Иван Вазов
Митрофан и Дормидолски (10)

X. глава

На другия ден заранта Иван Аспазиевич Дормидолски получи такава призовка от съдилището:

„Господ. Иван Дормидолски, именуем песоглавец се приглаш. Да се яви на 4 Май по 3 сахато ала турка пред мир. судия обвинява се в убийство и да отговори 3 Май 188… град Б… Мир. Судия Митроф. Дакито.“

Призовката беше написана саморъчно от Дакито, който, при всичките възражения на секретаря си, беше настоял да се гледа на престъплението на дяда Ивана като на убийство и в тая смисъл сам беше направил призовката.

Скоро всичкият град гръмна от това известие. Навред се хортуваше само за скарването на Дакито с дяда Ивана. Мълвата тълкуваше по своему причините на това страшно нещо. А кого беше убил дядо Иван? Всичките се питаха и дигаха рамене.

Когото дядо Иван прочете призовката, най-напред не повярва очите си. Той помислил, че Дакито се подиграва с него. Защото той още не беше усетил злощастната си погрешка. Той не беше съгледал, че държи в пазвата си не поразителния рапорт против Дакито, а невинната жалба на Бейката (той не беше успял да я даде на ревизора, който същата вечер, не се знае защо, беше заминал за друго място). Той прочее не знаеше, че рапортът се намира в ръцете на Дакито. Ето защо той се смути толкова от това неприятелско поведение на Дакито. Дали Дакито не е помирисал работата? А отгде ще помирише — казваше си той. — Но още по-страшно беше обвинението, което ненадейно фърляха против него. Обвиняват го в убийство! Кого убил! Как убил? Що значи това? Наистина дядо Иван винаги е минувал за юнак и даже беше участвувал в Сръбската война, но той нямаше да му тежи на съвестта никое убийство, освен закалянето на седем кокошки и един вол, от които първите беше откраднал от един пуст двор в Княжевац, а втория беше земал плячка. Неговата кръвожадност не се простираше по-нататък. Да, той беше се фалил един път в Донювото кафене, че бил съсякъл във време на турското бягство един арабски паша, три аршина висок, на когото бил задържал сабята за трофей, но това го не вярваше никой, а най-малко той. Дали не беше това причина, дето го обвиняваха в убийство? Някои турци, види се… Но той можеше, без да лъже, да се закълне сто пъти в съдилището, че наистина е лъгал! Той позна, че както някога в Бесарабия, при кишиневския изправник, тъй и сега, е жертва на своето необуздано славолюбие — единствен сериозен недостатък на дяда Ивана.

На заранта прустът пред съдилището беше пълен вече с публика. Всички очакваха с нетърпение появяването на дяда Ивана. Разни слухове се носеха за него. Едни казваха, че той бил утрепал евреина Сабаха, който се намери лани в планината обран и съблечен. Това се доказвало от присъствието в дома на дяда Ивана на едни еврейски шалвари, които даваха голямо съмнение да са шалварите на убития Сабаха, при всичките уверения на дяда Ивана, че те са от плячката! Друго едно обстоятелство, което служеше за подкрепление на горното предположение, беше голямата вражда на дяда Ивана против еврейското племе, против което в началото на окупацията дигна кръстоносен поход, с цел да разграби с тълпата дюкените израилски, но понеже сполуката на тая велика цел се парализира от кнутовете на половина рота казаци, то дядо Иван, за да си отмъсти колко-годе, начъртаваше кръстове по вратните на еврейските домове, колчим му паднеше случай. Други уверяваха, че той бил убил новороденото отроче, което сводницата Цана Руменкина беше оставила нощем пред вратата му, кой знае защо. Върху това последно събитие циркулираха разни истории, недотам благоприятни за целомудрието и съпружеската вярност на Ивана Аспазиевича Дормидолски… Наконец други, по-догадливи, доказваха, че работата се касаела за утрепване не на человек, а на свинята на Кирка Айрянът и отговорността на Бейката дядо Иван нарочно зел въз себе си, за да има сгоден случай да изкаже по-бляскаво всичкото си красноречие и адвокатско изкуство. Тия разни слухове и догадки още повече правеха да расте любопитството на навалицата, която тоже растеше на всяка минута. Най-подире дядо Иван се показа из стълбата. Общо мълчание се възцари. Всичките обърнаха очи към него. Той беше облечен в непременното си бесарабско палто. Той беше смутен и уплашен, но благодарение на всепокриващата му брада тия недостойни чувства не се съзираха на лицето му. Само очите му играеха и носът му, одлъгнял още повече, стърчеше във всичката си големина, удивен за това голямо внимание, което оказваха на стопанина му. Почти в същото време се подаде и обвинителят Абдул Нух. Вратата на съдилищната стая се отвориха тогава и дадоха проход на двамата съдещи се. Навалицата нахлу подир тях.

