Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Убийства в Мидсъмър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Written in blood, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми
Корекция
Analda (2017)

Издание:

Автор: Каролайн Греъм

Заглавие: Написано с кръв

Преводач: Сашка Георгиева

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Унискорп

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Унискорп

Редактор: Теодора Давидова

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-330-118-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1675

История

  1. — Добавяне

Хектор в действие

Браян нацупено побутваше мюслито и настърганата ябълка в чинията си. Беше прекарал отвратителна нощ и сега му предстоеше също толкова отвратителен и гаден ден. По прозорците на кухнята яростно плющеше дъжд, а в градината дървета и храсти се огъваха под напора на силния вятър.

Уморен от безсъние и кошмари, Браян седеше на пейката, прикрепена за масата. Всъщност не седеше като хората, ами се бе отпуснал изгърбен — поза, която моментално би предизвикала конско на тема правилен седеж, ако някой друг от семейството се бе разплул така на масата.

За кой ли път прехвърляше през ума си всичко станало в „Куори Котиджис“, преди да си тръгне оттам, куцайки. Въображението му отдавна бе пренаписало някои от най-важните моменти, но останалите недокоснати бяха достатъчни, за да вгорчат до известна степен спомените му.

Но той се опита да не мисли постоянно за тях. Пък и нещата можеха да се оправят. Все пак им беше за първи път. Съвсем нормално бе да има известна несръчност. Ама сега, като знаеше вече какво иска Еди, какво я възбужда, всичко ще се промени. Загледан в потъмнелите вече резенчета плод в чинията пред себе си, Браян мислено възстанови ябълката. И тя моментално се преобрази в млечнобяла гърда с малиново зърно.

Пламнал от похот, той нервно се размърда напред-назад и кисело се вгледа в жена си в другия край на стаята — сериозна и развлечена. Как му се искаше да не вижда подпухналото й лице. И увисналите й цици с ръждивокафяви ореоли, и големите й стъпала. Мили боже! Как беше възможно жена с крака като на Олив Ойл да носи четирийсети номер обувки? Съсипа се с този брак, ей богу, погуби се с тази жена. Обрече се да хвърля бисерите на своя интелект и талант пред такава неопитна и проста особа.

Браян изобщо не се съмняваше в кого се крие главната вина за неудачите му предната вечер. Ясно му беше защо бе реагирал като ученик от пуританско семейство, когато най-сетне бе усетил в обятията си толкова дълго бленуваното момиче, запалило най-горещите му фантазии.

Една по-чувствителна жена, по-отзивчива грижовна съпруга щеше да намери начин да развие сексуалността на съпруга си. Щеше да му разкрие тайните на плътското познание, та нали всяка жена носи в кръвта си уменията от харема?

О! Защо се остави родителите му да го убедят да постъпи „правилно“? Защо не намери смелост да изчезне и да зареже Сю и детето й да се оправят сами? Други мъже как го правят? Том Картър сигурно така щеше да постъпи. А за Нашийника и Дензъл да не говорим.

Поне да оценяваха саможертвата му. А то? Сю го възприемаше, като че й е вързан в кърпа, и харчеше пари, сякаш той ги печаташе в бараката на двора. Манд, която беше доста сладка като малка, сега почти не му говореше, а ако случайно си отвореше устата, беше, за да му мрънка, че не бил като някой си, наречен „бащата на Трикси“, който я пускал навън по всяко време, карал ягуар кабрио и изглеждал като Джейсън Пристли.

Браян пъхна възглавничка в празнотата под дъното на панталоните си и се опита да се намести по-удобно. Мисълта за следващата среща с Еди го изпълваше с мъчително безпокойство. Нямаха репетиция, нямаха и час по английски днес, така че, ако не я потърси или ако, чудо на чудесата, тя не го потърси, щяха да се видят чак другата седмица. Не можеше да издържи дотогава.

Недоумяваше какво ли ще стане, като се видят. Тя навярно ще е малко притеснена и ще се срамува да говори за станалото. Или пък ще изгаря от желание, като снощи, и няма да има търпение да си уговорят нова среща. Следващия път ще я заведе на някое наистина луксозно място. В хотел край реката например. Ще пият по нещо, после ще хапнат…

Вече започваха да избледняват неприятните аспекти от първата им среща (мизерната обстановка, неудържимото разпиляване на Клептъново семе, гениталиите му, опаковани сякаш с бодлива тел). И студенината на Еди, след като свършиха, която тогава го бе наранила, всъщност беше съвсем разбираема. Колко ли е чакала това първо сливане. Естествено е да се затвори в черупката си след неговото неадекватно представяне, да се предпази от нова болка и унижение.

Как можа да му пипне брадата!

Браян излезе от унеса си и се видя втренчен в някаква черна утайка на дъното на чашата си.

— Какво, по дяволите, е това?

— Кое?

— Тая мътилка.

— Преминало е през филтъра.

— Но ние не правим кафе с филтър — бавно и високо занарежда той. — Използваме кафемашина с цедка. Кафемашина. С цедка. — И за да подчертае казаното, повдигна машинката във въздуха.

— Ами ти нали пиеш само костариканско. А в магазина имаше само ситно смляно.

Спокойно, Браян, спокойно. Тя е просто неспасяема. Брой до десет.

— Не пречи, ако не го разбъркваш.

— Как, за бога, успя да завършиш учителския колеж, умът ми не го побира. — Той изля гъстата тъмна течност върху мюслито и бутна всичко настрани.

Чу се тракане откъм входната врата.

— Сигурно е пощата — предположи Сю. Браян не помръдна. Сю се поколеба. Като глава на семейството той винаги вземаше лично пощата. Можеше да е нещо важно. Но за нейна изненада Браян изтърси:

— Е, хайде, отивай де. Поредните сметки сигурно. Вие двете ще ме изядете с парцалите с вашите широки пръсти.

Сю реши да не споменава, че фактурите за хранителни стоки рядко се пращат с въздушна поща, и отиде във вестибюла. Имаше едно писмо — в дълъг бял илик и напечатан безупречно адрес. Отнесе го в кухнята и Браян посегна към него.

— Дай да го видим — отегчено измърмори той. — Защо да не чуя най-лошото.

— За мен е.

— Какво?

— От Лондон.

Сю държеше плика и вече й прилошаваше от напрежение. Не беше достатъчно голям, за да й връщат в него рисунките и ръкописа. Отвори го с треперещи пръсти, извади един лист с лого и зачете, свъсила вежди. И отново го прочете. После краката й се подкосиха и тя рухна във фотьойла.

— Сега пък какво?

— От „Метюън“ е.

— От кого?

— „Метюън“ — издателство за детски книги. — Браян я гледаше сърдит и недоумяващ. — Изпратих им разказ и рисунки — „Новото пони на Хектор“.

— Не си ми казала.

— Искат да го публикуват. О, Браян…

— Дай да видим.

Сю неохотно му подаде писмото, сякаш, ако се разделеше дори за миг с листа хартия, това моментално щеше да обезцени съдържанието му или, още по-лошо, да го анулира.

След бърз и внимателен прочит Браян й го върна.

— Както и очаквах. Знаех си, че не си доразбрала нещо. Изобщо никъде не се споменава за публикуване.

— Какво? — Жена му се втренчи в писмото, сякаш не беше същото, сякаш някаква магия внезапно го бе лишила от скритите в него надежди. — Но редакторката казва…

— Просто ти предлага да се срещнете.

— За обяд. — Сю го изненада с твърдостта в гласа си.

— Добре де, за обяд — озъби й се Браян. — Явно са видели някакви едва забележими достойнства в скиците и искат да те насърчат. Много ще сглупиш, ако се надяваш на нещо повече.

Сю прочете писмото за четвърти път. Думата „публикация“ наистина не се споменаваше никъде. И въпреки това…

— Предупреждавам те — продължи Браян, — защото много мразя да си навиваш нещо на пръста, а после да се разочароваш.

Сю си замълча.

— Сигурно редовно ги правят тия работи. Опитват се да държат под око хората, които според тях може би имат някакъв талантец.

— Разбирам.

И то съвсем ясно. Сведе очи, блеснали от вълнение, за да не го дразни повече, но беше безсилна да скрие веселото изражение на лицето си.

— Ето защо къщата е заприличала на кочина. — Браян едва се измъкна от тесния процеп между пейката и масата. — Нищо чудно, ако по цял ден нищо друго не пипваш и само плескащ наоколо с боите и четките.

Сю го гледаше как се бори с ръкавите на карираното яке, проверява съдържанието на чантата си и тръгва към входната врата.

— Браян?

Изсумтяване.

— Защо ходиш така?

— Как?

— Все едно са ти вързали краката в коленете.

— Как може да си толкова нетактична. — Браян се извърна и погледна жена си кръвнишки. Върховете на ушите му горяха.

— Е, да, ама ходиш странно.

— Ударих си коляното с вратата на колата, щом толкова искаш да знаеш.

Излезе и затръшна вратата. Сю седя неподвижно, докато чу колата му да се отдалечава. После скокна, разпери ръце и нададе вик. Захвърли тежките си дървени обувки и затанцува. Из цялата кухня, из всекидневната — от ъгъл до ъгъл, нагоре-надолу по стълбите и напред-назад между спалните.

Танцуваше и пееше. Безсмислени думи, стари песни, нови песни, части от разказа за Хектор, песнички от реклами, запомнени донякъде стихотворения, детски римушки, откъси от оперни арии. Изпя писмото от „Метюън“ и заглавията от „Гардиън“, и всички съставки на картофената яхния с праз.

Вехтата й кафява пола се развяваше около нея, косата й летеше и когато се изтощи физически, Сю се строполи в стария фотьойл в кухнята и продължи да танцува мислено.

Какво да правя сега? В ден като този не мога да си седя тук, не ме сдържа на едно място. Не и днес. След минути, заредена отново с енергия, тя скочи и се загледа през прозореца.

През целия си живот не бе виждала по-красив ден. Дъждовните капки барабаняха по стъклото като стрелички от сребърна светлина. Слънцето бе успяло да пробие облаците. Имаше дори няколко облака, излезли сякаш изпод четката на Вато[1] — като снежнобели сочни цветове с формата на раковини. Сю се отдалечи от прозореца, зърна образа си, минавайки пред огледалото, и замръзна на място.

Бузите й сияеха като току-що откъснати праскови, очите й блестяха. Дългата й коса с цвят на млечен шоколад, обикновено сплъстена и запусната, сега бе като завеса от лъскава коприна.

— Що за глупости — засмя се Сю. — Пълни глупости.

