Където ще можеш да ме мориш от работа, без да ти струва нищо — каза Ейми, предпазливо проверявайки температурата на тази непозната атмосфера.

— Не, не — бързо възрази Хонория. — Където ще мога… да те наглеждам. Обещах на Ралф.

Последните думи толкова приличаха на импровизация, че Ейми изобщо не им повярва. Ала все пак не е ли съвсем естествено Ралф да повери своята бедна съпруга на грижите на единствената си жива роднина? Ейми опита да се самоубеди, искаше й се да повярва на Хонория. Но откри, че желанието не е достатъчно.

— Надявам се да размислиш — добави Хонория. Устата й се изкриви в странен спазъм. Сякаш в нея имаше някакъв квадратен предмет, който тя се опитваше да прекара през здраво стиснатото „О“ на тънките си устни. Накрая успя: — Моля те.

В душата на Ейми настана голям смут. Беше събрала всичката си смелост за този бунт. Бе видяла как се открехва вратата, която водеше към свободата. Трябваше ли сега да я затръшне завинаги?

— Постъпих безразсъдно — заоправдава се Хонория. — Толкова съм свикнала със студа, че не го усещам. Трябва да палим огън. И ще оправя котлето. Ще поръчам кокс и ще започнем да го палим.

Отдалечаваше се, сякаш въпросът беше уреден. Ейми не можеше да допусне това. Искаше й се да я спре. Да й извика, че тук не става дума за котлето или за огъня. Че е твърде късно и вече е решила. Утре си събира багажа и вдругиден си заминава.

Но докато извика: „Хонория“, вратата на библиотеката се затвори и тя отново беше сама.

Барнаби седеше зад бюрото си и червата му къркореха. Заради бисквитката в „Бънтърс“ за обяд в стола си беше взел само салата с шунка. Наряза розовото месо (макар да беше на тънки като хартия парченца) на още по-малки късчета, доматите — също, и, общо взето, бе изпаднал в нелепата, ситуация да яде нещо, което всъщност не иска, като същевременно се опитва да удължи процеса.

Седналият срещу него Трой бе омел един пай с грах, двойна порция пържени картофи, кайсиев сладкиш от ронливо тесто, два „Кити Кат“ и огромна чаша с кола, която навярно бе направила пребиваването на двете девойки в лодката доста лепкаво.

— Не знам къде побра всичко това. Сигурно краката ти са кухи.

Трой изгледа огромната фигура срещу себе си с известно съчувствие. Всичко бе започнало с готвенето. Сержантът доста се бе разтревожил, когато за първи път чу за новото хоби на шефа, защото му замириса на обратна резба. Но после откри, благодарение на един комедиен сериал, че най-големите майстор-готвачи по света са мъже, което поуспокои тревогите му. Ясно е, че не може толкова народ да е с омекнали китки.

Сега Трой наблюдаваше как шефът му стана и се заразхожда наоколо: надничаше в екраните над раменете на служителите, грабваше всеки звъннал телефон, ако му е подръка, разговаряше с полицая, взел показания, разпитваше проучватели. Намираше си работа не само защото беше такъв по природа, но и защото се надяваше по този начин да не мисли за пълния с калорични закуски автомат на няколко метра от него.

— Водата върши работа — обади се Трой.

— Какво?

— Морийн пие много вода. Когато се опитва да отслабне.

— Защо не си гледаш работата, Гавин?

Барнаби се завъртя кръгом и тръгна обратно към бюрото си, последван от Трой, който ни най-малко не се бе засегнал. Сержантът кацна на ръба на плота и заяви:

— Дойде ми една мисъл.

— Хубаво, дръж се мило с нея. Попаднала е на необичайно място.

— За гостуването на Макс Дженингс. Питах се дали е било съвпадение споменаването на името му на сбирката на писателите. Вече знаем за чувствата на Лора Хътън. Ами ако се е вбесила, че я отблъсква — още преди да е разбрала, че той не е света вода ненапита, и е поканила Макс Дженингс просто от злоба.

— Това би означавало, че го е познавала. Или поне е знаела какъв ефект би имало посещението му върху Хадли.

— И по-странни неща са се случвали. Вие самият казвате, че ако запишем в книга всички съвпадения, на които се натъкваме, никой няма да повярва.

— Така е.

— Като например факта, че всички до един са писатели.

— Не съвсем. Лора Хътън само се е преструвала, за да го вижда поне веднъж на месец.

— Мен ако питате, всички се преструват, защото нито един не е продал нещо свое.

— Май трябва да сме благодарни, че не пишат криминални романи. Помниш ли Луси Белрингър?

— Коя?

— Онази старица от Беджър Дрифт, чиято приятелка беше убита.

— Боже, да — засмя се Трой. — Беше абсолютно побъркана.

— Какво има, Оуен? — въпросът бе зададен на униформения полицай, който се приближи до бюрото.

— За съжаление, не открихме сведения за брака на Хадли в регистъра за 1979 година, сър. — Замълча, после, забелязвайки объркването по лицето на Барнаби, предложи: — Искате ли да проверим за 1978 или 1980?

— Засега не.

Полицаят бе освободен да се върне пред компютъра си. Барнаби се облегна и затвори очи. Трой го гледаше мълчаливо и си мислеше, че шефът изглежда много изморен. Клепачите му бяха увиснали и сбръчкани, а кожата на лицето му бе нееластична и бледа. Накрая сержантът каза:

— Аз не бих се косил толкова, шефе. В края на краищата не бяхме сигурни, че се е оженил през седемдесет и девета. Така решихме, съдейки по приказките на Хадли. Защо не поискате да проверят предната година?

— Няма да прахосваме повече пари и време, за да проверяваме нещо, което, както започвам да подозирам, е било чисто и просто фалшива информация. Вече знаем, че далеч не е бил съсипаният от скръб мъж, обрекъл се на безбрачие, за какъвто се е представял. И че по времето, когато уж трябва да е живял в Кент, всъщност се е подвизавал във Виктория. — Барнаби се изправи и се обърна към географската карта, закачена на стената зад него. Увеличен топографски план на Мидсъмър Уърти, направен от птичи поглед.

— Боя се, че всички хора, които разпитваме сега, знаят само онова, което Хадли е искал да знаят. За да открием нещо наистина полезно, трябва да разговаряме с човек от миналото.

Барнаби докосна с върха на пръста си кабарчето, бележещо „Плоувърс Рест“, и си представи как именитият гост пали колата и напуска селото в нощта на убийството. Къде ли беше сега?

Макар полицията да не го бе призовала официално чрез медиите, все пак бе оповестила новината за посещението на писателя в Мидсъмър Уърти онази фатална вечер. И тъй като тя бе достатъчно интересна и бе привлякла вниманието на множество вестници, Дженингс няма как да не е видял или да не е разбрал по някакъв начин за случилото се след гостуването му.

В такъв случай защо не се беше обадил? Очевидният отговор бе: „Защото е виновен.“ Но имаше и друга, много тревожна възможност. Дали пък Дженингс не се е свързал с полицията, защото не бе в състояние да го направи? С други думи, дали не трябваше да търсят не главен заподозрян, а втора жертва?

Сю седеше и си гризеше ноктите в тясната разхвърлена всекидневна, чиито лъскави теракотени плочки още вибрираха от затръшването на входната врата. Оставиха я сама, изгаряща от желание да поговори с някого, с когото и да е, за посещението си при Рекс и за последвалия невероятен разговор с него.

Безброй пъти се опита да каже на Браян, но той се държеше така странно от мига, в който се прибра от училище, че накрая я вбеси и тя се отказа.

— А, следобедна закуска! — викна той от вратата и се втурна към масата, ада след това само разбутваше насам-натам храната и изобщо не яде. Току поглеждаше часовника и барабанеше с нокти.

След закуската си изми зъбите, половин час по-късно Сю го чу да ги четка отново, плакна ги и плю сякаш цяла вечност. Появи се, сложил длани пред устата си — дъхаше в тях и после, намръщен подозрително, душеше дъха в шепите си.

Качи се горе, чуваше се как отваря и затваря чекмеджета, трака със закачалки. Слезе и отново потъна в банята, понесъл куп ризи, преметнати през ръката му. После се появи с мокра зализана коса и кожа, порозовяла от търкане. Хвърли за пореден път поглед към часовника, седна на канапето и зачете пиесата си.