При една длъгнеста, четвъртита, покрита с черна мушама маса седеше на стол мировият съдия. Валчестата му глава гледаше неподвижна и горда към публиката. Той не фърли ни един поглед на Ивана Аспазиевича Дормидолски. Физиономията му беше решителна и неумолима. Той не беше мигнал цяла нощ и процесът на Ивана Аспазиевича Дормидолски беше му предал такава енергия, такъв огън! Това ли беше оня кротък Даки, който тъй невинно гледаше пред себе си и отговаряше тъй сладко-чувствително: „благодарим“ на всяко едно поздравление! Това ли беше вчерашният изгубен, умоляващ Митрофан, на когото съдбата зависеше от едно мръдване на носа на дяда Ивана? Седнали да казват някои, че самолюбието не правело велики хора!

Най-после той подигна очи и погледна дяда Ивана.

Въцари се съвършено мълчание.

Дядо Иван, до вчера тъй влиятелен и самоуверен пред Дакито, сега почувствува, че трепери от сътресение под тоя студен съдийски поглед.

Лявото ухо на Дакито се замърда.

— Приближи! — каза той.

Дядо Иван се приближи и се поклони.

— Какво се зовеш по име? — попита съдията.

— Иван Аспазиевич Дормидолски, слугата ви! — отвеща дядо Иван с треперлив глас.

— По фамилия Песоглавец… добро… На колко си години?

— Тридесет и две години.

— От коя вяра си? И в коя черква ходиш?

— Православной вери и християнской религии — каза дядо Иван твърде уместно.

— А народ какъв си?

— От возродителната Болгария, Ваше Правдолюбие!

— А художество какво имаш? — продължаваше да пита Дакито по реда, който му беше показал секретарят.

— Понастоящему адвокат судебний, а по-напред служил в Бесарабията и участвувал в Сърбия — отговори внушително дядо Иваи.

— Ти си извършил убииство в лозето на Абдул Нуха… Ето го тука… А? Отговори!

— Не съм… лъжа е, Ваше Правдолюбие — отговори дядо Иван доволно, изкусно.

— На осемнадесети февруария.

— Не съм, Ваше Правдолюбие, шега е…

— И си го пресякъл с брадвата…

— Никак не, Ваше Правдолюбие, то го за смях казах.

— И си го докарал през нощта у вас!

— То е лъжа… Как може! Да уплаша жената…

— За да го гориш на оген… без правда…

— Лъжа, Ваше Правдолюбие, лъжа, клевета и доношение злоязичное!… Във возродителната Болгария, гдето има свободно слово… как може?…

— А кой ти даде право?… Питам те сега, отговори! — пресече го съдията.

— Ваше Правдолюбие! Аз не съм го убил… а само се шегувах по случайности… и когато казвах за арапскио паша… то не беше истина, защото как може да има арапски паша и то три аршина долог?… От което заключаю, че това е злоумишлено клевещение противу меня… от завистници и врагове мои… Защото, гдето го казах, то беше суща шега приятелска; и аз, че не съм убил до днеска ни муха, ни мравка божия, както мога да засвидетелствую със свидетелство точно и правоверно… А главное доказателство, че аз нямам желание да убийствувам, това по справедливости, да кажа, че аз в сръбската война не убих един черкезин, що беше паднал в праха близо до Княжевац; напротив, обадих го на доброволци, та тий го премахнаха!… Защото аз на никоя душа грехо не бера… И гдето съм говорил, че съм вземал сабля негова, то беше за смях и не беше достосправедливо… Защото Ваше Правдолюбие, както може всеки да се убеди, аз досега никой не е видял у мене гореказаная сабля, която, като несоществующа, не съм зимал от никой арапски паша. Което показва, че съм совершено невинен и оправдан по справедливости… И достопочитаемий Абдул Нух, който чест има да ме обвинява незаконооснователно пред почитаемио суд, нека се закълне в пророк Мохамеда, който се родил в Мека, на когото се молят всите мохамедански вери от мечетьо — нямам нищо против тях — всякой е должен да запази своята вяра, — ако он, казаний Абдул Нух, ме е видял, кога съм закалял арапскио паша, което е съвсем неистенно и е лъжа поганска, извинете за мое виражение и сожаление. Аз съм го само за смях казувал това и не съм нудил никого да го вярва вточности, както го доказах на Ваше Правдолюбие…