Заряза лъжливото огледало и тихо седна, опитвайки се да бъде разумна. Беше обзета от странната увереност, че в нея бе настъпила много важна промяна. Каква точно, не можеше да проумее, защото бе загубила всякаква способност да анализира. Но не изпитваше ни най-малко съмнение, че промяната е факт.

 

 

Оперативката в девет сутринта, макар и кратка, се оказа много интересна. Оперативните работници от втора смяна, които пиеха кафе на големи глътки и прикриваха задоволството от добре свършената работа, бяха попаднали на следа.

Няколко скъпоплатени нощни компаньонки, които работеха единствено от жилищата си („Специално се уверих в това“ — съобщи детектив сержант Джонсън), се отзоваваха на покани по телефона, отправени от самотни бизнесмени, и посещаваха клиентите си в техните престъпно скъпи апартаменти в хотел „Голдън Флийс“, предлагайки им развлечение и утеха.

Тези изкусни професионалистки, общо взето, се познаваха помежду си, най-малкото по физиономии, и внимателно следяха за появата на нова конкуренция. Две от тях на няколко пъти бяха виждали жената, описана от разпитващите ги полицаи.

— Откъде сте сигурни, че става въпрос за същата жена? — попита Барнаби.

— Много точно отговаря на описанието, сър — отвърна Джонсън и извади тънък свитък навити на руло формуляри за разпити от джоба на якето си. — Чак до шапчицата с воала. Винаги се облича в черно, изглежда. Някоя си госпожа… — разви формуляр — Фионула Добс съобщава, че я видяла поне шест пъти за последните няколко месеца. И всеки път е била във фоайето на хотела. Не знам ходили ли сте в „Голдън Флийс“, сър?

— Само ако някой друг плаща.

— И с право. Е, фоайето е много шикозно. Множество дълбоки канапета и фотьойли, маси с вестници и списания и луксозен бар. Дамата обикновено си седяла тихо, четяла нещо и пиела кафе. С други думи, гледала си работата, би казал човек.

— Пушела ли е?

— Хъм — изчерви се Джонсън. — Не се сетих да попитам за това, сър.

— Продължавай.

— Момичетата, изглежда, смятали, че е малко старичка, за да им е сериозна конкуренция, макар да била доста привлекателна. Във всеки случай управата на хотела следи много строго да не се допускат проститутки да се мотаят из сградата. Барманът е убеден, че блондинката не е от занаята. Не заговаряла никого, а ако някой мъж се опитал да завърже разговор, учтиво го отрязвала. Персоналът се сменя в десет тази сутрин — завърши сержантът, — макар да се съмнявам, че новите ще ни кажат нещо интересно.

— Нито една от жените, които си разпитвал, ли не е разговаряла с нея?

— Нито една. В хотела има много строги правила, свързани с посещенията им. Щом влезе в хотела, момичето отива директно в стаите на клиента си и напуска сградата веднага след като си свърши работата. Всеки опит за общуване с други хора там може да доведе до забрана на достъпа им.

Приключил с доклада си, сержант Джонсън подреди формулярите в спретната купчинка и ги остави до най-близкия компютър.

— Това ли е всичко? — попита Барнаби. Явно да. — И никой не знае нищо за нея. Откъде е? Къде ходи?

— За съжаление, не, сър.

— Не можем да спрем дотук. Ще се наложи да разпиташ персонала на бара. Не се отказвай. Хората винаги знаят повече, отколкото предполагат. Така — Барнаби огледа залата, — нещо друго?

И да е бил разочарован от последвалото мълчание, не му пролича. Ала тъкмо пое дъх, готов да обсъдят задачите за деня, и ето че се инспектор Мередит се обади:

— Всъщност, сър…

Барнаби го изгледа остро. Този младок не можеше да го излъже със скромно сведените рамене и уж колебливия си тон, нито със скромно наведената си гущероподобна глава. Главният инспектор изгледа с отвращение безупречния път в зализаната коса на Мередит. Така я бе намазал с гел, че приличаше на жиголо от трийсетте.

— Да — подкани го троснато Барнаби. — За какво става въпрос?

— Просто една идея…

— Да не е онази идея, която ти хрумна снощи, а когато те попитах дали ти е хрумнала идея, ти каза: „Не, сър“?

— Ами… — Мередит се усмихна и вдигна елегантните си рамене. — Реших, че ще е по-добре, ако първо проверя фактите. Налагаше се да прочета отново показанията на госпожа Дженингс. И да го обмисля.

— Да го обмислиш? — Барнаби говореше тихо, но само малцина от присъстващите не доловиха настъпилата промяна в настроението. Зловещо натягане на атмосферата. Инспектор Мередит бе един от тези малцина.

Блажен в незнанието си, той продължи:

— Да. Недоволствахте от изчезването на Дженингс и от факта, че информацията за него непрекъснато ни води в задънена улица. И тогава ме загложди чувството, че някъде бе излязло име, което пропускаме. Оказах се прав. Името е… Барбара! — завърши той с триумфална нотка в гласа и самодоволно огледа присъстващите, сякаш очакваше бурни ръкопляскания. После, решил, че мълчанието се дължи на неразбиране, добави: — Секретарката. За съжаление, разполагам само с първото й име. Опитах се да открия фамилията й: попитах госпожа Дженингс — тя не прояви никакво желание да ни сътрудничи, питах и слугата — той пък не знаеше. Тогава се сетих за издателката. Няма начин да не са имали вземане-даване. Късметът ми проработи. Беше късно, но те бяха организирали тържествено представяне на нова книга и хората още не се бяха разотишли, фамилното й име — Кокейн, беше необичайно, казаха ми и къде живее — в Северен Лондон. После беше лесно. Позвъних и попаднах на телефонен секретар. И сега вече става интересно…

— Да не вземете да ни кажете направо края, инспектор Мередит — гласът на Барнаби кънтеше като чук, блъскащ по замръзнала стомана.

В залата вече започнаха да нахлузват дебелите си ботуши и ушанките. Трой, облегнат на преградната стена, затвори доволно очи, когато Мередит продължи с надутото си многословие, и си помисли: какво лайно!

— Записите на телефонния секретар показват, че я няма от пет дни. И не вярвам да е просто съвпадение. Сигурно е оставила адрес на някой приятел или съсед — за в случай на нужда. Винаги така се прави. Намерите ли нея, господин главен инспектор, мисля, ще намерите и Дженингс.

Тишината, последвала тази импровизация, натежа в залата. Барнаби изглеждаше едва ли не шашнат. Свъсил вежди, преместваше разни книжа напред-назад, подреждайки ги безцелно на купчина. Накрая най-делово заяви:

— Нека се опитам да ви обясня, инспекторе, как работим тук. — Барнаби стрелна леден поглед към Мередит. — Работим в екип. Няма по-важно нещо от това. И то е обща черта на работата във всяко звено на полицията. Дори съм изумен, че в Брамшил не са ви обърнали внимание върху този факт. Съвместната работа е гаранция за бързина и ефективност. Често спасява човешки живот. Ние всички сме индивидуалисти, разбира се, някои повече, други по-малко, но когато имаме някакви дребни прозрения, не се скатаваме да си ги пазим само за себе си и да си ги анализираме, без да казваме на никого, за да може после да ги поднесем с гръм и трясък под светлината на прожекторите като някое разглезено хлапе на тържество.

— Аз само се опитвах да…

— Не съм свършил!

— О.

— Споделянето на информация на всяко ниво и между всички работещи по случая е от жизненоважно значение. Достатъчно е да си спомниш кашата в Сътклиф, за да разбереш какво става, когато някои хора с чин, предполагащ проява на по-голям разум, решат да играят за себе си вместо за общото благо. — Барнаби замълча за миг. — Изглеждате озадачен, Мередит. Не сте ли чували за Йоркширския изнасилвач във вашата кула от слонова кост? Вашето интелектуално орлово гнездо в небето.

— Чувал съм, разбира се.

— Тогава знаете, че няколко жени загинаха поради задържане и неправилно предаване на информация.

— Аз пък мислех, че е техническа грешка. Несъвместими компютри.

— Не съвсем, далече сте от истината.

— Е, все пак не е чак… — гласът на Мередит заглъхна, той сви рамене. — Те са били пачаври, нали?

Барнаби се втренчи в него, лицето му за миг се изкриви от отвращение. И от изумление, сякаш не вярваше на ушите си.

— Правилно ли ви чух, инспекторе.

— Проститутки. — Мередит се огледа за потвърждение. — Не съм ли прав?

Голямата прошарена глава на главния инспектор леко потъна между тежките му рамене. Вратът му почти изчезна.

— Просто запомнете каквото ви казах. Цялата информация, всички идеи и хрумвания, колкото и незначителни или абсурдни да изглеждат, ще се споделят пред всички. Това е именно целта на оперативките.

— Щом казвате, сър.

— Да, казвам го, инспекторе. И ви съветвам да повярвате на думите ми, ако не искате да изхвърчите от разследването и да бъдете въдворен на някое бюро до края на престоя си тук, който, уверявам ви, всички ние се надяваме да бъде изключително кратък. — Барнаби се изправи — много рязко за човек с неговите размери — и тласкан от бушуващия в гърдите му гняв и погнуса, напусна бързо залата.

Трой тръгна след шефа си и го настигна в коридора.

— Проклет фашист.

Сержантът малко се поколеба, преди да отговори:

— Той е племенник на началника на управлението, сър.

— Не ми пука, ако ще да е усмивка на задника на кралицата. Започне ли с тия глупости тук, ще му подпаля чергата под краката.

Барнаби затръшна вратата на кабинета си в лицето на Трой. Сержантът усмири треперещото стъкло с длан, после влезе дискретно, както си знаеше. Изброи до петстотин, преди да прочисти гърло:

— Искате ли да отида пак при Клептън тази сутрин, сър?

— Не. Той не е спешен. Още не сме говорили с Ейми Лидиърд. Няма смисъл да се мъчим в къщата в присъствието на оня доберман зълва й. Иди я вземи, ако обичаш. Бъди внимателен. Кажи й, че е за отпечатъците.

Трой излезе, а Барнаби седна и се втренчи в стената. Беше разочарован от себе си. Как можа да пропусне Барбара. Навремето нищо не му убягваше. Определено започваше да недовижда. Само че не беше и въпрос на некадърно четене. Боже! Та нали самият той бе водил разговора, в който изникна името й. „Те са неразделни“, беше казала Ава Дженингс. Спомняше си точно думите й. „Те са неразделни.“

Барнаби изруга Мередит за острия му поглед, острия му ум и високопоставените му връзки, после изруга себе си за проявената низост. Почувства се стар, натежал и уморен. А колко беше гладен…

 

 

Сю, все още на крилете на радостната си възбуда, прелетя покрай двете колони пред „Грешъм Хаус“ и се понесе по алеята към слугинския вход. Във вълнението си дръпна старомодния звънец ужасно силно и измъкна доста шнур, който не пожела да се прибере, след като тя пусна гравираната метална дръжка.