През цялото време Сю се носеше около него, подавайки му реплики като „познай какво…“, „най-изумителната новина…“, на които тя никога не би могла да устои. Браян обаче се държеше така, сякаш нея я нямаше, с едно изключение: преди да излезе, се наложи да я отмести от пътя си, за да си вземе шала, при това я бутна доста грубо.

Тя го попита за какво е цялата тази суетня и получи следния рязък отговор:

— Наложи се да организирам извънредна репетиция. Остават ни само две седмици.

Навремето Сю щеше да намери утеха в подобно изявление. Щеше да се вкопчи в него като оправдание за просташкото поведение на мъжа си. Не е виновен той. Упорен е, разтревожен, под напрежение. Сега не само изпитваше презрение към този род утешения, ами започваше да разпознава в този процес на отхвърляне чувството на безмилостно задоволство. Нямаше да й хрумне да определи осъзнаването си като поява на самоуважение. Но си беше точно това.

След като Браян излезе, Сю се обади набързо у родителите му, за да каже лека нощ на дъщеря си, която щеше да преспи там. Манди често нощуваше у баба си — имаше си своя стая, която постоянно пребоядисваха, — като си лягаше в колкото си иска и гледаше по телевизията каквото си иска.

Госпожа Клептън поздрави Сю студено и повика Аманда на телефона. Чу се шумна препирня. Госпожа Клептън не бе закрила слушалката с ръка, както обикновено правят хората в такива случаи. После весело каза:

— Ние сме много непослушни, мамо. Много непослушно момиченце. Но няма да ни се размине току-така.

Остави слушалката и затропа с тежките си токчета нанякъде. Сю чуваше в далечината весел разговор, смеха на Аманда. Токчетата триумфално затропаха обратно към телефона. Стъпките на Аманда не се чуваха и Сю тресна слушалката, преди госпожа Клептън да успее да си отвори устата.

Не можеше да си намери място и затова започна да подрежда неразборията, оставена от Браян. Навсякъде по пода в спалнята имаше разхвърлени дрехи, купчина пуловери на леглото. Сгъна ги бързо и красиво един по един. Едно време, когато беше на петнайсет, се бе хванала да работи в събота и неделя в магазин за мъжко облекло и оттогава не бе загубила сръчността си.

Слезе на долния етаж да забърше банята, в която вонеше на коледния парфюм на Браян, и да хвърли в пералнята три подгизнали хавлиени кърпи. После пусна водата да измие космите, понеже си бе подрязвал брадата, почисти остатъците от паста за зъби и храчки от умивалника. Мина с парцал по плочките и стъкленото рафтче — също щедро олети с вода, пръсна малко от ароматизатора за тоалетни и се върна в кухнята, оглеждайки се разсеяно за още някоя работа за довършване.

Не приличаше на себе си. Обикновено, когато оставаше сама в къщата, изваждаше рисунките си и се захващаше с Хектор, но тази вечер знаеше, че няма да може да се съсредоточи. Не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за случилото се днес.

Точно в такива моменти най-много й липсваше Ейми, защото тя бе единствената й приятелка в селото. Вярно, познаваше доста добре майките на всички деца от нейната група в детската градина, но това бяха обикновени съседски отношения. На нито една от тях не би се обадила да сподели онова, което така й се искаше да обсъди — щеше да им се стори твърде странно.

За миг Сю се изкуши да звънне все пак на Ейми, да измисли някакъв претекст и просто да се изприкаже. Ала щеше да е много нечестно. Беше се обаждала така един-два пъти, наскоро, след като се бяха сприятелили, но Хонория или ги прекъсваше, настоявайки Ейми да намери и да донесе нещо „веднага“, или след края на разговора надълго и нашироко критикувала Ейми с леден глас.

Както и да е. Рано или късно щеше да й се отвори възможност и Сю реши да подреди мислите си, за да е готова, когато настъпи моментът. Затвори очи и си припомни всички събития от следобеда, започвайки от мига, когато, вкопчена в каишката на Монткам, влетя през кухненската врата в къщата на Рекс.

Завари Рекс там, където го бе оставила — захлупен върху кухненската маса. Тя приближи и за свое нещастие установи, че той е плакал. Тънката, крехка кожа на лицето му бе съвсем мокра и сякаш щеше всеки миг да се разпадне. Преди Сю да успее да каже нещо, той викна:

— Аз го убих, Сю! Аз бях. Аз го направих… Аз…

Сю седна внимателно и напълно спокойно. Много добре разбра, естествено, за какво говореше Рекс — знаеше, че не описва някоя въображаема битка от любимите му военни игри, нито възпроизвеждаше с разстроената си фантазия славна историческа битка на живот и смърт.

Изобщо не й хрумна да се плаши, най-вече защото бе напълно убедена, че е станала някаква глупава грешка. Ставаше дума за Рекс в края на краищата — той имаше енциклопедични познания за най-унищожителните оръжия на света, но не би могъл и муха да убие. Нямаше обаче никакво съмнение, че искрено вярва в твърдението си — личеше си по мъката, изписана на лицето му, горещите сълзи в очите.

— Неразбирам, Рекс — прошепна Сю. — Моля те, разкажи ми по-подробно.

И той й разказа, като започна от посещението на Джералд и свърши с описание на собственото си позорно поведение.

Сю слушаше и макар случаят да бе сериозен, тя усети как въображението й литва и я понася на крилете си. Видя Джералд, зачервен и смутен, седнал на дъската пред прозореца в кабинета, и Рекс, изгарящ от желание да помогне, как ръкомаха, за да вдъхне увереност на своя гост. Чу вятъра в тъмните дървета, прощаващи се с деня, и усети как по гърба й шарят очите на невидим наблюдател.

Рекс завърши с някакво объркано заключение, в което вплете изрази като „военен съд“ и „разстрел призори“, и замълча потънал в неутешима скръб, впил поглед в опърпаните си карирани чехли.

Сю не допусна грешката да подцени силата на отчаянието му. От дни бе затънал в тази тъмна бездна и още щеше да е там, ако не се бе отбила да го види. Усети бремето на своята отговорност и за миг й се прииска да се беше обадила на „Социални грижи“, за да остави всичко в техни ръце.

Прехвърли в ума си различни реплики, но всяка й се струваше все по-неуместна от предишната. Нормалната й реакция при безбройните редовни кризи, възникващи в детската градина, винаги бе една и съща — да се държи като добра, но строга детегледачка, което тук изобщо нямаше да помогне. Сю неволно въздъхна, вбесена от собствената си некадърност, и пулсът й изведнъж се ускори от страх, че може да сбърка, да избере безнадеждно тъпи думи, които, вместо да спасят Рекс, ще го тласнат още по-надълбоко в бездната. Но все пак бе длъжна да каже нещо, защото Рекс бе на прага отново да заплаче.

— Рекс — започна тя решително, — аз съм абсолютно убедена, че си схванал всичко погрешно.

Убедителният й тон определено го впечатли. Рекс се поизправи на стола си, едва ли не разтревожен.

— Погрешно ли?

— Да.

— Откъде си толкова сигурна?

— Ами защото е съвсем невъзможно. — (Защо ли наистина съм толкова сигурна? О, небеса, подскажете ми причина. Моля ви. Каквато и да е. Поне Рекс да не ме гледа с такава надежда.) — Защото… Защото той е известен писател.

— Не виждам…

— Известните писатели не убиват хора. Просто не правят такива неща.

— … Ами…

— Кажи ми един. Назови един известен писател убиец. — Сю почака, не много. Защо да предизвиква съдбата. — Не можеш, нали?

— Не се сещам в момента — призна Рекс.

— Така е, защото убийците винаги са неизвестни. Затова и убиват. За да пишат за тях по вестниците и да станат известни.

— Но всичко, което се случи. Джералд…

— Не казвам, че не си разбрал това. Грешката ти се крие в заключенията, които си извлякъл.

— О?

— До които си достигнал не воден от логика, а от чувството си за вина.

— Боже, така е. Да.

— И затова не разсъждаваш разумно. Например не си ли се питал защо му е трябвало на някого да се спотайва в гората в този късен час, при това ужасно време и да наблюдава къщата на Джералд?