Абдул Нух гледаше очуден на дяда Ивана. Той трудно разбираше неговия изкусен език. Но когато чу дядо Ивана да говори все за някой арапски паша и за Мохамеда, той се раздразни и извика:

— Какъв арапски паша мешаш тука! Черешата ми, черешата ми, дето я дядо ми посадил, ти нали я отсече? Ти нали я закара с колата на Стойко у дома си през нощта? И я изгори на огено? А? Какъва паша и шикики микики? Черешата ми!…

Публиката, която досега беше в недоумение от тоя странен съд и се удивляваше на красноречието на дяда Ивана, фана най-после тихо да бърбори и да киска от направлението, което вземаше прението.

— Ваше Правдолюбие — подзе пак дядо Иван, — достопочитаемий Абдул Нух, присуствующий здес, който иска с друго клевещение да ме обвини… което аз по никой начин не возприемлям… Защото, перво: неговата череша той няма свидетели да съм я отсякъл ноще… Защото, как може той, казаний Абдул Нух, или друго лице случайно, да е видяло, че съм отсякъл черешата, която му беше в лозето, понеже е било мрак и невидимо, от което произходи, че по судебним порядком, той, казаний Абдул Нух, совершено клеветнически ме обвинява, както и за закаляние арапскио паша, за което никакви свидетели няма и е лъжа, поганска… Извинете за мое виражение и сожаление… Но ако и да предположим, по случайности, че съм отсякъл гореказаная череша, което отнюд не е истина, за което мога клетва да произведа, давай да посмотрю берлинскио контракт (при тия думи дядо Иван се поклони), който уверява законносправедливо, че всичките турски имущества движими називаеми и недвижими очевидно принадлежат на жителей туземних… сиреч на возродителната Болгария… Защото, как може иначе да бъде, когато примерно сказати, и Ваше Правдолюбие три месеца точно горите турецки древеса, според берлинскаго контракта (при тия думи дядо Иван се поклони). И достоуважаемий Абдул Нух, който е турецкая скотина… извинете за мое виражение и сожаление… е мерзавец по справедливости, защото не само че няма либералски убеждения, но е още и консерватор настоящий и двигател противоузаконний!…

При тия думи Дакито се намръщи, челото му стана на дипли.

— Изскочи на̀двор! — изкряска той.

— Ваше Правдолюбие, позволете… Аз, който съм служил в Бесарабия и участвувал в Сърбия, както е удостоверено вече… — фана да говори дядо Иван, като си закопча палтото.

— На̀двор! На̀двор! — викаше съдията и показваше на съдещите се вратата.

— За оправдание мое… Ваше Правдолюбие, имам чест да ви явля… — каза дядо Иван, като си откопча палтото.

— Остав ме!… Судо̀ ще реши!… Судо̀ знай!… На̀двор! Решение ще пиша.