Сю го остави да си виси. Чакаше усмихната, а мокрите листа на близкото дърво капеха върху непокритата й глава. Ръцете още я наболяваха от тежките пазарски чанти, които бе замъкнала у Рекс, пълни с хранителни продукти и множество консерви. Олекна й на душата, като го видя в по-добро разположение на духа. Все още измъчван от вероятността неволно да е допринесъл за смъртта на Джералд, но решен да не допусне тази мисъл да го съкруши. Дори започна да говори отново за работа.

Ейми, с гумени ръкавици и с шал, покриващ къдриците й, се появи на вратата. Сю влезе. Двете жени се спогледаха.

— Какво има? — викна Ейми. — Какво има? — После сграбчи ръцете на приятелката си. — Имаш вест от „Метюън“!

— Да.

— Сю… това е чудесно!

— Канят ме на обяд.

— На обяд! Ооо…

— Цяла сутрин танцувам. Нагоре-надолу по стълбите, из цялата къща, по улицата.

— А как иначе. — Ейми грееше. — О! — възкликна тя пак, стисна Сю в прегръдките си и после я повлече за ръката към кухнята. — Влизай.

— Ами ако…

— Отиде до Лора да й върне един каталог.

Ейми се беше заела да лъска сребърни прибори. Бе извадила на старата маса тежката им кутия, тапицирана с протрито зелено сукно. До нея имаше чинийка с розова паста и няколко оцапани с черни петна парцала. Миришеше на препарат.

Сю седна и започна да се смее доста истерично, спирайки от време на време колкото да каже: „Място не мога да си намеря“ и „Мисля, че полудявам“.

Заразена от вълнението й, Ейми викна:

— Не разсмивай и мен сега. — Но малко й трябваше и тя избухна в смях. Едва си поемаше дъх. После сложи ръка на устата и успя да изпръхти: — Ако не ме гледаш… Ще се спра…

Накрая се успокоиха точно така — като старателно избягваха да се гледат в очите. Ейми избърса потеклите от смях сълзи.

— Трябва да го отпразнуваме. Ама в тази къща няма нищо за пиене. Няма дори вино за готвене.

— Какво съвпадение! — възкликна Сю и извади от пазарската си торба бяла картонена кутия, пристегната с ластик; бутилка, увита в хартия с цвят на денатуриран спирт, и тирбушон. — Хопала!

Свали ластика от кутията и вдигна капака, отвътре надникна голяма лепкава шоколадова торта. В бутилката имаше бяло вино „Кот дьо Гаскон“. Сю разкъса с върха на тирбушона твърдата зелена обвивка върху гърлото на бутилката.

— Купих го всъщност да почерпя в детската градина. В края на краищата, ако не бяха те, Хектор нямаше да го има.

— Горките дребосъчета. Ще се отрежат.

— Майките им, глупи. За децата има тиква. — Сю посегна към един нож.

— Не с този. Още има препарат по него.

Ейми донесе нож за хляб, две чинии и две вилици, после отиде до гостната да извади от шкафа две чаши за вино. Бяха покрити с дебел слой прах и тя ги изплакна с хладка вода на чешмата.

В селския магазин не докарваха изискани сладкарски произведения. Вкусът на тортата бе доста далеч от вкуса на натуралните продукти, виното бе възтопличко, и въпреки това всяка хапка и всяка глътка бяха като амброзия.

— Беше чудесно! — възкликна Ейми, преследвайки по ръба на чинията си единствената останала бадемова люспа. — Дано да не си се охарчила твърде много.

— Близо шест лири.

— Сю! — ужаси се Ейми и остави вилицата на масата. Беше съвсем наясно каква дупка е зейнала в и без това ограничения им семеен бюджет с изразходването на такава сума. — Как ще изкараш до края на месеца?

— Не знам. И не ме интересува.

— Но утре ти е ден за пазаруване. Виж какво — докосна тя ръката на приятелката си с леко изцапани с шоколад пръсти. — Нека аз да черпя. Останали са ми още пари от…

— Не, Ейми. От къде на къде?

— Просто защото съм ти приятелка. — Сю упорито заклати шава. — Тогава да ти дам заем. И когато можеш, ще ми ги върнеш.

— Не смятам, че съм се изхвърлила с тази сума. Още повече, за да отбележим такава невероятна новина.

— Не си, разбира се.

— Някои мъже биха завели жените си в първокласен ресторант да го полеят с шампанско и тържествена вечеря.

— Вярно. — Ейми се зачуди как да продължи. Не й се искаше да насочва разговора към неприятни теми. От друга страна, Сю изглеждаше някак огорчена (и с пълно право, ако питате Ейми). Освен това тя долови у приятелката си желание да поразсъждават върху несправедливостите у дома.

— Какво каза Браян, като му съобщи?

— Че нямали намерение да ме публикуват. Сигурно били видели някакви едва забележими достойнства в скиците ми и искали да установят връзка за евентуални контакти в бъдеще, ако се появи нещо наистина стойностно.

— Какви абсолютни и пълни глупости! — ядоса се Ейми и лицето й стана яркочервено.

— Абсолютни — съгласи се Сю и след миг пауза добави: — Нали?

— Ама че долно същество.

— Изобщо не му се вързах.

— Надявам се. Как ще му се вържеш? Ако беше така, щяха да ти върнат рисунките, придружени от някое окуражително писмо, в което щяха да те помолят да им се обаждаш и друг път. — Долавяйки лек спад на настроението на Сю, Ейми добави насърчителния въпрос: — Нали така?

— Да.

— Е, с това свършихме. Сега — какво ще облечеш?

— Един бог знае. Всичко, което имам, се крепи с тиксо и на добра воля.

— Ще обиколим благотворителния магазин. Понякога има чудесни неща. И този път ще вземеш заем от мен. Никакви спорове. Трябва да изглеждаш добре.

— Благодаря ти.

— Току-виж, решила да те заведе в „Риц“.

— Ами! — Сю нямаше никакъв опит с разни литературни обеди, но това все пак й се стори малко пресилено. — Навярно няма да е още първия път.

— После ще ми разкажеш всичко до най-малки подробности. От мига, в който стъпиш в ресторанта, до мига, в който си тръгнеш. Как е изглеждало заведението, какво сте яли и пили, какви бяха келнерите и другите клиенти.

Сю отново започна да се смее.

— Как ще запомня всичко?

— Всичко! Чак докато й помогнеш да се качи в таксито.

— Защо пък ще й помагам?

— О, защото ще се е напила дотогава здравата — обясни безгрижно Ейми. — Те всички пият като смокове.

Сю гледаше лицето на Ейми — въодушевено, усмихнато и искрено съпричастно, — гледаше топлите й кафяви очи и се изпълваше с дълбока привързаност и гореща благодарност. Какво й е толкова мъдро на поговорката „Приятел в нужда се познава“? В беда хората, естествено, се сплотяват понякога от искрена загриженост, но по-често навярно привлечени от възможността да станат за кратко част от нечий живот, изпълнен с по-драматични събития от техния собствен. Но колко по-трудно е истински да се зарадваш на добрия късмет на някой друг, особено когато си така жестоко онеправдан от съдбата.

— Следващия път ще си ти. — Сю хвана Ейми за ръка. — Като напишеш книгата, ще се избият за нея.

Ейми не отговори, сякаш се затвори в себе си за миг и през лицето й пробяга тъга. Сю се зачуди дали не се е сетила за Ралф, колко би бил доволен, ако знаеше, че пише книга.

— И аз ще мога да ти помогна — бързо продължи Сю. — Ще си взема агент — винаги можеш да си вземеш агент, подпишеш ли веднъж договор с тях — и ще настоявам да те поеме и теб.

— О, Сю…

И двете замълчаха, наслаждавайки се на съзнанието за новосъздалото се положение. На възхитителната разлика между вчера и днес. И утре, като се събудя — мислеше Сю, — пак ще бъде така. И никой няма да може да ми го отнеме.

— Боже мой, толкова бях развълнувана, че не ти казах какво друго се случи.

— И тук се случи нещо.

— Така ли? Какво?

— Първо ти.

— Добре. Много се тревожех за Рекс. Звънях му два-три пъти, никой не отговаряше, затова реших да вляза у тях през задната врата и го намерих в ужасно състояние.

Сю описа посещението си. Ейми слушаше внимателно до последната дума.

— Но това не може да е вярно. Имам предвид Макс Дженингс да е убил Джералд.

— И аз така му казах. Известните хора не правят такива неща.

— Досега полицията да го е арестувала. Вестниците щяха да гръмнат.

— Опитах се да убедя Рекс да потърсим разумно обяснение. Беше страшно, Ейми. Той… умираше. Буквално умираше от срам.

— Сигурно си направила чудо. Тази сутрин го видях да разхожда Монткам на Площада.

— Да. И дори ще се опита да пише пак, което много ще му помогне. Но няма да е предишният Рекс, докато не се разбере кой го е направил.

— Госпожа Бънди каза вчера, че полицаите търсели куфар.

— Някой от куфарите на Джералд ли?

— Да. Кожен, кафяв. Явно убиецът го е взел.

— Това определено говори за кражба с взлом. Трябва да кажа на Рекс. Новината ще го разведри.

Сю затвори кутията на тортата и надяна ластика. Ейми се опита да запуши отново бутилката с корковата тапа.

— Знаят ли какво е имало в куфара?

— Цялото съдържание на един скрин — отвърна Ейми, — поне така твърди госпожа Бънди. Разправя надълго и нашироко за този куфар.

— И Хонория как така не й затвори устата?

— Четеше си йероглифите в друга стая. Успях! — зарадва се Ейми, но твърде рано. Тапата изхвърча от гърлото, прелетя през кухнята и се изтърколи под печката. Тя се наведе да я измъкне оттам и така прегъната, заговори, гласът й едва излизаше през устата: — Аз ще ти помагам за Рекс. Ще ходя у тях, имам предвид. А може да помолим и Лора.

— А… Това е другото нещо, дето имах да ти казвам. Тя напуска селото.

— Напуска ли? — Ейми миеше тапата под струята на чешмата. — И къде отива?

— И тя не знае още. Ходих у тях снощи. Много се тревожех за Рекс и ужасно ми се искаше да поговоря с някого. Хич да не си бях правила труда. Беше в едно странно настроение. Да ти кажа правичката, мисля, че беше пила.

— Не се изненадвам. От тоя ужас всеки може да се пропие.

— Не се тревожи за това, Ейми. — Ейми продължаваше безуспешно да се бори с тапата. — Кажи ми сега какво се е случило с теб, че след малко трябва да тръгвам.