— Искаш да кажеш… че този човек може да е убиецът?

— Убедена съм. Нещо повече — Сю скришом стисна палци, — и в полицията така мислят. Даже вчера пак бяха тук. Проверяваха за отпечатъци от стъпки и… мереха. Щеше да ги видиш, ако не се беше затворил тук.

Сю се надяваше да не е прекалила с вдъхването на увереност. Едва ли. Рекс вече не изглеждаше, сякаш ще се разпадне всеки миг, но се беше отдалечил от тази възможност само на йота, което пролича и от следващите му думи:

— Но никой не може да отрече факта, че Джералд се страхуваше да остане насаме с Дженингс.

— И за това мога да предложа някои обяснения — заяви Сю и напрегна мозъка си, за да не се окаже, че току-що бе изрекла една гола лъжа. — Чудя се дали не сме приели твърде буквално думите на Джералд.

— Не те разбирам.

— Да не искаш да останеш насаме с някого, не означава непременно да те е страх физически от този човек. Джералд може да е искал да избегне компанията на Макс по най-различни причини.

— Какви например? — Рекс изглеждаше искрено заинтригуван.

Сю трескаво се заоглежда за разумно звучащи причини, запазвайки спокойно изражение на лицето и уверена усмивка. Накрая на помощ й дойде един от най-витиеватите обрати в романа на Ейми.

— Бих искала да насоча мисълта ти — започна тя малко наперено, наподобявайки самомнителността, която адвокатите смятаха за задължително встъпление, преди да пъхнат палци в жилетката си и да промълвят „Ваша чест“ — към възможността случаят да е свързан с разузнаването. Според мен би трябвало да се запитаме защо Джералд е бил толкова потаен по отношение на миналото си.

— Но той не беше…

— Извинявай, Рекс — (възражението отхвърлено), — но определено беше потаен. Как, за бога, би могъл един незначителен служител в Министерството на земеделието да се пенсионира едва навършил четирийсет, да си купи къща като „Плоувърс Рест“ и скъпа кола, и да живее явно заможно, без да си мръдне пръста да работи?

— Мили боже! — Рекс беше зяпнал Сю с отворена уста. — Стига бе.

— Аз бих казала, че държавната служба, на която е бил Джералд, не е била в Министерството на земеделието, а в МИ-5. И че Макс е бил или негов колега, или, което е по-вероятно, негов шеф. Минали са заедно през какви ли не ужаси — навярно са си спасявали живота, — но накрая Джералд просто не е издържал. Станал е бита карта. Безполезен за правителството. И го изхвърлят от играта.

— Ама че гадове.

— Такива са правилата, Рекс.

— Горкичкият!

— Нещастен завинаги, след като изживял позора си.

— И как не.

— Естествено, от всичко на света най-малко му се е искало някой да съживи тези болезнени спомени.

— Но защо не ми каза? Щях да го разбера. В моя ресор е все пак.

— Полагат клетва.

— А, да.

— Така че, както виждаш…

— Почакай. Дженингс. Това не е ли ирландско име?

— Мисля, че е от…

— Триста дяволи! — Последва тихо измърморена войнишка ругатня. — Според мен ние тук говорим за ИРА.

— Не бих прибързвала със…

— Трябва да се обадим на полицията. — За миг адвокатката му се хвана за главата. — Отрядът за борба с тероризма. Новият Скотланд Ярд.

Наложи се петнайсет минути Сю да го разубеждава да не предприема незабавни действия, докато накрая й се стори, че вече може да прехвърли вниманието си върху по-практични въпроси. Като например да го накара да си измие лицето и ръцете, да го убеди да се обръсне. Направи още чай и нахвърля кратък списък с нещата, които трябваше да се купят.

— Утре сутрин ще ти ги напазарувам.

— Благодаря ти.

— Сега ще пусна водата във ваната. Обещай да се накиснеш хубаво и добре да си починеш.

Рекс обеща, и то съвсем искрено, защото комбинацията от умора и нещастие го бе изтощила до краен предел и той имаше чувството, че може да спи вечно.

— Утре си облечи нещо чистичко, а тези мърлявите ще ги извъртя в моята пералня. Така. — Тя се наведе и целуна дълбоките бразди по бялото му сухо чело. — Вече си добре, нали?

Рекс само сподави една прозявка, а Монткам, който през цялото време бе седял в краката на господаря си, се усмихна, както само кучетата могат, разтегли сиво-черната си горна устна, сбръчка черните си ноздри и леко отвори уста.

Този положителен момент й се видя подходящ да ги остави, седнали един до друг в мрачната занемарена кухня, далеч по-малко объркани, отколкото ги бе заварила, но въпреки това Сю все още се опасяваше, че Рекс може лесно и бързо да се поддаде на мъката и угризенията.

Сега, в собствената си всекидневна, Сю престана да си гризе ноктите, скочи от канапето и закрачи напред-назад. Налагаше се да измисли начин да поддържа настроението им. И освен това да открие как да спре Рекс да не търчи из селото и да разправя разни небивалици за републикански хаос.

О, това бе непосилно само за един човек. Думаше нужда да сподели новите си задължения, някой да я увери, че постъпва правилно. Да я посъветва може би как да действа занапред.

После застина едва ли не с крак във въздуха — сети се на кого може да се обади. Не че бяха някакви близки приятелки, нито имаха много общо помежду си, но все пак и тя беше член на Писателския кръжец. И следователно би трябвало да прояви интерес към откровенията на Рекс.

Сю отново седна, придърпа телефона в скута си и набра номера на Лора.

В крайна сметка Лора се радваше, че бе отишла на работа. Бяха се случили няколко приятни неща, които преди миналия понеделник едва ли щеше да оцени подобаващо, днес, взети заедно, успяха поне малко да я разведрят. Бе решила да възприема хубавите събития като предзнаменования: малки знаци на съдбата, показващи възможен изход от тресавището на мъката, в което бе затънала.

Първо, в пощата имаше два чека. Един за над три хиляди лири от семейство, което дълго време не отговаряше на писмата и фактурите, изпращани от Лора, и не вдигаха телефона. Накрая Лора се видя принудена да ги заплаши със съд.

После Ейдриън Макларън, мъжът, докарал със своя „Ленд Роувър“ големия шкаф, я покани да излязат да пийнат по нещо. Тя бе отказала, естествено, но бе усетила едва доловимо, но определено здравословно чувство на задоволство.

Най-хубавото за деня обаче беше обядът. Лора винаги бе поддържала приятелски отношения със собствениците на книжарница „Блекбърд“. От време на време приемаха един на друг пратките си, наглеждаха магазина на съседа, когато го няма. Ейвъри Филипс често я канеше, както казваше той, „да хапнат по нещо“ и тя винаги приемаше, защото беше страхотен готвач.

Днес бе признала, че няма никакво желание да обядва, което си беше самата истина, защото към един часа и без това слабото вълнение, предизвикано от поканата на Макларън, отдавна бе изчезнало и тя отново се чувстваше безкрайно нещастна. Но Ейвъри настоя и тя прие, защото нямаше нито желание, нито сила да спори.

И защо да не отида, мислеше си тя, докато изкачваше стръмните нелакирани стъпала. Никой нямаше да я кара да поддържа разговори. Ейвъри можеше да дърдори безспир, без да чака отговор и без да чува, ако някой реши да му отговаря.

Малко прашната стая над книжарницата се използваше главно за склад и повече от половината пространство бе заето от кутии и увити в кафява хартия пакети с книги. По стените бяха залепени стари плакати, които рекламираха най-настоятелно някогашни бестселъри. В единия ъгъл имаше малка мивка и мъничка печица. В нишата пред френския прозорец стоеше кръгла маса, подредена за трима с много вкус. Колосана бяла покривка и салфетки, винени чаши и прибори без никакви декорации, но много елегантни. Бутилката вино — каберне совиньон „Уолф Блас“ — бе отворена, за да диша.

Тим Йънг, приятелят на Ейвъри, помогна на Лора да седне, а Ейвъри започна да сервира в бял китайски порцелан гъста супа от пащърнак с арабски питки, тънки резенчета топящо се козе сирене и стръкчета маринован копър. Наля виното и ароматът му се сля божествено с пикантната храна.