Но дядо Иван, който беше человек с голямо самолюбие, не искаше по тоя начин да го изтласкат из съдилището, додето не бъде осигурен за едно благоприятно решение. Това беше жизнен въпрос за него. От една страна, щеше да се пофали на жена си, че „Прасето“ не е можал да каже „копче“ пред него, а от друга — да придобие още по-голям авторитет на изкусен адвокатин. Па освен това беше срамотно да се остави да го надвие, него, Ивана Аспазиевича Дормидолски, някой си Нух-дурак. Той, който беше излизал пред толкова ревизори и в Бесарабията, и във возродителната Болгария, който в Сърбия беше почерпил един път Черняева с неготинско вино и беше му показал пътя за едно село, който знаеше толкова езици, дори и маджарски, за което насмалко щяха през войната да го направят драгоманин, ако един мерзавец евреин-маркитантит, комуто дядо Иван беше се представил за бердичевски гражданин, не беше го набедил пред полковника, че му откраднал стоката, което беше цяла история — какво ще кажат хората, ако би да го осъди Дакито и на двайсет и четири часа затвор, макар и не в обора, както стори началникът с Бейката, и то защо? За една гнила турска череша! Тогава, Дормидолски, де остана твоята слава? Не! Това по никой начин не трябва да бъде! Прочее той, като се навъси внушително, тури си ръката на гърдите и каза развълнувано:

— Господин судия! Внимавайте… преди да произведете убийство върху моята чест, а честта е най-драгоценная вещ в живото человечески, както е казал някой философ, помислете зрелоумствено, че Дормидолски има чест… и че Дормидолски съхранява тайни някои акти, сиреч, касателно за ваша личност, да…

И умната му брада трепереше от вълнение и гренадерът му побеля.

Дакито разбута угрозата и скокна чевръсто от стола си.

— Как смееш?… Ти, безчестивий! На̀двор! — закряска той и затупа с крак разярено.

Но дядо Иван направи вече първата крачка. И като взема още по-решителен вид, фърли недоверчив поглед към Абдул Нуха, който държеше вратата за брънката, готов да избяга при първа опасност, пристъпи по-близо до съдията, навъси се още по-страшно и каза на Митрофана по руски, за да го не разбере турчинът:

— Я рапорт буду вручати… в первопрестолний город, если присудищи противу меня… за гускозимания и закононеправдия, произведенния честним вашим лицом… Я рапорту буду вручати… в кармани имеем его!

И дядо Иван тури ръка на палтото си, дето стоеше поразителният рапорт.

Дакито кипна. Нямаше вече спасение за Дормидолски. Той бръкна в пазвата си, извади една хартия, разгъна я с треперлива ръка и показа я отвисоко на дяда Ивана, като го гледаше право в очите и викаше: Да, да, да? Да, да, да?

Дядо Иван позна веднага рапорта си. Той прочете отдалеч саморъчния си подпис: Дормидолский, написан с убийствено едри букви.

И побледня като платно.

Догава Дакито избухна:

— Я буду вручати рапорто!… Я буду вручати рапорто!… А я тебя буду пра̀ти на чорто!… Надвор! Папищашино! — извика Дакито.

Дядо Иван, поразен от това неочаквано откритие, щеше да извика: Ваше Правдолюбие! Шега приятелска… — но изведнъж езикът му се сплете: той не напипа вече копчето на палтото си, което беше се откъснало. Напразно ръката му машинално пак се опита да закопчи копчето! Ах, нищо нямаше! А трябва да се говори! Боже мой, как често съдбините на човека висят на конец, който държи едно копче о палтото.

Но в това време вратата се отвори внезапно и една напукана и нечиста ръка го изтегли грубо за палтото навън.

— Пиши! — каза повелително съдията на секретаря си тогава.

Секретарят гледаше с недоумение.

— Не!… Остав!… Дай аз ще го напиша, решението — каза подир кратко замислюване Дакито и седна с шум на съдийското си място.

И фана да пише.

Страшно му мърдаше лявото ухо!