— Ами стана вчера. Тъкмо минаваше един. — Ейми заговори толкова сериозно и изглеждаше толкова разтревожена, че Сю, както бе станала да си събира багажа, отново седна. — Хонория влезе тук и се заоплаква, че обядът закъснявал. Не знам дали бях насъбрала повече студ, или се чувствах по-самотна и нещастна от обикновено, или просто защото бях гладна и потисната, но най-сетне й казах, че повече не мога да живея така.

— Ейми!

— И че напускам къщата.

— Сериозно? — Сю я гледаше така смаяно, сякаш се чудеше как е жива още. — И тя какво каза?

— Беше ужасно. Започна да разправя как щяла да оправи парното и да ми дава повече пари за храна. После ми заяви, че не мога да си тръгна, защото била обещала на Ралф да се грижи за мен.

— Леле, колко е гадна.

— Нали? И беше толкова странно, защото ми бе ясно, че лъже. Не знам за какво съм й тук.

— Безплатна слугиня…

— Не. Е, може би, но това не е главната причина. Струва ми се, че имам нещо, което тя иска. Усещам я как ме наблюдава. Понякога, като работя в къщата или в градината, тя идва тихо-тихо, като вчера, без изобщо да я усетя. Направо ме плаши. Чака нещо, Сю. И не иска да си тръгна, докато това нещо не се случи.

— Но ти трябва да я напуснеш.

— Да. Имам планове. Помниш ли ония обяви, за които ти споменах… в „Лейди“? Ще започна да отговарям. Само че мога ли да давам твоя адрес? Не искам Хонория да разбере.

— Можеш, разбира се. — Сю изведнъж си представи самотното бъдеще и безутешна тъга засенчи лицето й.

— Не гледай така тъжно, миличка. Ще си пишем. Непрекъснато.

— Да.

— А и често ще се връщам. Да навестявам Ралф.

 

 

Няколко часа по-късно, докато чакаше госпожа Лидиърд да пристигне в кабинета му, Барнаби реши да нахвърли някои бележки във връзка с предстоящия разговор. Не да формулира самите въпроси, а по-скоро само да ги набележи. Можеше да бъде безмилостно настъпателен, когато се налагаше спешно да притисне някого, но предпочиташе да работи без предварителни ограничения, дори да минава по леко заобиколил пътища, хвърляйки мрежите си нашироко. Посетителите му често напускаха кабинета след доста умел разпит с чувството, че просто са си поговорили с приятен събеседник.

В работата си Барнаби проявяваше търпение, напомнящо търпението, с което хищниците дебнат пред бърлогата на своята плячка. Освен това имаше вродено любопитство към хората, за разлика от Трой, който се интересуваше от даден човек не заради самия него, а единствено заради ползата, която можеше да извлече за постигане на целите си. Методът на Барнаби даваше резултати. Хората споделяха неща, които не са имали намерение да му казват. Понякога даваха сведения, които не са подозирали, че знаят.

Одри Бриърли надникна през вратата да го попита дали иска нещо за пиене. Почти в същия момент се появи сержант Трой с госпожа Лидиърд. Барнаби поръча две чаши чай и изключи звука на телефона. Трой бързо схвана, че е излишен, и отиде в заседателната зала.

Главният инспектор закачи палтото на Ейми и й предложи най-удобния стол. После, вместо да отиде зад бюрото си, седна на канапето. Двамата разбъркаха мълчаливо захарта в чашите. Ейми оглеждаше наоколо със срамежливо любопитство.

— Това е само един неофициален разговор, госпожо Лидиърд. Понеже онзи ден не можахме да поговорим.

— Да, за съжаление, Хонория… — Ейми замлъкна, съзнавайки, че щеше да прояви нелоялност пред непознати. Отпи от чая. — Превъзходен е. Благодаря.

— Всъщност исках да ви попитам — продължи разговора Барнаби, след като и двамата изпиха чая си — за вашите впечатления от онази последна вечер в „Плоувърс Рест“. Приятно ли прекарахте например.

— О, да! — възкликна Ейми. — Беше невероятно да се запозная с истински писател.

Тя разпалено възхваляваше (също като госпожа Клептън, спомни си Барнаби) любезността на Дженингс, желанието му да помогне и очевидния искрен интерес, които проявил към постигнатото от членовете на кръжеца.

— Не ми се искаше да свършва. Мисля, че на всички ни подейства въодушевяващо.

— Забелязахте ли дали господин Хадли бе доволен от вечерта?

— Трудно е да се каже. Той беше доста мълчалив. — Ейми внимателно остави чашата с чинийката на килима. — Горкият човек.

— Знаете ли, че двамата с Макс Дженингс са се познавали отпреди?

— Да. Рекс казал на Сю. Бил смазан от случилото се. Изпитвал чувство за вина. Вие… Такова… Оневинихте ли вече Макс… Ако е невинен, Рекс би се почувствал много по-добре. Да знае, че… имам предвид… — гласът на Ейми заглъхна. Надяваше се да не е извършила някоя наказуема простъпка, задавайки този въпрос.

— Проблемът ще се реши, убеден съм. — Барнаби се усмихна, за да успокои страховете й. — След сбирката, доколкото разбрах, вие и госпожица Лидиърд сте се прибрали направо вкъщи.

— Да. Аз направих по едно мляко с какао, после се качих горе да поработя над книгата си. Хонория отнесе нейната в кабинета.

— Вашата книга за какво е?

— Ами… — Ейми се изчерви от притеснение и същевременно от удоволствие от проявения интерес. — За какво ли не? Висши финанси, наркотрафик, любовни драми, безценна черна руска перла, отвлечено подхвърлено дете.

— Звучи завладяващо.

— На това разчитам.

Вече поуспокоена, Ейми се облегна по-удобно на стола си. Барнаби забеляза, че носи същите протъркани панталони и жилетка на пеперуди, с които бе облечена и онзи ден. Ботушите й бяха доста износени и един от шевовете бе тръгнал да се разшива. Зачуди се какво ли е финансовото й положение. Доста рисково, щом е готова да живее в „Грешъм Хаус“.

— Смятате ли, че имате някаква полза от тези срещи?

— До известна степен. Четем на глас каквото сме написали, но след това, тъй като никой от нас няма голям опит, общо взето, не знаем какво да правим.

— Какво ви е мнението за разказите на Хадли?

— Малко безсъдържателни. Работеше много упорито, но колкото и да ги пренаписваше, все си оставаха малко безлични.

— А впечатленията ви от него като човек?

— Не мога да ви кажа нищо определено, инспекторе. Просто не го познавах достатъчно.

— Нещо неопределено също ще свърши работа.

Този път Ейми мълча толкова дълго, че Барнаби се запита дали не беше решила да не отговаря. Накрая все пак заговори, но явно с голямо нежелание:

— Напомняше ми за един герой от филм, който гледах преди години. Възрастен мъж — филмът беше в ретроспективен план, — който преживява тежък шок като момче. Бил използван от двама влюбени, които принадлежали към твърде различни социални класи и пазели отношенията си в тайна — било по времето на крал Едуард, — а момчето разнасяло любовните писма помежду им, но любовта им била разкрита, ролята на момчето — също, и последствията били ужасни за него, направо съсипали живота му. В лицето, във всичките му движения имаше ледена скованост и никакъв живец. Сякаш всяка частица от тялото му бе поразена от смъртоносна болест. — Ейми се намръщи и хубавичкото й лице се натъжи. — Джералд беше същият.

— Колко тъжно — каза главният инспектор и беше съвсем искрен. После, рискувайки да предизвика отдръпване, добави: — Но и интересно.

— Да — съгласи се Ейми и сякаш се засрами. — Доста съм се чудила що за живот е живял, преди да дойде в Мидсъмър Уорти. Писателите са ужасни хора. Толкова са любопитни. Измислях си разни истории за миналото му. Какви ли не варианти.

— Но доколкото разбирам, той е бил доста словоохотлив по отношение на миналото си.

— О, изобщо не вярвах на приказките му.

— Така ли? — заинтригуван, Барнаби леко се наведе напред.

— Всичко беше толкова постно. Като разказите му. Истинският живот е пълна бъркотия и безпорядък. Човек не може просто да изброи няколко спретнато подредени неща и да заяви: „Ето, това съм аз.“ Имах чувството — Ейми отново сбърчи вежди, — че слушам заучени реплики.

Барнаби кимна усмихнат, чудейки се защо му е толкова приятно да води този разговор, след като нищо ново не научаваше от него. Навярно, реши той накрая, защото му бе приятно да гледа и слуша госпожа Лидиърд. Миловидното й кръгло лице и непокорната къдрава коса му напомняше за неговата съпруга, само дето Ейми беше простодушно симпатична, а Джойс — язвително изтънчена.

Ейми стана да остави чашата и линийката на бюрото и забеляза голяма снимка в кожена рамка, обърната с гръб към нея.

— Може ли да…

— Заповядайте, вижте я — отвърна Барнаби.

Тя обърна снимката към себе си и като всички други преди нея без изключение възкликна:

— Боже господи! Какво невероятно красиво дете.

— Вече е голяма.

— А това жена ви ли е?

— Да.

— Е, ясно на кого прили… — Ейми покри уста с ръка и почервеня като домат. — О, боже, колко нетактично. Простете ми. Какво ли ви… О, господи! Не знам къде да се…

Барнаби избухна в смях. Не можа да се сдържи. Толкова смешно се вайкаше. После спря, защото тя явно съвсем искрено се беше притеснила.

— Моля ви, госпожо Лидиърд, не го вземайте толкова навътре. Ако бях пестил по петаче всеки път, когато съм чувал тази забележка, още утре щях да мога да се пенсионирам.

— Казвате го само за да ме успокоите.

— Не, така си е. Акушерката беше първият човек, от когото я чух.

Ейми почти се усмихна, поуспокои се и се върна на стола си. По-скоро за да разведри атмосферата, отколкото от интерес, Барнаби я попита дали има деца. Ейми поклати отрицателно глава.

— Известно време не ни се струваше чак толкова важно. Бяхме много щастливи и това ни беше достатъчно. После, като прехвърлих трийсетте, взех да се замислям. Но Ралф ме разубеди. — Тя притисна ръце една в друга, преплете пръсти и напрегнато ги задърпа напред-назад. — После си мислех, че сигурно е имал някакво предчувствие. Навярно още тогава е знаел колко е болен и не е искал да ме остави сама с малко дете. Защо ли го послушах? Сега бих дала всичко — абсолютно всичко, — за да имам частица от него край себе си.