Лора поднесе супа до устните си, но я върна отново в чинията. На стената точно срещу нея имаше невероятно отвратителен плакат. От зейнал гроб, заобиколен от гниещи, покрити с мухи черепи, излизаше призрак под формата на огромно люспесто същество с две глави, всяка с по едно грамадно пламнало око. Вътре в тези червени пещи изгаряха и ставаха на прах множество дребни същества.

— Боя се, че… — заекна Лора, извръщайки шава, и направи недвусмислен жест. Ейвъри погледна през рамото си и веднага стана.

— О, скъпа, толкова съжалявам. — Засуети се около масата и смени мястото си с нейното. После изръмжа на Тим: — Къде ти беше акълът?

— Където е винаги — отвърна Тим. — Мислех си за страстните си нощи със Саймън Калоу.

— Не му обръщай внимание — намести се по-удобно Ейвъри. — Изобщо не се познава със Саймън Калоу. А това ужасно нещо ще го сваля след обяда.

— О, недей — запротестира Тим. — На мен ми харесва. Напомня ми за твоя бивш приятел.

Лора ги слушаше как бъбрят весело. Отначало се хранеше механично, отдадена на меланхолията си, но никой не бе в състояние дълго време да яде храната на Ейвъри механично. Рецепторите в носа и устата й бързо изпаднаха във възторг от мекото, но пълно с енергия въздействие на виното и на пикантната, ухаеща на масло супа и се отдаде изцяло на насладата от обяда.

Когато отново се заслуша в разговора, обсъждаха връщането на ДДС, пазара на недвижими имоти и жестокостта на банковите директори.

— И дори не става въпрос за техни собствени пари — оплака се Ейвъри високо.

— Успокой се — посъветва го Тим.

— Че аз съм напълно спокоен!

— Крещиш.

— Не крещя. Крещя ли, Лора? Ама честно кажи.

Лора гризеше голяма гръцка маслина, която миришеше на кориандър, и не отговори. Обядът беше към своя край и тя усети как отново по тялото й плъзва парализата на самотата и неволно се затвори в черупката си, пресушавайки на един дъх чашата.

— Какво има, слънчице? — попита я Тим. — Какво се е случило?

Тя погледна слабото тъмно лице, внимателно взряно в нея. За разлика от очите на Ейвъри, които винаги блестяха от любопитство, готови да споделят и най-малката тъга на човека срещу тях, очите на Тим бяха сериозни и загрижени. Навярно точно това накара Лора да отговори откровено. А може да беше и от виното.

— Умря един човек. Приятел.

— О, Лора! — Тим хвана ръката й. — Толкова съжалявам.

— Хайде пак заговори безсмислици — намеси се Ейвъри. Напълни чашата на Лора и й я подаде. — Пий на екс, сърчице мое.

— Искаш ли да споделиш?

За своя изненада Лора си даде сметка, че всъщност иска, макар вече да бе говорила за това, и то толкова подробно, че после се чувстваше като изцедена. Само че тогава се бе изповядала пред главния инспектор — изтерзано, гневно излияние, което не й бе донесло капчица облекчение, а само скръб и болка. Бе станало някак насилствено, провокирано не от вътрешна необходимост да сподели, а от настойчивите въпроси на непознат полицай.

— Човекът, който умря — той всъщност беше убит, — живееше в нашето село.

— Да не е този, за когото писаха по вестниците? — зяпна Ейвъри. Последва рязко движение под масата. Той трепна и каза: — Извинявай.

— Да. Аз го обичах — призна простичко Лора. После беше лесно. Започна от самото начало, когато настъпи Джералд в селския магазин, и стигна до самия край, когато го целуна за лека нощ (и без да знае, за сбогом) последната вечер от живота му.

— Преди бях убедена — тъжно завърши тя, — че ако обичаш някого достатъчно силно и достатъчно дълго, накрая и той ще те заобича. Много… много глупаво…

— О, скъпа, не започвай пак със сълзите. — Ейвъри извади с превзет жест голяма копринена кърпа от джоба на гърдите си. — Ето, издухай си нослето. — Лора послушно се издуха. — При цялото ми уважение, но този мъж сигурно е бил сляп като прилеп. Небеса… ако не бях гей, щях да прекарам целия си живот задъхан, с изплезен език пред процепа на пощенската ти кутия. Ти също, нали, Тим?

— Без съмнение. — Тим стана и леко положи ръка на рамото на Лора. — Искаш ли кафе?

— Да, благодаря. — Главата й бе натежала от виното. Погледна си часовника. — И таз хубава — вече е три и половина.

— Е, и? — Тим включи кафемелачката.

— Ще си изпуснете клиентите.

— В ден като този? — сви рамене Ейвъри. По прозореца трополяха едри зърна град. Щом пристигна кафето, Ейвъри се зачуди на глас дали случайно не са им останали някакви шоколадови бонбони. Тим донесе кутия „Гъдайва Манон Бланк“ и Ейвъри изви: — Ооо… ама ще ми развалят диетата.

— Защо питаш тогава, глупчо?

Разговорът отново се върна към трагедията. Тим напомни на Лора да не забравя къде са и ако има нужда от нещо, каквото и да е… Ейвъри настоя съвсем скоро да се видят на обяд в апартамента, после попита как всъщност изглежда този Макс Дженингс. Тим отново взе думата и попита Лора дали не е мислила да се мести.

— Да се местя ли? Магазинът ли?

— Не, не. Да напуснеш селото. Явно си била ужасно нещастна там, откакто си се влюбила в онзи тип. И ако останеш, обстановката непрекъснато ще ти напомня неприятните мигове.

Пет часа по-късно Лора седеше на красивото си малко канапенце, разхвърляла около себе си книжа с данните и офертите на множество брокери на недвижими имоти от Костън, един, от които щеше да дойде в десет следващата сутрин, за да оцени къщата. Бързината, с която бе приела предложението на Тим, остави у Лора убеждението, че рано или късно и сама щеше да стигне до тази идея.

Имаше чувството — е, не че й беше олекнало, това щеше да е твърде далеч от истината, — че бе преодоляла кризата в известен смисъл. След като Джералд вече го нямаше и никога нямаше да го има, щеше да се опита да го обича по не толкова мъчителен начин. Щеше да скърби като за стар приятел. И навярно, накрая, примирението със загубата щеше да й донесе покой и свобода.

Браян наближи ръждивите релси, ограждащи „Куори Котиджис“ 13, и въпреки че отвътре всичко му вреше и кипеше, намери миг да се зачуди на странното название и номерация на къщата^[1], защото тук имаше всичко на всичко две сгради, при това доста отдалечени от най-близката каменоломна.

Стоеше неподвижен под покритите със скреж клони на крехко дръвче, двойно изцедено от цвят — веднъж от сланата и втори път от лунната светлина. Студът загриза откритите части на тялото му. Той не спираше бързо-бързо да преглъща в напразни опити да забави побеснелия си пулс и да се успокои. И преди беше стоял тук, многократно, включително и в нощта, когато Джералд бе убит, но сега за пръв път бе поканен.

За да минава времето, прехвърли през паметта си трите сцени, които бе завършил след дълго писане и драскане. Не беше много доволен. Диалогът бе треперлив като желе, а съдържанието едва-едва се разбираше.

Проблемът се състоеше в това, че Браян, принуден да избира между свободата на израза, плод на нецензурираното въображение на неговите актьори, и бъдещето си като учител, бе предпочел второто, при това без никакви колебания. Ясно му беше, разбира се, че всичко, изрязано от него, можеше отново да се появи в деня на представлението и дори да бъде допълнително разкрасено (призля му при тази мисъл). Оставаше му единствено да се уповава на късмета си.

Всичко щеше да е наред. Всъщност те бяха добри деца. На негова страна. Като всички пренебрегвани, изоставени младежи — и възрастни впрочем — единственото, от което имаха нужда, бе възхищение и уважение. Да бъдат някой. Разбираше ги напълно. С цялото си сърце и душа.

