Иван Вазов
Митрофан и Дормидолски (7)

VII. глава

През нощта дядо Иван сънува чудни работи. Присъни му се, че ревизорът беше се преобърнал на една ужасна ламя, тъкмо такваз, каквато е изобразена над голямата порта на Лясковския манастир: зелена, шарена, с биволски очи, из които излазяше пламък, с две крила бодлясти, едно на гърба, друго на корема, и с уста зинали и червени, като пещта на Нейка Бухала, да лапнат цял свети Георгя.

А тая ламя гълташе Дакито!

Когато се разсъмна, дядо Иван стана от леглото си, наметна се със завивката си и фана да мисли и мечтае върху значението на тоя сън. Дълго време той стоя в постелката си с ръце кръстосани и глава наведена. Триста мисли му минуваха и святкаха през ума и пак се губеха като пара. Неговият дълбок ум искаше да проникне непроницаемото, сиреч бъдащето. Пред него се мяркаше още огнената ламя и Дакито в устата й, когото гълташе със сетрето. Какво значи това? Какво казва тая ламя? А Дакито?… Жал му беше, че изгуби липованския си сънотълкувател, а то с него завчас би отгадал тоя страшен сън. Никога дядо Иван не беше падал в по-голямо мечтание. Даже когато се замисли върху политиката. Да го гледа човек тъй, обвит с тая шарена черга и с тая антична шапка на глава, би го взел за някоя библейска личност; би го взел за един от ония египетски влъхви, които тълкуваха сънищата на царя Фараона. Най-после той си дигна главата, изкълчи си ръцете и издаде един звук, едно ръмжене, което не се отбираше отгде иде: от гърлото ли, от зъбите ли, от носа ли. Но във всеки случай това глухо виене имаше голямо значение, защото очите му светнаха, брадата му затрепери изразително и лицето му стана така мило, така светло, така щастливо, щото ти се чинеше, че на миг се изгубиха грапелите на носа му, които му беше дала добродушната баба-шарка.

Сънят беше отгадан, и благополучно!

Дядо Иван повика жена си:

— Милѐ! Миленце!

Това беше съкращение на Джамиле. Дядо Иван, който имаше поетическо чувство, не намираше дотам изящно християнското име на жена си и винаги, в нежни минути, в радостно настроение, той я зовеше с мохамеданското й име: Милѐ! Миленце!…

Ах, ти, злодей Дормидолски!

Сладострастна натура!

Скоро съпругата му се яви. Аз моля читателите да ми не искат портрета й… Аз, който не по-малко от Ивана Аспазиевича Дормидолски имам слабост към очарователните прелести на златния възток, уважавам и пазя свето тайната на домашния бит и не бих се никога осмелил да изложа пред злобните погледи на публиката, и то в утринното му неглиже, предмета, който съставляваше семейното щастие на дяда Ивана.

— Милѐ! (Ах Боже мой! какво сладко име.) Милѐ, ти знаеш ли?… — каза дядо Иван и я погледна нежно.

— Викаш мене?

— Дакито го лапна ламята вече — каза дядо Иван, като направи да стане една голяма дупка на лицето му, обрасла околовръст с един непроницаем лес от черни косми. Тая дупка не беше друго, освен устата му, които зееха. Дали с това дядо Иван искаше да представи устата на ламята или то беше прозявка? Или бяха и двете!…

— Каква ламята? — попита безстрастно жена му.

— Дакито ще го изпъдят… разбираш ли? Прасето го няма вече, разбираш, и аз съм судия!

— Хъъъ! Нима тебе направили судията?

— Не са ме направили, но то се вика, че ме са направили. Проста си, не понимаваш от политиката… Донеси ми мастилиицата и една книга, там, гдето са на масата… Лапна го вече, лапна… — продължаваше дядо Иван, като си гладеше с ръката долнята брада.

Ако да беше видял Дакито какво адско радостно изражение имаше сега лицето на приятеля му, той би се разтреперал от негодуване пред неблагодарността на человечеството и тутакси би го теглил на съд за седемдесетте и два гроша, които вчера тъй великодушно му беше простил.

Жена му влезе и подаде мастилница и книга.

Дядо Иван, който вече беше се вдълбочил в напрегнато размишление, без да погледне на съпругата си, пое мастилницата и книгата, положи ги на ковчега, който беше донесъл от Бесарабия, и като се наблегна на него, фана да пише.

Цели два часа той писува.

Той не усети присъствието на жена си, която шеташе и требеше из къщи. Той не усети даже, когато тя изтегли изпод него постелката, за да я дигне.

Когато свърши писуването си, той засука самодоволно мустаките и фърли победителен поглед към съдраната чанта, що висеше на стената, донесена тоже от Бесарабия.

Той прочете пак писмото.

И пак остана доволен.

А ето какво беше написал:

„До Негово високоблагородие ревизор всеболгарский и покровител на судовете и правдолюбието от Ивана Аспазиевича Дормидолски, уроженец города X., а служил в Бесарабията и участвовал в Сърбия!

Рапорт!