Барнаби кимна съчувствено и въобще не играеше роля. Не можеше да си представи, бе му непоносимо даже да си помисли какъв ли би бил животът му без Къли. Може да не се виждаха, може дори да не се чуваха по цели седмици, но той знаеше, че я има. Живее, диша, разбива сърца.

— Беше болен от рак — замислено отрони Ейми толкова тихо, сякаш говореше на себе си. — По-точно имаше хроничен хепатит, който не бе открит и лекуван навреме. Живеехме далече от всякакви болници. Нямаше един свестен лекар наоколо.

— Съжалявам.

— Колко ужасни хора живеят по сто години. Разни убийци и терористи. Генерали, забранявали преминаването на камиони с храна, а Ралф… — От очите й рукнаха сълзи и тя гневно ги избърса. — Най-добрият човек. Не е честно. Хонория обвинява мен.

Барнаби измърмори някакво възмущение и завъртя глава недоверчиво.

— Да. Такива ужасни неща ми наговори. Жестоки думи. На никого не съм го казвала досега — дори на Сю. Дни наред лежа в безсъзнание в оная болница в Испания и ние двете се редувахме да седим край него. Бях ходила да си почина и вървях по коридора обратно към стаята му, Хонория изхвръкна от кабинета на лекаря. Сграбчи ме за ръцете — имах синини дълго време след това — и изкрещя в лицето ми: „Ако го беше обичала достатъчно, нямаше да умре.“ По-голям шок през живота си не съм преживявала. Разбирате ли, още не знаех, че си е отишъл. Станало е, докато съм спала. Тогава за първи и единствен път я видях да показва някакви чувства.

Сега си го върна. На надгробния му камък под неговото име има място само за нейното. Стаята с всичките му детски неща е постоянно заключена. Все там седи. Понякога я чувам как чете писмата му или отзивите на учителите му. Но всичко това е без значение. Аз седя край гроба му, говоря му и сме толкова близки, колкото и преди. Никой не може да ми отнеме това.

Ейми млъкна и за известно време в стаята се възцари тишина. Голямата стрелка на стенния часовник подскочи напред с почти недоловимо щракване, чуваше се лекото бръмчене на неоновите лампи над главите им. Но въпреки яркото осветление, постоянното звънене на телефони и гласовете, които жужаха през тънките стени, Ейми се чувстваше доста спокойна.

— Нямам представа защо ви казах всичко това.

— Понякога е по-лесно да споделиш с непознат.

— Зависи от непознатия, без съмнение. Бие май имате дар в това отношение, инспекторе. Защо не станете самарянин.

— Нямам търпение. Ще се хвърлят на тумби, на тумби от високите сгради.

Ейми се изненада. На нея пък й изглеждаше безкрайно търпелив и внимателен. Ала вероятно това просто беше част от метода му на работа. Налага си да запази спокойствие, за да предразположи разпитвания към откровения. Сигурно доста бележки си беше взел. Изведнъж й стана нервно и затова облекчено въздъхна, когато той позвъни да повика жената полицай с лъскавата коса.

— Бихме искали, госпожо Лидиърд — започна Барнаби, докато откачаше палтото й от закачалката, — да ви вземем отпечатъци. Само за да можем да ги изключим, ако ги намерим на местопрестъплението. Няма да ви завеждаме досие, нито ще пазим отпечатъците повече от абсолютно необходимото.

— Добре — кимна Ейми.

— Как мислите, какви са шансовете ни да вземем отпечатъците на зълва ви?

— Абсолютно никакви. Тя си има свои закони.

Барнаби й подаде ръка.

— Полицай Бриърли, минете с госпожа Лидиърд през заседателната зала — нареди той, когато двете тръгнаха да излизат от кабинета му. — Сигурно ще ви е интересно да надникнете в кухнята на нещата — усмихна се той на Ейми.

— И още как — светна тя.

Ейми тръгна след своята придружителка, твърдо решена да запомни всичко, което види. Ще си купи папка и ще я озаглави „Полицейско разследване“. Читателите обожавали автентичния детайл, разправят. Ейми вече си представяше сцена, в която след множество премеждия и лутане Араминта най-накрая се добира до полицейски участък, който много прилича на Костънския криминален отдел, и се срутва на стъпалата пред вратата. Там я приемат топло, утешават я, предлагат й чаша чай и тя им разказва своята невероятна история. Седнала, да речем, пред едър широкоплещест мъж, който я слуша мълчаливо, но с искрен интерес и съпричастност.

 

 

Барманът от дневната смяна в „Голдън Флийс“ се обади малко след като Том Барнаби се бе върнал от обяд. То пък един обяд! Ама какво ли не прави страхът. Беше му омръзнало да чака асансьора и реши да се качи пеша до кафенето на горния етаж. Един-единствен ред стъпала. Но когато стигна до последното, сякаш някой го хвана за гърлото и го стисна. Ужас! Ушите му писнаха, а ръката, сграбчила парапета, не само бе странно безчувствена, но и — той примижа да я докара на фокус — се движеше някак странно.

И макар тези необичайни физически усещания да преминаха само след секунди, това беше достатъчно да го накара като по чудо да се съсредоточи върху целомъдрената част от менюто. В резултат сега в стомаха му нашироко се бе разположила яйчена салата, порцийка диетично кисело мляко и парченце обезмаслен кашкавал, който и на вид, и на вкус наподобяваше жълт каучук. (Сега поне знаеше какво няма да яде през Великите пости.) С това бе хапнал и две филийки хрупкав черен хляб, който не беше нито хрупкав, нито приличаше на хляб. По-скоро на подгизнали трици, слепени с мехурчета въздух. Производителят му спокойно можеше да бъде даден под съд за нарушаване Закона за защита на потребителя.

— Добре ли сте, шефе? — Трой се отлепи от бюрото на Одри Бриърли и бавно се приближи. Бе вдигнал леко вежди в израз на умерен интерес към очаквания отговор — всъщност проява на загриженост, колкото и да не личеше, но на повече от това не бе и способен.

— Не ставай глупав.

— Лошо храносмилане ли пак?

— Човек трябва да е ял нещо, за да има проблеми с храносмилането, сержант.

Трой се засмя с безгрижието, характерно за младите, здрави и стройни хора.

— Много хитро. Дано да не го забравя. Ще го кажа на Морийн.

— Сигурно всяка вечер с нетърпение те чака да се прибереш, а, Гавин?

— Да, мисля, че да. Макар че обикновено ме подхваща от вратата, задето не се връщам от работа направо у дома.

И Трой като повечето си колеги разпускаше, след като свърши смяната му, на по няколко бири в Полицейския клуб.

— А би трябвало да ми е благодарна. Толкова пъти съм се опитвал да й обясня. Ако отнеса всичкия стрес и напрежението от работата вкъщи, бързо-бързо ще започне да се оплаква. Не знам… — Завъртя един стол и се настани удобно. — Жени. Още не съм влязъл и тя започва. Обикновено ме юрка да свърша нещо. Кога най-сетне ще оправя кранчето в банята или кухненския шкаф, или лампата на стълбището? Направо ме побърква през почивния ми ден. А на мен ми се иска само да се наспя. След като съм измил и лъснал колата де. Човек не смее да си отвори очите. Щом помръдна с клепачи и тя започва. Последният хит е на тема защо никога не разговарям с нея. Викам й: никога не разговарям с теб, Морийн, защото изобщо не мога да взема думата.

Усетил липсата на интерес от другата страна на бюрото, Трой попита дали е изникнало нещо интересно от разговора с госпожа Лидиърд.

— Тогава нищо не ми направи впечатление. Но след като тя си тръгна, останах с чувството, че бе казала нещо, което прозвуча фалшиво. Не твърдя непременно, че е излъгала, а само че имаше някакво разминаване. И сега се каня да си прочета бележките.

Едва бе затворил уста след последната си дума, телефонът иззвъня и последвалият разговор заличи всички мисли за казаното от Ейми.

Барманът Гари Бригс не беше сигурен дали си струва да го безпокои с информацията, която може да добави към споделеното от колегите му, но все пак решил, че би могло и да е важно — видял интересуващата ги жена на няколко пъти да напуска паркинга на хотела с черна „Селика“. Барнаби го попита дали е забелязал кой е бил зад волана тогава.

— Тя.

— Сигурен ли сте? Ако става въпрос за същата кола, за която си мисля, би трябвало да е била с тъмни стъкла.

— Точно така. Виждал съм я да влиза и да излиза. Винаги сама. — Думите му бяха посрещнати с мълчание и човекът добави със съжаление:

— Казах ви, че не е кой знае какво.

Главният инспектор му поблагодари и затвори телефона. Сержант Трой го бе слушал внимателно, наведен леко напред с ръце върху коленете.

— Значи е използвала колата му — заключи той. — Което значи, че не е била случайно срещната куртизанка.

— Намери ми, ако обичаш, показанията на Лора Хътън.

Леко озадачен, Трой извади искания документ. Барнаби бързо го прочете и набра телефонния й номер. Тя вдигна моментално и помоли да му се обади след малко.

— В момента имам посещение на брокер.

— Ще ви отнема само секунда, госпожо Хътън. Става дума за вечерта, когато сте видели онази жена в „Плоувърс Рест“. Помните ли?

— Господи, човече, помня, разбира се.

— Исках да ви питам — започна Барнаби и хвърли поглед на показанията пред себе си, — сигурна ли сте, че е почукала на вратата?

— Точно така.

— Видяхте ли някой да й отваря?

— Ами… Джералд.

— Ама вие видяхте ли го?

— Не. Верандата пречеше.

— А чухте ли шум от сваляне на веригата, да речем?

— Нне. Двигателят на таксито работеше.

— Само една дума още. Като погледнахте през прозореца…

— Не желая да обсъждам тази тема повече. Казах ви — заета съм. — И тръшна телефона.

Нямаше значение. Барнаби мислено се пренесе на мястото, застана точно там, където е стояла Лора Хътън — в меката пръст на цветната леха, и надникна през въображаемия процеп в кадифените завеси. Припомни си разположението и мебелите в стаята.

— Какво целите с всичко това, шефе?

Барнаби не отговори веднага. Само седеше с отнесен в миналото поглед, разсеяно потрепвайки с пръсти върху показанията.

— Приемали сме нещата откъм привидната им страна, сержант.

— Как така?

— Очевидно няма друг начин в началото на едно разследване, но аз допуснах глупостта да оставя нещата да продължат в тази насока.

— Имате предвид, по отношение на тази жена ли?

— Да.

— Не бих казал, шефе. Направихме всичко, което се предприема обикновено, и вече знаем малко повече за нея. Въпрос на време е да я открием, убеден съм.

— Съмнявам се дали изобщо може да бъде „открита“, Гавин. Съмнявам се всъщност дали изобщо съществува такава жена.