Браян повдигна ръкава си и погледна своя „Кронограф Космоподлитън“. Цифрите с цвят на флуоресцентни кашави грахчета засияха пред очите му. Часовникът му показваше времето в Лондон, Париж и Ню Йорк и беше водоустойчив на дълбочина сто метра. Браян потърка с възхищение стъклото с опакото на ръкавицата си и смело надникна отблизо в циферблата, рискувайки отравяне с радон. Хубаво беше да знаеш, че независимо дали се разхождаш по булевард „Хусман“, или се гмуркаш в залива Хъдсън, ако някой те пита за часа, няма да си хаби въпроса на вятъра.

Браян усети, че върхът на носа му е замръзнал. Явно ризата, която беше избрал накрая, не бе достатъчно топла, въпреки дебелата жилетка, плетена от майка му. Май сгреши, че не облече дантеления си потник.

Бейзболната шапка му беше удобна, защото провираше в процепа отзад опашката си, но никак не топлеше.

Еди беше казала: в девет часа. Оставаше още една минута. Възпитан още от люлката на абсолютна точност, Браян за нищо на света не можеше да почука на вратата и секунда по-рано.

Когато след репетицията се бе върнала да го помоли да й помогне със сценария, изпитаното трепетно вълнение бе примесено с известен скептицизъм. Всъщност доста голяма доза скептицизъм, след като дори отиде да надникне в коридора, очаквайки да види другите от групата да пръхтят и да се кискат зад вратата. Но нямаше никой. А подозренията му окончателно се изпариха, когато на раздяла тя го помоли да не казва на другите.

При тези думи Браян усети обезпокоен как през тялото му като ток премина лека тръпка. Приятна, но тревожна. Защото му се стори, че в молбата на Еди определено има още нещо, скрито, недоизказано. Нещо, което я извеждаше от простата категория на взаимоотношенията учител/ученик и загатваше за друго, съвсем различно. Затова, когато тя добави: „Те само ще ми се смеят“, Браян изпита едновременно облекчение и разочарование.

И въпреки това самият факт, че щеше да бъде с нея насаме (вероятно), бе разпалил похотливото му въображение. Напразно се бе убеждавал, че целта на посещението му е съвсем благопристойна. В съзнанието му продължаваха да се вихрят пикантни сцени.

Тя седеше, сложила ръце на широко разтворените си колене, разкривайки ония ми ти абсурдно къси, ужасно впити, пухкави шорти. Том им викаше „пискюлени гащи“. Или пък пред очите му в едър план се появяваха ушите й. Едното прозрачно, изящно, нежно, без ни най-малко петънце, а другото брутално надупчено и окичено с бронзови и какви ли не метални дрънкулки — халки, кабари, пирони, трепкащи висулки. Той свали шнола от косата й и тя се разсипа като сияеща лава по голите й рамене.

Избуха бухал. Отново хвърли поглед на часовника. Половин минута след девет. Цели трийсет безценни секунди бяха пропилени! Потърси порта, не откри и прескочи през оградата.

На светлината на един чисто нов фенер различи разхвърлени по тревата боклуци. Ръждясал хладилник, част от бюфет, смачкани кутии за чай и изтърбушен фотьойл, върху който бяха натрупани стари автомобилни гуми. До фотьойла имаше полегнал варел от бира.

Браян наближи къщата и зад него се чу тропот и трясък, от варела изскочи куче и с ръмжене и страшен лай се втурна озъбено насреща му. Браян изкрещя изплашен и се изстреля във въздуха като ракета. Кучето веднага удвои децибелите на гласа си и изпънало до краен предел металната си верига, свирепо заръмжа.

— Сейбър! — Еди се появи в очертания от рамката на вратата светъл четириъгълник. — Я си затваряй плювалника. — Отвори по-широко и се усмихна на Браян, стигнал до нея с възхитителна бързина. — Нищо няма да ти направи.

— О, боже! — Браян се насили да се изсмее. — Не ме е страх от кучета. Напротив всъщност. — И смело тръгна към озъбения пес. — Ела тук, кученце…

— Все пак по-добре да не го галиш.

— О. Добре.

Не му направи път да мине и Браян трябваше да се промъкне покрай нея, задържал дъх с извинение в очите, докато съзнанието му замаяно отчете близостта на красивото й лице, само на целувка от устните му.

Озоваха се в помещение, което Браян предположи, че е всекидневна, само дето почти нямаше къде да се седне. Една от стените бе, кажи-речи, закрита от купчини кашони с надписи „Sharp“ и „Hitachi“. Канапето, тапицирано с черна изкуствена кожа, зееше сцепено и проядено на сто места, от които стърчаха пружини и парчета дунапрен, и изглеждаше така, сякаш бе дъвкано от палав питбул. В ъгъла имаше огромен телевизор, Браян за първи път в живота си виждаше такова грамадно чудо. Матовочерен „Thechnic“ — последна дума на техниката. Върху него се мъдреше плетена кошница с изкуствени цветя във всички нюанси на червеното и оранжевото, а под телевизора надничаше видео. Красив касетофон, пуснат много високо, огласяше стаята с ритмите на поп музиката. Навсякъде бяха разхвърлени купища дрехи, висяха и няколко рокли на телени закачалки.

Еди не спомена и дума за състоянието на стаята, камо ли да се извини и това страшно впечатли Браян. Майка му щеше да започне да се извинява за бъркотията дори ако една от велурените й декоративни възглавнички бе на половин сантиметър от определеното й място върху облегалката на канапето.

— Чувствай се като у дома си.

— Благодаря. — Беше ужасно топло. Браян свали якето си, сгъна го внимателно, остави го на дивана и седна върху него. Трогна се, като видя една от своите разпечатки, осеяна с множество бележки с химикалка. Изкашля се нервно и се огледа, чудейки се какво да каже. Погледът му попадна на кашоните.

— Много ли сте… запалени по тази техника, Еди?

— Събираме ги. За мултиплената скролоза.

— Браво. — Браян се опита да скрие изненадата си. — Добрите дела никога не са излишни. — Хюф-хюф!

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да, благодаря.

Тя отиде до стар резбован бюфет от петдесетте години на двайсети век, отрупан с украшения, чаши, още изкуствени цветя и поздравителни картички за рожден ден, и го отвори. Извади някаква напълно непозната на Браян бутилка.

— На кого да пожелая честит рожден ден, Еди?

— На мама. Вчера направи трийсет и една.

— Мили боже! — (По-млада е от мен.) — Тя тук ли е по това време на деня?

— Не. На тренировка е — вдига тежести.

Искаше му се да попита къде е Том, но се боеше да не стане твърде очевидно накъде бие. За баща й знаеше. Излежаваше десет години за въоръжен грабеж в Олбани.

— Затвори вратата, Брай.

Озадачен, Браян се огледа и забеляза отворена врата в далечния ъгъл на стаята, която водеше към някакви стълби. Затвори я, облегна се на нея и насмешливо вдигна вежди. После реши, че тази поза може да изглежда малко заплашителна, така че се върна в средата на помещението, където получи питието си.

— Хайде до дъно — насърчи го Еди, като го видя да стои, стиснал неловко чашата.

— Какво е това?

— „Тандърбърдс“, плодово вино — захили се тя. — От ябълки, лимони и такива разни.

— Ти няма ли да си сипеш?

— Нали ще работим?

— Разбира се. Извинявай.

— Подтикваш ме към лоши работи, Браян.

По-скоро за да задуши тази чудна идея още при раждането й, отколкото от жажда, Браян отпи голяма глътка, която избухна между ушите му.

— Как е?

— Страхотно. — Той стисна здраво облегалката на стола. — „Тъндърбърдс Ар Гоу“^[2].

— Какво?

Естествено, беше твърде млада, за да е гледала първите телевизионни сериали, и твърде голяма, за да е гледала по-късните им повторения. Как можа да изтърси тая глупост. Сега ще си помисли, че е пълен кретен.

Затворила очи, Еди се поклащаше в такт с музиката, извила гръб като стоманена пружина — здрава, тънка и еластична, тя грациозно балансираше на високите остри токчета на кожени обувки, които сякаш й бяха малко големи. Браян се зачуди дали не са на майка й и при тази мисъл го заля вълна от гореща нежност. Смело реши да й прави компания и непохватно запремества тежестта си от единия на другия крак, щракайки с пръсти (съвсем не в такт с музиката, защото чувството му за ритъм бе дори по-лошо от усета му към диалозите).