Нижедолуподписавший ся покорний имам чест да ви явля нижеследующе то! Господин Митрофаний Дакич именуемий по простолюдно Прасето и мировой судия в город Б. Според и по назначения министерскаго по судебной части имам чест да ви представля нижеследующето! И тъй кой е невежествении судия и прави позор на возродителната Болгария! Защото той дето го назовават прасето имат право, понеже е человек, който в судилището като са го видели всичките сограждани да спи и не върши нищо! Както засвидетелствува образо му, който показва изображение на прасе! Извинете за мое виражение и сожаление! Перво Митрофаний Дакич, именуемий Прасето, освен гореописаните по точности собития, позволява си незаконни и неудобримочеловечески гъсковзимания като противно на конституцията и позор на возродителната Болгария! И защото той е судия, а недостоен при всичко, че носи судийско название, а има человеци, знающи судебни порядки и говорящи много язици и които са достойни в тая служба, а Дакито не! Второ Митрофаний Дакич на двадесет и втораго Априлия текущаго года, който без никакво уважение и законопочитание в судо изпсува недостопристойно Ивана Гаргата от село деревна Боряни, дошол в судо да се суди с чорбаджи Парване от градо, че му не платил за две кола тор, що му изкара на нивата Гаргата при бойкови кладенци, на когото аз бях адвокат и защитник по справедливости, който имаше право по казаний мировой судия Митрофаний Дакич по закононеправдие и противоблаговоспитания не само, че не присуди право, но още изпсува Гаргата! извинете за мое виражение и сожаление; на което може да свидетелствуе целий город, а именно Нико Петриката и Хаджи-Драгошовий син Кону, дето беше там присътствующий и сам нижепотписвашийся, който го чух с ушите си! Трето! Митрофаний Дакич, именуемий Прасето, за вреда на возродителната Болгария и за державное добростроение и благоутишение, който тайно бунтува народа против правителство според толкова человеци, които са го чули с ушите си, и той, дето се нарича либерален, не вярвайте това никак! И нижепотписавщийся часто го убеждаю и наставляю и думам му! Стани либерал, а он говори! остав! копсерваторите са честни люде, а аз говоря! мерзавци, а он говори! не! сиреч, според както самичек мога да засвидетелствувам! Заради това! което имам чест по-више да ви представля поточности и справедливости гореречений Митрофаний Дакич молим ви покорно, за да съобщите неотложимо на министерство в первопрестолний город, че он заслужава да не бъде мировой судия по никой начин! И от всичките гореизложени и гореописани молим покорно да препоручите за гореказаная служба нижепотписавшийся ваш слуга, който сам знаком със судебними порядками според достойнството ми, както ся уверихте вече!

С отличним почитанием и ревнител на возродителната Болгария и доброжелающ ваш ничтожний раб и служител:

признателний Дормидолский.“

След като прочете това с голямо услаждение трети път и произнесе с особен тон подписа: „Дормидолски!“, дядо Иван сгъна рапорта и го постави на поличката, която хранеше и други важни документи и книжа.

Той стана, оми се и понеже не намираше презръчник да си отрие лицето, той се избриса с оваляната престилка на жена си, която влизаше тоя час из вратата.

— Проклето Бейка! Пак иде — каза жена му начумерено. Съпругата на дяда Ивана чувствуваше непримиримата вражда към Рача Бейката, защото си позволяваше неприличността да нарича съпруга й просто: дядо Иван.

— Защо го викаш това поразник? — казваше раздразнено почтената съпруга, като гледаше през прозореца на Бейката, който продължаваше да вика дяда Ивана, и смигаше.

— Чорт го взел… приходи за прошението си. Дай му прошението, вот там на лавицата е, гдето е подгънато на четири — каза дядо Иван, като си обуваше втория крачол на панталоните.

— Хъъ! Сега ще му стана и слугиня на твойто Бейка, бог го убил! — каза съпругата и фърли из прозореца прошението на Бейката.

Но Иваи Аспазиевич Дормидолски, който изискваше от всякиго съблюдението на правилата на вежливостта, както беше вече доказал това вчера при срещата с бакалина и ревизора и минуваше понякога за человек с твърде деликатен характер, се възмути от грубата постъпка на жена си и като я назова с християнското й име; каза й сърдито:

— Защо ти грубо го ругаеш! И той е человек честний!

— Той е человек, а ти си дядо — каза с досада госпожа Дормидолска и се изплези на мъжа си. — Поразено Бейка! Сляпо ли е, та не знай твойто име?

— Името не прави человека, а главата — каза философски дядо Иван и посочи горнята си брада. — Аз да ми викат и Имрихор паша, пак не ми е еня… Подлеци!… Но Дормидолски е един! Няма друг Дормидолски!… Човек се гледа, а не името! Ти знаеш… че във всички город един Дормидолски има!… Кой да им напише прошение? Дормидолски! Кого туря началникът начело, кога минува княза? Дормидолски! Кой е служил в Бесарабия, кой е ходил и видял, и знае? Дормидолски! А? До̀де ревизор, отивам при него: здравствуй, ваше високоблагородие! Дойде тоя, викат, Дормидолски; дойде оня — пак Дормидолски — продължаваше дядо Иван с истинска гордост да излага всичкото значение, което имаше неговото присъствие в градеца.

Но почтената съпруга не утихваше още.

— Ти, като станеш съдия, да го запреш всеки, който ти рече на тебе дядо. Само у тебе ли брадата има? Ааах, да бъда ази съдията, ще обеся тоя Бейка насред мегдана, там, гдето обесиха турците Божин!… Ти дядо ли си?

— Не съм… но брадата ме прави да ме именуват дядо… Но няма нищо, аз съм млад и млад ще си остана — казваше дядо Иван разсеяно на свирепата си съпруга, като си туряше шапката да иде при ревизора и да му предаде поразителния си рапорт против Дакито.