— Но всички тези хора са я виждали.

— Според мен са виждали Джералд Хадли.

— Хадли?

— Точно така.

Настъпи тишина. Трой се опитваше да намери подходящ отговор. Или поне реплика, с която да не изглежда пълен кретен. Но истината беше, че подобна странна възможност изобщо не му бе хрумвала и още му изглеждаше малко вероятна, дори колкото повече разсъждаваше над нея, толкова по-смахната му се виждаше. Накрая просто запита:

— Какво ви кара да мислите така, сър?

— Различни неща, но най-вече характерът на Хадли. Тази безмерна сдържаност например, коментирана от всеки, запознал се с него. Неговата потайност. Просто налучквам на сляпо, но той вероятно е възприемал тази жена като своето истинско „аз“, а учтивия пенсиониран държавен служител — като фалшива личност. Това би обяснило всичките лъжи, които е разпространявал.

— Ама че смахнато. — Трой поблагодари на съдбата, че си е нормален. — Значи е бил просто проституиращ мъж в женски дрехи.

— Аз си мислех за травестизъм, което е по-сложна работа. Повечето травестити са хетеросексуални, често женени, с деца. Заболяването е психическо и може изобщо да не оказва влияние върху сексуалния им живот.

— На моя би оказало, и още как — призна Трой. — Ако Морийн дойде в леглото с мъжки ботуши, културистки потник и жокейски мустаци, изхвръквам през прозореца моментално. — Млъкна, шокиран от самата мисъл. — И за какво го правят тогава? Имам предвид — педерастите да се обличат в женски дрехи, добре, извратено е — той направи отвратена физиономия, — но ако играе женската роля в техните гнусни взаимоотношения… все пак е разбираемо. Ама нормален мъж да го прави само за да седи във фоайето на някакъв си хотел — какъв е смисълът?

— Просто да бъде възприеман като жена на обществено място.

Просто? Какво му беше простото на това да си защипеш топките една за друга и да се наречеш Дорис?

— Имат си и свои клубове. Места, където да се срещат. Но истинското предизвикателство е да вървиш по улицата и никой да не разбере, че не си такъв, какъвто изглеждаш.

— Нещо много сте осведомен, шефе — изтърси Трой. После, загледан в гърба му, добави: — Без да се обиждате.

— Къли имаше приятел с такива наклонности в Кеймбридж. Много говореше за него.

— Аха. — Сержантът изтри с усилие едно красиво лице в ума си. — Сигурно затова е носел онази странна черна шапчица, за да си крие физиономията. Трудна задача, ако живееш в Мидсъмър Уърти.

— Предполагам, че се е издокарвал, после е влизал в гаража през кухнята, скривал се е в колата и отпрашвал.

— Преди това е отварял вратата на гаража.

— Е, тъй като идеята е била да не привлича вниманието към себе си, можем със сигурност да приемем, че първо е отварял вратите на гаража, да, прав си, Гавин.

— Затова, когато колата му е била открадната, се е оказал в доста затруднено положение.

— И затова не е отишъл в участъка в Ъксбридж да докладва за кражбата.

— Но Лора Хътън не каза ли, че жената почукала на вратата и някой й отворил?

— Според мен това е допълнителна предпазна мярка. Макар да е било късно и таксито да го е оставило направо пред къщата, щом е слязъл от колата, сигурно се е почувствал безкрайно уязвим. Халогенните лампи там са ужасно силни. Ами ако точно тогава някой е решил да се поразходи? Или пък наднича през дантелените си завеси?

— Или пък, както се оказва накрая, го дебне иззад храстите.

— Като видиш човек да чука на входната врата на някоя къща и после влиза вътре, нормално е да си помислиш, че са му отворили. Но сега знаем, че госпожа Хътън всъщност не е видяла кой е отворил вратата.

— Чакайте малко… — Трой отново изкриви лице, този път в опит да се съсредоточи. — Тя не каза ли, че видяла жената и Хадли през прозореца? Да пият вино или нещо такова?

— Не. Видяла е само жената.

— Но Хадли едва ли е вдигал наздравица сам със себе си.

— Аз пък мисля, че точно това е направил. Над камината има огледало. Защо да не е вдигнал чаша, за да се поздрави за успешното си прибиране вкъщи?

— Да бе. Всъщност… — Трой се отказа от изречението, но кимна в знак, че му е станало ясно. В интерес на истината и на него, като си купи на старо своя форд „Сиера Коси“, му се беше случвало неведнъж, докато го маже с паста и го лъска, да вдига леденостудена бира и да намига на скапания от умора тип в страничното огледало. Друга мисъл измести приятния спомен.

— Нищо чудно, че жената напомняла на Лора Хътън за някого. Приличала е на Хадли, а не на рисунката. Но ако всичко това се е случило вечерта преди убийството, къде са се дянали смахнатите дрехи?

— Вероятно в куфара.

— Опа! — тихо възкликна Трой. Мозъкът му заработи на пълни обороти. — Ето защо скринът е бил винаги заключен.

— Предполагам.

— Но… не и когато е бил убит?

— Едно от нещата, които открих при разговорите с Къли, е, че нуждата да се обличаш в женски дрехи се засилва в периоди на силен стрес. А Хадли, както знаем, е изживял точно такава криза непосредствено преди да умре.

— Значи… тъкмо се е канел да си навлече труфилата и са го прекъснали… — Думите се сипеха една след друга. Трой се изправи и се заразхожда толкова въодушевен от новия сценарий, колкото беше скептичен преди минути към него. — Което обяснява защо е бил съблечен, но не си е сложил пижамата. Един момент обаче — дали би му дошло наум изобщо да го направи, докато все още има някой у тях?

— Бих казал, не. Но да не забравяме, че двамата с Дженингс се познават от много отдавна. Може пък тези неприятности в миналото, за които е споменал Хадли, да са свързани именно с това нещо.

— Ами ако Дженингс го е заплашвал да го издаде?

— Едва ли. Какво би постигнал? Хадли не върши нищо противозаконно.

— Вярно. Най-много да започнат да го гледат странно в селото и той да се върне в Лондон. Там, ако ще да чукаш златната си рибка, на никого не му пука. Дори и така да е — Трой престана да се разхожда и отново седна, — тия партакеши трябва да са свързани по някакъв начин със станалото. Иначе защо убиецът ще си прави труда да ги взема?

— Ами ако не ги е изнесъл убиецът?

Трой зяпна към шефа си озадачен.

— Че кой би могъл да е, дявол да го вземе?

— Ами, да речем, някой, който го е обичал.

— Не ви разбирам.

— И не е искал да му се подиграват и да му се присмиват дори след смъртта.

— Лора?

— Това е единственото име, което ми идва наум. Не е изключено, въпреки че тя отрича, след като е видяла как странно се държи през цялата вечер, да се е върнала в къщата да провери дали е добре.

— И го е намерила мъртъв, дрехите пръснати наоколо… Възможно е. Господи!

Трой прокара пръсти през косата си няколко пъти, и то толкова енергично, че тя щръкна наелектризирана.

— Всеки път, щом открием нещо по този случай, става по-лошо вместо обратното. Сега имаме поне двама Хадлиевци, като и двамата изглеждат абсолютно нереални. Дали не е бил душевноболен, как мислите?

— Не знам.

— Случва се. Гледах един филм за жена, която се изживяваше като три отделни личности. Нито една от трите нямаше представа какво правят другите.

— Знам точно как са се чувствали — заяви Барнаби.

 

 

Сю се върна вкъщи след работа и на черджето пред прага намери писмо. Пликът не беше много чист, капакът му беше скъсан и залепен с тиксо. Отпред с молив бе написано „За Браян“.

Сю го остави на кухненската маса, облегнат на бутилката със сос, където нямаше как мъжът й да не го види.

Манди се прибра първа. Някога, в дните, когато бе на татко любимката, тя винаги го изчакваше и двамата се прибираха заедно с колата. Сега, макар никак да не й беше приятна ролята на грозното пате, предпочиташе да пътува с училищния автобус. Натъпкани вътре като сардели, въртят се, пищят, кикотят се, пушат и седят един друг в скутовете си; Манди, винаги изтласкана встрани, се смее на всички шеги най-силно, докато я заболи устата, независимо дали е схванала хумора, или не. Понякога дори започваше да се смее предварително и всички разбираха, че само се преструва.

Днес обаче вместо тя да се смее с тях, по-скоро те й се смееха на нея. Три-четири от по-големите момичета, седнали някъде по средата на автобуса, все се обръщаха и я зяпаха, шушукаха си нещо и избухваха в смях. Еди им беше тарторът.

Манди ненавиждаше Еди. Мразеше лукавото й триъгълно лице, събраната на чорлава топка на върха на главата й огнена коса, полегатите й очи. А Том беше още по-противен. Непрекъснато пускаше разни мръсни забележки с много тих ромолящ глас, от който ставаха още по-мръсни, отколкото си бяха.

Статуквото по отношение мястото на Манди в класа бе възстановено. Връзката й с убийството бе проучена, изцедена до капка и повече никой не се интересуваше от нея. И най-смотаните момичета от класа едва разменяха по някоя дума с нея, а Хейз Стичли отново бе започнала да не я забелязва въобще.

Десетина ученици слязоха на Площада и по двама, по трима забързаха в различни посоки. Макар и само четири следобед, вече беше почти тъмно, а и духаше режещ вятър. Манди премина тичешком през градината, влезе вкъщи и затръшна вратата зад себе си. Захвърли чантата и палтото на пода във всекидневната и пусна телевизора. Огънят беше в плачевно състояние — някаква хартия пушеше под тънки съчки, затрупани с неустойчива пирамида от въглища.

Манди си спомни как вчера по същото време седеше в големия мек фотьойл в уютния хол на баба си. Едва бе потънала в нежната му прегръдка и веднага й поднесоха табла с огромна ледена кола, препечена питка с масло и шоколадов кекс, а до него дистанционното на телевизора.

Баба и дядо не й мрънкаха за училище, не задаваха досадни въпроси от рода „как мина денят ти“ или „как беше в училище“. Просто я оставяха да яде, да пие и да гледа каквото и колкото си иска по телевизията. За разлика от родителите й, те наистина искаха да е щастлива. Ех, да беше отишла при тях сега.

Нахлу в кухнята.

— Какво му е на този огън? — изръмжа тя.

— Цупи се.

— Но нали знаеш, че се прибирам в четири?

— Аз знам, Аманда — надникна Сю над вестника, — но огънят май не е много наясно.

Манди гледаше майка си с ококорени очи. Вместо да снове непрекъснато между печката, мивката и масата, както правеше обикновено, щом някой влезеше в кухнята, Сю седеше до акумулиращата печка, вдигнала върху нея крака, кръстосани в глезените, обути в дебели плъстени рибарски чорапи.