— Искаш ли още вино? — Беше спряла да танцува.

— По-добре не. Благодаря.

— Седни тогава.

Браян се огледа. Единственият фотьойл бе затрупан с видео и аудиокасети, безплатни вестници, чорапогащи, даже и чиния, оплескана с доматен сос и засъхнал жълтък. Той се насочи отново към канапето.

И по него имаше разни боклуци. Еди изхвърли всичко зад облегалката. При тази операция бе коленичила и се протягаше наляво и надясно, при което тънката лента от ликра, изпълняваща ролята на пола, така се разтегна, че се виждаше цепката на дупето й. Лицето на Браян лумна, пот изби по челото му, което той отдаде на горещината, излъчвана от електрическата печка с троен реотан.

— И така, малка Еди. — (Давай го така леко и шеговито.) — С какво мога да ти помогна?

Тя се тръшна до него.

Е, да. Какво толкова? Всъщност, ако го погледнеш от чисто практическа гледна точка, това бе най-разумният избор на място. Нямаше да има много смисъл, ако седне на километри от него в оня разпадащ се фотьойл. Ако ще работят заедно — а по всичко личеше, че е така, — налагаше се да седят един до друг. Само се надяваше да е в състояние да чува какво му говори на фона на тази музика, която му цепеше черепа. С удоволствие би я помолил да я намали и дори да я спре, но се боеше да не го помисли за старомоден и застаряващ.

Еди се намести, сядайки удобно върху краката си. Лъскавите й черни чорапогащи бяха пуснали една-единствена бримка, която започваше от лявото коляно и изчезваше под леопардовата й пола. Браян с усилие откъсна поглед от миниатюрната стълбичка и нареди на обезумялото си въображение да престане да си представя къде е другият й край. И пак попита как би могъл да разсее тревогите й.

Говореше тихо, знаейки, че Еди няма да го чуе. Слава богу, замисълът му успя. Тя стана и изтегли щепсела на касетофона. Огнените цветове на телевизионния екран спряха лудия си танц и моментално увехнаха, превръщайки се в куп прашна сива пластмаса.

— Работата е там, Браян — седна тя отново и определено сантиметър-два по-близо отпреди или… — Никога няма да мога да застана пред толкова народ.

— Ще можеш, разбира се. Стъпиш ли веднъж на сцената, цялото ти притеснение ще изчезне. Повярвай ми, знам го.

— Ами начинът ми на говорене. Тя не трябва ли да говори по-добре? Повече като някоя от хотелска рецепция?

— Начинът ти на говорене е идеален за ролята.

Още докато го произнасяше, Браян се сети, че можеше и по-добре да се изрази, защото въпросната героиня бе една цапната в устата размъкната чистачка, пристрастена към наркотици, която или беше на социални помощи, или живееше от измами, или се изхранваше с проституция. Образ, доста близък всъщност до починалата леля на Дензъл, която според нейния племенник записала името си в историята на медицината, като изхъркала предсмъртно с вагината си.

— Всъщност — пръстите на дясната й ръка, почиващи на ръба на полата, се пъхнаха под плата и изчезнаха — затруднява ме характерът й като цяло. Направо ми лази по нервите. Разбираш ли ме?

— Хъммм… — Браян, омагьосан от помръдването под полата й (галеше ли се, чешеше ли се?), изграчи: — Хайде да поразсъждаваме над това, Еди. Нали? Сега — без да се замисляме, — едно, две, три: защо?

— Ами например задето все се прави, че не харесва Мик, а то от километър й личи, че умира за него. Аз ако бях… щях да му го кажа веднага и направо.

— А… но точно това е забавното, когато играеш роли — успя да изкара думите от устата си, макар гласът му да го издаваше. — За малко живееш живота на някой друг, съвсем различен от теб. Разбираш ли, това е смисълът на изкуството. Идеализира грубите факти.

— О, Браян, ти си невероятен.

Браян, който беше толкова невероятен, колкото прозрачното фолио, когато се появило за първи път, но далеч не толкова полезен като него, вдигна рамене с фалшива скромност.

— Да, но — продължи Еди — като спреш да идеализираш, не се ли връщаш пак там, откъдето си тръгнал?

Изправен пред това разтърсващо прозрение, Браян загуби ума и дума. Еди го погледна очаквателно, после тъжно се извърна, явно разочарована.

Не оправдах очакванията й, пулсираше в ума на Браян, който с ненаситен поглед изучаваше изящния й профил. Мънички папагалчета, кацнали на златни пръчици, висяха от ушите й, дървени, прекрасно изработени птички. Над едната се извиваше въпросителен знак, изписан от дупките, в които обикновено пъхаше всички ония метални джунджурии.

Докато наблюдаваше розовата мида, Браян усети тревожен копнеж. Подтик да погали, да хапе, да целува надупченото ушенце. Пъхна ръце под коленете си и здраво ги притисна.

— Жена ти знае ли, че си тук, Браян?

— Не. — Той изобрази крайно учудване на лицето си, с което искаше ясно да покаже колко му е непонятен подобен въпрос. — Не си беше вкъщи, когато излязох. Но аз често излизам по работа. И невинаги давам обяснения.

— Сигурно е прекрасно да си женен. Да си имаш своя къщичка и семейство.

— Не вярвай на такива приказки — Браян се усмихна кисело и доста анемично изкашля своето подобие на смях, — хюф-хюф! Семейният живот може да умори човек.

— Но теб не те е уморил.

— Отвътре съм мъртъв.

Моментално съжали за признанието си. Едно беше той и Еди да са като равни по време на репетициите. Тогава може да са сто процента откровени един с друг и така нататък. Съвсем друго е да разкрива интимни и което е по-лошо, крайно нелицеприятни аспекти от личния си живот. На Браян никога не би хрумнало, че проявите на недоволство и завист щяха много по-бързо да го сближат с децата от неговата група, отколкото покровителственото и весело отношение, което той обикновено демонстрираше.

— О, Брай… — Еди въздъхна и съчувствено положи отрупаната си с пръстени ръка върху коляното му. — Толкова съжалявам.

Браян потръпна. Устата му пресъхна като пустиня. Сведе очи към изпочупените лилави нокти, почти кръстосал поглед от напрежение.

— Но всичко това да си остане entre nous^[3], Еди.

— Къде?

— Между нас. Не бих искал да го разправяш на друг.

— Ти за каква ме мислиш? — отскочи тя от него и го изгледа студено. — Имаш странна представа за приятелството.

— О, прости ми. Не исках… Еди? Не си отивай…

Ала тя вече се отдалечаваше. Гледаше я как се полюлява, крачейки по лилавите завъртулки на килима, гледаше високите прекрасно закръглени леопардови задни части как се побутват нежно, буза до буза, търкат се една в друга и си помисли, че всеки миг ще припадне. Тя застана до бюфета и издърпа запушалката на бутилката с вино.

— Искаш ли още?

— Да! Да. Благодаря ти. — Всъщност не искаше, но ако това щеше да я върне при него, тогава би могъл… Какво би могъл?

— И после ще поговорим за моите реплики, ако искаш.

Тя май наля и на себе си този път, поглеждайки към него приятелски усмихната, сякаш никога не му се беше сърдила. Тази бърза и привидно нелогична смяна на настроенията, характерна за всички тях, най-много объркваше Браян. Той самият бе склонен да се сърди и много трудно прощаваше, направо беше безмилостен.

— Трябва да ги науча КЛХ — усмихна се Еди. — Нали така?

— Точно.

— Помниш ли как го разбра Дензъл това?

— Не. — Пълна лъжа, още на мига си представи как тя притиска устни и шари с език вътре в дънките му.

Тя смени касетката и този път изключи цветомузиката. Песента беше бавна, нежна и тиха.

— Харесва ли ти?

— Много.

— И така… — Подаде му чашата и седна до него. — Хайде сплетени.

— Моля?

— Както пият приятелите.

Пъхна ръка в свивката над лакътя му и вдигна чашата до устните си. Движението сближи лицата им. Дъхът й лъхаше на цигари, кисел чипс и на още нещо, което му напомни за миризмата в лабораторията по химия, а по-късно се сети, че така миришеха бонбоните с аромат на круша. Преплели ръце и развеселени, двамата се опитаха да пият, кикотейки се. Браян обаче, развълнуван и нервен, успя единствено да разлее виното си.