Вън, на пруста, беше още по-голямо множество, защото съпругата на дяда Ивана, която беше се научила в къщата на Дакито от жена му, че мъжа й щели да го обесят, в уплашването си беше фукнала бежешком из улиците към съдилището с разплакани очи, с разпусната коса и с червената рокля с жълти лози, преправена от шалварите й. Минувачите, които я срещнаха в такова интересно положение, върнаха се от пътя си и я последваха. Иванчо Добрутрото, голям охотник за новости и вълнения, препречи стола на вратата на лавката си и тичешком тръгна към съдилището. Рачо Бейката в Донювото кафене беше разказал вече подробно как е работата и разтълкувал, че дядо Иван е станал магесник, понеже в прошението при неговото име било записано и името на някоя галилейска сатана мордиборска, за което кир Митрофан щял насмалко да го удуши, него, Бейката… Но Нистор Лигата, като прекъсна играта си на табла, направи Бейката простак и му каза, че той не отбира нищо, че сатана мордиборска няма, а трябва да е Дормидолски — влашкото име на дяда Ивана Песоглавеца. Но Бейката, който беше живял в Турну-Мугурели пет години, обяви, че няма такова влашко име и че Нистор Лигата е цял добито̀к. Лигата щеше да отговори, когато видяха из прозореца много хора, що минуваха през мегдана тичешком, и всичкото общество от Донювото кафене настава, за да излезе. Бейката допи няколко капки ракия, що оставаха още в чашата му. Лигата затвори таблата с трясък, за което го изпсува Никола Стефата, който печелеше играта. Всичкото кафене се изтърколи надолу из стълбата. Всички отидоха към съдилището… Прустът пред съдилището вече гърмеше цял от многото тропотения и гласове. Дядо Иван утешаваше жена си, която плачеше и молеше мъжа си да не дава да го бесят. Това и той сам не желаеше по никой начин, защото имаше силно желание, подир съдбата, преди да тръгне за первопрестолний город, да удари на жена си осем юмрука бесарабски, загдето от глупостта си вместо прошението дала рапорта на Бейката, който го дал на Дакито… Малко по-нататък гръмогласно се караха Рачо Бейката и Кирко Айряна заради свинята, която през миналата нощ Бейката, спомогнат от жена си, беше завлякъл пред вратнята на Кирка Айряна, което нещо отричаше впрочем и отгоре още си искаше честта от Айряна. Те в разгара си бяха се опитали два пъти да насилят вратата и да влязат при съдията, но Пенко жандаринът беше геройски отблъснал тоя двукратен щурм. Навалицата шумеше и очакваше нетърпеливо да се отворят вратата. Любопитството й растеше на всяка минута, защото от Абдул Нуха се научи, че Иван Аспазиевич Дормидолски и съдията се карали по руски в съдилището!

Вратата се отвориха.

Пенко жандаринът извика дрезгаво:

— Дядо Иван и Абдул Нух!… Хайде!

Множеството влезна и то подир тях.

Дакито седеше при масата с една книга в ръце. Едри капки пот шуртяха по меснатото му почервеняло лице. Защото той никога не беше писувал и мислил толкова много. Той беше имал упорита препирня със секретаря си, който казваше, че дядо Иван не е убийца, а само разрушител. Но Дакито възразяваше, че разрушител и убийца се едно са, и не отстъпваше, както винаги, от своето мнение. Той погледна право в очите Ивана Аспазиевича Дормидолски и се изкашля.

Общо мълчание.

Дакито стана и зафана да чете важно:

„Судебно решение на мировой судия в город Б. 4-го май 1880 года по четире сахато, както следова:

Иван Аспазневич Дормидолски, по фамилия Песоглавецо, който е совершил убийство над черешата на Абдул Нуха, мусулманской вери и жител от город Б.

И понеже тая череша не е била негова, а чужда;

И понеже я убил с топоро си;

И понеже убийството е станало ноще;

И понеже има хайдушко лице и безчеловеческа брада, което е доказателство, че той е сумнителен човек;

И понеже от петнаесе години не си плаща борчо и пише безчестиви рапорти;

И понеже е подозревателен още в обийството на Сабах Евреина, според едни шалвари, които са доказателство матерно…“

— Материално! — поправи го секретарят. „И понеже законо за обийство доброволно и временощно наказва се сос смертний казни; решавам:

Иван Аспазиевич Дормидолски, жител из город Х., по фамилия Песоглавецо, да биде убесен!“

— Стражар!

Всичката публика издаде тогава един шум от ужас.

— Как може?… Протестирам!… Според конституцията!… Шчо?… Аз, син на возродителната Болгария!… — викаше отчаяно Иван Аспазиевич Дорлшдолски, но Пенко жандаринът и съдебният разсилен не го оставиха да каже повече нещо за своите родствени отношения с „возродителната Болгария“ и го изтеглиха за палтото навън.

Публиката излезе с голяма глъчка. Чуваха се гласове уплашени: „Ще го бесят!“, размесени с бурния смях на окръжния врач и с гръмогласните протести на Ивана Аспазиевича Дормидолски против Пенка жандаринът, който го влачеше из стълбите…