Манди отиде до масата. На, нейното място имаше чиния с обичайните домашни овесени сладки с меласа и плод и разреден ябълков сироп.

— Вчера ядох шоколадов кекс — заяви Манди.

— Аз пък ядох шоколадова торта тази сутрин.

— Страхотно! Къде е?

— Изядохме я. Купих я да почерпя в детската градина. Имахме повод да празнуваме.

Сю почака да чуе: „О, така ли, мамо? Боже, колко интересно. И какво празнувахте? Хайде, разкажи ми подробно, имаме много време за сладки приказки.“ После си свали краката и се обърна с лице към дъщеря си.

— Получих писмо от „Метюън“ тази сутрин.

— От кой?

— Издателство за детски книги. Изпратих им моята приказка за Хектор. Редакторката иска да обядвам с нея. В Лондон.

— Голяма работа! — тросна се Аманда.

— И аз така мисля — отвърна майка й.

Сю стана, отвори хладилника и извади бутилка с вино. Не беше останало много. Тя го изсипа в чашата на пода до стола й и хвърли шишето в кофата за боклук. Върна се на мястото си и изчезна зад вестника, отворен на страниците за култура.

Очите я засмъдяха, буквите пред нея заплуваха. Даже едно от заглавията („Сто и един далматинци, или влиянието на поантилизма върху Доуди Смит“) направо сякаш се разтапяше. Но Сю стисна клепачи и с усилие на волята върна обратно сълзите в главата си. Беше глупаво да си разваля настроението. Да не би да бе очаквала някаква по-различна реакция от страна на дъщеря си?

Сю докосна за миг гърдите си, там, където бе скрила скъпоценното писмо, сгънато на малко четириъгълниче и пъхнато в сутиена. Преди около час позвъни в „Метюън“. Отначало от притеснение и под влияние на виното се разбъбри твърде много, но после, изплашена да не я помислят за ненормална и да променят решението си за книгата, съвсем замлъкна. Едва успя да изрази съгласието си с първата предложена дата и час за срещата. А като се опита да си го запише, писалката на два пъти й се изплъзна от пръстите и се наложи да остави слушалката, докато лази по пода да я търси. Редакторката, която изглеждаше много мила и нито прояви нетърпение, нито се развесели от несръчността на Сю, й обясни на коя метростанция да слезе и как да стигне до сградата. Едва когато остави с трепереща ръка слушалката върху телефона, Сю си даде сметка, че тринайсети е само след четири дни.

— Снощи ядох и печена питка с масло. — Аманда се престори, че й се повдига от сладките. — Баба казва, че имам нужда от…

— Изобщо не ме интересува какво казва баба ти. Тя иска да наложи своите правила в моето домакинство. Е, няма да стане. Може да се наложи да се задоволиш с чаша вода и солена бисквита, да не говорим за печени питки с масло.

Настана тишина. И двете не вярваха на ушите си. Манди зина и остана с отворена уста, в която ясно се виждаше лепкавият кафяв език. Сю отново се скри зад вестника и макар сърцето й да биеше до пръсване, тя с гордост установи, че страниците в ръцете й са съвсем неподвижни. Сигурно съм пияна, помисли си. Възможно ли е изразът „In vino veiitas“[2] да не е просто пиянско бръщолевене на някой наквасил се преди векове пияница, а мъдра истина? И ако да, това означава ли, че под защитните пластове хрисимо покорство дреме личност с буен нрав. О, боже, дано, помоли се Сю.

Пусна вестника на скута си. Аманда я нямаше. Беше започнал „Скуби Ду“. Но ето че Браян се прибра — риташе шумно с ботуши по горното стъпало, продължително и старателно с единствената цел да привлече вниманието на целия свят, сякаш току-що си бе взел довиждане със сър Ранулф Фиенс[3].

Влезе във всекидневната, измърмори, задето Манди си е хвърлила нещата на пода, смя се от сърце на Скуби Ду, после мина през кухнята, за да отиде в тоалетната. Там много внимателно извади пениса си, който гореше и изглеждаше така, сякаш предишните двайсет и четири часа е киснал в марината с лют червен пипер. Уринира, нежно прибра карантиите си и много бавно вдигна ципа. Излезе от банята и зяпна, досущ като Аманда, като видя съпругата си седнала (или по-скоро излегнала се) с вдигнати крака.

Браян хвърли внимателен поглед на помещението, но всичко изглеждаше чисто и подредено, и следобедната закуска беше на масата както обикновено. Срещу чашата му за чай бе подпрян плик. Браян го погледна. Щом видя почерка, веднага разбра, че е от Еди. Стомахът му се сви. Едновременно развълнуван и изплашен, той се свря в тясната ниша и се насили да седи спокойно и да се прави, че яде.

Храната едва не го задави. Храната и опасенията. Да дойде пред къщата му! Ще трябва да сложи край на това. Подобни работи могат да им навлекат неприятности. Тя явно няма търпение да го види отново. Разбираемо е. И на него много му се искаше да я види. Всъщност през целия ден, докато преподаваше на автопилот (не че в класа забелязаха някаква разлика), бе мечтал за бъдещето. Вече беше решил — получи ли си веднъж свободата, ще се оженят. Родителите му ще негодуват, разбира се, заради разликата в социалното положение, но ще им мине. А накрая ще поиска да имат и деца, макар че отначало дълго време двамата с Еди ще си бъдат всичко един за друг.

— Има писмо за теб.

— Имам очи, благодаря. — Той го взе, сви устни и зададе напълно благоразумен въпрос: — Имаш ли представа кой го е донесъл?

— Не. Беше пред вратата, когато се върнах.

Браян беше доста горд с хладнокръвието, с което пусна дебелия плик в джоба на жилетката си, и продължи да дъвче банановия десерт с орехи, докато писмото изгаряше тялото му.

— Сигурно някой предупреждава, че няма да дойде на репетиция.

— Как върви? Пиесата ти?

— Добре.

Сю го гледаше как пъха храна в розовото отвърстие насред брадата, превзето вдига устни и с малкия си пръст опипва в ъгълчетата за трохи.

— Следващия вторник отивам в Лондон.

— В Лондон ли? — Взря се в нея с невиждащ поглед. — За какво?

— За моя обяд. С редакторката.

— О, да. — Не издържаше повече. Не можеше да чака. Нито секунда. Нито миг. Нямаше да издържи дори докато се измъкне иззад масата и се скрие някъде. — Ще ми направиш ли услуга, Сю? Моля те.

Жена му не успя да скрие смайването си.

— Добре ли си?

— Имаш ли нещо против да ми донесеш сухи чорапи? Тези са подгизнали.

Отне й цяла вечност. Двайсет и четири часа, докато се изтътрузи до ръба на стола. Една седмица да се изправи. Цял месец, докато стигне до вратата. Още шест да прекоси всекидневната. Година да изкачи — не може да бъде! — връща се.

— Някакви предпочитания?

— Не, не, не. Не. Каквито избереш.

Някак си успя да дочака със стиснати юмруци, стегнал тялото си на топка. Задържал дъха си като удавник, който се опитва да пести енергия. После, като чу да трака с дървените си обувки по пода над главата му, скъса плика — всичките му пръсти се бяха превърнали в палци. И извади съдържанието му.

 

 

Барнаби се прибра вкъщи, където го чакаше картичка от Къли — в черно и бяло, с изглед от Радзивилския дворец във Варшава. Поздравът бе както обикновено сух и делови. Играели в страхотни театри, канели ги навсякъде. Времето било хубаво. Никълъс бил добре, тя била добре. „Не забравяйте да ми запишете «Тежко изпитание». С обич, Къли. Целувки.“

Барнаби се запита, и не за първи път, що за обич изпитваше дъщеря им към тях. И дори дали изобщо ги обичаше. Би трябвало. Не може да посветиш години наред на едно дете, да го обграждаш с нежност и грижи, да се тревожиш за него, да го подкрепяш и да му се възхищаваш и накрая да не ти отвърне с някаква взаимност, макар и до известна степен, и в някакъв смисъл.

Може, и още как. Обичаните деца нехайно заемаха своето място в сърцето ти, без изобщо да се съмнявате правото си да го притежават, убедени, че напълно заслужават твоята всеотдайност. Не възприемат действията ти каквито са: като най-доброто, на което си способен, а като най-малкото, което можеш да направиш за тях. Само самотните и онеправданите, наранените деца, с които Барнаби толкова често се сблъскваше, само те бяха в състояние да видят истинското величие на този дар.

Джойс гледаше как мъжът й се мръщи, взрян в картичката. На лицето му бе изписано „по-добре от нищо“. Донякъде недоволство, донякъде облекчение. Светлината играеше по рошавите му бакенбарди и все още гъстата му прошарена коса. Тринайсет часа откакто бе тръгнал сутринта на работа, а по разсеяния му вид и отнесените движения личеше, че духом е все още там.

Някои случаи го поглъщаха изцяло. И тогава Джойс просто го загубваше за известно време. Гледаше как потъва в някакъв друг свят, където тя не можеше да играе никаква смислена роля. Не че не споделяше с нея какво му ангажира вниманието, напротив — споделяше, и то доста често. Но това не бяха разговори, а монолози.

Легнал по гръб на канапето със затворени очи, Том скачаше от мисъл на мисъл, повтаряше се, сякаш говореше на принципа „Откъде да знам какво мисля, докато не го кажа на глас“. А Джойс слушаше с интерес и съпричастност, макар да знаеше, че понякога той съвсем забравяше за нея.

Още от самото начало на техния брак бе разбрала на какво е обречена жената на полицая. На самота, странен режим на живот, напрегнати периоди на изолация и постоянен страх, че всеки ден могат да й го върнат вкъщи като римски войник, положен на щита му.

Полицейските съпруги намираха различни начини да се справят (или не) с незавидната си съдба. Джойс избра този, който й се струваше най-сигурен, най-приятен и най-разумен. Още от първите дни на семейния си живот гледаше да компенсира тревогите, свързани с Том, а по-късно и с Къли, с познанства и занимания извън семейството. Затова създаваше и поддържаше приятелства (почти нямаше приятели полицаи) и работеше върху второто най-важно нещо в живота си — музиката. Имаше прекрасен мек глас — мецосопран, и все още често пееше пред публика. После започна и да преподава.

Том остави картичката от дъщеря им на телевизора и мрачно се загледа в огледалото над камината.

— По какво личи, когато един полицай започне да остарява?

— По това, че жена му започва да умира от глад.

— Наистина ли? — Той се усмихна на отражението й в огледалото, обърна се и тръгна към кухнята. — Набави ли всичко?