— Мамка му! — изруга Еди. — Оля ми пуловера.

— Извинявай.

— Ще изсъхне.

Тя се отдръпна и лицето й отново му дойде на фокус. Устни с цвят на манго, влажни и бляскави от виното, огромни тъмносини очи, миглите така бяха наплескани с грим, че стърчаха като трънчета. Красивата й червеникава коса бе събрана нехайно и няколко немирни кичура се бяха изплъзнали на свобода. Момичето седна с кръстосани крака срещу него и допи виното си на големи глътки явно с удоволствие, но някак апатично.

Браян не можеше да откъсне очи от нея. Помъчи се да измисли някаква невинна реплика, която да неутрализира разговора и недвусмислено да го вкара в строго платонично русло. Но единственото, което му хрумна (и постоянно му се въртеше в ума), бе безнадеждно неподходящо за целта и по-скоро щеше да добави масло в огъня, отколкото да го угаси. Ала накрая го изтърси, неспособен да издържа на напрежението, от което главата му тракаше като въртележка.

— Все ми се струва, че момиче като теб би пожелало да репетира с приятеля си.

— С него? — сви презрително устни Еди. Жегна го разочарование, задето се бе оказал прав, компенсирано донякъде от задоволството, предизвикано от презрението в гласа й. — Той не става за нищо.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Истински нискокалоричен бонбон. Ако разбираш какво имам предвид.

Браян се опули глуповато. Имаше чувството, че започва да се напива. Много му дойде: това вино, горещината, която изгаряше тялото му, неудържимата възбуда. Мозъкът му сигурно се бе размътил, защото, колкото и да се напъваше, не намираше никаква връзка между неудовлетворението от някого и нискокалоричните бонбони. Освен ако само такива й е носел.

— Бас ловя, че жена ти няма такива проблеми.

Еди му намигна, но Браян не видя — погледът му следваше извивката на корема й, после скокна, привлечен от стълбичката на чорапогащите, която му изглеждаше непоносимо секси, и накрая се закова върху тънката блузка, която обвиваше гърдите й и се връзваше отзад, мокрите петна от виното бяха толкова близо до него.

— Тази дрешка май не е много удобна.

Едва успя да го произнесе с вцепенените си устни. И макар изражението й да остана непроменено, той бе готов да се закълне, че в този миг изчезна някаква невидима бариера; че вече няма да може да стане и да си тръгне. Въпреки това се оказа напълно неподготвен за бързината, с която се развиха нещата.

— Прав си — измърмори Еди. — Направо ще ме умори.

Без да сваля очи от лицето му, тя дръпна връвчиците на гърба и блузката се свлече, разгалвайки красиви перленобели гърди с малинови зърна. Браян зяпна, загубил ума и дума от възбуда и страх. Тя се наведе към него, изплези тъничко остро езиче и го плъзна в ухото му.

Браян изпъшка, дъхът му секна. Зави му се свят, помисли, че ще припадне.

— Пипни ме, Брай… хайде… бързо…

— О… Еди…

— Дай си ръцете…

— Толкова са красиви.

— По-силно, стисни ги с върха на пръстите… разтрий…

— Толкова съм си мечтал за това.

— Да. И аз.

— Винаги си ми пред очите в такива моменти, Еди.

— Ах, ти!

— Караш ме да… Нали се сещаш…

— Вече целият си натопорчен, а, Браян?

— Да — викна Браян. Не знаеше какво значи това, но беше убеден, че отговорът е „да“.

— Искаш ли да се придвижиш по-надолу?

— Ммм.

— Видях те. Как ми гледаш краката.

— Толкова са красиви.

— Иска ти се да се изкачиш по малката ми стълбичка, а?

— Да, да…

— Ами хайде де.

— Дай ми, бабо, огънче. Качи се…

— Ти май си много добър в ръцете, а, Браян?

— Не съм имал оплаквания досега.

— Сигурно майсторски пъхаш свещички и разни такива.

— Ммм!

— Та стигна до „качи се по-нагоре“, нали?

— О, Еди! — Внезапно чорапогащите й се озоваха смъкнати около глезените, а пръстите й задърпаха ризата му. — Какво правиш?

— Събличам те. Иначе не е честно.

— Аз… съм малко слаб. Така и не намерих време да трупам мускули…

— Тук не си слаб, нали, Браян?

— Оле.

— Където трябва, не си слаб.

— Ох, така боли.

— Сега дънките.

— Сигурна ли си, че вратата е…

— Не можеш да се чукаш с дънки, нали? — Еди вдигна полата на кръста, после се протегна и завря пръсти в брадата му.

— Не прави така.

— Какви са всички тия издатини?

— Не може ли да загасим лампата?

— На светло е по-забавно.

— Моля ти се.

— Хич не ми се иска, Браян.

— Хъм… Аз никога не съм… Не съм…

— Е, сега е моментът да го направиш. И толкова. Ооо… хубаво. Давай сега.

Е, „давай“, ама едва започнал, и свърши. „Заешка му работа“, ако използваме речника на Дензъл. Тъжно джвак — и телата им се разделиха. Еди спусна крака на пода и остана седнала на ръба на канапето. Браян се заклати гузно. Лампата очертаваше силуетите им на стената.

— Съжалявам — отрони Браян. — От вълнение.

— Какво вълнение?

Еди нахлузи чорапогащите със същата бързина, с която се бе измъкнала от тях, и отново облечена се отдалечи от канапето. Браян седеше върху лепкавата изкуствена кожа и мрачно гледаше как Еди вдигна изцапаната с жълтък чиния от фотьойла, извади смачкан пакет „Ротманс Кинг Сайз“ и кибрит. Сложи цигара в устата си и запали клечка върху нокътя на палеца си.

— Ти искаш ли?

— Не, Еди, благодаря.

Счупена пружина стърчеше под задника на Браян и му убиваше. Едната му страна бе приятно нагрята от надутата до последно електрическа печка, а другата бързо настръхна. Продължаваше скришом да наблюдава Еди. Бузите й хлътнаха от дълбокото засмукване на цигарен дим, който после изригна от ноздрите й. Бе така отдалечена от него, сякаш никога не се бяха сливали в едно. Ужасно го болеше тавата от виното и се чудеше дали да не я помоли за чаша чай. Тъкмо да отвори уста и си даде сметка, че тя му говори нещо.

— Извинявай… Не те чух.

— Викам, майка ми ще си дойде всеки момент.

— Да го вземат мътните! — Браян за малко да падне от канапето. Скочи, сграбчи дрехите си. — Защо не ми каза?

— Нали сега ти казвам.

— Хайде… Хайде… — Оплете се в ризата си, най-сетне намери дупките на ръкавите и припряно напъха ръцете си.

— Наопаки е.

— Дяволска работа.

— Колкото по-бързаш, толкова по-бавно става, а, Браян?

Той бясно мушна ръце в ръкавите да ги обърне, но имаше чувството, че вместо пръсти има огромни потни наденици. Най-сетне я оправи, облече я и трескаво я закопча. Накриво.

— Накриво си се…

— Да. Знам. Благодаря.

Тя сви рамене. Измъкна чифт чорапогащи от купчината дрехи на фотьойла и отиде да забърше канапето.

— Къде ми е бельото? — викна Браян повече на себе си.

— Че откъде да знам? — Тя захвърли чорапогащите зад облегалката на канапето.

Браян се отказа да си търси гащите. Нахлузи дънките и напъха хлъзгавите си гениталии вътре. Успя да ги прекара без инциденти покрай ципа, но ги одра в щръкналите задни части на медните нитове, поставени в долния край на джобовете. Сълзи изскочиха от очите му и той изви от гняв и болка.

— Днес май не ти е ден, а?

Най-сетне стигна до якето. Но въображението му вече го тормозеше със страшни гигантски образи. Виждаше госпожа Картър, напомпала прясна кръв в огромните си мускули, да застава като колос на прага, препречвайки му пътя за бягство. После почва да го мята из стаята като парцалена кукла. И накрая го изяжда жив.

Еди държеше вратата отворена. Ужасен от кошмарните си видения, Браян се изстреля навън в мразовитата нощ.

Към десет часа вечерта всички оперативни работници успяха да се завърнат в полицейския участък и екипът започна поредното заседание. Както често се случва на сутринта след Коледа, когато чорапът ти е пълен с разни неща, дето не знаеш какво да ги правиш, така и тази оперативка бе пълна с неочаквани изненади, които да се чудиш как да тълкуваш.

Досега не бяха успели да открият нищо за блондинката от таксито въпреки многобройните и старателни разпити на проститутки по улиците и около заведенията в Ъксбридж. Все пак много от момичетата се появяваха късно вечер, така че разпитите щяха да продължат през цялата нощ, а ако се наложи, и на следващия ден.

Не бяха извадили късмет и в търсенето на шофьора, взел жената от „Плоувърс Рест“, за да я откара, където му е казала. Бяха открити и разпитани собствениците на всички частни таксита в радиус двайсет километра от селото, както и всички таксиметрови шофьори в Костън. Късметът им обаче бе проработил, е, поне донякъде, във връзка с камиона, пренесъл покъщнината на Хадли.

— Попаднах на една стара чистачка — съобщи Мередит, — която не само си спомняше деня, но и името на фирмата. — Прелисти страниците на бележника си и продължи, зарязвайки обичайния си провлечен говор, за да го замени с характерния според него диалект, на който говорят работниците от Южен Бъкс. — „Повна го я, оти се викаше «Бич хам», а макя ми едно време ни даваше лекарство, дека се викаше така.“ — Мередит се закиска, развеселен без съмнение от старинността на простия селски говор по принцип и от настоящия пикантен пример в частност.

Никой не се засмя. Барнаби гледаше инспектора с кисела физиономия. Мередит затвори бележника си, след като прочете още веднъж фолклорния бисер, за да го запомни и да забавлява с него приятелите си. Щяха да се попикаят от смях в „Атенеума“^[4].

— Жената се казва госпожа Стагълс — завърши Мередит.

— Е, това е много хубаво — обади се главният инспектор, — но етнографският възторг, надявам се, не е отклонил вниманието ви… — Останалите в залата се разсмяха, отчасти от удоволствието да видят Мередит поставен на място, отчасти развеселени от остроумието на шефа, предположи суетно Барнаби и бързо довърши мисълта си — от крайната цел на разговора с тази госпожа.

— Не, естествено — присви очи Мередит. — Преди година фирмата е била погълната от друга много по-голяма компания. „Коксис ъф Слоу“. Новите собственици не задържали на работа нито един от работниците — били само шест, — но взели имената и адресите им, за да ги повикат, ако им се освободят работни места в бъдеще. Възнамерявам утре да разговарям с онези, които все още живеят в района.

— Любопитен съм какво ще научите — отбеляза Барнаби. — Има голяма вероятност да установите, че не са пренесли Хадли от Кент, както ни разправят свидетелите досега.

— Наистина ли, сър? Какво ви кара да мислите така?

Барнаби описа накратко посещението си при адвоката и съдържанието на завещанието, което предизвика изненада в залата и няколко завистливи подсвирквания.

— Колкото повече научаваме за Хадли, толкова повече сякаш затъваме в плаващи пясъци — продължи главният инспектор. — Не открихме никакъв официален документ, потвърждаващ, че той е сключил брак в годината, в която е намекнал, че се е оженил. Опитваме се да установим номера на осигуровката му, но името е доста разпространено, а нямаме дата на раждане, която да ни помогне. В Министерството на земеделието проверяват архивите си, но честно казано, не тая големи надежди, даже никакви. Става ясно, за съжаление, че Хадли е човек, поставил си за цел да заличи следите към миналото си. Засега можем само да предполагаме дали старанията му в тази насока са били свързани с неговата смърт.

Барнаби седна и се облегна, наблюдавайки реакцията на екипа. На него лично тези разкрития му действаха потискащо. Не беше от хората, които изпитват удоволствие от усложненията, ей така, заради самото усложнение — Никълъс лично се убеди в това, когато се опита да учи тъста си да играе шах.

Полицай Одри Бриърли започна да приглажда лъскавата си коса — нервен навик, който предхождаше изказването й пред хора.

— Но защо му е на човек да измисля куп лъжи за себе си, сър?

— Добър въпрос.

— Проверихме ли в данъчните регистри? — попита инспектор Мередит.

— Да — отвърна Барнаби с леден поглед. — Няма го там.

— Не и с това име — добави Одри.

— Именно, фактът, че се оказва толкова трудно да го засечем, подсказва, че името е фалшиво. И може да не е единственият му псевдоним.

— Ами ако е решил да зареже всичко и да се покрие — предположи Трой. — Да му е дотежало от жена и деца и да се е чупил. Или да е двуженец.

— А дали сте се замисляли над…

Инспектор Мередит, който не бе изчакал Трой да се доизкаже, се облегна в стола си. Кръстоса крака, облечени в елегантни панталони, и наведе глава, сякаш благодареше на музата си за последното си вдъхновение. Ако сега събере върховете на пръстите си, помисли Барнаби, и облегне брадичка на тях, лично ще ида и ще заблъскам главата му в пода, докато му разбия черепа.

— Възможността — продължи инспекторът — да сме попаднали на официална промяна на самоличността. Ако Хадли е бил някакъв важен информатор, може пълната промяна на местоживеенето, абсолютно ново минало и самоличност да са били част от сделката. Имам връзки в Министерството на вътрешните работи и с удоволствие бих…

— Ще го имам предвид.

Барнаби имаше бегла представа колко скъпо струваха подобни начинания и подозираше, че бяха много рядка практика. Освен това знаеше, че Министерството на вътрешните работи ревниво пази подобни сведения в тайна. Все пак тази хипотеза не можеше да бъде напълно изключена. Само дето му се искаше някой друг да се беше сетил за нея.

— Навярно Дженингс ще може да запълни някои празноти в информацията, сър — обади се младши детектив Уилоуби. — Възнамерявате ли скоро да го обявите за издирване чрез медиите?

— Мисля да изчакаме още двайсет и четири часа, но ако дотогава не открием някаква следа от него или колата му, ще трябва да го обявим. — Барнаби се изправи. — Така. Ако това е всичко…

Оглеждайки хората си, главният инспектор забеляза как инспектор Мередит внезапно се намръщи и погледът му стана напрегнат, сякаш му бе хрумнала идея.

— Е, инспекторе? — подкани го Барнаби.

— Моля?

— Малките сиви клетчици май пак работят извънредно? — Един-двама подмазвачи изхихикаха и Барнаби се укори за дребнавия начин, по който се заяждаше с инспектора. Какво беше виновен Мередит, че системата произвеждаше в чин инспектор завършилите виеше образование само след четири години служба, а скъсващите се от работа, интелигентни полицаи трябваше да чакат петнайсет години, докато стигнат до този чин. Той изцеди язвителността от гласа си, преди да продължи:

— Нещо ви хрумна, струва ми се?

— Не, сър.

В този момент в залата влезе нощната смяна. Барнаби огледа бюрото си и тръгна към вратата, а мислите му вече се насочиха към предстоящите удоволствия в кухнята у дома. Ще наситни подправките и гъбите, тъничко ще нареже и дробчето. Чаша вино, докато работи. Какво по-хубаво от това?

Пое към паркинга покрай прозорците на заседателната зала и надникна вътре. Инспектор Мередит още беше там, напълно погълнат от заниманието си. Пръстите му бързо се движеха по клавиатурата, а змийската му глава не помръдваше, докато напрегнато и внимателно се взираше в монитора пред себе си.

Бележки

[1] Quarry Cottages (англ.) — къщи при каменоломната. — Бел.прев. ↑

[2] „Thunderbirds Are Go“ — заглавие на епизод от детски сериал, излъчван по британската телевизия през 60-те години на двайсети век. — Бел.прев. ↑

[3] Между нас (фр.). — Бел.прев. ↑

[4] „The Athenaeum“ — луксозен хотел в Лондон. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Каролайн Греъм Написано с кръв (4)

Метаданни

Данни

Написано с кръв

Информация

История

Сваляне / Връзки

Между редовете

Каролайн Греъм
Написано с кръв (4)