— Почти. Купих обезмаслен кашкавал вместо пълномаслен.

Очакваше укор, но вместо това с изненада чу:

— Добре. И масло няма да използвам.

— Том? — Той завързваше престилка на сини и бели райета на кръста си. Едва успя да събере връзките й отзад. — Какво има?

— Нищо.

— Кажи де.

— Какво?

— Нещо се е случило.

— Не.

Барнаби подреди продуктите и необходимите му прибори и съдове. Медна купа и тиган. Тел за разбиване на яйца, кухненски ножици. Кафяви яйца, пушена сьомга, поизсъхнало парче франзела, буркан с дребни главички лук.

Най-добре беше да не й казва. Щеше да се разтревожи, да се засуети, пък и вече бе поел нещата в ръцете си. Щом приключи следствието, ще отиде пак на лекар. Ще се остави да го наблюдават. Ще се грижи както трябва за себе си. Може дори да започне да прави упражнения.

— Да измия ли кресона?

— Първо ми налей чаша вино, Джойси.

— Ако го изпиеш сега, после ще вечеряш без вино.

— Знам, знам.

Тя отвори хладилника, който беше пълен с празни чаши. Том предпочиташе да е студена чашата му, а не виното — нямал търпение да чака, докато виното се затопли достатъчно, за да пусне аромата си, а иначе ставало идеално само за секунди.

Джойс отвори бутилка „Гран Вина Сол’91“.

— Като ще пия само една чаша, поне ми я напълни догоре — измърмори Барнаби, докато отваряше с ножицата опаковката на сьомгата.

— Ако сипя още, ще я разлееш, като я вдигаш.

— Тогава ще лоча. Като казах „лоча“, та се сетих — къде е оня грозен малък боклук?

— Том! — Джойс сложи филийки в тостера и пусна чешмата да измие кресона. — Защо не си признаеш, че го харесваш?

— Изобщо не го харесвам. — Постави парченца кашкавал върху ивиците риба. — Искам да си опакова партакешите в носна кърпичка на червени точки, да надене бохчичката на тояга и да го няма. — Барнаби отпи голяма глътка вино. Само една, но с върховно удоволствие. — О… чудесно. Чудесно е. Опитай.

— Ей сега. — Тя изтръска водата от кресона и вкуси виното. — Ммм… наистина. Все пак предпочитам от онова другото. Дето мирише на бъз.

Барнаби разби яйцата и ги изсипа в тигана.

— Да не изгорят филийките в тостера — напомни той на жена си.

Щом станаха хрупкави и леко златисти, Джойс ги извади, намаза ги тъничко с нискомаслен маргарин.

— Ти няма ли да си намажеш с масло? — попита Барнаби и изсипа сьомгата и лука в тигана, разбърка ги с дървена лъжица, остъргвайки залепналите по дъното яйчени къдрици.

— Няма да е честно, след като ти не можеш.

— Не ставай глупава. Няма смисъл и двамата да залинеем.

Мога да се справя с тая тъпа калорийна диета, реши Барнаби, вече седнал на масата, с уста, пълна с подлютен кресон, сочни яйца и златно вино. Въпрос на нагласа. Просто досега гледах на това под неправилен ъгъл. Като затворник, изправен пред доживотна присъда, фактически единственото ядене, от което трябва да се ограничаваш, е това, което ядеш в момента. Всичко останало може да е колкото си иска калорично. Докато стигна до десерта — огромна круша и мъничко резенче долчелате[4], — не усещаше просто примирение, а бе почти доволен от вечерята си.

Джойс направи чудесно кафе и след като го сипа в чашите, застана зад стола на мъжа си, плъзна гладките си нежни ръце около врата му и сведе буза до неговата.

Барнаби извърна глава, с изписано по лицето му удоволствие, топлота и лека изненада. Целунаха се като скъпи стари приятели, влюбени един в друг — каквито и бяха.

— Откъде се взе това?

— И таз хубава, Том. Казваш го, сякаш се случва веднъж на шест месеца.

Откъде се взе ли? От онова бързо „не“, последвало загрижения й въпрос. Излъга. Бе убедена, че се е случило нещо, накарало го да се замисли за преходността на собствения си живот. Накрая ще й каже, когато реши, че опасността е отминала. Винаги така правеше.

В съзнанието й нахлу ярък спомен. Беше на деветнайсет. За първи път щеше да има концерт в Гилдхол. След това, встрани от струпаните около нея ученици, учители, горди родители и приятели, строен млад полицай стиска букет и макар безкрайно притеснен, с непоклатимо търпение чака да бъде забелязан.

Сега Том ставаше от стола си. Обърна се и я прегърна. Очите му внимателно обиколиха лицето й, сякаш се опитваха да запечатат всяка нейна черта в паметта му и накрая с мълчалив въпрос спряха на сините й очи.

— Ако бяхме закърмени с авантюристичен дух — засмя се Джойс, — щяхме да го направим още тук и сега на кухненската маса.

— Ммм?

— Четох статия, която обясняваше как се прави спонтанен секс. Във фризьорския салон.

— Че на кого му е притрябвало да прави спонтанен секс във фризьорски салон?

— Статията се казваше „Как да запазим брака си жив“.

— На мен ми звучи по-скоро като „Как да си сецнем гърба“. Не — двамата сплетоха ръце и тръгнаха към вестибюла, — боя се, че отново ще бъде в скучното брачно ложе, слънчице.

— И с добрата стара мисионерска.

— Предупредих те каква вяра изповядвам още като ти предложих да се омъжиш за мен.

Любиха се и Джойс бързо заспа, отпуснала глава на гърдите на мъжа си, сгушена в обятията му. Внимателно, да не я разбуди, Том пъхна още една възглавница под главата си и полуседнал, полулегнал, запрехвърля през ума си събитията от деня, от вчера, от онзи ден. Взираше се за незабелязани връзки и обяснения, скрито значение, невярно тълкувание.

Не отдели много време на тазвечерната оперативка, защото се бе оказала доста безполезна, меко казано. Едно-единствено ново нещо излезе — в резултат от работата на оперативните. През 1983 хамалите от „Бичам Римувалс“ взели мебелите на Джералд Хадли и личните му вещи от склад, който не е нито в Кент, нито в Югозападен Лондон, а в Стейнс.

И тъй като повече никой нищо не предложи на вниманието им, Барнаби им прочете бележките от разговора с госпожа Лидиърд и сподели идеите си за женското его на Хадли, приети без особен ентусиазъм, по-скоро с предпазливост и учтиво недоверие. И той сам, като описа психологическия портрет на този Хадли, който преди това му се бе видял доста убедителен, сега започна да се чуди дали не бе вложил повечко въображение от необходимото.

Накрая заспа, но често се събуждаше от воя на вятъра в дърветата и от потропването на един клон по прозореца: По някое време в тъмната зона между съня и будуването се видя да върви по тясна калдъръмена улица, чиито кръгли изпъкнали камъни тук-там бяха осветени от жълта светлина. Носеше нещо тежко. Ръцете му висяха опънати надолу, хванали предмета напряко, а той тежеше като мъртвец. Не беше мъртвец всъщност, защото се чуваше плитко бързо дишане.

Спря под желязна конзола със закрепена на нея лампа, от която идваше странната жълта светлина, за да види какво държи. Беше тюлен. Тромав и недодялан на суша, острата му сиво-кафява козина бе суха, загубила блясъка си. Главата висеше отпуснато. Около врата имаше странно петно — пръстен по-тъмна козина, като нашийник или примка. Докато го гледаше загрижен и объркан, животното обърна острата си кучешка муцунка към него и се взря в очите му. Зениците му също бяха помътнели, покрити с лепкава слуз. С ужас осъзна, че тюленът умира.

Трябваше да намери вода. Спусна се напред, бързаше колкото му позволяваха силите. В съзнанието му изникна картина — след завоя на улицата имаше река. Спомни си моста, хората, застанали на него с въдици. Продължи да върви, залитайки под тежестта, коленете му подгъваха, пот струеше от главата му. Ала когато най-сетне стигна до завоя — реката и мостът бяха изчезнали. На тяхно място се бе ширнала открита пясъчна равнина, по която бродеха странни животни.

Барнаби погледна в замъглените очи на тюлена. Не видя укор за проявената от него глупост, а само тиха покъртителна тъга. Сърцето му преля от мъка и той отново впрегна всичките си сили, за да продължи напред. Светът е пълен с вода. Все някъде щеше да намери.

Повърхността, по която вървеше, се бе променила. Усещаше я пореста и податлива и с всяка стъпка краката му затъваха все по-дълбоко. При това беше и студена. Ледената влага проникваше в обувките му. Ръцете му овлажняха. Сведе поглед надолу и видя, че около устата на животното се бе появила сребриста пяна. Светлината от жълтите лампи започна да намалява.

И точно когато си мислеше, че ще се срути от изнемога, в краката му проблесна локва. Положи тюлена в нея, мускулите му се свиха и затрептяха, усетили облекчението. Тюленът се завъртя във водата, и още веднъж, и още веднъж. Козината му заблестя, очите и мустаците му искряха. Барнаби гледаше блестящите капчици по тялото му и отразената от локвата светлина, които постепенно се сляха в едно, докато тюленът и водата се превърнаха в сияеща сребриста маса със странна форма. Наоколо наизскачаха дървета, високи като телеграфни стълбове. В клоните им тракаха факс машини и се вееха топове хартия. Жена, облечена цялата в черно и с черен воал, се мярна и изчезна, седнала на високо вързана люлка, порейки въздуха, развяла поли. Загадъчната сребриста форма се преобразяваше в нещо издължено и аеродинамично.

Докато гледаше странния процес, развиващ се изцяло извън неговия контрол, Барнаби бе обзет от непреодолимо усещане за опасност. Ала когато метаморфозата приключи, не се появи нищо страшно, нито необикновено. А само един автомобил. С перлен цвят и мрак зад стъклата. Барнаби се наведе да надникне вътре и от мрака изплува едно усмихнато лице. Веднага разбра, че е открил Макс Дженингс. А когато се събуди след часове, със съвсем изтръпнала лява ръка, пухкава топка на гърдите и телефон, който се опитваше да му спука тъпанчетата, установи, че е имал пророчески сън.

Бележки

[1] Жан-Антоан Вато (1684–1721) — френски художник. — Бел.прев.

[2] Във виното е истината. — Бел.прев.

[3] Сър Ранулф Фиенс (роден в 1944 г.) — английски благородник и пътешественик, участвал в експедиции по целия свят, включително и до двата полюса. — Бел.прев.

[4] Dolcelatte (итал.) — „сладко мляко“, а всъщност е вид италианско сирене със сладък вкус. — Бел.прев.